Дейвид Брин
Звездният риф (97)

Сара

Мъдрец Тейн искаше да разговаря с нея, преди да се отправи към пристана Канду. Ариана Фу също. И двамата настояваха да отложи пътуването си, но Сара нямаше търпение да замине.

И все пак, въпреки че до отплаването на „Катерица“ оставаше само мидура, тя импулсивно реши да посети стария си кабинет, високо в кулата, в която се помещаваше библиотеката по материални науки.

На запад от Голямото стълбище изкачването й първо я отведе до огромните лабиринти от лавици с книги по физика и химия, сред които неотдавнашното евакуиране беше оставило видими празнини; На мястото на липсващите томове бяха оставени бележки, които да помогнат за правилното им подреждане в случай, че сегашната криза отмине. Отделни участъци от дървената повърхност изглеждаха почти нови, което означаваше, че книгата е била извадена за пръв път след Великото отпечатване.

Извитият лабиринт събуди в душата й сложни чувства. В първите дни често се губеше, но това не я тревожеше, толкова щастлива бе да живее на това прекрасно място. В този храм на мъдростта.

Дългата година на нейното отсъствие почти не беше променила малкия й кабинет с тесния му прозорец, който гледаше към обточената със зеленина Бибур. Всичко изглеждаше точно, както го бе оставила, освен праха. „Е, винаги съм смятала, че ще се върна преди това.“ Мнозина се бореха да бъдат избрани от човешкия клан за този живот, финансиран от раса на фермери и събирачи, чиято единствена голяма грешна гордост бяха техните книги.

Закачената на отсрещната стена схема представяше „упадъка“ на различните диалекти, разпространени на Склона. Подобно на клони, излизащи от един корен, тук имаше издънки на всички галактянски езици, които се използваха в момента. Това по-старо изображение показваше интереса на учените към лингвистиката и съдържаше един неоспорим факт. Някога един милиард годишните галактянски езици са били съвършени, ефикасни кодове за общуване. Упадъкът им се разглеждаше като част от предречената спирала надолу към невинността на животинското сумтене — Пътят на Изкуплението, вече осветен от глейвърите — съдба, от която обитателите на Склона се бояха или за която се молеха, в зависимост от религиозните си пристрастия.

Човешките езици също бяха проследени в ретроспекция, не за един милиард, а за десет хиляди години. Земянитски авторитети като Чайлд, Шрадър и Ренфрю внимателно бяха възстановили изходните езици и много от техните граматики бяха по-съвършено структурирани, по-прецизни и недопускащи грешки, отколкото последвалите „хибридни“ жаргони. Какво по-добро доказателство, че човешкият упадък е започнал много преди пристигането на Джиджо? Нима във всички земни култури нямаше легенди за загубения Златен век?

Едно заключение — изчезналите патрони на Земята трябва да са били прекъснати по време на работата си и принудени да оставят човечеството завършено наполовина. Наистина, последвалият упадък беше скрит от някои лъскави трикове със съвършена техника. И все пак, много учени смятаха, че на земянитите им е оставало да извървят още много по който и да е път, водещ към повторно осиновяване и нов шанс, особено защото очевидно така или иначе бяха поели в тази посока.

„Това е ортодоксалното гледище. Моят модел използва същите данни, но предвижда друг резултат.“

Най-новата й схема напомняше на тази, само че обърната наопаки. Най-тънките корени се бяха преобразили в дървета, представящи Шестте, отправили се в нова посока.

„В много посоки.

Ако никой не им попречи.“

Предишния ден тя бе показала последните си проучвания на мъдрец Бонър, чийто ентусиазъм отново й донесе удоволствието от похвалата на колега.

— Е, скъпа моя — каза най-старият математик на Джиджо, като погали плешивото си теме, — като че ли наистина си постигнала нещо. Затова нека да насрочим семинар! Интердисциплинарен, разбира се.

Той подчерта ентусиазма си, като издаде на галдве звуци на развълнувано очакване.

— Ще поканим онези надути педанти от Лингвистиката. Да видим дали ще могат понесат да чуят дръзка нова идея за промяна. Ха!

Бонър навярно не беше проследил изцяло обясненията й за „свръхкодирането“ и за хаоса в информационната теория. Старият тополог просто се наслаждаваше на перспективата за оживен спор, който можеше да събори някой утвърден възглед.

„Само да знаеше какъв прекрасен пример за моята теза представляваш самият ти“, с нежност си бе помислила Сара. Тя не искаше да го разочарова.

— С малко късмет, ще можем да го направим, когато се върна от Събора.

Уви, за нея навярно нямаше да има завръщане от предстоящото пътуване. Или може би тогава щеше да открие, че сапьорите най-после са изпълнили дълга си и са съборили каменния покрив, за да поставят началото на предричаната епоха на мрак и невинност. Вече се канеше да си тръгне, когато внезапно тупване на бюрото й извести за пристигането на топка куриер. Над специалната Кутия потреперваше дебела тръба, току-що изхвърлила през отвора си топка, преминала преди това по лабиринта от кабели, който оплиташе библоския комплекс.

„О, не.“ Сара отстъпи назад, като се надяваше да си тръгне преди косматата топка да се разтвори. Ако не откриеше никого, тя просто щеше да се пъхне обратно в тръбата и да съобщи факта на изпращача.

Но топката бързо се разгъна и по кутията се изкатери мъничко, напомнящо на мишле същество, което радостно изписука, че е изпълнило предназначението, вложено в него от древните буюри — да доставя кратки съобщения по мрежа от преплетени тунели и лиани. Сара с въздишка протегна ръка и куриерът изплю в дланта й топло, гърчещо се топче.

Като потисна отвращението си, тя вдигна в ръка малкия симбионт — по-голям братовчед на папагалската бълха — и го остави да се гърчи в ухото й.

Както се опасяваше, скоро той заговори с гласа на мъдрец Тейн.

— Сара, ако получиш това съобщение, бих искал да поговорим, преди да си тръг… Изключително важно е да изясним всички недоразумения.

Последва продължителна пауза, после гласът припряно продължи:

— Мислех си затова и в последно време стигнах до убеждението, че тази ситуация е предимно по моя ви…

Съобщението прекъсна. Записващото насекомо се беше изчерпало. То отново започна да повтаря думите отначало.

„Вина ли? «Вина» ли беше думата, която мъдрецът се готвеше да изрече?“

Сара разтръска глава и разбрало, че вече не е желано, животинчето изпълзя от ухото й. Гласът на Тейн жално започна да се отдалечава, когато тя подхвърли бълхата обратно на малкия рунтав пратеник, който я хвана и я стисна между острите си зъби, така че да може да приеме отговора на Сара.

„Съжалявам“, едва не каза гласно тя.

„Трябваше да те извиня. Държа се нетактично, но беше добронамерен по своя високомерен начин.

Би трябвало да се чувствам почетена от предложението ти, въпреки че първия път ти го направи от чувство за дълг.

Реагирах неправилно, когато на погребението на Джошу ти поднови предложението си.

Преди месец смятах най-после да отговоря положително. На Склона има и по-тежък живот, отколкото онзи, който ти ми предлагаше.“

Но сега всичко се бе променило. За това се бяха погрижили чужденците. Дуер притежаваше онова, което щеше да е необходимо през настъпващата ера. Той щеше да живее и да плоди поколения на чудесни ловци-събирачи, ако наистина предстоеше епоха на невинност.

„Ами ако чужденците ни готвят смърт? Е, Дуер ще заблуди и тях и ще оцелее.“

Тази мисъл й достави болезнено удоволствие.

„Във всеки случай, каква полза ще има Джиджо от интелектуалци като нас, Тейн?“

Те двамата скоро щяха да са по-равни от всякога, еднакви в безполезната си отживялост преди края.

Сара не каза нищо на глас. Топката куриер разочаровано изписука. Тя лапна насекомото в бузата си, после влезе в тръбата и изчезна в лабиринта от Тунели, който опасваше Библос като система от артерии и вени.

„Но ти не си единственият — помисли си Сара. — Скоро ще последва повече от достатъчно разочарование.“

 

 

Когато Сара пристигна на пристанището, „Катерица“ вече изпускаше пара. Наблизо чакаше Ариана Фу. Здрачът хвърляше сенки върху количката й и старицата. Приличаше на някакъв хибрид между човек и г’кек.

— Иска ми се да имах още няколко дни да поработя с него — Каза тя и пое ръката на Сара.

— Ти вече направи чудеса, но нямаме време за губене.

— Следващият куриер по реката може да донесе жизненоважни новини.

— Знам. И бих дала какво ли не, за да получа вести от Ларк. Но с тази логика само се движим в затворен кръг. Ако се случи нещо важно, можеш да пратиш след нас урски куриер. Междувременно, имам… чувството, че трябва да побързаме.

— Нови сънища?

Сара кимна. Няколко нощи поред сънят й беше нарушен от неопределени образи от планински огън, после удавяне във вода. Може би това бе просто нов пристъп на клаустрофобията, която я беше мъчила преди години, когато току-що бе пристигнала под каменния покрив. Или навярно кошмарите й отразяваха нещо реално. Наближаваща кулминация.

„Мама вярваше в сънища — спомни си тя. — Дори когато ни учеше с Ларк да обичаме книгите и науката, тя обръщаше внимание именно на Дуер, винаги щом се събудеше с онези невероятни видения като малък… и после през седмицата преди тя да умре.“

Параходът изсвири с кипнали котли. Завързаните на кърмата край запечатаните сандъци с книги двайсет и пет магарета зареваха.

В странен контраст, от носа на кораба се разнесоха други звуци. Нежна, напевна музика, състояща се от успоредни поредици колебливи, малко носови ноти. Сара наклони глава.

— Състоянието му се подобрява все по-бързо.

— Вече има мотив — отвърна старицата. — Очаквах да избере по-прост инструмент като флейта или виолус. Но той свали цимбала от лавицата в музея и очевидно изпита огромно удоволствие, когато преброи струните му. Не е сложно да се научи да свири, а също и да приглася, когато някоя мелодия събуди спомените му. Във всеки случай той е готов за пътуването, така че — тя дълбоко си пое дъх с уморен и още — състарен вид, — предай на Лестър и на другите моите уважения, става ли? Кажи им да се държат.

Сара се наведе да я целуне по бузата.

— Ще го сторя.

Старицата с неочаквана сила я хвана за ръката.

— Лек път, дете. Ифни да закриля шестиците ви.

Шимпанзето започна да бута количката й нагоре по склона към спокойствието и вечерния огън. На Сара вече й беше станало навик да се съмнява дали някога отново ще види някого.

Капитанът даде заповед за отплаване и внимателно изкара скъпоценния си кораб от камуфлажния заслон. Джоп и Улгор се присъединиха към Сара на перилата, наред с неколцината мрачни библиотекари, определени да откарат книгите в несигурна безопасност сред пустошта. Скоро кипящите тласъци на страничните колела възприеха успокоителен ритъм и обединиха усилията си с течението на Бибур, за да ги поведат надолу по реката.

Човекът от космоса съсредоточено свиреше. Прегърбен над малък, трапецовиден инструмент, той удряше по струните му с две малки заоблени чукчета и макар често да грешеше, лицето му сияеше от удоволствие. Музиката се сля с горчивите и нежни спомени на Сара, докато гледаше отдалечаването на мощната крепост. Каменният покрив сякаш висеше във въздуха като търпелив Божи юмрук.

„Чудя се дали някога ще се върна тук.“

Скоро отминаха най-западния край на отсечения с лазер камък — мястото за стриване на тленни останки. Днес нямаше траурни знамена, нито оплаквачи или заети малки непълни треки, който поглъщаха плътта и подготвяха белите кости за морето. Но после, сред сумрака, тя забеляза самотна фигура, която гледаше надолу към реката. Висок и изправен, с лъскава, сребристосива коса, човекът леко се облягаше на бастун, макар изобщо да не изглеждаше слаб. Дъхът на Сара секна, когато „Катерица“ мина покрай него.

Мъдрец Тейн кимна — приятелски, дори прекалено емоционален жест за такъв сдържан човек. После, за огромна нейна изненада, той вдигна ръка в израз на неукрасена добронамереност.

В последния момент тя отстъпи и вдигна собствената си ръка. „Мир“, помисли си Сара.

Библос остана зад пуфтящия кораб и потъна в спускащата се нощ. Наблизо се разнесе гласът на Непознатия, който пееше за пътуване без завръщане. Разбира се, стиховете изразяваха неговата ужасна загуба и мъчителният му преход. Но в същото време Сара чувстваше, че те се отнасят за нежните и болезнени сблъсъци в собственото й сърце.

Защото заминавам отвъд мрачния хоризонт

и името ти нивга не ще науча аз…