Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

8.

Маргарет Брадли уморено погледна листата върху бюрото. Те бяха изписани с разкривените йероглифи на момичетата, посещаващи нейните лекции. Бутна ги рязко настрана и се изправи. Отиде до прозореца и неспокойно се загледа навън. Беше преуморена, изтощена от безкрайното еднообразие на работата.

Загледана в сивия вечерен здрач, тя се чудеше защо се бавеше писмото от Сали. Бяха изминали повече от две седмици от последното, а обикновено писмата пристигаха два пъти седмично. Да не би Сали да е намерила някоя друга? Друга приятелка, с която да споделя интимните, нашепвани тайни?

На вратата се почука колебливо и тя се обърна.

— Да?

— Бърза поща за вас, мис Брадли — чу тя треперещия глас на портиера Томас.

Бързо отвори вратата и пое писмото.

— Много ви благодаря, Томас — каза тя и затвори вратата.

Облегна се на нея и загледа писмото в ръката си. Почувствува се ободрена. Беше почеркът на Сали. Отиде при бюрото и бързо разкъса плика.

„Скъпа Пеги,

вчера се омъжих…“

Почукването на вратата беше толкова тихо, че първоначално тя не го чу. То се повтори, този път по-силно. Вдигна глава от бюрото.

— Кой е? — запита тя с дрезгавия си глас.

— Рина Марлоу, мис Брадли. Мога ли да ви видя за момент?

Учителката се надигна уморено.

— Изчакай за миг — подвикна тя.

Отиде до банята и се погледна в огледалото. Очите й бяха зачервени и отекли, червилото леко размазано. Изглеждаше по-възрастна от своите двадесет и шест години. Завъртя крана и свали грима от лицето си с една кърпа. Огледа се. Десет години тя и Сали бяха неразделни. А сега всичко бе свършило.

Остави кърпата на полицата и тръгна към вратата.

— Влезте! — каза тя, като я отвори.

Рина погледна учителката в лицето. Мис Брадли изглеждаше така, сякаш бе плакала.

— Прощавайте, ако съм ви обезпокоила — каза тя. — Мога да дойда по-късно, ако искате.

Учителката поклати глава.

— Не, не, заповядай.

Прекоси стаята до малкото бюро и се настани зад него.

— Какво има?

— Чудех се дали бихте ме освободили от танцовата забава в събота?

Маргарет Брадли я изгледа изумено. За миг не можеше да повярва на ушите си. Да не се пусне някой на месечната танцова забава се считаше за най-тежкото наказание. Момичетата бяха готови на всичко, само да не бъдат лишени от тази привилегия. Това беше единственият път, когато допускаха момчета в пределите на пансиона.

— Не разбирам — каза тя.

Рина се загледа в пода.

— Просто не ми се иска да ходя.

Причината не беше, че момчетата не я харесват. Учителката знаеше, че е точно обратното. Стройната, шестнадесетгодишна блондинка, застанала пред нея, биваше наобиколена от момчетата на всяка забава. Произхождаше от добро семейство. Марлоу бяха известни в Бостън. Баща й беше банкер, вдовец.

— Искането е много странно — каза тя. — Трябва да имате някаква причина?

Рина остана загледана в пода, без да отговори.

Маргарет Брадли направи усилие да се усмихне.

— Хайде — каза тя с приветлив тон, — можете да говорите с мен. Не съм чак толкова по-възрастна от вас, че да не мога да ви разбера.

Рина вдигна поглед към нея и тя се изненада от дълбокия страх, който се отразяваше в очите на момичето. После страхът премина и тя пак се загледа в пода.

Учителката стана и заобиколи бюрото. Улови Рина за ръката и я поведе към един стол.

— Вие се боите от нещо! — каза тихо тя.

— Не мога да понасям докосването им — каза Рина тихо.

— Им? — попита зачудена Маргарет Брадли. — На кого?

— На момчетата. Всички искат да ме докосват, а кожата ми настръхва от това. — Изведнъж Рина вдигна поглед. — Всичко би било наред, ако искаха само да танцуваме или да си поговорим, но те винаги се стараят да те мъкнат някъде насаме.

— Кои момчета? — Гласът на учителката стана рязък. — Веднага ще спрем допускането им тук.

Изведнъж Рина се изправи.

— По-добре да си ходя — каза нервно тя. — И без това не очаквах да ме разберете. — Тръгна към вратата.

Почакайте! — гласът на Маргарет Брадли беше заповеднически. Рина се обърна и я погледна. — Направил ли е някой от тях нещо повече от… от това да се допира до вас?

Рина поклати глава.

— На колко сте години?

— На шестнадесет — отговори Рина.

— Предполагам, че би трябвало вече да знаете, че всички момчета са такива.

Рина кимна.

— Чувствувах същото, когато бях на вашата възраст.

— Така ли? — запита Рина. Нотка на облекчение се прокрадна в гласа й. — Аз мислех, че съм изключение. Никое от другите момичета не изпитва същото като мен.

— Глупачки! — Гласът на учителката бе изпълнен с гняв, но тя бързо се овладя. Нямаше смисъл да позволява на горчивината да я издаде. — Тъкмо смятах да си направя чаша чай — каза тя. — Нали ще пиете един и вие?

Рина се поколеба.

— Ако не ви затруднявам.

— Съвсем не — каза Маргарет Брадли. — Седнете и се настанете удобно. Чаят ще бъде готов след минутка.

Тя влезе в малката кухня. Изненада се, като забеляза, че си тананика, докато включваше горелката под чайника.

 

 

— Мисля, че едно лято в Европа отсега до есента, когато постъпи в пансиона на Смит, ще й бъде от голяма полза — каза Маргарет Брадли.

Харисън Марлоу се наведе напред и загледа учителката през бялото пространство на застланата за вечеря маса. После погледна Рина, седнала срещу нея. Видяното му вдъхваше доверие. Спретната, симпатична млада жена в края на двадесетте си години, предположи той. Носеше костюм в семпла кройка, почти мъжки стил, който сякаш издаваше професията й. Нямаше и следа от глупавото държане, така типично за съвременните млади жени. Нито капка лекомислие. Беше много сериозна и делова.

— Аз и майка й често си говорехме, че Рина трябва да посети Европа — започна колебливо той.

— Никое момиче не се счита за окончателно оформено, ако не е прекарало известно време там: — увери го учителката.

Марлоу кимна бавно. Отговорна работа беше отглеждането на една дъщеря. Едва ли бе съзнавал това допреди няколко месеца, когато бе влязъл в хола един ден и завари Рина там.

Беше облечена в тъмносиня рокля, която я правеше да изглежда някак по-възрастна от годините си. Златисторусата й коса блестеше в полумрака.

— Здравей, татко.

— Рина! — възкликна той. — Какво правиш тук?

— Мислех си колко ти е тежко да се прибираш в тази огромна къща и да стоиш сам — обясни тя. — Затова реших да си дойда за няколко дни от училище.

— Но… но какво ще стане с уроците ти?

— Лесно ще наваксам.

— Но…

— Не се ли радваш да ме видиш, татко? — прекъсна го тя.

— Разбира се, че се радвам — бързо каза той.

— Тогава защо не ме целунеш? — Тя изви буза към него. Той я целуна. Когато се изправяше, тя го задържа с ръка. — Сега аз ще те целуна.

Целуна го по устата с топлите си устни. После изведнъж се засмя.

— Мустаците ти боцкат!

Той й се усмихна.

— Винаги казваш така — гордо отвърна той. — Още от момиченце.

— Но вече не съм момиченце, нали, татко?

Той я погледна — прекрасна, почти жена в тъмната си рокля.

— Мисля, че не — каза.

Тя се отправи към шкафа.

— Предполагам, че ще пийнеш нещо преди вечеря.

Бутилките бяха заредени. Той отиде при шкафа. Видя, че е приготвила дори натрошен лед.

— Какво ще вечеряме? — попита той.

— Накарах Моли да приготви любимото ти ядене. Печено пиле с картофи rissole.

— Добре — каза той, посягайки към бутилката уиски. Гласът й спря ръката му.

— Не би ли предпочел едно мартини? Отдавна не си го пил.

Той се поколеба за миг, после посегна за бутилката джин. Едва когато се обърна, забеляза, че държи в ръката си две чаши. Странна власт имаше навикът. Изви се да остави едната чаша на шкафа.

— Не може ли и аз, татко? Надхвърлих шестнадесет. На много момичета от пансиона родителите им позволяват да вземат по един коктейл преди вечеря.

Той я загледа, после изля половината от чашата обратно в шейкъра. Подаде й полупълната. Вдигна своята за тост. Тя се усмихна и отпи внимателно от чашата.

— Чудесно е! — каза тя със същите думи и със същия тон, които бе чувал толкова често от жена си.

Усети как топлите, неудържими сълзи напират в очите му и бързо се извърна, за да не ги забележи. Ръката й улови ръката му и той се обърна към нея. Очите й бяха изпълнени със съчувствие. Остави я да го притегли бавно на кушетката до нея.

И изведнъж той не беше вече баща. Бе просто един самотен мъж, разхълцан на гърдите на своята майка, съпруга, дъщеря. Усещаше младите й, здрави ръце около раменете си и пръстите, които леко галеха косата му. Чу шепнещият й глас:

— Бедният татко, бедният татко.

И тъй внезапно, както бе дошъл, мигът отмина и той усещаше вече само твърдите, стегнати гърди, прилепнали към бузата му. В полуунес вдигна глава.

— Струва ми се, че постъпих глупаво — каза смутено той.

— Не, татко — тихо промълви тя. — За пръв път в живота си почувствувах, че вече не съм дете. Почувствувах се пораснала и нужна някому.

Той се насили и се усмихна уморено.

— Имаш достатъчно време да пораснеш.

По-късно, след вечеря, тя дойде и седна на облегалката на креслото му.

— Няма да се върна в училище — каза тя. — Ще остана у дома и ще се грижа за теб.

Той се усмихна.

— Много скоро ще ти омръзне — каза. — Ще ти липсва училищният живот, приятелите, момчетата…

— Момчета! — презрително изсумтя тя. — Мога да мина без тях. Мръсни дребни животинчета, които само се мотаят около човека. Не мога да ги понасям.

— Не можеш ли? — шеговито попита той. — А какъв вид мъже предпочита ваше величество?

Тя го погледна много сериозно.

— Мисля, че по-възрастните — каза. — Може би някой като теб. Някой, който ще ме накара да се чувствувам спокойна, сигурна и необходима. Момчетата само се опитват да получат нещо от теб, да се покажат по-силни, да изтъкнат колко са важни.

— Защото са млади — засмя се той.

— Зная — отговори му все така сериозно тя. — Затова именно ме плашат. Интересува ги само желанието им, пет пари не дават за мен. — Наведе се и го целуна по темето. — Толкова е хубава посивялата ти коса. — В гласа й се появи нотка на съжаление. — Колко жалко, че не мога да се омъжа за теб. Аз те обичам, татко.

— Не! — рязко се сопна той, толкова рязко, че дори сам се изненада от яростната реакция.

— Какво „не“, татко? — запита тя изумена.

Той се изправи на крака и я погледна строго.

— Не, няма да останеш у дома! Утре се връщаш в пансиона. Ще кажа на Питърс да те откара.

Тя го погледна и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Изведнъж пак се превърна в малкото момиченце.

— Не ме ли обичаш, татко? — проплака тя. — Не искаш ли да остана при теб?

Той я изучава известно време, после състраданието го завладя.

— Разбира се, че те обичам, мила — каза тихо. — Но нали виждаш: не може човек да се затвори в черупка, за да се избави от заобикалящия го свят.

— Аз искам да бъда само с тебе, татко!

— Не, дете, не! — каза търпеливо той. — Зная, че днес чувствуваш и мислиш така, но един ден, като пораснеш, като се омъжиш и имаш собствени деца, ще разбереш.

Тя се отскубна от прегръдката му и го изгледа сърдито.

— Не! — прогърмя тя. — Никога няма да се омъжа! Никога няма да имам деца! Никога няма да позволя на някое от гадните момчета да сложи ръце върху мен!

— Рина! — възкликна той изумен.

Тя го загледа тъпо, после сълзите отново обляха лицето й.

— О, татко! — проплака тя с болезнен, скръбен глас. — Нима не виждаш? Не аз, ти си този, който не разбира!

— Рина, мила! — каза той и посегна към нея. Но тя вече бе избягала от стаята. Чу я да тича по стълбището, после вратата се затръшна.

 

 

Бавно се върна към настоящето, загледан през дългата маса към учителката, после към Рина. Очите й блестяха в очакване.

— Сигурен съм, че ако майката на Рина бе жива, мис Брадли — каза Марлоу със странно официален тон, — щеше да бъде толкова щастлива, колкото съм аз, поверявайки дъщеря ни във вашите способни ръце.

Маргарет Брадли бързо сведе поглед към супата, така че той не забеляза триумфа в очите й.

— Благодаря ви, мистър Марлоу! — каза сдържано тя.