Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

5.

Тук, под купола на църквата, беше тихо. Елън Дентън, коленичила пред светата статуя с приведена глава, отбройваше в мир зърната на молитвената си броеница. Нямаше молитва на устните й, мисли не тревожеха ума й — само сладка, тиха пустота. Тя се просмукваше в цялото й същество, затваряше външния свят отвъд стените си.

Греховете, които тормозеха всекидневието й, когато се намираше извън тези стени, сега бяха далечно ехо. Малкият Томи лежеше спокойно в гроба, нямаше укор на пълничките му, подобни на розова пъпка, устица, за това, че е бил пренебрегнат от нея по време на боледуването си. Не се пораждаха тормозещи мисли за това, че докато голото й бяло тяло се бе гърчило в насладите на страстта, синът й е умирал в същата стая.

Приличаше на обикновена настинка; настинка, каквато децата толкова често прихващат, а на сутринта се събуждат оздравели. Как можеше да знае, че докато лежеше и нашепваше любовни слова в ухото на своя съпруг, една миниатюрна храчка е заседнала в гърлото на сина й и е спряла достъпа на въздух в дробовете му? И когато бе станала да му оправи завивката, както обикновено правеше, преди да затвори очи за сън, го намери странно студен и вече посинял. Как можеше да знае, че това ще е наказанието за собствените й грехове?

Отец Хедли се бе опитал да я утеши в скръбта.

— Недей да кориш себе си, чадо. Бог дал, бог взел. Така е волята му.

Но тя знаеше по-добре истината. Спомените за радостите от прегрешението бяха все още живи в нея, колкото и да се опитваше да облекчи душата си от бремето, посещавайки хиляди пъти църквата. Ала всичките утешителни думи на пастора не носеха мир на душата й. Вината беше само нейна и само тя можеше да я заличи. А тук, в тихия покой под купола, в краката на кротката страдаща Дева, имаше и покой, и утеха, и забрава.

 

 

Джони Бърк скучаеше. Дръпна за последен път от фаса и го хвърли в канавката. Момчето с пъпчивото лице до него каза:

— Да идем да видим дали Теси е свободна.

— Теси никога не е свободна. Освен това чух, че един прихванал трипер от нея. Не ми се рискува. — Джони измъкна нова цигара и я запали, после нервният му поглед обходи улицата. — Иска ми се поне веднъж да спипам някоя, която никога не се е чукала с друг.

— Как ще стане това, Джони?

— Има начини, Анди — изрече загадъчно Джони. — Има начини.

Анди го загледа с любопитство.

— Говориш, като че ли знаеш.

Джони кимна и се потупа по джоба.

— Тук имам едно нещо, което би накарало всяко маце да се разкрачи.

— Така ли, Джони! — възкликна Анди. — Какво?

Джони снижи поверително глас.

— Какво?

— Испанска муха, глупако — тросна се Джони. — Откраднах малко, докато Докторът ме помоли да вардя аптеката, докато се качи горе.

— Иха! — възкликна Анди удивен. — На всяка мацка ли действа?

— Разбира се — кимна Джони. — Ако успееш да й го сипеш в пиенето. Само мъничко и тя веднага се сгорещява като фурна.

Аптекарят си подаде главата през вратата.

— Джони, ще повардиш ли магазина? Трябва да се кача за малко горе.

— Дадено, Докторе.

Видяха го как влезе в съседния вход, после влязоха в дрогерията. Джони мина зад тезгяха и се облегна небрежно на масата.

— Ще пием ли по една кола, Джони?

— Не — отсече Джони. — Никаква аванта, докато вардя магазина на Доктора. — Започна да отваря и затваря напосоки чекмеджетата зад тезгяха. — Хей, Анди — подвикна той. — Искаш ли да видиш къде Докторът държи презервативите?

— Разбира се — каза Анди и мина зад тезгяха.

— Може ли една кола, моля?

Гласът на момичето долетя откъм машината за безалкохолни напитки. И двете момчета се спогледаха сконфузено. Джони бързо затръшна чекмеджето.

— Разбира се, Джени.

— Къде е Докторът?

— Качи се горе за малко.

— Видяла ни е — прошепна Анди. — Знае какво гледахме.

Джони погледна Джени на път към автомата. Може би го беше видяла. Странна усмивка играеше на лицето й. Натисна ръчката за кока-кола и загледа преливащата в чашата тъмна течност.

— Шампионът обади ли ти се вече, Джени?

Тя поклати глава.

— Трябваше да ходим на кино тази вечер, но не се върна от Бъркли. Надявам се, че нищо не се е случило със стипендията му.

Джони се усмихна.

— Че какво може да се случи? — попита той. — Вече спечели финала на щата.

Анди застана зад него.

— Дали ще й подейства? — прошепна той. Джони разбра какво иска да каже. Вдигна поглед. Изведнъж му се стори, че никога не бе виждал Джени. Тя бе от порядъчните, а на такива той не обръщаше внимание. Беше си оставила чашата и разлистваше някакво списание. Хареса му начинът, по който роклята се опъваше на тялото й. Никога не бе забелязвал, че нейните са толкова големи. Нищо чудно, че Майк Халоран я държеше на синджир. Ненадейно мушна ръка в джоба, извади увитата хартия и изсипа щипка прах в чашата й.

Джени взе едно от списанията на рафта и тръгна, обърната към тезгяха. Джони погледна в чашата. Отделни прашинки продължаваха да плуват отгоре. Той я взе и я допълни с течност, — после я задържа под кранчето за сода и я разбърка. Постави я пред нея и погледна часовника на стената.

— Не е ли малко късно да си навън?

— Събота вечер е — отговори Джени. — Вкъщи беше толкова горещо, че реших да взема малко въздух. — Остави монетата от пет цента на тезгяха и взе сламка от купчинката.

Джони я загледа напрегнато, докато отпиваше от чашата.

— Бива ли я?

— Малко по-сладка е.

— Дай да ти сложа сода тогава — бързо предложи Джони. — Сега как е?

Тя смукна през сламката.

— Сега е добре. Благодаря.

Той взе монетата, отиде и я пусна в касата.

— Видях те какво направи — прошепна му Анди.

— Млък!

Джени разгръщаше бавно страниците на списанието и отпиваше от чашата. Беше я изпразнила наполовина, когато аптекарят се върна в магазина.

— Всичко наред ли е, Джони?

— Наред е, Докторе.

— Благодаря, Джони. Ще пиеш ли една кола?

— Не, благодаря, Докторе. Довиждане до утре.

— Защо го направи? — попита Анди, когато излязоха на улицата. — Сега никога няма да разберем дали е подействало.

— Ще разберем — каза Джони и погледна през витрината.

Джени си бе допила колата и слизаше от столчето. Остави списанието на рафта и тръгна към вратата. Джони й прегради пътя.

— Прибираш ли се, Джени?

Тя се спря и му се усмихна.

— Мислех да прескоча до парка. Може би вечерникът е задухал откъм залива.

— Нещо против да те придружим? — запита Джони. — Нямаме какво да правим.

Тя се запита кое ли кара Джони изведнъж да иска да се разхожда с нея. Никога преди не бе забелязвала да проявява интерес към нея.

 

 

Беше почти десет, когато Том Дентън излезе от кръчмата срещу трамвайното депо. Беше пиян. Пиян от мъка, огорчения и тъга. Загледа се насреща към депото. Старата две-дванадесет беше там. Неговата мотриса. Ала вече не беше негова. И никога нямаше да бъде. Сега тя беше на някой друг.

Сълзите се затъркаляха по лицето му. Беше несретник. Без мотриса, без работа, дори без жена, при която да се прибере. Точно сега тя сигурно бе коленичила в черквата и се молеше.

Не разбираше ли тя, че когато един мъж си легне, той се нуждае не само от молитва. Да имаше някой долар в джоба, знаеше къде да отиде. Момичетата на Маги знаеха как да се грижат за мъжете. Пребърка си джобовете. Извади монетите и ги преброи. Тридесет и пет цента. Помисли да се върне в кръчмата. Имаше достатъчно за още едно питие. Но в такъв случай в понеделник трябваше да моли Елън за джобни пари.

Усети как алкохолното опиянение се разнася. Ядно мушна монетите в джоба. Пиенето не беше никакво удоволствие, когато човек трябваше да брои всеки похарчен цент. Почти изтрезнял, той бавно закрачи към къщи.

Седеше на тъмно до кухненската маса, когато Елън се прибра след около половин час. Вдигна уморено поглед, когато тя запали лампата.

— Не очаквах да се прибереш толкова рано — каза тя. — Какво стана? Да не им се е свършило уискито?

Не й отговори.

Тя излезе от кухнята в тесния коридор. Чу я да отваря вратата на стаята на Джени, после да я затваря. След миг се върна в кухнята.

— Къде е Джени?

— Не зная. Вероятно е с Майк.

— Майк е още в Бъркли. Джени беше тук, когато тръгнах за църква. Каза, че ще си легне рано.

— Задушно е — посочи той. — Може да е излязла малко на въздух.

— Не ми харесва да излиза сама.

— Не започвай пак, Елън — обади се той. — Тя вече е голямо момиче.

Елън взе един чайник от лавицата и го напълни с вода. Сложи го на печката и включи газта.

— Искаш ли чаша чай?

Той я погледна изненадано. Елън отдавна не му беше предлагала да изпият заедно по чаша чай. Кимна с благодарност. Тя взе две чаши от бюфета и ги постави на масата. После седна срещу него и зачака водата да заври. Лицето й беше разтревожено.

— Не се безпокой — успокои я той и ненадейно я съжали. — Джени ще се върне всеки момент.

Тя вдигна поглед и за един кратък миг на прозрение разбра какво правеше с него и със себе си. Усети как сълзите напират в очите й и положи ръка върху неговата.

— Прощавай, Том. Не зная какво става с мен. Все си мисля за неща, които не могат да ни се случат.

— Зная, Елън — каза нежно той, — зная.

В този момент полицаят звънна на вратата и им каза, че Джени била намерена в парка бита и изнасилена. От израза на лицето на Елън Том разбра, че всичко между тях е загубено завинаги.