Дейвид Брин
Звездният риф

Разказът на Алвин

В деня, в който пораснах достатъчно, за да започне косата ми да побелява, родителите ми свикаха всички членове на нашата съвкупна група в семейната хута за церемонията по даването ми на подходящо име — Хф-уейюо.

Предполагам, че за хуунско име си го бива. То спокойно се изтъркулва от гръклянната ми торбичка, макар че понякога се засрамвам, щом го чуя. Смята се, че се използва в рода ни още откакто нашият тайнокораб е докарал първите хууни на Джиджо.

А какъв тайнокораб е бил само! Нашите деди може и да са били грешници, като са дошли да се множат на тази поставена под табу планета, но са управлявали мощен междузвезден крайцер, избягнал патрулите на Института, опасните занги и въглеродните бури на Измунути, преди да кацне тук. Грешници или не, за да постигнат тези неща, те трябва да са били невероятно смели и опитни.

Прочел съм всичко, което успях да открия за онези дни, макар че това е било стотици години преди на Джиджо да има хартия, така че единственото, с което всъщност разполагаме, са няколко легенди за онези хуунски първозаселници, спуснали се от небето, за да открият, че тук, на Склона, вече се крият г’кеки, глейвъри и треки. Разкази за това как онези първи хууни потопили тайнокораба си в дълбокото Бунище, за да не може да бъде открит, а после се заели да строят груби дървени салове и станали първите, които заплавали по реките и моретата на Джиджо след заминаването на великите буюри.

Тъй като има нещо общо с тайнокораба, струва ми се, че малкото ми име не е чак толкова лошо.

И все пак предпочитам да ме наричат Алвин.

Нашият учител господин Хайнц иска ние от по-горните класове да започнем да си водим дневници, но някои родители се жалват, че тук, в южната част на Склона, хартията струва прекалено скъпо. Не ме интересува. Ще опиша приключенията, които преживявам заедно с приятелите ми, когато помагаме и досаждаме на добродушните моряци в пристанището, проучваме лъкатушещите тунели в лавата до вулкана Гуен или плаваме с малката си лодка чак до дългата, напомняща на секира сянка на Крайната скала.

Може би някой ден ще издам тези записки като книга!

И защо не? Моят англически наистина е добър. Даже свадливият стар Хайнц казва, че съм страшен в езиците — още на десетгодишна възраст научих наизуст градското издание на „Рожейс“. Така или иначе, сега, след като печатарят Джоу Доленц отвори печатница в Ууфон, защо да разчитаме на подвижния библиотечен фургон за нещо ново за четене? Може би Доленц дори ще ми позволи сам да работя с машината? Разбира се, ако се добера до нея, преди пръстите ми да са станали прекалено големи за онези мънички задни букви.

Му-фоук, майка ми, казва, че това е страхотна идея, макар ясно да виждам, че отчасти я смята за детинско увлечение. Иска ми се да не ме подценява така.

Йоуг-уейюо, баща ми, се държи ужасно свадливо, надува гръклянната си торбичка и ми вика да не съм такъв човекоподражател. Но аз съм сигурен, че дълбоко в него идеята му харесва. Нима самият той постоянно не заема книги по време на дългите си пътувания до Бунището, въпреки че не би трябвало да го прави, защото какво ще стане, ако корабът потъне и последният древен екземпляр на „Моби Дик“ изчезне, заедно с екипажа? Нима това няма да е истинско нещастие?

А и нима преди не ми четеше, едва ли не още от самото ми раждане? Всички велики земянитски приключенски истории като „Островът на съкровищата“, „Синдбад“ и „Ултравиолетовият Марс“? Кой е той, че да нарича мен човекоподражател?

Татко казва, че сега трябвало да чета новите хуунски писатели, които се опитвали да превъзмогнат имитирането на старовремските земянити и да създадат наша собствена литература.

Предполагам, че наистина трябва да има книги не само на англически. Но галактически две и галактически шест изглеждат страшно сковани за такива разкази. Във всеки случай, аз съм чел някои от съвременните писатели. Честно. И трябва да кажа, че нито един от тях изобщо не може да се мери с Марк Твен.

 

 

Хък, естествено, е съгласна с мен по този въпрос!

Хък е най-добрият ми приятел. Избра си това име, макар постоянно да й казвах, че не е подходящо за момиче. Тя просто усуква едното си очно стълбче около другото и отвръща, че не й пука и че ако още един път я нарека „Беки“, ще хване козината на крака ми в спиците си и ще върти, докато не закрещя.

Предполагам, че това няма значение, тъй като г’кеките могат да си променят пола след опадането на помощните им колела и ако тя иска да си остане женска, това си е нейна работа. Хък е сираче и живее при семейството на съседите ни, още откакто Голямата северна лавина унищожи клана на тъкачите, който се криеше в буюрските руини нататък. Нормално е да се очаква тя да е малко странна, след като първо е преживяла това, а после е била отгледана от хууни. Във всеки случай Хък е страхотен приятел и доста добър моряк, въпреки че е г’кек и момиче при това, да не говорим, че няма крака.

Често на нашите приключения идва и Клещовръх, особено когато сме долу край брега. Той няма нужда от име, заето от някоя история, тъй като всички червени кхюини получават такова още в мига, в който поставят петте си лапи извън люпилнята. Клещовръх не е по-голям любител на книгите от нас с Хък, най-вече защото малко книги могат да издържат на солта и влагата, сред които живее кланът му. Те са бедни и се прехранват с ларвите, които откриват в тресавищата на юг от града. Татко казва, че кхюините с червени черупки някога са били слуги на сивите и сините, преди техният тайнокораб да докара и трите вида, за да се скрият на Джиджо. И дори известно време след това сивите продължили да господстват над другите, затова, според татко, червените не били свикнали да мислят самостоятелно.

Може и така да е, но в случаите, когато идва с нас, тъкмо Клещовръх обикновено бъбри през цялото време — с всичките си кракоусти едновременно — за морски змейове, изчезнали буюрски съкровища или за други неща, които се кълне, че е виждал… или че е чувал за някого, чийто познат можело да е видял нещо, точно на хоризонта. Когато си навличаме неприятности, това често се дължи на идея, родила се под онзи твърд купол, в който пази мозъка си. Понякога ми се иска да имах поне една десета от неговото бурно въображение.

Трябва да включа в списъка и Ур-ронн, тъй като тя понякога идва с нас. Ур-ронн е почти също толкова луда по книгите, колкото ние с Хък. И все пак тя е урс, а човекоподражателството на урсите си има определени граници.

Например, те нямат прякори.

Веднъж, когато четяхме старогръцки митове, Хък се опита да нарече Ур-ронн „кентавър“. Струва ми се, бихте могли да кажете, че урсите малко приличат на тези митични същества — ако току-що сте били треснати с тухла по главата и болката ви пречи да виждате и мислите нормално. Но сравнението не се хареса на Ур-ронн и тя го показа, като замахна с дългата си шия все едно бе камшик, в резултат на което едва не отхапа с тройната си уста едното очно стълбче на Хък.

Хък повече не повтори думата „кентавър“.

Ур-ронн е племенница на Уриъл, която има ковачница до басейните с огнена лава, високо на Маунт Гуен. Тя получи стипендия да чиракува като ковач, вместо да остане със стадата и керваните в тревистата равнина. Много е кофти, че през повечето време леля й я кара да работи и никога не я пуска с лодката заедно с нас, защото урсите не можели да плуват.

Някога, в онова училище в равнината, Ур-ронн четеше много. Книги, за които изобщо не сме чували в тази селска част на Склона. Тя ни разказва историите, които може да си спомни, като например за Дивия кон^[1], Чингис хан и за урски герои-воини от онези страшни битки, които са водили с човеците — след пристигането на земянитите на Джиджо, но преди Общностите да се съберат и да поставят началото на Великия мир.

Щеше да е супер, ако нашата банда можеше да е пълна Шесторка, както когато Дрейк, Ур-джушен и другарите им отишли на Великия поход и първи видели Светото яйце. Но единственият трек в града е аптекарят и той е прекалено стар, за да създаде нова купчина пръстени, с които да можем да си играем. Що се отнася до човеците, тяхното най-близко селище е на няколко дни път оттук. Тъй че, предполагам, ни е писано да си останем просто четворка. — Кофти, Човеците са супер. Те са донесли на Джиджо книгите и говорят англически по-добре от всички останали, освен мен и може би Хък. Пък и човешките деца донякъде приличат на дребни хууни, така че могат да ходят на почти всички места, на които ходя аз с моите два дълги крака. Ур-ронн сигурно е в състояние да тича бързо, но не може да влиза във вода. Клещовръх не бива прекалено да се отдалечава от водата, а клетата Хък трябва да стои там, където земята е достатъчно равна за колелата й.

Никой от тях не може да се катери по дървета.

И все пак те са ми приятели. Освен това има други неща, които те могат да правят, а аз не, така че в крайна сметка сме квит.

 

 

Хък беше тази, която каза, че за лятото трябва да измислим наистина брилянтно приключение, тъй като вероятно ще ни е последно.

Училището свърши. Господин Хайнц замина на ежегодното си пътуване до големия архив в Библос и после на Празника на Обединението. Както обикновено, той взе със себе си няколко от по-големите хуунски ученици, включително приемната сестра на Хък Аф-аун. Завиждахме им заради дългото пътуване — първо по море, после с речния кораб до град Ур-Тандж и накрая с керван от магарета чак до онази планинска долина, където щяха да присъстват на игри и представления, да посетят Яйцето и да гледат събора на мъдреците за съда на шестте изгнанически раси на Джиджо.

Догодина можеше да дойде и нашият ред, но трябва да призная, че перспективата да чакам още цели седемнайсет месеца не ми бе много приятна. Ами ако цяло лято нямаше какво да правим и хванали ни да се шляем без работа, нашите родители ни пратеха да помагаме при товаренето на корабите за отпадъци или при разтоварването на рибарски лодки и ни накараха да изпълняваме какви ли не други безумни задачи? Още по-потискащо бе, че докато не се върнеше господин Хайнц, нямаше да има каквито и да е нови книги — разбира се, ако не загубеше списъка, който му дадохме!

(Веднъж се върна страхотно развълнуван с цял куп стара поезия от Земята, но без нито един роман от Конрад, Купър или Кунц. За мой ужас някои от възрастните даже твърдяха, че поезията им харесвала!)

Така или иначе, Хък първа предложи да се отправим отвъд Границата и аз досега не съм сигурен дали не трябва да я обвинявам за това.

— Зная къде има нещо за четене — заяви тя един ден, когато тук, на юг, тъкмо започваше ранното лято.

Йоуг-уейюо вече ни беше хванал да се мотаем под вълнолома, да правим жабки с камъни във водата и да се отегчаваме като нури в клетка. Естествено, той моментално ни прати горе на дългата рампа да поправяме камуфлажното покритие на селището, работа, която винаги съм мразил и ще се радвам, когато стана прекалено голям, за да ме карат да я върша. Ние, хууните, не си падаме толкова много по височините, колкото онези природолюбци човеците и техните любимци шимпанзетата. Трябва да ви кажа, че направо ми се завива свят, когато се налага да пълзя по дървеното скеле над всички къщи и магазини в Ууфон, за да се грижа за покритието от зеленина, което би трябвало да скрива градчето ни, така че да не се забелязва от космоса.

Изпитвам известни съмнения, че това наистина ще свърши работа, щом настъпи Денят, от който се опасяват всички. Каква полза от този листак, когато небесните богове дойдат, за да ни съдят? Той ще ни спести ли наказанието?

Но не искам да ме обявят за еретик. Във всеки случай, тук не е мястото да говоря за това.

Та ето ни сега, високо над Ууфон, напълно изложени на лъчите на голото, яростно жарещо слънце и Хък подхвърля забележката си като ненадейно изсипване на кух град.

— Зная къде има нещо за четене — казва тя.

Смъквам летвите, които нося, и ги оставям върху няколко черни ирисови лиани. Долу различавам къщата на аптекаря, от комина на която се разнасят характерни трекски миризми. (Знаете ли, че растенията над къщите на треките са различни от онези над другите сгради? Понякога, когато се случи аптекарят да приготвя някакво лекарство, отгоре е много трудно да се работи!)

— За какво говориш? — попитах аз, като сподавих пристъпа на замайване. Хък завъртя колела и се приближи, за да вдигне една от летвите. После сръчно я огъна и я пъхна на; мястото, където скелето беше хлътнало.

— Говоря за четиво, каквото никой на Склона не е виждал — отвърна тя по нейния си монотонен начин, когато смята, че някоя идея е супер. Две от очните й стълбчета се се издигнаха над ръцете й, а трето се изви, за да погледне към мен с блясък, който ми беше прекалено добре известен. — Говоря за нещо толкова древно, че в сравнение с него и най-старият свитък на Джиджо е като че Джоу Доленц току-що го е отпечатал и мастилото по него е още мокро!

Хък започна да се движи сред гредите и летвите, като ме караше да ахвам, когато подскачаше на едно колело или свиваше покрай някоя зейнала дупка, оплитайки гъвкавите летви като тръстики в кошница. Ние имаме навика да гледаме на г’кеките като на крехки същества, тъй като предпочитат равните пътища и мразят скалистите терени. Но техните оси и рамки са пъргави и онова, което г’кеките наричат път, може всъщност да е тясно като дъска.

— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Вашите хора са изгорили и потопили тайнокораба си, като всички останали раси, спотаили се тук, на Джиджо. И са имали единствено свитъци — чак до идването на човеците.

Хък извърна торса си в имитация на трекски жест, който означава: „Може и да си прав, но «аз»/ние не мислим така“.

— О, Алвин, ти знаеш, че даже първите изгнаници са открили на Джиджо нещо за четене.

Е, добре, наистина не бях чак толкова бърз в мисленето. Аз съм доста умен по свой собствен начин — сигурен и задълбочен, какъвто е хуунският стил, — но никой никога не ме е обвинявал, че съм бърз.

Намръщих се, подражавайки на „замисленото“ човешко изражение, което веднъж бях видял в една книга, макар че от това ме заболява челото. Гръклянната ми торбичка запулсира, докато се съсредоточавах.

— Хрррррм… Я почакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че онези знаци по стените, които понякога откриват…

— По стените на стари буюрски сгради, да! Малкото, които не са размазани или изядени от мулк-паяци след напускането на буюрите преди един милион години. Същите онези знаци!

— Но повечето от тях не са ли просто улични знаци и други подобни?

— Вярно е — съгласи се Хък и наклони едното си очно стълбче. — Но в руините, в които някога живеех, имаше и наистина особени. Преди да падне лавината, чичо Лорбен превеждаше някои от тях на галдве.

Никога не съм можел да свикна с равнодушието, с което говореше за катастрофата, унищожила семейството й. Ако с мен се бе случило нещо подобно, нямаше изобщо да мога да говоря в продължение на години. А навярно и завинаги.

— Чичо писа за надписите, които откри, на един учен от Библос. Тогава бях прекалено малка, за да разбирам много неща. Но очевидно има учени, които се интересуват от буюрските стенни надписи.

„И други, които не биха искали те да бъдат проучвани“ — спомням си, че си помислих тогава. Въпреки Великия мир, и сред шестте раси все още има такива, които са готови да обвиняват в ерес и да предупреждават за ужасно изкупление, което скоро щяло да се стовари от небето.

— Ами, много жалко, че всички надписи са били унищожени, когато… ти знаеш.

— Когато планината уби народа ми ли? Да. Много жалко. Хей, Алвин, би ли ми подал още две летви? Не мога да ги достигна…

Хък се залюля на едно колело, докато другото бясно се въртеше във въздуха. Потреперих и й подадох летвите.

— Благодаря — каза Хък и със секващ дъха отскок се отпусна обратно на гредата. — Та докъде бях стигнала? А, да. До буюрските стенни надписи. Щях да ти предложа да открием такива, каквито никой не е виждал. Поне никой от шестте изгнанически раси.

— Невъзможно! — Гръклянната ми торбичка трепереше от объркване и издаваше къркорещи звуци. — Твоят народ е пристигнал на Джиджо преди две хиляди родини. Моят — съвсем малко по-късно. Дори човеците са тук от няколкостотин години. Проучен е всеки сантиметър от Склона, десетки пъти е ровено във всяко буюрско селище!

Хък изпъна към мен и четирите си очи.

— Точно така!

Разнесли се от черепния й тимпан, англическите думи като че ли бяха подсилени от слабо вълнение. Продължително я изгледах и накрая с изненада изграчих:

— Искаш да кажеш да напуснем Склона? Да минем оттатък Цепнатината?

Нямаше нужда да питам.

 

 

Само едно претъркулване на зара на Ифни и цялата история щеше да е съвсем различна. Нещата за малко да се развият така, както искаше Хък.

Тя не се умори да ме увещава. Дори след като свършихме с поправката на скелето и отново започнахме да се мотаем под огромните дървета, Хък продължи с характерното си съчетание от г’кекско остроумие и упоритост на истински хуун.

— Хайде, Алвин. Не сме ли плавали десетки пъти до Крайната скала и не сме ли се предизвиквали помежду си да продължим нататък? Даже веднъж го направихме и никой не пострада!

— Само до средата на Цепнатината. После бързо-бързо се върнахме обратно.

— И какво от това? Да не би да искаш завинаги да си лепнеш този позор? Това може да е последната ни възможност!

Потрих полунадутата си гръклянна торбичка и издадох кух къркорещ звук.

— А не забравяш ли, че вече имаме замислен план? Нали строим батискаф, за да се спуснем под…

Тя изпусна въздишка на досада.

— Миналата седмица вече приказвахме и ти се съгласи. Край с батискафа.

— Съгласих се да помисля по въпроса, Хрм. В края на краищата, Клещовръх вече направи корпуса. Изгриза го от онзи огромен дънер на гару. Ами работата, която остава за нас — да прегледаме стари земянитски конструкции и да направим компресорната помпа и кабела? А и колелата, които ти успя да спасиш, както и илюминаторът на Ур-ронн…

— Да, да. — Тя отхвърли всичките ни усилия с отегчено завъртане на две от очните си стълбчета. — Естествено, през зимата беше забавно да правим тези неща. Нали и без друго трябваше да си стоим вкъщи. Особено, след като ни изглеждаха така, сякаш никога няма да станат в действителност. Просто си поиграхме. Но работите взеха да стават сериозни! Клещовръх приказва, че след месец-два наистина сме щели да се спуснем под вода. Нали се съгласихме, че това е лудост? Нали, Алвин? — Хък се придвижи по-близо към мен и направи нещо, което никога не съм чувал да е правил друг г’кек. Тя ми изкъркори, имитирайки приглушения звук, който може да издаде млад женски хуун, ако големият й, красив мъжкар се затруднява да види нещата откъм нейния ъгъл.

— Не предпочиташ ли да дойдеш с мен, за да видиш онези суперски надписи, които са толкова древни, че са били написани с компютри, лазери и подобни неща? Хр-рм? Няма ли да е по-хубаво, отколкото да се потопиш с онзи смрадлив разнебитен ковчег едва ли не чак до морското дъно?

Беше време да сменим езика. Макар че обикновено смятах англическия за по-приятен от надменните езици на старите звездни богове, даже господин Хайнц се съгласява, че неговият човешки ритъм и нелогичната му структура са склонни да предразполагат към необуздан ентусиазъм.

А в онзи момент се нуждаех от точно обратното, затова преминах на подсвиркванията и прещракванията на галактически две.

— Мисъл за (наказуема) престъпност — за туй наум нима не ти е идвало?

Тя невъзмутимо възрази на галседем, най-предпочитаният от човеците официален език:

— Ние сме непълнолетни, приятелю. Освен това граничният закон е предназначен да предотвратява незаконно размножаване извън позволената зона. Нашата банда няма такива намерения! — После бързо превключи на галактически две: — … Или пък имаш ти (извратени) помисли за (странни, хибридни) възпроизводствени експерименти с туй (девствено женско) аз?

Каква мисъл само! Очевидно се опитваше да ме извади от равновесие. Усещах, че вече губя контрол. Скоро щях да давам тържествени клетви, че ще се отправя към онези мрачни развалини, които смътно можете да видите от Крайната скала, ако насочите урски телескоп отвъд дълбоките води на Цепнатината.

И в този момент вниманието ми привлече познато вълнение под повърхността на спокойния залив. По пясъчния бряг започна да се катери червеникава фигура и скоро се показа изпъстрена тъмночервена черупка, която пръскаше настрани солена вода. От плътната петоъгълна коруба се издигаше месест купол, обрамчен с лъскавочерен пръстен.

— Клещовръх! — извиках аз, радостен, че мога да се откъсна от пламенния ентусиазъм на Хък. — Ела тук и ми помогни да уговоря тази глупава…

Но младият кхюин се хвърли към нас и ме прекъсна, още преди водата да спре да клокочи от говорните му отвори.

— Ч-ч-чу-чу-чуд…

Клещовръх не е толкова добър в англическия като нас с Хък, особено когато е развълнуван. Но го използва, за да покаже, че е също толкова модерен човекоподражател, колкото и всеки друг. Вдигнах двете си ръце.

— Спокойно, приятел! Поеми си дъх. Продължавай така!

Той изпусна дълбока въздишка под формата на две струйки от мехурчета там, където двата му клиновидни крака все още бяха потопени във водата.

— В-в-видях, ги! Този път наистина ги в-видях!

— Какво си видял? — попита Хък, като се придвижи към него по влажния пясък.

Зрителната лента, която обточваше купола на Клещовръх, гледаше едновременно във всички посоки. И все пак ние усещахме напрегнатия поглед на нашия приятел, докато отново дълбоко си поемаше дъх. После изрече една-единствена дума:

— Чудовища!

Легенди

Изминали почти един милион години откакто, подчинявайки се на галактическите закони за планетарно управление, буюрите напуснали Джиджо, след изтичане на срока им за наем на този свят. Всичко онова, което не успели да отнесат със себе си или да складират в лунни укрития, те прилежно унищожили и там, където преди се извисявали и блестели под слънцето могъщите им градове, останали само обвити с лиани развалини.

И все пак, дори сега, сянката им надвисва над нас — прокълнатите и заточени диваци, — за да ни напомня, че някога Джиджо е била управлявана от богове.

Ние от Шестте раси живеем тук като незаконни натрапници — като „преждевремци“, които никога не бива да се заселват отвъд тази ивица между планините и морето — и можем само със суеверно страхопочитание да гледаме към разядените буюрски руини. Дори след като книгите и грамотността се завърнали в нашите Общности, ние не сме притежавали средствата и уменията да анализираме останките или да научим повече за последните законни наематели на Джиджо. Някои съвременни ентусиасти, които се величаят като „археолози“, започнаха да използват методи от вехти земянитски текстове, но не могат да ни кажат дори как са изглеждали буюрите, да не говорим за техните обичаи, възгледи или начин на живот.

Нашият най-достоверен източник е фолклорът, от г’кеките, познавали ги най-добре преди да изчезнат.

Разправя се, че някога, преди техният тайнокораб да пристигне на Джиджо, когато глейвърите бродели сред звездите като пълноправни граждани на Петте галактики, те били тясно свързани с раса, наречена Туннуктюр, велик и знатен клан. Отначало тези туннуктюри били клиенти на друг вид — на патрона, който ги ъплифтирал и им дал речта, оръдията на труда и разума. Тези патрони се наричали буюри и произхождали от Четвъртата галактика — от свят, в небето на който имало огромна въглеродна звезда.

Според легендата, тези буюри били известни като превъзходни конструктори на малки живи неща.

Освен това се знаело, че притежават рядко срещана и опасна особеност — чувство за хумор.

„Загадката на буюрите“ от Хау-уфтунда, гилдия на свободните учени, година 1908 от началото на Изгнанието

Аскс

Слушайте, пръстени мои, песента, която пея. Нека нейните пари се издигнат сред вашите същини и потънат като капки восък. Тя се носи на много гласове, аромати и сили на времето. Тъче се като г’кекски гоблен, лее се като хуунска ария, препуска и лъкатуши като урска легенда и в същото време неотклонно продължава да се разгръща като страници на човешка книга.

Разказът започва в мир.

 

 

Беше пролет, в началото на втория лунен цикъл на хиляда деветстотин и трийсетата година от престъпното ни изгнание, когато в нашето небе неканени се появиха ротените. Блестящи като слънцето в тяхното съвършенство от въздух и етер, те разкъсаха булото на нашето убежище във възможно най-неподходящия момент — по време на пролетния събор на племената близо до благословените подножия на Яйцето на Джиджо.

Бяхме се събрали там, както толкова пъти след Изплуването, за да чуем великата музика на Яйцето. Да открием насоки. Да разменим плодовете на различните си таланти. Да решим споровете, да се състезаваме в игри и да подновим Общностите. И над всичко, да потърсим начин максимално да ограничим вредите, нанасяни от нашето злополучно присъствие на този свят.

Съборът — време на вълнение за младежта, на работа за умелите и на сбогуване за онези, които наближават свършека на годините си. Вече се бяха разпространили слухове-поличби, — че това събиране ще е важно. Наред с мъдреци и скитници, подкупници и техници, много обикновен народ на два, четири и пет крака — а също на колела или пръстени — последва ударите на барабаните по все още замръзналите планински пътеки, за да стигне до свещените поляни. Всяка от расите многократно бе усетила трусовете — по-силни от всички останали, откакто, разпръсквайки гореща пръст, Яйцето бе изскочило от майчината почва на Джиджо, а после се бе успокоило, за да сложи край на страстите и да ни обедини.

А, Съборът.

Това последно поклонение може все още да не е придобило ясни очертания в паметта ви. Но опитайте се да си спомните как бавно качихме вече остарелите си пръстени на кораба в Далечното влажно светилище, как минахме покрай блестящия Спектрален поток и Равнината на острия пясък.

Нима не ви се стори, че тези познати чудеса избледняха, когато стигнахме до Голямото блато и го открихме цялото, в цветове? Нещо, което се вижда само веднъж за цял един трекски живот. Море от багри — цъфтящо, даващо плод и вече умиращо пред сетивата ни. Ние, пътниците, се прехвърлихме от кораба на гемия и заплавахме сред остри аромати, под обсипания с милиони венчелистчета силфов покров.

Нашите спътници приеха това като поличба, нали, пръстени мои? Човеците сред нас приказваха за тайнствената Ифни, капризната, чиито присъди невинаги са справедливи, но задължително са изненадващи.

Спомняте ли си други гледки/преживявания? Селата на тъкачите? Мулк-паяците и ловните лагери? И накрая онова мъчно изкачване — извиване след извиване на нашите напрягащи се крачни възглавнички — през Прохода на дългите сенки, за да стигнем до тази зелена долина, където преди четири трекски поколения изригнали гейзери и затанцували дъги, за да възвестят изплуването на тъмното Яйце.

Спомнете си сега хрущенето на вулканичния чакъл и как завибрира иначе покорният рюк-симбионт върху пръстена, който изпълнява ролята на наша глава, упорито отказвайки да легне върху очните ни отвори, така че пристигнахме в лагера с открито лице, без маска, докато деца и от Шестте раси припкаха наоколо и викаха: „Аскс! Аскс! Аскс, трекът, дойде!“

Спомнете си другите Високопоставени мъдреци — колеги и приятели, — които се появиха от палатките си, за да се приближат с вървене, плъзгане или търкаляне и да ни приветстват с това обръщение. Название, разглеждано като постоянно отнасящо се до „мен“ — измислица, която ме развеселява.

Спомняте ли си всичко това, пръстени мои?

Е, търпение тогава. Спомените се втвърдяват като капки восък, които покриват вътрешната ни същина. Веднъж попаднали там, те никога не могат да бъдат забравени.

 

 

В онзи участък от небето на Джиджо, който е най-далеч от слънцето, се вижда силен блясък. Казано ни е, че това е рядко явление на световете в списъка на Великите галактики, ефект на въглеродни зърна — същите, които изсипва кухата градушка — зърна, пратени от Измунути, яростно блестящото звездно око в съзвездието, което човеците наричат Мъките на Йов. Твърди се, че преди да изгорят и заровят корабите си, нашите предци проучили тези особености на новия си дом.

Твърди се също, че те просто „прегледали всичко“ в един преносим клон на Галактическата библиотека, преди да предадат дори това съкровище на пламъците в деня, наречен „Окончателното оставане“.

В онази пролетна утрин, когато другите мъдреци излязоха, за да посрещнат нашите пръстени, наричайки ни/мен Аскс, не валя кух град. Когато се събрахме под един от навесите, „аз“ научих, че не само нашият рюк е станал неспокоен. Дори търпеливият хуун не можеше да овладее своя помощник-преводач. Така че ние, мъдреците, проведохме съвета си без своите малки симбионти, като се разбирахме помежду си единствено с думи и жестове.

От всички онези, чиито предци са избрали безнадеждното изгнание на този свят, г’кеките са най-старши. Затова на Вуббен се падна ролята Говорител на разпалването.

— Виновни ли сме за загиването на песноидите? — попита Вуббен и обърна всяко от очите си в различна посока. — Яйцето изпитва болка в полето на живота винаги, когато бъде загубен потенциал.

— Хрррм. Ние напълно оспорваме това мнение — възрази хуунският софик Фхуун-дау. — Ларк и Утен говорят за упадък. Песноидите все още не са изчезнали. На остров Юкун са останали малко.

Лестър Камбъл, мъдрецът-човек, се съгласи с него.

— Дори да няма надежда за тях, песноидите са само един от безбройните видове изкоренители. Няма причина да ги смятаме за особено надарени.

Ур-Джах отвърна, че много отдавна и много далеч оттук собствените му предци били малки изкоренители.

Лестър отстъпи с поклон.

— И все пак ние не сме отговорни за възхода и упадъка на всеки вид.

— Откъде знаеш? — настоя Вуббен. — Ние, които не притежаваме повечето инструменти на науката и сме оставени от егоистичните си предци да се препъваме в мрака, не можем да знаем каква недоловима вреда нанасяме, като стъпваме върху някое листо или изхвърляме отпадъците си в ями. Никой не е в състояние да предвиди за какво ще ни бъде търсена отговорност, когато настъпи Денят. Ще бъдат съдени дори глейвърите, в днешното им състояние на невинност.

Тогава нашата престаряла мъдра кхюин, която наричаме „Остра като нож прозорливост“, наведе синята си коруба. Разнесъл се от единия й хитинов крак, гласът й беше тих като шепот.

— Яйцето, нашият дар в пустошта, знае отговорите. Истината е неговата награда за открития разум.

Смирили се пред нейната мъдрост, ние потънахме в съзерцание.

Вече излишен, неспокойният рюк се смъкна от челото ни и се намести по средата, обменяйки ензими. Ние подехме тих ритъм, в който всеки от мъдреците внасяше своя хармония — на дишане и туптящи сърца.

Пръстени мои, спомняте ли си какво се случи тогава?

Тъканта на нашия съюз се развълнува от кънтящи екоти, арогантно издавани от кораба на ротените, за да изтъкнат неговата зловеща мощ, още преди да е пристигнал.

Ние се изправихме да погледнем стъписани към разкъсаното небе.

Скоро мъдреци и членове на клановете разбраха, че Денят най-после е настъпил.

Децата на падналите никога не избягват отмъщението.

Семейството на Нило

Майсторът на хартия имаше три рожби — брой, който съответстваше на благородното му призвание, подобно на неговия баща и на бащата на баща му. Нило винаги беше смятал, че неговите двама сина и дъщеря му ще продължат рода.

Затова го прие тежко, когато упоритите му деца изоставиха воденицата, нейните шлюзове и дървените зъбни колела. Нито едно от тях не обърна внимание на приканващия ритъм на мелачния чук, който смилаше отпадъчен плат, събран от всичките шест раси, на сладката мъгла, вдигана от ситата, или на почтителната опашка от търговци, дошли отдалеч, за да купят лъскавите бели листове на Нило.

О, Сара, Ларк и Дуер с радост използваха хартия!

Дуер, най-малкият, я обвиваше около върхове на стрели и примамки за лов. Понякога плащаше на баща си с буци пиу или със зъби от груон, преди отново да потъне в гората, както беше правил винаги от навършване на деветгодишна възраст. Чиракувал при Фалън Следотърсача, Дуер скоро се превърна в легенда из целия Склон. Нищо не можеше да избегне лъка му, освен ако не го закриляше законът. А слуховете твърдяха, че когато законът не гледал към него, момъкът с огнени очи и смолисточерна коса убивал и изяждал всичко, което си харесвал.

Колкото Дуер бе буен, толкова Ларк беше задълбочен и използваше хартия, за да чертае огромни схеми на стената в кабинета си, някои от частите на които бяха почти изцяло покрити с бележки и диаграми. Другаде зееха големи празни участъци — разхищение на изкуството на Нило.

— Нищо не може да се направи, татко — обясни веднъж застаналият до покритите с вкаменелости дървени лавици Ларк. — Не сме открили кои видове запълват тези празноти. Тукашният свят е толкова сложен, че се съмнявам, дори буюрите да са успели докрай да разберат екосистемата на Джиджо.

Нило си бе помислил, че това е абсурд. Когато буюрите наели Джиджо, те били пълноправни граждани на Общността на Петте галактики и имали достъп до Великата библиотека, в сравнение с която всички хартиени книги в Библос не представляваха нищо! С една дума, буюрите са имали възможност да получат отговор на всеки въпрос, който е бил измислен под слънцето. Под милиарди слънца, ако можеше да се вярва на разказите от миналото.

Поне мъдреците одобряваха работата на Ларк. Но Сара? Любимка на Нило от малка, тя обичаше миризмите, ритмите и тъканите при изработването на хартия — до четиринайсетгодишна възраст, когато се натъкна на талант.

Нило обвиняваше покойната си жена, която преди много време толкова странно бе влязла в живота му и имаше навика да пълни главите на децата със странни разкази и амбиции.

„Да — реши той. — Вината е изцяло на Мелина…“

 

 

Тиха кашлица прекъсна блуждаещите гневни размисли на Нило. Той премигна, когато над очуканото му бюро надникнаха две тъмнокафяви очи. Тъмна козина обрамчваше лице, което толкова напомняше на човешко, че понякога разсеяните треки отдаваха на шимпанзетата учтивостта, дължима на пълноправни членове на Общините.

— Още ли си тук? — изръмжа Нило.

Лицето трепна, после кимна наляво към склада за хартия, където един от помощниците на майстора бавно събираше скъсани листове от кошчето за отпадъци.

Той изруга.

— Не този боклук, Джоко!

— Но, майсторе, нали ми каза да взема бракуваните парчета, които не можем да продадем…

Нило се наведе под Големия прът, хоризонтално въртящ се ствол твърдо дърво, който отвеждаше електричество от селския язовир до съседните работилници. Той избута Джоко.

— Остави какво съм казал. Върни се при бъчвите… И поръчай на Кейлъб да пуска по-малко вода по улея! До дъждовния сезон има още четири месеца. Да не иска да ни остави два месеца без работа?

Нило сам огледа лавиците и накрая избра два топа малко некачествена хартия, овързани с лиани. Не бяха съвсем за изхвърляне. Някой можеше да плати за тях. От друга страна, за какво да спестява? Нали мъдреците ги предупреждаваха да не се грижат много за утрешния ден?

„Всички усилия ще бъдат съдени и малцина ще спечелят милост…“

Нило изсумтя. Той не беше религиозен. Той правеше хартия. Професия, която изискваше известна вяра в принципно добрата сила на времето.

— Това ще свърши работа на господарката ти, Прити — каза той на малкото женско шимпанзе, което заобиколи бюрото, протегнало напред двете си ръце. Нямо като рюк, то служеше на дъщерята на Нило по начин, немислим за което и да е друго същество на Джиджо. Начин, който малцина можеха да проумеят. Майсторът му подаде един от тежките топове.

— Аз ще нося другия. И без това вече е време да намина и да видя дали Сара има достатъчно за ядене.

Нямо или не, шимпанзето имаше достатъчно красноречив израз, като извъртя очи. То знаеше, че това е само извинение за Нило да види тайнствения гост на Сара.

— Хайде, тръгвай, стига си се мотала — изръмжа Нило. — Някои от нас работят, за да си изкарват прехраната, нали знаеш.

 

 

Покрит пасаж свързваше язовира-фабрика с гората, в която живееха повечето селяни. През покрова на камуфлажния листак се просмукваха яростни слънчеви лъчи. Човек трябваше да е оптимист, за да си мисли, че по пладне покритието може да скрие сградите от едно по-сериозно сканиране от космоса… а сред Шестте оптимизмът се смяташе за слаба форма на ерес.

Уви, най-големият син на Нило не следваше такава ерес.

Камуфлажът изглеждаше двойно по-проблематичен за самия голям язовир. За разлика от маскировките на кхюинските колонисти, които криеха малките си езерца зад прегради, имитиращи свлачища или купчини стволове, от край до край този язовир беше дълъг половин хвърлей на стрела. Фалшиви скали и бръшлянов пъпеш размиваха очертанията му. И все пак мнозина го смятаха за най-очебийното нещо на Склона — освен древните буюрски селища. Всяка година в Деня на Порицанието радикалите агитираха за неговото разрушаване.

„А сега Ларк е един от тях — отправи тежък укор към духа на покойната си съпруга Нило. — Чуваш ли, Мелина? Ти доведе момчето със себе си, когато дойде от далечния юг. Учили са ни, че гените нямат толкова голямо значение, колкото възпитанието, но нима аз отгледах сина си, за да стане разбунващ тълпата отстъпник? Никога!“

Вместо в камуфлажа, Нило вярваше в обещанието на отците-основатели, безотговорно хвърлили семето си на, Джиджо, че никой няма специално да ги търси от космоса. Поне в продължение на около половин милион години.

Веднъж той отбеляза това по време на спор с Ларк. За негова изненада, момъкът се съгласи, после каза, че нямало значение.

— Настоявам за спешни мерки; не защото се страхувам да не ме хванат, а защото така е правилно.

Правилно? Погрешно? Облак от объркващи абстракции. Ларк и Сара продължаваха да измислят такива глупости — и в продължение на часове спореха помежду си за съдбата и предопределението. Понякога на Нило му се струваше, че най-лесно може да разбере Дуер, Дивото момче от гората.

Работилницата на селския дърводелец плюеше стърготини — майсторът правеше тръби за Джоуби, топчестия водопроводчик, за да докарва прясна вода в къщите и да отвежда мръсната в септичните ями. Удобствата на цивилизования живот.

— Плътна сянка, Нило — провлечено каза Джоуби по начин, който подканваше дошлия да поспре и да си побъбри с него.

— Облачно небе, Джоуби — с любезно кимване отвърна Нило и продължи да върви. Не че щеше да му стане нещо, ако беше спрял за малко. „Но ако той разбере, че отивам при Сара, по-късно ще се домъкне с половината град, за да види какво съм научил за новия й любимец… странникът с дупка в главата.“

Някога това беше паднало трескокрилце със счупена опашка или ранено кутренце тойо. В склада му се навъртаха всякакви болни или наранени създания и Сара се грижеше за тях, поставяше ги в кутия, покрита с неговата най-фина плъст. Нило смяташе, че порасналата му дъщеря най-после е изживяла този етап — докато няколко дни преди това тя не се върна от обичайната си обиколка с ранен мъж върху носилка.

Някога Нило би могъл да възрази срещу появата на непознат, макар и болен, настанил се в дървесната къща на дъщеря му. Сега се радваше, че нещо я е откъснало от едногодишната й усилена работа и усамотение. Наскоро един от ръководителите на гилдията на Сара му беше писал, за да му се оплаче, че тя се отклонявала от основното си задължение на жена от своята каста, което накара Нило да отговори на писмото му и да го порицае за безсрамието му. И все пак и най-малкият интерес, който Сара проявяваше към мъж, бе основание за предпазлива надежда.

Нило погледна от покрития пасаж към местния сапьор и неговия малък син, които оглеждаха бента на големия язовир. Зловещ и намръщен, с дълбоко издялани черти, Хенрик бръкна в една зейнала дупка и извади разширяваща се в края глинена тръба. Той педантично разгледа взрива и го протегна на сина си да го помирише.

Изведнъж Нило осъзна могъщите води, които се таяха зад бента, готови да отнесат шлюзовете и фабриките, ако Хенрик получеше сигнал да изпълни дълга си. Той също усети пареща завист към близостта между баща и син — такава, каквато някога бе имало между него и собствения му баща. И която се надяваше да сподели отново с някой, който обича хартията като самия него.

„Само едно от трите ми деца да ме дари с наследник… И аз ще го имам — закле се той. — Ако трябва, ще подкупя мъдреците да им наредят!“

Хенрик пъхна тръбата обратно на мястото й и запечата дупката с глина.

Тиха въздишка се разнесе вляво от Нило и той забеляза, че още някой; наблюдава сапьорите. Прибрала и петте си крака, до един пън клечеше Дървоядката, матриарх на местния кхюински кошер. Нервни издишвания вдигаха прах под синята й коруба, а над зрителната й лента имаше рюк — сякаш щеше да й каже много нещо за Хенрик и сина му!

Във всеки случай, какво ли бе разтревожило Дървоядката? Това със сигурност беше рутинна проверка. Човеците от Доло никога не биха пожертвали язовира, източник на богатството и престижа им. Искаха го само неколцина ортодоксални глупаци.

И най-големият син на Нило.

„Всички са изнервени — помисли си той и се извърна. — Първо необичайната зима, после предложението на Ълкоун и ереста на Ларк. А сега Сара се връща вкъщи с тайнствен непознат. Чудно ли е, че страдам от безсъние?“

Домовете на повечето селяни бяха безопасно скрити от блестящото небе, сгушени високо в стволовете на могъщите дървета гару. В градините по широките им клони растеше ядивен мъх. Като че ли място, създадено специално за земянити, също както сините кхюини обичаха езерата, а сухите равнини задоволяваха урските племена.

Нило и Прити трябваше да спрат за малко и да изчакат група деца, които водеха пред себе си крякащи горски пуйки. Два глейвъра с опалова кожа, обезпокоени, докато ровеха за личинки, вдигнаха кръглите си глави и надменно подушиха въздуха. Децата се разсмяха и изпъкналите очи на глейвърите скоро помръкнаха — блясъкът на гнева им струваше прекалено много усилия.

Това беше познатият ритъм на селския живот И Нило с радост би продължил да го приема за даденост, ако не бяха думите на големия му син преди да замине за Събора — тогава Ларк му обясни причината за своята ерес.

— Природата отново овладява този свят, татко, и излиза извън границите, наложени от предишните му наематели.

Нило се бе изпълнил със съмнение. Нима бе възможно несъзнателният живот да промени планетата за по-малко от един милион години? Без за него да се грижи някоя раса, както селянинът се грижи за градината си?

— Тъкмо затова един свят се обявява за оставен на угар — продължи Ларк. — За да си почине и да се възстанови без чужда намеса.

— Искаш да кажеш, без такива като нас.

— Точно така. Ние не би трябвало да сме на Джиджо. Вредим му, дори само като живеем тук.

Това беше моралната дилема пред Шестте. Предните на всяка раса бяха решили, че имат сериозни основания да пристигнат с тайнокорабите си и да хвърлят незаконното си семе на забранен свят. Свитъците разказваха за престъпление, примесено с отчаяна надежда. Но синът на Нило изтъкваше само престъплението. Нещо повече, Ларк и другарите му възнамеряваха най-после да направят нещо по въпроса. Величествен жест на тазгодишния Събор, който да изкупи вината на цели, поколения със саможертвен акт, едновременно свят и ужасен.

— Каква глупост! — беше възразил Нило. — Когато цивилизацията отново засели тази галактика, няма да има и следа, че изобщо сме живели тук. Не и ако живеем праведно, по закона на Яйцето и Клетвата. Вашият план няма да промени нищо!

Когато се караше с Дуер, двамата винаги започваха да крещят. Но разговорите с Ларк го ядосваха още повече. Синът му криеше пуританската си ерес зад стена от упорита любезност, която трябва да бе наследил от майка си.

— Това, че никога няма да открият престъплението ни, няма значение, татко. От значение е единствено, че нашето място не е тук. Ние просто не би трябвало да съществуваме.

Селяните поздравяваха своя майстор на хартия, когато Нило и Прити минаваха покрай тях. Но днес той само им хвърляше ядни погледи. Горчиво му се искаше децата му да не го ядосваха толкова — първо, като пренебрегваха желанията, му и после, като впръскваха в него заразата на объркващите си идеи.

 

 

На дока имаше няколко лодки. Пъргави нури с лъскава козина скачаха по мачтите и опъваха въжета и камуфлажни покрития, както в продължение на векове ги бяха обучавали високите, дългомуцунести хууни. Екипажът на една от лодките помагаше на неколцина местни мъже да натоварят стъкло и метал, събрани от буюрско селище нагоре по реката и предназначени за рециклиране от ковачите в гр. Ур-Тандж или за изхвърляне далеч навътре в морето.

При нормални обстоятелства Нило би спрял да погледа, но Прити го дръпна за ръкава и го побутна напред към синьо-сивите клони на горичката.

Когато се обърнаха, изведнъж се разнесоха викове. Хората захвърлиха товарите си, а хуунските моряци се приведоха, като разкрачиха рунтавите си крака. Скърцащи дървесни стволове се залюляха като мачти на кораб. Заплющяха въжета и водната повърхност се развълнува. В гората се вдигна облак от листа и изпълни въздуха с въртящи се спирали. Нило разпозна басовия тътен на земетресение! Тръпки от страх се примесиха със странна възбуда, когато се замисли дали да се опита да се измъкне на открито.

Трусът отмина още преди да успее да реши. Клоните продължаваха да се люлеят, но дъските на пътеката престанаха да се разтърсват и вълните изчезнаха като сън. Моряците изсумтяха от облекчение. Селяните правеха почтителни жестове с ръце, тъй като гърчовете на Джиджо бяха свещени поличби за целебната сила на планетата, дори когато носеха унищожителни разрушения. Някога, преди цял век, мощно земетресение довело до появата на Светото яйце, дар, който си струвал всички болки, съпътствали раждането му.

„О, майко Джиджо — помоли се Нило, когато изчезнаха последните трусове. — Нека всичко мине добре на Събора. Нека мъдреците успеят да уговорят Ларк и приятелите му да се откажат от глупавия си план. И ако може — дръзна да прибави той, — нека Дуер срещне момиче от добро семейство и се задоми.“

Знаеше, че е излишно да изрича трето желание. Сара не би искала той да призовава божество в нейна полза. Не и ако не е Ифни, безпристрастно капризната богиня на числата и съдбата.

Когато пулсът му се успокои, Нило даде знак на Прити да го води. Пътят им се заизвива нагоре по огромното гару, после по върховете на клоните, свързани с въжени парапети. Краката на майстора се движеха по навик и той почти не забелязваше височината, но топът хартия в ръцете му все повече натежаваше.

Дървесната къща на дъщеря му се намираше толкова високо, че дневната светлина в продължение на часове огряваше направената от плет стена. Когато пресичаше последния участък, Нило се хвана за едно от въжетата. Голото слънце беше толкова дразнещо, че едва не пропусна да забележи направената от преплетени клони квадратна клетка, която висеше на макара близо до небесната веранда на Сара.

„Лифт! Защо до къщата на дъщеря ми има лифт?“

После си спомни. „Заради Непознатия.“

От къщата се носеха остри миризми — на нещо кисело, на мухъл й на сладка мазнина. Нило надникна вътре и видя коси слънчеви лъчи, които се процеждаха през спуснатите щори. Чу гласа на Сара, която недоволно мърмореше нещо от другата стая. Той вдигна ръка, за да почука по касата, но спря, когато вътре се изправиха две сенки — едната конична и съставена от кръгли тръби, по-висока от него. Възлести крака придвижваха най-долния пръстен и издаваха тихи пляскащи звуци.

От двете страни на по-дребното същество се виждаше по един въртящ се обръч. Тънкият му торс завършваше с две грациозни ръце и четири пипалца с очи на върха, които едновременно гледаха към него. Едното му колело изскърца, когато се придвижи напред и разкри петниста мозъчна кутия с клюмнали очни стълбчета на възрастен г’кек.

Ако изобщо някой от жителите на Доло беше в състояние да накара Нило да се почувства пъргав в напредналата си възраст, това бяха тези двама. В цялата история на видовете си, нито един г’кек или трек никога не се бе катерил по дърво.

— Облачно небе, майсторе на хартия — поздрави колесатият.

— Плътна сянка, доктор Лоррек. И на теб, Аптекарю. — Нило направи два поклона. — Как е пациентът ви?

Англическият на Лорреж беше превъзходен след годините, прекарани в лекуване на предимно човешкото население на Доло.

— Удивително, раненият възстановява силите си. Специалните мехлеми на Пзора много му помагат. — Лекарят наклони очно стълбче към трека, чийто девети пръстен изглеждаше зачервен от усилен аптекарски труд. — Също и грижите, които получава в този чист въздух тук.

Ето това бе изненада. Когато го докараха, Непознатият направо си изглеждаше пътник.

— Ами раните му!? Дупката в главата му…?

Свиването на рамене по начало беше човешки жест, но никой не го правеше с такова достойнство, като г’кеките.

— Опасявах се, че раната е фатална. Очевидно чужденецът дължи живота си на секретите на Пзора и на бързите действия на дъщеря ти, която го докара от онова мръсно блато.

Тогава заговори аптекарят-трек, обърнал към тях напомнящите си на украшения сетивни органи. Гласът му трептеше като ненастроена метална арфа.

— „Аз“/ние с радост помагаме, макар че нашите синтезни пръстени едва не припаднаха от усилието. Трябваха мехлеми с рядка сила. И пак нямаше да са достатъчни.

— Какво искаш да кажеш?

— Работата можеше да стане единствено тук, толкова нависоко, защото микробите са малко. Жилището на госпожица Сара е идеално и тя няма да позволи на друг да вземе пациента. Но пък толкова се оплаква! Натъжена, тя с копнеж говори за края на прекъсването на работата й. Казва, че искала да й се разкараме от главата.

— Това е просто метафора — поясни Лоррек.

— Така и предположихме. Парадоксална нелепост, която „аз“/ние високо оценяваме. Нека нейните същества го разберат.

— Ще се погрижа да разбере — с усмивка каза на Пзора Нило.

— Много благодаря на всички ви, превъзходни Нило — отвърна младият трек, като премина в множествено число. — „Аз“/ние мечтаем за ведра работа, когато довечера се върнем вкъщи.

Лоррек усука очните си стълбчета и Нило нямаше нужда от рюк, за да долови беззвучния смях на стария г’кек.

— Ведрината наистина е хубаво нещо — сухо се съгласи той, като скри кашлицата си с ръка.

Лекарят здраво хвана клетката на лифта, за да може трекът да изтътри тежкото си туловище. После сам влезе вътре. Лявото му колело се поклащаше от нелечимо дегенеративно заболяване на оста. Нило дръпна сигналното въже, за да накара оператора далеч под тях да включи задвижваната с тежести макара.

— Известно ли е вече нещо за самоличността на Непознатия? — попита Лоррек, докато чакаха.

— Поне аз не съм чувал. Но съм сигурен, че е въпрос само навреме.

До този момент дори пътуващите търговци не бяха успели да разпознаят, лежащия в безсъзнание мъж и предполагаха, че идва от много далеч, навярно от крайбрежните, селища или даже от Долината. „Никой в Доло не познаваше и Мелина, когато пристигна преди толкова много години, носейки препоръчително писмо и бебе със себе си. Склонът е по-голям, отколкото сме свикнали да смятаме.“

Г’кекът въздъхна.

— Скоро трябва да решим дали няма по-добре да изпълним дълга си към пациента, ако сега, след като се стабилизира, го пратим за преглед в…

Клетката потрепери, после започна бързо да се спуска надолу, като прекъсна Лоррек по средата на изречението.

„А, ясно — помисли си Нило, докато проследяваше с поглед как лифтът изчезва под натежалите от мъх клони. — Това обяснява мърморенето. Сара не иска да пратят любимеца й при специалистите в гр. Тарек — въпреки че се оплаква от прекъсването на работата й.“

Дали изобщо някога щеше да се промени? Последния път, когато грижовните инстинкти на Сара бяха взели връх — беше помогнала на един оздравяващ книговезец в Библос, — се стигна до любовна връзка, завършила с трагедия, скандал и отчуждаване от гилдията й. Нило се надяваше, че този цикъл няма да се повтори.

„Дори сега тя би могла да постигне всичко — и да си върне мястото, и да се омъжи за уважаван мъдрец. Наистина, никога не съм харесвал онзи кисел Тейн, но той може да й предложи по-сигурен живот, отколкото би имала с нейния деликатен любим. Във всеки случай, ще може пак да си се занимава с науката и в същото време да ми направи няколко внучета.“

Дребното шимпанзе първо се шмугна в къщата.

— Ти ли си, Прити? — извика от сенките гласът на Сара. — През цялото време само ме прекъсват, но ми се струва, че най-после се справих с онзи интеграл. Защо не му хвърлиш един по…

Разнесе се глух звук. От голям топ хартия, метнат върху маса.

— А, хартията. Чудесно. Я да видим какво ни е пратил този път старецът.

— Каквото и да прати старецът, все ще е достатъчно добро за човек, който не си плаща за него — измърмори Нило и бавно се затътри навътре, докато очите му се приспособяваха. В сумрака видя, че дъщеря му се изправя от бюро, покрито с тетрадки и неясни символи. Кръглото лице на Сара разцъфна в усмивка, която той винаги бе намирал за красива, макар че нямаше да е зле, ако, тя бе наследила повече черти от майка си.

„Моето лице и безумието на Мелина. Смесица, която не бих искал да открия в едно сладко девойче.“

— Татко! — затича се да го прегърне тя. — Толкова ми помогна!

Подстриганата й като на момче черна коса миришеше на моливен прах и на мехлемите на Пзора.

— Несъмнено. — Той намръщено погледна към бъркотията в жилището й. С този дюшек до бюрото й положението беше станало още по-лошо. Купчини текстове, някои с емблемите на голямото библоско съкровище, лежаха сред бележки по „новата насока“, която бяха приели проучванията й, съчетавайки математика и лингвистика, освен всичко останало, разбира се.

Прити взе един от листовете на Сара и се намести на табуретката. Докато преглеждаше последователно редовете от символи, шимпанзето подръпваше долната си устна — безмълвен сътрудник в тайнствено изкуство, което Нило никога нямаше да проумее.

Той хвърли поглед към спалната платформа. Слънчевите лъчи огряваха одеяло, под което се очертаваха два големи крака.

— И двете момчета заминаха и реших да дойда да видя как си.

— Ами, добре съм, както виждаш. — Тя махна с ръка, сякаш окаяната дървесна къща представляваше образец за идеален дом. — И имам Прити, за да се грижи за мен. Хей, през повечето дни даже не забравям да се храня!

— Е… — измърмори той. Но Сара го беше хванала за ръка и нежно го насочваше към вратата.

— Ще ти дойда на гости утре — обеща тя, — когато Лоррек и старият Смрадливко ме помолят да не им се пречкам. Ще идем да си похапнем славно в „Белонна“, искаш ли? Даже ще си облека чиста рокля.

— Ами… ще е чудесно. — Нило замълча за миг. — Просто запомни, че старейшините ще ти определят помощници, ако всичко това започне да ти отнема прекалено, много време и усилия.

Тя кимна.

— Зная как ти изглежда, татко. „Сара пак е луднала“ — нали така? Е, не се притеснявай. Този път е различно. Просто смятам, че мястото е идеално, за да не се инфектират онези ужасяващи рани…

От задната страна на къщата се разнесе глух стон. Сара се поколеба, после вдигна ръка.

— Веднага се връщам.

Нило я проследи с поглед как припряно се втурва към покритата веранда, сетне привлечен от любопитство, сам я последва.

Прити бършеше челото на ранения непознат. Тъмните му, треперещи ръце се протягаха напред, сякаш се мъчеше да отблъсне нещо ужасно. Синкави белези осейваха кожата му, а през марлята, залепена до лявото му ухо, се процеждаше жълта течност. Последния път, когато Нило го бе видял, кожата му имаше пепелявата бледност на приближаваща се смърт. Сега очите с почти плътно черни ириси като че ли пламтяха от ужасна страст.

Сара хвана ръцете на ранения и настоятелно му заговори, като се опитваше да успокои неочаквания му пристъп. Но чужденецът я сграбчи за китките и я стисна толкова силно, че тя извика. Нило се втурна към нея и напразно се помъчи да отвори яките пръсти, впили се в ръцете на дъщеря му. — Джи-джи-джи-доу! — със заекване произнесе непознатият, като дърпаше Сара към пода.

В този момент небето се разцепи.

Яростен рев разтвори капаците на прозорците и събори глинените съдове от лавиците в кухнята. Сякаш бутнато от огромна ръка, цялото дърво гару се наклони и повали Нило. С кънтящи уши, баща и дъщеря се вкопчиха в летвите на пода, докато дървото продължаваше да се люлее. През зейналия прозорец майсторът хвърли поглед към земята долу. Съдините в кухнята продължаваха да се изсипват от лавиците. Мебели се плъзгаха към отворената врата. Застанала насред вихър от въртящи се във въздуха листове хартия, Прити пищеше. Широко отворил очи, непознатият й пригласяше с вой.

„Дали не е ново земетресение?“ — успя смаяно да си помисли Нило.

Дървото ги мяташе насам-натам като зърна в дрънкалка. Тези ужасни мигове им се сториха цяла вечност… а трябва да бяха продължили най-много минута.

За тяхно удивление, къщата се задържа в процепа между двата клона. Надупченият ствол на дървото вибрираше, когато воят в черепа на Нило най-после стихна, последван от вцепенена тишина. Той неохотно позволи на Сара да му помогне да се изправи. Двамата заедно отидоха при непознатия, който се бе вкопчил в перваза на прозореца с побелели от стискане пръсти.

Гората се беше превърнала в ураган от прах и летящи листа. За огромна изненада на Нило, нямаше нито едно съборено дърво. Той потърси с поглед големия язовир и видя, че е издържал, слава Богу. Воденицата изглеждаше непокътната…

— Виж! — ахна Сара й посочи на югоизток над гората.

Високо в небето тънка бяла следа се точеше там, където въздухът бе разцепен от нещо огромно и светкавично — нещо, което продължаваше да, блести в далечината покрай заобикалящите долината склонове, устремило се към покритите със сняг върхове на Ръбатата планина. Толкова нависоко и бързо — толкова арогантно заплашително, — че изглежда нямаше нужда Нило да изрича на глас страховете си. Същият страх се четеше и в очите на дъщеря му.

Все още впил поглед в далечния отслабващ проблясък, непознатият изпусна зловеща въздишка. Сякаш споделяше тревогата им, но по изтощеното му лице нямаше и следа от изненада.

Аскс

Спомняте ли си, пръстени мои, как ротенският кораб три пъти обиколи небето над Поляната на Събора, пръскайки блясъци от горещото си спускане, преследван от ревящото негодувание на разцепеното небе? Погалете восъка на паметта си и си спомнете колко могъщ изглеждаше корабът, величествено спрял почти над главите ни.

Дори племето на човеците — нашите най-добри майстори-техници — зяпаше по особения си начин с широко отворени очи как големият, огромен като ледник цилиндър се спуска само на деветдесет хвърлея на стрела от тайната свещена кухина на Светото яйце.

Стенещ от страх, народът на Шестте раси се изправи пред нас.

— О, мъдреци, дали да избягаме? Дали да се скрием, както изисква законът?

И наистина, Свитъците повеляваха така.

„Скрийте палатките си, полята си, творенията си и самите себе си. Защото от небето ще се спусне вашата присъда и вашият бич.“

Посредниците попитаха:

— Дали да пратим Посланието? Дали да наредим селата и градищата, стадата и кошерите да бъдат унищожени?

Още преди създаването на закона — когато нашите Общности все още не били надмогнали острите вражди, — дори тогава пръснатите ни групи от несретници знаели къде е опасността. Ние, изгнаниците на Джиджо, сме се криели, когато разузнавателните сонди на Галактическите институти правели повърхностни проверки отдалеч, карайки сензокамъните ни да заблестят с предупредителен огън. В други времена от звездния покров падали блестящите кълборояци на зангите, потъвали в морето и после се разпадали сред облаци пара. Дори онези шест пъти, когато на този пустинен бряг се заселвали нови групи от несретници, другите, вече живеещи тук, не ги посрещали, докато не изгорели докаралите ги кораби.

— Дали да опитаме да се скрием?

Спомнете си, пръстени мои, обърканите викове, когато народът се пръскаше като плява във вихър, събаряше павилионите и носеше останките от лагера ни към близките пещери. И все пак насред всичко това някои останаха спокойни и примирени. Малцина от всяка една раса разбираха. Този път нямаше да успеем да се скрием от звездите.

— Никога досега космически кораб не е кацал право при нас. Очевидно вече са ни открили.

— Едва ли — възрази Ур-Джах на изпълнения с надежда галактически седем и удари с копито земята. Разрошена бяла козина заобикаляше раздутата й урска ноздра. — Възможно е да са засекли излъчването на Яйцето! Навярно, ако бързо се скрием…

Ур-Джах млъкна, когато Лестър, човекът, заклати глава — прост жест на отрицание, в последно време много модерен в Общините, сред онези, които имаха глави, разбира се.

— От това разстояние инфрачервеното ни излъчване не може да се сбърка. Библиотеката им на борда ни е класифицирала чак до подвидове. Ако не са знаели за нас преди да навлязат в атмосферата, вече със сигурност знаят.

Ние по навик приемахме мнението му за такива неща, които човеците познаваха най-добре.

— Може да са бегълци като нас! — възбудено предположи нашият кхюински мъдрец, издишвайки надежда и от петте си кракоотвора. Но Вуббен не гореше от оптимизъм.

— Сама видя как пристигнаха. Нима така пристигат бегълци, които умират от страх и се крият от погледа на Измунути? Нима някой от нашите предци е пристигнал така? С ужасен рев, разкъсал небето?

Вуббен повдигна предното си око, за да погледне към тълпата и призова към ред.

— Нека никой не напуска долината на Събора, за да не бъде проследен до нашите пръснати кланове и домове. Потърсете обаче всички глейвъри, дошли да похапнат сред нас, и напъдете тези невинни души, за да не опетнят невинността си с нашата вина.

Що се отнася до онези от Шестте, които сега са тук, където пада мрачната сянка на кораба… всички ние трябва да живеем или умрем, както пожелае съдбата.

„Аз“/ние усетихме втвърдяване сред пръстените на моето/нашето тяло. Страхът се превърна в благородно примирение, когато Общностите видяха истината в думите на Вуббен.

— Нито пък безполезно ще бягаме — продължи той. — Защото Свитъците също казват: „Когато бъде разкъсано и последното було, повече не се крийте. Защото в този ден ще дойде присъдата ви. Останете, където сте“.

Мъдростта му бе толкова ясна, че всички се съгласиха. Тогава ние се събрахме, всяко племе, нали, пръстени мои? От много, ние се сляхме в едно.

И нашите Общности заедно поеха към кораба, за да посрещнем съдбата си.

Дуер

Странният нур продължаваше да го следва по петите и дяволито го гледаше от клоните на дърветата.

Понякога покритото с гладка черна козина същество изчезваше за известно време, което пораждаше у Дуер надежди. Навярно най-после се бе уморило от прашния планински въздух, толкова надалеч от блатата, в които живееха повечето нури.

После нурът отново се появяваше с усмивка, разцепила тъпата му муцуна, кацнал на някоя издатина, и наблюдаваше как Дуер си пробива път през тръните и се катери по изкорубените плочи на древен път, често коленичейки, за да огледа следите от бягащия глейвър.

Когато Дуер за пръв път забеляза дирята точно до поляната на Събора, — миризмата вече бе изстинала. Брат му и другите поклонници бяха продължили към звуците на празничната музика надалеч от павилионите. Но уви, работата на Дуер беше тъкмо в това да спира глейвъри, осенени от странната идея да напуснат удобните равнини и да се устремят към опасна свобода. Празникът трябваше да почака.

Нурът издаваше високи лаещи звуци и се преструваше, че му помага, влачейки дългото си, гъвкаво тяло по земята, докато на Дуер му се налагаше да разсича тръните и да се катери. Най-после можеше да каже, че са близо до успеха. Следите на уморения глейвър бяха плътно една до друга, с дълбоко отпечатани пети. Когато вятърът промени посоката си, Дуер усети миризма. „Тъкмо навреме“, помисли си той. Скоро планината свършваше и един проход водеше към следващия воден басейн — на практика в друг свят.

„Защо глейвърите постоянно правят така? Животът им не е толкова тежък от тази страна, където всички са луди по тях.“ Оттатък прохода обаче се простираше отровна равнина, подходяща единствено за най-калените ловци.

„Или за туристи“, спомни си предложението на Лена Стронг да му плати, за да я заведе на пътешествие на изток. Пътешествие с една-единствена цел — туризъм, дума, която Дуер бе чувал само в разказите от Старата Земя.

„Това са безумни времена“, помисли си той. И все пак „туроператорите“ твърдяха, че имали разрешение от мъдреците… при определени условия. Дуер поклати глава. Точно сега, когато до плячката му оставаше още съвсем малко, нямаше нужда да се обърква с идиотски идеи.

Нурът също проявяваше признаци на изтощение, макар че продължаваше да души следата на глейвъра и после се вдигаше на задни крака, за да се огледа с черните си, насочени напред очи. Изведнъж той издаде гърлен звук и отпраши в планинския гъсталак — и скоро Дуер чу характерния писък на глейвър, последван от тупкане на тичащи крака.

„Страхотно, сега пък го подплаши!“

Накрая Дуер излезе от храсталака на участък от древна буюрска магистрала. Той се затича по разрушената настилка, прибра мачетето и опъна тетивата на сглобяемия си лък.

От тесния каньон отстрани се разнесе съскане от борба и накара Дуер отново да остави стария път, за да се хвърли сред обвитите с лиани дървета. Накрая ги видя, точно зад група храсти — две същества, едното черно, другото в бледи краски от целия спектър на дъгата, застанали в противоборство едно срещу друго.

Притиснатият в малката клисура глейвър очевидно беше женски, навярно бременен. Бе се катерил дълго и сега дишаше дълбоко. Изпъкналите му очи се въртяха независимо едно от друго — едното следеше тъмния нур, а другото търсеше все още незабелязани опасности.

Дуер изруга и двете — глейвъра за това, че го бе увлякъл в безполезно преследване, тъкмо когато с нетърпение очакваше празника, а нахалния нур за това, че бе дръзнал да му се меси.

Нурът беше дваж по-проклет, защото сега Дуер му бе задължен. Ако глейвърът бе стигнал до равнините отвъд Ръбатата планина, неприятностите нямаше да имат край.

Нито едно от двете същества като че ли не го забелязваше… но Дуер не би се обзаложил срещу острите сетива на нура. „Какво прави тук горе това малко дяволче? Какво се опитва да докаже?“

Дуер го беше нарекъл Калнокракия, заради кафявите му предни лапи, изпъкващи на фона на абаносовата му кожа — от плоската опашка до мустачките, които потрепваха по цялата му тъпа муцуна. Покритото с черна козина същество стоеше неподвижно, впило поглед в лекомисления глейвър, но не можеше да излъже Дуер. „Ти знаеш, че те наблюдавам, фукльо такъв.“ От всички видове, останали на Джиджо след заминаването на древните буюри, Дуер смяташе, че нурите са най-неразбираеми, а изкуството на ловеца се криеше тъкмо в разбирането на другите същества.

Той тихо сведе лъка, разкопча ремъка от еленова кожа и вдигна в ръка навитото си ласо. После внимателно и безшумно се промъкна напред.

Оголил неравните си, ъглести зъби, Калнокракия се повдигна почти на височината на глейвъра, приблизително до хълбока на Дуер. Глейвърът заотстъпва с ръмжене назад, докато костните му гръбни плочки не докоснаха скалата, в резултат на което отгоре се изсипа дъжд от камъчета. В раздвоената си опашка той размахваше пръчка — някакво клонче или фиданка с отчупени вейки. Сложно оръдие, като се имаше предвид сегашното състояние на глейвърите.

Дуер направи още една крачка напред и този път настъпи няколко сухи листа. От козината зад заострените уши на нура щръкнаха сиви шипове, които се люлееха независимо един от друг. Калнокракия продължаваше да гледа глейвъра, но нещо в позата му подсказваше: „Тихо бе, глупак такъв!“

Дуер не обичаше да му казват какво да прави. Особено някакъв си нур. И все пак за лова се съдеше единствено по успеха му, а Дуер искаше да залови жертвата чисто. Да стреля сега щеше да означава да признае провала си.

Увисналата кожа на съществото бе загубила малко от опаловата си лъскавина след напускането на познатите му свърталища сред боклуците на някое село на Шестте, както живееха от векове глейвърите, още от началото на своята невинност.

„Защо правят така? Защо всяка година няколко от тях се отправят към проходите?“

Със същия успех можеше да се пита за мотивите на нурите. Сред Шестте единствено търпеливите хууни притежаваха умението да работят с пакостливите, нахални животни.

„Може би на буюрите не им е било приятно, че трябва да напуснат Джиджо, и са оставили нурите като шега с онзи, който дойде след тях.“

Наблизо прелетя бръмчаща лъвска муха, чиито ципести криле се въртяха. Задъханият глейвър я проследи с едното си око, докато другото не се откъсваше от полюляващия се нур. Накрая, когато проумя, че Калнокракия е прекалено дребен, за да го убие, гладът надделя над страха. Сякаш за да подсили това впечатление, нурът се отпусна на бедрата си и безгрижно започна да ближе рамото си.

„Много хитро“, помисли си Дуер и премести тежестта си, когато глейвърът насочи и двете си очи към кръжащата във въздуха храна.

От устата му излетя мощна струя слюнка, която попадна в опашката на мухата.

Калнокракия светкавично отскочи наляво. Глейвърът изпищя, замахна с пръчката, после се обърна, за да побегне в другата посока. Дуер изруга и изскочи от храстите. Мокасините му се подхлъзнаха по разядения гранит и той се стовари на земята, точно под размахващата се пръчка. Метна отчаяно ласото — то се разви с яростно дръпване, което го накара да забие брадичката си в земята. Макар и гладен и изтощен, паниката беше дала на глейвъра достатъчно сили, за да влече ловеца десетина метра, докато най-после окончателно се предаде.

Разтреперано, с вълни от багри, които минаваха под светлата му кожа, съществото пусна пръчката и падна на четирите си колене. Дуер предпазливо се изправи и започна да навива въжето.

— Спокойно. Никой няма да те нарани.

Глейвърът го гледаше с едното си мътно око.

— Болка има. Далечна — напевно изрече женската на силно размазан галактически осем.

Дуер се олюля назад. Един-единствен път беше залавял глейвър, който му бе проговорвал. Обикновено докрай оставаха в безмозъчното си състояние. Той навлажни устни и се опита да отговори на същия неясен диалект.

— Жалостно. Търпеливост препоръчителна. По-добре, отколкото смърт.

— По-добре? — Умореното око примижа, сякаш смътно озадачено и неуверено, че има някакво значение.

Дуер сви рамене.

— Извинявай за болката.

Бледата светлина се разфокусира.

— Не обвиняван. Мрачна мелодия. Сега готовност за ядене.

Проблясъкът на разум отново изчезна под плътна животинска покривка.

Едновременно удивен и изтощен, Дуер завърза съществото за едно от близките дървета. Едва тогава си даде сметка за собствените си рани и охлузвания. Калнокракия лежеше на една скала и се грееше на последните лъчи на залязващото слънце.

Нурът не можеше да говори. За разлика от глейвъра, неговите предци никога не бяха получавали това умение. И все пак захилената му отворена уста като че ли казваше: „Беше забавно. Хайде да го направим пак!“

Дуер прибра лъка си, запали огън и прекара последната половин мидура от деня в хранене на пленника от оскъдните си запаси. Утре щеше да му намери гнил пън, под който да си изрови личинки — любимото, макар и не особено достойно развлечение на представителите на някогашната могъща, странстваща сред звездите раса.

Калнокракия се приближи към него, когато Дуер извади малко твърд хляб и пастърма. Ловецът въздъхна и хвърли няколко парчета на нура, който ги хвана още във въздуха и лакомо ги изяде. После подуши към кратунката на Дуер.

Беше виждал зверчетата да използват кратунки на управляваните от хууни речни кораби. Затова, след кратко колебание, той извади корковата запушалка и му подаде съда. Съществото го хвана с шестопръстите си предни лапи — сръчни почти колкото истински ръце — и изящно отпи няколко големи глътки, като шумно мляскаше.

После изля, остатъка на главата си.

Дуер скочи на крака, като проклинаше. Но Калнокракия пъргаво хвърли настрани празната кратунка. По лъскавата й повърхност потекоха струйки, които оставяха тъмни петна в пръстта. Нурът весело изцвъртя и започна да облизва козината си.

Дуер разтърси кратунката и успя да изцеди в устата си няколко капки.

— От всички егоистични, неблагодарни…

Вече беше прекалено късно да ходи надолу по тясната, коварна пътека до най-близкия поток. Някъде тътнеше водопад, достатъчно близо, за да го чува, но на повече от цяла мидура път пеша. Нямаше нищо страшно — бе му се случвало и преди. И все пак през цялата нощ звукът щеше да кара устата му да пресъхва.

„Човек се учи, докато е жив“, казваше мъдрецът Ур-Рухолс. Тази вечер Дуер беше научил още нещо за нурите. И като цяло, цената на урока бе съвсем ниска.

 

 

Реши да си уреди да го събудят. За тази цел се нуждаеше от будилник — тит.

Имаше сериозни основания да потегли рано. Все още можеше да успее да се върне за ежегодния Събор на Шестте, преди всички свободни от брачен обет човешки момчета и момичета да си изберат партньори за юбилейните танци. Освен това му предстоеше да даде годишния си отчет пред Данъл Одзава и да възрази на смехотворната „туристическа“ идея на Лена Стронг. Пък и ако отведеше глейвъра преди разсъмване, можеше да остави Калнокракия да си хърка край въглените. Нурите обичаха да спят почти също толкова, колкото да смущават живота на селяните, а този тук беше изкарал дълъг ден.

Затова след вечеря Дуер извади купчина хартиени пакетчета, неговият склад за практични неща. Много от тях идваха от кошчетата за отпадъци на брат му и на Сара.

Почеркът на Ларк, изящен и стегнат, обикновено се отнасяше за някои живи видове от сложната екосистема на Джиджо. Дуер използваше изхвърлените записки на Ларк, за да съхранява семена, билки и перца — неща, полезни по време на лов.

Почеркът на Сара беше темпераментен, но в същото време напрегнат, сякаш въображението и редът взаимно се контролираха. Нейните изхвърлени записки бяха пълни с объркващи изчисления. (Някои неудачни уравнения не бяха просто задраскани, а направо изчегъртани в пристъп на яд.) Дуер използваше черновите на сестра си, за да пази в тях лекарства, подправки и прахове, които правеха някои местни храни ядивни за човеците.

От едно от пакетчетата той изсипа шест ореха от тобар — едри, твърди и ароматни, — които постави върху скалите малко по-надолу. Като сдържаше дъха си, Дуер разцепи единия от тях с нож, после се дръпна назад от издигналия се лют облак. Глейвърът недоволно изпищя, а нурът яростно го изгледа, докато ветрецът не разнесе силната миризма.

Върнал се в спалния си чувал, Дуер зачака изгрева на звездите. Калунути грееше като гореща червеникава главичка на карфица, разположена високо върху зловещото лице на Саргон, безмилостната ръка на закона. Последваха я още съзвездия: орел, кон, дракон — и делфин, любимата братовчедка, засмяла се в посока, която според някои, водела към Земята.

„Дали ако някога ни заловят — зачуди се Дуер, — Великата галактическа библиотека ще отвори файл за нашата култура? За митовете ни? Дали извънземните няма да се пръскат от смях, като четат митовете ни за съзвездията?“

Ако всичко минеше според плана, никой нямаше и да чуе за тази самотна колония или да си спомня за легендите й. „Нашите наследници, ако има такива, разбира се, ще са като глейвърите — прости и невинни като всички останали зверове.“

На светлината на огъня се откроиха размахващи се криле. До тобаровите орехи кацна тумбеста фигура с криле от сивкави плоскости, които се плъзгаха като застъпващи се венчелистчета. Жълтият клюн на птицеподобното бързо погълна ореха, който Дуер бе разцепил.

Калнокракия се надигна и седна с блеснали очи.

— Само да се опиташ да му направиш нещо — вече полузадрямал предупреди нура Дуер, — и ще си направя от кожата ти шапка.

Калнокракия изсумтя и отново си легна. Скоро се разнесе ритмично почукване — титът беше започнал да кълве следващия орех. Щеше да го прави бавно, по една ядка на мидура — приблизително седемдесет минути — докато не изядеше и последния. После щеше да отлети с тракащ крясък. Човек нямаше нужда от разпечатка от Великата библиотека, за да разбере каква функция бяха определили буюрите за това същество. Живият будилник продължаваше да работи, както бе програмиран.

„Ларк греши за нашето място на този свят — помисли си Дуер, приспивай от постоянното почукване. — Ние имаме своята роля. Джиджо би бил много тъжно място, без разумни същества, които да използват неговите дарове.“

 

 

Имаше сънища. Дуер винаги имаше сънища.

Безформени врагове се спотайваха от погледа му, докато бродеше из земя, покрита с багри като дъга, която се е сляла и потекла по земята, а после е замръзнала на място. Острите цветове пареха очите му. Нещо повече, чувстваше гърлото си обгорено и нямаше оръжие.

Сънят се смени. Съвсем неочаквано. Дуер се оказа сам в гора от дървета, които сякаш се издигаха високо над луните. Поради някаква причина те бяха още по-заплашителни от пъстрия пейзаж. Той се затича, но не успя да намери изход от гората. Стволовете започнаха да тлеят, от тях се надигнаха пламъци и после избухнаха.

Яростното напрежение на кошмара го събуди. Дуер седна с разтуптяно сърце. Огледа се с разширени очи и с радост видя, че истинската гора е непокътната, макар и мрачна и пронизвана от леден вятър. Нямаше бушуващи пламъци. Просто бе сънувал.

И все пак нещо го гризеше. Усещаше, че нещо не е както трябва.

Той разтърка очи. Други съзвездия осейваха небето и започваха да бледнеят на изток. Лусин, най-голямата луна, се извисяваше над силуетите на върховете и огряното й от слънцето лице бе осеяно с блестящи точици — куполите на отдавна изоставени градове.

„Какво ли не е наред?“

Това бе просто интуиция. Титът будилник беше спрял. Нещо трябва да го бе смутило, преди да настъпи времето да затрака с клюн. Дуер се огледа наоколо и откри, че нурът тихо похърква. Глейвърът мътно го проследи с едното си тъпо око. Другото продължаваше да е затворено.

И изведнъж откри проблема.

„Лъкът ми!“

Не лежеше в обсега на ръката му, където го бе оставил. Беше изчезнал.

Откраднат!

Гняв изпълни сумрака пред разсъмване със заслепяващ адреналинов бяс. Десетки му бяха завиждали за този лък — шедьовър от ламинирано дърво и кост, изработен от кхюински майстори в гр. Овум. Но кой…?

„Спокойно. Помисли.“

Дали не беше Джени Шен? Тя често се шегуваше, че ще го примами да играят покер, залог в който ще е лъкът. А можеше да е…

„Почакай!“

Той дълбоко си пое дъх, но му бе трудно да овладее младото си тяло, толкова изпълнено с потребност да действа.

„Почакай и чуй какво има да каже светът…“

Първо трябваше да успокои бесния порой от собствените си неизречени думи. Дуер сподави всичките си хаотични мисли. После се насили да не обръща внимание на препускането на дъха и пулса си.

Далечното ромолене на водопад вече му беше познато и лесно можеше да го забрави. Шумоленето на вятъра, не така постоянно, скоро също изчезна.

Шумът от кръжене във въздуха можеше да идва от тита, който обикаля в надежда за още тобарови орехи. Друго, припляскване говореше за меден прилеп — не, за цяла брачна двойка, с което скоро също свикна. Справи се и с хъркането на нура и с тихото стържене от зъбите на глейвъра, който преживяше храната си.

Натам! Дуер обърна глава. Това не беше ли драскане по чакъл? Камъчета, които се търкалят надолу по сипей, навярно. Нещо или някой — двукрак? Почти с човешки ръст, предположи той, и припряно се отдалечава.

Дуер се хвърли след звука. Мокасините му позволяваха да се плъзга безшумно като призрак и той тичешком измина известно разстояние, преди да забележи, че крадецът се е отправил в погрешна посока. Надалеч от брега. Надалеч от Склона. По-високо в Ръбатата планина.

Към Прохода.

 

 

Докато тихо тичаше нагоре по скалистата пътека, гневът му отстъпи пред педантичния ритъм на преследването — напрегната, почти екстатична съсредоточеност за всеки натиск върху стъпалата, за тишината на движенията, за постоянното вслушване, за да открие и най-малкия шум от преследване. Мислите му бяха ясни, вече прочистени от отровата на яростта. Каквато и да беше причината за тази гонитба, той не можеше да не изпитва нещо като радост. Та това бе неговото изкуство, онова, което обичаше най-много всичко.

Дуер беше наближил ивица сива светлина, разделяща два сенчести върха, когато му хрумна нещо.

„Почакай малко!“

Той не престана да тича, но вече движеше крака по-бавно, после продължи вървешком.

„Това е глупаво. Хукнал съм да преследвам шум, който дори не съм сигурен, че съм чул — може би остатък от съня, — а отговорът е бил там през цялото време!“

Нурът.

Дуер спря и удари е юмрук по бедрото си. Чувстваше се като идиот.

„Точно такова нещо би направил един нур — да открадне. Да замени очуканата чаша на някой селянин със съкровище или обратно.“

Когато се върнеше, дали на мястото на лъка нямаше да лежи купчина лигърови изпражнения? Или диамант, измъкнат от короната на някой отдавна умрял буюрски цар? А можеше и да не намери там нищо — нито нура, нито лъка, нито глейвъра. Калнокракия бе истински актьор — само как похъркваше край въглените. Дали всъщност не бе изкрякало именно зверчето, когато той се хвърли да преследва собственото си разярено въображение?

Въпреки гнева, Дуер неохотно трябваше да признае:

„Страхотен е. Наистина ме измами.“

Но крайният резултат все, още не беше ясен. От всички човеци на Джиджо, навярно единствено Дуер бе в състояние да открие зверчето и да му го върне.

Щеше да е трудно преследване. Може би даже невъзможно.

Или да трае цял един живот.

Внезапно прозрение изпълни Дуер с почуда. Дали това не беше подаръкът на нура? Да му предложи…

В мъглявия сумрак пред него помръдна крайчето на някаква сянка.

Привикнало с неподвижността наоколо, опитното му ловджийско периферно зрение го правеше особено чувствителен към всяко движение — като например към „камъка“, преместил се наляво и после поел към Прохода.

Ушите му доловиха далечно дращене, по-тихо от вятъра. Дуер сбърчи вежди и отново се отправи напред, отначало бавно, после по-бързо, но все така безшумно.

Когато неясната сянка спря, спря и той, като разпери ръце, за да запази равновесие.

Очертал се на фона на сивотата преди зазоряване, силуетът изчака още няколко дури, после се обърна и продължи пътя си.

„Довери се на инстинкта си“ — учеше го Фалън Следотърсача. Старецът не беше глупак.

Очевидният заподозрян бе Калнокракия. Навярно тъкмо затова Дуер не се сети още в лагера. Би загубил ценно време да обвинява логичния виновник. В крайна сметка първият му порив се оказваше верен. Първата следа беше истинската.

Сянката отново се обърна. Дуер различи човешка фигура, вече разтревожена, която бягаше с неговия откраднат, лък. Този път той се затича с всички сили, жертвайки безшумността в полза на бързината. Полетяха камъчета, които изпълниха прохода с екот. Другият също се обърна и започна да бяга с големи скокове като раиран гусул в полет.

Само трима човеци на Джиджо можеха да надбягат Дуер и нито един в пресечена местност.

„Край на играта“, помисли си той и напрегна сили, за да стопи окончателно разстоянието помежду им.

Жертвата му се обърна, но Дуер бе готов. Когато фигурата запрати по него нож, той разбра, че няма шега. Ловецът приклекна в поза за борба, готов да чуе викове на гняв и стъписване.

Но изненадан остана самият Дуер, когато видя лицето на другия.

Човек.

Жена.

Ужасно млада.

И отгоре на всичко — абсолютно непозната.

Аскс

Съдбата се беше стоварила от небето.

Върху Джиджо.

Върху Склона.

Върху поляната на Събора.

Върху възела от нашите страхове. Много по-скоро, отколкото очаквахме.

От стотици мегапарсеци бе пристигнал кораб от Петте галактики! Такова огромно разстояние… най-малкото, което ние, окаяните изгнаници можехме да сторим, беше да изминем краткия път до мястото, където се приземи, и любезно да го посрещнем.

Вуббен почтително отклони предложеното му водачество. Гравитацията на Джиджо толкова затруднява нашите скъпи г’кеки, че трябва да разчитат единствено на колелата и да използват кокилокраката си единствено, за да пазят равновесие. По неравен терен те се движат почти толкова бавно, колкото треките. И така, ние с Вуббен се затътрихме напред, като настояхме нашите хуунски, кхюински, човешки и уроки колеги да ни изпреварят.

Нима усещам ужасния мирис на завист, нахлуващ в нашата основна същина? Да не би някои от вас, няколко мои азове, да негодувате срещу тромавата ни бавна походка, като я сравнявате с онези дълги хуунски бедра или сръчни урски крака? Нещата можеха да са различни, ако нашият трекски изгнанически кораб бе пристигнал съоръжен с пълна колекция от пръстените, които се твърди, че е притежавал нашият род. Легендите разказват за бързотечащи крайници — дарове на могъщите оейли — крайници, които правят дори тежка купчина като нас бърза като пеещ чакал. Бърза като джофур.

Но в такъв случай нямаше ли също да наследим и арогантността на оейлите? Тяхното безумие? Нямаше ли да водим войни, каквито в продължение на векове водиха тук, на Джиджо, кхюини, урси, хууни и човеци, докато Общностите не станаха достатъчно силни за мир? Онези треки, които са избягали на Джиджо, са, имали основания да не взимат някои пръстени. Или поне така смятаме ние.

Но ето, че пак се отклоняваме. Дисциплина, пръстени мои! Дайте на парите друга посока. Погалете отпечатъците във восъка и си спомнете…

Спомнете си как вървяхме, всеки със свой собствен ритъм, към страничната долина, в която бе кацнал корабът-натрапник. И през целия път Вуббен рецитираше откъси от Книгата на изгнанието, най-великият свитък, онзи, най-малко променен от вражда, ерес или вълни новопристигнали.

— Правото на живот е относително — напевно декламираше Вуббен с глас, който като че ли галеше душата. — Материалните неща са ограничени, но умът е свободен. Нито протеинът, нито фосфорът, нито дори енергията са достатъчни, за да уталожат всички гладове. Ето защо не се наскърбявайте, когато различните същества си съперничат за онова, което съществува физически. Само в мисълта може да има истинска щедрост. Затова нека мисълта бъде средоточието на вашия свят.

Гласът на Вуббен подейства успокоително на народа ни. Думите му сякаш отекваха в тънкостеблите музикални дървета, които са настроени за музиката на Яйцето.

И все пак, докато Вуббен говореше за спокойствие, моят/ нашият основен сегмент продължаваше да се опитва да спре, да се обърне назад и да ни отнесе надалеч! Този най-долен пръстен смътно осъзнаваше, че ни очаква опасност и разумно гласуваше да избягаме. Нашите най-горни редове трябваше да пратят ароматоимпулси, за да го накарат да продължи напред.

Струва ми/ни се странно как въздейства страхът върху другите видове. Те казват, че прониквал във всички части на тялото им и трябвало да се борят с него едновременно навсякъде! Веднъж „аз“/ние попитахме Лестър Камбъл как човеците запазват спокойствие по време на криза. Отговорът му бе, че обикновено не успявали!

Колко странно. Човеците винаги изглеждат толкова хладнокръвни. Нима просто играят толкова добре, че заблуждават и другите, и самите себе си?

Не се отклонявай, о, Аскс. Погали восъка. Продължавай. Продължавай напред към кораба.

Сара

На Хенрик като че ли не му се искаше да взриви експлозивите си. Отначало това изненада Сара. Нима сегашната криза не беше тъкмо онова, за което винаги е мечтал сапьорът? Шанс да вдигне всичко във въздуха? Да унищожи нещо, в изграждането на което други са вложили целия си живот?

Всъщност, Хенрик не изглеждаше толкова нетърпелив, колкото мнозина от гражданите, панически препълнили Дървото на събранието през онази вечер, след като видяха огненото кълбо, разтърсило гората чак до древните й корени. Двама градинари и едно шимпанзе-работник бяха паднали от високите клони и се бяха пребили. Десетки други едва избягнаха смъртта.

Издялана в огромната сърцевина на старо гару, голямата зала бе претъпкана с почти всички разумни възрастни в обсега на един ден бърз ход. Помещението сякаш щеше да се пръсне по шевовете от потящи се човеци и приличаше на димяща баница.

Присъстваше и група от други раси — най-вече хуунски моряци, чиято светла, люспеста кожа и рунтава бяла козина на краката контрастираше на тъмнозелените наметала, захванати с дървени брошки под надуващите им се гръклянни торбички. Някои носеха над очите си и вибриращи, рюк-симбионти, за да им помагат да си обясняват този хаос от човешки емоции.

Близо до северния вход, където не беше толкова влажно, се потяха и пристъпваха от крак на крак неколцина урси-номади, като неспокойно размахваха сплетените си опашки. Сара дори успя да види един окаян г’кекски поклонник, от едното очно стълбче на когото капеше тревожна зелена пот, докато останалите три бяха навити като чорапи в чекмедже и се криеха от бурния кипеж.

Както изглеждаше, доктор Лоррек се бе оказал благоразумен, като доброволно прояви желание да прекара вечерта до леглото на ранения Непознат.

Пзора, местният аптекар, нямаше проблем да предпази долните си пръстени от стъпкване. Ако около него станеше прекалено претъпкано, трекът просто издишваше малко люта пара и дори най-развълнуваните му съседи правеха място.

Нямаше съмнение, че този пъстър народ наистина е видял в небето призрака, от който толкова време се е страхувал. В момента човеци присъстваха на кхюински или хуунски събрания и дори на урски племенни конклави край ревящите пламъци в откритите равнини.

„Великият мир е нашето най-голямо завоевание — помисли си Сара. — Навярно, когато ни съдят, той ще натежи в наша полза. Изминали сме много път от дните на война и сеч.“

Уви, на Общностите все още им оставаше да се преборят със злобата на тазвечерното събрание.

— Дребни поправки ли?

Чаз Лангмур, майсторът-дърводелец, протестираше от трибуната, обикновено използвана за концерти и театрални постановки.

— Става дума да загубим всичко под водната линия, без да смятаме и самия язовир! Питате колко години ще трябват за повторното му изграждане, ако тревогата се окаже фалшива, така ли? Цели поколения!

Търговци и занаятчии подкрепиха с викове Лангмур, но мнозина, облечени в сивите дрехи на фермери, им се противопоставиха с крясъци „Позор!“. Над главите им се разнасяха възбудени маймунски писъци. Макар да нямаха право на глас, традицията позволяваше на местните шимпанзета да се катерят по стенните гоблени, за да наблюдават от прорезите високо горе. Беше спорно какво разбираха. Някои от хората енергично викаха за оратора, който им се струваше най-страстен, докато други подкрепяха определени личности, като бащата на Сара, който насърчително потупа дърводелеца по гърба.

Така продължаваше вече от часове. Гневни мъже и жени се редуваха да цитират писанията или да се оплакнат от разходите и колкото повече растяха страхът и яростта им, толкова по-високо се гневеше всяка една от страните. При това не спореха само човеците. Дървоядката, матриарх на местния кхюински кошер, настойчиво бе говорила за запазване на язовира на Доло, докато братовчедка й от Езерото на яза го бе обявила за „вопиюща чудовищност“. Сара се страхуваше, че между двете огромни бронирани матрони ще се разрази бой. Но главният старейшина Фру Нестор вмъкна помежду им дребничкото си женско човешко тяло и рюкът на челото й започна да излъчва успокоителни багри, докато двата кхюина най-после не се успокоиха.

И публиката не беше по-добра. Някаква жена настъпи Сара по крака. Някой друг трябва да не се бе къпал тази седмица и спокойно можеше да се конкурира с най-ужасните секрети на Пзора. Сара завиждаше на Прити — мъничка фигурка, кацнала високо на перваза на прозореца до няколко човешки хлапета, прекалено малки, за да гласуват. За разлика от другите шимпанзета, тя като че ли намираше тетрадката си за по-интригуваща от надвикващите се оратори и подръпваше долната си устна, докато проучваше редовете от сложни уравнения.

Сара завиждаше на бягството на Прити в абстракцията.

Тогава се изправи да говори един от тримата фермери — мрачен мъж на име Джоп, чиято светлоруса коса се къдреше край ушите му. Той сви двата си огромни юмрука, покрити с мазолите на постоянния му труд.

— Стиснатост и прозорливост! — противопостави се на доводите на дърводелеца Джоп. — И какво ще запазите? Няколкото работилници и доковете ли? Преходни играчки като водопровода и хартията? Глупости! Пълни глупости! Жалки удобства, които грешните ни предци са позволили на нас, клетите изгнаници, да запазим за известно време, за да направят по-лесни първите ни крачки по пътя към милостта. Но Свитъците казват, че нито едно от тях не ще бъде дълговечно! Морето ще погълне всичко!

Стиснал длани една в друга, Джоп се обърна към поддръжниците си:

— Отдавна е планирано какво трябва да направим… и ние сме се заклели да го изпълним, когато дойдат космическите кораби. В противен случай защо през всичкото това време сме издържали гилдия на сапьорите?

Сара отново погледна към Хенрик и сина му, седнали в дъното на платформата. Момчето, Джома, издаваше тревогата си, като усукваше кепето си в нервните си млади ръце. Но баща му бе замръзнал като статуя. Хенрик беше мълчал през цялото време, освен когато лаконично докладва, че експлозивите му са готови.

Сара винаги бе смятала занаята им за досадна професия, навярно уникална на Джиджо. След толкова много години на подготовка — безкрайни изпитания в малък каньон сред хълмовете — нима не копнееха най-после да вкарат уменията си в действие? „Сигурна съм, че аз бих горяла от нетърпение.“

Преди много време тримата с Ларк и малкия Дуер често седяха в таванската им стаичка, гледаха как лунната светлина се разлива над тътнещото колело на воденицата и се плашеха един друг със зловещи разкази за това какво биха могли да видят, ако някога настъпи моментът Хенрик да възпламени експлозивите си. И с възхитителен, макар и престорен ужас, отекващ в гърдите им, брояха ударите на сърцето си, докато — буум!

Дуер обичаше да прави звукови ефекти, особено да имитира взрива, който разрушава язовира, и всичко това придружено с размахване на ръце и пръскане на много слюнка. После по-малкият брат на Сара весело описваше стената от вода, която помита като сламки гордите кораби, смазва сушилните ясли на Нило и се втурва към прозореца на спалнята им като огромен юмрук.

След това идваше ред на Ларк да очарова и ужасява по-малките хлапета с описанията си как взривът откъсва тавана им и го понася из гората, докато фермерите състрадателно гледат отдолу. Всяко престорено катастрофално разминаване караше Сара и Дуер да пищят, докато накрая не се нахвърляха върху своя заливащ се от смях по-голям брат и не започваха да го удрят с юмруци, за да го накарат да престане.

И все пак, въпреки че Дуер и Ларк полагаха всички усилия да я уплашат, Сара никога нямаше кошмари. В сънищата си за взривяването на язовира тя виждаше огромна вълна, която просто ги поемаше в нежната си длан. Когато пяната покриваше всичко на Джиджо, тя магично се превръщаше в пухкав облак. Фантазията винаги завършваше с това как нейното по-леко от въздуха тяло без страх литва в нощ, осветена от сияйни звезди.

Одобрителен рев я върна в действителността. Отначало не успя да разбере дали го е надала групата, обявяваща се за бързи действия, или другата, решена да не превърне делото на девет поколения в развалини, само заради свидетелствата на собствените им очи.

— Ние нямаме представа какво е онова, което видяхме! — заяви баща й, като прокарваше възлести пръсти през брадата си. — Можем ли да сме сигурни, че е космически кораб? Нищо чудно да е метеор. Това би обяснило ужасния грохот.

Предположението му беше посрещнато с презрително сумтене й тропане с крака. Нило побърза да продължи:

— Даже да е кораб, това не означава, че са ни открили! Идвали са и са си отивали и други кораби — например, зангски глобуси, дошли да се заредят с вода от морето. Тогава унищожихме ли всичко? Нима по-старите племена са изгорили селищата си при пристигането на човеците? Откъде знаем, че това не е друг тайнокораб, докарващ седма изгнаническа раса, която да се присъедини към нашите Общности?

Джоп подигравателно изсумтя.

— Нека напомня на учения майстор на хартия — тайнокорабите пристигат тайно! Те се появяват под сянката на нощта. Този нов кораб не полагаше усилия да се скрие. Насочи се право към поляната на Яйцето в момент, когато там са павилионите на Събора, както и главните мъдреци на Шестте.

— Точно така! — извика Нило. — Мъдреците вече би трябвало да са наясно с положението и щяха да излъчат съобщение, ако смятаха за необходимо да…

— Да излъчат съобщение ли? — прекъсна го Джоп. — Сериозно ли говориш? Мъдреците постоянно ни напомнят, че на това не може да се разчита. По време на криза тъкмо излъчванията могат да привлекат вниманието! Или пък — направи многозначителна пауза той, — е възможно да не ни пращат съобщение поради по-ужасна причина.

Той замълча, докато присъстващите с ахване осъзнаят смисъла на думите му. Почти всички в залата имаха роднини или близки приятели, отправили се тази година на поклонение.

„Ларк и Дуер, в безопасност ли сте? — тревожно се запита Сара. — Дали някога отново ще ви видя?“

— Традицията оставя решението на всяка общност. Нима ще изклинчим, когато нашите близки може би вече са платили по-скъпа цена от няколко сгради и един смрадлив язовир?

Яростните викове на занаятчиите бяха заглушени от поддръжниците на Джоп.

— Тишина! — изкряска Фру Нестор, но нареждането й се загуби сред хаоса. Джоп и неговите сподвижници искаха гласуване.

— Изберете Закона! Изберете Закона!

Нестор призова за ред с вдигнати ръце. Тя очевидно се страхуваше от обезкървяването на града си — от превръщането му в обикновено фермерско селце, богато с почит и с нищо повече.

— Някой друг иска ли да се изкаже?

Нило пристъпи напред, за да опита отново, но се отдръпна под дъжд от освиркване. Кога се е чувало към майстор на хартия да се отнасят така? Сара чувстваше срама и позора му, но щеше да е далеч по-ужасно, когато любимата му фабрика потънеше в забвение под всепогубващнте води.

Хрумна й странна мисъл — не трябваше ли да се прокрадне в старата таванска стаичка и да чака вълната? Чие пророчество щеше да се окаже вярно? На Дуер или на Ларк? Или онова, което бе видяла в сънищата си? Такъв шанс се откриваше веднъж в живота.

Скандирането се усили, когато иззад группта бледи хуунски моряци пристъпи нов оратор. Този път беше, кентавровидна фигура с изпъстрена кожа и продълговато гъвкаво тяло, което се разклоняваше на две ниски ръце без рамене и мощна змиевидна шия. На заострената глава имаше три черни очи — едно от които без клепачи и фасетно, — разположени около триъгълна уста. Това бе женски урс-номад, който Сара познаваше от предишни идвания в Доло. Той купуваше стъклени и метални отпадъци и продаваше изронени от развалините прости буюрски оръдия. Урсът предпазливо пристъпи напред, сякаш се страхуваше, че копитата му могат да се заклещят между грубите дъски на пода. Беше вдигнал едната си ръка и отдолу се виждаше синкавата люпилна торбичка, жест, който би могъл да има друг подтекст на събрание на собствения му вид, но Фру Нестор го възприе като желание да говори и даде разрешението си с поклон.

Сара чу човешко мърморене — „муле!“ — грубо напомняне за дните, когато новопристигналите земянити се бяха борили за земя и чест с урските племена. Дори да беше чул оскърблението, номадът не му обърна внимание. Държеше се много добре за млад женски урс със само една съпружеска торбичка, издута от мърдащите малки. Сред толкова много човеци урсът не можеше да използва равнинния диалект на галактически две и въпреки разцепената си горна устна, заговори на англически:

— Ножете да не наричате Улгор. Благодаря ви за лювезността, която е влагословена сред Шестте. Искан сано да задан въпроси по овсъжданите тази вечер провлеми. Ноят първи въпрос е следният: не е ли най-довре нашите нъдреци да решат? Защо не ги оставин те да определят дали е пристигнал великият тризъвец на съдвата?

— Учени съседе — с подчертана проява на любезна търпеливост отвърна Джоп, — Свитъците призовават всички селища да действат самостоятелно и да изличат всякакви следи, които могат да се забележат от небето! Заповедта е проста. Няма нужда от сложни преценки. Освен това — заключи той, — няма време да чакаме съобщение от мъдреците. Всички те са далеч оттук, на Събора.

— Прощавай — подгъна предните си крака Улгор. — Не всички. Неколцина останаха в Залата на книгите, нали?

Присъстващите смутено се спогледаха, после Фру Нестор извика:

— Залата на книгите в Библос! Да, вярно е. Но и Библос е на толкова много дни път с кораб.

Улгор отново наклони шия, преди да възрази.

— Но аз съм чувала, че от най-високото дърво в Доло ноже да се види над плаващите пясъци чак до стъклените скали, надвиснали над Вивлос.

— С добър телескоп — призна Джоп, разтревожен, че това подкопава страстната убеденост на тълпата. — Все пак, не разбирам каква връзка…

— Огън!

Лицата се обърнаха към Сара, извикала, още докато мисълта не се бе оформила съвсем в главата й.

— Можем да видим пламъците, ако подпалят библиотеката!

Мърморещата тълпа я зяпаше, докато тя обясняваше.

— Всички знаете, че работех в Библос, Както и всички други, те имат план за такива ситуации. Ако мъдреците дадат заповед за изпълнението му, библиотекарите трябва да изнесат колкото книги могат и после да подпалят останалите.

Това предизвика мрачен ропот. Едно беше да разрушат язовира в Доло, но загубата на Библос наистина би означавала край. За човеците на Джиджо нямаше по-важно място.

— Накрая трябва да взривят колоните, които поддържат скалния покрив, и да го повалят в пепелищата. Улгор е права. Наистина ще можем да видим такава голяма промяна, особено след като по това време Лусин вече е изгряла.

— Пратете някого горе да види! — напрегнато нареди Фру Нестор.

Придружени от върволица дюдюкащи шимпанзета, няколко момчета скочиха на крака и изчезнаха през прозорците. В залата се надигна нервен шепот, докато тълпата тръпнеше в очакване. Сара се чувстваше неудобно под погледите на толкова много хора и сведе очи.

„Точно такова нещо би направил Ларк. Да се изправи дръзко на събрание в последния миг и да подтикне другите да действат. Джошу също притежаваше тази импулсивност — докато болестта не го отнесе през онези последни седмици…“

Възлести пръсти стиснаха нейните и прекъснаха бавния поток на мислите й. Тя вдигна поглед и видя, че през последния час Нило се е състарил. Сега съдбата на любимата му воденица зависеше от това каква вест щяха да донесат отгоре.

Докато дурите бавно течаха, постепенно се избистряше пълният смисъл на думите й.

Библос.

Залата на книгите.

Веднъж вече огънят бе взел ужасната си дан. Но въпреки това оцелялата част от архива представляваше най-големият принос на човечеството за Общностите и причина както за завист, така и, за удивление сред другите раси.

„В какво ще се превърнем, ако библиотеката изгори? В пастири? В събирачи, преживяващи от останки, изравяни от древни буюрски селища? В селяни?“

Именно така изглеждали другите пет раси, когато пристигнали човеците. Дърлещи се помежду си първобитни същества с техните едва-едва действащи общности. Човечеството променило насоката на развитие и законите почти толкова, колкото и появата на Яйцето няколко поколения по-късно.

„Нима сега по-бързо ще се плъзнем надолу? Като загубим и малкото останки, които ни напомнят, че някога сме обикаляли из галактиките? Нима ще загубим книгите, оръдията и дрехите си, докато не станем като глейвърите? Пречистени, опростени и невинни?“

Според Свитъците, това беше единият от пътищата към спасението. И мнозина като Джоп вярваха в него.

Сара се помъчи да открие надежда, дори отгоре да им съобщяха, че са видели в нощта пламъци и пепел. Във всеки един момент извън Библос имаше стотици книги, взети от пътуващи надалеч племена.

Но малко текстове по специалността й изобщо напускаха прашните си лавици. Хилберт. Зомерфелд. Витен и Танг. Елиаху — имена на велики умове, които тя отблизо познаваше, въпреки вековете и парсеците. Близостта на чистата, почти съвършена мисъл. „Те ще изгорят. Единствените екземпляри.“ В последно време проучванията й се бяха насочили към други области — към хаотичния спад и езиковия поток, — но тя продължаваше да нарича математиката свой дом. Гласовете на тези книги винаги й се бяха стрували живи. И сега тръпнеше от страх да не научи, че вече ги няма.

После изведнъж й дойде наум нещо друго, съвършено неочаквано и поглеждащо скръбта й от стъписващ ъгъл.

„Ако наистина са дошли галактяните, какво значение всъщност ще имат няколко хиляди книжни тома? Естествено, те ще ни съдят за престъплението на предците ни. Нищо не е в състояние да го предотврати. Но междувременно, на борда на корабите им…“

Хрумна й, че може да има шанс да попадне в съвсем друг вид библиотека. Извисяваща се над библоското хранилище така, както обедното слънце прави незабележимо пламъчето на свещта. „Каква възможност само! Дори скоро всички да станем затворници на галактическите Господари на Миграцията, заточени на някой каторжен свят, те едва ли могат да ни откажат възможността да четем!“

В разказите за някогашните времена бе чела за „влизане“ в компютърни бази данни — все едно, че плуваш в знания като в топло море и ги оставяш да изпълнят ума ти. Да се носиш сред облаци от мъдрост.

„Ще мога да разбера дали проучванията ми са оригинални! Или са ги правили десет милиона пъти по време на онзи един милиард години от съществуването на галактическата култура.“

Идеята й се струваше едновременно арогантна и унизителна. Страхът й от огромните звездни кораби продължаваше да я изгаря с непроменена сила. Молеше се всичко това да е грешка, метеорит или някаква илюзия.

Но в едно бунтовно ъгълче на неспокойния си ум тя усещаше нещо ново — разбудена жажда.

„Само ако…“

Мисълта й остана недовършена. Изведнъж високо горе едно от момчетата пъхна глава през прозореца. Увиснало с главата надолу, то извика:

— Няма пламъци!

На другите прозорци се появиха и останалите хлапета, които крещяха същото съобщение. Шимпанзетата се присъединиха към тях и изпълниха заседателната зала с възбудените си писъци:

— Няма пламъци. И каменният покрив си е на мястото!

Старият Хенрик се изправи и преди да излезе, заедно със сина си, каза на старейшините две думи. Сара видя решителното изражение на сапьора и успя да прочете твърдото послание на устните му.

— Ще чакаме.

Аскс

Нашият керван от раси напредваше към мястото, където за последен път беше видян чуждият кораб — пламтящ цилиндър, който се спуска зад един от ниските хълмове. По пътя Вуббен продължаваше да рецитира части от Свитъка на Опасността.

Пред нас се разнесоха викове. Тълпата се блъскаше по хребета, като шептеше и мърмореше. Трябваше да си пробием път сред човеци и хууни, за да излезем отпред.

След което, не се ли взряхме отвъд? Нова поляна, заобиколена със съборени дървета, все още димящи от онзи лъч, който ги бе повалил.

И насред това опустошение — блестяща от горещината на проникването си в атмосферата — лежеше причината.

Наблизо човеци и урси-занаятчии спореха на странния диалект на кастата на инженерите и обсъждаха дали тази изпъкналост или онази закръгленост могат да са оръжия или сензори. Но кой от нас на Джиджо притежаваше достатъчно опит, за да разбере? Нашите кораби отдавна бяха потънали, за да се слеят с разтопената кора на планетата. Дори човеците, пристигнали последни, бяха отдалечени на много поколения от пътуващите сред звездите. Нито един жив представител на Общностите никога не бе виждал такова нещо.

Това беше кораб на цивилизацията на Петте галактики. Толкова можеха да кажат техниците.

Но къде бе спиралата от лъчи? Символът, който задължително трябваше да се намира отпред на всеки законен космически кораб?

Нашите разтревожени учени обясняват — спиралата не е просто символ. Тя безшумно се движи. Безпристрастно записва. Обективно свидетелства за всичко видяно й извършено, където и да отлети корабът.

Ние се взирахме и търсехме, но на посоченото място виждахме само лъскавина, по-гладка даже от кхюинска ларва.

И тогава смутът отстъпи място на разбирането. На осъзнаването какво представлява този кораб.

Не великите Институти, както отначало си мислехме.

Не справедливите, могъщи и строго налагащи закона звездни кланове… или тайнствените занги.

Нито дори изгнаници като самите нас.

А поставени извън закона. Престъпници, много по-ужасни от собствените ни предци.

Престъпници.

На Джиджо бяха дошли престъпници.

Това, че всички видове се размножават повече, отколкото са умрелите индивиди, е Парадокс на Живота.

Който и да е рай съвсем скоро се пренаселва, за да престане да бъде такъв.

Какво право тогава имаме ние, изгнаниците, над свят, който почтено е бил оставен да изхранва крехкия си млад живот в мир, без да му пречат гладни раси?

Изгнаници, трябва да се страхувате от справедливия гняв на закона, когато открие незаконното ви, все още неизкупено присъствие тук.

Но когато настъпи съдът, законът ще бъде също ваш щит и ще смирява оправдания гняв със справедливост.

Има и по-голяма опасност, която се таи в гневното небе. Друга опасност. Опасност, дебнеща при пълно отсъствие на закон.

„Свитък на Опасността“

Разказът на Алвин

Добре, не съм толкова бърз, колкото някои. Никога няма да мисля толкова светкавично, колкото Хък, която винаги може да ме оплете в словесни кръгове.

В това няма нищо лошо, струва ми се. Можех да израсна в нашето малко хуунско пристанище и да си мисля, че съм страшно умен младеж — също толкова духовит и готин, колкото литературния ми псевдоним, — просто ’щото мога да прочета всяка англическа книга и да си въобразявам, че съм писател. Чудесно е, че този малък г’кекски гений живее в съседната хута, за да ми напомня, че дори по-умният от средното равнище хуун все пак си остава хуун. Тъп като галош.

Така или иначе, ето че клечах между двама от най-добрите си приятели, докато те се дърпаха за това какво да правим с идващото лято и изобщо не ми хрумна, че и Хък, и Клещовръх се мъчат да ме агитират на повече от едно равнище.

Клещовръх прекара само няколко дури в опити да ни разкаже за последните си „чудовища“ — сивкави силуети, които смяташе, че е зърнал в мрака, докато отегчено се грижел за омаровите кошари на кошера си. Толкова много пъти ни беше излизал с този номер, че нямаше да го изслушаме, дори да ни бе донесъл зъб от Моби Дик, с щръкнал като клечка за зъби от единия му край дървен крак. Той въздъхна през петте си отвора едновременно, отказа се да бърбори за последното си откритие и премина към защитата на своя проект „Наутилус“.

Клещовръх с тревога научи, че Хък иска да се откажем от плана. Той вдигна крака навън от твърдата си черупка и засъска като парна машина:

— Слушайте, нали вече се договорихме-хме. Просто трябва да довършим батискафа, иначе за какво работим вече цяла година-дина!

— Ти се занимаваше с по-голямата част от дърводелската работа и изпитанията — отбелязах аз. — Ние с Хък предимно чертаехме планове за…

— Точно така! — прекъсна ме Хък, изцъклила двете си очи, за да подчертае думите си. — Естествено, ние ти помагахме със схеми и някои малки части. Беше забавно. Но никога не съм се съгласявала наистина да се спускам с тази проклетия на морското дъно.

Синият купол на Клещовръх се изправи докрай и очните му процепи като че ли се завъртяха.

— Но ти каза, че е интересно! Нарече идеята суперска!

— Така е — призна Хък. — На теория направо е страхотно. Но има един проблем, приятел. Освен това е адски опасно.

Клещовръх се олюля назад, сякаш тази мисъл никога не му бе идвала наум.

— Ти… никога преди не си казвала такова нещо.

Обърнах се да погледна към Хък. Струва ми се, че никога дотогава не я бях чувал да изрича тази дума. Опасно. По време на всичките ни приключения тъкмо тя винаги бе готова да рискува, като понякога дори ни предизвикваше с хапливи подигравки така, както могат само г’кеките в онези редки случаи, когато оставят настрани любезността и се опитват да се държат гадно. Хък беше сираче, Ур-ронн и Клещовръх произхождаха от скромни раси и ако загинеха, нямаше да липсват много на когото и да било. Така че обикновено на мен се падаше да изпълнявам ролята на гласа на предпазливостта — роля, която мразех.

— Да — отсече Хък. — Явно е време някой да отбележи разликата между поемането на пресметнат риск и извършването на чисто самоубийство. А тъкмо това ще направим, ако се качим на борда на онази твоя измишльотина, Клещовръх!

Нашият беден кхюински приятел изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с пръчка по кракоустата. Куполът му затрепери.

— Всички вие знаете-аете, че никога не съм карал приятелите-лите…

— Да идат някъде, където не би отишъл ти, така ли? — прекъсна го Хък. — Страхотно бе, искаш да ни завлечеш със себе си под морската повърхност. Ама ти си създаден така, че да се чувстваш съвършено удобно на морското дъно.

— Само отначало-чало! — възрази Клещовръх. — След няколко пробни гмуркания ще се спуснем и по-надълбоко и аз ще бъда вътре с вас, ще поема същия-щия риск!

— Хайде, Хък — намесих се аз. — Дай малко почивка на бедната му черупка.

— Във всеки случай-чай — упорстваше Клещовръх, — какво ще кажете за вашия план? Батискафът поне ще е нещо законно. Вие искате да нарушите правилата и да извършите забранени неща-ща!

Сега беше ред на Хък да премине в защита.

— Какви забранени неща? Никои от нас не могат да се размножават помежду си, така че не съществува възможност да извършим това престъпление, докато сме оттатък границата. Така или иначе, ловците и инспекторите я пресичат:

— Естествено. Но е разрешението на мъдрецитезците!

Хък пренебрежително сви две от очните си стълбчета, сякаш за да покаже, че дребните законови подробности не я интересуват.

— Въпреки това предпочитам да наруша закона, пред чистото самоубийство.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ тъпото пътешествие до някоя съборена буюрска развалина, само за да четеш досадни стари стенни надписи-си, пред възможността да видиш Бунището-щето? И истински живи чудовища?

Хък изпъшка и презрително се завъртя в кръг. Преди това Клещовръх ни бе разказал за нещо, което зърнал в плитчините на юг от града онази сутрин. Нещо с блестящи сребърни люспи профучало край него, кълнеше се той, като размахвало, както му се сторило в далечния сумрак, подводни криле. Тъй като слушахме подобни истории едва ли не още от деня на излюпването му, ние изобщо не му повярвахме.

И точно тогава двамата поискаха аз да реша.

— Спомни си, Алвин — измънка Хък. — Преди малко ми обеща…

— Ти обеща и на мен, още преди месеци! — извика Клещовръх толкова разпалено, че забрави да заекне.

И тогава се почувствах като трек, застанал между две копи наистина хубаво сено. Харесваше ми идеята да видя дълбокото Бунище, в което след заминаването на буюрите бяха изчезнали всички чудеса. Подводно пътешествие като в книгите на Халер или Жул Верн.

От друга страна Хък беше права, че планът на, Клещовръх е предизвикателство към Ифни. Рискът можеше да си струва за един скромен кхюин, който дори не знаеше със сигурност коя е майка му, но на мен ми бе известно, че моите сънародници ужасно щяха да се разстроят, ако изчезнех и загинех, без да оставя поне сърцепрешлена си за душесмилане и вуфиране.

Във всеки случай Хък предлагаше почти също толкова суперска перспектива — да открием писания по-древни от книгите, които човеците са донесли на Джиджо. Може би истински буюрски разкази. От тази идея тръпки побиха смукателните ми възглавнички.

Оказа се, че няма нужда да избирам, защото тогава се появи моят женски нур Хуфу, шмугна се под краката на Клещовръх и колелата на Хък, джавкайки нещо за спешно съобщение от Ур-ронн.

Ур-ронн искала да ни види.

Нещо повече — имала голяма, изненада за нас.

 

 

А, да. Трябва да ви представя Хуфу.

На първо място, тя всъщност не е мой нур. Често се навърта край мен и в много от случаите моите тътнооргани очевидно действат, като я карат да върши каквото поискам. Въпреки това ми е малко трудно да опиша взаимоотношенията между хуун и нур. Самата дума — „взаимоотношения“ — означава много неща, които просто нямат никаква връзка с проблема. Може би това е един от онези случай, в които гъвкавостта на англическия, обикновено най-страхотната му особеност, просто се превръща в мъглявост.

Във всеки случай, Хуфу не е разговорно-решителна. Не е разумно същество като нас, представителите на Шестте. Но тъй като идва на повечето ни приключения, предполагам, че е също толкова член на бандата, колкото и всички останали. Мнозина твърдят, че нурите били луди. Разбира се, на тях като че ли не им пука дали ще умрат, стига да видят нещо ново. Навярно повече нури са загинали от любопитство, отколкото от лигъри на земята или от морски вкочанячи във водата. Затова знаех как щеше да гласува в спора ни Хуфу, ако можеше да говори.

За щастие дори Клещовръх разбираше, че е излишно да предлага да оставим тя да реши каквото и да е.

Та така, стоим си там и се дърлим, когато този малък нур дотърчава по вълнолома и джавка като луд. Веднага ни става ясно, че ни предава семафорно съобщение, защото има смисъл. Нурите не могат да говорят галактически две или който и да е друг език, грокиран някога, но могат да запомнят и повторят всеки кратък, излъчен с огледало сигнал, който засекат с острите си очи. Могат даже да разберат за кого е предназначено съобщението. Това е суперски талант и би могъл да е ужасно полезен — стига само да го правеха винаги, а не просто когато им скимнеше.

На Хуфу, естествено, трябва да й беше скимнало, щото веднага започна да джавка кратко съобщение на галдве. (Предполагам, че ако бе опитал, стар телеграфист като Марк Твен, свикнал да работи е морз, не би имал проблеми с галдве.)

Както вече казах, съобщението идваше от урската ни приятелка Ур-ронн и гласеше: „ПРОЗОРЕЦЪТ ГОТОВ. ЕЛАТЕ БЪРЗО. СЛУЧВАТ СЕ ДРУГИ, МНОГО СТРАННИ НЕЩА!“

Сложих накрая възклицателен знак, ’щото тъкмо по този начин Хуфу завърши рецитацията си на посланието, което бе видяла да проблясва от Маунт Гуен — с възторжено излайване. Сигурен съм, че именно изразът „странни неща“ я бе накарал да се втурне презглава насам.

— Ще взема водната си раница — след кратко мълчание каза Клещовръх.

— Аз пък ще си взема очилата — прибави Хък.

— Аз ще си взема наметалото и ще ви чакам при теснолинейката — сложих точката аз. Нямаше нужда да обсъждаме. Не и след такава покана.

Легенди

Една от най-старите легенди на г’кеките се предавала от уста на уста още откакто тайнокорабът им пристигнал на Джиджо и едва почти две хиляди години по-късно била записана на хартия.

Сагата разказва за младеж, чиято невероятна юначност била прочута в един от орбиталните градове, обитавани от г’кеките, след като загубили родината си в облог.

В този град, неограничавани от спънките на гравитацията, младите господари на колелата от роденото в космоса поколение измислили нова игра — плъзгане с блестящи дискове по най-тънките пъстри нишки-кабели, които опъвали под ъгъл из огромната кухина на изкуствения си свят. Един от играчите, разказва легендата, приемал предизвикателство след предизвикателство, опивал се от риска, подскачал сред тънката паяжина и понякога дори се отпускал в свободен полет, като лудо въртял колелата си, преди да се хване за следващото въже, носейки се в екзалтирана забрава.

Но веднъж един от победените му съперници се подиграл на младия смелчага:

— Обзалагам се, че не можеш да се плъзнеш достатъчно близо, за да увиеш нишка около слънцето!

Съвременните джиджоски учени намират тази част от легендата за смущаваща. Как е възможно слънцето да се намира във вътрешността на куха, въртяща се скала? След унищожаването на голяма част от отдела ни за космически технологии, Оиблоският схолариум не е в състояние да обясни тази загадка. Най-добрата ни хипотеза е, че с течение на времето историята е била изопачена, наред с повечето други спомени от богоподобното минало.

Техническите подробности нямат толкова голямо значение, колкото поуката — не е благоразумно да се бориш със сили, нито не си в състояние да разбереш. Глупакът, направил това, може да изгори като младежа от легендата, чиито драматичен край възпламенил буря от тънки, пламтящи дири, пресекли внезапно избухналото в огън вътрешно небе на обречения град.

„Събрани легенди на Седемте на Джиджо“, трето издание,

отдел за фолклор и езици, Библос, година 1807 от началото на Изгнанието

Дуер

Откакто завърши чиракуването си, Дуер беше обиколил почти всяко селище и ферма в обитаемата зона на Джиджо, включително островите и едно-две тайни места, за които се бе заклел никога да не говори. Познаваше ужасно много заселници от всички раси, включително по-голямата част от човешкото население на Склона.

С всяка изминала дура той ставаше все по-уверен, че новият му пленник не е един от тях.

Изненадата объркваше Дуер. Двойно повече го дразнеше ирационалното чувство за вина.

— От всички глупости, които могат да се извършат — каза той на момичето, което разтриваше главата си до студения лагерен огън, — да откраднеш лъка ми е една от най-тъпите. Но да ми извадиш нож надхвърля всякакви граници! Откъде можех да знам там горе, в мрака, че си само хлапе? Колко му беше да ти строша врата в самозащита!

За пръв път някой от двамата проговаряше, откакто Дуер блъсна черепа й в земята, преметна отпуснатото й тяло през рамо и се дотътри обратно в лагера. Непознатата девойка не загуби съвсем съзнание и когато ловецът седна до нея край въглените, вече се бе възстановила. Сега масажираше натъртената си глава под погледите на глейвъра и нура.

— Аз… помислих те за… лигър — със заекване най-после отвърна тя.

— Открадваш ми лъка, избягваш и после си мислиш, че те преследва лигър, така ли?

Поне това можеше да се каже в нейна защита — беше слаб лъжец. На светлината на зората Дуер можеше да разгледа дребничкото й тяло, сгушено в дрехи от зле ощавена, съшита със сухожилия кожа. Грубо завързаната й на конска опашка коса бе червеникавокестенява. Доколкото можеше да се разбере под пластовете мръсотия, най-характерните й черти бяха някога чупеният нос и един ужасен белег от изгаряне на лявата й скула. Той загрозяваше лицето й, което иначе би могло да е красиво, след хубавичко изтъркване, разбира се.

— Как се казваш?

Тя сведе брадичка и измърмори нещо.

— Как? Не те чух.

— Казвам се Рети! — Девойката за пръв път срещна погледа му. Сега гласът й звучеше предизвикателно. — Какво ще правиш с мен?

„Основателен въпрос, като се имат предвид обстоятелствата“, помисли си Дуер и потърка брадичката си. Нямаше голям избор.

— Предполагам, че ще те заведа на Събора. Там са повечето от мъдреците. Ако си достатъчно голяма, ще трябва да отговаряш. Ако не, ще доведат родителите ти. Между другото, кои са те? Къде живееш?

Отвърна му враждебно мълчание.

— Жадна съм — накрая промълви тя.

И глейвърът, и нурът се бяха изредили да душат празната кратунка и после укорително да ги поглеждат. „В края на краищата — помисли си Дуер, — да не съм баща на всички?“

Той въздъхна.

— Добре, ще ида за вода. Рети, ти ще наглеждаш глейвъра.

Очите й се разшириха.

— А той… той хапе ли?

Дуер я зяпна.

— Та това е глейвър, за Ифни! — Хвана я за ръка. — Щеше да имаш основание да се страхуваш от него, ако беше личинка или купчина смет. Макар че сега, като споменавам за това…

Тя рязко освободи ръката си и му хвърли яростен поглед.

— Добре де, извинявай. Както и да е, ти ще вървиш напред, за да мога да те държа под око. А това е гаранцията, че няма да хукнеш нанякъде. — Той завърза свободния край на въжето на глейвъра отзад за колана й, така че трудно да може да го достигне с ръце. После взе раницата и лъка си. — Чуваш ли водопада? Когато стигнем там, ще си починем и ще хапнем по парче пастърма.

Представляваха странна върволица — начупената водеше апатичния, следвани от объркания и накрая вървеше постоянно развеселения. Когато и Дуер да хвърлеше поглед назад, дяволитата усмивка на Калнокракия изглеждаше просто малко напрегната, докато нурът пъхтеше в сухия утринен въздух.

Някои хора залостваха вратите си, когато чуеха, че наблизо има нур. Други слагаха навън лакомства, с надеждата да го примамят за късмет. На Дуер му се бе случвало да види диви нури в тресавищата, където върху плаващите акрови лилии цъфтяха огнени дървета. Но най-дълбоките му спомени бяха от воденицата на баща му, в която всяка пролет идваха млади нури, за да изпълняват безразсъдните си и понякога фатални скокове от бавно въртящото се електрическо колело. За ужас на родителите си, като дете Дуер често скачаше заедно със зверчетата и поемаше същите ободряващи рискове. Дори се бе опитвал да завърже по-тесни отношения с тях, като ги подкупваше с храна и ги учеше на разни номера, с надеждата да установи с тях връзка като онази между Човека и неговия помощник — кучето.

Уви, нурите не бяха кучета. След време, когато житейският му път се отклони от малката река, Дуер най-после осъзна, че нурите са умни, смели — и също така много опасни. Той мълчаливо предупреди Калнокракия: „Не си мисли, че ще започна да ти вярвам, само защото друг се оказа крадецът“.

Да се спускаш и да се изкачваш по стръмна пътека са две съвсем различни неща. Понякога просеката пред него изглеждаше толкова дива и обрасла, че Дуер можеше да примижи и да си представи, че е в истинска пустош, недокосната от ръце на разумно същество още от възникването на планетата. От време на време минаваха покрай буюрски останки — споена с цимент стена или участък от еластична настилка, пропусната от деконструкторите, когато буюрите са се готвели да оставят Джиджо на угар — и илюзията изчезваше. Разрушаването никога не бе съвършено. На запад от Ръбатата планина се виждаха безброй буюрски следи.

Времето беше единственият истински лечител. На бедната Джиджо бяха определили достатъчно време, за да възстанови екомрежата си или поне така твърдеше брат му Ларк. Но Дуер рядко мислеше в такива големи мащаби. Това отнемаше на Джиджо магията на днешния ден — болен свят, но изпълнен с чудеса.

В някои по-стръмни участъци Рети имаше нужда от помощ и ловецът често трябваше да спуска глейвъра с въже. Веднъж, след като с дълга борба го изведе на останки от стар път, Дуер се обърна и откри, че момичето е изчезнало.

— Къде е сега тази малка… — ядосано въздъхна той. — О, по дяволите!

Неуважението на Рети заслужаваше някакво наказание и загадката й направо пищеше да бъде разкрита, но на първо място беше задължението му да връща скитащи се глейвъри. След като се справеше с този, може би щеше да се върне и да открие следата на момичето, въпреки че така щеше да пропусне по-голямата част от Събора…

Той заобиколи една отвесна скала и почти се препъна в девойката, приклекнала лице в лице с Калнокракия. Рети вдигна очи към Дуер.

— Това е нур, нали? — попита тя.

Ловецът скри изненадата си.

— Хм, за пръв път ли виждаш?

Девойката кимна, слисана от фриволното хилене на зверчето.

— Както изглежда, никога не си срещала и глейвър — продължи Дуер. — Колко на изток живееш?

Белегът на скулата й изсветля на фона на изчервеното й лице.

— Не знам какво…

Тя замълча, когато осъзна грешката си, и силно стисна устни.

— Хайде, не се ядосвай. Вече знам всичко за теб — каза той и посочи с ръка към дрехите й. — Никаква тъкана материя. Кожи от имла и сорл, съшити със сухожилия. На запад от Ръбатата планина сорлите не стават толкова големи.

Доловил стъписването й, Дуер сви рамене.

— Няколко пъти съм бил оттатък планината. Твоите хора са ти казали, че е забранено, нали? В повечето случаи е така. Но аз мога да обикалям, където си поискам, с разузнавателна цел.

Тя сведе очи.

— Значи нямаше да успея, дори ако…

— Дори ако тичаше по-бързо и беше минала през прохода? Пресичаш някаква въображаема граница и аз трябва да те оставя да избягаш, така ли? — засмя се Дуер, като се опитваше да не изглежда прекалено недружелюбен. — Спокойно, Рети. Открадна лъка не на когото трябва, това е всичко. Ако се налагаше, щях да те преследвам и отвъд Пустинята на изгрева.

Това бе самохвалство, разбира се. Нищо на Джиджо не си струваше да изминеш почти десет хиляди километра през вулкани и горещи пясъци. Но очите на Рети се разшириха.

— Никога не съм виждал племето ти по време на пътуванията си на изток — продължи той, — затова предполагам, че си някъде от много по на юг, оттатък Отровната равнина. Да не си от Сивите хълмове? Чувал съм, че областта е толкова пресечена, че някое малко племе можело да се скрие, ако е предпазливо.

Кафявите й очи се изпълниха с уморена болка.

— Грешиш. Не идвам от… онова място.

Гласът й неубедително се провлачи и Дуер изпита съчувствие. Отлично знаеше какво е да се чувстваш неловко пред представител на собствения си вид. Самотният живот не му даваше възможност да натрупа достатъчно опит, за да преодолее собствената си срамежливост.

„Точно затова трябва да успея за Събора!“ Сара му бе дала писмо, което да предаде на Пловов Аналитика. По една случайност, дъщерята на Пловов беше красавица, при това още несгодена. С известна доза късмет Дуер можеше да има шанс да изведе Глори Пловов на разходка и навярно да й разкаже достатъчно интересна история, за да я впечатли. Като, например, как по време на миналогодишната миграция на стадните морибули бе предотвратил падането им от една скала, когато тичаха подплашени от гръмотевична буря. Навярно този път нямаше да заеква и да я кара да се кикоти по начин, който не му харесваше.

Изведнъж той изпита, нетърпение да се отправи на път.

— Е, сега няма смисъл да се занимаваме с това. — Дуер даде знак на Рети отново да поведе глейвъра. — Ще ти определят за защитник младши мъдрец, така че няма да се изправиш пред съвета сама. Така или иначе, вече не бесим преждевремци. Не и ако не се налага.

Опитът му да привлече с намигване погледа й се провали, така че шегата се получи плоска. Докато ловецът връзваше въжето, тя заби поглед надолу. После отново поеха в единична колона напред.

Когато наближиха шума на падащата вода, издигащата се от земята влага се превърна в мъгла. Там пътеката правеше остър завой, за да заобиколи спускащото се отгоре поточе, което вдигаше пръски над прозрачносин вир. Оттам водата се изливаше през отвесния му край и подновяваше стръмното си стичане към реката далеч надолу, след което се отправяше към морето.

Пътят надолу към вира изглеждаше прекалено опасен, за да рискува с Рети и глейвъра, затова Дуер им даде знак да продължат напред. По-нататък отново щяха да пресекат ручея.

Но нурът започна да скача от скала на скала и скоро го чуха весело да се плиска във водата.

Дуер си спомни за друг водопад, много по-нагоре — там, където Големият северен ледник стигаше до извисяващата се скала накрая на континента. Всяка друга година по време на пролетното топене той ходеше там на лов за бранкурови кожи. Но всъщност правеше това пътуване, за да е там, когато леденият бент на Самотното езеро най-после се разпука.

Огромни, прозрачни ледове се пръскаха, обсипваха небето с кристални дъги и с изпълващ душата рев връщаха към живот могъщите водопади.

С характерното си запъване веднъж той се опита да допише картината на Ларк и Сара — крещящите багри и лъчистия шум, — като се надяваше, че упражненията ще школуват тромавия му език. Естествено, разказите му за чудесата на Джиджо отвъд тесния Склон накараха очите на сестра му да заблестят. Но добрият стар и жизнерадостен Ларк просто поклати глава и каза:

— Тези чудеса съвсем спокойно биха съществували и без нас.

„Наистина ли?“ — чудеше се Дуер.

Каква прелест има в гората, ако няма кой да спира и да я нарича прекрасна? Нима „разумът“ не е призван тъкмо, за това?

Надяваше се, че някой ден ще заведе своята съпруга до Самотните водопади. Ако откриеше жена, чиято душа би споделила преживяването му.

Малко по-късно нурът ги настигна със самодоволно хилене, после изчака да изтърси гладката си козина така, че да опръска коленете им, докато минаваха покрай него. Рети се засмя. Кратък звук, отсечен и припрян, сякаш не очакваше което и да е удоволствие да продължи дълго.

Дуер спря на една издатина по-надолу по пътеката, откъдето се виждаше извиващият се покрай отвесната скала поток. Гледката му напомни каква отчаяна жажда изпитва. Тя също изтръгна от гърдите му въздишка, предизвикана от чувството за самота.

— Хайде, малката. По-нататък има друг вир, до който се стига по-лесно.

Но известно време Рети остана неподвижна и на бузата й Дуер забеляза мокра следа, макар да предположи, че се дължи на изпълващата въздуха влага.

Аскс

Те не показват лицата си. Плановете могат да се объркат. Някои от нас сигурно ще оцелеят, за да свидетелстват. Толкова естествено те крият своите фигури.

Нашите свитъци предупреждават за тази възможност. Съдбата ни изглежда предопределена.

Но когато гласът на звездния кораб изпълни долината, очевидното му намерение беше да ни успокои:

— (Обикновени) учени сме ние.

Проучване на (местни, интересни) форми на живот извършваме…

Опасни за никого не сме.

 

 

Това изявление, отправено в прещракванията и писуканията на изключително официалния галактически две, беше повторено на три други стандартни езика и накрая — тъй като видяха сред тълпата ни хора — на англически, вълконският език.

 

 

— Проучваме (местни, уникални) форми на живот и с оглед на това търсим вашето (любезно) съдействие.

Информация за (местната) биосфера, с каквато (със сигурност) разполагате.

Инструменти и (полезни) изкуства, това предлагаме в замяна.

Поверително можем ли (взаимно) да общуваме?

 

 

Спомнете си, пръстени мои, как се спогледа помежду си нашият объркан народ. Можехме ли да вярваме на такива клетви? Ние, които обитаваме Джиджо, вече сме престъпници в очите на огромни империи. Също и онези на борда на кораба. Можеха ли две такива групи да имат причина за обща кауза?

Нашият човешки мъдрец обобщи всичко с лаконична духовитост. Лестър Камбъл мъдро измърмори на англически:

— Поверително — косматите подмишници на предците ми!

И се почеса с жест, който беше едновременно двусмислен и съвсем конкретен.

Ларк

През нощта преди да пристигнат чужденците, в мъглата преди зазоряване се проточи колона от облечени в бели роби поклонници. Бяха шейсет, по десет от всяка раса.

По време на празника по същия път щяха да дойдат и други групи, за да търсят хармония. Но сега бе различно — мисията на тези поклонници беше по-сериозна.

Срещу тях изникваха други фигури. Чворести, деформирани дървета като призраци протягаха извити ръце. Мазни изпарения се сливаха и се издигаха нагоре. Пътеката рязко лъкатушеше, за да избягва тъмни пропасти, очевидно бездънни и тайнствено отекващи. Странно изваяни от вятъра скали възбуждаха напрегнатите умове и подклаждаха нервното очакване на пътниците. Няма ли следващият или по-следващият завой най-после да го изправи пред очите им — свещеното Яйце на Джиджо?

Каквито и органични особености да бяха наследили от шестте свята в четири различни галактики, всички поклонници изпитваха един и същ пулсиращ призив за единение. Ларк нагласи крачките си към ритъма, предаден от рюка на челото му.

„Идвал съм по тази пътека повече от десет пъти. Вече би трябвало да ми е позната. Тогава защо не мога да реагирам?“

Опита се да накара рюка да простре своя мотив от багри и звук над истинския свят. Тътреха се крака. Тракаха копита. Въртяха се пръстени и проскърцваха колела. Прашната пътека бе здраво утъпкана от предишни поклонници и човек можеше да си помисли, че този ритуал датира още от първите дни на изгнанието, а не едва от стотина години.

„Към какво са се обръщали Шестте преди, когато са имали нужда от надежда?“

Братът на Ларк, прославеният ловец, веднъж го заведе по таен път в съседната планина, откъдето Яйцето можеше да се види отгоре, наместено в своя кратер като яйце на някой дракон от книгите, полегнало в своето гнездо с отвесни стени. От това далечно разстояние то би могло да мине за древен буюрски монумент или руини, оставени от други, с еони по-стари обитатели на Джиджо — таен страж, мистериозно недосегаем за времето.

С едно премигване на окото то се превърна в приземил се звезден кораб — облата му форма беше предназначена за плъзгане през въздух и етер. Или в крепост, издигната от някаква твърда материя, която поглъща светлината, непроницаема, по-плътна от неутронна звезда. Ларк дори за миг си представи черупката на някакво титанично същество, прекалено търпеливо или гордо, за да се разбуди от вниманието на мушиците.

Преосмислянето на образа на свещеното беше объркващо. Тази проява на божественото продължаваше да витае в Ларк. Или може би се вълнуваше от речта, която скоро трябваше да произнесе пред група от яростни привърженици. Проповед, призоваваща към крайна саможертва.

Пътеката зави… и изведнъж завърши в каньон с отвесни стени, заобиколили гигантски овал — заоблена форма, която фантастично се издигаше пред поклонниците, цели два хвърлея на стрела от край до край. Каменната повърхност се извисяваше над поклонниците, благоговейно събрали се в основата на Яйцето. Ларк погледна нагоре и разбра.

„Не може да е нито едно от онези други неща, които си представях отдалече.“

Отблизо, застанал под огромното му тяло, всеки можеше да каже, че е направено от местен камък.

Белезите от огнената утроба на Джиджо осейваха страните му и проследяваха историята на неговото раждане, започнало е буйно зачеване дълбоко под земята. Напластената му структура напомняше на мускулни влакна. Кристални вени тъчаха тънки дендритни пътеки и се разклоняваха като нерви.

Пътниците бавно се стълпиха под изпъкналите стени, за да позволят на Яйцето да усети присъствието им и навярно да ги благослови. Там, където огромният монолит се притискаше в черния базалт, шейсетте се хванаха на верига. Но докато сандалите на Ларк хрущяха по пясъка и жулеха пръстите му, един спомен донякъде накърни покоя и благоговението му.

 

 

Някога, като арогантно десетгодишно момче, в главата, му се всели идея — да се промъкне зад Яйцето и да вземе проба от него.

Всичко започна една юбилейна година, когато Нило, Майсторът на хартия, се отправи към Събора, за да присъства на срещата на своята гилдия и неговата жена, Мелина Южнячката, настоя да вземат със себе си Ларк и малката Сара.

— Преди да прекарат живота си в работа в твоята хартиена фабрика, те трябва да видят нещо от света.

Как ли е проклинал съпругата си по-късно Нило, защото пътуването промени Ларк и сестра му…

През цялото време Мелина постоянно отваряше една нова книга, неотдавна публикувана от майсторите печатари в гр. Тарек, и караше съпруга си да спира и да почуква с бастун, докато тя четеше на глас с напевния си южняшки акцент и описваше различните растения, животни или минерали, които виждаха по пътя. Тогава Ларк не знаеше колко много поколения са се трудили, за да създадат справочника, сравнявайки устните познания на всяка от изгнаническите раси. Нило смяташе книгата за отлична от гледна точка на отпечатването и подвързването, добро използване на хартията. Иначе би забранил да показват на децата зле изработени неща.

Мелина превърна четенето в игра, като свързваше действителните неща с мастилените литографии. Пътуването би могло да е досадно за двете деца, но сега се превърна в приключение, по-вълнуващо от самия Събор, така че когато пристигнаха, с набити крака и съвсем изтощени, Ларк вече бе влюбен в света.

Същата книга, вече пожълтяла, изтъркана и остаряла благодарение, на собствените му усилия, Ларк носеше като талисман в единия ръкав на наметалото си. „Оптимистичната част от природата ми. Онази част, която смята, че може да се учи.“

Когато поклонниците наближиха задната страна на Яйцето, той пъхна ръка в робата си, за да докосне другия си амулет. Онзи, който никога не беше показвал дори на Сара. Камъче, не по-голямо от палеца му, увито в кожен ремък. То винаги бе топло на пипане, след като беше почивало двайсет години до туптящо сърце.

„Моята по-тъмна страна. Онази страна, която вече знае.“

Когато поклонниците се събраха на място, отлично познато на Ларк, дланта му усети камъка горещ.

По време на третия си Събор той най-после събра смелост — синче на високопоставен занаятчия, което си играеше на учен — тихомълком се отдалечи от плющящите платнени стени на павилионите и се шмугна в пещерите, за да се скрие от минаващите наблизо поклонници, а после се пъхна под заоблената издатина, където можеше да се провре единствено гъвкавото тяло на дете, и извади геоложкото си чукче…

През всички години оттогава никой никога не бе забелязал белега, свидетелство за неговото светотатство. И не би трябвало да го забележат сред безбройните други драскотини, осейващи каменната повърхност. Но когато Ларк се приближи, дори кълбящата се мъгла не можеше да го скрие.

Трябваше ли след всички тези години още да се срамува заради детската си простъпка?

Това, че знаеше, че е опростен, не измиваше срама му.

Когато процесията продължи напред, камъкът стана по-студен и спокоен.

„Възможно ли е всичко да е илюзия?“ Някакво природно явление, познато на учените от Петте галактики? (Макар и невероятно внушително за поклонниците, криещи се на забранения свят.) Рюк-симбионтите също бяха навлезли в широка употреба един век преди това и предлагаха полезна информация за настроенията на други същества. Дали ги бе пратило Яйцето, както твърдяха някои, за да помогне на Шестте да се изцелят от войната и раздора? Или просто бяха още едно любопитно чудо, оставено от буюрските генни вълшебници, от времето, когато тази галактика гъмжала от безчет извънземни раси?

След като се порови из библоските архиви, Ларк разбра, че объркването му е типично за човеците, замислени за природата на свещеното. Дори великите галактяни, чиито познания се простираха през времето и пространството, бяха разкъсвани от противоречиви догми. Щом могъщите звездни богове можеха да се объркат, какъв шанс имаше той да получи ясен отговор на въпросите си?

„Има нещо, за което могат да се съгласят и двете ми страни.“

И в научната си работа, и в сърдечните си терзания Ларк знаеше една проста истина:

„Нашето място не е тук.“

 

 

Тъкмо това каза по-късно на поклонниците в грубия амфитеатър, когато изгряващото слънце обгърна със свръхестествен блясък облата грамада на Яйцето. Бяха се настанили на редовете — седнали, наклякали или свили различните си тела във внимателно заслушани пози. Първи говори кхюинския отстъпник Харуллен на поетичния си диалект, като съскаше едновременно от няколко кракоусти и призоваваше към мъдрост, за да служат на този свят, който е бил техен дом, източник на всичките им атоми. После Харуллен наклони сивата си коруба, за да представи Ларк. Повечето идваха отдалеч, за да чуят неговата ерес.

— Казано ни е, че нашите предци са престъпници — започна той със силен глас, с който скриваше вътрешното си напрежение. — Техните тайнокораби един след друг пристигнали на Джиджо, като заобиколили патрулите на великите Институти, надхитрили бдителните стражеви глобуси на зангите и скрили следите си в течението на могъщия Измунути, чийто въглероден вятър започнал да покрива този свят преди няколко хиляди години. Дошли да потърсят тихо място, за да извършат егоистичното си престъпление.

Всеки от екипажите имал своето извинение. Разкази за преследване или предразсъдъци. Всички изгорили и потопили корабите си, хвърлили богоподобните си съоръжения в голямото бунище и предупредили наследниците си да се пазят от небето: „От небето някой ден ще дойде присъдата — за престъплението на вашето оцеляване“.

Слънцето пълзеше покрай грамадата на Яйцето и блестеше в очите му. Той се наведе напред към публиката си.

Нашите предци нахлули на свят, оставен на мира след векове усилено използване. Свят, нуждаещ се от време за многобройните му видове, и местни, и изкуствени, време, за да възстанови равновесието си, от което биха могли да се появят нови чудеса. Цивилизацията на Петте галактики е прилагала тези правила, за да съхранява живота, още преди да заблестят половината от звездите, които можем да видим днес.

— Защо тогава са ги нарушили предците ни?

Всеки от г’кекските поклонници го наблюдаваше вдигнал и силно раздалечил две от очните си стълбчета, докато другите две бяха свити настрани — признак на напрегнато внимание. Типичният урски слушател насочваше заострената си глава не към лицето ни Ларк, а към стомаха му, за да следи центъра на масата му и с трите си черни очни процепа, заобикалящи тясната му муцуна. Рюкът на Ларк му предаваше смисъла на тези признаци и на други, проявявани от хууни, треки и кхюини.

„Засега са с мен“, разбираше Ларк.

— О, нашите предци са се опитали да сведат пораженията до минимум. Селищата ни са разположени в тази тясна, геологично активна зона с надеждата някой ден вулканите да скрият делата ни и да не оставят следи от нас. Мъдреците избират какво можем да убиваме и ядем, и къде да строим, за да не смущаваме много покоя на Джиджо.

И все пак, кой може да отрече, че нанасяме поражения с всеки час от живота си тук? Сега изчезват песноидите. Наша ли е вината за това? Кой знае? Съмнявам се, че може да каже дори Светото яйце.

От тълпата се разнесе ропот. По рюк-булото над очите му потекоха багри. Някакъв хуун-буквалист смяташе, че Ларк е отишъл прекалено далеч. Други, като г’кеките, приемаха метафората по-спокойно.

„Нека техните рюкове им разясняват нюансите — помисли си той. — Съсредоточи се върху самия призив.“

— Нашите предци са ни предали извинения, предупреждения и правила. Те говорят за компенсиране и за Пътя към Изкуплението. Но аз съм тук, за да ви кажа, че това няма да доведе до нищо. Време е да сложим край на фарса, да се изправим лице в лице с истината.

Нашето поколение трябва да направи избора си.

Ние трябва да изберем да сме последните от вида си на Джиджо.

Пътят назад минаваше покрай мрачни пещери, от които се издигаха блестящи изпарения. От време на време естествен подземен взрив изтътваше от някой отвор, после от друг, като слух, който отслабва с всяко следващо преразказване.

Спускането надолу беше по-лесно за г’кеките. Но няколко треки, създадени за живот в блатата, пъхтяха от изнемога, докато се извиваха и обръщаха в опитите си да не изостават. За да облекчат пътуването, хууните подеха тътнеща атонална мелодия, както често правеха в морето. Повечето поклонници вече не носеха изтощените си рюкове. Всеки ум остана сам със себе си, със собствените си мисли.

„Легендата казва, че при машинните интелекти или при зангите било различно. Нямало нужда от убеждаване. Те просто се събирали, обединявали се и взимали решение.“

Нямаше да е толкова лесно да убедят обикновените граждани от Шестте да се съгласят с новата ерес. Дълбоки инстинкти подтикваха всяка от расите да се възпроизвежда колкото може повече. Амбицията за бъдещето бе естествена особеност за хора като баща му.

Но не тук, не на тази планета.

Ларк се чувстваше окуражен от сутрешното събрание. „Тази година ще убедим неколцина. Догодина още. Първо ще ни търпят, после ще започнат да ни се противопоставят. Всичко трябва да стане постепенно и без насилие, с общо съгласие.“

Към пладне по пътеката се разнесоха гласове — първите обикновени поклонници за деня, които им отдадоха външна проява на почит, без да престават да бъбрят за забавленията на Събора. Зад няколко вулканични отвора, от които излизаше пара, Ларк забеляза облечени в бели роби фигури. Водачите им приветстваха неговата група, която вече се завръщаше от поклонението, и се отдръпнаха настрани, за да им отдадат полагащото им се право да минат първи.

Докато двете групи се разминаваха, се разнесе мощен гръм, който блъсна телата им едно в друго и накара робите им да заплющят. Хууните се наведоха и запушиха ушите си. Г’кеките дръпнаха назад очните си стълбчета. Един нещастен кхюин се подхлъзна в урвата и отчаяно се хвана с ръка за едно от чворестите дървета.

Отначало Ларк си помисли, че това е поредното естествено освобождаване на газ.

Когато земята се разтърси, той реши, че изригва вулкан.

По-късно щеше да разбере, че гърмът не е идвал от Джиджо, а от небето. Това бе тътенът, на пристигащата присъда и светът, който познаваше, изведнъж изчезна, без той изобщо да го очаква.

Аскс

Онези в звездния кораб отвориха малък процеп в блестящата му повърхност. През този портал излезе пратеник, какъвто Общностите никога не бяха виждали.

Робот!

„Моят“/нашият асоциативен пръстен трябваше да потърси сред една от мириадите си влагосъхранителни жлези, за да открие контурите му, спомняйки си илюстрация, която веднъж ние/„аз“ видяхме в човешка книга.

В коя книга? А, благодаря ти, мое „аз“. „Проучване на основните галактянски оръдия“ от Джейн. Един от най-редките оцелели плодове на Великото отпечатване.

Точно както бе изобразен на онази древна схема, този механизъм представляваше черна осмоъгълна плоскост, приблизително с големината на млад кхюин, която се носеше над земята горе-долу на равнището на зрителния ми пръстен и имаше различни блестящи придатъци, стърчащи отгоре или висящи отдолу. От мига, в който люкът се затвори зад него, роботът пренебрегна всякакви земни очертания, оставяйки пътека в трева, камъни и пръст, смачкани от невидим натиск.

Където и да се приближеше, събралите се отстъпваха назад. Само една група от същества остана неподвижна в очакване на съществото от неплът. Ние, мъдреците. Отговорността беше нашата жестока верига, толкова здрава, че дори моят основен сегмент остана на мястото си, макар че пулсираше от малодушно желание да избяга. По този начин роботът — или неговите господари от кораба — разбра кой има правото/ дълга да води преговори. Той се поколеба пред Вуббен — като че ли разглеждаше нашия най-стар мъдрец за пет-шест дури, — навярно усетил почитта, която всички ние отдавахме на този най-мъдър от г’кеките. После се оттегли малко назад, за да застане пред всички ни.

„Аз“/ние гледахме със смутено страхопочитание. В края на краищата, това беше предмет, също като хуунски речен кораб или някое безжизнено оръдие, оставено от изчезналите буюри. Само че оръдията, които правим ние, не летят, буюрските останки също вече не проявяват желание да го правят.

А това нещо не само мърдаше, то и говореше, като започна с повторение на предишното изявление:

— Проучваме (местни, уникални) форми на живот и с оглед на това търсим вашето (любезно) съдействие.

Информация за (местната) биосфера, с каквато (със сигурност) разполагате.

Инструменти и (полезни) изкуства, това предлагаме в замяна.

Поверително можем ли (взаимно) да общуваме?

 

 

Нашите рюкове бяха безполезни — изчерпани от мощния поток на тревогата ни. Въпреки това ние, мъдреците проведохме съвещание. По общо съгласие Вуббен се придвижи напред. Колелата му скърцаха от възрастта. В израз на дисциплина всичките му очни стълбчета се обърнаха към чуждото устройство, макар че със сигурност бяха свръхпреситени от вдъхващия му страх вид.

— Клети корабокрушенци ний сме — започна напевно той със синкопираните пропуквалия и прещраквания на официалния галактически две. Макар нашите урски братовчеди да намират този език за най-лесен и да го използват помежду си, всички признаваха, че г’кекът Вуббен е ненадминат в майсторското си владеене на граматиката му.

Особено, когато ставаше дума да изрича необходими лъжи.

 

 

— Клети корабокрушенци, невежи и захвърлени тук.

Възхитени сме ний. Вдъхновени от туй чудо.

Поява на избавление!

Сара

На известно разстояние под Доло реката опипваше пътя си сред огромното тресавище, в което се знаеше, че дори хуунските моряци загубват главния канал, закачат се в корени на дървета или засядат в пясъчни наноси. При нормални обстоятелства кафявият, търпелив екипаж на отпадъчния носач „Хауф-уоа“ би разчитал вятърът и ритмичните приливи и отливи на реката да го освободят. Но сега обстоятелствата не бяха нормални. Затова хууните сгънаха зелените си наметала, — с което разкриха тревожните петна по изпъкналите си гръбначни хребети — и започнаха да тикат „Хауф-уоа“ с пръти, направени от бамбуково дърво. От време на време трябваше да им помагат дори пътниците, за да не позволят тинестото дъно да сграбчи кила. Тревожното настроение въздейства на корабния контингент от вятърничави нури, които нервно джавкаха, подскачаха по мачтите, не изпълняваха командите и изпускаха въжетата.

Накрая, точно преди да падне нощта, лоцман-капитанът изведе украсения нос на „Хауф-уоа“ през последния блатист участък с клюмнала дълготрева, за да стигнат до мястото на Единството, където речните ръкави се сливаха в едно още по-мощно цяло. Гората от гару отново ги посрещна, простряла спасителния си покров над двата бряга. След такъв тежък ден въздухът като че ли изведнъж освободи пътниците и екипажа от влажните си лапи. Хладен ветрец галеше кожа, люспи и козина, докато черните нури скачаха през борда, за да цопнат до бавно плъзгащия се кораб, а после се катереха по мачти и рейки, за да се протягат й перчат.

Сара благодари на Прити, когато помощничката й донесе вечеря в дървена купа. После шимпанзето отнесе настрани собствената си храна, за да изхвърли във водата пикантните листа, които хуунските готвачи обичаха да слагат в почти всичките си гозби. Следите от мехурчета показаха, че речните обитатели, които се хранеха с отпадъци, не са толкова придирчиви. Сара нямаше нищо против пикантния вкус, макар че след прекалено много дни на корабна храна, екскрементите на повечето земянити придобиваха ярки цветове.

По-късно Прити донесе две одеяла и Сара взе по-дебелото, за да завие Непознатия, който спеше до главния трюм, пълен с внимателно подредени сандъци с отпадъци. Челото му бе покрито с пот и Сара го избърса със суха кърпа. От сутринта на предишния ден не бе имал повече моменти на просветление, след толкова за кратко проявилото се, когато зловещият метеорит разцепи небето.

Сара се опасяваше да пренасят ранения толкова припряно и несигурно. И все пак в гр. Тарек имаше добра болница. А така можеше да го наглежда, докато изпълняваше и другото си задължение — грубо наложено й предишната вечер, след онзи безумен конклав в Дървото на събранието.

Наблизо като мрачна кула стоеше Пзора, заспал, но постоянно бдителен за състоянието на пациента си. Аптекарят издишваше кълба пара от специалния си пръстен, който рутинно изпълняваше химични операции, неразбираеми както за най-добрите учени на Джиджо, така и за самите треки.

Сара наметна на раменете си второто меко г’кекско одеяло, обърна се и се загледа в спътниците си.

Джома, младият син на Хенрик, сапьорът, лежеше сгушен наблизо и тихо похъркваше след вълнението от първото си напускане на дома. По-близо до мачтата седеше Джоп, гневният представител на фермерите и арендаторите от Доло, който се взираше в сумрака към подвързан в кожа екземпляр на някой от Свитъците. По-нататък до парапета отдясно Улгор, урският номад, говорил на събранието предишната вечер, стоеше коленичил пред кхюински резбар, когото наричаха Длетото, един от многото синове на техния матриарх Дървоядката. Длетото в продължение на години бе живял сред учените Сиви кхюини от гр. Тарек, така че избирането му за представител на долоския кошер изглеждаше естествено.

От покрита отвътре с мъх торбичка Улгор извади треперещ рюк-симбионт, от онзи тип, който бе пригоден да ляга върху урски глави. Вибриращата мембрана изпълзя върху всяко от трите му очи и оформи Маската, която разкрива. Междувременно рюкът на Длетото се уви около зрителната лента, разделяща надве пъпешовидния му купол. Краката на кхюина се свиха и оставиха навън само бронираните му лапи.

Двамата започнаха да разговарят на хибриден диалект на галактически две — в най-добрия случай, труден език за човеци. Освен това ветрецът отнасяше високите свистотонове и оставяше само ниските синкопирани прещраквания. Навярно поради тези причини двамата пътници изглежда не се интересуваха, че може да ги слуша някой друг.

Може би, както често се случваше, те подценяваха силата на човешкия слух.

„Или пък разчитат на нещото, наречено общоприета любезност“, иронично си помисли тя. В последно време Сара бе започнала да подслушва, необичайна привичка за иначе скромна и затворена млада жена. Причината се криеше в силния й интерес към езиците. Този път обаче, умората надделя над любопитството.

„Остави ги на мира. В гр. Тарек ще имаш много възможности да изследваш диалектите.“

Сара отнесе одеялото си между два сандъка с печата на Нило, от които се излъчваха познатите миризми на хартиената фабрика. След онова безумно градско събрание не бе имала много време за отдих. Само няколко мидури след прекъсването му старейшините бяха пратили вестител да събуди Сара с тази задача — да поведе представителство надолу по реката в търсене на отговори и напътствия. Бяха я избрали, защото познаваше Библос, а и за да представлява долоските арендатори, така както Джоп щеше да говори от името на фермерите, а Длетото — от името на кхюините, живеещи нагоре по реката. Останалите пратеници бяха Улгор, Пзора и Факун, г’кекски танцьор на скривен. Тъй като вече им бяха запазили места на „Хауф-уоа“, който пътуваше за гр. Тарек, те не можеха да откажат. Заедно с капитана на кораба, това правеше поне по един представител от Шестте изгнанически раси. Добро предзнаменование, надяваха се старейшините.

Сара продължаваше да се чуди за Джома. Защо Хенрик пращаше момчето на пътуване, пълно с опасности дори в мирни времена?

„Той ще знае какво да прави — беше казал мълчаливият сапьор и бе поставил сина си под номиналната опека на Сара. — Когато стигнете в гр. Тарек.“

„Де да можех да кажа същото и за себе си“, тревожно си помисли тя. Не бе възможно да отклони тази задача, колкото и да й се искаше.

„Измина година, откакто умря Джошу — откакто срамът и мъката те превърнаха в отшелница. Освен това на кого му пука, че си се направила на глупачка заради мъж, който изобщо не можеше да стане твой? Всичко това няма никакво значение сега, когато светът, който познаваме, наближава края си.“

Сама в мрака, Сара се вълнуваше.

„Дали Дуер и Ларк са в безопасност? Или на Събора вече се е случило нещо ужасно?“

Тя усети, че Прити се сгушва до нея под собственото си одеяло, споделяйки топлината й. Хуунският кормчия тътнеше напевна мелодия, без думи на какъвто и да е език, разбра Сара, и в същото време излъчваше чувство на неясна, безкрайно търпелива ведрина.

„Всичко ще се оправи“, като че ли казваха хуунските умбли.

Сънят най-сетне изпълзя от умората на тялото й, за да се простре над нея, докато Сара си мислеше:

„Аз… наистина… се надявам… да е така.“

 

 

По-късно, посред нощ, рязко я събуди страшен сън и я накара да седне, притиснала одеялото до себе си. Очите й се взираха над спокойната вода, осветявана от две луни, но сърцето й препускаше, докато трепереше от ужасния кошмар.

Пламъци.

Лунна светлина проблясваше по водата и в очите й се превръщаше в огън, който ближеше скалния покрив на библоската библиотека и го покриваше с топлината и саждите от половин милион пламтящи книги.

В безсъзнание той не е в състояние да контролира мрачните образи, които се вихрят из затворената вселена на ума му.

Това е тясна вселена — малка и ограничена — и все пак изпълнена със звезди и смут. С галактики и угризения. С мъглявини и болка.

И вода. Винаги вода — няма начин да разбере, че плътночерните ледени полета, чак до пръснатите космически облаци, са пълни със същества с големината на планети. Живи същества, бавни и редки като пара, които плават в почти вакуумно море.

Понякога си мисли, че водата никога няма да го остави на мира. Нито пък ще го остави просто да умре.

Чува я и в момента, упоритата музика на водата, която пронизва сънния му делириум. Този път тя стига до него като тихи плясъци — плъзгане на дървени корпуси в спокойна течност, сякаш някакъв кораб го отнася от място, което не може да си спомни, към друго, чието име никога няма да научи. Мелодията звучи успокоително, не като всмукващите лапи на онова ужасно тресавище, в което накрая си мислеше, че ще потъне…

… и както едва не беше потънал веднъж, преди много време, когато Старите го напъхаха в кристален глобус и после го напълниха с течност, разтваряща всичко, до което се докоснеше.

… или както веднъж се мъчеше да си поеме дъх на онзи зелен-зелен-зелен свят, чийто гъст въздух отказваше да проникне в дробовете му, докато той се препъваше полуослепял към страшна и блестяща джофурска кула.

… или онзи път, когато чувстваше тялото и душата си смазани, изцедени, неспособен дори да вдиша, вървейки по тесния проход, който сякаш се готвеше да оголи гръбнака му… преди изведнъж да се окаже на място, безкрайно изпълнено с ярка светлина, докато…

Умът му се бунтува, ужасен от кратките, несвързани образи. В треската си той няма представа кои от тях си спомня, кои са преувеличени и кои увреденият му мозък просто е сглобил от отделни парчета кошмари…

… като вледеняващи се изпарения (вода!) на звезден кораб, които осейват синьо небе, напомнящо му за дома.

… или вида на същества като самия него (отново вода!), живеещи на свят, на който очевидно не им е мястото.

Сред хаоса от трескави халюцинации прониква ново впечатление. Някак си знае, че то идва извън самозаблудите му — от някакво реално място. Усеща го като допир, като нежно погалване по челото си. Милувка, съпътствана от успокоителен шепот. Не може да разбере думите, но въпреки това харесва усещането, макар да знае, че не би трябвало да го изпитва. Не тук. Не сега.

Милувката го утешава, кара го да се чувства мъничко по-малко сам.

Накрая тя дори успява да отблъсне страшните образи — спомените и кошмарите — и след време той се плъзва от делириума в покоя на съня.

Разказът на Алвин

Теснолинейката на Маунт Гуен се изкачва по стръмния склон от пристанището Ууфон чак до работилниците на Уриъл Ковачката. Линията е малка и едва забележима, дори когато специално я търсите. И все пак мъдреците позволиха построяването й, само защото е важна за откарването на изделията на Уриъл до пазара. Освен това тя не използва изкуствена енергия. В резервоара на мотрисата, която чака на горната станция, се излива вода от горещ извор високо в планината. Междувременно резервоарът на долната мотриса е изпразнен и тя е много по-лека, дори натоварена с пътници. Когато спирачката се отпусне, по-тежката мотриса потегля надолу и дърпа кабела, който на свой ред изкачва нагоре долния вагон.

Изглежда елементарно, но всъщност теснолинейката върви доста бързо и даже можеш да се уплашиш, когато по средата на пътя другата мотриса като че ли лети право срещу теб по същите тънки дървени релси. После достигаш раздвоен участък, където вагоните светкавично се разминават. Какво само преживяване!

Пътят е дълъг повече от четирийсет хвърлея на стрела, но когато първата мотриса стигне долу, водата в резервоара й все още почти кипи — една от причините, поради които местните обичат Уриъл да превозва изделията си до пристанището в ден за пране.

Ур-ронн твърди, че цялата система била възможна единствено благодарение на намереното парче буюрски кабел. Истинско съкровище, което никога не можело да бъде заместено.

Маунт Гуен се държеше добре този ден, затова във въздуха нямаше много пепел и аз всъщност не се нуждаех от наметалото си. Хък за всеки случай носеше очилата си, по едно захванато на всяко око, а Клещовръх все пак трябваше да пръска червения си купол, когато въздухът се разреди и Ууфон се превърна в детска играчка под покривало от камуфлажна зеленина. Гъстата гора от равнинен бамбук скоро отстъпи пред многостеблени дървета, последвани от туфи пухкави шубраци, които с височината ставаха все по-редки. Това определено не беше място за един червен кхюин. Въпреки това Клещовръх с нетърпение очакваше да разбере какво ще ни съобщи Ур-ронн.

— Виждате ли? Прозорецът е готов! Последната голяма част, която ни трябва за батискафа. Още малко работа и всичко ще е готово-тово!

Хък презрително изсумтя. И със сумтенето се справяше отлично, тъй като освен че четяхме за него, доста често го виждахме и в действителност — винаги, когато господин Хайнц, нашият местен учител, чуеше отговор, който не му харесваше.

— Страхотно — отбеляза Хък. — Онзи, който се вози с него, ще може да види онова, което се готви да го изяде.

Трябваше да се засмея.

— Хрррм. Значи сега признаваш, че в края на краищата може би съществуват морски чудовища?

Хък изненадано завъртя три от очните си стълбчета към мен. Не се случва често да я засека така.

— Ще призная, че бих искала нещо повече от парче урско стъкло между мен и онова, което е там, на двайсет хиляди левги^[2] под водата!

Честно казано, думите й ме озадачиха. Тази ожесточеност изобщо не подхождаше на Хък. Опитах се да успокоя духовете.

— Хей, винаги съм се чудил. Някой случайно да знае точно колко е дълга една левга?

Две от очите й се спогледаха, после отново се обърнаха към мен е игрив блясък.

— Веднъж проверих в речника, но не успях да прехвърля отговора в метри.

— Слушайте, вие двамата да не се готвите да започнете… — оплака се Клещовръх.

— Ако някой наистина знае отговора — прекъснах го аз, — бих искал да го чуя в метри.

— Хей! — Хък издрънча със спиците си. — А какво ще кажеш за парсеци?

— Хрррм. Не зная дали няма да е по-добре във фърлонги^[3].

— Ох-ох-ох-ох-ох! — простена Клещовръх, като се преструваше, че издъхва и с петте си усти едновременно.

Така убивахме времето, докато се изкачвахме по ледените, пустинни скали и предполагам, това доказва, че татко е прав, като твърди, че сме били човекоподражатели. Но галдве и галшест изобщо не са забавни за игра на думи. Галседем върши работа, но поради някаква причина, не е толкова смешно.

Когато наближихме върха, планината стана още по-мрачна. Вулканични отвори осейваха широките рамене на Маунт Гуен и скриваха горещия дъх на ковачниците на Уриъл. Участъци застинала някога вулканична лава бяха кристализирали по особен начин и отразяваха светлината с блестящи багри, които преливаха, когато се движиш. На съвсем малко разстояние оттук — в отровната равнина, наречена Спектралния поток — същата гледка се простира докъдето ти стига погледът.

В онзи ден въображението ми беше не по хуунски активно. Не можех да не си мисля за цялата енергия, която кипеше дълбоко под планината. Никъде другаде вътрешностите на Джиджо не врят по-силно, отколкото в района, който изгнаниците наричат Склона. Казвали са ни, че именно това е причината корабите на всичките ни предци да хвърлят семената си в една и съща част на планетата. И никъде другаде на Склона разумните не живеят в по-голяма близост до тази кипяща енергия, отколкото в моя роден град. Не е странно, че никога не сме определяли род на сапьори, за да подготвят селището ни за разрушаване. Предполагам, всички смятат, че през следващото столетие Ууфон така или иначе ще бъде благословен от вулкана. Най-много през следващото хилядолетие. А може би всеки момент. Защо тогава да си правим труда?

Казвали са ни, че така и трябва да бъде — от домовете ни да не остане и следа. И все пак, що се отнася до мен, Джиджо няма защо да бърза.

Въпреки десетките пътувания с теснолинейката, продължавам да се изненадвам винаги, когато мотрисата наближи края на изкачването и изведнъж точно пред нея, сякаш отникъде, изникват огромни пещери. Възможно е да се дължи на всички онези предишни разговори за чудовища, но този път тръпки побиха сърцепрешлена ми, когато онази черна кухина зяпна отпред и ние полетяхме към гладната паст, разположена върху лицето на гневната, тръпнеща планина.

Тъмната неподвижност вътре изведнъж стана гореща и суха като прах. Ур-ронн ни чакаше на станцията. Изглеждаше оживена и подскачаше на четирите си копита, докато късите й работни ръце държаха вратата отворена пред нас. Аз помогнах на Хък да се изтърколи от мотрисата. Малката Хуфу беше на гърба на Клещовръх. Очите й силно блестяха, сякаш бе готова за нещо.

Нурът може и да беше готов, но ние с Хък и Клещовръх съвсем загубихме равновесие от онова, което тогава ни каза нашата урска приятелка. Ур-ронн говореше на галшест, тъй като за урсите е по-лесно да приказват без шипящи звуци.

— Радвам се чак в торбичките си, че вие, приятели мои, успяхте толкова бързо да дойдете. А сега светкавично в обсерваторията на Уриъл, където тя от няколко дни насам наблюдава странни обекти в небето!

Признавам, направо онемях. Както и другите, просто я зяпах в продължение на няколко дури. Накрая всички едновременно се раздвижихме.

— Хрррм, не можеш…

— Какво…

— Ти, разбира се, не искаш да кажеш…

Ур-ронн удари с левия си преден крак.

— Напротив, искам да кажа тъкмо това! Уриъл и Гибц твърдят, че преди няколко дни са видели един или повече звездни кораби! Нещо повече, когато ги видели за последен път, един от тях или всички заедно очевидно се готвели за кацане!

Легенди

Сякаш по някаква ирония на съдбата повечето от нощните съзвездия над Джиджо са наречени от човеци, най-младият изгнанически клан. Нито един от шестте преди тях не се е сещал да даде красиви наименования на групи от отделни звезди и да ги свърже с реални или митични зверове.

Странният обичай очевидно произлиза от уникалното човешко наследство като сирашка раса — или като самоеволюирали вълкони, — издигнала се в космоса без напътствията на патрон. Всички други разумни видове, имали такива наставници — както хууните са имали гутхатсите и г’кеките са имали друлите, — по-стари, по-мъдри раси, готови да учат по-младите от тях.

Но не и човеците.

Тази липса е оставила белега си върху Homo sapiens по уникален начин.

По време на мрачното самотно изкачване на човечеството безброй чудати идеи разцъфтели сред местните земянитски култури. Странни идеи, които никога не биха хрумнали на ъплифтирани раси — научени на природните закони още от самото начало. Особени концепции като тази да свържеш точиците в небето така, че да оформят измислени създания.

Когато земянитите за пръв път направили това на Джиджо, по-старите групи реагирали с изненада, дори с подозрителност. Но скоро този обичай като че ли отнел на звездите част от ужаса, който вселявали. Г’кеките, хууните и урсите започнали да измислят свои собствени митове за небето, докато кхюините и треките с удоволствие ги приемали наготово.

Още от настъпването на мира учените дават противоречиви обяснения на този обичай. Някои твърдят, че самата му примитивност помага на Шестте да следват пътя на глейвърите. Това обяснение се посреща с одобрение от страна на онези, които настояват да побързаме колкото е възможно повече в спускането си по Пътя на Изкуплението.

Други смятат, че обичаят е аналогичен на библиотеката в Библос — отклонява от оформянето на проста яснота в ума, която ще помогне на нас, изгнаниците, да постигнем целта си.

Има и трети, които харесват този обичай, просто защото им е приятен и допринася за създаването на блестящо изкуство.

„Културни модели на Склона“ от Ку-Фухаф Туо, гилдия на издателите, гр. Овум, година 1922 от началото на Изгнанието.

Аскс

Кой би могъл да си представи, че роботът е в състояние да прояви изненада? Но нима не доловихме характерното потреперване в отговор на лъжата на Вуббен? Спонтанна измама, измислена поради внезапно наложила се необходимост от Ур-Джах и Лестър, чиято находчивост прави топлокръвните им племена горди?

Първите свитъци — само десет килодуми, гравирани върху полимерни пръчки от първите г’кекски заселници — предупреждавали за няколко начина, по който това проклятие може да се стовари от небесата. Глейвъри, хууни и кхюини добавили нови свитъци, отначало ревностно пазени, а по-късно — когато Общностите бавно започнали да се оформят — и разменяни. Накрая пристигнал и човешкият клан и донесъл изобилния си дар от хартиени книги. Но дори Великото отпечатване не било в състояние да обхване всички възможности.

Сред вероятните перспективи била тази, че натоварените с налагане на карантини Галактически институти някой ден ще ни открият. Или че гигантски крайцери на велики кланове-патрони ще видят нашето престъпление, ако/когато ослепителното око Измунути престане да плюе своя вятър от прикриващи ни иглички.

Чудехме се също какво ще правим, ако над някой от нашите градове се появи огромен сферокораб на дишащите водород занги и накаже престъплението ни със смразяващи пари. Обсъждахме тези и много други вероятности, нали, пръстени мои?

Но рядко се замисляхме над това, с което накрая се сблъскахме — пристигане на престъпници.

Ако някога на Джиджо дойдат злодеи, разсъждавахме ние, защо ще им е да ни се откриват? С цял свят на разположение, в който да търсят богатства, нима изобщо щяха да се унижат да забележат колибите на няколко груби дивака, отдавна прехвърлили древната си слава и свили се в най-мъничкото ъгълче сред огромните простори на Джиджо?

И все пак, те бяха дошли при нас явно, което ни ужасяваше.

Пратеникът-робот обмисля изявлението на Вуббен в продължение на десет дури, после отвърна с един-единствен напрегнат въпрос:

— Вашето присъствие на този свят, нима е (въпрос) случайно?

Спомняте ли си, пръстени мои, краткото вълнение, което премина по свързаните ни мембрани? Господарите на робота бяха изненадани! Противно на всякаква логика или съотношение на силите, за момента инициативата беше наша.

Вуббен скръсти две от очните си стълбчета в жест на любезна отчужденост.

 

 

— Вашият въпрос, той намеква за съмнение.

Нещо повече от съмнение, той предполага сериозни предположения за нашия произход.

Тези предположения — не е ли възможно да поставят на шиите на предците ни оковаващо подозрение?

(Въпрос) подозрение за ужасни престъпления?

 

 

Колко гъвкава беше заблудата на Вуббен. Като мрежа на мулк-паяк. Той не отрича нищо, не изрича явна лъжа. Но само какво загатва!

 

 

— За прошка за (непреднамерените) обиди ние молим — припряно отвърна машината. — За потомци на корабокрушенци, за такива ви взехме. Злочест трябва да е бил на предците ви общият кораб. Загубил се по време на някоя благородна мисия, в това изобщо не се съмняваме.

 

 

Сега те бяха лъжците, в това пък ние изобщо не се съмнявахме.

Дуер

Когато се спуснаха от скалистата Ръбата планина, Дуер поведе Рети и другите из хълмистия район, който постепенно слизаше към морето и който ние наричахме Склона. Царството на Шестте.

Дуер се опита да накара тайнствената си млада пленничка да му разкаже за себе си. Но първите му въпроси получиха само мрачни едносрични отговори. Очевидно не й харесваше фактът, че той е в състояние да разбере толкова много неща от външния й вид, кожените й дрехи, диалекта и маниерите й.

„Ами ти какво очакваше? Тайно да се прехвърлиш през планината и да се промъкнеш в някое от селищата ни, без да ти задават никакви въпроси, така ли?“

Дори само белегът от изгаряне на бузата й привличаше вниманието. Не че обезобразяванията рядко се срещаха на Склона. Инциденти се случваха често и според галактянските стандарти, дори последните трекски мехлеми бяха примитивни лекарства. Въпреки това, хората биха забелязали Рети, където и да отидеше.

Щом спираха, за да се нахранят, тя жадно гледаше към нещата, които Дуер вадеше от раницата си. Чашата и чинията му, очуканата му алуминиева тенджерка, спалният му чувал от мъх на хърчин — неща, които малко облекчаваха живота на онези, чиито предци преди много време се бяха отказали от живота на звездни богове. Дуер откриваше в тъканите дрехи, които носеше, в ботушите със специално обработени дървени подметки, дори в изящната трисъставна урска запалка, проста красота — все примери за първобитно изкуство, като онова, на което бяха разчитали вълконските му предци по време на самотната си изолация на старата Земя. Тук, на Склона, повечето хора приемаха тези неща за даденост.

Но за един клан на преждевремци — престъпници, живеещи в невероятна завист и мръсотия, — те може би изглеждаха като чудеса и си струваше да рискуват какво ли не, за да ги откраднат.

Дали този случай беше изолиран, зачуди се Дуер. Навярно Рети просто беше първата, която залавяха. Някои обири, за които бяха обвинявали нурите, може би бяха извършени от други крадци от отдалечено отшелническо племе.

— Това твоя идея ли беше? Да отмъкнеш първото ценно нещо, което ти попадне, и да избягаш при племето си като герой?

Но нещо му подсказваше, че не е само това. Тя постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо конкретно. Нещо, което имаше значение за нея.

Дуер наблюдаваше как Рети води пленения глейвър с въжето, завързано за кръста й. Нахалната походка на момичето като че ли целеше да го предизвика — него или всеки друг, който можеше да я съди. Между кичурите мръсна коса той с отвращение забеляза криволичещи следи, оставени от паразитни пчели, от които човек лесно можеше да се предпази с трекски мехлем. Но там, откъдето идваше тя, не живееха треки.

Всичко това предизвика у него тревожни мисли. Ами ако собствените му деди бяха направили същото като Рети? Да избягат от Общностите поради някаква причина и да се скрият надалеч? Днес, когато войната — и бежанците — беше останала в миналото, преждевремци почти нямаше. През всичките си години на скитане из половината континент старият Фалън бе открил само една преждевремска банда. Дуер също срещаше преждевремец за пръв път.

„Какво би направил, ако бяха отгледали така самия теб — да дращиш като животно за препитанието си и да знаеш, че отвъд онези планини на запад се простират богати и могъщи земи?“

Дуер никога преди не си беше мислил така за Склона. Повечето свитъци и легенди подчертаваха, че шестте изгнанически раси вече са паднали, а не разкриваха още колко път им остава да извървят.

 

 

Същата вечер той извади тобарови орехи, за да призове друг тит будилник — не защото искаше да стане рано, а за да чува постоянния почукващ ритъм, докато спи. Когато Калнокракия нададе вой от ужасната смрад и скри муцуната си, Рети тихо се изкикоти и за пръв път се усмихна.

Дуер настоя да прегледа краката й преди да си легнат и тя мълчаливо му позволи да се погрижи за двете пришки, които вече проявяваха първите признаци на инфектиране.

— Когато стигнем на Събора, за теб ще се погрижат лечители — каза й той. Нито един от двама им не отбеляза нищо, когато ловецът взе мокасините й и ги пъхна под спалния си чувал за през нощта.

Докато лежаха под звездното небе, отделени от тлеещите въглени на огъня, той настоя Рети да му назове няколко съзвездия и кратките й отговори му помогнаха да отхвърли една важна възможност — да е пристигнала някоя нова група от изгнаници-човеци, унищожили кораба си и заселили се далеч от Склона. Рети не можеше да разбере защо е толкова важно да му изреди няколко от съзвездията, но Дуер се избави от още един източник на тревога. Легендите бяха същите.

 

 

На зазоряване Дуер се събуди, подушил нещо във въздуха — позната миризма, почти приятна, но в същото време изнервяща — усещане, което веднъж Ларк тайнствено бе обяснил като „отрицателни йони и водни пари“. Той събуди Рети и припряно отведе глейвъра под надвисналата наблизо скала. Калнокракия ги последва, движейки се като г’кек с артрит и ядосано мърморейки заради ранното събуждане. Групата успя да стигне под скалата, тъкмо когато се разрази завесна буря — движеща се вълнообразно завеса от постоянен дъжд, която пълзеше по планинския склон отляво-надясно и изливаше вода като прозрачна покривка, помитаща всичко под себе си. Рети гледаше с разширени очи към пълзящата покрай тях стена, изпъстрена с всички цветове на дъгата, която потопи лагера им и обрули половината листа от дърветата. Очевидно никога преди не беше виждала подобно нещо.

После възобновиха пътуването си. Навярно се дължеше на неспокойния сън през нощта или на внезапното събуждане. Но сега Рети като че ли не бе толкова нацупена и повече се радваше на гледките, като например на поляната, покрита с жужащи цветя — жълти тръби, обточени с черен пух, които се вееха на постоянния западен вятър и вихрено се въртяха и жужаха в края на дългите си стъбла. Рети гледаше очарована от странния танц на измама и опрашване.

„Дори само това, че успяхме да стигнем чак дотук, е постижение“, отбеляза мислено Дуер, чудейки се как ли е издържало момичето.

Когато планинските склонове отстъпиха пред по-ниските хълмове, Рети се отказа да крие повече невероятното си любопитство. Тя започна като посочи и попита:

— Тези дървени прътове за подпиране на раницата ти ли са? Не я ли правят тежка? Обзалагам се, че са кухи.

После:

— Щом си ловец, къде са останалите от ловната ти група? Или винаги ловуваш сам?

В бърза поредица последваха още въпроси:

— Кой ти направи лъка? На какво разстояние можеш да уцелиш нещо с големината на дланта ми?

— Когато си бил малък, на едно място ли си живял през цялото време? В… къща? Взимал ли си със себе си нещата, които си искал да задържиш, или е трябвало да ги оставящ, когато си се местел?

— Щом си израснал до река, виждал ли си някога хууни? Как изглеждат? Чувала съм, че били високи като дървета и носовете им били дълги колкото ръката ти.

— Триките наистина ли правят трикове? Наистина ли са направени от дървесен сок? Ядат ли боклуци?

— Нурите изобщо някога спират ли? Чудя се защо ли Буюр ги е направил такива.

Като се изключеше навикът й да превръща Буюр в собствено име, Дуер не би могъл да зададе последния въпрос по по-добър начин. Калнокракия беше постоянна досада, мотаеше се между краката, гонеше горски създания, после лягаше на сянка някъде на пътеката и вдигаше весела врява, когато Дуер не успяваше да го различи от надвисналия отгоре листак.

„Лесно щях да се справя с теб, ако не трябваше да се занимавам с глейвъра и това хлапе“, помисли си Дуер към ухиления нур. И все пак започваше да се чувства отлично. Щяха да направят страхотно впечатление на Събора и със сигурност щяха да бъдат основна тема за разговор на празника.

За обяд Рети приготви с готварския му нож горската кокошка, която бе застрелял. Дуер едва успяваше да следи с поглед сръчните й ръце, докато хубавите парчета с цвъртене падаха в тенджерката, а отровните жлези политаха в боклучената яма. Тя свърши, с драматичен жест избърса ножа и му го подаде.

— Задръж го — каза Дуер и тя му отвърна с колеблива усмивка.

С тези думи той престана да бъде неин пазител и се превърна в неин водач, придружаващ блудната дъщеря обратно в прегръдките на клана и Общностите. Или поне така си мислеше, докато известно време по-късно, както се хранеха, тя каза:

— Всъщност, и преди съм виждала като него.

— Като кого?

Рети посочи към глейвъра, който кротко дъвчеше храната си под сянката на едно люлеещо се бамбуково дърво.

— Ти си мислиш, че никога не съм виждала, щото се страхувах, че щъ ма ухапе. Но аз съм виждала, отдалече. Цяло стадо. Хитри дяволчета, трудно се фащат. На момчетата им отиде цял ден да уцелят с копията си един от тях. Месото им адски смърди, ама на момчетата им хареса.

Дуер мъчително преглътна.

— Да не би да искаш да кажеш, че твоето племе ловува и яде глейвъри?

Рети го погледна с кафявите си очи, изпълнени с невинно любопитство.

— А вие от тази страна не го ли правите? Не съм изненадана. Имате по-лесна плячка и по-хубава храна.

Той поклати глава. От думите й му се пригади.

Част от него го укори: „Ти сам искаше да застреляш този глейвър, ако минеше през прохода“.

„Да, но само като крайна мярка. И нямаше да го изям!“

Дуер знаеше как го наричат хората — „Дивия мъж от гората“, който живее извън закона. Той сам подхранваше мълвата, тъй като по този начин приемаха тромавата му реч като нещо много по-мъжествено, отколкото срамежливостта. Всъщност, убиването беше част от всеки лов и той го вършеше колкото можеше по-опитно и бързо, без да изпитва удоволствие. А сега да научи, че хората отвъд планината ядат глейвъри! Мъдреците щяха да бъдат ужасени!

Още откакто бе предположил, че Рети идва от преждевремска банда, Дуер знаеше, че негов дълг е да отведе местното опълчение на експедиция, за да заловят отклонилия се клан. На теория това щеше да е само твърдо, но внимателно връщане на избягали братовчеди обратно в лоното на Общностите. Но сега Рети несъзнателно бе обвинила племето си в друго престъпление. Свитъците бяха недвусмислени. „Не трябва да ядете онова, което е рядко. Трябва да пазите онова, което е ценно. — Но над всичко: — Никога не трябва да ядете онова, което някога е летяло сред звездите.“

Дуер усети горчивия вкус на иронията в устата си. Защото след като доведяха преждевремците за процеса, неговата работа щеше да е да събере всички живи глейвъри на изток от Ръбатата планина… и да убие онези, които не успее да хване.

„О, но от това няма да стана по-лош… защото няма да ги изям.“

Рети трябва да бе доловила реакцията му: Тя се обърна и погледна към недалечната група големи бамбукови дървета, чиито млади издънки бяха дебели едва колкото кръста й. Тръбовидните зелени стъбла вълнообразно се люлееха, също като козината по корема на ленивия нур, задрямал в краката й.

— Ще ме обесят ли? — тихо попита момичето. Белегът на лицето му, почти изчезнал, когато се усмихваше, сега изглеждаше опънат и синкавобял. — Старият Клин разправя, че вие, склонярите, бесите преждевремците, ’гато ги фащате.

— Глупости. Всъщност, всяка раса сама се оправя със своите…

— Старите хора казват, че склонярският закон е такъв. Да убиват всеки, който се опита да води свободен живот на изток от Ръбатата планина.

Внезапно побеснял, Дуер заекна.

— Щом… щом си смятала така, защо тогава дойде с мен? За… за да си пъхнеш главата в клупа ли?

Рети стисна устни. Тя извърна очи и тихо промълви:

— Няма да ми повяваш.

Дуер се разкая за изказването си.

— Защо не опиташ? — вече по-спокойно попита той. — Може… може пък да те разбера по-добре, отколкото си мислиш:

Но тя отново се оттегли в черупката си от замислено мълчание и престана да отговаря на въпросите му.

Докато Дуер припряно миеше съдовете, Рети се завърза за въжето на глейвъра, макар да беше казала, че може да върви свободна. Той намери готварския си нож до загасените въглени, където трябва да го бе оставила след онези остри думи.

Този жест на отхвърляне го ядоса и той мрачно измърмори:

— Да се махаме оттук.

Аскс

Бяхме решили да излъжем с малка разлика между две престъпления. В най-добрия случай с малко по-леко престъпление — това на случайното, а не на целенасоченото колонизиране.

Никой не можеше да отрече очевидното — че нашите предци незаконно са пуснали семената си на угарен свят. Но изкусното извъртане на Вуббен загатваше по-скоро за престъпно нехайство, а не за преднамерено престъпление.

Лъжата нямаше да издържи дълго. Когато разкриеха археологическите следи, детективите от Институтите бързо щяха да разберат измамата ни по няколкото последователни приземявания, вместо едно-единствено аварийно кацане на смесен екипаж на този далечен бряг. Нещо повече, тук беше и нашият най-млад клан — човеците. Според собствената им странна легенда, те са вълконска раса, непозната на галактянската култура само допреди триста джиджоски години.

Тогава защо изобщо трябваше да се опитваме да ги заблудим?

От отчаяние. И подтиквани от крехката надежда, че нашите „гости“ не притежаваха умения или инструменти за археологически разкопки. Тяхната цел трябва да бе кратък престой за бързо търсене на скрити съкровища. После щяха да скрият следите „си“ и тайно и светкавично да отлетят, напълнили корабния си трюм с контрабандна стока. За това незаконно търсене нашата странна, окаяна колония от престъпници представлява едновременно и възможност, и заплаха.

Те трябва да знаят, че ние притежаваме познания за Джиджо от първа ръка, ценни за техните нужди.

Уви, пръстени мои. Не сме ли ние също и потенциални свидетели на тяхното престъпление?

Сара

Никой не очакваше засада.

Мястото беше съвършено за целта. Но никой на борда на „Хауф-уоа“ нямаше ни най-малка представа за опасността, докато наистина не ни връхлетя.

Прекараното в мир столетие бе замъглило някога ревниво пазените владения на старото. Урските и г’кекските заселници бяха съвсем малко, тъй като последните не можеха да отглеждат децата си край вода, а първите предпочитаха равните местности. Въпреки това, когато „Хауф-уоа“ се плъзна към малкия док, нетърпелив да сподели оскъдните новини, там се бяха струпали представители на всички раси.

Уви, откакто ужасното зрелище разсече небето, от долното течение на реката не беше идвал никой.

В повечето случаи крайречните жители бяха реагирали адекватно — бяха побързали да подсилят външните си укрития, да почистят камуфлажите на димоотводите си или да вкарат корабите под маскировъчните навеси, — но едно окаяно трекско племе, което обитаваше мочурищата, бе отишло много по-надалеч и в пристъп на страх и покорност към Свитъците, бе изгорило цялото си наколно селище. Връхният възел на Пзора потрепери от миризмата на безпомощно скитащи се сред пепелищата мрачни купчини пръстени. Капитанът на „Хауф-уоа“ обеща да разпространи вестта за състоянието им. Навярно други треки щяха да им пратят нови основни сегменти, с които по-успешно да се евакуират към вътрешността. В най-лошия случай блатните треки можеха да съберат загниваща материя, да се заселят отгоре й и да преустановят висшите си функции, докато светът станеше по-спокойно място.

Но същото не можеше да се каже за урския търговски керван, за който ни разказаха по-късно, останал изолиран заедно с товарните си животни на пустия западен бряг, след като изпадналите в паника жители на Бинг вдигнали във въздуха любимия си мост.

Хуунският екипаж на кораба с яростна бързина продължи нататък срещу течението, за да не попадне сред плетеницата от натрошени дървета и кабели от мулкова паяжина, жалки останки от някога красив мост, главен път през реката за целия район. Чудо на изкусния камуфлаж, той бе приличал на случайно запречили течението дървени трупи. Но дори това очевидно не беше достатъчно за местните фанатични последователи на Свитъците. „Може би са го горили, докато снощи сънувах онзи кошмар“, помисли си Сара, като гледаше овъглените дънери и си спомняше образите на пламъци, които бяха прекъснали съня й.

На източния бряг стоеше тълпа от местни жители, които викаха „Хауф-уоа“ да се приближи.

— Аз не бих се приближил — изсъска през няколко кракоусти Длетото. Докато гледаше към народа на брега, синият кхюин носеше над зрителния си пръстен рюк.

— Защо? — попита Джоп. — Виждаш ли? Те ни сочат път покрай останките. Навярно ще ни съобщят и някакви новини.

И наистина, близо до брега като че ли имаше свободен проход, незадръстен от парчета от разрушения мост.

— Не зная — продължи Длетото. — Усещам, че… нещо не е наред.

— В това си прав — Прибави Улгор. — Вих искал да зная защо не са направили нищо за изолирания керван. Местните имат лодки. Досега вече ви трявало да са прекарали урсите на този вряг.

Сара се замисли. За никого от расата на Улгор със сигурност нямаше да е приятно да пътува в малките кожени лодки, докато ледената вода се плиска само на няколко сантиметра разстояние.

— Урсите може да са отказали — предположи тя. — Навярно още не са се отчаяли.

Капитанът взе решение и „Хауф-уоа“ зави към брега. Когато наближиха, Сара видя, че единствената все още непокътната постройка е камуфлажното скеле на селцето. Всичко останало беше в развалини. „Навярно са пратили семействата си в гората“, помисли си тя. Наоколо имаше достатъчно дървета гару, в които да живеят човеците, а кхюините можеха да идат при братовчедите си нагоре по течението. И все пак разрушеното селище представляваше потискаща гледка.

Сара се замисли още колко по-ужасни неща ще има, ако желанието на Джоп някога се изпълни. Ако взривяха язовира на Доло, щяха да бъдат отнесени всички докове, язовирчета и колиби, които бяха видели край реката. Местните животни също щяха да пострадат, макар и навярно не повече, отколкото от обикновено наводнение. „Ларк казва, че значение имат видовете, а не индивидите. Че унищожаването на нашите малки дървени постройки не заплашва която и да е екологична ниша. Че на Джиджо няма да бъдат нанесени вреди.

И все пак изглежда съмнително — да превърнем всичко това в пламъци и развалини, само за да убедим някакви си галактянски важни клечки, че сме напреднали по Пътя на Изкуплението повече, отколкото е в действителност.“

До нея се приближи Длетото. Синята му коруба димеше, докато росата се изпаряваше от гънките й — сигурен признак за тревога. Петте му хитинови крака изпълниха сложен танц.

— Имаш ли рюк, Сара? Можеш ли да си го сложиш и да видиш дали не греша?

— Съжалявам. Отказах се от моя. Всички тези цветове и чисти емоции ми пречеха да обръщам сериозно внимание на езика. — Тя не прибави, че откакто бе допуснала грешката да носи рюк на погребението на Джошу, слагането на мембраната събуждаше у нея мъчителна болка. — Защо? — попита Сара. — Какво те тревожи?

Куполът на Длетото потрепери и рюкът, увит около зрителната му лента, завибрира.

— Народът на брега. Струва ми се… някак особен.

Сара напрегна очи през утринната мъгла. Жителите на Бинг бяха предимно човеци, но сред тях имаше и хууни, треки и кхюини. „Подобните се привличат“, помисли си тя. Ортодоксалният фанатизъм надхвърляше расовите различия.

„Както и ереста“, отбеляза Сара, като си спомни, че собственият й брат участва в движение, не по-малко радикално от хората, разрушили този мост.

От скритите под дърветата заслони се отделиха няколко кожени лодки и се насочиха към кораба.

— Да ни преведат през прохода ли идват? — попита малкият Джома.

Той получи отговор на въпроса си, когато изсвистя първата абордажна кука и падна върху палубата на „Хауф-уоа“. Бързо последваха и други.

— Не ви мислим злото! — извика въоръжен до зъби мъж от най-близката лодка. — Елате на брега и ще се погрижим за вас. Единственото, което искаме, е кораба ви.

Точно това не трябваше да казва на гордия екипаж на речния кораб. Всички хууни, освен кормчията, се хвърлиха да измъкват и хвърлят през борда куките. Но на мястото на всяка една, която изхвърлеха, прииждаха нови.

Тогава Джома посочи надолу по течението.

— Гледайте!

Ако някой все още се чудеше какво възнамеряват да правят жителите на Бинг с „Хауф-уоа“, всички съмнения се стопиха при вида на овъглена развалина, чиито почернели ребра бяха обърнати нагоре като огромен, полуизгорен скелет. Гледката предизвика уплашени умбли от страна на екипажа, които отекнаха по гърба на Сара и накараха нурите яростно да се разлаят.

Хууните удвоиха усилията си и отчаяно продължиха да откачват куките.

Първият инстинктивен порив на Сара бе да предпази Непознатия. Но раненият изглеждаше в безопасност, все още в безсъзнание под грамадното, заслоняващо го тяло на Пзора.

— Хайде — каза тя на Длетото. — Да им помогнем.

 

 

До Великия мир често се случваше пирати да нападат корабите. Навярно през ужасните някогашни дни предците на сегашните нападатели бяха правили това съвсем сериозно. Когато опънеха въжетата им, изработените от заострен буюрски метал абордажни куки се забиваха дълбоко. Сара ужасено разбра, че въжетата са от мулкови нишки, обработени по трекска технология, която ги правеше ужасно трудни за прерязване. Нещо по-лошо, те се опъваха не само до лодките, но чак до брега, и местните ги дърпаха със специални устройства. Макар и подпомагани от огромните лапи на Длетото, силата на хууните едва стигаше, за да изтеглят куките. Въпреки това Сара се опитваше да помага и дори г’кекският пътник се оглеждаше с четири зорки очи и предупреждаваше с викове, когато до кораба приближеше нова лодка. Единствено Джоп се бе облегнал на мачтата и с искрена веселост наблюдаваше битката. Сара не се съмняваше на чия страна е ортодоксалният фермер.

Брегът все повече се приближаваше. Ако „Хауф-уоа“ минеше средата на реката, течението щеше да им помогне. Но дори неговата сила може би нямаше да е достатъчна, за да скъса яките въжета. Когато килът се врежеше в пясъка, краят им щеше да е настъпил.

В отчаянието си екипажът възприе нова тактика. Хууните грабнаха брадви и започнаха да секат дъските и перилата, в които се бяха забили куки, изхвърляха зад борда цели дървени парчета и разбиваха собствения си кораб със смайваща ярост, като се имаше предвид обичайното хуунско спокойствие.

После палубата ненадейно подскочи под краката на Сара. Целият кораб внезапно се разтърси и се завъртя, сякаш около оста на главната мачта.

— Закачили са кормилото! — извика някой.

Сара погледна зад кърмата и видя масивно метално острие, пронизало огромното, закачено на шарнири кормилно весло, с което кърмчията направляваше кораба. Кормилото не можеше да се изтегли на борда, нито да се отсече, без да осакатят „Хауф-уоа“ и да го оставят безпомощно да се носи по течението.

Прити оголи зъби и изпищя. Макар че трепереше от страх, малката маймуна се опита да се прехвърли през парапета, но Сара решително я спря.

— Това е моя работа — напрегнато каза тя и без да се бави, смъкна туниката и полата си. Един от моряците й подаде секира със закачен за дръжката кожен ремък.

„Не се хвърляйте едновременно да ме уговаряте да не го правя“, сардонично си помисли тя, като знаеше, че никой няма да се опита да й попречи.

Някои неща просто бяха очевидни.

 

 

Сара преметна ремъка на секирата през рамо. Усещането на хладния метал, който галеше лявата й гърда, докато се прехвърляше през парапета, не й действаше успокоително, въпреки че острието беше скрито в кожен калъф.

Дрехите щяха да й пречат. Щеше да й се наложи да използва най-вече пръстите на краката си, за да търси опора по кърмата на „Хауф-уоа“. Корабът бе отлично конструиран и дъските се застъпваха една друга, което малко й помагаше. Въпреки това не можеше да се удържи да не трепери, отчасти заради утринния студ и отчасти от ужас. Потта по дланите й правеше задачата двойно по-мъчна, макар да усещаше устата си суха като урски дъх.

„От години не съм се катерила!“

За нечовеците това трябва да изглеждаше като нещо съвсем обикновено за дърволюбците земянити. По същия начин, по който се предполагаше, че всеки урс е майстор-бегач на дълги разстояния или че всички треки правят добро мартини. Всъщност, логичното бе Джоп да свърши тази работа, но капитанът не му се доверяваше по основателни причини.

Екипажът я окуражаваше с нервни викове, докато Сара се спускаше надолу по кърмата, хванала се с една ръка за кормилното весло. Междувременно откъм лодките и брега се носеха презрителни подигравки. „Страхотно. Привлякла съм повече внимание, отколкото когато и да е през целия си живот, и в същото време съм чисто гола.“

Мулковото въже скърцаше от опъването, докато селяните напрягаха скрипците, за да притеглят „Хауф-уоа“ към брега, където няколко сиви кхюина държаха факли, извисяващи се толкова заплашително близо, че на Сара й се стори, че чува пращенето на пламъците. Най-после тя стигна до място, където можеше да се задържи с крака и ръце — опирайки краката си по начин, който завинаги изтриваше всякакви илюзии за лична скромност. Трябваше да свали кожения калъф на острието със зъби и червеникавият метал остави в устата й горчив електрически вкус. Това я накара да потрепери… и после да се напрегне, когато едва не се изхлузи във водата. Кипящата следа на кораба изглеждаше мазна и ужасно студена.

Подигравките се усилиха, когато замахна с брадвата и прати във въздуха парченца дърво. Опита се да изреже около забилата се кука полумесец. Скоро свърши да дълбае над острието и се прехвърли върху по-трудната част отдолу, когато нещо я удари по опакото на лявата ръка и изпрати вълни от болка нагоре към рамото й. Сара погледна и видя, че около дървена треска, стърчаща близо до китката й, струи кръв.

Полупотънала в дъската до нея се виждаше сачма от прашка.

Втора иззвънтя в секирата, отскочи от кърмата на кораба и изчезна във водата.

Някой стреляше по нея!

„Мръсен, долен, деградирал…“

Сара откри в себе си непознато досега умение да ругае, докато изреждаше изобилния речник от проклятия на пет различни езика и работеше със секирата по-яростно отпреди. Сега по корпуса на кораба отекваше постоянен тропот на камъни, но потънала в мъгла от разгорещеност и ярост, тя не им обръщаше внимание.

„Отшхарсия, перкийе! Сюуукай дрийсуна!“

Сара изчерпа запаса си от росически псувни и продължи на урски галдве, когато изведнъж дървото със силно пращене започна да се пропуква. Опънатото въже изскърца, рязко дръпна абордажната кука…

… и дъската най-после се откърти.

Куката полетя свободна във въздуха и изби секирата от ръката й. Загубила равновесие, Сара се мъчеше да се задържи, макар че ръцете й бяха хлъзгави от пот и кръв. Тя се задъхваше и усещаше, че дланите й се изплъзват. Накрая се пусна и дълбоко си пое дъх, но студените води на Рони я блъснаха като с леден чук и изкараха въздуха от неподготвените й дробове.

Сара размахваше ръце, отначало за да изплува на повърхността, после за да извади глава над водата и няколко пъти дълбоко да си поеме дъх, и накрая, за да не си оплете във всички въжета, които се носеха по реката. Една блестяща на слънцето кука прелетя само на сантиметри от лицето й. Миг по-късно трябваше да се гмурне надолу; за да избегне кълбо от въжета, които можеха да я впримчат в капан.

Когато „Хауф-уоа“ се възползва от възможността да избяга, бурната следа на кораба затрудни още повече положението й.

Вече я боляха гърдите. Когато отново изплува на повърхността — за да се озове лице в лице с висок млад мъж, навел се от една от лодките и стиснал в лявата си ръка прашка. Когато погледите им се срещнаха, той силно се олюля назад от изненада. После очите му се спуснаха надолу, за да забележат нейната голота.

Той се изчерви. Младият мъж припряно остави оръжието и започна да си съблича якето. Несъмнено, за да го даде на нея.

— Благодаря… — задъхано изрече Сара. — Но сега… трябва да вървя.

Когато за последен път зърна младия селянин, докато отплуваше, на лицето му се бе изписало унило разочарование. „За него е прекалено рано да е закоравял пират — помисли си тя. — Този нов, жесток свят все още не е изтрил последните следи от галантност.

Но скоро и това ще стане.“

 

 

Течението на реката беше неин съюзник и скоро Сара видя „Хауф-уоа“. Екипажът бе обърнал кораба и сега, когато вече бяха стигнали на безопасно разстояние от Бинг, усилено гребеше, за да останат на място. Въпреки това не беше лесно да доплува дотам и да се изкатери по въжената стълба. Едва бе стигнала до средата, когато мускулите й, започнаха да се схващат и услужливите моряци трябваше да я изтеглят догоре.

„Трябва да заякна, ако приключенията ще ми стават навик“, помисли си тя, докато някой я увиваше с одеяло.

И все пак Сара изпитваше странно удоволствие, докато Пзора се грижеше за раната й и готвачът й приготвяше някой от специалните си чайове. Ръката я болеше и чувстваше тялото си изтръпнало, но в същото време усещаше, че в душата й се е разгарял пламък.

„Взех решение и то се оказа правилно. Преди година сякаш всяка крачка, която правех, беше в погрешна посока. А сега може би нещата са се променили.“

Сгушила се в одеялото, Сара следеше с поглед как „Хауфуоа“ се връща срещу течението покрай западния бряг до мястото, откъдето можеха да вземат на борда изолирания керван и да откарат урсита и техните товарни животни достатъчно надалеч, за да нямат проблеми с местните фанатици. Спокойната задружна работа на пътници и екипаж бе толкова окуражителна гледка, че това повиши духа й по „големите“ въпроси почти по същия начин, по който кратката битка беше разпалила в душата й нещо друго.

„Вярата ми в собственото ми аз — помисли си тя. — Не мислех, че съм способна на всичко това. Но може би в края на краищата татко е прав.

Прекалено дълго останах в онази проклета дървесна къща.“

Аскс

Скоро след изявлението на Вуббен порталът отново се отвори и от кораба се появиха още няколко носещи се над земята машини, които смущаващо ръмжаха. Те застанаха на известно разстояние от събралите се в края на долината наблюдатели. В продължение на няколко дури народът на Общностите запази самообладание, макар краката, колелата и пръстените му да трепереха. После роботите се обърнаха и се отдалечиха във всички посоки на света, оставяйки по пътя си вихри от повалена трева.

— Проучвателни сонди — те ще изпълнят своите задължения — поясни първият пратеник, като превзето бръмчеше и прещракваше на официална версия на галактически две. — (Предварителен) анализ — тези помощници ще извършат. Междувременно, с цел, която и изгода, и избавление носи — нека лице в лице започнем обсъждане.

Тези думи предизвикаха раздвижване. Правилно ли бяхме разбрали? Диалектите ни се бяха променили в хода на нашата деградация. Дали изразът „лице в лице“ означава онова, което си мислим?

Долу вратата на кораба отново започна да се отваря.

— Лош знак — мрачно отбеляза Лестър Камбъл. — Щом нямат нищо против да ги видим…

— … значи не се притесняват, че след като си заминат ще остане някой, който да разкаже чии лица е видял — довърши Остра като нож прозорливост.

Нашият хуунски брат Фхуун-дау се съгласи с мрачната прогноза. Старческата му гръклянна торбичка беше потъмняла от тревожната мисъл.

— Тяхната самоувереност е обидна и обезкуражителна. Хрррхрм. Както и бързането им.

Вуббен обърна едно от очните си стълбчета към „моя“/ нашия сетивен пръстен и намигна с клепач — многозначителен, взет от човеците жест, който изразяваше ирония. Сред Шестте, треките и г’кеките куцат като инвалиди по този труден свят, докато хууните крачат с могъща грациозност. И все пак тези сурови, светли гиганти твърдят, че намирали останалите от нас също толкова бесни и диви.

Сред сумрака в люка на кораба се раздвижи нещо или по-скоро две неща. Напред пристъпиха две двукраки форми — ходещи — слаби, с тънки стави и високи. Облечени в свободно падащи дрехи, които разкриваха единствено голите им длани и глави, те застанаха под следобедната светлина, за да отправят поглед към нас.

От Общностите се разнесе тиха колективна въздишка на силна изненада.

Дали това бе знак за надежда? От всички безбройни бродещи сред звездите раси в Цивилизацията на петте галактики, каква ли невероятно далечна възможност беше повелила откривателите ни да се окажат наши братовчеди? Екипажът на този кораб да е родствен с едни от Шестте? Не бе ли това дело на нашата капризна богиня, която толерира аномалиите и странностите?

— Чоо-ве-ци… — произнесе Ур-Джах, нашият най-стар мъдрец, на англически, родният език на най-младия ни клан.

Лестър Камбъл издаде звук, който „аз“ никога преди не бях чувал и който тогава тези пръстени не успяха да разгадаят. Едва по-късно го разбрахме и научихме името му.

Отчаяние.

Дуер

Рети водеше единичната колона по пътека, която минаваше по широк скален перваз, прекалено твърд, за да могат корените на големи бамбукови дървета да проникнат в него. Полегатият гранит разделяше два широки участъка тръстикова гора. Дуер знаеше, че тя се простира на стотици хвърлеи на стрела във всички посоки. Макар че скалистата пътека следваше хребета на хълма, бамбуковите дървета от двете страни бяха толкова големи, че над люлеещия се океан от гигантски стъбла можеха да се видят само най-високите планински върхове.

Момичето продължаваше да се оглежда насам-натам, сякаш търсеше нещо. Сякаш искаше нещо, при това бързо, и нямаше намерение да се размине с него без да го забележи. Но когато Дуер се мъчеше да я разпитва, тя му отвръщаше с мълчание.

„Ще трябва да внимаваш с тази — помисли си той. — Наранявали са я през целия й живот и в крайна сметка е станала бодлива като жилещ заек.“

Хората не бяха неговата специалност, но горският обитател интуитивно усеща простите потребности и мисли на дивите същества.

Дивите същества познават болката.

„Е, след някой и друг ден тя вече няма да е моя грижа. Мъдреците си имат свои експерти, лечители. Ако се намеся, мога само да влоша нещата.“

Скалният перваз постепенно се стесни и накрая пътеката се превърна в тънка просека между плътни стени от възрастни бамбукови дървета, високи над двайсет метра и дебели колкото телата на няколко мъже. Гигантските зелени стъбла растяха толкова близо едно до друго, че дори Калнокракия не можеше да се промъкне надалеч в гъсталака, без да се заклещи между могъщите стволове. Ивицата небе над главите им ставаше все по-тясна, докато накрая се превърна в тънка синя лента. В отделни участъци от пътя Дуер можеше да разпери ръце и да докосне огромните цилиндри едновременно от двете страни.

Тясното пространство изкривяваше перспективата и той си представяше две огромни стени, готови във всеки момент да се притиснат една в друга и да смачкат малката им група като ивици плат под мелачния чук на Нило.

Странно. Когато два дни преди това се изкачваше нагоре, същият участък от пътеката изобщо не изглеждаше така зловещо. Накрая тясната просека му бе заприличала на фуния, която светкавично го насочи към плячката му. Сега приличаше на смазваща го бразда, на яма. В гърдите на Дуер се надигаше, безпокойство. „Ами ако там напред се е случило нещо? Ако някое свлачище е препречило пътя? Или пожар? Що за капан е това!“

Той подозрително душеше въздуха, но усещаше единствено лепкавия аромат на зеленина, издаван от бамбука. Разбира се, долу можеше да се е случило каквото и да е и Дуер нямаше да разбере, докато…

„Стига! Забрави за това. Какво ти става?“

„Заради нея е — разбра той. — Чувстваш се зле, защото тя те смята за гадно копеле.“

Дуер поклати глава.

„Ами, не е ли така? Оставяш Рети да си мисли, че е възможно да я обесят, а съвсем спокойно можеше да й кажеш…“

„Какво да й кажа? Да я излъжа? Не мога да й обещая, че няма да стане. Законът е жесток, защото така трябва. Мъдреците могат да проявят милост. Това е позволено. Но кой съм аз да обещавам от тяхно име?“

Спомни си как някогашният му учител разказваше за последния път, когато открили голяма банда преждевремци — по времето, когато самият Фалън бил чирак. Престъпниците живеели на далечен архипелаг на север. Един от хууните, обикалящи с лодки, чието задължение е да патрулират в морето, също както ловците-човеци обхождат горите, а равнинните урси скитат из степите, — се натъкнал на голяма група от тях, която обитавала плаващите ледове и се прехранвала, като търсела в пещерите заспали зимен сън руоли тътривци, убивайки с копия топчестите животни в съня им. Всяко лято отстъпническото племе се връщало на брега и разпалвало пожари из равнините на тундрата, за да хвърли в паника стадата от рунтави, дългопръсти галлайтери. Уплашените копитни падали от скалите със стотици, само няколко от които отцепниците използвали за храна.

Гахен, морякът, бил привлечен от дима им и скоро започнал да наказва престъплението по свойствения на народа му начин. Търпелив отвъд всякакво човешко разбиране и внимателен по начин, разказът за който бе изпълнил сънищата на Дуер с кошмари, на хууна му трябвала цяла година да се занимае с членовете на бандата един по един, безболезнено отнемайки им скъпоценната жизнена кост, докато накрая останал само един старейшина, който Гахен хванал и отвел при мъдреците да свидетелства, като превозил обезсърчения пленник с лодка, пълна догоре с летите гръбначни прешлени на всичките му съплеменници. След като изложил разказа си — напевното му тъжене продължило четиринайсет дни, — онзи последен мореходен преждевремец бил екзекутиран от самите хууни, с което изкупили своя позор. Всички прешлени били смлени на прах, който разпръснали в пустинята, далеч от каквато и да е вода.

Зловещият спомен за тази история изпълни сърцето на Дуер с дълбока тревога.

„Моля те, спести ми това, което е направил Гахен. Аз не бих могъл. Не и дори всички мъдреци да ми наредят. Не и макар Ларк да твърди, че съдбата на цялата планета зависи от равновесието. Трябва да има и по-добър начин.“

 

 

Точно когато скалният перваз като че ли се готвеше съвсем да се стесни и да свърши, като позволи на разделената надве бамбукова гора отново да се слее и да погълне пътеката, пред тях изведнъж се появи открито пространство. Заоблена котловина, приблизително около километър, с покрито с алги езеро по средата и тесен излаз в отсрещния край. Външният ръб на кратера беше заобиколен с големи бамбукови дървета. От цепнатините между пръснатите из тихата планинска долина назъбени скали стърчаха вретеновидните стъбла на жилави растения. Мочурливите брегове на езерото бяха покрити с гъсти храсталаци, отдалеч напомнящи на буен мъх. От тях се виеха безброй пипала, много от които отчупени. Дори от мястото, на което стоеше Дуер, можеха да се видят полузаровените в пръстта въжести стъбла, някои дебели колкото крака му.

Спокойната тишина се сблъскваше със зловещо усещане за безжизненост. По земята нямаше стъпки, само следи от вятър и дъжд. От предишните си идвания тук Дуер знаеше защо благоразумните същества избягваха това място. И все пак, след задушаващата теснота на пътеката-тунел, му беше приятно отново да види небето. Никога не се бе страхувал от пресичането на открити пространства, дори това да означаваше известно време да върви под яростно блестящото слънце.

Когато минаваха покрай първите скали, глейвърът нервно започна да пищи и пропълзя до Рети, за да се скрие в сянката й. Очите на момичето жадно поглъщаха гледката. То като че ли не забелязваше, че се отклонява от пътеката под ъгъл, който щеше да го отведе до брега на езерото.

Дуер направи няколко широки крачки и го настигна.

— Не оттук — каза той и поклати глава.

— ’Що пък не? Тръгнали сме натам, нали? — Рети посочи към единствения друг отвор в стената от бамбук, където течеше малък, мръсен поток. — Най-бързият път е покрай езерото. А и изглежда по-лесен, само дето е точно по брега.

Дуер посочи към разпокъсана паяжина от сиво-кафяви кабели, висяща от назъбените скали наблизо.

— Това са… — започна той.

— Знам какво са — сбърчи лице тя. — Буюр не е живял само на Склона, нали знаеш, макар вие, западняците да си мислите, че туй е най-хубавото място. И ние имаме мулк-паяци оттатък планината, дето ядат старите останки. Пък и от какво толкова те е страх? Не мислиш, че е още жив, нали?

Дуер се овладя. „Говори така заради онзи белег на рамото й. Нейното племе трябва да се е държало ужасно с нея.“ Той си пое дъх и спокойно отвърна:

— Не само мисля, че е жив. Зная, че е така. Нещо повече — този паяк е луд.

Първата реакция на Рети беше да повдигне и двете си вежди от изненада. Тя се наведе към него и шепнешком го попита:

— Сериозно?

После се изкикоти и Дуер видя, че го поднася.

— И к’во прави? Поставя лепкави примамки от плодова захар и сладък гар, за да лови малки лоши момиченца, така ли?

Изненадан, Дуер изсумтя:

— Предполагам, че може да се каже и така.

Сега очите на Рети наистина се разшириха и се изпълниха с любопитство.

— Трябва да го видя!

Тя рязко дръпна въжето, завързано на кръста й. Сложният наглед възел се развърза и тя се затича покрай няколко назъбени камъка. Весело пискащият нур възбудено заподскача след нея.

— Стой! — напразно извика Дуер. Знаеше, че е безполезно да я гони през лабиринта от скали. Той се изкатери по чакълестия склон наблизо и успя да зърне как рошавата й конска опашка подскача към мястото, където скалните плочи се превръщаха в хаотичен лабиринт, заобиколил брега на езерото.

— Рети! — безрезултатно извика той. — Не се докосвай до…

Дуер замълча, осъзнал безплодността на усилията си. Същият вятър, който довяваше до лицето му гнилия дъх на водата, отвяваше думите му, преди да стигнат до ушите й. Той се спусна обратно на пътеката, само за да разбере, че… по дяволите! Бе изчезнал дори глейвърът!

Накрая го откри на половин хвърлей на стрела нагоре по хълма да се тътри обратно по пътя, по който бяха дошли, следвайки — онзи инстинкт, който понякога подтиква събратята му упорито да се насочват на изток, надалеч от удобствата и закрилата, към почти сигурна смърт. Дуер с мърморене хвана ремъка на създанието и потърси нещо, каквото и да е, за да го завърже за него, но най-близката група от големи бамбукови дървета растеше прекалено надалеч. Той свали раницата си и извади парче въже.

— Съжалявам, че трябва да го направя — извини се Дуер и притисна глейвъра с коляно. Без да обръща внимание на гъгнивите му протести, той продължи да завързва задните му крака, така че да не може да достигне въжето със зъби.

— Болка, раздразнение — и двете са много досадни.

— Извинявай. Веднага се връщам — оптимистично отвърна ловецът и се затича след преждевремското хлапе.

„Застани нависоко и от подветрената страна — помисли си Дуер и зави надясно от посоката, в която я бе видял за последно да се отправя. — Това трябва да е номер, който да й позволи да направи кръг и да се насочи към дома си.“

Малко по-късно забеляза, че по навик е приготвил лъка си, настройвайки тетивата за стрелба отблизо, и че е освободил скобата, която задържаше тъпите стрели в колчана на бедрото му.

„Каква полза от стрелите, ако тя ядоса паяка? Или нещо по-лошо, ако привлече интереса му?“

Много от камъните към края на долината загатваха за древната си функция — части от буюрска постройка, някога гордо издигала се тук. Но когато Дуер бързо се приближи, изчезна всякаква прилика с градеж. От скалите висяха въжести нишки. Повечето изглеждаха отдавна мъртви — посивели, изсъхнали и накъсани. Скоро обаче погледът му долови зеленикава нишка тук… а по камъка хей там от една от паяжините капеше слуз и помагаше на природата бавно да изличи всички следи от някогашната му идеална гладкост.

Накрая Дуер различи вибрации от движение и по гърба му полазиха тръпки. Разбуждане на виещи се нишки, вдигнати от сън от някакво размърдване.

Рети.

Той се запромъква през все по-гъстия лабиринт, като прескачаше някои от въжестите прегради и се провираше под други. На два пъти му се наложи да се върне назад, когато стигаше до непреодолими задънени проходи. Тези буюрски останки изобщо не бяха толкова огромни, колкото онези на север и на изток от Доло, където всеки местен гражданин по задължение участваше в групи, издирващи предмети, пропуснати от паяка-деконструктор. Тримата със Сара и Ларк често ходеха там. Онзи паяк беше много по-енергичен и жизнен, отколкото това капризно старо същество — и все пак далеч по-безопасен.

Гъсталакът от белезникави кабели скоро стана прекалено плътен, за да пропусне през себе си тяло на възрастен, макар че момичето и нурът може би бяха продължили напред. Ядосан, Дуер се обърна й удари с юмрук по един заоблен камък.

— По Ифни! — Той размаха заболялата го ръка. — От всички тъпи, проклети…

Ловецът прехвърли лъка през рамо, освободи и двете си ръце и започна да се катери нагоре по назъбената стена на скала, висока три пъти колкото него. Ако имаше време да измисли по-добър път, нямаше да мине оттук, но сега препускащото му сърце го подтикваше да бърза.

Еднаквият отдалеч храсталак, който заобикаляше езерото, представляваше гъста плетеница от лиани, високи от човешки ръст до няколко пъти по толкова. Близо до водата сивкавите стъбла бяха изпъстрени със зелено, жълто и дори кървавочервено. Сред тях Дуер зърна и други цветове, които блестяха под сноповете слънчеви лъчи.

Отвъд трънливата преграда мръсното езерце изглежда имаше геометрична същност, едновременно течна и неестествено надиплена. Някои участъци от него като че ли пулсираха, сякаш в тайнствен ритъм — или постоянна ярост.

„Единствен по рода си — помисли си той. Призова името с неохота, но беше неспособен да устои. Извърна поглед, за да потърси Рети. — Не я наранявай, Единствен по рода си. Тя е само дете.“

Не искаше да разговаря с мулк-паяка. Надяваше се, че спи, както през зимата, когато езерото представляваше безопасна цепнатина в снега. Или пък, че най-после е мъртъв. Определено отдавна трябваше да е умрял. Очевидно ужасното му занимание бе единственото, което държеше този тук жив.

По тила му полазиха тръпки.

{Ловецо. Приятелю търсач. Самотнико. Колко мило, че ме приветстваш. Преди няколко дни усетих, че минаваш наблизо, забързан в преследване. Защо не спря да ме поздравиш?

Откри ли онова, което търсеше?

Да не би да е това „дете“, за което говориш?

Тя различна ли е от другите човеци?

Особена ли е в някакво отношение?}

Дуер не обърна внимание на гласа и продължи да търси с поглед следи от Рети. Нямаше представа защо понякога води разговори с тази разяждаща всичко планинска локва. Макар че пси-дарбите не бяха нещо непознато сред Шестте, Свитъците сипеха мрачни предупреждения за тях. Във всеки случай, повечето пси поддържаха контакт с близките си по род — една от причините, поради които никога не бе разказвал на когото и да е за това обречено на смърт езеро. Само с какви прякори щяха да го наричат, ако хората научеха за него!

„Навярно така или иначе просто съм си въобразил всичко. Трябва да е някакъв странен симптом от самотния, ми живот.“

Гъделичкащото присъствие го докосна.

{Това ли продължава да е основната ти представа за мен? Като част от твоя разум? В такъв случай защо сам не провериш? Ела при мен, мое непритежавано съкровище. Мое уникално чудо? Ела на единственото място в космоса, където винаги ще бъдеш ценен?}

Дуер сбърчи лице, съпротивлявайки се на хипнотичното привличане на мотивите от алги, като в същото време продължаваше да оглежда скалите и плетениците за Рети. Поне паякът още не я е завлякъл. Или е достатъчно жесток, за да излъже?

Там! Онова вляво не беше ли проблясък? Дуер се втренчи на запад, като заслони очи от късното следобедно слънце. Нещо шумолеше до преплетените лиани, само с дванайсетина метра по-близо до езерото, скрито от няколко каменни плочи, но раздвижващо част от храсталака. Дуер присви очи и му се прииска да не беше оставил толкова безразсъдно раницата си, в която носеше безценния си ръчно изработен бинокъл.

„Може да е капан“, помисли си той.

{Кой би ти готвил капан, Особени? Ти ме подозираш, така ли? Кажи, че не си го мислил сериозно!}

Вятърът малко бе поутихнал. Дуер сви шепи на фуния пред устата си и извика:

— Рети!

Скалите разпокъсано заповтаряха думите му, докато не потънаха във всепроникващите мъх и пръст. Ловецът се огледа наоколо и потърси други възможности. Можеше да се спусне на земята и да си пробие път навътре, като използва мачетето, прибрано в ножницата на гърба му. Но това щеше да отнеме страшно много време, а и как ли щеше да реагира Единствения по рода си, ако му отрежеше пръстите? Единствената му реална възможност бе да мине отгоре.

Дуер отстъпи назад, докато петите му не увиснаха над празното пространство, после дълбоко си пое дъх и се хвърли напред… Една, две, три крачки и скочи — прелетя над джунгла от преплетени пипала и се приземи с вибриращо тупване върху следващата плоча. Тя силно се наклони, така че нямаше време за отдих. Трябваше бързо да се изкатери по дългия й, остър като нож ръб. Дуер се изправи, разпери ръце и предпазливо се завъртя напред, докато стигна до следващия плосък камък.

Ноздрите му се разшириха от острата, разяждаща миризма, която се носеше от езерото. Лианите край него пулсираха като вени от течащите по тях изгарящи течности. По пътя си заобикаляше локви, събрали се във вдлъбнатините на разядената скала. Когато ботушът му докосна една от тях, от него се надигна пушек и миризма на изгоряла кожа.

Следващият път, когато се затича и скочи, Дуер тежко се приземи на четири крака.

— Рети? — извика той, като пълзеше към ръба пред него.

Преградата на брега представляваше гъста плетеница от зелени, червени и жълти въжета. В тази невероятна бъркотия Дуер забеляза предмети — всеки наместен в своя собствена кухина. Запечатани и стабилно закрепени в отделни кристални пашкули.

Златни неща, сребърни неща. Неща, лъщящи като полирана мед или стомана. Тръби, сфероиди и сложни плътни форми. Неща, които блестяха с неестествени цветове на пигмент или нанобоя. Някои напомняха на предметите, изваждани от буюрските развалини, само че онези другите бяха разнебитени, полуразпаднали се от изминалите векове. А тези останки от минала слава изглеждаха съвсем нови. Като насекоми в кехлибар, техните пашкули ги предпазваха от елементите и от времето. И всеки един от предметите, Дуер го знаеше, бе единствен по рода си.

Не всички бяха останали от буюрите. Част от тях някога са били живи. Малки животни. Насекомоиди. Всичко, приближило се прекалено много и хванато от събираческата страст на лудия паяк. Изглеждаше странно, че едно същество, отдадено на унищожението — същество, предназначено да отделя разрушителни течности, — можеше също да изпуска и консервиращо вещество. Още по-удивително беше, че го правеше с желание.

Шумоленето се поднови. Идваше от лявата му страна. Дуер се прокрадна напред… и ахна.

Онова, което видя, оплетено в мрежата от лиани само няколко метра напред, му дойде като пълна изненада.

Отначало му заприлича на птица — джиджоско птицеподобно с типичната ноктеста кокила, на която да каца, четири широкопери криле и с пипална опашка. Но Дуер бързо разбра, че не е от видовете, които познаваше — или от който и да е род, описан в схемите на брат му. Крилете му бяха разчленени по начин, който му се струваше неестествен. И се удряха със сила, която намираше за подозрителна в което и да е живо същество с тази големина.

Перата му бяха откъснати или изгорени на няколко места. И там проблясваше метална повърхност.

„Машина!“

Удивлението го накара да свали щита над мислите си и да пропусне гъделичкащия глас.

{Машина, наистина. От вид, който никога преди не съм притежавал. И виж, все още работи. Тя живее!}

— Виждам, естествено — промълви Дуер.

{Ти все още не знаеш и половината. Днес да не би да е моят ден?}

Дуер не можеше да понася начина, по който мулк-паякът не само се промъкваше в ума му, но и някак си използваше онова, което откриваше там, за да оформя съвършени англически изречения по-добре от самия него, тъй като не се запъваше и като че ли никога не губеше време, за да търси подходящите думи. Дуер намираше това за противно, защото идваше от същество без лице, към което да се обърне.

Механичната птица се мяташе в примката си. По покрития й с пера гръб блестяха чисти, златисти капчици, които тя се мъчеше да изтръска, преди да се втвърдят и превърнат в черупка от твърд, предпазващ кристал.

„Какво ли може да е това?“ — зачуди се Дуер.

{Надявах се, че сега, след като имам теб, ще науча отговора.}

Дуер не беше сигурен, че му хареса начина, по който Единствения по рода си изрече това. Във всеки случай, нямаше време за разговори. Той сподави състраданието си към впримченото създание. В момента трябваше да попречи на Рети да се превърне в поредния уникален екземпляр в колекцията на мулк-паяка.

{Така значи, както и предполагах. Малкият човек наистина е особен!}

Дуер отвърна на гласа с най-доброто оръжие, което имаше — гнева.

„Махни се от мозъка ми!“

Подейства. Присъствието изчезна, поне засега. Дуер за пореден път вдигна глава и извика:

— Рети! Къде си?

Изведнъж от изненадващо близко разстояние се разнесе отговор.

— Тук съм, глупако. А сега запази тишина, за да не го уплашиш!

Той се завъртя, като се опитваше да погледне едновременно във всички посоки.

— Къде? Не те виждам…

— Точно под теб, млъквай вече! Следя това нещо от седмици! Сега трябва да измисля как да го измъкна оттам.

Дуер се промъкна наляво, за да погледне в преплетената мрежа точно отдолу — и погледът му попадна право в мънистените черни очи на ухиления нур! Протегнал се на една от латентните лиани като върху удобен диван, Калнокракия леко наклони глава и присви очи към него. После, без никакво предупреждение, нурът внезапно кихна.

Дуер се олюля назад, изруга и избърса лицето си, докато Калнокракия невинно и весело се хилеше.

— Тихо, вие двамата! Струва ми се, че измислих как да се приближа още малко…

— Не, Рети. Не бива! — Без да обръща внимание на нура, Дуер изпълзя назад по ръба и най-после я откри близо до равнището на земята, стъпила с крак върху гигантска лиана и втренчила поглед през сумрачната джунгла към тайнственото птицеподобно.

— Доста време ти трябваше да ме настигнеш — отбеляза Рети.

— Аз… нещо се разсеях — отвърна той. — Сега почакай за малко, може ли? Има… някои неща, които трябва да знаеш за това… за този мулк-паяк. — Посочи към бодливите стъбла, които ги заобикаляха. — Той е, хм, по-опасен, отколкото си мислиш.

— Хей, аз от малка изследвам паяжини — каза тя. — Повечето са мъртви, но на Хълмовете имаме няколко големи, все още пълни със сок и гадости. Знам какво върша. — Рети залюля крак над клона и се плъзна напред.

— Някой от онези паяци опитвал ли се е да те хване? — изпаднал в паника, попита Дуер.

Тя спря, отново обърна лице към него и се усмихна.

— Това ли имаше предвид, като каза, че бил „луд“? О, ловецо. Имаш развинтена фантазия.

„Може и да си права“, помисли си той. Навярно тъкмо затова никога не бе чувал някой друг да е разговарял с храсти и езера.

{Пак ли? Колко пъти трябва да приказваме, за да се убедиш…}

„Млъкни и ме остави да помисля!“

Присъствието на паяка отново изчезна. Дуер прехапа устна и се опита да измисли нещо, каквото и да е, за да попречи на момичето да проникне по-дълбоко в гъсталака.

— Слушай, ти от известно време преследваш онази механична птица, нали така? Това ли те доведе на запад?

Рети кимна.

— Един ден няколко от момчетата видяха някакво създание да излита от тресавищата долу до Цепнатината. Гадният стар Джаз стреля по него, но то отлетя. Остана само едно перо.

Тя извади нещо от кожената си риза. Преди да го прибере обратно, Дуер успя да зърне метално проблясване.

— Отмъкнах го от Джаз, преди да избягам, за да тръгна след птицата. Бедното нещо трябва да е било ранено, ’щото когато му влязох в дирята, не летеше толкова убаво. Прелиташе известно разстояние, после започваше да подскача. Само веднъж успях да го разгледам добре. Горе в Ръбатата планина взе да се отдалечава. После стигнах до Склона и се сетих, че всяка дура, която оставам там, рискувам да ме обесят. — Рети потръпна от страх. — Вече се готвех да се откажа, да поема обратно и да си изям пердаха, когато чух почукване. Тръгнах към него и за миг си помислих, че титът-будилник е моята птица! — Тя въздъхна. — Тогава те видях да хъркаш там с онзи твой страхотен лък до теб. Реших, че Джаз и Бом ще му се зарадват толкова, че да забравят да ми избият зъбите затуй, че съм избягала.

Дуер никога преди не бе чувал тези имена, но реши, че някои преждевремци наистина си заслужават въжето.

— Затова ли си изминала целия този път? Да намериш механичната птица?

Рети сви рамене.

— Не съм и очаквала да ме разбереш.

Напротив, помисли си Дуер. Тъкмо това би направил и самият той, ако на пътя му някога се изпречеше нещо толкова странно.

{Както и аз, стига да не бях закотвен за това място, впримчен от собствените си ограничения. Не си ли приличаме?}

Дуер прогони паяка от ума си — и в следващия миг му хрумна идея, която предлагаше начин да излезе от тази каша. Рети се изплъзна от клона и започна да се придвижва напред, стиснала тънък нож, който Дуер изобщо не беше намерил, докато я претърсваше предишния ден. Той блестеше с остротата на бръснач.

— Почакай, Рети. Не искаш ли да действаме заедно? Можем да свършим и по-добра работа.

Тя спря и като че ли обмисли предложението му, вперила поглед в него през клоните.

— Слушам те.

Дуер се намръщи и съсредоточено започна да търси подходящите думи.

— Виж… никой на Склона не е виждал функционираща буюрска машина от… хм, много преди човеците да пристигнат на Джиджо. Това е важно. Аз искам да измъкна онова нещо оттам също толкова, колкото и ти.

Вярно беше или поне щеше да е, ако основната му грижа не бе да спаси момичето и собствения си живот. „Спечели време — помисли си той. — Остава само още една мидура слънчева светлина. Накарай я да отложи за утре. После, ако се наложи, можеш да я отведеш насила.“

— Продължавай — каза Рети. — Искаш да слезеш долу и да започнеш да сечеш с големия си нож, така ли? Обзалагам се, че ще се опръскаш, това са живи лиани. Ако сокът покапе наоколо, боли ужасно.

И все пак, тя изглеждаше заинтригувана.

— Всъщност, знам начин да отворя достатъчно голяма дупка, за да извадя твоята механична птица навън, без да нараня нито един клон. Ще използваме някои… хм, естествени средства, които са под ръка.

— Да? — намръщи се тя. — Тук има само скали, пръст и… — Очите й светнаха. — Бамбук!

Той кимна.

— Ще отрежем няколко млади стъбла, довечера ще ги окастрим и на сутринта ще се върнем със стълби, за да минем отгоре по скалите, и с достатъчно прътове, за да направим пътека през тази джунгла, без да се опръскаме с киселина или лепкава течност. Ще извадим твоето птиченце много преди да бъде затворено в кристално яйце и ще идем при мъдреците с изненада, която ще накара хуунските прешлени да подскочат. Как ти се струва?

Дуер долови в очите й недоверие. Тя си беше подозрителна по природа, а и ловецът не бе много добър лъжец. Когато момичето отново погледна към оплетената тайнствена машина, той разбра, че се чудеше дали ще може да издържи през нощта.

— Още изглежда силна — отбеляза Дуер. — Щом е издържала тук няколко дни, още една нощ не би трябвало да е от такова голямо значение.

Рети замислено сведе глава.

— Може би даже ще е по-добре, ако крилете й залепнат повече. Няма да успее да отлети, когато я освободим. — Тя кимна. — Добре. Хайде да отсечем няколко бамбука.

Рети отправи колеблив, изпълнен с копнеж поглед назад, после залюля крака над дебелия клон и протегна ръце нагоре, за да започне да се катери. Преценяваше внимателно всяка своя следваща стъпка, като оглеждаше мястото за изтичане на парлива течност и проверяваше дали поредната лиана ще издържи тежестта й. Очевидно имаше опит в непознати местности.

Но Рети никога не се бе натъквала на паяк като този. Когато беше изминала около една трета от пътя през преплетената джунгла, тя изведнъж потръпна, отдръпна ръка и погледна към една-единствена бледозлатиста капчица, проблеснала върху китката й. Не я беше изгорила, иначе щеше да изкрещи. За миг изглеждаше по-скоро запленена от цвета й, отколкото уплашена.

— Бързо, изтръскай я! — извика Дуер.

Тя се подчини. Капчицата отлетя в листака. Но след миг последваха още два тихи плясъка. На рамото й се появи нова капка и друга — в косата й. Рети погледна нагоре, за да види откъде идват — и получи още една по средата на челото си. Тя изруга и се опита да я избърше, но само успя да я размаже надолу по бузата си. Момичето бързо отстъпи назад.

— Не натам! — насочи я Дуер, видял, че към нея се извиват няколко живи лиани, от цепнатините на които сълзеше златиста роса. Рети стъписано изписка и докато пълзеше в нова посока, в косата й капнаха още капки.

{Кажи й да не се съпротивлява. Излишно е да й причинявам болка.}

Дуер яростно изръмжа без глас и отблъсна мисловното докосване на паяка. Той припряно свали лъка от рамото си, остави го върху камъка и започна да се спуска надолу към момичето. Смътно съзнаваше, че нурът е изчезнал, разумно е избягал от опасността. „За разлика от някои познати ми глупачки“, помисли си Дуер и извади мачетето от ножницата.

— Идвам, Рети — каза той и изпита тежестта си върху един от клоните. Виждаше, че момичето се мъчи да се изкачи по друг път, който заобикаляше бавните лиани.

— Не си прави труда! — извика тя. — Добре съм. Нямам нужда от твоята пом… ох!

Клонът, за който се държеше, изглеждал неподвижен допреди няколко мига, изведнъж изхвърли струя златиста течност. Рети отстъпи назад, като проклинаше. Няколко капки залепнаха за дланта й.

— Не ги разнасяй! — предупреди я Дуер.

— Не съм идиотка! — отвърна тя, като продължаваше да отстъпва. За съжаление това я отведе още по-дълбоко в плетеницата.

Мачетето на Дуер — изкусно обработено парче буюрски метал — проблесна, когато замахна към една от лианите между тях. Стъблото изглеждаше безжизнено, но той бе готов да отскочи назад в случай…

Лианата се разпадна надве — куха тръба, от която се изсипа единствено неприятен прах. Добре, че не я беше използвал за опора. Това място не прощаваше грешките.

— Дуер!

Той се завъртя, втренчи поглед в сенките и видя, че Рети се катери по коминоподобен проход, който на пръв поглед предлагаше излаз навън. Само че сега, стигнала по средата на пътя към тесния отвор, тя забеляза, че нещо започва да се извива отгоре. Нови живи лиани… насочили се да й препречат пътя. Междувременно основата на комина се затваряше по същия начин. Лицето й издаваше усилваща се паника. Зачервена, Рети протегна напред тънкия си нож и нервно започна да се оглежда за някое жизненоважно място, в което да прободе противника си. Но единственото, което можеше да направи, бе да разреже някое близко стъбло с надеждата, че от него няма да бликне сярна киселина или златиста смърт.

„Пусни я, Единствен по рода си — помисли си Дуер и приклекна. После скочи, протегнал двете си ръце към друга лиана, която за щастие го издържа. Той се залюля над някакъв мрачен отвор и широко разкрачен се приземи на друг, почти хоризонтален клон, дебел колкото фиданка. — Пусни я или ще…“

Умът му се запъна в неспособност да измисли с какво да заплаши мулк-паяка. Във всички случаи, докато Дуер успееше да изпълни заканата си, Рети щеше да е запечатана в златист пашкул, съхранена за вечни времена… и мъртва като камък.

„Хайде да се договорим, Единствен по рода си — предложи той. — Какво искаш в замяна за нея?“

Отговор не последва. Или Единствения по рода си беше прекалено зает да насочва лианите и течностите, или пък…

Мълчанието на паяка бе зловещо, хищническо. Самодоволно. Сякаш не изпитваше нужда да разговаря, когато имаше две съкровища и като че ли щеше да получи трето. Дуер сбърчи лице и навлезе по-навътре в джунглата. Какво друго можеше да направи?

Отсече още три лиани. Последната изпусна струи киселинен сок, които полетяха между преплетените клони. От покритата с отпадъци земя долу се издигна дим, който се смеси с острата смрад.

— Помогни ми, Дуер!

Рети окончателно бе попаднала в капана й изострената й гордост вече не потискаше нормалната паника на уплашено дете. Косата й блестеше като грива на урс-номад в росна утрин, покрита с фин прах от златисти капчици. Една от лианите се раздвои под ножа й… и други две се плъзнаха, за да заемат мястото й.

— Идвам! — обеща той и разцепи още две от въжетата, после се спусна на следващия клон. Вече почти бе стигнал до равнището на Рети, достатъчно близо, за да види мрачната решителност, изместила паниката в очите й, докато момичето разсичаше надве поредната лиана. Възнагради я тънка струйка, позлатила предмишницата й, когато вдигна ръка, за да предпази лицето си. Изведнъж Дуер разбра: „Тя ги реже в неправилната посока!“

Вместо да поеме по най-прекия път към слънчевата светлина, Рети се насочваше все по-навътре в джунглата — към механичната птица!

Внезапно Дуер усети на китките си течна хладнина. Сред тъмните косми искреше капка във формата на полумесец. Той бързо се дръпна настрани, преди от пората в стъблото над главата му да успее да падне втора капка. После я изтръска, но дори след това чувстваше мястото хладно, докоснато от не неприятна вцепененост, както когато селският зъболекар покриваше венците на пациента си с листа от нура, преди да завърти ръчната си машинка.

Сега мачетето имаше своя собствена нова ножница от сок, който на места вече започваше да кристализира. Определено не си струваше да го загуби — парче материя, създадена от звездните богове и приспособена от първобитно племе на сумрачно място между песъчлива земя и блестящо небе. Той мрачно вдигна оръжието си и се приготви.

Концентрацията беше от жизнено значение, затова с опита на стар ловец лесно пренебрегна смрадта и праха. По челото, лицето и тила, му струеше пот, но не смееше да я избърше. Несъмнено вече приличаше на Рети, която сега блестеше като вълшебен бонбон, овалян в мед. Дуер не си направи труда да й извика да се обърне и да тръгне към него. Като познаваше ината й, спокойно можеше да си спести усилието.

Той погледна назад и видя, че пътят му за бягство все още изглежда чист — тунел, заобиколен с отсечени клони и увиснали надолу, разрязани лиани. Единствения по рода си можеше да докара още, но мулк-паякът беше стар и бавен. Когато наближи капана на Рети, Дуер вече бе сигурен, че ще може да осуети следващия ход на паяка.

— Добре, Рети — дрезгаво извика той. — Край на глупостите. Да се измъкваме оттук.

Момичето беше в отсрещния край на фунията и гледаше към механичната птица покрай клоните, които препречваха пътя му.

— Хей, тя ме забеляза! Обръща се насам!

Това изобщо не го вълнуваше, дори машината да се изправеше на главата си и да произнесеше прощалната реч на Дрейк на галактически три с буюрски акцент. Той разсече поредната лиана и се закашля, когато от гърчещите се краища бликнаха зловонни изпарения.

— Рети, нямаме време!

Когато димът се разнесе, Дуер се приближи и видя, че механичната птица се е издигнала в клетката си, гледа към небето и не обръща внимание на капчиците, които падаха като мъгла по покрития й с пера гръб. Рети също забеляза накъде се насочва вниманието й. Тя вдигна поглед нагоре и в този миг Дуер чу остро цвъртене от същата посока.

„Това просто е проклетият нур.“

Зад плетеницата от лиани той видя Калнокракия, завърнал се оттам, където бе избягал. Само че сега зверчето стоеше на задните си крака, изправило дългото си гъвкаво тяло, изтеглило назад късата си, покрита с мустачки муцуна и ръмжеше към нещо на юг.

Ново движение привлече вниманието на Дуер. Като някаква епилептична змия, пред погледа му се изви друга лиана и запречи част от отвора, който бе изсякъл в гъсталака. Сами по себе си пристъпите й на гърчене изглеждаха смешни… но зад нея следваха и други.

— Рети! — извика той и се приготви да разсече останалата част от преградата помежду им. — Капанът се затваря. Сега или никога!

На лицето й се изписа разочарованието от това, че е била само на една ръка разстояние от целта си, единствено за да се наложи после да я изостави. Без да чака отговора й, Дуер вдигна тежкото мачете с двете си изтощени ръце и изкрещя, разцепвайки с три силни удара гъстите въжета, запречващи пътя му напред. „Недей, Рети“, мислено я помоли той, защото знаеше, че няма да има никаква полза, ако го направеше на глас.

С вик на раздразнение тя се завъртя и се отказа от съкровището си, като се хвърли с малкия си нож срещу по-тънките лиани, после гъвкаво се промуши между други. Дуер безжалостно сечеше въжетата и накрая се приближи достатъчно, за да протегне едната си ръка в плетеницата.

Рети го сграбчи за китката.

Той стъпи стабилно и задърпа назад, докато най-после успя да я изтегли от мрачната, зловонна фуния. Тя се освободи и с неочаквана ярост се вкопчи в него, обгръщайки го с треперещите си ръце и крака. Под повърхността на цялата й смелост Дуер знаеше, че сигурно е ужасена до смърт.

— Трябва да побързаме — каза й той, като я прегърна с една ръка.

Рети се поколеба за миг, после се предаде и си пое дъх!

— Добре, да вървим.

Дуер й помогна да се покатери в тунела, който беше изсякъл в гъсталака.

{О, тръгвате си толкова скоро? Като толкова лош домакин ли се представих?}

— Да изсъхнеш и изгориш дано, Единствен по рода си — задъхано измърмори Дуер, докато се катереше след Рети, доверил водачеството на силния й инстинкт.

{Със сигурност някой ден и това ще стане. Но дотогава ще съм съхранил наследството.

Помисли за това! Когато свърши срокът за угар на Джиджо и нови наематели притежават този свят за еон на бляскава слава, те ще погледнат в почуда колекцията, която съм събрал. Сред лъскавите си градски кули те ще ценят моите примери от междуцарствието и ще поставят най-добрите ми екземпляри на пиедестали, за да могат всички да ги видят. И най-великият измежду тях ще си ти, мой трофей, съкровище мое. Навярно най-добре запазеният екземпляр от твоята, дотогава отдавна изчезнала вълконска раса.}

Когато гласът в главата на Дуер заглъхна, първата му реакция беше облекчение. Имаше си други тревоги, като ужасно схванатите му мускули на тила или дясната ръка, която изглеждаше така, сякаш я бе потопил в златарска вана и която още малко щеше да се вцепени от постоянното сечене, сечене, сечене. Само да можеше да млъкне и нурът, с неговите остри писъци. Пронизителното цвъртене на Калнокракия достигаше кресчендо и се издигаше над границите на пряко чуване на Дуер, но не загубваше способността си да дълбае дупка в черепа му.

И освен всичко това, постоянно го гризеше друга тревога.

„Оставих глейвъра съвсем завързан. Няма ли да умре от жажда, ако никога не се върна при него?“

— Наляво! — извика Рети. Той бързо се подчини, доверявайки се на острите й рефлекси да предупреждава за струи жълт сок. — Добре, чисто е! — каза тя.

В този момент някакъв звук, на който преди това не бе обръщал внимание, стана прекалено силен, за да го пренебрегва. Нисък тътен, който заглушаваше джавкането на нура. Гъсталаците навсякъде около Рети и Дуер завибрираха. Много от по-крехките лиани се разпаднаха на прах, а други започнаха да се пукат и от отворите потекоха течности — червена, оранжева и млечнобяла — убийствено допълнение към парите, които вече изгаряха човешките очи. През тази мъгла Дуер се втренчи напред, за да види Калнокракия, Настанил се върху плетеницата от лиани и отстъпвайки с ръмжене от нещо ново, появило се откъм юг — нещо, което висеше във въздуха без видима подкрепа!

Машина! Симетрична форма с плоски, блестящи стени, които отразяваха светлината на залеза, се носеше към точка, точно над люлеещите се храсти.

Изведнъж от долната й повърхност бликна мощен лъч, който прелетя покрай лианите и прониза пространството до Рети и Дуер, сякаш търсеше нещо по-дълбоко…

— Търси птицата! — Момичето приклекна до Дуер, хвана го за ръката и посочи.

— Забрави онази проклета птица! — изруга той. Гъсталакът се разтърсваше още по-силно. Дуер я повлече след себе си, точно когато покрай тях прелетя разсечена надве лиана, която пръскаше парлива течност и оставяше по пътя си следа от съскаща агония. Той заслони момичето с тялото си. Пред очите му започнаха да се роят морави петна и мачетето се откъсна от ремъка си, за да падне, разсичайки всичко по пътя си надолу.

Храстите сякаш бяха оживели от мрачни, бягащи сенки, докато лъчът на летящата машина се стесни до пронизваща игла, която овъгляваше всичко, до което се докоснеше.

На светлината му Дуер зърна механичната птица, хваната в капана си от преплетени въжета и покрита със златиста патина, сега затанцувала насам-натам, за да избегне изгарящата светлина. На отделни места перата й вече пушеха. Рети нададе гневен гърлен вик, но единственото, което можеха да направят двамата човеци, бе просто да гледат.

Накрая механичната птица като че ли се отказа. Тя престана да подскача и разпери четирите си криле в жалостно усилие да се скрие отдолу. Изгарящият лъч се насочи към тях и остана неподвижен. Виждаше се единствено главата на птицата, протегнала се нагоре, за да погледне убиеца си с втренченото си око.

Дуер наблюдаваше с ужасено удивление, примесено със замаяно състрадание, когато тъмното, нефритено око изведнъж избухна.

Ослепителният блясък беше последното нещо, което си спомняше ясно в продължение на много време.

Разказът на Алвин

И ето, че бяхме там, току-що пристигнали на платформата на горната станция на теснолинейката след дългото пътуване от пристанището Ууфон. Едва тримата с Хък и Клещовръх сме слезли от мотрисата (заедно с малката Хуфу, която пътуваше за късмет върху черупката на Клещовръх), когато урската ни приятелка Ур-ронн се хвърля към нас, цялата зачервена и развълнувана. Без никакви приветствени предисловия, тя започва на онази ужасна версия на галдве, която трябва да е научила още по времето, когато е била голяма колкото личинка и се е хранела в тревата в равнината Уарил. Знаете кой диалект имам предвид — онзи, който слага след края на всеки израз двойно прещракване. Така че отначало успях да различа само хаос от басови импулси, издаващи ужасна възбуда.

Нещо по-лошо, миг по-късно тя започва да ни побутва, като да бяхме стадо товарни магарета, пришпорвани надолу по склона!

— Хррррм! Я почакай — настоях аз. — Никога не можеш да направиш нещо както трябва, ако си позволяваш толкова да се вълнуваш. Каквото и да имаш да ни казваш, със сигурност може да почака да речеш едно „здрасти“ на приятелите си, които не си виждала от седмици. В края на краищата — йи-хуонгуа!

Да, това беше хуунски гърлен израз на болка. Хък беше претърколила едно от главните си колела върху левия ми крак.

— Млъкни, Алвин. Говориш също като баща си!

„Като баща ми ли? — помислих си аз. — Това изобщо не е супер.“

— Не чу ли какво казва Ур-ронн? — продължи Хък.

Гръклянната ми торбичка задъхано се издигна няколко пъти, докато си припомнях последните дури и осмислях част от брътвежа на Ур-ронн.

Историята си бе невероятна, да, но вече си бяхме казвали помежду си какви ли не лъжи.

— Хр-р-р… звезден кораб ли? — зяпнах урската ни приятелка аз. — И този път говориш сериозно? Да не е просто комета, както се опитваше да ни поднасяш преди година?

Ур-роннудари с предния си крак. Знаеше, че съм я хванал натясно. Тя премина на англически и се закле.

— Този фът е наистина! Фовярвайте ми! Чух Уриъл и Гивц да си фриказват. Снимали са го на флаки!

„На плаки“, преведох си аз от начина, но който разцепената й горна устна обезобразява някои англически съгласни. Фотографски плаки. Може би в края на краищата Ур-ронн не ни поднасяше.

— Можем ли да ги видим? — попитах аз.

Урско раздразнено изсумтяване.

— Ти, куфчина от люсфи и козина такава! Нали тъкмо там се мъча да ви заведа, още откакто фристигна теснолинейката!

— О. — Аз се поклоних и леко замахнах с едната си ръка. — Добре тогава, какво чакаш още? Да вървим!

 

 

Преди години Уриъл Ковачката наследила работилниците на Маунт Гуен от Ур-танна, която била васална наследница на Уленку, която ги получила от собствения си умиращ майстор, великата Урнуну, която възстановила тези могъщи зали, след като земетресения разтърсили като мокър нур Склона през Годината на Яйцето. После легендата се връща в мъгливите времена преди човеците да донесат на Джиджо хартиената памет, когато мъдростта трябвало да се вмести в нечия жива глава или да изчезне. Във времето, когато урските заселници трябвало да се борят и да доказват, че са нещо повече от обикновени препускащи диваци, скитащи се из тревистите равнини, задължени на издигнатите кхюини за всичко, което притежават.

По време на нашите приключения Ур-ронн често разказваше легендата. Дори някои места да бяха преувеличени, онези урси трябва да са били много смели, когато се изкачили по димящия вулкан, за да построят първите груби ковачници до огнените извори от лава, трудейки се сред въглени и постоянна опасност, за да научат тайната на рециклиране на буюрски метал и завинаги да нарушат монопола на сивите кхюини над оръдията.

Добре е, че човеците не са пристигнали по-рано, ’щото отговорите щяха да бъдат в някоя книга — как да се правят ножове, лещи, прозорци и други такива. Естествено, така другите изгнанически раси са щели по-лесно да се освободят от господството на кхюините-резбари. От друга страна, само трябва да чуете как Ур-ронн фъфли легендата, за да разберете каква гордост са донесли на народа й всички тези усилия и жертви.

Направили са го сами, разбирате ли, извоювайки свобода и самоуважение. Попитайте който и да е хуун как бихме се чувствали ние без нашите люшкащи се кораби. Земянитското знание е донесло своите подобрения, но никой не ни е дал наготово морето! Нито нашите далечни патрони гутхатси, нито Великата галактическа библиотека, нито нашите егоистични предци, изсипали ни на Джиджо, наивни и неподготвени. Гордост е да си го свършил сам.

Гордостта може да е много важна, когато нямаш почти нищо друго.

Преди да влезем в ковашкия ад, Клещовръх наметна намокрен с вода плащ върху меката си червена черупка. Аз се загърнах в наметалото си, докато Хък провери очилата и предпазителите на осите си. После Ур-ронн ни въведе покрай застъпващите се кожени завеси в Работилниците.

Групата ни бързо вървеше по мост от обработени бамбукови дървета, увиснал между кипящи басейни, които блестяха в бяло от топлината на кръвта на Джиджо. Изкусно извити тръби отвеждаха тежките пари в каменни съоръжения, които ги изхвърляха навън, за да не изглеждат по-различно от който и да е друг димящ отвор по Маунт Гуен.

Отгоре висяха огромни кофи — едни пълни с буюрски останки, други с пясък, — които очакваха да ги спуснат в огъня и после да ги излеят в глинени калъпи. Урси-работници въртяха скрипци и загребваха с черпаци. Други навиваха голямо кълбо от течно стъкло на края на тръба и го въртяха ли въртяха, за да го превърнат в плосък диск, който постепенно изтъня, втвърди се и изстина — прозорец за къщи далеч оттук.

Помагаха им няколко сиви кхюина, които, по една от ирониите на Джиджо, се бяха оказали другият клан, подходящ за тези условия. Сивите може би бяха дори по-щастливи, отколкото когато техните царици са господствали над Общностите. Но никога не съм можел да разчета изражението на каменните им куполи. Често се чудя как е възможно нашият темпераментен, емоционален Клещовръх да им е роднина.

По-надалеч от горещината пет-шест г’кеки се плъзгаха по гладкия под и попълваха счетоводните книги, докато трекският специалист с пулсиращи синтипръстени опитваше всяка смес, за да гарантира, че продуктите на работилницата ще ръждясат или ще се разпаднат за по-малко от двеста години, както повеляваха мъдреците.

Някои ортодоксални последователи на свитъците твърдяха, че изобщо не би трябвало да имаме ковачи — че са суета, която ни отклонява от спасението чрез небрежност. Но аз смятам, че мястото е суперско, въпреки че пушекът дразни гръклянната ми торбичка и кара гръбните ми люспи да ме сърбят.

Ур-ронн ни преведе през още завеси и се оказахме в Лабораторната пещера, в която Уриъл изучава тайните на своето изкуство — и онези, които предците й са открили с много усилия, и други, взети от човешки текстове. Изкуствени течения освежават въздуха и ни позволяват да свалим някой от предпазните си средства. Клещовръх признателно се освобождава от тежкия си плащ и облива червената си коруба под душа в специалната ниша. Хуфу енергично се плиска, докато аз измивам гръклянната си торбичка. Ур-ронн стои на разстояние от водата — тя предпочита краткото търкаляне в някой чист сух пясък.

Хък се отправи нататък по коридор, от двете страни на който се виждаха много врати, и занаднича в различните зали на лабораторията.

— Хсст! Алвин! — възбудено прошепна тя и ми махна с една ръка и две от очните си стълбчета да ида при нея. — Ела да видиш. Можеш ли да познаеш кой пак е тук?

— Кой? — светкавично се насочи към нея Клещовръх, като оставяше зад себе си пет мокри следи от краката си.

Вече имах доста добра представа за кого говори Хък, тъй като нито един пътник от корабите не влиза в Ууфон, без това да стане известно на пристанищния началник — майка ми. Не ми беше казала нищо, но аз бях дочул, че последният кораб за отпадъци е докарал важен човешки гост, който пристигнал през нощта и се насочил право към теснолинейката на Маунт Гуен.

— Хрррм. Обзалагам се на една сладкобуова тръстика, че пак е онзи мъдрец — предположих аз, преди да се доближа до вратата. — Онзи от Библос.

Обърнатото назад око на Хък изглеждаше разочаровано и докато ни правеше място до себе си, тя измърмори:

— Случайно се сети.

Познавах тази стая. По време на многобройните си предишни идвания тук аз заставах на вратата и наблюдавах какво става вътре. В огромната зала се намираше тайнствената машина на Уриъл — бъркотия от уреди, кабели и въртящо се стъкло. Тя сякаш изпълваше сводестата пещера с триене като в една от онези викториански фабрики, за които можете да прочетете в книгите на Дикенс. Само че, доколкото който и да е от нас можеше да съди, това устройство не произвеждаше абсолютно нищо. Само безброй проблясъци на светлина, докато въртящите се кристални дискове се вихреха като стотици призрачни малки г’кеки, безумно и безплодно търкалящи се едни върху други.

Видях човешкия гост, прегърбен над дървена маса. Пред него бе опънато скъпоценно на вид фолио и той сочеше някаква диаграма, докато Уриъл се люлееше в кръг, повдигаше един по един краката си и клатеше покритата си с кожа глава в израз на несъгласие. Обточената със сиво ноздра на ковачката се беше разширила от раздразнение.

— Фри цялото ни уважение, нъдрецо Фурофоки, сфокойно ножеше да идеш на Съвора, внесто да изнинаваш целия този фът. Не разбиран защо тази книга е толкова важна за нашия фров… за нашето затруднение.

Човекът носеше черно наметало на помощник-мъдрец от онези, които обитават свещените хълмове на Библос в компанията на половин милион печатни книги и от триста години насам се грижат за предаването на мъдростта. Беше красив от хуунска гледна точка — това се случва, когато руното върху главата на някой от мъжкарите им посивее и той остави лицевата си козина да порасне дълга, ефект, подсилен от благороден дълъг нос. Гостът заби пръст в древната страница, при това толкова силно, че се уплаших да не нарани безценния текст.

— Но аз ти казвам, че този алгоритъм е точно каквото ти трябва! Може да се изпълни на една десета от пространството с далеч по-малко части, стига само да вземеш предвид…

Не мога да опиша разговора им по-нататък, защото бе на онзи англически диалект, наречен „инженерски“, и дори моята хуунска памет не е в състояние да ми помогне да изписвам думи, които нито разбирам, нито мога да произнеса. Мъдрецът трябва да беше дошъл, за да помогне на Уриъл в начинанието й. Всеки, който я познаваше, би могъл да предвиди съпротивата й.

Зад двамата спорещи видяхме Урдоннол, по-млада урска техничка, на която Майсторката бе поверила общата поддръжка на тайнствената машина. Урдоннол се взираше във вибриращото и скърцащо устройство и от време на време протягаше ръка, за да затегне някой еластичен ремък или да смаже лагерите. Тя беше старши чирак и имаше всички основания да вярва, че ще стане наследница на Уриъл.

Единствената друга кандидатка бе Ур-ронн, отчасти заради училищните оценки на нашата приятелка, а също и защото беше най-близката от братовчедите по мирис на Уриъл, оцеляла от степна личинка до възрастен индивид. Урдоннол несъмнено правеше всичко възможно — като се грижеше за личния проект на Майсторката, за да увеличи шансовете си, макар очевидно да мразеше голямата машина.

Сред въртящите се дискове се движеха миниатюрни фигурки на кентаври, които правеха фини настройки. Урските мъжкари, които иначе много рядко можеха да се видят извън торбичките на жените им, затягаха ремъци и сглобки под внимателните насоки на Урдоннол. Което, предполагам, подсилваше стремежа им към равенство.

— Толкова за всички тези приказки — хр-хррм — звездни кораби! — наведох се и прошепнах на Хък аз. — Ако наистина ги бяха видели, сега нямаше да си играят с такива глупости!

Ур-ронн трябва да ме бе чула. С наранен поглед, тя обърна към мен дългата си муцуна. Две от трите й очи се присвиха.

— Наистина чух Уриъл и Гивц — изсъска приятелката ни. — Във всеки случай, какво ли знае унник като тев?

— Достатъчно, за да съм сигурен, че всички тези въртящи се стъклени играчки нямат и косъм по кхюински гръб общо с пристигнали космически кораби!

Дори да не се бяхме дърлили помежду си, за банда като нашата не беше лесно дискретно да надзърта някъде — така, както можете да прочетете в детективските истории, че правят човеците. И все пак, онези вътре можеха и да не ни забележат, ако Хуфу не бе избрала този момент, за да се метне в залата, като джавкаше срещу въртящите се скрипци и дискове. Още преди да се усетим, тя скочи върху един от кожените ремъци и започна да тича на място като луда, ръмжейки към двама присвили се урси-мъжкари.

Урдоннол я видя и размаха ръце, под които се показаха ярките жлези под двете й люпилни торбички.

— Това означава какво? Означава какво? — с неясно извиваща се въпросителна интонация произнесе тя. Раздразнението й се усили, когато Майсторката изви сивата си муцуна, за да види какъв е този смут.

Въпреки стереотипите, хууните са в състояние да действат бързо, ако видят очевидна необходимост за това. Втурнах се да хвана Хуфу, като тътнех най-добрите си умбли и се върнах при другите, готов за групово порицание.

— Поведение, което е (удивително, ужасяващо) неприемливо — заяви на галдве Урдоннол. — Прекъсване на важно съвещание (безчестно, микроцефално, нетактично)…

Уриъл прекъсна пороя от обиди на Урдоннол, преди да провокира кипналата, удряща с копита Ур-ронн да отвърне подобаващо.

— Това е достатъчно, Урдоннол — нареди на галседем Майсторката. — Любезно отведи малките при Гибц, която има своя собствена работа с тях, после бързо се върни тук. Трябва да проверим още няколко модела, преди да свършим за днес.

— Ще бъде изпълнено — отвърна на същия език Урдоннол. Като се обърна към нас с агресивно изпъване на шията, по-възрастната помощничка каза: — Елате с мен, крякащо стадо търсачи на приключения такова.

Думите бяха изречени с очевидно презрение, което е възможно на галседем, макар и не толкова грубо, колкото на англически.

— Идвайте бързо. Решено е да изпълните своята идея.

Своя велик план.

Своята еднопосочна експедиция до Ада.

Легенди

Твърди се, че глейвърите са пример за всички нас. От седемте раси, създали изгнанически колонии на Склона, единствено те са избягнали затвора, в който са ги оставили предците им. Постигнали са го, като открили и тръгнали по Пътя на Изкуплението.

Сега те са невинни и вече не са престъпници, защото са се слели в едно с Джиджо. След време дори могат да започнат отново, постигайки тази благословена уникалност — втори шанс да полетят сред звездите.

Причина за известно раздразнение сред земянитите — най-младият клан, пристигнал тук — е фактът, че човеците никога не са се срещали с глейвърите като с мислещи, говорещи същества. Дори хууните и урсите пристигнали твърде късно, за да ги познават в разцвета им, когато се твърди, че глейвърите били могъщи интелекти с дарба за дълбока расова памет. Като гледаме как наследниците им ровят из нашите бунища, трудно можем да си ги представим като толкова велика раса, патрон на три знатни клиентни вида.

Какво ли отчаяние ги е довело тук, за да потърсят безопасност в забравата?

Според г’кекската устна традиция, това е резултат от финансов провал.

Твърди се (според г’кекското знание), че някога глейвърите — били сред онези рядко срещани видове, които притежават способността да разговарят със зангите — цивилизация на дишащи водород, съществуваща успоредно с обществото от раси, които използват кислород. Тази дарба позволявала на глейвърите да действат като посредници, което им носело голямо богатство и престиж, докато една-единствена грешка в някакъв договор не обърнала късмета им и не ги оставила в ужасен дълг.

Твърди се, че великите занги са търпеливи. Дългът изтича след неколкостотин хиляди години. Но лихвата е толкова висока, че глейвърската раса и всичките им любими клиенти били безнадеждно обеднели.

Останало им едно-единствено нещо за продаване, скъпоценно нещо, което все още можели да продадат, в случай, че откриели правилния път.

Това нещо били самите те.

„Събрани легенди на Седемте на Джиджо“ трето издание, отдел за фолклор и езици, Библос, година 1867 от началото на Изгнанието

Аскс

Грабителският кораб скоро замина, както беше дошъл, сред буря вихрещи се парченца от нашата бедна, осакатена гора. След него се изви ураган, сякаш призрачната ръка на Джиджо се пресягаше в опит да го задържи.

Уви, Това заминаване не бе причина за радост, защото екипажът обеща скоро да се завърне. Гаранцията за изпълнението на това обещание можеше да се види близо до оставената от кораба димяща следа — черен куб, широк половин хвърлей на стрела и без други отличителни белези, освен рампата, която водеше към зейнал люк.

По молба на звездните богове, които бяха останали тук след отлитането на техния кораб, бяхме пренесли от Събора два от паянтовите платнени павилиони. Единият като място за контакти, а по-голямата палатка — за „проучване на видове“. Под платнището вече работеше малка група от звездни човеци, които вкарваха екземпляри от джиджоския живот в тъмни, тайнствени машини.

Шокът продължаваше да пулсира сред Общностите. Въпреки настойчивите призиви за единство от страна на техните мъдреци, многобройните кланове и племена се бяха свили в черупките си и всеки търсеше убежище сред собствения си вид. Между тези малки групи щъкаха пратеници, които водеха тайни преговори. С изключение на най-младите от Шестте, чиито представители бяха изолирани.

За момента никой, дори треките, не искаше да говори с човеци.

Сара

Към средата на следобеда корабът стигна до участък, изпълнен с каньони. Сякаш спомнила си за някаква неотложна задача, водата забърза сред трънливи храсталаци, покрили изронените склонове. Сара познаваше тази пустош от детските си пътешествия за търсене на вкаменелости заедно с Дуер и Ларк. Хубави времена бяха, въпреки жегата, еднообразната храна и сухата песъчлива почва. Особено, когато с тях идваше и Мелина, преди продължителната болест да я отнесе и да остави Нило съвсем състарен.

Колкото по на юг отиваха, спомни си Сара, толкова по-силен ставаше мекият акцент на майка им. Откритото небе никога не изгаряше нейната кожа.

Обратно, с всяка следваща левга на юг екипажът на „Хауф-уоа“ ставаше все по-неспокоен, особено след сутрешния епизод на нелепо пиратство до разрушения мост. Очевидно хуунските моряци предпочитаха да се скрият под някой скален заслон за остатъка от деня. С дрезгаво издишане от лилавата си гръклянна торбичка, капитанът им напомни, че това не е спокойно пренасяне на отпадъци по реката, а неотложна мисия, възложена им от Общностите.

Обикновено силен западен вятър надуваше платната на пълзящите нагоре по реката кораби. На местата, където течението ставаше по-силно, специално оставени там хууни въртяха скрипците на изкусно маскирани на брега вятърни мелници — с формата на изправени яйцеразбивачки, — които насочваха вятъра към платната. Но първата група от самотни перки се появиха и изчезнаха от погледа, още преди някой да излезе от вътрешността на кораба, за да отговори на техните приветствия и половин мидура по-късно надзорникът на следващата мелница едва успя да изтътне изискваните любезности, преди реката да отвлече надалеч „Хауф-уоа“.

„Също като потока на времето — помисли си Сара. — Отнася ни в бъдещето, преди да сме готови за това и оставя зад нас следа от съжаления. Защо не можем от време на време да поемаме приятелски хвърлено въже, за да се връщаме в миналото и така да имаме възможност да променяме течението на собствения си живот?“

Какво ли би направила самата тя, ако можеше отново да изживее последните една-две години? Дали надникването в бъдещето би я накарало да се откаже от сладката болка да отдаде сърцето си, без да мисли за последствията? Дори предварително да знаеше всичко за Джошу, дали щеше, или дали можеше да се откаже от всички онези месеци на опияняваща радост, когато си бе представяла, че той може да е само неин?

Дали надникването в бъдещето би й помогнало да спаси живота му?

От паметта й изплува образ — неканен и неочакван. Спомен за деня, в който избяга от библоската Цитадела, взела книгите и таблиците си, втурнала се обратно към онази дървесна къща над язовира на Доло, за да потъне в науката си.

 

 

… черни знамена, развяващи се на вятър, който свири край тежкия скален покрив на замъка…

… шептящи хвърчила; които опъват въжетата си и изливат трелите на риданието си по време на траурната церемония за Джошу и другите жертви на епидемията…

… висока, светлокожа жена; току-що пристигнала с кораб от далечния град Овум, застанала до носилката на Джошу, поставя в изпълнение на съпружеския си дълг върху челото му гърчещата се колония от бактерии, която щеше да превърне тленната плът в блестящ кристален прах…

… спокойното, хладно лице на мъдреца Тейн, заобиколено с буйна коса с цвят на буюрска стомана, което се приближава, за да опрости милостиво едногодишното неблагоразумие на Сара… нейното „залитане“ с един прост книговезец… подновявайки предложението си за по-благоприличен съюз…

… последният й поглед — към Библос, към високите стени, към бляскавите библиотеки със скален покрив, скрит под горския гъсталак. С това завършваше част от живота й, толкова сигурно, сякаш бе умряла самата тя.

 

 

„Миналото е тъжно място — казваха Свитъците. — Единствено пътеката на забравата води действително към изкупление.“

 

 

Внезапно ужасено ахване беше последвано от тропот и трясък на разбит порцелан.

— Госпожице Сара! — извика задъхан глас. — Моля ви, елате бързо. Незабавно!

Тя припряно се насочи към парапета от дясната страна, за да открие Пзора, който пухтеше от раздразнение; Деликатните му ръце за манипулации бяха протегнати напред. Сърцето на Сара подскочи, когато видя сламеника на Непознатия празен. Завивките лежаха в безпорядък настрани.

После го видя, облегнат между три бъчви с човешки отпадъци, стиснал в ръка остър керамичен чиреп. Очите на ранения бяха широко отворени и той се взираше с безумен поглед в аптекаря-трек.

„Ужасен е от Пзора — осъзна тя. — Но защо?“

— Страх не изпитвай — успокоително каза Сара на галседем и бавно пристъпи напред. — Страхът сега, не е подходящ.

Показвайки бялото на очите си над ирисите, той отмести поглед от нея към Пзора, сякаш не бе в състояние да събере и двама им в една и съща картина, в едно й също възприятие.

Сара премина на англически, тъй като в някои крайбрежни човешки селища се говореше почти само на него.

— Всичко е наред. Така е. Наистина. Ти си в безопасност. Беше ранен. Ужасно ранен. Но сега вече се оправяш. Наистина. В безопасност си.

Част от думите предизвикваха по-силна реакция, отколкото други. На него като че ли му харесваше думата „безопасност“, затова тя я повтаряше, докато протягаше ръка. Непознатия хвърли тревожен поглед към Пзора. Сара застана така, че мъжът да не вижда трека и напрежението му малко понамаля. Очите му се присвиха и се съсредоточиха върху лицето й.

Накрая, с примирена въздишка, той остави острия чиреп да се изхлузи от треперещите му; пръсти.

— Така е добре — каза му тя. — Никой няма да те нарани.

Макар че първо началният му пристъп на паника беше утихнал, Непознатия продължаваше да гледа към долоския аптекар, като клатеше глава с почуда и очевидно отвращение.

— Проклетдаси… проклетдаси… проклетдаси…

— Дръж се учтиво — смъмри го Сара, докато поставяше под главата му сгънато одеяло. — Без мехлемите на Пзора нямаше да пътуваш на този хубав кораб до гр. Тарек. Както и да е, защо трябва да се страхуваш от един трек? Къде се е чувало за такова нещо?

Той не отвърна, а премигна два пъти към нея, после направи пореден трогателен опит да заговори:

— Джо… джоф… дж-о-о… джоф…

Ядосан, Непознатия рязко престана да заеква и затвори уста, като силно стисна устните. Лявата му ръка се повдигна към слепоочието му — към превръзката, която скриваше тежката му рана — после спря по средата на пътя, сякаш докосването щеше да превърне най-ужасните му страхове в действителност. Той отпусна ръката си и треперливо въздъхна.

„Е, поне се свести — помисли си Сара. — В съзнание е и вече няма треска.“

Глъчката привлече зяпачи. Тя им извика да се отстранят. Щом един трек можеше да докара ранения: до истерия, какво оставаше за вида на кхюински мъжкар, с остри щръкнали шипове от горе до долу по всичките му крака? Дори сега имаше човеци, които не обичаха да виждат около себе си други представители на Шестте.

Затова следващият звук беше последното нещо, което Сара очакваше да чуе…

Смях.

Непознатия седна на сламеника и обхвана с поглед скупчилите се пътници и моряци. Той зяпна към Джома, синът на сапьора, който се бе покатерил върху широкия гръб на Длетото, хванал се за купола-глава над синята черупка на кхюина. Длетото винаги се държеше мило с хлапетата в Доло и всички те много; го обичаха, затова на Сара не й направи впечатление. Но Непознатия се давеше, сочеше към тях и се заливаше в смях.

Той се обърна и видя един от моряците, който хранеше любимия си нур, докато друг хуун търпеливо позволяваше на шимпанзето Прити да стои върху широките му рамене, за да може да вижда по-добре. Непознатия издаде сух крясък — явно не вярваше на очите си.

Той запремигва в смаяна изненада при вида на г’кекския танцьор на скривен Факун, който беше наместил колелата си между Пзора и урския номад Улгор. Факун наблюдаваше ранения човек с две от полюляващите му се очни стълбчета, насочил другите две към съседите си, сякаш за да ги попита какво става.

Непознатия плесна с ръце като възхитено дете. Той се смееше неудържимо и по тъмните му, изпосталели бузи се стичаха цели потоци сълзи.

Аскс

Сякаш беше забравено едновековното просветление от нашето Свето яйце и всички предишни усилия за установяване на Общностите. Почти никъде не можеха да се видят рюкове, тъй като отровата на подозренията ни ги отблъскваше от нашите чела и те се цупеха в застланите с мъх торбички, оставяйки ни да разчитаме на обикновените думи, както бяхме правили през миналите времена, когато обикновените думи често бяха водили до войни.

„Моят“/нашият собствен народ разнасяше последните ужасни слухове и „аз“ положих основния ни сегмент над/върху гадостта, като позволих на парите й да се издигнат към нашата главна сърцевина и да ни изпълнят с отвратително разбиране за тези омразни помисли…

 

… на нашите човешки съседи вече не може да се вярва, ако изобщо някога е можело.

… те ще ни продадат на своите братовчеди по ген и клан.

… те ни излъгаха с разказите си, че били бедни вълкони без патрон, презрени сред Петте галактики.

… те само са се престрували на изгнаници, докато са шпионирали нас и този свят.

 

А още по-ужасна бе тази разнасяна клевета:

 

… те скоро ще заминат със своите братовчеди, за да възобновят божествения живот, от който са се отказали нашите предци. Ще ни оставят да тлеем на това пусто място, прокълнати и забравени, докато те бродят из галактиките.

 

Такава беше долната смрад на брътвежите, толкова противна, че „аз“/ние изпуснахме зловонна скръбна пара.

Човеците… наистина ли можеха да го направят? Можеха ли да ни изоставят?

Ако/когато това се случеше, нощите ни щяха да станат омразни като дните. Защото отсега и вовеки щяхме да гледаме нагоре през нашия мрак и да виждаме онова, което те си бяха върнали.

Звездите.

Ларк

Биологът на натрапниците го нервираше. Линг гледаше към Ларк по особен начин, който постоянно го смущаваше и го караше да се чувства като дивак или дете.

Какъвто и наистина беше в сравнение с нея, въпреки че бе по-възрастен по години. Защото и целият му, отдаден на науката живот нямаше да изпълни дори само една от кристалните пластинки памет, които тя нехайно пускаше в преносимия пулт, провесен върху зеления й комбинезон.

Над екзотичните високи скули на тъмнокожата жена гледаха големи очи с чуден млечнокафяв цвят.

— Готов ли си, Ларк? — попита тя.

В раницата му имаше храна за четири дни, така че нямаше да се налага да ловуват или да събират горски плодове, но този път той не взе безценния си микроскоп. Това съкровище на урската изобретателност сега приличаше на жалка играчка в сравнение с уредите, които използваха Линг и колегите й, за да наблюдават организми на равнището на съставните им молекули. „Можем ли изобщо да им кажем нещо, което вече да не знаят? — чудеше се той. — Какво ли искат от нас?“

В момента този въпрос се задаваше често — обсъждаха го онези от приятелите му, които все още разговаряха с него, както и другите, които обръщаха гръб на всеки човек, само защото е родствен с натрапниците.

„И все пак мъдреците натовариха човек — при това еретик — да води един от тези крадци из гори, пълни със съкровища. Да започне танца на преговорите за нашия живот.“

Шестте можеха да предложат само едно. Нещо, което липсваше в официалната справка за Джиджо в Галактическата библиотека, съставена от буюрите преди да си заминат. Това бяха последните данни за промените, настъпили на планетата след един милион години на угар. По този въпрос Ларк бе „специалист“, доколкото изобщо можеше да е някой местен дивак.

— Да, готов съм — каза той на жената от звездния кораб.

— Добре тогава, да вървим! — Тя му даде знак да я поведе. Ларк нарами раницата си и се обърна да покаже излаза от долината с повалените дървета по път, който минаваше далеч от процепа на Яйцето. Не че някой очакваше съществуването му да остане в тайна. Разузнавателните роботи обхождаха планетата вече от дни и душеха из долове, потоци и вулканични отвори. Но все пак имаше вероятност да помислят Яйцето просто за поредното скално образувание — разбира се, поне докато не започнеше да пее.

Избраният от Ларк път водеше също надалеч от каньона, в който бяха пратени невинните — децата, шимпанзетата, лорниците, зукирите и глейвърите. Навярно в края на краищата, очите на натрапниците не бяха всевиждащи. Може би щяха да успеят да скрият от тях някои важни неща.

Ларк бе съгласен с плана на мъдреците. Засега.

По края на долината обикновено се събираха зрители, за да гледат как черният куб поглъща слънчевите лъчи, без да ги отразява. Когато двамата човеци стигнаха дотам, една група от урси нервно отстъпи пред тях, тракайки с копита като камъчета по твърда скала. Всички бяха млади неоплождани женски с празни брачни торбички. Точно от онези, които не могат да си намерят място, докато не предизвикат някоя неприятност.

Коничните глави рязко се завъртяха, издадоха презрително съскане към човеците и показаха триъгълници от остри зъби. Раменете на Ларк се напрегнаха, Рюкът в торбичката на колана му се размърда, когато усети омразата във въздуха.

— Не прави така! — предупреди той, когато Линг понечи да насочи някакъв уред към съскащите урси. — Просто продължавай да вървиш.

— Защо? Исках само да направя…

— Сигурен съм. Но моментът не е подходящ.

Ларк я хвана за лакътя и я побутна да продължи напред. От допира до нея можеше да каже, че жената е доста силна.

Изотзад полетя камък, който падна на земята пред тях. Последва презрителен вик.

— Кътреци!

Линг понечи любопитно да се обърне, но Ларк не й позволи. Разнесоха се и други крясъци.

— Кътреци!

— Джики кътреци!

Около тях се посипаха още камъни. Погледът на Линг изразяваше усилваща се тревога. Затова Ларк сухо я успокои.

— Урсите не могат да хвърлят добре. Зле се прицелват, дори след като са научили за лъковете и стрелите.

— Те са ви врагове — отбеляза тя и вече сама ускори ход.

— Силни думи. Нека просто кажем, че известно време човеците е трябвало да се сражават за своето място на Джиджо.

Тълпата ги следваше, като викаше и поддържаше напрежението… докато от изток дотича друг урс и внезапно спря пред тях. На ръкава си носеше лентата на Проктор на Събора. Женската широко разпери ръце и под тях се показаха две пълни брачни торбички и активни ароматни жлези. Групата рязко спря, когато главата й започна да описва дръзки агресивни кръгове и тя с ръмжене ги отблъсна от двамата човеци.

„Законът и редът продължават да функционират — с облекчение си помисли Ларк. — Само че за колко ли време още?“

— Какво ни викаха? — попита Линг, когато се отдалечиха под покрова на тънкоиглени ворови дървета. — Не беше на галшест, нито на галдве.

— Местен диалект — подсмихна се Ларк. — По произход „джики“ е хуунска ругатня, но сега масово се използва. Означава „смрадлив“… и онези малки неомъжени урси не би трябвало да го използват.

— Ами другата дума?

Ларк я погледна.

— Обидите са важни за урсите. Някога, по време на първите заселници; те искали да ни наричат по някакъв начин. Така че човеците да го възприемат едновременно и като обида, и като нормално обръщение. Затова при първото примирие те много любезно помолили нашите първооснователи да им кажат името на животно, което ни е познато. Което живее на дърветата и е прочуто с тъпотата си.

Впитите й в него очи бяха големи и проницателни. Човек едва ли би очаквал да види такива очи на лицето на пират.

— Не разбирам — каза Линг.

— За тях ние сме „катерачи по дърветата“. Също както самите те трябва да са напомняли на предците ни на коне, мулета, изобщо тревопасни.

— И какво от това? Все още не…

— Затова се мъчим да изглеждаме наистина обидени, когато някой ядосан урс ни нарече катерици. Това ги прави щастливи, разбираш ли?

Тя изглеждаше озадачена, сякаш много моменти от обяснението му я объркваха.

— Искате да доставите удоволствие на враговете си? — попита Линг.

Ларк въздъхна.

— На Склона вече няма врагове. Не чак толкова големи.

„Поне доскоро, разбира се“, мислено прибави той.

— Защо? — продължи Ларк, като се опита да вземе инициативата в разпита. — Враговете често ли се срещат там, откъдето идваш?

Беше неин ред да въздъхне.

— Галактиките са опасни. Мнозина не обичат човеците.

— Така са твърдели и нашите предци. Причината е, че човеците са вълкони, нали? Че сами сме се ъшшфтирали, без помощта на патрон.

Линг се засмя.

— А, онзи стар мит!

Ларк я зяпна.

— Да не… Да не искаш да кажеш…?

— Че знаем истината ли? За произхода и съдбата ни? — Тя се усмихна й лицето й придоби изражение на ведро познание. — Божичко, загубено дете на миналото, очевидно наистина ви е нямало ужасно много време.

Кракът му се блъсна в камък и Линг го хвана за ръката, за да го задържи.

— Но можем да обсъдим този въпрос по-късно. Първо искам да поговорим за тези… как ги нарече? Кътреци?

Тя вдигна пръст, украсен с изпъкнал пръстен. Ларк предположи, че сигурно е записващо устройство. Трябваше му усилие на волята, за да промени посоката на мислите си и да потисне пристъпа си на любопитство за галактическите въпроси.

— Какво? А, става дума за „катерици“.

— Ти загатна, че живеят по дърветата и приличат на хора. Ще видим ли такива по пътя?

Той премигна и поклати глава.

— Хм, не мисля. Не и по време на това пътуване.

— Ами, какво можеш да ми кажеш за тях? Например, проявяват ли някаква склонност да използват примитивни оръдия?

Ларк нямаше нужда нито от пси-дарба, нито от рюк, за да разбере мислите на хубавата си гостенка. Той насочи въпроса й към неговата очевидна цел.

„А проявяват ли интерес към машини? Към война и търговия? Към философия и изкуство?

Притежават ли. Потенциал? Магическата същност, необходима, за да се възползват от съответната помощ?

Притежават ли рядко срещаните качества, обещанието, което осмисля усилията на патрона? Онова нещо, което е необходимо, за да полетят сред звездите някой ден?

Подходящи ли са за ъплифтиране?“

Той скри изненадата си от нейното невежество.

— Доколкото зная, не — искрено отвърна Дарк, тъй като бе виждал катерици само на древни, избледнели снимки от старата Земя. — Ако минем покрай някоя, ще можеш сама да видиш.

 

 

Очевидно звездните натрапници бяха тук в търсене на биосъкровище. Какво друго можеше да предложи бедната Джиджо, което да си струва промъкването покрай стражите на Института по миграциите, през звездните пътища, отдавна отстъпени на странната, заплашителна цивилизация на зангите и през смъртоносния въглероден вятър на Измунути?

„Какво друго? — зачуди се Ларк. — Освен убежище? Попитай собствените си предци, момче.“

Новодошлите не се преструваха, както би могъл да очаква той, че представляват галактическа институция или че имат законно право да изследват биосферата на Джиджо. Дали не си мислеха, че изгнаниците не притежават памет за такива неща? Или просто не ги интересуваше? Тяхната цел — данните за промените, настъпили след заминаването на буюрите — правеше призванието на Ларк по-ценно, отколкото някога си бе представял. Още повече, че Лестър Камбъл му бе наредил да не взима тетрадките си, за да не попаднат в чужди ръце.

„Мъдреците искат да играя тяхната игра. Да се помъча да разбера от нея поне толкова, колкото и тя научава от мен.“

Предварително обречен план, разбира се. Шестте приличаха на деца, които не познаваха жестоките правила на играта. И все пак, Ларк щеше да направи всичко възможно, поне докато собствените му цели се покриваха с тези на мъдреците. Което скоро можеше да се промени.

„Те го знаят. Със сигурност не са забравили, че съм еретик.“

За щастие екипажът на натрапническия кораб му беше определил за придружител своя най-малко заплашителен член. Спокойно можеха да пратят с него Ран, огромен мъж с късо подстригана сива коса, кънтящ глас и клиновидно тяло, което сякаш всеки момент щеше да се взриви под тясната му униформа. От другите двама, които се бяха появили от черния куб, Кун беше почти също толкова внушителен, колкото Ран, с рамене като на млад хуун, докато светлокосата Беш бе толкова женствена, че Ларк се чудеше как успява да се движи така грациозно с толкова изумително заоблени форми. В сравнение с колегите си, Линг изглеждаше почти нормално, макар че би предизвикала вълнение в който и да е джиджоски град… и несъмнено би провокирала много дуели сред темпераментните моряци.

„Не забравяй клетвата си — напомни си Ларк, запъхтян от усилие, докато се изкачваше по стръмен участък от пътеката. По блузата на Линг беше избила пот, която караше дрехата предизвикателно да залепва по тялото й. Той се насили да извърне очи. — Ти направи своя избор да живееш за цел, по-голяма от самия теб. Щом не си се отказал от нея, дори заради най-честната жена на Джиджо, Хич не си и помисляй да го правиш заради една натрапница, чужденка, враг на този свят.“

Ларк намери нов начин да отвежда топлината, която пулсираше, във вените му. Похотта можеше да се преодолее с други силни емоции. Затова я превърна в гняв.

„Имате намерение да ни използвате — каза си той. — Но нещата могат да се окажат по-различни, отколкото смятате.“

Тази мисъл на свой ред разбуди упоритост, по-силна от естественото му любопитство. По-рано Линг бе споменала, че сред звездите хората вече не се смятат за вълкони. Нито за сираци без патрон, който да ги напътства. Погледът й ясно му беше показал, че тя очаква думите й да го развълнуват. Несъмнено искаше да го накара да я моли за още информация.

„Ако трябва, ще я моля — но предпочитам да купя, заема или открадна тези сведения. Ще видим. Играта едва започва.“

Скоро минаха покрай групи от малки бамбукови дървета. Линг взе проби от няколко стъбла — всяко не повече от десет сантиметра в диаметър — и пъргаво сложи почти прозрачните парчета в своя анализатор.

— Може да съм тъп местен водач — отбеляза той. — Но се обзалагам, че бамбукът не показва сериозни признаци на предразум.

При тези думи тя рязко обърна глава. По този начин Ларк сложи край на още една преструвка.

„Ние знаем защо сте тук.“

Тъмната кожа на Линг не се изчерви.

— Да съм намекнала за такова нещо? Просто искам да проследя генното развитие, откакто този вид е бил посаден от буюрите. Трябва ни основен репер, за да можем да сравняваме тенденциите при животните. Това е всичко.

„Значи започнахме с големите лъжи“, помисли си той. От вкаменелостите Ларк знаеше, че бамбукът се е развивал на Джиджо много преди буюрите да наемат планетата, още преди двайсет милиона години. Навярно видът бе подобрен от предишни наематели. Цели екосистеми бяха еволюирали около този успешно развиващ се растителен тип и сега от него зависеха безброй животни. Но условията през първия еон трябва да са били много трудни, тъй като бамбуковите дървета лишили местната флора от много водни басейни.

Ларк не знаеше почти нищо за биохимичния аспект на проблема, но от вкаменелостите със сигурност можеше да каже, че за сто милиона години бамбукът не се е променил много.

„Защо й е да ме лъже за нещо толкова маловажно?“ Свитъците учеха, че измамата не само е зло, но също, че е непостоянен, опасен съюзник. И към нея се привиква. Трудно можеш да спреш, щом веднъж започнеш да лъжеш. Накрая те хващат тъкмо в малките, излишни лъжи.

— Като говорим за предразум — обади се Линг и сгъна чантата си за образци, — постоянно се чудя къде сте скрили шимпанзетата си. Сигурна съм, че те трябва да са се развили по особено интересен начин.

Беше ред на Ларк да издаде прекалено много само с едно неволно потрепване. Безсмислено бе да отрича. „Човеците нямат нужда от рюк, за да играят помежду си тази игра — те четат израженията на лицата си. Лестър трябва да е знаел, че аз ще издам също толкова, колкото и ще науча.“

— Шимпанзетата са като деца. Естествено, ние ги отпратихме, заради потенциалната опасност.

Линг се огледа наоколо.

— Къде виждаш опасност?

Ларк едва не избухна в сардоничен смях. В очите на Линг танцуваха сложни мисли, за които той можеше само да гадае. Но някои бяха ясни и без да бъдат изричани на глас.

„Ти знаеш, че аз знам. Аз знам, че ти знаеш, че аз знам. И ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш, че аз знам…“

Има и друга емоция, която може да надмогне атаката на хормоните или гнева.

Уважението.

Той кимна на противника си и го погледна право в очите.

— Ще ти кажа, ако минем покрай някое шимпанзе, за да можеш сама да видиш.

 

 

Линг имаше изключително остро зрение и често го доказваше, като забелязваше движения, които Ларк би пропуснал — горски създания, които пасяха, ядяха, ловуваха или се грижеха за малките си. В това отношение тя му напомняше за Дуер. Но Линг притежаваше и много уреди, които бързо вадеше, за да ги насочи към пълзящите, летящите или ходещи същества, привлекли вниманието й.

Трябва наистина да беше изучавала онези стари буюрски документи, защото напредването им бе забавяно от честите възгласи на жената, която, познала някой вид храст, дърво или четирикрила птица, започваше да го класифицира и после молеше Ларк да й каже местното име на животното. Той предпазливо й отговаряше — само толкова, колкото да защити славата си на местен специалист.

Понякога Линг спираше и тихо говореше нещо в пръстена си, сякаш разсъждаваше за онова, което току-що бе научила. Ларк с трепет разбра, че тя сигурно беше в контакт с базата си. Това бе разговор на разстояние, не като семафора, излъчването на сигнали или дори рядко срещаната пси телепатия, а висока технология, като онази, за която се споменаваше в книгите, съвършена и сигурна. Гласът на човека в другия край едва се различаваше като шепот. Предполагаше, че трябва някак си скрито да се излъчва в областта около ухото й.

В един момент Линг тихо заговори на англически диалект, който Ларк почти не разбираше.

— Ъъ… Ясен си. Ша са пробвам да настъпя газта. Ма нъл си чат — трябъ да го праим поробно.

Другата част от групата вероятно беше убедителна, защото когато възобновиха пътуването си, Линг ускори крачка — докато следващото развълнувано откритие не я накара да забрави обещанието си и отново да започне да се разтакава над някоя интригуваща подробност. За Ларк този недостатък — колко лесно я разсейваше видът на живите неща — беше първото нещо, което искрено харесваше в нея.

Но Линг развали всичко, като започна да се държи покровителствено, обяснявайки му — бавно и с прости думи — значението на някакъв биологичен термин. Ларк сподави яда си. Като дете бе прочел достатъчно приключенски романи, за да знае как се предполага да се държи местният водач. Затова почтително й благодари. Навярно би могъл да спечели известно преимущество, като я остави да вярва в стереотипите си.

Въпреки целия си ентусиазъм и острото си зрение, Линг не беше ловец като Дуер. Дори за Ларк всичко наоколо изобилстваше от знаци — отпечатъци от стъпки и строшени стъбла, изпражнения и валма козина, люспи, пера и торги. Всяко дете от Шестте би могло да разчете следите, които откриваха покрай пътеката. Но Линг като че ли осъзнаваше единствено онова, което виждаше пред себе си живо.

Мисълта за Дуер накара Ларк да се усмихне. „Когато той се върне от баналното си преследване на глейвъра, този път аз ще разказвам невероятни истории.“

От време на време Линг разгъваше уред с два „холиоекрана“. Ларк погледна над рамото й и видя, че единият от тях показва гора, която се люлееше и се движеше — някакво място наблизо, както се убеди по растенията. Другият екран показваше схеми и диаграми, които не можеше да разшифрова и това му подейства унизително. Беше прочел почти цялата биологическа литература в Библос и смяташе, че поне би трябвало да разбира терминологията.

„Може би играта с «Да, господарю» всъщност не е игра. В края на краищата, оказва се, че съм неграмотен.“

Линг му обясни, че това са данни от една от сондите-роботи, която се изкачвала по същия път на известно разстояние напред.

— Можем ли вече да вървим по-бързо? — нетърпеливо попита тя. — Роботът е открил някакви интересни образци. Искам да стигнем там, преди да загубят качествата си.

Тя беше онази, която се бавеше. Въпреки това Ларк само кимна.

— Както кажеш.

Първият образец се оказа нещастен уанк-червей, чиято дупка бе разрязана равно като със скалпел. Костеливата глава на червея се блъскаше в нишковидна мрежа, която възпираше безрезултатните, му опити да избяга!

Линг отново заговори в пръстена си:

Тази животинска форма очевидно е родствена на рудосъбирачите, които буюрите са внесли от Дезни преди три еона. Еволюиралите на Дезни организми би трябвало да стават инертни след инжектиране с изотоп на метан. Сега ще опитаме с по-голяма доза.

Тя се прицели с ново устройство и изстреля тънка, носеща се като хищна птица тръба, която се заби в гънката между две бронирани плочи. Червеят започна да се гърчи, после се отпусна с леки потръпвания.

— Добре. Сега да видим дали през последната мегагодина се е променила енцефализацията. — Тя се обърна към Ларк и поясни: — Тоест да видим дали имат повече мозъчна материя.

„Като че ли не знам“, помисли си той, но се въздържа и вместо това отвърна:

— Колко удивително.

 

 

Ларк се научи да подава уреди, да взима кръвни проби и да помага на работодателката си както му нареди. По едно време грапавият език на разгневен дългонос се стрелна между пръчките на клетката си и щеше да откъсне парче от ръката на Линг, ако той не я беше дръпнал навреме. След това тя като че ли осъзна, че може да използва „местния си водач“ не само да й помага, да й носи разни неща и да се впечатлява винаги, когато му говори.

Макар взетите от робота образци да бяха от „мозъчни“ типове, изхранващи се с хитростта си като хищници или всеядни, Ларк смяташе, че нито едно от животните няма перспективи за ъплифтиране. „Може би след десет милиона години, когато тази галактика отново бъде открита за законно заселване. Изпитани от еволюцията и късмета на Ифни, дотогава дългоносите или скокохищниците може да са готови за осиновяване от някоя добродушна по-стара раса.“

И все пак, като я наблюдаваше да използва магически лъчи и сонди, за да прецени един опърпан на вид мършояд, Ларк не можеше да не си представи как животното реагира, изправяйки се на задните си крака и декламирайки ода за братството на живите твари. Групата на Линг очевидно смяташе, че може да открие нещо ценно, преждевременно появило се на Джиджо. „Щом потенциалът е налице, единственото, което е необходимо, за да поеме някоя нова раса по Пътя, нагоре, е помощ от страна на патрон.“

Малко от текстовете в Библос не се съгласяваха с това. За едно раждане невинаги има нужда от акушерка, твърдяха те.

Ларк реши през следващата част от пътуването им да проследи тази идея.

— Преди известно време ти загатна, че земянитите вече не са известни като вълкони.

Линг загадъчно се усмихна.

— Някои продължават да вярват в този мит. Но други отдавна знаят истината.

— Истината?

— За това откъде произхождаме. Кой е дарил на човечеството мисълта и разума. Нашите истински патрони. Наставниците и водачите, на които дължим всичко, което сме и някога ще бъдем.

Сърцето на Ларк започна да бие по-бързо. От пожара, опустошил лавиците с литература по ксенология в библоската библиотека бяха оцелели малко книги по този въпрос. Знаеше, че когато три века преди това тайнокорабът „Убежище“ е потеглял за Джиджо, спорът все още е бил в разгара си. През онези дни някои смятали, че много преди историческата епоха човечеството тайно е получило помощ от неизвестни благодетели. Други поддържаха модела на Дарвин — че разумът е в състояние да еволюира сам, без външна помощ, въпреки скептицизма на галактянската наука. Сега Линг настояваше, че въпросът е решен.

— Кои са те? — със стаен глас попита Ларк.

Онази усмивка отново разцъфтя на лицето й, знаещото изражение, опънало високите й скули.

— Истина за истина. Първо ти ми разкажи действителната история. Какво прави група хора тук, на този ужасно малък свят?

— Хм… за коя група говориш? Твоята или моята?

В отговор получи единствено мълчаливата й усмивка, която сякаш казваше: „Продължавай да пазиш тайната си, аз мога да чакам“.

Линг вървеше по следите, които оставяше безпощадният робот. Те водеха от едно упоено животно до друго. Към края на деня тя ускори крачка, докато не стигнаха до дългия хребет. Оттам Ларк видя на север още няколко плата, чиито склонове се издигаха към върховете на Ръбатата планина. Вместо с обичайните местни дървета, най-близкото плато беше покрито с тъмнозелени гигантски бамбукови дървета — с толкова огромни стволове, че дори от това разстояние можеше да ги различи един от друг. На няколко места сред леко люлеещите се дънери се виждаха скали, а на един равен участък проблясваше воден басейн.

Последният им екземпляр бе нещастен скален таралеж. Те разсякоха мрежата, в която роботът залавяше жертвите си, и откриха, че се е свил на топка, покрита с бодли. Линг докосна създанието с уред, който изпусна кратка искра, но не предизвика никаква реакция. Тя повтори проверката си с по-високо напрежение. Стомахът на Ларк се обърна, когато видя надигналия се дим.

— Мъртъв е — каза той. — Предполагам, че в края на краищата роботът ти не е съвършен.

Ларк изрови отходна яма и запали огън. Храната му се състоеше от завити в листа хляб и сирене. Нейната закипя, когато разпечата опаковките, и до носа му достигнаха непознати апетитни миризми. Когато събра празните й пакети, за да ги върне обратно и да ги прати за отпадъци, вече беше доста тъмно.

Линг като че ли бе склонна да подновят разговора си.

— Вашият мъдрец Камбъл твърди, че никой не си спомня точно защо са дошли предците ви. Някои преждевремци се промъкват на угарни светове с престъпна цел. Други бягат от войни или гонения. Иска ми се да знам какво са казали при пристигането си вашите отци-основатели на расите, които вече са били тук.

Сред Шестте понятието „преждевремец“ се отнасяше за малки банди, които бягаха от Склона, за да навлязат в забранена от свещените Свитъци територия. „Но предполагам, че в известен смисъл всички ние сме «преждевремци». Даже онези, които живеят на Склона.“ В сърцето си Ларк винаги го бе знаел.

И все пак той имаше заповед да лъже.

— Грешиш — каза той. Измамата имаше гаден вкус. — Ние сме корабокрушенци. Общият ни кораб…

Жената от натрапническия кораб се засмя.

— Моля те. Вашият хитър номер успя да ни забави с около един ден. Но още преди корабът ни да излети, ние знаехме, че тази версия не е възможна.

Ларк стисна устни. Никой не бе очаквал заблудата да трае дълго.

— Как разбрахте?

— Просто е. Човеците са в галактянския космос от около четири века — триста и петдесет джиджоски цикъла. Абсолютно невъзможно е земянитите да са пристигнали на един и същи кораб с г’кеките.

— И защо?

— Защото, добри ми селски братовчеде, когато човеците са излезли на галактянската сцена, вече е било невъзможно да бъдат открити каквито и да е г’кеки.

Ларк премигна.

— Когато ви видяхме събрани всички заедно по края на долината — продължи тя, — ние познахме повечето видове. Но трябваше да потърсим информация за г’кеките. Представи си нашата изненада, когато на екрана започна да мига една дума. И тя беше — „изчезнали“.

Ларк само я зяпна.

— Твоите колесати приятели са рядък вид — заключи Линг. — Тези тук на Джиджо сигурно са последните.

 

 

„И точно когато започвах да те харесвам…“

Ларк можеше да се закълне, че в очите й имаше някакво задоволство от шока, който предизвикаха думите й.

— Така че сам можеш да се убедиш — прибави Линг. — Всеки от нас има какво да сподели. Аз току-що ти казах една истина. Надявам се, че ще бъдеш също толкова откровен с мен.

— Не ти ли бях полезен досега? — насилено спокойно попита той.

— Не ме разбирай погрешно! За някои неща вашите мъдреци говориха съвсем неопределено. Възможно е да не са разбрали въпросите ни. Ако двамата с теб разговаряме по-продължително, можем да изясним някои въпроси.

Ларк разбра какво се опитваше да постигне Линг. „Разделяй и разпитвай.“ Той не бе присъствал на срещата между; хората от небето и мъдреците. И ако не беше изключително внимателен, тя със сигурност щеше да го заплете в мрежа от противоречия.

— Например, когато Кун попита дали откакто първите преждевремци са пристигнали на Джиджо, са били забелязвани други космически кораби, те ни разказаха за посещенията на зангските глобуси, спускали се да оближат морето, и за някакви далечни светлини, много отдавна, които може да са били изследователски кораби на Института. Но всъщност ние се интересувахме от случаи, които да са станали много по…

Прекъсна я остър писък. Линг вдигна синия си пръстен.

— Да?

Тя наклони глава и се заслуша в шепота, разнасящ се до едното й ухо.

— Сигурно ли е? — попита Линг. В гласа й се долавяше изненада. Ръцете й се насочиха към торбичката на колана й и извадиха джобния приемник. На двата му екрана оживяха горски картини, които се движеха напред през спускащия се вечерен мрак. „Машините не спят“, мислено отбеляза Ларк.

— Превключете образа от сонда четири на сонда пет — нареди Линг. Картината рязко се превърна в статична неяснота. Всички диаграми и графики в дясната част на екрана показваха плоски разрези, които означаваха „нула“ на галактически шест.

— Кога е станало? — попита невидимия си колега тя. Ларк наблюдаваше лицето й и му се искаше да може да чуе повече от другата страна на разговора, а не само неясен шепот.

— Пуснете последните десет минути, преди сондата да престане да функционира.

На левия екран просветнаха образи, които показваха тесен зелен коридор с ивица небе отгоре и поток с мръсна вода долу. Стените на коридора представляваха плътно притиснати стъбла на извисявания се големи бамбукови дървета.

— Превключете на двойна скорост — нетърпеливо каза Линг. Големите колони започнаха да се плъзгат като в мъгла. Ларк се наведе по-близо. Картината му се стори позната.

Изведнъж тясната пътека стигна до плитък кратер, осеян с камъни и с малко езеро по средата, заобиколено с трънлива преграда от преплетени лиани. „Чакай малко. Познавам това място…“

По холиоекрана запълзяха синкави фокусни линии, които се пресичаха близо до покрития с пяна бряг. На десния монитор проблясваха червени символи на технически галшест. Ларк трябваше да напрегне ума си, но успя да разбере някои думи…

… аномалия… неизвестен източник… силна дигитална активност…

Стомахът му се сви, когато окото на камерата полетя към източника на смущение, носейки се покрай плочи от древен буюрски градеж. В централното поле на екрана се виждаха тъмночервени символи. Всичко по средата се движеше все по-бързо, докато периферията се замъгли. Светкавично променящи се обозначения съобщаваха за подготовки, които Ларк стъписано успя да прочете — прицелване на оръжия, зареждащи се, за да бъдат използвани…

„Дуер винаги е казвал, че този мулк-паяк е по-гаден от повечето други и е предупреждавал хората да стоят надалеч. Но какво ли на Джиджо може да обезпокои един робот?“

Тогава му хрумна друга мисъл.

„Господи, това не е ли посоката, в която се отправи Дуер, за да преследва онзи избягал глейвър?“

Машината понижи скоростта си. Ларк разпозна гъстата джунгла на престарелия мулк-паяк, чиито лиани се виеха върху останките от някаква древна буюрска постройка.

Окото на робота се плъзна покрай светла фигура, свита на земята. Ларк премигна.

„Това там не беше ли глейвър? Ифни, навлякохме си такива неприятности, за да ги скрием, а тази машина профучава покрай един от тях, без дори да го забележи.“

Когато камерата намали скоростта си, край периферията й прелетя нова изненада. Животно с дълго, тънко тяло, четири крака и четинеста черна козина, което почти се сливаше с тъмния гъсталак. За миг проблеснаха белите зъби на нур, който бъбреше удивени предизвикателства към носещата се към него машина. После роботът, без да му обръща внимание, продължи напред.

Нур? Високо в планината? Без да знае защо, Ларк се изпълни с тревога.

Сега камерата едва пълзеше. Червени фокусни линии се пресичаха към точка, която пулсираше в ритъм от кървава заплашителност.

… дигитален разум… равнище девет или още по-високо… — премигваха символите на галшест. В мрачната джунгла долу не можеше да се различи почти нищо, освен някакви неясни движения близо до мястото на пресичане на фокусните линии. Роботът сигурно се прицелваше и с други сензори, освен с камерата.

… автономна способност за взимане на решения… непосредствена заплаха…

Изведнъж неясната сцена се изпълни с ярка светлина. Централното зрително поле заблестя в бяло. Снопове яростни лъчи се врязаха в плетеницата, разрязвайки пипалата на мулк-паяка. От шибащите въздуха разсечени лиани пръскаха кипящи сокове, докато червените прицелни кръгове танцуваха насам-натам и търсеха нещо, което продължаваше да се мята в ограденото си пространство.

Линг четеше данните, изпълващи десния монитор и проклинаше неспособността на робота да унищожи противника си чисто. Затова Ларк беше сигурен, че единствен е зърнал очертанията, появили се в ъгъла на холиоекрана. Те изчезнаха само след миг, но като че ли опариха очния му нерв.

Един… не, два чифта ръце и крака, преплетени сред гърчещите се лиани и присвили се от огнения ад над тях.

 

 

Екраните отново се изпълниха с пращене.

— Не, сега не мога да тръгна натам. Това е на половин миктаар оттук. Двамата с водача ми ще се заблудим в мрака. Ще трябва да почакаме до…

Линг отново се заслуша и въздъхна.

— Добре, ще го попитам. — Тя отпусна пръстена си и се обърна. — Ларк, ти познаваш района. Има ли пътека…

Жената замълча и бързо се изправи, после се огледа наоколо.

— Ларк?

Тя извика в нощта, вече превърнала се в кадифена чернота, осеяна е премигващия блясък на третия най-ярък спирален ръкав на тази галактика.

— Ларк? Къде си?

Вятър шумолеше в клоните отгоре и нарушаваше горската тишина. Нямаше как да разбере от колко време го няма, нито в коя посока се е отправил.

С въздишка Линг вдигна ръка и съобщи за изчезването му.

— Откъде можех да зная? — отвърна тя на краткия въпрос. — Не можеш да обвиняваш нервното магаре, че се е уплашило. Никога преди това не е виждал как действа режещият лъч на робота. Вече може да е преполовил пътя до вкъщи, ако спре преди брега…

Да, да. Знам, че още не бяхме взели решение, но вече е прекалено късно. Във всеки случай, едва ли има значение. Единственото, което успя да измъкне от мен, са само намеци и подмятания. Имаме много повече, за да подкупим местните. А там, откъдето идва той, има и още.

Аскс

Раздорът се усилва.

Общностите се гърчат като трек, чиито пръстени са били жестоко премазани и са загубили жизнената връзка помежду си.

Пристига препускащ урски вестител от селищата надолу по Склона, където тревогата и хаосът властват като деспотична кхюинска императрица от миналото. Някои села събарят водните си резервоари, житните си силози, слънчевите си нагреватели и вятърните си мелници, като твърдят, че свещените Свитъци са по-силни от нареждането, което нашият съвет на мъдреците прати още в деня на пристигането на кораба — да възприемат тактика на изчакване.

Междувременно други запазват своите плевници, докове и язовири и полагат усилия да ги скрият с растителност, като в същото време отблъскват разгневените си съседи, приближили се до имотите им с факли и ломове.

Не трябва ли ние на Събора да постъпим по-разумно? Нима най-добрите от Шестте не са се събрали тук за ежегодните обреди на единството? Но отровата прониква и на това място.

 

 

Първи раздор — долно подозрение към нашия най-млад клан. Могат ли човешките ни съседи да се съюзят с натрапниците? С престъпниците? Ако не сега, дали след време няма да се изкушат?

О, ужасна мисъл! Техни са най-високите сред Шестте достижения в науката. Каква надежда имаме ние, без тяхна помощ да разбулим измамата на богоподобните престъпници?

Досега известна вяра у нас се възвърна от благородния пример на Лестър и неговите заместници, които се заклеха в преданост на Джиджо и нашето Свето яйце. И въпреки това, не продължават ли слуховете и омразните съмнения да се носят като сажди във въздуха над тези красиви поляни?

 

 

Раздорът умножава. Грувд жътвари се връща от една от дълбоките пещери, в които живеят диви рюкове, след като открила мястото пусто. А онези от създанията, които са в нашите торбички, са загубили жизнеността си. Те няма да черпят нашите жизнени течности, нито ще ни помагат да споделяме помежду си тайните на душите си.

 

 

Нови раздори — мнозина от всяка раса са изкушени от песен на сирена. От сладкия шепот на нашите неканени гости. Мазни обещания, приятелски думи.

И не само думи.

Спомняте ли си, пръстени мои, когато звездните човеци разпространиха слуха, че ще лекуват?

Под навеса, донесен от празника — под сянката на тъмния им куб, — те призовават сакатите, болните и ранените. Ние, мъдреците можем само да наблюдаваме, безпомощни и объркани, докато подредилите се на опашка наши страдащи братя влизат нещастни вътре и после излизат навън възвисени, преобразени и до известна степен, изцелени.

Всъщност, мнозина като че ли са получили облекчение само на болките си. Но някои други — чудотворна промяна! Портата към смъртта се е превърнала в портал към възвърнати младост, сила и мощ.

Какво можем да направим, да им забраним ли? Невъзможно. И все пак, какви изобилни образци получават лечителите! Стъкленици с екземпляри от нашите разнообразни биологии. Каквито и пропуски да е имало в архивите им, сега те знаят всичко за нашите сили и слабости, за нашите гени и латентни природи.

Онези, завърнали се от лечението, добре ли са посрещани? Някои наричат този представител на собствения си клан предател. Други, възприемащи всичко това като осквернение, се извръщат с омраза.

И така, ние сме разделени. И с нови вражди продължаваме да се делим.

Вече не сме ли единни? Не сме ли Общности?

Нима ти, мой/наш трети основен пръстен не страдаш от година от болестта, известна като пръстенова чума? И не се ли опита да отнесеш тази престаряла купчина при зеления павилион, в който се предлагат чудни церове, макар и не безкористно? Щом раздорът прониква в тази цялост, която другите наричат Аскс, какво остава за общество, състоящо се от индивиди?

Небесата над нас винаги са били наш страх. Но сега разногласията се разнасят и по тези ливади, изпълват нашите помрачени дни и нощи, а земята на Джиджо изглежда също толкова страшна, колкото и небето му.

 

 

Можем ли да се надяваме, пръстени мои?

Довечера ще идем на поклонение. Повечето мъдреци от Шестте ще тръгнат в мрака по тежкия път покрай димящи отвори и влажни скали, за да стигнат до мястото на Светото яйце.

Дали този път ще ни отговори? Или жестоката тишина на последните седмици ще продължи? Можем ли все още да се надяваме?

Съществува усещане, което ние, треките, сме се научили да описваме едва откакто сме срещнали човеците на Джиджо. И все пак, никога досега не съм/сме изпитвали тази болка толкова ужасно. Това е пустота, която не може добре да се изрази на галактянските езици, които подчертават традицията и тясното родство и отнасят мислите за аза към онези. За раса и клан. Но на англически това чувство е основно и добре известно.

Името му е — самота.

Дуер

Двамата се редуваха да се спасяват един друг.

Не беше лесно. Съзнанието постоянно заплашваше да потъне под пристъпи на болка от многобройните рани и изгаряния. За да влоши още повече нещата, на Дуер му се стори, че е оглушал.

Рети продължаваше да се олюлява, но въпреки това не използваше ръцете си за каквото и да е друго, освен да стиска съкровището си плътно до гърдите.

Известно време по-рано това Съкровище едва не довърши и двама им, когато тя е крясък се хвърли назад във вихъра от огън и киселинна пара, отчаяно търсейки останките от безценната си „птица“ сред димящите стъбла и тлеещи парчета от ужасната машина, стоварила се от пламтящото небе.

Когато за втори път я измъкна оттам, силите на Дуер вече бяха изчерпани.

„Само се върни още един път и вече спокойно можеш да си останеш вътре завинаги!“

Беше я носил два хвърлея на стрела с мъчително задъхващи се дробове и обгорена кожа, бягайки от горящия мулк-паяк дотогава, докато основната част от смрадта, горещината и задушливите пари останаха зад тях. Накрая я остави до калния поток на излаза на езерото и потопи лице и ръце в хладната вода. Успокоителната течност намали болките му наполовина и това за малко да предизвика в системата му по-силен шок, отколкото можеше да понесе. Погълнал малко вода в дробовете си, той се отдръпна назад, като се давеше и кашляше. Когато ръцете му се изплъзнаха, Дуер падна в калта. Ако Рети не го беше хванала за косата и не го бе издърпала навън, спокойно можеше да потъне.

Кашлицата му се примеси със задавен ироничен смях. „След всичко това… какъв начин да умреш само…“

Известно време двамата останаха да лежат там, изтощени и треперещи един до друг, като помръдваха единствено, за да загребат кал и да скрият под нея обгорената си голота. Тя затвори някои от оголените им нерви и им предложи известна закрила от усилващия се нощен студ. Дуер си помисли за топлите дрехи в раницата му, останала някъде между скалите сред пламъците.

„И лъкът ми, закачен на един камък. — Той потисна тревогата си с безмълвно проклятие. — Забрави проклетия лък! По-късно ще се върнеш за него. Сега просто се измъкни оттук.“

Опита се да събере сили, за да се изправи. Рети се мъчеше да постигне същата цел, със същия резултат — след всяко поредно усилие се отпускаше със стон обратно. Накрая Дуер успя да седне. Звездите заплуваха, когато се олюля под напора на студения вятър.

„Продължавай да се движиш, иначе ще замръзнеш.“

Недостатъчно основание. Не и за да превъзмогне шока и умората.

„Тогава момичето. Не й давай да спира, иначе…“

Какво иначе? Дуер някак си се съмняваше, че дори двойно повече страдания могат да убият Рети. Бедите все още нямаше да я пожертват. Бедите трябва да я намираха прекалено полезна като съюзник и приятел.

Но той беше на верен път, Дуер бе сигурен. Имаше още нещо. Друго задължение. Нещо, което го чакаше да се върне…

„Глейвърът. — Покритите му с кал клепачи се вдигнаха. — Оставих го вързан. Ще умре от глад. Или ще го докопа някой лигър.“

С треперещи ръце и крака той най-после застана на колене… и откри, че не е в състояние да се изправи повече.

Рети последва примера му. Те си починаха, облегнати един на друг за опора. „Когато намерят замръзналите ни тела, легнали заедно така, някой със сигурност ще си помисли, че трябва да сме се харесвали.“

Дори само това беше достатъчно основание да продължи да се движи. Но ръцете и краката му не се подчиняваха на заповедите.

Нежна влага погали бузата му.

„Престани, Рети.“

Милувката се повтори. Влажна и драскаща.

„Какво пък прави сега това хлапе — ближе ли ме? От всички странни…“

Отново усети влажен език — прекалено дълъг и грапав за малко преждевремско момиче. Дуер успя да обърне глава… и премигна при вида на две огромни изпъкнали очи, които се въртяха независимо едно от друго от двете страни на широка заоблена глава. Глейвърът отново отвори уста. Този път езикът облиза устните и ноздрите на ловеца. Той потръпна, после успя да изхърка:

— К-как… к-как…?

Чу собствените си думи неясно и далечно. Значи в края на краищата не бе съвсем оглушал.

Когато я видя, Рети позна по-стабилната опора и прехвърли прегръдката си от неговата шия към тази на глейвъра. Другата й ръка продължаваше да стиска съкровището си — парче от топки, издатини и обгорени метални пера.

Дуер не направи опит да оспорва късмета си. Той се провеси от другата страна на глейвъра, за да поеме топлина от пухкавата му козина. Търпеливо — или апатично, създанието остави двамата човеци да се отпуснат върху тялото му, докато Дуер най-после намери сили да се изправи на крака.

На един от задните крака на глейвъра все още висяха останки от въжето, прегризано при възела. Отзад, захапала другия му край в уста, се хилеше причината за това чудо. Калнокракия дяволито погледна Дуер с блестящите си очи.

„Винаги трябва да проверяваш всички възможности, за да си сигурен в нещо“, помисли си ловецът, макар да разбираше, че е неблагодарно от негова страна.

Ярките лъчи на нова мощна експлозия прорязаха черните сенки край езерото. Няколко дури по-късно се разнесоха още два взрива, които окончателно сложиха край на всяка мисъл да се върне там, за да вземе нещата си. Пламъците продължаваха да се разпространяват.

Като се облягаше на глейвъра за опора, той помогна на Рети да се изправи.

— Хайде — каза Дуер и леко наклони глава. — По-добре да умрем в движение, отколкото просто да лежим тук.

 

 

Дори докато вцепенен от студ залиташе в мрака, Дуер не можеше да не мисли за видяното.

Малката механична птица можеше да се среща рядко, но подлежеше на обяснение — оцелял спомен от буюрските времена, някак си запазила се до този ден, скитаща се объркана из континент, отдавна изоставен от господарите й. Но втората машина — онази страшна летяща опасност — не беше зашеметена останка от изчезнали джиджоски наематели. Тя бе мощна и решителна.

Нещо ново в този свят.

Двамата заедно се запрепъваха по друг път между две бамбукови гори. Просеката ги пазеше от ледения вятър, а също и от необходимостта да взимат каквито и да е решения. Всяка следваща стъпка все повече ги отдалечаваше от пожара край езерото и това напълно задоволяваше Дуер.

„Възможно ли е там, където има една смъртоносна машина, да има и още?“

Дали нямаше да се появи друга летяща крепост, за да отмъсти за своя събрат? С тази мисъл тясната пътека, над която блестеше покровът на звездите, вече не изглеждаше убежище, а по-скоро ужасен капан.

Заобиколеният с бамбук коридор най-после свърши и изведе четиримата на поляна с висока до коленете трева, люлееща се под силния, мразовит вятър, който пронизваше телата им. Ледена вихрушка шибаше всичко наоколо. Дуер знаеше, че е само въпрос на време, за да изчерпат окончателно силите си.

На известно разстояние пред тях се виждаше гъсталак от ниски храсти. С треперещата си ръка Дуер побутна глейвъра напред през хрущящата трева. „Оставяме следи — предупреди го ловецът в него. В ума му заплуваха уроците, научени от стария Фалън. — Опитвай се да се движиш по гола скала или вода… Когато те преследват, върви по вятъра…“

Но сега нито едно от тези наставления не му вършеше работа. Инстинктът го поведе към скален перваз, издатина, скрита от ниски храсти. Без запалката му и дори без нож или просто парче кремък, основната им надежда беше да намерят заслон. Дуер дръпна Рети от шията на глейвъра и продължи да я побутва, докато момичето го разбра и се наведе, за да пропълзи под перваза. Глейвърът се затътри навътре на колене, а Калнокракия лежеше върху набръчкания му гръб. Дуер събра малко отчупени клони, върху които вятърът сам щеше да натрупа листа. После и той се промуши отдолу, за да се присъедини към плетеницата от крайници, козина и кожа… и усети нечий зловонен дъх недалеч от лицето си.

Когато телесната топлина изпълни тясното пространство. Снежинките започнаха да се топят. „Какъв късмет само, да случим на късен сняг в самия край на пролетта“, помисли си той. Старият Фалън често казваше, че в планината има само два сезона. Единият се наричаше зима. Другият също бе зима, само че скрита под малко зеленина, за да заблуди непредпазливите.

Дуер си каза, че всъщност времето не е толкова лошо — или че не би било толкова лошо, ако дрехите не бяха изгорели върху телата им, ако вече не бяха в шок или пък ако имаха припаси.

Малко по-късно разбра, че глухотата му е започнала да отслабва. Чуваше нечии зъби да тракат, после иззад него се разнесе шепот. След това някой рязко го дръпна за рамото.

— Попитах дали би се дръпнал малко настрани? — извика Рети близо до ухото му. — Легнал си върху моя…

Той се премести. Изпод гръднияму кош се изплъзна нещо кокалесто. Когато отново легна, хълбокът му се докосна до леден пясък. Дуер въздъхна.

— Добре ли си?

Известно време Рети продължи да се намества.

— Какво каза?

Той се извърна настрани, за да види неясния й силует.

— Добре ли си? — извика Дуер.

— А, естествено. Никога не съм била по-добре, глупчо. Хубав въпрос.

Дуер сви рамене. Щом момичето имаше достатъчно енергия, за да се държи гадно, навярно се бе разминало със смъртта.

— Имаш ли нещо за ядене? — прибави Рети.

Той поклати глава.

— Утре сутрин ще намерим нещо. Дотогава недей да говориш, освен ако не се наложи.

— Защо?

„Защото роботите сигурно имат уши“, едва не каза той. Но защо да тревожи едно дете?

— Пести си силите. А сега бъди добра и поспи малко.

Последваха слаби вибрации на въздуха — може би момичето саркастично имитираше думите му под нос. Но не можеше да е сигурен — приятен страничен ефект от шума, който бяха понесли ушите му.

С поредица от остри сръгвания, Калнокракия се покатери по крака му, за да се намести между него и Рети. Дуер помръдна глава, така че да не е заслонена от топлия хълбок на глейвъра. Леден студ посрещна лицето му, когато се втренчи назад към пътеката — към тесния коридор между огромните бамбукови гори. За временно укритие не беше зле — стига още сняг да засипеше утъпканата пътека.

„Измъкнахме се от теб, Единствен по рода си“, помисли си той, радвайки се на победа, която не бе спечелил. Много части от кожата му все още бяха прекалено вцепенени, прекалено студени, за да може да ги стопли дори глейвърът — местата, по които беше полепнала златистата течност на паяка. Сега нямаше как да ги почисти… ако изобщо някога можеше да се избави от капчиците.

„И все пак ние избягахме, нали?“

Слабо докосване като че, ли погали ума му. Нищо определено, но въпреки това по гърба му полазиха тревожни тръпки. Лудият стар мулк-паяк деконструктор със сигурност не би могъл да оцелее от ада до езерото.

„Това просто е собственото ми въображение. Недей да обръщаш внимание.“

За съжаление във въображението му също се оформи онова, което навярно би отговорил Единственият по рода си.

О, скъпоценни мой. Нима винаги не казваш същото?

Разтреперан не само от студ, Дуер се приготви за дълго бдение. Той не откъсваше поглед от тясната пътека, защото се опасяваше, че през прохода в Ръбатата планина могат да се промъкнат и други странни неща.

Някакъв шум стресна Дуер от сън, изпълнен с усещане за провал и вцепененост. Когато ги отвори, очите му запремигваха от ледения вятър. Той апатично се опита да се съсредоточи върху онова, което го беше събудило. Но единственото, което му идваше наум, бе глупавата мисъл, че някой го е извикал по име.

Делфинът наближаваше зенита си и край него блестяха синкавобели звезди, сякаш се гмуркаше сред млечни вълни.

Облаци. И снегът продължаваше да вали.

Той отново премигна, в опит да проясни погледа си. Навън нещо се движеше.

Дуер вдигна, ръка, за да разтърка очи, но пръстите му не искаха да се разтворят. Когато докосна лицето си, те като че ли се бяха вкаменили — признак на шок, съчетан с измръзване.

„Ей там. Това ли е?“

Нещо наистина се движеше. Не друг робот, носещ се върху стълбовете си от енергия, а залитаща двукрака фигура, забързана нагоре по склона с крачка, която Дуер намери за непрофесионална. С този ход всеки би се уморил много по-бързо, отколкото е необходимо. Никаква важна задача не си струваше човек да поема такива рискове в толкова лошо време.

От Шестте единствено хуун или човек можеше да стигне толкова нависоко в планината по време на снеговалеж, а никой хуун не би си позволил чак толкова да бърза.

„Хей, ти! Не минавай през бамбука! Натам е опасно!“

Дуер успя да издаде само дрезгаво хриптене, едва достатъчно, за да разбуди Калнокракия и да го накара да вдигне глава.

„Хей, глупако! Не забелязваш ли нашите следи в тревата и снега? Ами че те се виждат като буюрска магистрала ей там! Да не си сляп?“

Фигурата зави надясно и изчезна в мрачната пътека между извисяващите се стени от бамбук. Дуер се отпусна обратно, като се проклинаше за слабостта си. „Трябваше само да извикам. И толкова. Само един обикновен вик.“

С изцъклени очи той се загледа в снега, който се сипеше над утъпканата просека в тревата и бавно изтриваше всички следи, водещи към скалната ниша. „Е, нали искаше да се скриеш?“

Навярно никога нямаше да ги открият.

Но му липсваха сили дори да усети иронията.

Някой ловец. Някой могъщ ловец…

Непознатия

Ще му трябва известно време да свикне с това странно, невероятно пътуване с дървен кораб, който се плъзга през скалисти каньони и край високи каменни стени и предизвика усещане за ужасна скорост. Което е странно, защото той знае, че е свикнал да пътува много, много по-бързо от… макар че в момента му е трудно да си спомни точно как.

А пък и неговите спътници, смесица от типове, чийто вид го удивлява.

Отначало някои от тях го изпълваха със страх — особено онова лигаво същество, което приличаше на висока купчина от слузести гевреци и изхвърляше сложни миризми, дращещи и гъделичкащи носа и езика му. Самият вид на набръчкания му конус пораждаше ужас — докато не разбра, че нещо е съвсем различно точно в този джоф…

 

 

Умът му отказва да извади от дълбините си думата, името, макар че той отчаяно я търси.

Думите не искат лесно да изникват в съзнанието му. През повечето време изобщо не изникват.

Нещо по-лошо, той не може да говори, да оформя мисли или да разбира, когато други насочват към него групирани звуци. Дори имената, най-лесното нещо, отказват да го допуснат до себе си, а се изплъзват като хлъзгави същества, прекалено гневни или плашливи, за да понесат допира му.

 

 

Няма значение.

Той е решен да чака, тъй като няма друг избор. Дори успява да сподави отвращението си, когато тестообразният конус го докосва, защото очевидното му намерение е да го изцели и защото болката малко отслабва всеки път, щом обвие мазните си пипала около пулсиращата му глава.

След време допирът става странно приятен.

Във всеки случай, тя обикновено е там и нежно му говори, изпълва тясното поле на вниманието му с усмивката си и му дава основание за крехък оптимизъм.

Не помни много от предишния си живот, но може смътно да долови нещо за начина, по който е живял… не толкова като философия, и по-скоро като отношение…

Щом вселената очевидно се опитва да те унищожи, най-добрият начин да се съпротивляваш е надеждата.

Свитъци

Разказът на Алвин

И ето ни там, високо в редкия, сух въздух навръх Маунт Гуен, заобиколени от горещина, прах и мирис на сяра от ковачницата на Уриъл. И за какво ли иска да разговаря с нас Гибц Алхимика?

Трекът ни казва, че ни пращат в друг вид ад. Но почакай, Алвин. Размотавай нишката така, както би направил някой старовремски човек разказвач. Опиши сцената, после действието.

Гибц съставя рецепти за метал и стъкло в мрачна работилница, съвсем различна от официалната безупречна зала от въртящи се дискове на Уриъл. Стрити на прах минерали са разсипани по мръсни дървени лавици. От пръстени съдове се разнася смрад на отвратителни течности. Тесен прозорец гледа към северната страна на склона чак дотам, където могат да се различат острите багри на Спектралния поток, а това означава, че стаята е приблизително на същата височина, която можете да достигнете и без да се спускате в огнения кратер на Маунт Гуен.

Под прозореца рояк мухи е покрил страшно стар кухненски съд. Надявах се, че не сме прекъснали вечерята на Гибц.

Ние четиримата — Хък, Клещовръх, Ур-ронн и аз — бяхме дошли в алхимическата лаборатория по нареждане на Уриъл, великата ковачка, повелителка на тази промишлена крепост, кацнала на тресящото се коляно на Джиджо. Отначало си мислех, че ни е отпратила, само за да се избави от досадните хлапета, докато обсъжда с човешки мъдрец как да усъвършенства любимата си конструкция от зъбни колела, скрипци и въртящо се стъкло. Главната й помощничка Урдоннол неодобрително мърмореше и ни водеше нагоре по дългата рампа към лабораторията на трека. Единствено нашата приятелка Ур-ронн изглеждаше весела, почти възторжена. Ние с Хък разменихме погледи, като се чудехме защо.

Разбрахме, когато Гибц повлече изпъстрената си с петна конична грамада, за да излезе иззад работната си маса. Думите закъкриха от говорната му тръба, която набръчкваше третия от горе на долу пръстен.

— Бъдете добре дошли, храбри младежи от четири раси. Върховна новина за вас, чест е да ви я съобщим. Решение за одобрение на вашата експедиция е взето. Да достигнете, посетите, изследвате най-близкия край на Горното бунище, това можете да опитате да направите.

Гибц замълча, като пъхтеше с лилавия си синтипръстен. Когато отново заговори; трекът премина на цвъртящ, неравен англически. Гласът му звучеше напрегнато.

— Опитът ви ще има… пълната подкрепа на ковачницата на Маунт Гуен. Като доказателство за това, вижте своя завършен прозорец!

Майсторът на смесите посочи с усуканото си пипало към дървен сандък до стената. Капакът му беше свален. Сред купчините фини дървени трици вътре блестеше заоблен илюминатор от дебело, безупречно гладко стъкло.

Клещовръх развълнувано затанцува и взе да тупка с червенолапите си крака по каменния под.

— Красота-сота!

— Обработено е с подходящи покрития — съгласи се Гибц, — за ясно виждане в предвижданите условия.

Ур-ронн изви дългата си шия, за да разгледа изпъкналото стъкло.

— Тази фоследна фаза веше деликатна. Благодаря ти, Гивц, за изключителното фокритие!

Ур-ронн се обърна, за да обясни на нас с Хък.

— След месеци отлагане, само преди три дни Уриъл неочаквано се съгласи да позволи отливането. И тъй като резултатите се оказаха добри още при първия опит, тя ще го има предвид за куй-уру!

Това бе урски равнинен диалект за изпълнение, което показва, че авторът му е достоен за майсторски статус. Дълъг път очакваше Ур-ронн до осъществяването на амбициите й.

„Никой от нас, останалите не е захванал каквато и да е професия, нито е решил какво иска да прави — малко завистливо си помислих аз. — От друга страна, урсите трябва да бързат. Те нямат чак толкова много време.“

Погледнах към Урдоннол, която беше основната съперница на Ур-ронн за наследството на Уриъл. Нямах нужда от рюк, за да доловя раздразнението й от всичкия този шум за нещо, което тя наричаше „детинско увлечение“ — построяването на експериментален съд за спускане под вода.

„Трябваше да се досетиш — казах си аз, като изпитах известно съчувствие към Урдоннол. — Уриъл също има свое безполезно забавление — онази зала, пълна с въртящи се дискове. В това отношение двете с Ур-ронн си приличат. И тази близост надхвърля обикновеното родство по мирис.“

Значи за Ур-ронн това бе също и хитър ход. Изпитах радост за приятелката ни.

— Стъклото е изпитано и издържа хидростатично налягане, надхвърлящо онова на петдесет въжета дълбочина — с очевидно задоволство отбеляза тя. — И като прибавите фенерите и другите уреди, които Уриъл любезно ни заема…

— На нас? — прекъсна я Хък и развали настроението ни. Тя се обърна, за да погледне Ур-ронн с три от изпъкналите си очи. — Какво искаш да кажеш с това „ни“? Значи и ти си се решила да дойдеш, така ли?

Тясната глава на Ур-ронн отскочи назад, зяпнала към Хък. После шията й увисна и придоби есовидна форма.

— Ами… ако мога.

— Хък! — упрекнах я аз. Беше подло да натрива носа на Ур-ронн с ограниченията на възможностите й. Чувах, че спиците на Хък започват да вибрират от напрежение.

Гибц се намеси с ново изпухтяване, този път с острия мирис на ръждив метал.

— Ако е възможно, ще бъде желателно да има урско присъствие. — Трекът като че ли се задъхваше. — Но дори да се окаже невъзможно, страх не изпитвайте. Представител от Маунт Гуен ще… участва в това смело начинание… до най-големите глъбини.

Едва успявах да следвам пресекливия англически диалект на Гибц. Двамата с Хък разменихме объркани погледи.

— „Аз“/ние сме… тези, които ще участваме… в тази почитаема група — поясни Гибц, като хриптеше през най-горния си пръстен. После трекът ни показа нещо, което никой от нас не очакваше. Той се завъртя и по средата на месестата купчина видяхме сълзящ мехур. Това не бе нормално издуване, в което трекът би могъл да оформя ново пипало или да приготвя химикали за работилницата. Подутината се разцепи и вътре се разкри нещо хлъзгаво и гърчещо се.

Зяпнал, аз разбрах — трекът се влен-пъпкуваше пред очите ни!

Докато цепнатината се разширяваше, Майсторът на смесите като че ли потръпна. Сложно къркорене от неясни неприятни звуци съпътстваше нещо, което започна да излиза навън през отвора, а после се плъзна по страната на трека и остави зад себе си следа от провлачени нишки.

— Божичко-жичко… — повтори последователно с всичките си кракоусти Клещовръх, като бясно въртеше зрителната си лента. Урдоннол нервно отстъпи, когато Хък започна да се търкаля насам-натам, разкъсвана едновременно от любопитство и отвращение. Аз изпитвах остри, парещи усещания, а малката Хуфу, нашият нур-талисман, се покатери и седна на рамото ми, тревожно ръмжейки. Полусъзнателно погалих гладката й козина и изтътнах умбла, която трябва да звучеше по-уверено, отколкото се чувствах.

Лъскавото от слуз нещо с цопване се приземи на пода и остана почти неподвижно. Само малки концентрични вълнички излизаха от центъра на влажното му тяло, състоящо се от четири миниатюрни пръстена. Междувременно под отпуснатата кожа на трекския му родител с трептене протичаха възстановителни процеси.

— Загрижени… не бъдете — изклокочи от речевия връх на старата купчина пръстени леко променен глас. — „Аз“/ние се… преподреждаме.

Успокоителни думи, но всеки знае, че вленирането е опасен период за треките, през който единството на предишната купчина е поставено на изпитание и понякога се нарушава. Поради тази причина повечето от тях се възпроизвеждат външно и отглеждат нови пръстени поединично в кошари или ги купуват от специалисти-гледачи, като правят замени, за да получат пълния комплект от особености, които искат да има потомството им. И все пак, чувал съм, че вленирането си има предимства. Господин Хайнц твърди, че е присъствал на няколко пъпкувания, но аз се обзалагам, че никога не е виждал да се появява четирипръстенна пъпка като тази, вече готова и движеща се сама!

— Към това новоотделило се „аз“ можете да се обръщате — засега — като Зиз. На тази дума-име то може да отговаря, ако устоят вградените модели на обучение. След като изпълни функцията си достойно, то може да се върне за развитие като кандидат за пълен живот. Междувременно то е обучено… да служи на вашата експедиция и притежава особености, които могат да ви потрябват.

— Не зная… — От смущение Ур-ронн описа елипса с глава. — Да не искаш да кажеш…

— Гибц — промълви Хък, — какво се предполага да…

— „Аз“/ние вече не отговаряме на това име — прекъсна я трекът. — Нашите пръстени сега гласуват. Моля ви, не говорете и не ни пречете.

Ние замълчахме и благоговейно наблюдавахме как създанието буквално се бореше със самото себе си вътре в себе си. От основния сегмент чак до върха като че ли се надигнаха вълнички, които завършиха с изригване на жълта пара. Кожата по цялото тяло вертикално и хоризонтално се развълнува. Това продължи много дури, докато ние се бояхме, че Гибц ще се разпадне на части.

Накрая вълнението отслабна, после съвсем изчезна. Сетивните органи на трека отново се фокусираха. От набръчканата му уста заклокочиха думи със съвсем преобразен глас.

— Решени е. Временно можете да ме/ни наричате Тюг и имате доста добри шансове тази Купчина да ви отговори. — Тялото му отново се разтърси от пулсиране. — Това ще ви отговоря. Моля, съобщете на Уриъл, че това е свършено. Още нещо, кажете й, че моите/нашите главни същности на умение изглеждат непокътнати.

Едва тогава разбрах какво е било изложено на опасност по време на вленирането. Майсторът на смесите е жизненоважен член на екипа на Уриъл. Ако Гибц — ако Тюг — не помнеше всички тънкости на изкуството си, сплавите на Маунт Гуен можеха да не блестят и режат така добре или да не се разпадат напълно с течение на времето.

Колко съм глупав само! А аз през цялото време се тревожех за живота на бедния трек.

Хуфу се плъзна надолу по гърба ми и се приближи до новооформената трекска полуобщност, която вече събираше ред от подобни на перки крака под най-долния си сегмент и тромаво размахваше пипала от заравнения си най-горен пръстен. Нурът подозрително го подуши, после с доволно изпискване се върна обратно.

Така Хуфу първа приветства Зиз — най-новия член на бандата ни.

„Сега само да имаше и едно човешко дете и щяхме да сме истинска шесторка.“

Понякога предзнаменованията са полезна работа, както знае всеки моряк. Късметът е нещо суперско. Непостоянно, но далеч по-добро от алтернативата.

Имах чувството, че ще се нуждаем от цялата помощ на Ифни, която можехме да получим.

Легенди

Сред кхюините се твърди, че бягството на Джиджо не е било толкова въпрос на оцеляване, колкото на култура.

Легендите, предавани от покритите с броня същества още от кацането им на Джиджо, преди повече от хиляда години, са противоречиви. Сивите, сините и червените разказват различни версии за събитията преди и след пристигането на тайнокораба си.

Онова, в което са единодушни, е, че всичко започнало в Галактика първа, в която кланът се оказал в опасност в рамките на собствения си съюз.

 

 

Според нашия оцелял екземпляр на „Галактянска социополитика за начинаещи“ от Смелт, повечето пътуващи сред звездите раси са членове на кланове — връзка, основаваща се на великата верига на Ъплифта. Например, кланът на земянитите е сред най-малките и най-простите и се състои от човеците и двете им раси клиенти — неошимите и неоделфините. Ако някога се открият патроните, за които се предполага, че са ъплифтирали Homo sapiens, земянитите могат да се свържат с огромно „семейство“, обхващащо минали епохи, навярно чак до Прародителите, които преди един милиард години поставили началото на цикъла на Ъплифта. С членството си в такъв клан, земянитите биха могли да станат много по-силни. И също така биха могли да станат отговорни за безброй древни дългове и задължения.

 

 

Друга, съвсем отделна система на преданост очевидно се основава, на специфична философия. Много от кръвните вражди и прекрасни войни на честта, разделящи галактянската култура, са резултат от спорове, които нито един от Шестте вече не си спомня или разбира. Огромни съюзи са се сражавали заради тайнствени теологични различия, като например заради природата на отдавна изчезналите Прародители.

 

 

Твърди се, че когато обитавали звездите, кхюините били членове на съюза на Очакващите — принадлежност, която наследили от патроните си зхоши, открили и осиновили примитивните кхюини от рояците на морските скали; доминирани от яростни сиви царици. Нещата биха могли да са по-прости, стига зхошите да бяха ъплифтирали само сивите, но те дали същия ум и разум на подчинените им касти. Нито пък това бил краят, защото според легендата, философията на Очакващите е егалитарна и прагматична. Съюзът открил сред червените и сините полезни дарби. Били приети закони, които настоявали васалната подчиненост към сивите да бъде отслабена.

Някои кхюини избягали от тази намеса и потърсили място, на което да запазят естествения си начин на живот в мир.

Накратко, това е причината, поради която живеят тук.

И до ден-днешен трите вида на Джиджо спорят кой кого е предал. Сивите твърдят, че колонията им започнала съществуването си в хармония, дисциплина и обич. Всичко вървяло добре, докато урсите и после човеците не предизвикали вълнения сред сините. Други историци, като Речен нож и Остър корал яростно отхвърлят това мнение.

Каквато и да е причината, всички са съгласни, че кхюинската култура на Джиджо вече е още по-нетрадиционна, отколкото онази, от която са избягали предците им.

Такава е иронията на съдбата, когато децата пренебрегват желанията на родителите си и действат на своя глава.

„Събрани легенди на Седемте на Джиджо“, трето издание за фолклор и езици, Библос, година 1867 от началото на Изгнанието

Аскс

Неочаквано въпросите им се обръщат в друга посока. Някакво напрежение — не съвсем страх, но братовчед на това универсално чувство — рязко оцветява речта на натрапниците.

После, за една-единствена нощ, опасението им бързо приема физическа форма.

Те са заровили черната си станция!

Спомняте ли си изненадата, пръстени мои? По здрачаване беше там, спокоен, арогантно изправен под откритото небе. Куб, очевиден със своята изкуственост.

Когато призори се върнахме, на мястото му лежеше огромна купчина пръст. По големината на могилата Лестър предположи, че станцията трябва да е изгребала яма, да се е спуснала вътре и да се е затрупала отгоре като бръмбар, бягащ от прилеп-копач.

 

 

Предположението на Лестър се оказва вярно, когато Ран, Кун и Беш излизат отдолу и се изкачват по гладък, мрачен тунел, за да възобновят обсъжданията под павилиона на преговорите. Този път се съсредоточават върху машините. И конкретно — какви устройства са останали от буюрските времена. Искат да научат дали древни реликви все още пулсират с жизнена сила.

Това се случва на някои угарни светове, казват те. Нехайни раси оставят безброй апарати, когато си заминават, за да дадат почивка на световете си за един еон. Почти съвършени и саморемонтиращи се, забравените механизми могат да издържат дълго време, като безстопанствено се скитат из земите, лишени от живи гласове.

Те питат — виждали ли сме някакви механични сираци?

Опитваме се да обясним, че буюрите са били педантични. Че градовете им са били надлежно изстъргани или разрушени и засети с деконструктори. Техните слуги-машини са били заразени с меме-принуда, която задължава все още подвижните екземпляри да се скрият в дълбокия канал, наречен от нас Бунището. Макар да сме убедени във всичко това, небесните човеци очевидно се съмняват в думите ни.

Те питат (отново!) за посещения. Какви следи сме виждали от други кораби, дошли тайно и с цели, за които смътно сме подозирали, но никога не сме изказвали гласно?

Според плана, ние скриваме истината. В старите човешки легенди и книги тази тактика често се използва от слабите, когато са се изправили срещу силните.

„Правете се на глупави — предлагат писанията. — И в същото време, внимателно наблюдавайте и слушайте.“

О, но още колко можем да продължаваме така? Беш вече разпитва онези, които отиват да се лекуват. В благодарността си, някои със сигурност ще забравят нашите заповеди.

Скоро ще настъпи следващият етап, а нашата подготовка едва е започнала.

 

 

Четвъртата от човеците-натрапници, Линг, се връща от изследователското си пътуване. Не беше ли тръгнала заедно с младия еретик Ларк? Но сега се връща сама.

„Не — казваме й ние. — Не сме го виждали. Не е идвал тук. Можеш ли да ни кажеш защо си е тръгнал? Защо те е оставил в гората, без да довърши задачата си?“

Обещаваме й друг водач. Кхюинския природолюбител Утен. Междувременно ние се одобряваме.

Само ако нашите рюкове не ни бяха изоставили! Когато „аз“/ние питаме Лестър за настроението на жената — какво може да разбере от поведението й, — той само потръпва и отвръща, че не може да каже.

Сара

На широката задна палуба на „Хауф-уоа“ импровизирана група от пътници и моряци устрои концерт, за да приветства Непознатия, завърнал се отново сред живите.

Улгор щеше да свири на виолус, струнен инструмент, основан на земянитската цигулка и специално изменен за сръчните урски пръсти. Докато Улгор настройваше инструмента си, Длетото приведе синьо-зелената си коруба над кратунков тъпан, взе да гали опънатата му мембрана с плътния си, сложен език и да я кара да тътне и ръмжи. В същото време държеше и в петте си крака кани, пълни с различно количество вода. Говорните му отвори издаваха тихо пухтене над устията на съдовете.

Пзора, трекският аптекар, скромно се отказа от всякакви претенции за музикална дарба, но се съгласи да вземе няколко метални и керамични звънци. Хуунският кърмчия щеше да пее, а професионалният танцьор на скривен уважи импровизираната група, като се съгласи да им акомпанира по г’кекски маниер с грациозни движения на очните си стълбчета и с онези прочути танцуващи ръце, които напомняха на люлеещи се дървета, на брулен от вятъра дъжд или на птици в полет.

Бяха помолили Сара да попълни шесторката, но тя отклони поканата. Единственият инструмент, на който свиреше, беше пианото на баща й в къщата до големия язовир и дори това не правеше с голямо умение. „Толкова за предполагаемата зависимост между музиката и математиката“, иронично си помисли тя. Освен това искаше да държи под око Непознатия в случай, че нещо го накара да изпадне в нов пристъп на истерия. За момента като че ли бе спокоен и наблюдаваше с тъмните си очи, които изглеждаха приятно изненадани от почти всичко.

Дали това беше симптом? Понякога нараняванията на главата водеха до загуба на паметта — или дори на способност за измисляне на памет, — така че всичко да изглежда ново.

„Поне е в състояние да изпитва известна радост“, помисли си тя. Като например начинът, по който засилваше всеки път, щом Сара се приближеше до него. Бе странно и приятно някой толкова да се радва да я види. Навярно щеше да е по-малко смущаващо, ако беше по-хубава. Но красивият тъмнокож чужденец бе болен, спомни си тя. Не беше на себе си.

„И все пак — продължаваше да си мисли тя, — какво е миналото, ако не фикция, сътворена от ума, за да продължи да функционира?“ Бе прекарала една година в бягство от спомените поради причини, които тогава й се бяха стрували важни.

„Сега това просто няма толкова голямо значение.“

Тревожеше се какво става горе в Ръбатата планина. Братята й не й излизаха от главата.

„Ако беше приела първото предложение за женитба на Тейн, вече можеше да имаш малки и да се страхуваш и за тяхното бъдеще.“

Отказът й на изтъкнатия сивокос мъдрец бе предизвикал раздвижване. Още колко други предложения щеше да има за ръката на една скромна дъщеря на майстор на хартия без особена красота, млада жена с повече страст към символите по страниците, отколкото към танците или другите изкуства на флирта? Скоро след като отказа на Тейн, вниманието, което й оказваше Джошу, потвърди решението й, докато не разбра, че младият книговезец може би само я използва за развлечение по време на едногодишния си гурбетчийски престой в Библос и нищо повече.

„Каква ирония! Ларк би могъл да си избере млада жена на Склона, но философията му го кара да избере безбрачието. Моите заключения за Джиджо и Шестте са противоположни на неговите. И все пак, и аз съм сама.

Различни пътища, които водят до един и същи задънен край.

А сега пристигнаха богове от космоса и те отклоняват всички ни по път, чиито знаци не можем да видим.“

 

 

Все още им липсваше шести за концерта. Въпреки че бяха донесли струнните инструменти на Джиджо, човеците по традиция свиреха на флейта в смесен секстет. Джоп беше опитен музикант, но фермерът отклони предложението и предпочете да продължи да се рови в книгата си от свитъци. Накрая малкият Джома се съгласи да се включи за късмет, въоръжен с две лъжици.

Толкова за прехваления принос на земянитите към музикалния живот на Джиджо.

Скрита под тежката коруба на Длетото, кратунката тихо стенеше и към нея скоро се присъедини траурната въздишка на една от каните под левия му преден крак. Зрителната лента на кхюина намигна на Улгор и тя на свой ред вдигна виолуса, за да се включи към басовото ридание на кратунката. Урсът докосна една от многогласните струни и се разнесе протяжен стон…

Мигът на съзвучие сякаш нямаше край. Сара спря да диша, за да не би какъвто и да е друг звук да наруши изключителната хармония. Видимо развълнуван, напред се претърколи дори Факун.

„Ако и останалата част е като тази…“

Пзора избра следващия момент, за да се намеси и прекъсна сладката болка със звъна на камбаните и цимбалите си. Долоският аптекар изглежда изобщо не съзнаваше какво е нарушил и яростно клатеше звънците, спираше и отново започваше. След един заглушителен миг, хуунският екипаж зарева от смях. Нурите по мачтите зацвъртяха, а Улгор и Длетото размениха погледи, които нямаха нужда от рюкове, за да бъдат разбрани — равнозначни на свиване на рамене и намигане. Те продължиха да свирят и скоро ентусиазмът на Пзора се преля в приятен за слушане четириделен ритъм.

Сара си спомни как майка й я учеше да свири на пиано — с музика, която наистина беше записана, вече почти забравено изкуство. Джиджоските секстети изтъкаваха импровизираните си хармонии от отделни нишки, които се сплитаха и разплитаха в съгласувана случайност. Човешката музика се бе изпълнявала така в повечето култури отпреди Контакта, преди Евро-западът да се насочи към симфонии и по-строги форми. Или поне така беше чела Сара.

Преодолял срамежливостта си, Джома започна да трака с лъжиците, докато Длетото басово пуфтеше. Хуунският кърмчия наду въздушната си торбичка, за да отговори на тътена на кратунката и изпя импровизирана мелодия, без думи на който и да е известен език.

Тогава Факун се придвижи напред, деликатно залюлял ръце, които напомниха на Сара за нежно издигащ се дим.

Онова, което първо бе изключително, а после забавно, скоро възприе особеност, ценена много по-високо.

Единство.

Сара погледна към Непознатия, чието лице изразяваше дълбоко вълнение. Очите му грееха от наслада при встъпителните движения на Факун. Лявата му ръка весело отмерваше ритъма по одеялото.

„Спокойно можеш да разбереш какъв човек е бил преди — помисли си тя. — Макар че е ужасно ранен, че изпитва страхотни болки, той прекарва времето, през което е буден, очарован от прекрасни неща.“

Мисълта като че ли заседна в гърлото й. Изненадана, Сара се извърна и скри задушаващия пристъп на тъга, който неочаквано замъгли очите й.

 

 

Скоро след това видяха гр. Тарек, разположен на мястото, където се сливаха реките Рони и Бибур.

Отдалече приличаше просто на зеленикав хълм, не по-различен от всеки друг. Осейваха го сивкави форми, сякаш по склоновете бяха пръснати скали. После „Хауф-уоа“ направи последния завой на реката и пред тях се разстла онова, което от разстояние им се бе сторило плътно — огромна мрежеста изпъкналост, покрита със зеленина. „Скалите“ всъщност бяха стърчащите върхове на големи кули, оплетени в Лабиринт от кабели, тръби, въжени мостове, мрежи, рампи и стълби, всичко това скрито под буйна растителност.

Въздухът се изпълни с влажен аромат, благоухание, което идваше от безброй цветя.

На „Хауф-уоа“ му трябваше известно време, за да си пробие път през другите съдове и да завърже въжетата си на претъпкания кей. Пълното пристанище обясняваше липсата на движение нагоре по течението на реката.

Скоро след спирането на кораба, контингентът от нури нададе писъци и задръсти трапа, искайки заплащането си. Като тътнеше доволна умбла на благодарност, готвачът мина покрай редицата от тъмнокожи същества и им раздаде парчета твърд сладкиш. Те натъпкаха по едно парче в устата си, а останалите прибраха във водонепроницаема торбичка, после се хвърлиха през перилата, за да се отдалечат сред блъскащите се, полюляващи се корпуси, рискувайки живота си във всеки момент.

Както обикновено, Непознатия наблюдаваше със сложна смесица от изненада, удоволствие и тъга в очите. Той се отказа от носилката и слезе по рампата, като се облягаше на бастун, а Пзора пуфтеше от гордост, довел пациента от вратата на смъртта при опитните лечители в Тарек. Докато Прити отиде да намери рикша, те наблюдаваха как, свършили с работата по кораба, хуунските моряци изнасят сандъците от трюма. Много от тях идваха от фабриката на Нило и бяха предназначени за различни печатари, писари и учени. На тяхно място докерите внимателно свалиха завързани с ленти пакети, пратени от Тарек в обратната посока:

— керамични чирепи и шлака от урски ковачници,

— използвани керамични триони от кхюински дърводелски работилници,

— износени печатарски букви и скъсани струни от цигулки,

— различни части от покойници, които не можеха да изгният, като например кости на кремирани човеци и урси, хуунски гръбначни прешлени, г’кекски оси и трекски восъчни кристали, блестящ прах от смлени кхюински коруби

— и винаги огромно количество древни буюрски боклуци — всичко това се натоварваше на корабите за отпадъци и се откарваше до голямото бунище, за да бъде пречистено от водата, огъня и времето.

Урският водач на рикша им помогна да настанят ранения в ниската четириколесна кабина, а Пзора застана отзад и се хвана с две от пипалата си за раменете на Непознатия.

— Сигурен ли си, че няма да имаш нужда от мен? — със задни мисли попита Сара.

Пзора леко й махна.

— До болницата разстоянието малко е, нали? Нямаш ли неотложни задачи, с които да се заемеш? Нямам ли и „аз“ свои задължения? Цялата ти ще се видиш с всички нас довечера. А нашият щастлив пациент ще се срещне с твоите прекрасни азове на сутринта.

Тъмният поглед на Непознатия срещна очите й и той се усмихна, като я потупа по ръката. Нямаше и следа от предишния му ужас от трека.

„Предполагам, че съм сбъркала за нараняването му. Той може да има нови спомени.

Навярно в Тарек ще успеем да разберем кой е. Ако намерим семейството или приятелите му, те ще му помогнат повече от мен.“ Тази мисъл предизвика болка, но Сара си напомни, че вече не е дете, което се грижи за ранено трескокрилце. „Важното е за него да се грижат добре. Пзора е прав. Имам други неотложни задачи.“

 

 

Анархистичното управление на гр. Тарек означаваше, че на пристанището няма да ги очаква „официално лице“, за да ги посрещне. Но търговците се спуснаха по кея към стоките им. Други идваха да чуят новини. Носеха се слухове за ужасни събития на север и изток. За приземяване на покрити със скреж зангски кораби или за цели градове, унищожени от мощни лъчи. Слуховете съобщаваха за население, подлагано на масови процеси от насекомоподобни съдии от Галактическия институт по миграциите. Един лековерен човек дори спореше с Джоп, като твърдеше, че фермерът грешал, тъй като всички знаели за разрушаването на Доло.

„Това обяснява защо не срещнахме кораби нагоре по течението“, помисли си Сара. На жителите на Тарек трябва да им се бе сторило, че корабът на нашествениците покрива с огън родното й селище.

Прити даде знак, че всички сандъци на Нило са разпратени, освен един, който теглеше на малка количка, за да го предаде лично на Енгрил Копировачката. Сара се сбогува с другите долоски пратеници и се договори отново да се срещне с тях вечерта, за да сравнят информацията си.

— Хайде, Джома — каза тя на сина на Хенрик, който наблюдаваше суетнята и глъчката на градския живот. — Първо ще те заведем при чичо ти.

 

 

Гласовете на пристанищния пазар бяха унили и пазарлъкът вървеше повърхностно. Повечето купувачи и продавачи даже не носеха рюкове, когато търгуваха с представители на други раси — сигурен знак, че вниманието им е насочено другаде.

Един собственик на магазин, елегантен сив кхюин със сложна, изпъстрена със златисти точици украса на корубата, вдигна двете си лапи и отброи девет от възглавничките на пръстите си, като показа с навеждане на купола си, че това е окончателното му предложение. Търговецът, червен кхюин, който приличаше на селянин, тревожно изсъска и посочи към фините кристали сол, които беше донесъл чак от далечното море. Когато минаваха покрай тях, Сара чу отговора на градския кхюин.

— Качество или количество, каква разлика има? За цената, защо ти или аз трябва да се вълнуваме?

Отговорът я шокира. Един градски сив, безразличен за търговска сделка? Местните наистина трябва да се бяха побъркали, да.

„Сякаш в Доло беше по-различно.“

Градските жители се събираха на малки групи и на различните си диалекти споделяха слухове помежду си. Много от хууните носеха бастуни с железни капачета отдолу — обикновено привилегия на капитаните, — докато урските номади, пастири и търговци не се отделяха от безценните си торбести зверчета. Всеки урс носеше брадва или мачете в ножница на гърба си, полезни оръжия в сухите гори и равнини, които обитаваха.

Защо тогава гледката опъваше нервите на Сара?

Мнозина от човеците се държаха по същия начин и се движеха на групи, въоръжени с инструменти за сечене, копаене и ловуване — или с предназначение, за което тя не искаше и да мисли. Г’кекското население не напускаше своите апартаменти и студиа.

„Най-добре да разбера какво става, при това бързо“, каза си Сара.

Изпита облекчение, когато напрегнатата търговска зона свърши под ярката светлина на Безпорядъка.

До този момент бяха вървели на сянка, но тук в камуфлажното покритие зееше отвор. Някога високо извисявали се сгради лежаха в руини. Строгите им геометрични корпуси бяха съборени, натрошени и нахвърляни по земята, откъдето и произхождаше странното име. Мръсна течност проблясваше сред разбитите камъни и в нея клокочеха мазни мехури, спомен от времето, когато това място е било покрито с разяждащи отрови.

Джома покри очите си с длан.

— Не го виждам — каза той.

Сара сподави порива си да го дръпне назад от светлината.

— Какво не виждаш?

— Паяка. Не се ли предполага да е тук, по средата?

— Паякът е мъртъв, Джома. Умрял е скоро, след като е започнал. Затова гр. Тарек не е просто поредното тресавище, пълно с натрошени камъни, като онези на изток от Доло.

— Това го знам. Но баща ми казва, че още е тук.

— Така е — съгласи се тя. — Вървим под него още откакто слязохме от кораба. Виждаш ли всички онези кабели горе? Даже рампите и стълбите са изтъкани от стари мулкови въжета, много от които все още са живи в някаква минимална степен.

— Но къде е паякът?

— Бил е във въжетата, Джома. — Сара посочи към паяжината, която оплиташе кулите. — Заедно те са представлявали форма на живот, чиято работа е била да унищожи това старо буюрско селище. Но един ден, още преди г’кеките да пристигнат на Джиджо, този паяк се разболял. Лианите забравили да действат заедно. Когато полудели, паякът вече не съществувал.

— О. — Момчето се замисли над думите й, после се огледа наоколо. — Добре, има и друго нещо, което зная, че е тук някъде…

— Джома — започна Сара. Не й се искаше да го кара да замълчи. Детето толкова много приличаше на Дуер, когато брат й бе на същата възраст. — Трябва да…

— Чувал съм, че е тук, близо до Безпорядъка. Искам да видя коня.

— Ко… — Сара запремигва, после въздъхна. — О! Ами, защо не? Ако ми обещаеш, че веднага след това отиваме право при чичо ти. Става ли?

Момчето усърдно закима и отново метна на гръб раницата си. Сара взе собствената си чанта, тежка от бележките върху проучването й. Прити задърпа количката си зад тях.

— Натам е — посочи Сара, — близо до входа към Земноград.

 

 

Още откакто бяха изгорени страшните катапулти на сивите царици, Тарек беше открит за всички раси. И все пак, всяка от Шестте си бе избрала определен район от града. Човеците обитаваха красивия южен квартал заради богатството и престижа, дължащи се на търговията с книги. Тримата вървяха натам под засводена галерия, която заобикаляше Безпорядъка. По дървените решетки цъфтяха благоуханни чашкоцветя, но дори техният силен аромат се загуби, докато минаваха покрай сектора, в който урските търговци държаха стадата си. Пред входа се мотаеха няколко неомъжени млади урси. Една от тях наведе глава и изръмжа към Сара.

Изведнъж всички урси вдигнаха дългите си шии в една и съща посока и късите им, космати уши завибрираха към далечния тътен, който се разнесе от юг. Сара инстинктивно си помисли, че е гръмотевица. После вдигна поглед към небето и по гърба я полазиха тревожни тръпки.

„Възможно ли е всичко да се повтаря?“

Джома я хвана за ръката и поклати глава. Момчето с професионален интерес се заслуша в далечното ехо.

— Правят изпитания. Сигурен съм. Звукът не е приглушен от ограничаване на пространството или тежест. Някой сапьор проверява експлозивите си.

— Колко успокоително — промълви тя. Но само в сравнение с кратката, ужасена мисъл за нови звездни богове, които раздират небесата.

Младите урси отново гледаха към тях. Сара не хареса погледите им.

— Добре тогава, Джома. Да вървим да видим коня.

 

 

Градината на статуите се намираше в южния край на Безпорядъка. Повечето от „произведенията на изкуството“ бяха нехайно нахвърляни графити или груби карикатури, надраскани по каменни плочи през дългите векове, когато грамотността на Склона се срещала рядко. Но някои скални рисунки бяха смайващи с абстрактната си сложност — като групи сфери, гроздове или остри копия, стърчащи под заплашителни ъгли, — всички врязани в камъка от зъбите на едновремешните сиви матриарси, загубили династични войни по време на дългото кхюинско господство и оковани тук от победителките, за да прекарат последните си дни под изгарящото слънце.

На една от близките колони се виждаше изключително реалистичен барелеф от една от най-ранните епохи. Бавното потъване в разяждащата кал беше унищожило по-голямата част от скулптурата. И все пак на някои места все още можеха да се различат лица. Огромни изпъкнали очи гледаха настойчиво от кръгли глави, разположени върху тела, вдигнали нагоре гъвкавите си предни крака, сякаш се опълчваха срещу присъдата на съдбата. Дори след толкова много време очите изглеждаха някак грейнали от могъщ интелект. Никой на Джиджо не бе виждал такива разумни или мъчителни изражения върху лицата на глейвърите.

— Ето го! — възбудено посочи Джома. Момчето се хвърли към масивна скулптура, чиито гладки страни изглеждаха изпъстрени от просмукващите се през зеления камуфлаж слънчеви лъчи. Наричаше се „Жертвата на човечеството“ и символизираше онова, което човеците бяха донесли на Джиджо и ценяха повече от всичко останало, дори от безценните си книги.

Нещо, от което завинаги се бяха отказали, като цена за мира.

Съществото на скулптурата изглеждаше представено в момент на скок напред, вдигнало благородната си глава с развята от вятъра грива. Човек не можеше да не си го представи в движение, препускащо бързо и грациозно. Нежно споменавано в безброй древни човешки разкази, то беше едно от великите легендарни чудеса на старата Земя. Скулптурата винаги вълнуваше Сара.

— Изобщо не прилича на магаре! — изсумтя Джома. — Конете наистина ли са били толкова големи?

Самата Сара не го бе вярвала, докато лично не видя статуята.

— Да, понякога са ставали толкова големи. И недей да си измисляш, Джома. Разбира се, че доста прилича на магаре. В края на краищата, били са братовчеди.

„Да, и дървото гуру е свързано с грикловия храст.“

— Може ли да се покатеря отгоре? — със стаен глас попита Джома.

— Дори не споменавай за това! — Сара бързо се огледа. Наоколо не се виждаха урски лица, затова тя поомекна и поклати глава. — Попитай чичо си. Може той да те доведе тук през нощта.

Джома изглеждаше разочарован.

— Обзалагам се, че ти си се качвала горе, нали? — Сара едва не се усмихна. Двамата с Дуер наистина бяха изпълнили този ритуал като юноши, късно през една мразовита зимна нощ, когато повечето урси се въргаляха на топло сред мъжките си партньори. И тогава нямаше тройни очи, които да пламнат при гледка, толкова силно разярявала ги през първия век след кацането на земянитите — видът на човешки същества, уголемени от симбиоза с велико създание, което би могло да надбяга всеки урс. Две същества, слели се в нещо по-голямо от което и да е от тях поотделно.

„След втората война те смятали, че завинаги ще ни победят, като поискат всички коне и окончателно изличат вида.

Предполагам, че са си взели поука.“

Сара сподави тъжната мисъл. Всичко се бе случило толкова отдавна, още преди Великия мир и появата на Яйцето. Тя вдигна поглед към каменната фигура и към обвития в цветя скелет на древния буюрски град, към осеяното с облаци небе. „Казват, че когато от небесата се изсипе отрова, нейната най-убийствена форма ще бъде подозрението.“

 

 

Гилдията на сапьорите се помещаваше в сграда, която официално се казваше „Кула на химията“, но повечето жители на Тарек я наричаха „Двореца на смрадта“. Въпреки миризмите, които караха Прити да сумти от отвращение, в кулата духът на Сара се приповдигна. Във фоайето се смесваха всички раси, без каквато и да е следа от деленето на групи, което бе забелязала навсякъде другаде в града. Блъсканицата, сред която можеха да се чуят оживени разговори на езика на науката, показваше, че някои от Шестте нямат намерение да позволят на кризата да породи помежду им подозрения и враждебност. Просто имаха прекалено много работа.

Три етажа нагоре Залата на сапьорите като че ли кипеше от смут. Мъже и момчета викаха и се щураха наоколо, докато жени от гилдията с папки в ръце нареждаха на хуунски помощници къде да поставят бъчви с различни вещества. Отделили се в ъгъла, сивокоси човешки старейшини се бяха прегърбили над дълги маси и се съветваха с трекските си колеги, чиито претоварени от работа секретиращи пръстени бяха отрупани с мензури за събиране на летливи вещества. Сред целия този хаос обаче, Сара постепенно откри нормален работен порядък.

„Тази криза може и да е объркваща за другите, но сапьорите са прекарали целия си живот в мисъл за нея.“ Тук кипеше всеотдаен труд и това бе първото основание за оптимизъм, което Сара откриваше до този момент.

Джома бързо и силно я прегърна, после се отправи към мъж с прошарена брада, зачетен в някакви схеми. Сара позна специалната партида хартия, която Нило правеше веднъж годишно за художници и сапьори.

Семейната прилика надхвърляше чертите на лицето и тялото и стигаше чак до изражението на мъжа, щом погледна към Джома. Когато момчето постави дълга кожена тръба в мазолестата му длан, Кърт Сапьора само повдигна вежди.

„Това ли е всичко? Можех да я донеса и сама. Нямаше нужда Хенрик да праща хлапето на тази потенциално опасна мисия.“

Ако някой изобщо знаеше нещо за събитията в Ръбатата планина, това бяха присъстващите в тази зала. Но Сара си тръгна. Сапьорите изглеждаха заети. Освен това наблизо тя имаше собствени източници на информация. И сега бе време да иде там.

 

 

Енгрил Копировачката отново напълни чашите с чай, докато Сара четеше малка купчина листове — хронология на събитията и предположенията, донесена едва тази сутрин от поляната на Събора от урски куриер. Първото чувство на Сара бе прилив на облекчение. До този момент нямаше как да знае на кой от многобройните слухове да вярва. Сега вече знаеше, че кацането в планината е завършило без нещастни случаи. Присъстващите на Събора бяха невредими, включително братята й. Засега.

В другата стая се виждаха помощниците на Енгрил, които фотокопираха нарисуваните с мастило илюстрации на информацията, докато офсетовата преса вадеше печатни копия на текста. Скоро те щяха да стигнат до информационните табла в Тарек и после до околните/рояци, селца и стада.

— Престъпници! — въздъхна Сара и остави първата страница. Не можеше да повярва. — Престъпници от космоса. От всички възможности…

— Да, тази винаги е изглеждала най-невероятната — съгласи се Енгрил. Тя беше едра, червенокоса жена, обикновено весела и майчински настроена, но днес бе по-мрачна, отколкото я помнеше Сара. — А може и да не е била обсъждана много, тъй като не сме смеели да мислим за последствията.

— Но така не е ли по-добре, отколкото полицията на Института да арестува всички ни? Престъпниците не могат да донесат за нас, без да признаят собственото си престъпление.

Енгрил кимна.

— За съжаление тази логика има и друга страна. Престъпниците не могат да си позволят да допуснат ние да съобщим за тях.

— Доколко е основателно това опасение? От пристигането на г’кеките са минали няколко хиляди години и през цялото това време сега за пръв път имаме контакт с галактянската култура: Древните са изчислили, че до следващата орбитална проверка остават половин милион години и два милиона — до първата сериозна инспекция.

— Това не е чак толкова много време.

Сара запремигва.

— Не разбирам.

Възрастната жена взе димящия чайник.

— Още чай? Ами, виж сега. Вуббен подозира, че това са генни пирати. Ако е вярно, престъплението няма… как го наричаха древните? Няма давност. Няма ограничение във времето за наказване на виновниците. Членовете на престъпната група могат отдавна да са мъртви, но не и видът или галактянският клан, който представляват и който може да бъде санкциониран — от най-старшата раса патрон до най-младия клиент. Дори милион години са малко време за Великата библиотека, чиято памет обхваща хиляда пъти по толкова.

— Но мъдреците смятат, че след един милион години от нас няма да има и следа! Планът на предните… Свитъците…

— Генните пирати не могат да разчитат на това, Сара. Престъплението и ме прекалено сериозно.

Сара поклати глава.

— Добре, да допуснем, че дотогава все още ще има някакви далечни потомци на Шестте, които ще разказват неясни легенди за нещо, случило се много отдавна. Кой ще повярва на тази история?

Енгрил сви рамене.

— Не мога да кажа. Архивите показват, че сред дишащите кислород кланове от Петте галактики има много завиждащи си и даже кръвно враждуващи фракции. Навярно е нужно само някакво подозрение, само загатване, за да наведе съперниците на следата. Ако го имат, те могат да пресеят биосферата на Джиджо за по-сериозни доказателства. И тогава цялото престъпление ще се разкрие.

Сара замислено замълча. Най-големите съкровища в галактянското общество бяха биологични — особено онези редки видове, които от време на време се появяват на угарните светове. Видове, притежаващи искрата, наречена „Потенциал“. Потенциалът можеше да се ъплифтира. Да бъде осиновен от раса патрон и да му се даде тласъка — чрез обучение и генно манипулиране, — необходим, за да бъде прехвърлена пропастта от обикновени хитри животни до пътуващи сред звездите граждани. Необходим, освен ако не се приемеше земянитската легенда за самостоятелното еволюиране. Но кой в Петте галактики вярваше на тези глупости?

И пустошта, и цивилизацията играеха роля в процеса, чрез който разумният живот можеше да се възроди. Но нито едното от двете не можеше да постигне това, самостоятелно. Сложните драконови закони за миграциите — включително задължителното напускане на планети, системи и дори цели галактики — целяха да дадат на биосферите време да се възстановят и развият потенциал. След това, в съответствие с изпитаните през еоните правилници, се определяха нови раси за осиновяване.

Пиратите се надяваха да заобиколят тези правилници. Да открият нещо ценно тук на Джиджо — незаконно и преди определеното време. Но дори да имаха късмет, какво щяха да правят после със своето съкровище?

„Да отведат няколко двойки на свят, който вече владеят, тайно да ги оставят там и с генно манипулиране да ги натикат в естествена наглед екологична ниша. После търпеливо да изчакат хилядолетията или много по-дълго, докато накрая настъпи моментът да «открият» съкровището точно под носа си. Еврика!“

— Значи твърдиш — продължи тя, — че пиратите навярно не искат да оставят свидетели. Но защо тогава са се приземили на Склона? Защо не са кацнали отвъд Пустинята на изгрева или дори на малкия континент от другата, страна на Джиджо, вместо да дойдат право при нас?

Енгрил поклати глава.

— Кой казва такова нещо? Те са заявили, че се нуждаят от нашия опит и че с готовност ще платят за него. Но най-вероятно накрая ще платим ние.

Сара усети, че сърцето й се разтуптява.

— Значи… трябва да убият всички ни.

— Възможно е да има и не толкова драстични решения. Но мъдреците смятат, че това е най-практичното.

— Практично!

— От гледна точка на нашествениците, разбира се.

Сара замълча. „Само като си помисля, че част от мен с нетърпение очакваше срещата с галактяните и искаше да ги помоли да надникне в преносимите им библиотеки.“

Тя погледна през вратата на работилницата към потъналите в работа помощници на Копировачката. Едно момиче управляваше целостат — голямо огледало на дълга стойка, което следваше слънцето и насочваше мощен лъч през прозореца към копирания в момента документ. Подвижен процеп сканираше отразената светлина върху барабан от благороден метал, въртян от двама силни мъже. Той поемаше, въглероден прах от специалната табла, притискаше го върху чистите листове и правеше фотостатични копия на рисунки, произведения на изкуството и чертежи — на всичко друго, освен на машинописен текст, който по-евтино се възпроизвеждаше с офсетова преса.

От появата на тази техника на Джиджо досега не беше копирано нещо по-ужасно.

— Това е страшна новина — промълви Сара.

Енгрил се съгласи.

— Уви, дете, тя съвсем не е най-лошата. Ни най-малко. — Възрастната жена посочи към доклада. — Дочети го докрай.

Сара запрелиства с треперещи ръце страниците. Самата тя си спомняше звездния кораб като неясен предмет, профучал над главата й и разрушил мирния живот на Доло. Сега рисунките показваха нашественическия цилиндър ясно като бял ден и той беше още по-страшен в неподвижността си, отколкото бе изглеждал в движение. Трудно й беше да повярва на измерванията, направени от специалисти-инженерц с помощта на тайни методи за триангулиране.

После обърна нова страница и видя двама от самите пирати.

Тя зяпна стъписана от рисунката.

— Боже мой.

Енгрил кимна.

— Наистина. Сега разбираш защо отложихме отпечатването на новия брой на „Новинар“. Някои горещи глави сред кхюините и урсите, а даже и неколцина треки и хууни вече започнаха да мърморят за човешки заговор. Говори се дори за нарушаване на Великия мир.Разбира се, може изобщо Да не се стигне до това. Ако натрапниците открият достатъчно бързо онова, което търсят, Шестте няма да имат време да се разпаднат. На нас, човеците-изгнаници, може да ни се наложи да доказваме верността си по най-категоричния начин — като умрем наред с всички останали.

Мрачната перспектива на Енгрил накара Сара да се почувства ужасно. Но тя погледна към възрастната жена и поклати глава.

— Грешиш, Това не е най-лошото.

Гласът й бе предрезгавял от тревога. Енгрил озадачено отвърна на погледа й.

— Какво може да е по-лошо от унищожаването на всяко разумно същество на Склона?

Сара вдигна рисунката, изобразяваща мъж и жена, определено човеци, уловени, без да знаят, от скрил се художник, докато гледат надменно към диваците от Джиджо.

— Нашият живот не означава нищо — горчиво каза тя. — Ние сме били обречени още от мига, в който предците ни са хвърлили на този свят незаконното си семе. Но, тези — Сара яростно размаха листа, — тези глупаци се забъркват в древна игра, която нито едно човешко същество не владее добре. Те ще извършат кражбата си и после ще ни убият, с цел да изличат всички улики, само за да бъдат заловени. И когато това се случи, действителната жертва ще бъде Земята.

Аскс

Бяха открили долината на невинните.

Ние направихме всичко, за да я скрием, нали, пръстени мои? Пратихме ги надалеч — глейвърите, лорниците, шимпанзетата и зукирите. И онези деца на Шестте, които бяха дошли на Събора заедно със своите родители, преди корабът да нахлуе в живота ни.

Уви, всички усилия да ги скрием останаха напразни. Един от роботите от черната станция тръгна по топлата им следа през гората до убежището, което не се оказа толкова тайно, колкото се надявахме.

В нашата група на мъдреците най-малко се изненада Лестър.

— Със сигурност са очаквали да скрием онова, което ценим най-високо. Трябва да са открили топлинната следа на нашите бегълци, преди да успее да се разсее. — Печалната му усмивка издаваше съжаление, но в същото време и уважение. — Ако бях на тяхно място, щях да направя същото.

Англическият е странен език, в който подчиненото наклонение позволява да се правят предположения за невъзможни неща. Като си мисля за този език, „аз“ (в моя/нашия втори познавателен пръстен) разбирам неохотното възхищение на Лестър, но после ми е трудно да го преведа на моите/нашите други азове.

Не, нашият човешки мъдрец не замисля предателство.

Единствено чрез прозорливо съпреживяване той/ние можем да разберем нашествениците.

О, но нашите врагове ни разбират много по-бързо. Техните роботи се носят над някога тайния дол, записват, анализират — после се спускат, за да откъснат клетъчни проби от уплашените лорници или шимпанзета. След това искат да им пратим за изследване образци от всеки вид и се опитват да научат устното ни познание. Онези г’кеки, които най-добре познават зукирите, човеците, които работят с шимпанзета, и онези кхюини, чиито лорници печелят медали на празниците — тези „местни експерти“ трябва да споделят провинциалния си опит. Макар нашествениците предпазливо да твърдят, че ще ни платят добре (с дрънкулки и мъниста?), в думите им се долавя принуда и заплаха.

Нашите пръстени треперят изненадани, когато Лестър изразява задоволство.

— Сигурно смятат, че са открили най-ценните ни тайни.

— А нима не е така? — изръмжава от крака си Остра като нож прозорливост. — Не са ли онези, които зависят от нас, нашите най-големи съкровища?

Лестър кимва.

— Вярно е. Но нямаше начин да ги крием дълго. Не и след като нашествениците искат тъкмо по-висши форми на живот. Точно това са очаквали да скрием.

Но сега, ако изпаднат в самодоволство, дори ако за известно време заситят глада си, ние можем да ги отклоним от това да научат за други неща, евентуални преимущества, които ни предлагат — както и на зависимите от нас — слаб лъч на надежда.

— Възможно ли е това? — попита сивокосата и изтощена от грижи Ур-Джах, като разтърси черната си грива. — Както сам каза — какво можем да скрием? Те само трябва да зададат долните си въпроси и онези светотатствени ровоти се втурват и проучват всяка тайна чак до сърцевината на копитата.

— Точно така — потвърди Лестър. — Затова най-важното е да им попречим да задават правилните въпроси.

Дуер

Първата му мисъл, след като дойде в съзнание, беше, че трябва да е заровен жив. Че лежи — треперейки и после обливайки се в пот — в някаква забравена мрачна гробница. Място за умиране или самата смърт.

Но тогава, мъгляво се запита той, в кое ли каменно подземие можеше да му е толкова горещо? Пронизваше го постоянен отекващ ритъм, който караше мекия под като че ли да трепери под него.

Все още не съвсем на себе си — с упорито затворени клепачи, — той си спомни как някакви речни хууни пееха за отвъдния живот като за неподвижност в тясно, зловонно място, където безкрайно се носи тътенът на прибой — пулсиращото сърце на вселената. Докато се мъчеше да се изтръгне от обвивката на съня, тази участ му се струваше прекалено правдоподобна. Сякаш дяволи пробождаха тялото му с остри вили и особено пръстите на ръцете и краката му.

Когато тревожните му мисли започнаха да се фокусират, Дуер осъзна, че лепкавата топлина не е огненият дъх на дяволи. Миризмата му бе много по-позната.

Същото се отнасяше и за постоянното вибриране, макар да му се струваше по-силно и не толкова ритмично, колкото онзи приглушен звук, с който беше израснал, звучал в детските му години по време на всеки негов нощен сън.

„Това е водно колело. Аз съм в язовир!“

Сухата миризма прониза синусите му със спомени. „Кхюински язовир.“

Разбуждащият му се ум си представи кошер от извиващи се помещения, пълни със създания с крака, покрити с шипове и с остри зъби, създания, които се катерят по бронираните гърбове на другарите си, отделени със съвсем тънка стена от мрачно езеро. С други думи, намираше се на едно от най-безопасните, най-сигурни места, за които можеше да мечтае.

„Но… как? Последното нещо, което си спомням, е, че лежах гол в снежна буря, почти умрял от студ и без да съзирам помощ, отникъде.“

Но не беше удивен от това, че е жив. „Винаги съм имал късмет“, помисли си той, макар че така предизвикваше съдбата. Във всеки случай, очевидно Ифни още не бе свършила с него, не и след като имаше други начини да го подмами по пътеките на изненадата и гибелта.

Трябваше да направи няколко опита, за да повдигне тежките си, неподвижни клепачи и отначало помещението му се стори изпълнено с неясна мъгла. Едри сълзи размиваха и пречупваха единствения източник на светлина — пламък, който проблясваше от лявата му страна.

— А! — Дуер се дръпна назад, когато над него се извиси тъмна фигура. Сянката се фокусира в плоско лице с искрящи очи и език, провесен между остри бели зъби. Останалата част от съществото също се проясни — гъвкаво дребно тяло, черна козина и подвижни кафяви лапи. — Уф… това си ти — дрезгаво въздъхна Дуер. Резките движения разбудиха безброй усещания, предимно неприятни, които прииждаха от многото рани, изгаряния и натъртвания. Той погледна към захиления нур и поправи една от предишните си мисли.

„Винаги имах късмет, докато не срещнах теб.“

Дуер предпазливо се надигна и седна. Видя, че лежи сред купчина кожи, проснати върху песъчлив под, покрит с парчета кокали и черупки. Тази бъркотия контрастираше на останалата част от малкото помещение — греди, стълбове и облицовки, всичко блестящо под бледата светлина на свещ, която, мъждукаше върху маса с богата резба. Всички дървени повърхности носеха фините следи на кхюинските зъби, чак до ъгловите подпори, оформени като дантелен, измамно здрав филигран.

Дуер вдигна ръцете си. Бели бинтове покриваха пръстите му, прекалено добре навити, за да го е направил кхюин. Като преброи до десет и прецени, че дължината им е приблизително същата, той изпита колебливо облекчение — макар да знаеше, че понякога при измръзване се налага да ампутират върховете на пръстите, дори лекарите да успеят да спасят останалото. Ловецът сподави желанието си да разкъса със зъби превръзките, за да разбере незабавно истината.

„Търпение. Вече не можеш да направиш нищо, за да промениш случилото се.“ Постоянните иглички по кожата му показваха, че е жив и че тялото му се бори да се излекува. Тази мисъл облекчи болките му.

Дуер отритна няколко кожи, за да види краката си — които продължаваха да са на мястото си, слава на Яйцето, макар че пръстите им също бяха бинтовани. Ако там изобщо бяха останали пръсти. В продължение на много години старият Фалън ходеше на лов със специални обувки, след като веднъж ледът бе превърнал краката му в безформени чуканчета. Дуер прехапа устни, съсредоточи се и започна да праща сигнали, които въпреки че срещаха съпротива, изискваха движение. На усилията му отговаряха пронизителни болки, които го караха да потръпва и пъшка, но той не се отказа, докато и двата му крака не започнаха да изтръпват. Накрая доволен се отпусна по гръб. Можеше да свива важните пръсти на краката си — кутрето и палеца. Дори да бяха увредени, щеше да е в състояние да ходи и тича нормално.

Облекчението беше като глътка силен алкохол, който замая главата му. Дори се засмя на глас — четири кратки, остри излайвания, които накараха Калнокракия да го погледне.

— Значи на теб дължа живота си, така ли? Да не си се втурнал обратно към Поляната, джавкайки за помощ? — попита той.

Калнокракия отстъпи назад, сякаш разбираше, че му се подиграват.

„О, я стига — каза си Дуер. — Може дори да се окаже вярно.“

Повечето от другите му наранявания бяха като онези, от които преди беше оцелявал много пъти. Прилежна ръка бе зашила с игла и конец няколко от раните. Дуер се загледа в шева и неочаквано си го спомни от предишно преживяване. После отново се засмя, разпознал спасителя си по следите, които беше оставил върху собственото му тяло. „Ларк. Как ли е разбрал?“

Очевидно брат му беше успял да открие измръзналата група сред снеговете и го бе пренесъл чак до едно от кхюинските имения по горните хълмове. „А щом аз съм оцелял, значи Рети също е тук. Тя е млада и би захапала ръката на смъртта, ако някога дойде за нея.“

Известно време Дуер учудено се взираше в бледите петна по ръцете и дланите си. После си спомни. „Златистата течност на мулк-паяка — някой трябва да я е изстъргал от кожата ми.“

Все още изпитваше странно усещане на тези места. Не точно вцепененост, а по-скоро съхраненост — някак си извън времето. Хрумна му странната идея, че парченца от плътта му сега са по-млади, отколкото са били преди. Навярно те дори щяха да надживеят с известно време тялото му, след като останалата част от него умреше.

„Но все още не, Единствен по рода си“, помисли си той.

„Мулк-паякът е онзи, който го няма. Така и не успя да довърши колекцията си.“

Спомни си пламъците и взривовете. „Трябва да се уверя, че Рети и глейвърът са добре.“

— Предполагам, че няма да се затърчиш да доведеш брат ми при мен, а? — попита Дуер нура, който просто отвърна на погледа му.

С въздишка той наметна една от кожите на раменете си, после предпазливо застана на колене, като превъзмогна пристъпа на болка. Ларк щеше да се ядоса, ако скъсаше някой от фините шевове, затова се опита да внимава и се изправи, опрял се с ръка на стената. Когато замайването му премина, Дуер се дотътри до красивата маса и взе свещта, заедно с глинения свещник. После идваше ниската, широка врата, покрита със завеса от висящи дървени летви. Трябваше да се наведе, за да мине през предназначения за кхюини отвор.

В двете посоки се виждаше полегат, абсолютно тъмен тунел. Той тръгна наляво, тъй като натам подът леко се издигаше нагоре. Разбира се, сините кхюини строяха подводните си домове по своя собствена логика. Когато играеше на криеница с малките на Длетото, Дуер често се губеше, дори в познатия му долоски язовир.

Предпазливото ходене на пети беше болезнено и неудобно. Скоро той се разкая за импулсивната си постъпка, която го бе пратила да се скита така, далеч от удобното легло. Но няколко дури по-късно упоритостта му бе възнаградена от звуците на тревожен разговор, който се разнасяше някъде напред. Двама от събеседниците очевидно бяха човеци — мъж и жена, — а третият беше кхюин. Не бяха нито Ларк, нито Рети, макар че гласовете звучаха познато. И напрегнато. Ловният инстинкт на Дуер да усеща чувства започна да го боде като измръзналите му пръсти.

— … нашите племена са естествени съюзници. Винаги са били. Спомняш ли си как предците ни са помогнали на твоите да отхвърлят тиранията на сивите?

— Също както моят народ е помогнал на вашия, когато урските стада дебнели човеците навсякъде извън Библоската крепост. Когато нашите ями подслонили вашите бездомни фермери и семействата им, докато не сте станали достатъчно много, за да отвърнете на удара.

Вторият глас, говорещ от две или повече кракоусти, принадлежеше на кхюинска матрона, Дуер беше сигурен. Навярно господарка на този уютен планински язовир. Частите от разговора, които бе чул до този момент, не му харесваха. Той духна пламъчето на свещта и се затътри към слабата светлина на вратата нататък по тунела.

— Това ли искате сега от мен? — продължи матриархът, като говореше с друга група усти. Тембърът на англическия й акцент се промени. — Ако се нуждаете от убежище в тази страшна буря, аз и сестрите ми ви го предлагаме. Пет петорки от човешки заселници, наши съседи и приятели, могат да доведат бебетата, шимпанзетата и по-малките си животни. Сигурна съм, че другите езерни майки из тези хълмове ще направят същото. Ще ви закриляме тук, докато не си заминат престъпните ви братовчеди или докато не взривят този дом с всемогъществото си и не превърнат водите на езерото в пара.

Думите бяха толкова неочаквани, толкова извън всякакъв контекст за замъгления мозък на Дуер, че не можеше да ги проумее.

— А ако помолим за много повече? — изсумтя мъжът.

— За нашите синове ли искаш да кажеш? За тяхната пламенна смелост и шипести лапи? За техните бронирани коруби, толкова яки и в същото време като меко сирене, разрязвано с буюрска стомана? — Кхюинската майка съскаше като кипнал чайник. Дуер преброи пет застъпващи се гласа — говореше с всичките си пет кракоусти едновременно.

— Това наистина е много — след кратка пауза отбеляза тя. — Прекалено много. А ножовете от буюрска стомана са като разлюляване на нежни бамбукови дървета в сравнение с новите неща, от които всички се страхуваме.

Дуер зави зад ъгъла. Няколко фенера осветяваха лицата на събеседниците. Той заслони очи с длан, когато двамата човеци се изправиха — тъмнокож, суров на вид мъж в средата на четирийсетте си години и десетина години по-млада, набита жена с широко чело и светла коса, грубо завързана отзад. Кхюинската матрона за миг се залюля и вдигна двата си крака. Лапите й проблеснаха на светлината.

— От какви нови неща се страхувате, почитаема майко? — дрезгаво попита Дуер. После продължи, обърнал се към човеците: — Къде са Ларк и Рети? — Той премигна. — Имаше също… един глейвър.

— Всички са добре. Заминаха за Поляната, за да отнесат важна информация — изсъска кхюинът. — Междувременно, докато се възстановиш, ти ще почетеш това езеро като наш гост. Аз съм известна като Тънкоостър зъб. — Тя наведе корубата си и драсна по пода.

— Дуер Куулън — отвърна той и несръчно се опита да се поклони със скръстени пред гърдите си ръце.

— Добре ли си, Дуер? — попита мъжът и протегна ръка към него. — Не би трябвало да ставаш и да се разхождаш наоколо.

— Според мен това зависи от самия капитан Куулън — отбеляза жената. — Ако е готов, имаме много неща за обсъждане.

Дуер се втренчи в тях.

„Данъл Одзава и… Лена Стронг.“

Познаваше я. Всъщност, бяха се уговорили да се срещнат на Събора. Нещо, свързано с онази тъпа идея за „туризъм“.

Дуер поклати глава. Тя бе използвала дума, която звучеше странно и ужасно.

Капитан.

— Свикали са опълчението — отговори си сам той, ядосан, че мозъкът му се движи толкова бавно.

Данъл Одзава кимна. Като главен горски надзирател на централната част на Ръбатата планина, формално той беше шеф на Дуер, макар че рядко се виждаха по друго време, освен на Съборите. Одзава притежаваше внушителен интелект и бе помощник-мъдрец, който имаше право да взима решения по въпросите на закона и традицията. Що се отнасяше до Лена Стронг, русокосата жена носеше подходящо име^[4]. Тя беше вдовица на арендатор, премазан от дърво — случайно, според нейните думи. След смъртта му бе напуснала родното си селище, за да стане една от най-добрите Дървосекачки по реката.

— Първостепенна бойна готовност — потвърди Одзава. — Свикани са всички роти.

— Какво… всички ли? Само за да хванат една малка банда преждевремци?

Лена поклати глава.

— Семейството на момичето отвъд Ръбатата планина ли имаш предвид? Става въпрос за нещо много по-голямо.

— Тогава…

Дуер най-после си спомни. Неясният образ на летящо чудовище, което изстрелва огнени мълнии.

— Летящата машина — изхриптя той.

— Точно така — кимна Данъл. — Онова, с което се сблъска…

— Чакай да се сетя. Няколко буйни глави са изровили таен склад.

Винаги бе имало мечтатели и безделници, които преследваха слухове за легендарни съкровища. Не останки, а запечатано съкровище, нарочно заровено от заминаващите си буюри. Дуер често трябваше да връща такива иманяри, отклонили се прекалено далеч. Ами ако някакви разгневени млади урси наистина бяха открили древно божествено оръжие? Възможно ли бе първо да са го изпитали върху двама самотни човеци, хванати в лабиринта на мулк-паяк, преди да продължат, за да направят още по-големи поразии?

Лена Стронг високо се засмя.

— О, той е страхотен, Данъл. Какво предположение! Само да беше истина!

Дуер вдигна ръка към главата си. Вибрирането на водното колело му се струваше измъчено и неравномерно.

— Каква е истината тогава? — сприхаво попита той, после зяпна към Одзава, удивен от изражението на лицето му. Възрастният мъж му отговори, като кратко повдигна нагоре очи.

— Не — промълви Дуер.

Почувства се странно отдалечен.

— Тогава всичко е свършило и аз вече не съм на работа… така ли?

Двамата човеци го хванаха подмишниците, когато силата, изтеглила го от безсъзнанието му по-рано, го напусна — дългът.

„Галактяни. Тук, на Склона — помисли си той, докато носеха отпуснатото му тяло обратно по коридора. — Значи най-после дойде. Денят на Страшния съд.“

Нямаше какво повече да направи. Не беше в състояние да промени каквото и да е.

 

 

Очевидно мъдреците не бяха съгласни. Смятаха, че тази участ все още може да бъде избягната или поне някак си променена.

„Лестър Камбъл и неговите помощници кроят планове“, осъзна на следващата сутрин Дуер, когато отново се срещна с двамата човеци, този път на брега на заобиколеното от дървета планинско езеро. Дори около бента имаше дървета, които смекчаваха изящните му очертания и го сливаха с пейзажа. Изтегнат на красива дървена пейка, Дуер отпиваше студена напитка от урски стъклен бокал и наблюдаваше двамата пратеници, които бяха дошли чак дотук, за да се срещнат с него.

Очевидно лидерите на земянитския клан играеха сложна многопластова игра — залагаха егоизма на видовете срещу благото на Общностите като цяло. Ясното, открито лице на Лена Стронг не изглеждаше помрачено от тази двоякост, но същото не можеше да се каже за Данъл Одзава, който обясни на Дуер различните реакции на другите раси от факта, че нашествениците са човеци.

„Иска ми се Ларк да беше останал. Той би могъл да проумее всичко това.“ Ловецът все още усещаше главата си замаяна, въпреки ободрителния сън през нощта.

— Продължавам да не разбирам. Какво правят авантюристи-човеци тук, в Галактика Втора? Мислех си, че земянитите са груба, невежа тълпа, даже в собствената им малка част от Галактика Четвърта!

— А ние защо сме тук, Дуер? — отвърна му с въпрос Одзава.

— Нашите предци са дошли на Джиджо, след като са били принудени от звездите.

Дуер сви рамене.

— Те са били егоистични копелета. Били са готови да застрашат съществуването на цялата раса, само за да намерят място, където да се размножават.

Лена изсумтя, но той не сведе глава.

— Нищо друго няма смисъл.

„Нашите предци са били егоцентрични престъпници“, бе казал веднъж Ларк.

— Не вярваш ли в разказите за преследването и бягството? — попита Лена. — За необходимостта да се скрият или да умрат?

Дуер сви рамене.

— Ами г’кеките? — допълни Одзава. — Техните предци също са твърдели, че бягат от гонения. Сега научаваме, че расата им наистина е била унищожена от съюза на Наследниците. Геноцид ли трябва да е имало, за да е основателно оправданието?

Дуер извърна поглед. Не беше умрял никой от г’кеките, които познаваше. Трябваше ли да скърби за милионите, убити толкова отдавна и далече?

— Защо питате? — сприхаво измърмори той. — Как бих могъл да променя нещата?

— Зависи — наведе се напред Данъл. — Брат ти е блестящ учен, но е еретик. Споделяш ли неговите възгледи? И ти ли смяташ, че този свят ще е по-добър без нас? Трябва ли да изчезнем, Дуер?

Той разбра, че го поставят на изпитание. Като отличен ловец, Дуер щеше да е ценен за опълчението — ако можеха да му се доверят. Усещаше очите им, които чакаха и го преценяваха.

Ларк без съмнение бе по-сериозен и мъдър човек от всеки друг, когото познаваше Дуер. Когато говореше разпалено за ценности, по-висши от обикновеното животинско размножаване, аргументите му звучаха логично — определено по-логично, отколкото странния, основан на математиката и условен оптимизъм на Сара. Дуер имаше информация от първа ръка за изчезващи видове — загуба на нещо красиво, което никога нямаше да се възстанови.

Може би Джиджо наистина щеше да е по-добре, ако останеше несмущаван.

И все пак Дуер познаваше собственото си сърце. Ако намереше истинската партньорка, някой ден щеше да се ожени и да наплоди толкова много деца, колкото съпругата му и мъдреците позволяха, опивайки се като от силно вино от обичта, която щяха да му дават те в отговор на неговата любов.

— Ще се бия, ако питате за това — тихо каза той, навярно засрамен да го признае. — Ако е необходимо, за да оцелеем.

Лена изсумтя и кратко, доволно кимна. Данъл изпусна тиха въздишка.

— Може да не се наложи. Твоите задължения в опълчението ще бъдат поети от други.

Дуер седна изправен.

— Заради това ли? — посочи към превръзките на краката и лявата си ръка той. Бяха свалили бинтовете на дясната и тогава ловецът видя, че средният му пръст вече не е най-дългият — неприятна, но не и осакатяваща ампутация, заздравяваща под кора от трекски мехлем.

— Скоро ще съм на крака и в отлична форма, както винаги.

— Аз наистина разчитам на това — кимна Одзава. — Нуждаем се от теб за нещо доста трудно. И преди да ти го обясня, трябва да се закълнеш никога да не съобщаваш за това на когото и да е, особено на брат си.

Дуер го погледна с разширени очи. Ако беше който и да е друг, щеше презрително да му се изсмее. Но той вярваше на Одзава. И колкото да обичаше и да се възхищаваше на брат си, Ларк несъмнено бе еретик.

— За добро ли е? — попита Дуер.

— Така смятам — с очевидна искреност отвърна старецът.

Дуер тъжно въздъхна.

— Добре тогава. Да чуем какво ще ми кажеш.

Аскс

Натрапниците поискаха да видят шимпанзетата, после започнаха да се дивят на онези, които им доведохме, сякаш никога преди не бяха виждали такива.

— Вашите шими не говорят! Защо е така?

Лестър изразява удивление. Разбира се, шимпанзетата владеят езика на знаците. Но след бягството на „Убежище“ на Джиджо били ли са им прибавени и други способности?

Нашествениците не изглеждат впечатлени от колебанието на Лестър, също и някой от Шестте. За пръв път „аз“/ние усещаме нещо скрито, измамно в поведението на моя/нашия човешки колега. Той знае повече, отколкото показва. Но нашият плашлив рюк не желае да ни разкрие повече.

И това не е единствената ни тревога. Кхюините отказват да говорят за лорниците. Нашите г’кекски братовчеди са стъписани от новината, че са последните от вида си. И всички ние сме ужасени, когато виждаме, че роботите на натрапниците се връщат в базата си, натоварени с обгазени, спящи глейвъри, отвлечени от отдалечени стада за анализиране под онези някога весели павилиони, които заехме на гостите си.

— Това ли е завръщането на невинността, обещано в Свитъците? — пита Ур-Джах и от сведената й муцуна като пара се надига съмнение. — Възможно ли е благодатта да произхожда от престъпление?

Само да можехме да попитаме глейвърите. Това ли са искали, когато са избрали Пътя на Изкуплението?

Ларк

— О, я виж кой бил тук. Изненадана съм, че имаш нахалството да си показваш лицето наоколо.

Усмивката на жената от нашественическия кораб изглеждаше едновременно лукава и дразнеща. Тя свали еластичните си ръкавици и се извърна от глейвъра, проснат върху лабораторната маса, с вкарани в скалпа жици. Под студената светлина на мощни лампи над няколко от големите бюра бяха наведени човешки, г’кекски и урски работници, изпълняваха рутинните задачи, на които ги бяха научили, и помагаха на работодателите си да анализират животните, събрани от различни джиджоски екосистеми.

Ларк беше оставил раницата си на входа. Сега отново я взе.

— Ако искаш, ще си ида.

— Не, не. Остани, моля те. — Линг му махна да влезе в лабораторната палатка, преместена на скрито в гората място в същата нощ, през която Ларк за последен път видя красивата нашественичка, същата нощ, през която черната станция се зарови под купчина пръст и откъснати растения. Причината за двете постъпки беше неясна, но началниците на Ларк смятаха, че трябва да е свързана с унищожаването на един от роботите на натрапниците. Събитие, на което брат му трябва да бе присъствал.

После идваше разказът на Рети, момичето от другата страна на планината, подкрепен от нейното съкровище — странна метална машина, някога имала формата на джиджоска птица. Дали бе останала от буюрите, както предполагаха някои? В такъв случай, как един толкова малък предмет би могъл да пречи с нещо на могъщите нашественици? Освен ако не беше като върха на червена кхюинска коруба, безопасен на пръв поглед, стърчащ над пясъчна дюна, част от нещо много повече, отколкото изглеждаше? Сега „птицата“ лежеше в една пещера, безглава и няма, но Рети се кълнеше, че преди се е движела.

Ларк получи нареждане да се върне на Поляната преди брат му да е в състояние да потвърди разказа му. Знаеше, че не трябва да се тревожи. Данъл Одзава можеше да се погрижи за раните на Дуер. И все пак, дълбоко негодуваше срещу заповедта за връщане.

— Ще имаш ли нужда от мен за друга експедиция? — попита Линг той.

— След като последния път ме изостави ли? На мястото, където е бил унищожен роботът ни, открихме човешки следи. Натам ли се беше разбързал? Странно как си намерил пътя.

Той нарами раницата си.

— Е, щом не се нуждаеш от мен…

Тя махна с ръка пред лицето му.

— А, няма значение. Хайде да продължаваме. Има достатъчно работа, ако искаш да участваш.

Ларк погледна към лабораторните маси. От Шестте на Джиджо, нашествениците използваха и трите раси с добра координация очи-ръце. Навън работеха хууни и кхюини, за които дрънкулките на командващите ги натрапници означаваха невъобразимо богатство. Сред палатките не можеха да се видят само треките, тъй като пръстеновидните очевидно правеха гостите нервни.

„Сипайски труд“. Така презрително се изрази Лена Стронг, когато донесе новите заповеди на Ларк в язовира на Тънкоостър зъб. Стара фраза от Земята, означаваща местни, които се бъхтят за могъщи чужденци и получават за труда си мъниста.

— О, не прави такава кисела физиономия — засмя се Линг. — Ще ти е от полза, ако ти дам да оцветяваш нервна тъкан или да почистваш кошарите на дългокосите… Не, почакай. Наистина искам да обсъдя с теб някой неща.

— Утен е тук. Той посочи към отсрещния край на палатката, където неговият колега-биолог, едър мъжки кхюин с бронирана сива коруба, разговаряше с Ран, единия от двамата мъже от нашественическия кораб, висок и едър в стегнатата си униформа.

— Утен знае невероятни подробности за връзките между различните видове — с кимване се съгласи Линг. — Това не е лесно на планета, на която всеки двайсетина милиона години в продължение на еони са пристигали чужди видове. Като се имат предвид ограниченията ви, вашите познания са внушителни.

Дали тя имаше някаква представа докъде всъщност се простират джиджоските „познания“? До този момент мъдреците не им бяха показали подробните си карти и Утен трябва да влачеше и петте си крака, за да окаже точно толкова помощ, колкото да продължава да им е необходим, И все пак натрапниците като че ли лесно се впечатляваха от ограничените проблясъци на местна проницателност, което показваше само колко обидно, малки бяха очакванията им.

— Благодаря — измърмори Ларк. — Много благодаря.

Линг въздъхна и за миг извърна тъмните си очи.

— По дяволите, изобщо ли не мога да изразя нещо както трябва днес? Не съм искала да те обидя. Просто… виж, какво ще кажеш да опитаме отначало, а? — Тя протегна ръка.

Ларк я погледна. Какво се очакваше да направи сега?

Линг протегна лявата си ръка и го хвана за дясната китка. После нейната дясна длан стисна неговата.

— Това се нарича ръкуване. Използваме го, за да изразим уважение, приятелски поздрав или договореност.

Ларк запремигва. Ръката й беше топла, силна и малко влажна.

— О, да… Аз съм че… чувал съм за това.

Той се опита да отговори на стисканото й, но изпита толкова странно усещане — някак си смътно еротично, — че я пусна по-рано, отколкото очевидно очакваше жената. Усети, че лицето му се изчервява.

— Разпространен ли е този жест?

— Чувала съм, че е много разпространен. На Земята. „Чувала ли си?“ Ларк се улови за подхвърлените думи и разбра, че отново се е започнало — играта им на загатвания и разкрития, взаимно разпитване и недомлъвки.

— Разбирам защо тук, на Джиджо, сме се отказали от него — отбеляза той. — На урсите не би им харесало. Техните ръце са нещо по-лично, отколкото гениталиите им. Хууните и кхюините биха смачкали нашите длани, а ние бихме направили на пихтия пипалата на всеки г’кек, който опита да се ръкува.

Все още усещаше пръстите си горещи. Ларк сподави порива си да ги погледне. Определено бе време да промени темата.

— И така — каза той, като се мъчеше да говори с деловия глас на равен на нея, — значи никога не си била на Земята?

Тя вдигна едната си вежда. После се засмя.

— А, знаех си, че няма да можем да наемем човек като теб само за шепа биоразпадащи се играчки. Не се тревожи, Ларк. Ще ти се плаща в края на всеки ден с отговори с някои отговори. След като ги заслужиш.

Ларк въздъхна, макар че договорът всъщност не звучеше зле.

— Много добре тогава. Защо не ми кажеш какво искаш да знаеш ти?

Аскс

Всеки ден ние се мъчим да посредничим между нашите фракции, от онези, които настояват за сътрудничество с нашите неканени гости, до други, които търсят начини да ги унищожат. Дори моите/нашите собствени различни азове се борят помежду си.

Да сключим мир с престъпници или да се опитаме да победим непобедимите.

Проклятие или смърт.

И все пак нашите гости ни питат за други посетители. Виждали ли сме в последно време чужденци, спуснали се от небето? Има ли буюрски останки, за които не сме им разказали? Останки, сред които се крият древни механизми, все още готови за мощно действие?

Защо е тази настоятелност? Те със сигурност разбират, че не лъжем — че не знаем нищо повече от онова, което сме им казали.

Или е истина, пръстени мои? Дали всички от Шестте са споделяли еднакво с Общностите, или има някои, които са скрили жизненоважна информация, потребна на всички?

Това, че „аз“ си мисля такова нещо, е още един признак какви паднали, низки, отвратителни преждевремци сме ние. Ние, които със сигурност ще паднем още по-ниско.

Рети

Под по-малка, по-неугледна палатка, в гъста горичка на известно тайно разстояние от изследователската станция, Рети се хвърли върху една тръстикова рогозка и заудря с юмруци.

— Смрадливци. Гнили черва и гадно месо. Гнилоч, гнилоч, гнилоч!

Имаше сериозни основания да беснее от ярост и самосъжаление. Онзи лъжец Дуер й беше казал, че мъдреците са добри и умни. Но се бяха оказали отвратителни!

О, не от самото начало. Отначало надеждите й бяха избликнали като гейзерите сред димящите Сиви хълмове у дома. Лестър Камбъл и другите изглеждаха толкова мили, като успокоиха страховете й да не я накажат за престъплението, че дедите й са избягали на изток, отвъд забранената планина. Дори преди да я разпитат, накараха лекарите да се погрижат за раните и изгарянията й. На Рети изобщо не й дойде наум да се уплаши от непознатите г’кекски й трекски лечители, които разтвориха залепналите капчици от течността на мулк-паяка и после използваха пяна, за да изчистят паразитите, въдили се по главата й откакто се помнеше. Дори намери в себе си сили да им прости, когато разбиха надеждите й да изцелят белезите по лицето й. Очевидно дори онова, което можеха да постигнат склонярите, си имаше граници.

Още когато двамата с Ларк пристигнаха на поляната на Събора, всички изглеждаха ужасно възбудени и объркани. Отначало Рети си помисли, че е заради нея, но скоро разбра, че истинската причина са посетителите от небето!

Нямаше значение. Въпреки всичко й се струваше, че се е прибрала вкъщи! Че е посрещната в прегръдките на семейство, далеч по-голямо и мило от мръсната малка банда, която познаваше от четиринайсет ужасни години.

Поне така й се струваше за известно време.

До предателството.

Докато мъдреците отново не я привикаха в павилиона си и не й съобщиха решението си.

— Всичко е по вина на Дуер — измърмори по-късно тя, като разпалваше яростното си негодувание. — На Дуер и на смрадливия му брат. Само да можех да избягам оттатък планината без да ме видят! В цялата тази бъркотия никой не би ме забелязал. — Рети нямаше ясна представа какво би направила след това. Възрастните в родния й дом разказваха мрачни истории за Склона. Навярно можеше да оцелее в някое далечно селище като ловец. Не за храна — склонярите си имаха достатъчно, — а за меките кожи, които щяха да затворят устите на местните за въпроси относно произхода й.

Когато живееше в Сивите хълмове, такива мечти й бяха помагали да издържа всеки един ужасен ден. И все пак тя може би никога нямаше да намери кураж, за да избяга от гадния си клан, ако не беше красивата пъстра птица.

А сега мъдреците й я отнемаха!

— Ние сме благодарни за участието ти в донасянето на това загадъчно чудо — по-малко от един час преди това бе казал Лестър Камбъл. Крилатото нещо беше проснато на масата пред него. — Междувременно обаче, се появи нещо ужасно неотложно. Надявам се, че ще разбереш, Рети, защо е необходимо да се върнеш.

Да се върне? Отначало тя не можеше да се насили да проумее. И все още се чудеше, докато той продължаваше ли продължаваше.

Да се върне?

Да се върне при Джаз и Бом, при тяхното постоянно перчене? При безкрайните побои на тези големи, силни ловци? Които винаги се хвалеха край лагерния огън с дребните си, гадни триумфи, все по-преувеличени с всеки, следващ разказ? При онези идиоти, които наказваха със запалени пръчки всеки, който се опиташе да им се противопостави?

Да се върне там, където майките гледаха как половината от бебетата им залиняват и умират? Там, където това нямаше никакво значение, защото бебетата продължаваха да се раждат, да се раждат и да се раждат, докато жените изсъхваха и умираха от старост, преди да навършат четирийсет? Да се върне при всичкия онзи глад и мръсотия?

Човешкият мъдрец беше мърморил думи и изрази, които се предполагаше да звучат успокоително, благородно и логично. Но Рети бе престанала да слуша.

Те искаха да я пратят обратно при племето!

О, навярно щеше да е прекрасно да види лицето на Джаз, когато влезеше в лагера, облечена и снаряжена с всички чудеса, които можеха да й предложат Шестте. Но щеше за пореден път да бъде обречена на онзи ужасен живот.

„Няма да се върна. Няма!“

С това решение Рети се претърколи, избърса очите си и се замисли какво да прави.

Можеше да опита да избяга и да се скрие някъде. Слуховете твърдяха, че сред Шестте не всичко е в съвършена хармония. До този момент тя се бе подчинявала на искането на Камбъл да не раздрънква историята за произхода си. Но Рети се чудеше дали някоя урска или кхюинска фракция нямаше да плати за информацията? Или да я покани да живее сред тях?

„Твърди се, че понякога урсите позволяват на избрани човеци да ги яхват, когато хората са достатъчно леки и достойни за това.“

Рети се помъчи да си представи живота сред препускащите кланове, скитайки се смела и свободна из откритите равнини с развята от вятъра коса.

Или защо да не иде при морето с хууните? Имаше острови, на които никой никога не бе стъпвал, и летящи риби, и плаващи планини от лед. Само какво приключение щеше да е това! После бяха треките от блатата…

Изведнъж й хрумна нова идея. Като че ли неочаквано се откриваше друга алтернатива. Толкова удивителна, че момичето остана легнало в продължение на няколко дури, най-после разтворило свитите си юмруци. Накрая седна и с усилващо се вълнение, се замисли за възможност, надхвърляща всички други желания, които някога бе имало.

И колкото повече мислеше, толкова по-хубава започваше да му се струва.

XI.
Книга на морето

Разказът на Алвин

Другите вече спят. Късно е, но аз искам да опиша всичко това, ’щото нещата започват да се развиват прекалено бързо и не знам кога ще имам друга възможност.

Утре се връщаме долу, натоварени с ново оборудване, заето ни от Уриъл Ковачката — толкова много хубави неща, че в момента се чувстваме доста тъпи заради предишните си планове.

Само като си помисля, че бяхме готови да доверим живота си на боклуците, направени от нас!

Уриъл вече прати съобщения на родителите ни, написани калиграфски върху платнена хартия и подпечатани с нейния печат на мъдрец на Общностите. Така че старците на Хък или моите не са в състояние да направят нищо, за да ни спрат.

Не че горя от желание да се срещна с тях, така или иначе. Какво ще им кажа? „Хей, тате, ще е също като в «Двайсет хиляди левги под морето»! Спомняш ли си колко често ми я четеше, когато бях малък?“

Сега се сещам как завършваше тази история за подводния екипаж на капитан Немо и разбирам защо Йоуг-уейюо съжалява, че съм станал човекоподражател. Ако баща ми се противопостави на това приключение, аз няма да му отвърна на англически, за да му покажа, че всъщност съм премислил нещата по няколко начина. Това пътуване е нещо повече от детинско увлечение, то е важно за селището ни и за нашата раса. Ние ще творим история. От значение е да участва хуун — от идеята до действието и до спомените.

 

 

Щом веднъж го реши, Уриъл наистина задвижи нещата. Клещовръх тръгна същата вечер, след вленирането на Зиз и отведе новопъпкувания трек в родния си кошер, за да се приспособи към водата в плитчините на юг от Цепнатината. Останалите от нас ще отидем по суша с товарни вагони.

Изпитателните спускания започват само след пет дни!

Изборът на място беше от жизнено значение. В Бунището има само един участък, където дълбокоморската долина се спуска към брега като острие на коса. Където от нея се разклоняват назъбени каньони, които минават точно покрай Крайната скала. Като се спуснехме от надвисналата над морето издатина, нямаше да има нужда дори да наемаме кораб.

Огромно облекчение е най-после да вземем решение. Дори Хък признава, че жребият е хвърлен и приема съдбата с потриване на две от очните си стълбчета.

— Поне ще сме на самата граница, където и без туй искам да ида. Когато свършим, Уриъл ще ни бъде длъжница. Ще трябва да ни подпише разрешение да пресечем границата и да посетим някои буюрски руини.

На англически има една дума — „упоритост“ — и тя се превръща в „инат“, когато я превеждам на галшест. А това е още една причина, поради която човешката реч най-добре характеризира приятелката ми Хък.

Всички ние, даже Ур-ронн, сме повече от леко изненадани от начина, по който Уриъл съвсем неочаквано хвърля средства за нашето „малко приключение“. През последния ни следобед на Маунт Гуен — след дългия ден, прекаран в опаковане на сандъци и преглеждане на инвентарни списъци, в очакване фабриката да утихне за през нощта — ние разговаряхме за изблика на услужливост на ковачката.

— Трява да е свързано със звездните корави — каза Ур-ронн и повдигна муцуна от сламеника си.

Хък обърна две от очните си стълбчета към нея — и остави само едно забито в изтъркания си екземпляр на „Замъкът на лорд Валънтайн“. Тя изпъшка.

— Не започвай пак! Какво общо може да има нашето тъпо спускане в морето с пристигането на галактянски крайцери на Джиджо? Не мислиш ли, че Уриъл би измислила нещо по-важно?

— Но фреди една седмица Гивц каза…

— Защо просто не си признаеш, че не си чула Гибц както трябва? Днес пак го питахме и трекът не помни да е виждал каквито и да е космически кораби.

— Не този трек — поправих я аз. — Изобщо нямахме възможност да питаме Гибц преди да вленира. Всъщност Тюг каза, че не си спомня.

— Тюг, Гибц. Разликата едва ли е толкова голяма. Дори и един влениран трек не може да забрави такова нещо!

Не бях съвсем сигурен. Чувал съм, че трекският паметен восък е несигурно нещо.

Освен това изобщо не съм сигурен в каквото и да е, както Хък е сигурна във всичко.

Разбира се, имаше и друга личност, която можехме да попитаме, но докато подреждахме оборудването и преглеждахме плановете си, предполагам, че буйната стара ковачка нарочно ни смая, за да забравим въпроса си. „Сплаши“ навярно е по-точната дума, макар да не съм сигурен, тъй като пиша това на светлината на свещта без удобния си речник. През последните няколко дни Уриъл се отклони от обичайните си задължения, за да разговаря с човешкия си гост, да се грижи за скъпоценната си зала на дисковете и да ни тъпче с още подробности, за които изобщо не се бяхме сещали през всичките си дълги месеци, прекарани в обмисляне на подводното приключение — пътуване, което никой от нас всъщност не очакваше да се осъществи. От цялото бързане като че ли не остана време да й зададем други въпроси. Или пък може би Уриъл ни даде ясно да разберем, че някои неща не са наша работа.

По едно време аз пробвах да попитам за всички промени, които бе внесла в нашия план.

— Винаги сме мислили да започнем с проучване на плитчините близо до вкъщи. После да внесем изменения и поправки, преди да се опитаме да се спуснем в по-дълбоки води от кораб. Може би на десетина-дванайсет въжета. Сега ти говориш за спускане на трийсет въжета, при това от самото начало!

— Трийсет въжета не е чак толкова много — с изсумтяване отвърна Уриъл. — А, съгласна съм, че вашите стари въздушни циркулатори нянаше да са фригодени за целта. Тъкмо затова занених систената с фо-добра, която инах фод ръка. Освен това изолаторите ви щяха да фротекат. Що си отнася до сания корфус, конструкцията ви ще свърши равота.

Не можех да не се чудя — откъде бе дошло цялото това оборудване? Не бяхме смятали, че ще ни трябва регулатор за налягането на газа, например. Добре, че Уриъл ни посочи грешката и случайно имаше под ръка прекрасен, ръчно изработен регулатор. Но защо вече го имаше? Защо й беше на Ковачката от вулкана Гуен такова нещо?

Хък признаваше, че не е зле да разполагаме с компетентността на Уриъл. И все пак се тревожех. Цялата работа бе покрита с тайнственост.

— Всичко ще ви се изясни, когато стигнете фри Скалата и сте готови за фът. Аз лично ще фроверя оворудваяето, фосле ще ви овясня какво ножете вие да направите за мен.

Освен еднодневните пътувания до Ууфон, Уриъл почти не напускаше ковачницата си. Сега искаше да отсъства две седмаци, за да дойде заедно с нас? Нито една новина през живота ми не ме е поразявала така, както тази — едновременно успокоителна й ужасяваща. Навярно действителният притежател на името ми се е чувствал по същия начин, когато изследвайки дълбоките катакомби под Диаспар, открил нещо невъобразимо, загадъчен тунел, водещ чак до далечната Лис.

Та ето ни нас тримата с Хък и Ур-ронн, опаковали всичко и готови да поемем сутринта на експедиция, която или щеше да ни направи прочути, или да ни убие. Преди това обаче, трябваше да се погрижим за още нещо. Изчакахме нощта напълно да се спусне над Маунт Гуен, когато слънчевата светлина вече не изпълваше стотиците хитроумни отвори в покрива и нищо не съперничеше на потоците от лава. Кофите с руда и огнените пещи стихнаха и работниците оставиха инструментите си. Скоро след вечеря прозвучаха седем гонга, които призоваха урските ковачи да изпълнят ритуалното си чесане, преди, да си легнат да спят.

Ур-ронн не обичаше да се мотае по това време — кой ли урс обича? — но знаеше, че няма друг избор. И така, ние излязохме в единична колона от склада, в който ни беше настанила Урдоннол, като вървяхме без фенери. Водеше Хък, протегнала две от очните си стълбчета напред, и бързо завиваше по лъкатушещата каменна рампа. Очите й, които бяха обърнати назад. Сякаш гневно проблясваха към нас всеки път, щом минеше под отвор в тавана и в тях се отразеше лунната светлина.

— Хайде, приятели! Толкова сте бавни!

— А кой трябваше да я носи три дни по скалите — измърмори Ур-ронн, — когато изследвахме ютирските пещери? Още имам белези от пришпорване по хълбоците, си.

Преувеличение. Знам колко е здрава урската кожа. И все пак. Хък има навика да си спомня само онова, което я устройва.

На пресечките й се налагаше да спира и да изчаква с нетърпеливо сумтене Ур-ронн да ни покаже пътя. Скоро излязохме от подземния лабиринт и поехме по пътека от утъпкано вулканично стъкло през скалиста равнина, която изглеждаше още по-зловещо чужда, по-неджиджоска през нощта, отколкото по светло. Всъщност, ние вървяхме по терен, много напомнящ на картините от земната Луна, които бях виждал.

Като говорим за луни, огромната Лусин беше ниско на запад — най-големият от спътниците на Джиджо, познат червеникав полумесец, макар че в момента по-голямата част от него, която гледаше към нас, бе тъмна и слънчевите лъчи не се отразяваха от студените, мъртви градове, които буюрите бяха оставили там непокътнати, сякаш за да ни се подиграват.

Звездите блещукаха над нас като… е, преди да напиша това, аз претърсих мозъка си, за да открия сравнение от някоя книга, която съм чел, но земянитските автори не са имали в небето си нещо подобно на данделионския куп — гигантска пухкава топка от блестящи точици, заемаща почти четвърт от небето на южния хоризонт. Знам, ’щото ако бяха имали, щяха постоянно да се надпреварват да го описват по милион различни начини. Идващите от пренаселената северна част на Склона винаги изглеждат удивени, когато виждат неговата прелест, затова предполагам, че Данделион е една от положителните страни да живееш тук, в най-южните краища.

Това също е една от главните причини, поради които предшественикът на Уриъл поставил на мястото телескоп и издигнал над него купол, за да го предпазва от дъжд и пепел от честите малки изригвания на стария Гуен.

Ур-ронн твърди, че обсерваторията може да се възползва от морския вятър и само на едно място в планината горещите течения не пречат на гледката. На Склона навярно има много по-подходящи условия за астрономия. Но това място има едно преимущество — тук живее Уриъл. Кой друг има времето, богатството и познанията, за да поддържа такова развлечение? Никой, освен може би учените от Великия Библос.

Тежката бетонна сграда се издигаше на фона на смайващия звезден куп и ми напомняше за муцуна на глейвър, който отхапва от голяма гутчелна круша. Гледката накара люспите по гърба ми да потръпнат. Разбира се, на тази височина без облаци в небето, въздухът беше доста студен.

Като изсъска стъписана, Ур-ронн спря във внезапен облак от прах и Хък се блъсна в мен. Очните й стълбчета отскочиха навън и започнаха да се взират едновременно във всички посоки. Малката Хуфу реагира, като скри лапички в рамото ми, готова да скочи и да ни изостави при първия признак за опасност.

— Какво има? — припряно прошепнах аз.

— Покривът е отворен — поясни Ур-ронн на галдве и усилено започна да души с острата си муцуна. — Мирис на живачни лагери усещам — следователно телескопът (навярно) се използва. Сега трябва (бързо) да се върнем в леглата без подозрение да събуждаме.

— Дяволите да те вземат — изруга Хък. — Аз пък казвам да се промъкнем вътре.

Те ме погледнаха в очакване на решителния ми глас. Аз свих рамене с човешки маниер.

— Вече и без това сме тук. Трябва поне да хвърлим един поглед.

Ур-ронн усука шията си и въздъхна.

— В такъв случай стойте зад мен. И в напразна надежда за късмета на Ифни тишина пазете!

Така че ние се приближихме до купола и видяхме, че покривът е отворен. На фона на блестящото небе вътре се очертаваха масивни силуети. Пътеката свърши пред врата на равнището на земята, която беше открехната и разкриваше неясни сенки. Хуфу затрепери на рамото ми — или от нетърпение, или от безпокойство. Вече съжалявах, че съм я взел със себе си.

Ур-ронн бе само силует, притиснал се до стената отвън и извил глава към вратата.

— От всички смрадливи неща, какво ще й помогне да надзърта през нощта? — измърмори Хък. — На тъмно урсите не виждат по-добре от глейвър по пладне. Трябваше да остави това на мен.

„Да — помислих си аз. — Като че ли г’кеките са страхотни в промъкването.“ Но не казах нищо, само тихо изтътнах умбла, за да попреча на Хуфу да скочи и да избяга.

Нервно размахвайки сплетената си опашка, Ур-ронн вмъкна шията си вътре — дългото й тяло я последва и пъргаво се шмугна през вратата. Хък направи същото, протегнала напред потръпващите си очни стълбчета. Аз вървях най-отзад и не преставах да се въртя, за да видя дали някой не се прокрадва изотзад, макар, разбира се, да нямах основания да си мисля, че някой би го направил.

Първият етаж на обсерваторията изглеждаше пуст. Големият телескоп слабо блестеше под звездната светлина. На една от масите наоколо имаше покрит фенер, който осветяваше с филтрирана червена светлина карта на звездното небе и бележник, изписан с някакви, навярно математически символи — много цифри и някои знаци, които не бяха от която и да е азбука… макар че, като си мисля сега, май че господин Хайнц наистина ни беше показвал някои от тях, с надежда да привлече интереса ни.

— Слушайте и внимавайте — заговори Ур-ронн. — Двигателят за проследяване на обекти при компенсиране на въртенето на Джиджо — това устройство е включено все още.

И наистина, от корпуса на телескопа се разнасяше тих тътнеж като от хуун и аз долових слабия мирис на изхвърлени газове от малкия мотор с горивна клетка. Още една особеност, почти непозната другаде по Склона, но позволена тук, тъй като Маунт Гуен е свещено място, което със сигурност ще се пречисти от всички играчки и непочтителни суети, ако не още утре, то някой ден през следващите сто години.

— Това означава, че все още може да е насочен натам, накъдето са гледали, преди да си тръгнат! — нетърпеливо отвърна Хък.

„А кой казва, че «те» са си тръгнали?“ — едва не прибавих аз. Отново се обърнах и забелязах затворена врата, очертана от бледа рамка светлина. Но Хък забърза напред.

— Алвин, повдигни ме, за да погледна!

— Хр-р-рм? Но…

— Алвин! — Колелото й докосна една от възглавничките на крака ми като предупреждение да изпълня каквото ми казва.

— Какво? Да те повдигна ли? — Не виждах рампа или друг начин Хък да стигне до окуляра на телескопа, само стол, оставен до масата. Въпреки това най-добрата тактика щеше да е да я оставя да направи каквото си е наумила, при това колкото се може по-бързо и тихо и без никакви спорове.

— Хрррм… ами, добре. Но ще пазиш тишина, нали?

Застанах зад Хък, приклекнах и пъхнах двете си ръце под оста й. После изпъшках и я повдигнах, така че да стигне с едното си очно стълбче на равнището на окуляра.

— Не мърдай! — изсъска тя.

— Ами… хрм-рм… опитвам се…

Оставих костите на ръцете ми малко да се приплъзнат, така че лакътните ми стави щракнаха в заключено положение — номер, на който са ми казвали, че човеците и урсите завиждат, тъй като дори най-силният човек, опитал да го направи, ще трябва да използва единствено мускулната си сила. Въпреки това Хък беше наддала на тегло и да я държа неподвижно означаваше да стоя приведен и полуприклекнал. Когато изпъшквах, тя насочваше свободното си очно стълбче към мен и ме поглеждаше, само на сантиметри от лицето ми, сякаш нарочно я дразнех.

— Не мърдай, мръсен хуун такъв!… Добре, сега виждам… адски много звезди… още звезди… Хей, ами че тук няма нищо друго, освен звезди!

— Хък — измърморих аз, — мога ли да те помоля да пазиш тишина?

Ур-ронн със свистене въздъхна.

— Развира се, че ина сано звезди, снрадливо кофито г’кекско такова! Да не си нислиш, че ножеш да фревроиш илюнинаторите на орвитиращ звезден корав с този налък телескоф? На тази височина той ще влещука като всеки друг светлинен източник.

Останах впечатлен. Всички знаехме, че Ур-ронн е най-добрият техник в нашата банда, но кой можеше да предположи, че разбира и от астрономия?

— Хайде, остави не да фогледна. Възножно е да усфея да офределя коя звезда не е звезда, ако нястото й се фроменя фо отношение на другите.

Колелата на Хък ядосано се завъртяха във въздуха, но не можеше да отрече основателността на искането на Ур-ронн и тя ме остави да я спусна на земята. Изправих се с облекчение и със слабо пропукване на хрущяли, а тя с мърморене се отдалечи. За да се повдигне и погледне през окуляра, Ур-ронн трябваше да стъпи с двете си предни копита върху стола.

Известно време нашата урска приятелка мълчеше. После разочаровано съобщи:

— Наистина всички са сано звезди, доколкото нога да кажа. Завравих нещо — след няколко дури звездният корав в орвита така или иначе няваше да се вижда, даже фри фоложение, че е включен фроследяващият двигател.

— Ами, предполагам, че това е всичко — съвсем малко разочарован казах аз. — Сега най-добре да тръгваме обратно…

Тогава видях, че Хък е изчезнала. Започнах да се оглеждам и накрая я открих — вървеше право към вратата, която бях забелязал малко преди това!

— Спомняте ли си какво обсъждахме? — извика назад към нас тя, като бързаше към осветения отвътре правоъгълник. — Истинските доказателства ще са на онези фотографски плаки, за които ни каза Гибц. Нали най-вече тях дойдохме да видим? Хайде!

Признавам, че зяпнах като риба на сухо. Гръклянната ми торбичка безполезно захърка, докато Хуфу дращеше по скалпа ми и се готвеше да скочи. Ур-ронн бясно се хвърли след Хък и отчаяно се помъчи да я хване за спиците, преди да стигне до вратата…

… но тя се отвори, кълна се, в същия този миг и хвърли болезнен блясък, на фона на който видяхме човешки силует. Нисък мъжкар с тесни рамене, очертанията на чиято глава сякаш пламтяха от светлината на няколкото фенера зад него. Аз запремигвах, вдигнах ръка, за да заслоня очи и успях смътно да различа няколко стойки в стаята зад гърба му, върху които бяха поставени карти, изчисления и гладки стъклени плочи. Още квадратни плочи лежаха върху лавиците, покриващи всички стени на малкото помещение.

Хък спря толкова рязко, че осите й изскърцаха и проблеснаха. Ур-ронн едва не се блъсна в нея. Хванати в крачка, всички замръзнахме на местата си.

Не бе трудно да се досетим за самоличността на човека, тъй като по това време на планината живееше само един от неговата раса. Той беше известен на шир и длъж като най-блестящия от вида си, мъдрец, чийто интелект се простираше надалеч, дори за земянит, за да проникне в много от загадъчните тайни, били някога известни на предците ни. Разум, пред който се прекланяше дори могъщата и самоуверена Уриъл.

Ковачката от Маунт Гуен нямаше да остане доволна, че сме смутили госта й.

Мъдрецът Пурофски продължително ни изгледа, като премигваше в мрака извън стаята му, после вдигна ръка и посочи право към нас.

— Вие! — изръмжа той със странно отвлечен глас. — Вие ме изненадахте.

Хък беше първата от нас, която се съвзе.

— Хм, извинявай… хм, учителю. Ние просто…

Човекът я прекъсна, за да продължи, но без каквато и да е следа от злоба.

— Няма нищо. Тъкмо се канех да позвъня за някого. Ще бъдете ли така любезни да отнесете тези записки на Уриъл от мое име?

Той протегна купчина листове, които Хък пое с треперещото си пипало. Полуприбраните й очни стълбчета премигваха от изненада.

— Добро момче — разсеяно продължи ученият и се обърна, за да се прибере в малката стая. После мъдрецът Пурофски спря и отново ни погледна.

— А, моля ви, кажете също на Уриъл, че вече съм сигурен. И двата кораба са изчезнали. Не зная какво се е случило с по-големия, първия, тъй като го уловихме само по щастлива случайност на няколко от първите плаки, още преди някой да знае за него, за да го търси. Орбитата му не ми е ясна, макар че според мен може да се е приземил. Но дори грубите изчисления на основата на последната серия показват, че вторият кораб е напуснал орбита и е поел по спирала надолу към Джиджо. Ако не са настъпили нови отклонения или поправки, курсът му трябва да го е довел до кацане преди няколко дни, на север оттук, право на Ръбатата планина. — Усмивката му бе мрачна и иронична. — С други думи, предупреждението, което пратихме на Поляната, може да е донякъде излишно. — Пурофски уморено разтърка очи и въздъхна. — Нашите колеги на Събора вече навярно знаят много повече от нас какво става.

Кълна се, думите му прозвучаха по-скоро разочаровано, отколкото притеснено от пристигането на нещо, от което изгнаниците на Джиджо се страхуваха от две хиляди години.

Всички ние, даже Хуфу, останахме зяпнали дълго време — дори след като човекът отново ни благодари и затвори вратата след себе си, оставяйки ни сами с милионите звезди, пръснати като цветен прашец по искрящия океан над главите ни. Море от мрак, което изведнъж почувствахме застрашително близо.

XII.
Книга на Склона

Легенди

Съществува дума, която са ни помолили да не споменаваме прекалено често. А когато го правим, да я прошепва ме.

За това ни молят треките — от любезност, уважение и суеверие.

Тази дума е име — само от три срички, — което се страхуват отново да чуят.

Име, с което някога са наричали самите себе си.

Име, което навярно продължава да се използва от техните братовчеди по звездните пътища на Петте галактики.

Братовчеди, които са могъщи, ужасяващи, решителни, безмилостни и предани.

Колко различен като че ли прави това определение нашият собствен клан на пръстеновидните от онези, които все още бродят из космоса като богове. От онези джофури.

От всички раси, които дошли на Джиджо с тайнокораби, някои, като например кхюините и човеците, били съмнителни и почти непознати в Петте галактики. Други, като г’кеките и глейвърите, имали репутацията на скромни помощници за онези, които се нуждаели от специализираните им умения. Хууните и урсите правели умерено впечатление, още повече, че земянитите знаели за тях, преди да кацнат и се тревожели.

Твърди се обаче, че всеки дишащ кислород клан, който пътува сред звездите, е запознат с формата на обединените пръстени, високо натрупани, зловещи и мощни.

Когато пристигнал трекският тайнокораб, г’кеките зърнали новодошлите и се скрили за няколко поколения, докато най-после разбрали — това са други пръстени.

Щом видели, че са вече тук, кхюинските заселници едва отново не си тръгнали, без да разтоварят или дори да приземят своя тайнокораб.

Как се е случило така, че нашите любими приятели са имали такава репутация? Как могат да са толкова различни от онези, които продължават да летят в космоса и използват онова ужасно име?

„Размисли за Шестте“,

издателство „Овум“,

година 1915 от началото на Изгнанието

Аскс

Или нашествениците се опитват да ни объркат, или в тях има нещо странно.

Отначало техните сили и знания изглеждат такива, каквито може да се очаква — толкова много над нас, че ние приличаме на диви зверове. Смеехме ли да сравняваме нашата собствена скромна мъдрост или простите ни умения с техните великолепни, неукротими машини, с лечителското им изкуство и особено с ерудицията на проницателните им въпроси за джиджоския живот? Ерудиция, която показва огромния обхват и дълбочина на наличната им информация, със сигурност копирана от последното проучване на този свят преди един милион години. И все пак…

Те като че ли не знаят нищо за лорниците и зукирите.

Не могат да скрият вълнението си, когато анализират глейвърите, сякаш са направили велико откритие.

Правят озадачаващи безсмислени забележки за шимпанзетата.

А сега искат да знаят всичко за мулк-паяците и задават толкова наивни въпроси, че може да им отговори дори тази неопитна купчина пръстени. Даже всичките ми/ни същини на разум да бяха вленирани, оставяйки ни само с инстинкт, памет и двигателна способност.

Емблемата на Великата библиотека липсваше от носа на огромния кораб, който остави тук станцията им. Ние смятахме, че отсъствието му е обикновен признак за тяхната престъпност. Отрицателен символ, който говореше за криещ се позор.

Възможно ли е да означава нещо повече от това? Много повече?

Сара

Разстоянието от работилницата на Енгрил на канала Пимин до болницата, в която Пзора беше отвел предишния ден Непознатия, бе съвсем малко. Сара и Енгрил се договориха да се срещнат с Блур Портретиста. Нямаше много време. Навярно идеята на Сара беше глупава или непрактична, но нямаше да има по-удобна възможност да я осъществи и по-подходящ човек, пред който да я изложи, от Ариана Фу.

Трябваше да се вземе решение. До този момент предзнаменованията не бяха добри.

Последната вечер пратениците от Доло се бяха събрали в кръчмата до урския квартал, за да разкажат какво е научил всеки от тях след пристигането на „Хуаф-уоа“. Сара показа току-що отпечатаното от Енгрил копие от съобщението на мъдреците, като очакваше да шокира другите. Но до тази вечер дори Пзора вече знаеше повечето подробности за събитията.

— Виждам три възможности — беше казал навъсеният фермер Джоп, като отпиваше от кана с кисело маслено мляко. — Първо, че всичко е проклета от Яйцето лъжа. Корабът наистина е от великите Институти, скоро ще бъдем съдени, както твърдят Свитъците, но мъдреците разпространяват долни приказки за бандити, за да оправдаят свикването на опълчението и подготовката за война.

— Това е абсурд! — бе възразила Сара.

— О, нима? Защо тогава са свикани всички подразделения? Човеците във всички селища правят учения. Урската кавалерия хвърчи във всички посоки, а хууните смазват старите си катапулти, сякаш могат да обстрелват звездния кораб с камъни. — Той поклати глава. — Ами ако мъдреците си въобразяват, че можем да окажем някаква съпротива? Не за пръв път водачите ни полудяват от приближаващия се край на дните на скромната им власт.

— Ами онези рисунки? — попита танцьорът на скривен Факун. Г’кекът докосна едно от копията на Енгрил, изобразяващо двама облечени в комбинезони човеци, които нахално наблюдаваха гледки, едновременно нови за тях и смешни в очите им.

Джоп сви рамене.

— Дори самата мисъл за това е нелепа. Какво ще правят тук човеци? Когато предците ни напуснали Земята с престаряла разнебитена щайга, нито един човешки учен не е разбирал как действа. Хората там не биха могли да достигнат галактянските технически стандарти поне за още десет хиляди години.

Сара видя, че Длетото и хуунският капитан реагират с изненада. Онова, което каза Джоп за човешката техника по времето на заминаването в изгнание, не бе тайна, но те сигурно трудно можеха да си го представят. На Джиджо земянитите бяха инженерите, онези, които най-често предлагаха отговори.

— А кой ви искал да извърши такава изнана? — попита Улгор, като наведе коничната си глава. Сара долови напрежението в позата на урса. „Леле“, помисли си тя.

Джоп се усмихна.

— Ами, може би някоя група, която вижда в хаоса възможност да опетни нашата чест и да използва последния шанс за отмъщение, преди Деня на Страшния съд.

Човеци и урси се спогледаха, всеки от тях показал зъбите си, което можеше да се възприеме двусмислено — или приятелски, или заплашително. Сара благославяше неразположението, накарало почти всички рюкове да се свият и да изпаднат в летаргия. Симбионтите нямаше да преведат неясно настроението на Джоп и Улгор.

В този момент между двамата бликна струя възрозова пара със силен сладникав мирис. Джоп и Улгор отстъпиха от облака в противоположни посоки и запушиха носовете си.

— Опа! Изразявам разкаяние от наша/моя страна. Този смилателен пръстен от купчината продължава да задържа, обработва и унищожава богатството на хубавата хуунска корабна храна.

— Какво щастие за теб, Пзора — спокойно каза капитанът на „Хуаф-уоа“. — Що се отнася до разисквания въпрос, ние все пак трябва да решим какъв съвет да пратим в Доло и селищата по горното течение на Рони. Затова нека попитам Джоп… Хрррм… Ами ако направим по-просто предположение — че почитаемите мъдреци не ни мамят, хрр?

Фермерът продължаваше да размахва ръка пред носа си и кашляше.

— Това ни довежда до възможност номер две — че ни изпитват. Денят най-после дойде, но благородните галактяни не са решили какво да правят с нас. Може би великите Институти са наели човеци-актьори, които да изиграят тази роля, като ни предлагат възможност да наклоним везните в наша полза с правилни действия или обратното, ако не постъпим както трябва. Що се отнася до съвета, който да пратим нагоре по реката, аз смятам, че трябва да препоръчаме разрушаването да продължи според древния план!

Длетото, младият кхюински пратеник, отстъпи назад на три крака и повдигна синята си коруба, като се запъваше и съскаше, така че първите му опити да започне наоанглически се провалиха. Той премина на галактически две.

— Безумие ти проявяваш! Такова (побъркано) нещо как можеш да казваш? Нашият могъщ язовир (прелестен на вид и мирис) трябва да изчезне? Поради каква причина, щом нашето (незаконно) съществувание на Джиджо вече е известно?

— Наистина, ние не можем да скрием престъпното си колонизиране — поясни Джоп. — Но можем да започнем да унищожаваме следите си на този разранен свят. Като проявим добрите си намерения, ние ще докажем, че сме достойни за снизхождение. Онова, което не трябва да правим — а се страхувам, че нашите мъдреци мотат да се заблудят, — е да оказваме каквато и да е помощ на тези човеци, преструващи се на генни пирати. Никакви подкупи или услуги, тъй като и това сигурно е част от изпитанието ни.

Улгор съмнително изсумтя.

— А третата възножност? Ани ако в крайна снетка се окаже, че наистина са фрестъфници?

Джоп сви рамене.

— Тогава е валиден същият отговор. Пасивна съпротива. Ще се скрием извън селищата. Ще разрушим нашите градове…

— Ще изгорим библиотеките — прекъсна го Сара и Джоп погледна към нея, след което кратко кимна.

— Преди всичко останало. Те са корените на суетата. Нашите безумни опити да останем цивилизовани. — Той махна с ръка към старата буюрска зала, превърната в кръчма. Покритите със сажди стени бяха украсени с копия, щитове и други сувенири от кървавата обсада на гр. Тарек. — Цивилизовани! — отново се изсмя фермерът. — Ние сме като папагалски бълхи, повтаряме стихове, които не разбираме, и патетично имитираме могъщите. Ако наистина са дошли пирати, тези суети могат само да ни попречат да се скрием. Единственият ни шанс да оцелеем е да се слеем с животните на Джиджо. Да станем невинни като глейвърите в тяхното благословено спасение. Спасение, което вече можехме да сме постигнали, ако човеците не бяха отблъснали природата с така нареченото си Велико отпечатване. Ето, сами виждате, че няма значение — заключи със свиване на рамене той. — Дали посетителите от небето са благородни съветници от Института по миграциите, или ужасни престъпници, които дебнат из космоса. Във всички случаи те са нашата най-после пристигнала присъда. Единствената ни възможност остава същата.

— Започваш да говориш като Ларк — смаяно поклати глава Сара.

Но Джоп не откри в думите й никаква ирония. Неговата крайност се беше усилвала с всеки изминал ден, откакто оглушителният, ужасяващ призрак разтърси дървесните ферми и раздра небето с бурната си, огнена следа.

 

 

— Лоша работа — каза на Сара Длетото по-късно вечерта, след като Джоп отиде на среща с негови приятели и сподвижници. — Очевидно е уверен в логичността и добродетелта си — като сива царица, непоколебимо убедена в собствената си правота.

— Самодоволството е чума, която поразява всички раси, освен треките — отвърна Факун и наклони две от очните си стълбчета към Пзора. — Твоят народ има щастието, че му е спестено проклятието на егоизма.

Долоският аптекар тихо въздъхна.

— „Аз“/ние ви съветваме да не правите прости заключения, скъпи приятели. Твърди се, че някога и ние също сме притежавали този талант, чийто спътник е дарбата/проклятието на амбицията. Да я изрежем от нашата природа е означавало да се откажем от някои от най-великите си съкровища, от нашите най-прекрасни пръстени. Едва ли е било лесно да го сторим.

Едно от нещата, от които ние/„аз“ се боим най-много при възстановяването на контакта с галактяните, е нещо, което вие, другите видове и същества, може би няма да разберете — страхуваме се да не се изкушим от примамливо предложение.

Страхуваме се от предложението да бъдем направени едно цяло.

 

 

Болницата беше пълна с колела — с г’кекски лекари и пациенти в инвалидни колички. Много от трекските аптекари използваха скутери и се движеха по-бързо, отколкото иначе. Не бе странно, че гладката геометричност на градския живот се харесваше на две от Шестте.

Стаята на Непознатия се намираше на петия етаж и гледаше над мястото на сливане на Рони и Бибур. Виждаха се и скритите под камуфлажна зеленина два ферибота, които сега работеха само през нощта, тъй като самосформирали се граждански групи за контрол бяха заплашили, че ще ги изгорят, ако пътуват и денем. А тази сутрин пристигна потвърждение от Поляната. Висшите мъдреци също не искаха Шестте да разкриват излишни признаци за наличие на техника. „Не разрушавайте нищо. Скрийте всичко.“

Така чувството за смут сред обикновения народ само се усили. Това беше ли Денят на Страшния съд или не? Във всички квартали на града се разнасяха остри спорове. „Нужна ни е някаква цел, която да ни обедини — помисли си Сара, — иначе ще започнем да се разделяме — на кожа и козина, на коруба и спици.“

Един трекски придружител я отведе до самостоятелната стая, която бяха дали на Непознатия. Щом тя влезе, тъмнокожият мъж вдигна поглед и се усмихна с очевидна радост. Той остави настрани молив и бележник от светла хартия, върху който Сара зърна картината, разкриваща се от прозореца — един от димящите фериботи, очертан с фини светлосенки. На стената беше забодена друга рисунка — тя изобразяваше концерта на „Хауф-уоа“, уловила нежния епизод насред разгара на кризата.

— Благодаря ти, че дойде — каза възрастна, светлолика жена, седнала до леглото на Непознатия, която изненадващо приличаше на пъстър г’кек със сепващите си сини очи и с начина, по който инвалидната количка очертаваше завитата й с одеяло фигура. — Постигнахме известен напредък, но има неща, които исках да опитам чак след като дойдеш ти.

Сара продължаваше да се чуди защо от всички хора именно Ариана Фу проявяваше интерес към ранения мъж. След като Лестър Камбъл и повечето други мъдреци ги нямаше, тя бе най-високопоставеният човешки учен, останал от тази страна на Библос. Можеше да се предполага, че в момента има по-неотложни задачи от това да съсредоточава силния си интелект върху проблема за произхода на Непознатия.

Лекарят г’кек се придвижи напред и каза с мек, обработен акцент:

— Първо, Сара, те моля да ни кажеш спомняш ли си нещо повече за вида на нашия пациент в онзи ден, в който си го измъкнала от блатото, цял в рани изгаряния?

Тя безмълвно поклати глава.

— А дрехите му, изобщо ли не ги намерихте?

— Имаше някакви дрипи, почти съвсем овъглени. Изхвърлихме ги, докато лекувахме изгарянията му.

— В бъчвите за отпадъци ли ги изхвърлихте? — нетърпеливо попита той. — В същите онези бъчви, които в момента са на борда на „Хауф-уоа“?

— По тях нямаше украшения и копчета, ако това търсиш. Дрипите отидоха за рециклиране, което при старите тъкани означава, че са отишли право в Смилачната машина на баща ми. Щяха ли да помогнат с нещо?

— Навярно — очевидно разочарована отговори възрастната жена. — Опитваме се да предвидим всички възможности.

Ръцете на Непознатия лежаха скръстени в скута му, а очите му се местеха насам-натам и се съсредоточаваха върху лицата, сякаш беше очарован не от думите, а от самите звуци.

— Можете ли — Сара преглътна, — можете ли да направите нещо за него?

— Зависи — отвърна лекарят. — Всички изгаряния и контузии зарастват нормално. Но и най-добрите ни мехлеми са безполезни за структурните увреждания. Нашият загадъчен гост е загубил част от лявото полукълбо на мозъка си, сякаш е била откъсната от някаква ужасна хищна птица. Сигурен съм, че това е участъкът, в който вие, човеците, оформяте речта.

— Има ли някакъв шанс…

— Да възстанови онова, което е загубил ли? — Г’кекът преплете две от очните си стълбчета — жест, равносилен на свиване на рамене, който никога не бе станал модерен сред другите раси. — Ако беше по-млад или от женски пол, можеше да стане известно прехвърляне на говорна способност към дясното полукълбо. При някои жертви на удари е така. Но при възрастни мъже, чиито мозъчни структури са много устойчиви, уви, това се случва изключително рядко.

Светлината в тъмните очи на Непознатия бе измамна. Мъжът дружелюбно се усмихваше, сякаш те разговаряха за времето. Постоянната му жизненост разкъсваше сърцето на Сара.

— Не може ли да се направи нещо?

— Някъде из Галактиката, навярно. — Това беше стар израз, почти обичаен, когато някой отправеше укор към границите на първобитните умения на Склона. — Но ние не можем да направим нищо повече. Не и тук.

В гласа на лекаря имаше нещо. И четирите му очи гледаха навътре — както човешко същество оглежда ноктите си, докато чака някой друг да каже не изреченото. Сара погледна към Ариана Фу, чието лице беше спокойно.

Прекалено спокойно. Сара се улови за намека на лекаря.

— Не говориш сериозно.

Старата жена за миг затвори очи. Когато отново ги отвори, те предизвикателно блестяха.

— Получи се съобщение, че нашествениците разпитват народа, като печелят привърженици с лекарства, отвари и чудодейни церове. От Тарек и други градове без разрешение вече са потеглили кервани от сакати и болни, които се влачат по тежкия път в отчаяно търсене на изцеление. Признавам, че тази идея хрумна дори и на мен. — Тя повдигна тънките си като пръчки ръце от крехкото си тяло. — Мнозина могат да умрат по пътя, но какво значение има тази опасност в сравнение с изкушението на надеждата?

— Мислиш ли, че чужденците могат да му помогнат? — след кратко мълчание попита Сара.

Ариана сви рамене по хуунски маниер, надула бузите си с въздух.

— Кой знае? Честно казано, съмнявам се, че дори галактяните са в състояние да излекуват такова увреждане. Но е възможно да имат средства, които да подобрят състоянието му. Във всеки случай, ако подозрението ми се окаже вярно, всички догадки са излишни.

— Какво подозрение?

— Че нашият Непознат изобщо не е беден Дивак.

Сара я зяпна, после запремигва.

— Ифни — прошепна тя.

— Наистина — потвърди Ариана Фу. — Какво ще кажеш, да проверим ли дали нашият гост наистина ни е доведен от богинята на късмета и промяната?

Сара едва успя да кимне. Докато възрастната жена търсеше нещо в чантата си, тя си помисли: „Сигурно затова всички са изпитвали към нея страхопочитание, когато е, била главен човешки мъдрец, преди Камбъл. Казват, че гениалността е умението да виждаш очевидното. Сега зная, че е вярно.

Как може да съм била толкова сляпа!“

Ариана извади няколко от листата, неотдавна копирани на машината на Енгрил.

— Мислех си да помоля някой чувствителен да присъства, но ако съм права, трябва да го пазим в тайна. Затова ще се задоволим да наблюдаваме реакцията му. Спомни си, че вероятно той е единственият в Тарек, който още не е виждал това. Сега всички внимавайте, моля.

Тя приближи количката си до пациента, който внимателно наблюдаваше как Ариана поставя една от страниците върху завивката му.

Усмивката му постепенно избледня, когато взе рисунката и докосна фините линии. Планини заобикаляха кръгла долина с повалени дървета — и по средата дебело копие, със стърчащи от него шипове, чиито очертания Сара за пръв път бе видяла да се носят над разтърсващия й се дом. Треперещите пръсти на Непознатия проследиха заоблените криви. Усмивката му беше изчезнала, заменена от болезнено объркване. Сара усети, че той се опитва да си спомни нещо. Очевидно картината му бе позната и нещо повече, много повече.

Непознатия вдигна поглед към Ариана Фу. Очите му бяха изпълнени с болка и въпроси, които не можеше да постави.

— Какво доказва това? — със свито сърце попита Сара.

— Изображението на кораба го тревожи — отвърна Ариана.

— Както би тревожило и всеки мислещ представител на Шестте — отбеляза Сара.

Старата жена кимна.

— Очаквах по-радостна реакция.

— Мислиш, че е един от тях, нали? — попита Сара. — Мислиш, че, се е разбил в тресавището на изток от Доло с някаква летяща машина. Че е галактянин. Престъпник.

— Като се има предвид съвпадението във времето, това изглежда най-простата хипотеза — абсолютен непознат, когото намират сред блатата, обгорен и с рани, каквито лекарите ни никога не са виждали. Хайде да опитаме с нещо друго.

Следващата рисунка показваше същата малка долина, но на мястото на звездния кораб стоеше онова, което мъдреците наричаха „изследователска станция“, изпълняваща задачата да анализира джиджоския живот. Заинтригуван и навярно малко уплашен, Непознатия подробно разгледа черния куб.

Накрая Ариана му даде скицата с двете фигури със силни, уверени лица. Двама души, които бяха изминали сто хиляди светлинни години, за да плячкосват.

Този път той рязко ахна. Непознатия се втренчи в хората, като докосваше емблемите по техните изследователски комбинезони. Нямаше нужда от свръхестествена чувствителност, за да се прочете отчаянието в очите му. С несвързан вик раненият смачка рисунката и я хвърли на пода, после скри очите си с ръка.

— Интересно. Много интересно — промърмори Ариана.

— Не разбирам — въздъхна лекарят. — Това означава ли, че не е от Джиджо?

— Боя се, че е прекалено рано да се каже — поклати глава тя. — Но да речем се окаже, че наистина е от Петте галактики? Ако пиратите търсят свой загубен другар и ние им го предложим в размяна, можем да спечелим преимущество.

— По дяво… — започна Сара, но възрастната жена продължи на глас:

— Уви, като съдя по реакцията му, не бих казала, че гори от нетърпение да се върне при загубените си приятели. Мислите ли, че може да е избягал техен противник? Че някак си е оцелял, след като са го затворили и даже са се опитали да го убият, само ден или два преди да се приземи нашественическият кораб? В такъв случай каква ирония е, че точно сериозното му нараняване му попречи да го каже! Чудя се дали не са го направили те… както варварските царе на старата Земя са имали навика да изтръгват езика на врага си. Какъв ужас, ако се окаже вярно!

Изредените от възрастната жена възможности за миг замаяха Сара. Последва продължително мълчание. Накрая лекарят го прекъсна.

— Твоите размисли ме заинтригуваха и ужасиха, стара приятелко. И все пак сега трябва да те помоля повече да не вълнуваш пациента ми.

Но дълбоко замислена, Ариана Фу само поклати глава.

— Мислех си веднага да го пратя на Поляната. Да оставя Вуббен и другите сами да решат какво да правят после.

— Наистина ли? Никога не бих ти позволил да местиш един толкова сериозно…

— Разбира се, възможността да му предложим лечение на голактянско равнище би била чудесна и ще съчетае прагматизма с любезността.

Устният отвор на г’кекския лекар беззвучно се отваряше и затваряше, докато той се мъчеше да проумее логиката на Ариана. Накрая очните му стълбчета тъжно се свиха.

Старата жена въздъхна.

— Уви, въпросът е спорен. От онова, което видяхме, много се съмнявам, че нашият гост тук би искал да го направи.

Сара се готвеше да й каже докъде би могла да стигне самата тя със своето намерение да се меси в живота на мъжа. Но точно тогава обектът на обсъжданията им протегна ръка и погледна към двете жени. После взе една от рисунките.

— От-тив…? — Той преглътна и челото му се смръщи в дълбока съсредоточеност.

Всички очи бяха насочени към него. Мъжът взе една от рисунките, която изобразяваше звездния кораб сред повалените дървета, и заби показалец в нея.

— О-от-тив!

После умолително срещна погледа на Сара. Гласът му се превърна в шепот.

— Отивам.

 

 

След това обсъждането на плана на Сара изглеждаше почти маловажно. „В края на краищата, няма да се върна в Доло със следващия кораб. Отивам да видя чужденците.

Горкият татко. Единственото, което винаги е искал, е да отгледа купчина нормални малки майстори на хартия. Сега наследниците му до един хукват с всички сили в лапите на опасността!“

Пристигнаха Енгрил и Блур Портретиста, които носеха преносими оръдия на различните си изкуства.

Блур беше нисък, светлокож мъж с къдрава руса коса, която се спускаше до раменете му. Целите му ръце бяха на петна от годините, прекарани в приготвяне на деликатните разтвори, необходими за изкуството му. Той протегна метална плака с големината на дланта му, по която блестяха фино гравирани линии и вдлъбнатини. Под определени ъгли тези врязани с киселина контури се сливаха и оформяха изпъкващи профили от сенки и светлина.

— Нарича се „техника на Дагер^[5]“ — поясни той. — Всъщност е съвсем прост начин за създаване на постоянни образи. Един от първите методи на фотографията, изобретявани от вълконските човеци на старата земя. Или поне така твърдят нашите справочници. Днес вече не го използваме, защото с хартия става по-бързо и по-сигурно.

— А и хартията се разпада — прибави Ариана Фу, като въртеше плаката в ръце. Върху метала беше гравиран високопоставен урски воин. На гърба й в официална поза бяха застанали двамата й съпрузи. Гъвкавата шия на женската бе представена с резки, зигзаговидни ивици. Тя държеше голям лък, сякаш люлееше, любимата си дъщеря по мирис.

— Наистина — потвърди портретистът. — Абсолютно сигурно е, че фината хартия, произвеждана от бащата на Сара, се разпада за по-малко от век и не оставя следи, които да издадат потомците ни. Този пробен дагеротип е един от няколкото, които не са били пратени в бунищата, след като нашите укрепнали Общности започнали да проявяват по-голямо уважение към Закона. Имам специално разрешение да задържа този превъзходен образец. Виждате ли фините детайли? Датира отпреди третата урско-човешка война. Мисля, че е изобразен вождът на сулските племена. Обърнете внимание на татуировката. Великолепен дагеротип. Реалистичен и чист като в деня, в който е бил направен.

Когато Ариана й подаде пластината, Сара се наведе напред.

— Оттогава някой на Джиджо използвал ли е метода?

Блур кимна.

— Всички членове на моята гилдия създават по един дагеротип като част от майсторския си изпит. После почти всички се пращат в Бунището или се дават на ковачи за претопяване, но умението се запазва. — Той взе чантата си и отвътре се разнесе дрънчене на шишета. — Тук има достатъчно киселина и фиксаж, за да обработя и направя няколко десетки плаки… но имам само двайсетина от самите пластини. Ако ни трябват повече, можем да ги поръчаме в гр. Овум или в някоя от ковачниците на вулканите.

Сара усети, че я потупват по рамото и се обърна, за да види, че Непознатия протяга към нея ръка. Тя му подаде малката фотография и той проследи с пръсти фино гравираните линии.

Сега, след като беше чула теорията на Ариана, всичко, което правеше раненият, като че ли имаше различен смисъл. Дали в момента не се усмихваше на първобитността на този фотографски метод, или изразяваше възхищението си от хитроумността му? Или в очите му искреше удоволствие от изобразения варварски воин, чийто лък и копие са всявали ужас през онази епоха на героични битки преди десет поколения?

Ариана Фу потърка брадичката си.

— Двайсет плаки. Да предположим, че направиш качествени снимки само с половината…

— Великодушна оценка, твоя мъдрост, тъй като методът изисква продължителен период на експониране.

Ариана изсумтя.

— Тогава пет-шест добри резултата. И няколко трябва да бъдат предадени на нашествениците, за да повярват на заплахата.

— Могат да се направят копия — отбеляза Енгрил.

— Няма да имаме нужда от копия — отвърна Сара. — Те ще трябва да приемат, че имаме много други. Важното е дали тези снимки могат да издържат милион години.

Портретистът издуха с уста падналия над челото му рус кичур. От гърлото му се разнесе тих, задавен звук, който напомняше на кхюйнска въздишка.

— При съответните условия на съхранение този метал се покрива, с чудесен оксиден предпазен пласт… — Той нервно се засмя и премести поглед от Сара към Ариана. — Не говориш сериозно, нали? Едно е да блъфираме. Достатъчно сме отчаяни, за да се хващаме за сламки, но наистина ли си представяш, че можеш да пазиш някъде свидетелства до следващата галактянска проверка?

Г’кекският лекар изви две от очните си стълбчета, за да погледне в противоположни посоки.

— Излиза, че сме навлезли в съвсем различна ерес.

Аскс

Може би е било грешка, че толкова усилено сме се мъчили да потискаме пси силите сред Шестте.

През повечето дълги хилядолетия на нашето изгнание така е изглеждало най-разумно. Не беше ли най-голямата ни цел да останем скрити? Трябваше само да строим скромно, в хармония с природата и да оставим обратния закон да направи останалото.

Но пси каналите са свръхестествени, нелинейни. Или поне така твърдят книгите, отпечатани от човеците, които признават, че техният вид не е знаел много по въпроса, когато предците им са избягали тук.

Когато Светото яйце ни дало рюковете, някои сред Шестте се опасявали, че симбионтите използват пси сили, което можело да направи нашия изгнанически район по-лесен за откриване. Въпреки удовлетворителните доказателства за противното, сега тази стара заблуда отново се появи и за пореден път поражда търкания помежду ни.

Някои дори твърдят, че самото Свето яйце може да е ускорило унищожаването ни! В края на краищата, защо пиратите идват сега, само век след благословения ден, в който се е появило Яйцето? Други отбелязват, че вече бихме могли да знаем много повече за нашествениците, ако бяхме развивали свои собствени пси таланти, вместо неколцината чувствителни и правдословещи, които имаме днес.

Съжалението е глупаво и безполезно. „Аз“ също бих могъл да копнея за пръстените, които се твърди, че предците ни са изоставили, просто защото те били покварени.

О, колко много неща казват легендите, че някога ни позволявали да правим онези пръстени! Да тичаме пред вятъра, бързоноги като урси. Да плуваме като кхюини и да ходим под морето. Да докосваме и да се справяме със света на всички равнища на неговата зърнеста структура. И най-вече да се изправяме пред тази страшна, пълна със страх вселена с егоцентрична увереност, която била абсолютно, биологично спокойна. Без никаква неувереност, която да измъчва нашата сложна общност от азове. Само извисяващият се егоизъм на главното, уверено „АЗ“.

Дуер

Традициите на сините кхюини от планината бяха различни от тези на братовчедите им, които живееха зад могъщия Долоски бент. Ритуалите на възраждането в родното му селище винаги бяха изглеждали непринудени. Човешките деца от съседното село тичаха на воля с хитиновите си приятели, докато възрастните пиеха нектарна бира и празнуваха молтирането на ново поколение.

В това планинско убежище песните и съскащите ритуали бяха по-тържествени. Гостите, сред които местният г’кекски лекар, неколцина треки-събирачи и десетина човешки съседи, се редуваха до огънатото стъкло на прозореца, за да наблюдават какво става в ларвените ясли. Повечето хууни бяха нелечимо гнусливи към кхюинския начин за възпроизводство.

Дуер присъстваше тук от благодарност. Ако не беше този любезен кошер, може би щеше да свива пънчета, а не почти пълния набор от пръсти на ръцете и краката си, които продължаваха да го наболяват, но се възстановяваха. Това бе и повод за прекъсване на напрегнатите приготовления с Данъл Одзава. Когато Режещ език, местната майка, ги повика с махване до прозореца, Дуер и Данъл се поклониха на матриарха и на човешкия учител господин Шед.

— Поздравления и на двама ви — каза Одзава. — Дано имате прекрасни ученици.

— Благодаря ти, почтени мъдрецо. — Въздишката на Режещ език прозвуча нервно. Като главна женска, тя мътеше повече от половината яйца. Много от пулсиращите форми, които се готвеха най-после да се появят навън, щяха да са нейно потомство. След като беше чакала двайсет или повече години, бе нормално да е малко напрегната.

Господин Шед нямаше генетични вложения в младите кхюини, които се преобразяваха наблизо, но на сухото му лице беше изписана тревога.

— Да, прекрасни наистина. Когато черупките им се втвърдят и получат имена, някои ще станат отлични старши ученици.

— Двама вече преждевременно започнаха да дъвчат дърво — прибави Режещ език, — макар да предполагам, че нашият учител има предвид други таланти.

Господин Шед кимна.

— Надолу има училище, в което местните племена пращат най-умните си деца. Би трябвало да приемат Елмира, стига да успее да издържи…

Матриархът издаде предупредително съскане.

— Учителю! Дръж личните си прякори за себе си. Недей да носиш лош късмет на ларвите на този свят ден!

Господин Шед нервно преглътна.

— Съжалявам, майко. — Той се олюля настрани като кхюинско момче, хванато да краде раци от люпилните езера.

За щастие тогава се приближи един от трекските прислужници с котле велов нектар. Човеците и кхюините се събраха около масата. Но Дуер виждаше, че Одзава се чувства като него. Нито един от двамата нямаше време за еуфорично опиянение. Не и докато се подготвяха за изключително сериозна мисия.

„Жалко“, помисли си Дуер, докато гледаше как трекът напръсква всеки от бокалите със специфичен за расата му спрей от химсинтпръстена си. Скоро опияняващите вещества подействаха и настроението в стаята се повиши. Режещ език се присъедини към групата край котлето и остави тримата човеци сами до прозореца.

— Това е, хубавици мои. Правете го бавно — мърмореше ученият, сключил договор да обучава кхюинските деца на четене и математика — дълга и търпелива задача, като се имаха предвид десетилетията, които ларвите прекарваха в мътната си обвивка, поглъщаха яйца от насекоми и бавно поемаха мисловните навици на разумните същества. За огромна изненада на Дуер, господин Шед плъзна на лицето си функциониращ рюк. В последно време повечето от симбионтите бяха в летаргия или дори умрели.

Дуер се втренчи през прозореца, набръчкана изпъкнала леща със счупена дръжка. Мазен басейн изпълваше средата на другата стая и в него се различаваха неясни фигури, които се щураха насам-натам, сякаш в нервно търсене. Няколко дни по-рано това можеше и да са били любимите ученици на господин Шед и някои от тях отново щяха да бъдат, след като молтираха във възрастни кхюини. Но тази игра се бе повтаряла и преди милиони години, много преди да се намесят патроните на кхюинската раса и да направят от тях пътуващи сред звездите. Всичко това притежаваше своя собствена кървава логика.

— Точно така, деца, правете го внимателно…

Изпълнената с надежда въздишка на Шед се превърна във вик, когато езерото изригна. От водата с грохот изскочиха напомнящи на червеи, преплетени помежду си фигури. Дуер зърна една от тях, която беше вече почти петстранна и с три крака, които се размахваха под блестяща светлосиня черупка. По новата коруба се виждаха синкави следи от скорошни драскотини. Отзад се влачеше бяла тъкан — обвивката на ларвата, от която създанието трябваше да се освободи.

Легендите твърдяха, че кхюините, които продължаваха да пътуват сред звездите, можели да облекчават този преход — с машини и изкуствена среда, — но на Джиджо молтирането беше почти същото, като по времето, когато са били умни животни, ловуващи в плитчините на родния си свят.

Дуер си спомни как се бе прибрал, облян в сълзи, след като за първи път бе видял молтиране. Ларк му бе обяснил: „Разумните раси имат многобройни начини за възпроизводство. Някои съсредоточават всичките си усилия върху няколко малки, които обичат от самото начало. Всеки добър родител би умрял, за да спаси детето си. В този си така наречен «емоционален подход» хууните и г’кеките са като човеците.

Урсите се размножават почти като рибите в морето — това е «сдържаният подход». Те оставят многобройното си потомство да живее в храстите, докато оцелелите не успеят да открият по миризмата пътя до кръвните си родственици. Всички човешки заселници са смятали това за безсърдечно, докато много от урсите наричали нашия обичай параноичен и сантиментален.

Кхюините заемат междинно положение. Те се грижат за своите малки, но също знаят, че много от всяко поколение трябва да умрат, за да могат да живеят другите. Това е тъга, която изпълва кхюинската поезия. Всъщност, аз смятам, че най-мъдрите от тях разбират по-добре живота и смъртта, отколкото би могъл който й да е човек.“

Понякога Ларк се увличаше. И все пак Дуер откриваше истина в думите на брат си. Скоро от влажните ясли щяха да изпълзят представителите на ново поколение и щяха да се окажат в свят, който щеше да изсуши корубите им и да ги превърне в граждани. Иначе не би имало нито един оцелял. И в двата случая скръбта и радостта бяха толкова силни, че всеки, който носеше рюк като господин Шед, трябва да беше луд или мазохист.

Някой го докосна по ръката. Данъл му даде знак — бе време любезно да си тръгнат, преди да се възобновят ритуалите. Имаха работа. Трябваше да подготвят провизии и оръжие, както и Наследството, което щяха да отнесат отвъд планината.

Тази сутрин Лена Стронг се бе върнала от Поляната с друга млада жена, която Дуер с потръпване разпозна — Дженин, една от едрите сестри Уорли, — наред с пет магарешки товара книги, семена и зловещи запечатани туби. Беше очаквал да дойде и Рети, но Лена им съобщи, че мъдреците са решили да поговорят още с преждевремското момиче.

Нямаше значение. С или без нея за водач, Дуер напълно отговаряше за отвеждането на малката експедиция до целта й.

А когато стигнеха там? Щеше ли да има насилие? Смърт? Или смело начало?

Той въздъхна и се обърна да последва Одзава.

„Сега никога няма да разберем кой ще се окаже прав: Сара или Ларк. Дали Шестте са поели по правия, или по кривия път.

Отсега нататък значение ще има единствено оцеляването.“

Зад него господин Шед притисна и двете си ръце към изпъкналия прозорец. Гласът му бе предрезгавял от тревога за малките същества, които не му принадлежаха — нито да ги обожава, нито законно да оплаква живота им.

Непознатия

Чуди се откъде знае нещото, което знае.

Преди беше толкова лесно, когато мъдростта идваше на стегнати опаковки, наречени „думи“. Всяка една от тях носеше определен брой значения с фини, сложни нюанси. Свързани заедно, те разкриваха различни идеи, планове, чувства…

И лъжи.

Той премигва, когато думата се хлъзва в ума му по същия начин, по който някога бяха правили много други. Преобръща езика си, като разпознава едновременно и звука, и значението и това предизвиква прилив на радост, примесена с благоговение. Благоговение — когато си представя, че преди е правил същото безброй пъти и непрекъснато, знаейки и използвайки неизброими думи.

Сега се наслаждава на тази и не престава да я повтаря.

— Лъжи… лъжи… лъжи…

И чудото се удвоява, когато се появява друга, свързана с предишната дума:

— Лъжци… лъжци…

В скута си вижда смачканата рисунка, вече изпъната и гладка почти като преди — подробно изображение на човешки фигури с изразителни лица, които презрително гледат покрай разнородна тълпа от първобитни същества. Новодошлите носят униформи с ярки емблеми, които му се струват някак си познати.

Някога е знаел дума за такива хора. Дума — и причини, за да ги избягва.

Тогава защо съвсем доскоро беше изпитвал такова нетърпение да иде и да ги види? Защо толкова настоятелно? Тогава нещо като че ли бе избликнало от дълбините в него. Неотложност. Потребност да замине на каквато и да е цена за далечната планинска поляна, показана на рисунката. Да се изправи пред онези, които бяха изобразени на смачкания лист сивкава хартия. Пътуването му се беше струвало ужасно важно, макар че сега не можеше да си спомни точно защо.

Гъста мъгла покрива по-голямата част от паметта му. Нещата, които бяха оживели по време на делириума му, сега едва могат да се зърнат като бягащи образи…

… като една звезда, която изглежда нищожна в сравнение със заобикалящата я структура, изкуствено нещо, състоящо се от безброй ъгли и разделени изпъкналости, които улавят слабата топлина на червеникаво слънце в лабиринт от плоски повърхности.

… или свят от вода, от който като гъби стърчат метални острови, и морето е бавна отрова.

… или едно особено плитко, място в космоса, далеч от дълбоките оазиси, където обикновено се събира животът. Нищо не живее из тези плитчини, далеч отвъд блестящия спирален ръкав. И все пак, сред странната еднообразност се вижда огромно струпване от сферични форми, чудато ярки и плуващи извън времето, които напомнят на безброй луни…

 

 

Умът му се отдръпва от последния образ и отново го скрива сред всички други полуреални спомени. И го загубва, наред с миналото му, а почти сигурно — и с бъдещето му.

Разказът на Алвин

Винаги съм се смятал за градско момче. В края на краищата, Ууфон е най-голямото пристанище на Юга с почти хиляда души население, ако включите фермерите и събирачите наоколо. Израснал съм по докове, складове и кранове.

И все пак, спускателният кран наистина е нещо страхотно. Дълга, изящна структура, направена от стотици тръби от изкорубени и изсушени бамбукови дървета, тя се сглобяваше само за няколко дни от екип кхюински дърводелци, които любезно изслушваха Урдоннол всеки път, щом започнеше да ги ругае, че се отклоняват от плана, илюстриран на страница петстотин и дванайсета от скъпоценния й текст „Земянитски машини отпреди Контакта, част VIII: Тежки лифтове без въздушни възглавници“. После с почтително завъртане на куполите си, кхюините отново се захващаха да сглобяват и лепят крана по собствения си начин, като прилагаха уроците, усвоени от истинския живот.

„Урдоннол би трябвало да е по-гъвкава — помислих си аз, докато наблюдавах как мрачната помощничка на Уриъл все повече започва да се ядосва. — Наистина, книгите съдържат огромна мъдрост. Но тези момчета тук не работят точно с титан. Ние сме изгнаници, които трябва да се приспособяват към времената.“

Радвах се, че нашата приятелка Ур-ронн засега изглежда доволна от сглобяването, след като оглеждаше и подушваше всяка сглобка, подпора и скрипец. И все пак, предпочитах тук да е Уриъл и да следи работата като през първите два дни, когато нашата група издигна лагера си под сянката на Крайната скала. Майсторката беше педантична и строго държеше надзирателките, като често настояваше работата да се извършва отново и отново, докато не станеше направо съвършена.

Предполагам, че ние четиримата бихме могли да негодуваме от начина, по който тя отне нашия личен проект. Но не негодувахме. Или поне не много. Педантичността й към подробностите късаше нервите ни, но всеки път, когато Уриъл накрая признаеше, че нещо е било направено както трябва, увереността ми, че наистина може да се върнем живи, все повече се усилваше. Заминаването й дойде като гръм от ясно небе.

Един урски куриер беше допрепускал в лагера — останал без дъх, изтощен, дори жаден, за Ифни, — стискайки плик за Уриъл. Когато прочете съобщението, тя повика настрани Тюг, трека, и припряно започва да му шепти. После бързо се понесе обратно към безценната си ковачница.

Не че след това нещата се разпаднаха. Планът стъпка по стъпка се придвижваше напред. Но не мога да кажа, че настроението ни бе съвсем същото. Особено след като първото ни изпитателно спускане едва не завърши с удавянето на пътника.

Дотогава кранът вече беше готов и извитото му рамо толкова грациозно висеше над дълбоките сини води на Цепнатината, че никога не би могъл да предположиш, че за скалния перваз го държат шестнайсет стоманени болта, дебели колкото китката ми. На голяма макара бяха навити повече от трийсет от най-добрите кабели на Уриъл, които водеха до нашия сиво-кафяв съд. Нарекохме го „Ууфонска мечта“ с надеждата да омиротворим родителите си — и онези от местните жители, които смятаха, че вършим светотатство.

До първия стоеше друг кран, свързан с още по-голяма макара. Той не трябваше да носи тежестта на батискафа, но неговата задача беше също толкова жизненоважна — да поддържа незаплетен двойния маркуч, свързан с малкия ни съд, така че да влиза чистият и да излиза мръсният въздух. Изобщо нямах възможност да попитам от какво са направени маркучите, но те са много по-здрави от съшитите един за друг мехури от гущер, които ние четиримата бяхме възнамерявали да използваме.

Уриъл бе направила и други промени — голям регулатор на налягането, много издръжливи уплътнители и два прожектора, за да осветяват с мощните си лъчи дълбините, до които никога не достигаше слънчева светлина. Но аз продължавах да се чудя — откъде е дошло цялото това оборудване?

Бяхме изненадани, че Уриъл не се намесва много в построяването на самия батискаф — издялан от изкорубения ствол на едно-единствено дърво гару, с красивия прозорец на Ур-ронн от едната страна. Отпред монтирахме две поставени на шарнири ръце, които Ур-ронн изкопира от някаква книга. Малкият ни съд имаше също четири колела, поставени така, че „Ууфонска мечта“ да може да се движи по тинестото морско дъно.

Даже след като им сложихме свръхшироки гуми, колелата изглеждаха познати. Особено на Хък. Тя ги пазеше като личен спомен от останките от дома си, когато истинските й г’кекски родители загинали в онази ужасна лавина. С типичния си черен хумор Хък ги наричаше леля Рубен, чичо Джовун Ляв и чичо Джовун Десен. Четвъртата беше просто „татко“ — докато не я накарах да престане с тази страшна шега и да ги нарича само от едно до четири.

Използването на колелата нямаше да е възможно без галактянската техника. Въртящата се ос щеше да разкъса на парчета които и да е уплътнители. В крайна сметка ни помогна ужасната колекция на Хък от резервни части. Онези чудесни г’кекски магнитни главини и мотиваторни валове можеха да се поставят от двете страни на корпуса, без да пробиват дървото. Хък щеше да насочва предните, а аз щях да използвам въртящ се лост, за да управлявам двигателните колела отзад.

И това е цялата ни работа по време на спускането, освен на „капитан“ Клещовръх, през чийто свят от светлосиня вода щяхме да преминем по пътя си към дълбини, невиждани от никой кхюин, още откакто преди хиляда години потънал тайнокорабът им. Мястото на капитана е отдясно в сферичния нос, откъдето ще контролира прожекторите и ще подвиква на останалите от нас нареждания как да управляваме и да взимаме образци.

Защо трябва да командва той? Клещовръх определено никога не е впечатлявал когото и да е като най-умен от нашата банда.

Първо, отначало всичко това беше негова идея. Със собствените си ръце — или по-точно с уста — издълба по-голямата част от „Мечта“ през малкото си свободно време между училище и дневната работа в кошарите за раци.

Нещо по-важно, ако този прекрасен прозорец — или което и да е от уплътненията — не издържи, вероятно той най-малко ще изпадне в паника, когато солената вода започне прониква в кабината. Ако това изобщо се случи, от Клещовръх ще зависи някак си да ни спаси. Всички сме чели достатъчно морски и космически истории, за да знаем, че това е доста добра характеристика за един капитан — онзи, когото безпрекословно слушате, щом секундите започнат да отчитат разликата между живота и смъртта.

Преди да поеме командването обаче, ще трябва да почака малко. Първото ни изпитателно спускане ще е само с един пътник, доброволец, който буквално е „роден“ за тази работа.

Тази сутрин Тюг, трекът, остави следа от ароматомони, за да привлече малката непълна купчина Зиз от кошарата й до мястото, на което го очакваше блестящата под слънчевите лъчи „Ууфонска мечта“. Корпусът на нашия кораб от полирано дърво гару беше толкова светъл и чудесен — жалко, че чистото синьо небе обикновено се приема за лоша поличба.

Така изглеждаха нещата за зрителите, които наблюдаваха нашия екипаж от съседната скала. Имаше хууни от пристанището Ууфон, неколцина местни червени и урси с керванен прах по хълбоците, както и трима човеци, които трябва да бяха изминали тежкия тридневен път от Долината — и всички те нямаха какво друго да правят, освен да си обменят слухове за звездния кораб или кораби, приземили се, както твърдяха, на север. Според мълвата, всички на Поляната вече били мъртви, екзекутирани на място от отмъстителни галактянски съдии. Други казваха, че Светото яйце най-после се било разбудило напълно и че светлините, забелязани от някои в небето, били душите на онези щастливци, които присъствали на Събора, когато праведните от Шестте били преобразени и върнати като духове в техните древни домове сред звездите.

През първите два дни в повечето случаи зрителите стояха отвъд линията в пясъка, начертана от Уриъл с жезъла й на мъдрец. И докато майсторката бе тук, никой не каза нищо. Но след като си замина, някои започнаха да скандират лозунги, предимно че Бунището било свещено, а не място за разходки на суетни хлапета. Когато пристигнаха човеците от Долината, протестите станаха по-организирани, вееха се знамена и лозунгите се скандираха по-единогласно.

Струва ми се адски вълнуващо, като сцена от „Лято на любовта“ или „Предстоящото“, изпълнена със справедлив гняв за някаква кауза. За човекоподражател като мен няма нищо по-готино от това да се опълчиш с някакво приключение срещу общественото мнение. Като че ли в почти всички романтични истории, които съм чел, се разказва за смели герои, упорстващи въпреки съмненията на задръстени родители, съседи или авторитетни личности. Това ми напомня за книгата, от която произхожда прякорът ми — в която народът на Диаспар се опитва да попречи на Алвин да се свърже с отдавна изгубените им братовчеди в далечната Лис. Или когато лисийците не искат да го пуснат да се върне със съобщението за техния преоткрит свят.

Да, знам, че това е фантастика, но аналогията подсили решителността ми. Хък, Ур-ронн и Клещовръх казаха, че и те изпитвали същото.

Що се отнася до тълпата, ами, знам, че когато е уплашена, тя може да обезумее. Даже един-два пъти се опитах да видя нещата от тяхна гледна точка. Наистина.

Леле, пръстени подути, смрадливи кътреци, за Ифни. Надявам се всички те да са седели върху гадна слама и да получат паровъртеж.

Легенди

Твърди се, че човеците на Земята живели неизвестен брой поколения в жесток страх, като вярвали в безброй неща, които не би могло да си представи никое разумно същество. Със сигурност не и такова, на което истината е била поднесена на сребърен поднос — както на почти всички разумни раси в Петте галактики.

Земянитите трябвало сами да открият всичко. Бавно и мъчително човеците разбрали законите на вселената и забравили повечето от фантастичните представи, с които живели през дългата си, мрачна самота. Сред тях били вярата в:

— божественото право на егоистични царе,

— умствената непълноценност на жените,

— идеята, че мъдрата държава знае всичко,

— идеята, че индивидът винаги е прав,

— ужасното пристрастяване, което превръща определена доктрина от обикновен модел на света в нещо свещено, за което си заслужава да убиваш.

Тези и много други представи постепенно отишли при призраците и НЛО в килера, в който накрая човеците прибрали детинските си разбирания.

Много голям килер.

И въпреки това, галактяните смятали земянитите за суеверни първобитни създания, за вълкони, склонни на странен ентусиазъм и специфични, недоказуеми убеждения.

Каква ирония е обръщането на ролите, което наблюдаваме на Джиджо. Тук земянитите открили други пет раси, далеч по-назад по пътя, по който човеците вече били минали. Други пет раси, които вярвали в безброй легенди, измислици и съвсем абсурдни идеи. И за този суеверен въртоп заселниците от „Убежище“ допринесли не само с хартиени книги. Те донесли методите на логиката и доказателството — същите онези неща, които някога земянитите възприели с най-много усилия.

Нещо повече, като познавали собствената си история, те станали страстни събирачи на фолклор и записали всяка легенда, всяко поверие на другите пет, дори онези, чиято измамност доказали.

Тази странна смесица произхожда от вълконското им минало — разсъдлив скептицизъм и дълбоко разбиране за особеното, странното, екстравагантно жизненото.

Човеците, знаят, че в мрака е много лесно да се заблудиш, ако забравиш как да откриваш истината.

Но също толкова важно е никога да не загубваш способността си да мечтаеш. Да изтъкаваш илюзии, които помагат на всички ни да издържим тази мрачна, мрачна нощ.

Из „Изкуството на изгнанието“, от Ауф-ху-Фухбху

Аскс

Малкият робот беше истинско чудо. Не по-голям от г’кекско очно кълбо, той лежеше притиснат до земята от рояк патрулни оси, покрит от техните трепкащи криле.

Лестър бе първият мъдрец, който след първоначалната изненада, отбеляза:

— Е, сега знаем защо ги наричат патрулни оси. Видяхте ли как се роят над това нещо? Иначе никога нямаше да разберем, че е там.

— Устройство за шпиониране — предположи Остра като нож прозорливост и наведе корубата си, за да погледне отблизо машината. — Миниатюрно и подвижно, пратено да подслушва нашия съвет. Ако не бяха осите, щяхме да сме безпомощни, след като разкриеха всичките ни планове.

— Хр-рм… — с гърлена умбла се съгласи Фхуун-дау. — Свикнали сме да приемаме насекомите като дребни досадници, чието присъствие при някои церемонии се изисква от традицията. Но буюрите трябва да са създали осите точно с такава цел. Да охраняват градовете и домовете им и да не допускат да ги подслушват.

— Да използват (специално) предназначена форма на живот за отстраняване на (досадна) опасност — наистина, това би било в стила на буюрите-прибави Ур-Джах.

Лестър се наведе по-близо, за да погледне осите, чиито криле трепкаха пред мъничките очи на робота. Пъстрите багри ми/ни напомняха за рюк.

— Чудя се какво му показват, осите — измърмори нашият човешки мъдрец.

Тогава за пръв път, откакто осите бяха нападнали натрапника, заговори Вуббен.

— Навярно точно онова, което иска да види — уверено предположи той.

Спомняте ли си, пръстени мои, как всички ние кимнахме, въздъхнахме или умблирахме в знак на почтително съгласие? Вуббен изговаряше думите толкова добре, с такава интонация на мъдра правдоподобност. Едва по-късно ни дойде наум да се запитаме:

„Какво?

Какво ли иска да каже с това?“

Ларк

За двете хиляди години незаконно обитаване на планетата Ларк ни най-малко не беше първият представител на Шестте, който летеше. Не бе дори първият от човеците.

Скоро след потопяването на тайнокораба „Убежище“ за вечни времена във всмукващата прегръдка на Бунището, мъжете и жените често се носели като хвърчила по крайбрежните ветрове от синия океан чак до белите върхове на Ръбатата планина. В онези дни дантелени криле улавяли въздушните течения и давали възможност на смелите човеци да видят отвисоко новия си свят.

Днес последният планер лежи под стъклена витрина в библоския музей. Направен е от мистичните материали мономолекулярен въглерод и тъкан подсилен полимер, които днес не са в състояние да възпроизведат дори най-умните магьосници от гилдията на химиците, даже мъдреците да им позволят. Времето и нещастните случаи са унищожили всички други и са оставили по-сетнешните човешки поколения да вървят тежко по земята като всички останали, като по този начин изличили още една от причините за завист сред Шестте — макар че в последно време, след Великия мир, групи от амбициозни младежи бяха възобновили примитивен вариант на това развлечение и от време на време рискуваха живота си с крехки рамки от кух бамбук, покрити с ръчно тъкано платно от уиков памук. Урски младежи пък се издигаха в небето с големи балони, пълни с горещ въздух. Понякога успехите им предизвикваха местна сензация, но тези опити нямаха траен ефект. Наличните материали бяха прекалено тежки, слаби или порести. Вятърът беше прекалено силен.

Някои с пламенно благочестие твърдяха, че това било добре. Изкуплението не можело да се открие на небето. Нито в суетата на миналото. Обикновено Ларк се съгласяваше с ортодоксалното мнение, но в този случай си мислеше: „Такава скромна мечта. Да прелетиш само няколко левги ниско във въздуха. Толкова ли много искам, след като някога сме имали звездите?“

Но той никога не си бе губил времето в празни фантазии. И определено никога не бе предполагал, че лично ще гледа: джиджоските планини от огромна височина.

„А я ме вижте сега!“

 

 

Линг с очевидно удоволствие наблюдаваше изражението му, когато му каза плана за днес.

— През по-голямата част от деня няма да ни има. Ще събираме някои образци, които роботите ни са хванали. После, когато машините продължат още по-нататък, ще обикаляме по няколко дни.

Ларк беше зяпнал летящия апарат — тънка стрела с къси криле, които се разгънаха, след като излезе през тесен тунел от заровената изследователска станция. Отворът зееше като лакома, паст.

Колко типично за Линг бе да му поднесе това без предупреждение!

Докато Беш товареше провизии, едрият русокос мъж Кун извика:

— Хайде, Линг! Закъсняваме. Примами любимеца си на борда или си намери друг.

Ларк стисна зъби и я последва нагоре по рампата, решен да не издава чувствата си. Очакваше вътре да е мрачно като в пещера, но се оказа по-добре осветено, отколкото всяко затворено пространство, което някога бе виждал. Очите му нямаха нужда да се приспособяват.

Тъй като не искаше да зяпа тъпо като селяндур, той се насочи към тапицираната седалка до един от прозорците и остави раницата си наблизо. После предпазливо седна и откри, че мекотата на седалката не е нито удобна, нито успокоителна. Сякаш седеше в скута на нещо месесто и навярно някак си любовно. Секунди по-късно Линг усили безпокойството му, като го пристегна с ремък през кръста. Съскането на затварящия се метален люк странно отекна в ушите му и увеличи дезориентацията му. В мига, в който двигателите се включиха, Ларк усети особени тръпки в основата на тила си, сякаш мъничко животинче дишаше в косата му. Той не успя да се сдържи и вдигна ръка, за да махне въображаемото създание.

Излитането се оказа изненадващо леко. После небесният кораб се понесе напред толкова бързо, че Ларк не успя да види Поляната и околностите й или да потърси с поглед тайната долина на Яйцето. Когато се обърна, за да се притисне към прозореца, континентът вече се плъзгаше под тях. Полетът им на юг беше много по-бърз, отколкото на изстрелян от катапулт камък. Само минути след това се спуснаха от хълмовете и полетяха над широка равнина, покрита със степна трева, която се люлееше и вълнуваше като постоянно променящата се повърхност на фосфоресцентно море. По едно време Ларк забеляза табун препускащи стъблояди, вид местни джиджоски копитни, които зареваха от страх и избягаха от преминалата покрай тях сянка на въздушния кораб. Група урски пастири извиха гъвкавите си шии с изражение на любопитство, примесено с уплаха. До възрастните подскачаха и се бореха няколко хлапета, които не обръщаха внимание на родителите си, внезапно насочили мрачни погледи към небето.

— Вашите врагове определено са грациозни създания — отбеляза Линг.

Ларк се обърна и я изгледа. „Сега пък какво иска?“

Линг трябва да бе изтълкувала погледа му погрешно, защото побърза да прибави, сякаш за да го успокои:

— Разбира се, казвам го в строго определен смисъл, така, както може да е грациозен един кон или друго животно.

Ларк се замисли, преди да отговори.

— Хрм. Жалко, че идването ви прекъсна Събора. Иначе вече щяхме да сме провели Игрите. Тогава щеше да видиш истинска грациозност.

— Игрите ли? А, да. Вашият вариант на легендарните олимпиади. Много тичане и скачане, предполагам?

Той предпазливо кимна.

— Има състезания по бързина и подвижност. Други дават възможност на най-добрите и най-смелите сред нас да изпитат издръжливостта, храбростта и адаптивността си.

— Все качества, високо ценени от онези, които са предизвикали появата на човечеството — с малко снизходителна усмивка каза Линг. — Не мога да си представя които и да е от шестте вида пряко да се състезават едни срещу други, нали? Искам да кажа, че едва ли е възможно г’кеките да надбягат урсите или кхюините да изпълняват овчарски скокове! — засмя се тя.

Ларк сви рамене. Въпреки намека на Линг за въпрос от огромно значение — произходът на човечеството, — той откри, че е загубил желание за разговор.

— Да, предполагам, че е така. Трудно е. Да си представиш.

Ларк се обърна и отново погледна през прозореца към широката равнина под тях — море от развълнувана трева, тук-там прекъсвано от тъмен бамбук или оазиси от леко люлеещи се дървета. Разстояние, изминавано за няколко дни от керваните, сега се преодоляваше само за няколко дури бърз полет. После пред очите му се издигнаха димящите върхове на южната планинска верига.

Беш, пилотът на пиратите, спусна надолу кораба, за да видят отблизо Пламтящата планина, като кръжеше под такъв ъгъл, че прозорецът на Ларк шеметно гледаше към покривка от лава там, където пластове от някогашни изригвания покриваха местност, едновременно опустошена и напълно подновена. За миг зърна топилните, скупчени по средата на пътя към могъщия връх. Направена така, че да прилича на магмени отвори и ледове, ковачницата изпускаше дим и пара, не по-различни от онези, които се издигаха от недалечните огнени кратери. Разбира се, камуфлажът изобщо не можеше да издържи внимателен оглед от такава близост.

Ларк видя, че Беш разменя разбиращ поглед с Кун, който посочи към един от магическите си екрани. Една от няколкото десетки червени светлинни, които очертаваха профила на планината, беше обозначена със специфични символи и блестящи стрелки. Пунктирани линии проследяваха подземните проходи и работилници, в които Прочутите урски ковачки правеха оръдия от разрешените от мъдреците специални сплави, втори по качество след произведените по на юг, близо до върха на високия вулкан Маунт Гуен.

„Невероятно“, помисли си Ларк, като се мъчеше да запомни доколко подробен е планът на екрана на Кун, за да докладва на Лестър Камбъл. Очевидно този монитор нямаше нищо общо с привидната цел на обиколката — търсене на по-развити „кандидати“ за разумен живот. От няколко кратки реплики Ларк разбра, че Кун не е биолог. Нещо в стойката на мъжа и в неговите движения му напомняше за Дуер, който дебне в гора, само че по-смъртоносна. Дори след поколенията на сравнително спокойствие, неколцина мъже и жени на Склона продължаваха да се държат така — експерти, чиято основна работа бе всяко лято да обикалят от селище на селище и да обучават местното човешко опълчение.

За всеки случай.

Всяка от другите пет раси имаше подобни специалисти. Благоразумна стратегия, тъй като дори сега постоянно възникваха ограничени кризи — престъпен акт тук, своеволно племе на преждевремци там и пристъпи на горещи търкания между отделни селища. Достатъчно, за да не е противоречив изразът „мирновременен воин“.

Същото би могло да се отнася за Кун. Фактът, че изглеждаше смъртоносно самодоволен, не означаваше, че е готов да извърши убийство.

„Каква е целта ти, Кун? — чудеше се Ларк, докато наблюдаваше светещите символи по екрана, които хвърляха отблясъци по лицето на чужденеца. — Какво точно търсиш?“

Пламтящата планина остана зад тях, когато малкият кораб сякаш се понесе напред под друг ъгъл и полетя над блестяща белота, известна като Равнината на острия пясък. Много време под тях се виждаха само ниски дюни, съвършено изваяни рт ветровете. Ларк не забеляза кервани, прекосяващи искрящата пустиня и пренасящи поща или стока до изолираните селища в Долината. Но пък никой нормален не пътуваше денем из тази пустош. Там долу имаше тайни заслони, в които пътниците чакаха Падането на нощта, убежища, които дори лъчите на Кун не би трябвало да са в състояние да открият сред блестящите простори.

Тази ярка светлина обаче, не беше нищо в сравнение със следващия внезапен преход. На мястото на пясъчния океан се появи Спектралният поток, неясна равнина от преливащи багри, които заслепиха Ларк. Линг и Беш се опитаха да погледнат надолу, поставили длани пред очите си, но накрая се отказаха. Кун кисело мърмореше за смущенията на екрана му. Ларк сподави естествения си рефлекс да затвори очи и вместо това се помъчи да освободи обичайния си начин на съсредоточаване. Веднъж Дуер му бе обяснил, че това е единствената възможност да гледаш в тази област, в която екзотични кристали хвърляха постоянно променящи се яростни лъчи.

Малко след като получи статуса си на майстор-ловец, брат му беше побързал да се прибере вкъщи, за да се присъедини към Ларк и Сара край леглото на майка им по време на отнеслата я накрая болест, превърнала Нило едва ли не за една нощ в старец. През онази последна седмица Мелина не приемаше храна и пиеше съвсем малко. Тя вече като че ли не искаше нищо от двете си по-големи деца, които винаги безумно бе обичала. Но жадно разпитваше най-малкия си син за скитанията му, за гледките, звуците и усещанията от далечните краища на Склона, където ходеха малцина. Ларк си спомни, че изпита болезнена ревност, когато видя какво удоволствие й доставят разказите на Дуер в последните й часове и после се упрекна за недостойните си мисли.

Сега този спомен го изпълни, очевидно възпламенен от пронизителните цветове.

— Някои лековерници сред Шестте твърдяха, че тези пластове отровен камък имат магични свойства, придадени им от еоните на застъпващи се вулканични изригвания. Наричаха ги „кръвта на майка Джиджо“. В този момент Ларк почти можеше да повярва в суеверието, толкова го поразиха тайнствените вълни на близост. Сякаш беше идвал тук и преди.

С тази мисъл очите му като че ли се приспособиха — отвориха се, за да позволят на въртопа от буйни багри да разцъфти във фантастични каньони, въображаеми долини, несъществуващи градове и дори цели призрачни цивилизации, по-огромни от най-големите буюрски останки…

После, точно когато започваше да потъва окончателно в това изживяване, илюзията внезапно свърши, прекъсната от потъването на Спектралния поток в морето. Беш отново наклони кораба и скоро носещите се под тях цветове изчезнаха като сън, заменени отляво от по-обикновена пустиня с вулканични скали.

Границата на мощния, прибой заприлича на легендарна магистрала, сочеща към непознати земи. Ларк разкопча колана си и пресече пътеката, за да погледне към океана. „Толкова е огромен“, помисли си той. И все пак не беше нищо в сравнение с просторите, които Линг и другарите й бяха изминавали за по-малко от миг. Погледът му се зарея в надежда да открие замаскиран кораб за отпадъци, цепещ вятъра със сиво-зелените си платна и отнасящ свещените ковчези до мястото на вечния им покой. От тази височина можеше да зърне дори самото Бунище, чиито тъмносини води покриваха такива необятни глъбини, че можеха да погълнат десетки могъщи и арогантни цивилизации и пак да ги благословят със своето опрощение — забравата.

Вече бяха изминали разстояние, по-голямо от всички досегашни пътувания на Ларк в търсене на данни за постоянно ненаситните му схеми. Макар че наблюдаваше с опитно око, той откри съвсем малко следи от разумни същества — хуунско рибарско селце, кошари на червени кхюини, скрити под скали или висящи корени на гигантски дървета. Разбира се, при тази скорост можеше, да е пропуснал нещо, докато се прехвърляше от другата страна на пътеката, а той го правеше често, щом Беш наклонеше кораба над суша или море.

Окончателно изчезнаха дори и тези оскъдни следи от селища, когато стигнаха до Цепнатината, която преминаваше неколкостотин хвърлея на стрела на запад от далечните, напомнящи на секира очертания на Крайната скала.

Поредица от високи скали и дълбоки подводни каньони разцепваха сушата тук. Скалисти носове се редуваха с привидно бездънни заливи, сякаш някаква огромна ноктеста лапа бе издълбала успоредни вдлъбнатини, насочени почти право на изток, за да създаде страшна естествена преграда. Заселването отвъд тази граница бе обявено за престъпление, прокълнато от мъдреците и Светото яйце. Но нашественическият кораб бързо премина над назъбените скали и бездни, без да им обръща внимание, сякаш бяха обикновени коловози по оживен път.

Левга след левга пясъчната пустош бързо се носеше отдолу, прекъсвана на дълги интервали от руини на древни градове, разядени от вятъра, солта и дъжда. Могъщите кули трябва да бяха разрушени от експлозии и пулверизиращи лъчи, веднага след като и последният буюрски наемател е угасил светлината. След време безкрайното кипене на Бунището и неговите дъщери — вулканите щяха окончателно да изличат дори тези стърчащи към небето останки.

Скоро небесният кораб съвсем напусна континента и се понесе над веригите от скрити в мъгли острови.

„Дори и Дуер не е сънувал, че може да стигне толкова надалеч.“

Ларк реши да не му споменава за това пътуване, докато първо не го обсъди със Сара, която разбираше от тактичност и наранени чувства повече от двамата братя.

После проумя действителността. „Сара се е върнала в Доло. Дуер навярно е пратен на изток в преследване на глейвъри и преждевремци. А когато пиратите завършат проучването си, всички ние може би ще срещнем края си далеч от онези, които обичаме.“

Ларк с въздишка се отпусна на седалката си. За известно време наистина бе изпитвал удоволствие. Проклета да бе паметта му, че му напомняше реалното положение на нещата!

През останалата част от пътуването той беше сдържан и делови, дори когато накрая кацнаха близо до гори, зловещо различни от познатите му, или докато помагаше на Линг да качи на борда клетки, пълни със странни, чудни създания. Професионализмът бе единственото развлечение, което Ларк все още си позволяваше — удоволствието да изучаваш природните механизми. Но в мисълта за нов полет не откриваше нищо приятно.

 

 

Нощта вече се беше спуснала, когато Ларк най-после се дотътри до собствената си оръфана палатка близо до Поляната — само за да открие, че там го очаква Харуллен, който му носеше новини.

Ниската масивна фигура запълваше половината от пространството. Отначало, застанал на входа на бледата лунна светлина, която проникваше иззад гърба му, Ларк си помисли, че е Утен, неговият приятел и колега природолюбител. Но пепелявата коруба на този кхюин не бе покрита с белези от живот, прекаран в ровене в миналото на Джиджо. Харуллен беше книжен плъх, мистик, който говореше с аристократичност, напомняща за сивите царици от някогашните дни.

— Ревнителите пратиха послание — тържествено съобщи еретическият водач, без дори да попита Ларк как е преминал денят му.

— О? Най-после. И какво казват? — Биологът остави раницата си до входа и се отпусна на койката си.

— Както предвиди ти, те искат среща. Уговорена е за полунощ.

Когато кхюинът премести тежестта си, от говорните отвори на гърба му като шепот се разнесе ехото на последната дума. Ларк сподави изпъшкването си. Предстоеше му да приготви доклада си до мъдреците, в който трябваше да обобщи всичко научено през деня. Нещо повече, Линг го искаше свеж рано на следващата сутрин, за да им помогне в анализа на новите екземпляри.

А сега и това.

„Е, какво друго можеш да очакваш, щом играеш тройна игра? Старовремските романи предупреждават, че когато служиш на повече от един господар, всичко може да стане много сложно.“

Събитията започваха да се развиват с шеметна скорост. Сега тайната бунтовническа организация, за която знаеше от слуховете, най-после му предлагаше да говори. Имаше ли друг избор?

— Добре — каза на Харуллен той. — Ела да ме вземеш, когато трябва. Междувременно, имам да върша работа.

Сивият кхюин беззвучно си тръгна. Само лапите му хрущяха по скалистата пътека. Ларк драсна клечка кибрит, която силно задимя, преди да се разгори достатъчно, за да запали малката му маслена лампа. После отвори сгъваемата маса за писане, която му бе подарила Сара по случай завършването му на училище — сякаш преди цяла геологична епоха. Той извади лист от най-качествената хартия за писане на баща си и остърга черен прах от полуизползвана мастилена пръчка в глинен хаван, смеси го с течност от малко шишенце и разби сместа с чукало, докато стана еднородна. След това подостри с джобното си ножче дървеното перо. Накрая потопи върха му в мастилото, замисли се за миг и започна да пише доклада си.

 

 

Оказа се вярно, разбра по-късно Ларк, по време на напрегнатото заседание под слабата опалова светлина на Торген, втората луна. Макар колебливо и подозрително, ревнителите наистина му предлагаха съюз с хлабавата общност от еретици на Харуллен.

„Защо? Двете групи имат различни цели. Ние се стремим да ограничим и после да сложим край на незаконното си присъствие на този крехък свят. Ревнителите искат само да се върне статуквото, да се възстанови тайната на съществуването ни, както беше преди идването на пиратския кораб… и навярно, между другото, да разчистят някои стари сметки.“

И все пак в полунощ пратениците на двете групи се събраха близо до един от димящите вулканични отвори край лъкатушещата пътека, която водеше към тайното гнездо на Яйцето. Повечето от заговорниците носеха тежки наметала, за да скрият самоличността си. Харуллен, който бе сред малцината все още притежаващи функциониращи рюкове, беше помолен да свали гърчещия се симбионт от сетивния си купол, за да не би деликатното същество само да се изпепели в напрегнатата тайнствена атмосфера. Създания на Великия мир, рюковете не бяха пригодени за време на война.

„Или защото ревнителите не искат да видим прекалено много“, помисли си Ларк. Ненапразно симбионтите бяха наречени „маската, която разкрива“. Тяхната почти масова летаргия беше също толкова обезпокоителна, колкото, и тежкото мълчание на самото Яйце.

Преди да започнат, ревнителите отвориха няколко съда и пуснаха из района рояци патрулни оси — древен ритуал, чийто произход бе забравен, но сега, след откритията от последните няколко дни, придобиваше сериозно значение. После урският говорител на заговорниците пристъпи напред и обвинително каза на галактически две:

— Вашият съюз вижда възможност в (извънредно печалното) пристигане на тези престъпници. — Качулка скриваше всичко, освен муцуната на женската и приглушаваше съскането и тракането й. И все пак Ларк можеше да каже, че от детството й не са минали много сезони и че в торбичката под ръката й има най-много един съпруг. Дикцията й издаваше образованост — навярно бе завършила една от равнинните академии, в които младите урси, току-що напуснали стадото, се събираха пред някой от димящите вулкани, за да изучават своите най-фини изкуства. „Значи интелектуалка. Пълна с книжни познания и с величието на собствените си идеи.“

„Да — искрено реагира част от него. — С други думи, не много различна, от самия теб.“

Харуллен отвърна на предизвикателството на бунтовниците на англически, което му носеше политическо преимущество.

— Какво искаш да кажеш, с тези странни думи?

— Искахме да кажем, че в тези (неприятни/неканени) чужденци вие усещате шанс да видите изпълнени крайните си цели!

Урсът удари с предния си крак. Намекът му предизвика гневен ропот сред представителите на еретиците. И все пак Ларк го беше предвидил.

Сивата коруба на Харуллен се залюля във вълнообразен кръг. Трекски жест, който пръстеновидните наричаха „възражение срещу несправедливо обвинение“.

— Вие намеквате, че ние оправдаваме собственото си убийство. Нашето и на всяко разумно същество на Джиджо.

Урският заговорник имитира същото движение, но в обратната посока — „повторение на обвинението“.

— Аз наистина (недвусмислено) го заявявам. Аз наистина (с брутална откровеност) го твърдя. Всички знаят, че това (заблудено) желаете вие, еретиците.

Ларк пристъпи напред. Дори шепотът на ревнителите да бе насочен срещу човеците, той не му обърна внимание.

— Това не е (отрицанието повторено е) нашето желание! — заяви Ларк, като в бързината си да се намеси, изопачи определителния израз. — За това има две причини — продължи да се мъчи с галдве той. — Първо сред нашите основания (за опровержение) е това — чужденците (жадни до крайна престъпност) трябва не само да убият всички разумни свидетели (на престъплението/на кражбата), които могат да дадат показания в галактянски съд. Те също трябва да ликвидират останалите от онзи (нещастен) вид, който откраднат от Джиджо! Иначе колко ужасно би станало някой ден, когато (глупавите) крадци обявят осиновяването на нова раса клиент, само за да им се противопоставят с доказателство, че е открадната от този свят? Поради тази причина преди заминаването си те трябва да унищожат целия вид.

Това ние (справедливо) не можем да допуснем! Геноцидът на невинен живот е онова престъпление, срещу което нашата група беше (с безкористна справедливост) създадена да се бори!

Харуллен и другите еретици нададоха одобрителни викове. Ларк усети, че гърлото му е прекалено пресъхнало, за да продължи на галактически две. Вече беше направил този жест. Сега премина на англически.

— Но има и друга причина да се съпротивляваме срещу това да бъдем унищожени от чужденците.

Безчестно е да се оставиш просто да те убият. Целта на нашата група е да се стреми към споразумение и съгласие, така че Шестте да извършат правилната постъпка бавно, безболезнено, доброволно, чрез контрол на раждаемостта, като акт на благородство и преданост към този свят, който обичаме.

— Крайният резултат ви вил идентичен — отбеляза урският говорител, като премина на същия език.

— Не и когато накрая се разкрие истината! А някой ден това ще стане, когато този свят има нови законни наематели и те се заемат с разпространеното забавление на археологията.

Това заявление предизвика смутено мълчание. Дори Харуллен завъртя купола си, за да погледне към Ларк.

— Овясни, ноля те. — Урският бунтовник подви предните си крака, с което го подканваше да продължи. — Какво ще пронени археологията, когато ние и цялото ни фотонство отдавна ще въден изчезнали и костите на кофитата ни ще са фръснати фо норското дъно?

Ларк се изпъна, борейки се с умората.

— Въпреки всички усилия да живеем по предписанията на Свитъците и да не оставяме трайни следи, някой ден тази история ще бъде разказана. След един или десет милиона години ще стане известно, че някога тук е живяло общество на преждевремци, потомци на егоистични глупци, натрапили се на Джиджо поради отдавна забравени причини. Същества, които въпреки всичко превъзхождали предците си по глупост, като се учели в какво се състои истинското величие.

Това е разликата между стремежа към достойно доброволно изчезване и да бъдем долно убити. Заради честта и с благословията на Яйцето, изборът трябва да бъде наш, на всеки един индивид, а не наложен ни от баща престъпници!

Харуллен и другите му приятели бяха видимо трогнати. Те нададоха възгласи, засъскаха и умблираха в знак на горещото си одобрение. Ларк чу дори одобрителен шепот сред скритите под качулките си ревнители. И без рюк можеше да каже, че е успял да говори убедително — макар че дълбоко в себе си едва ли вярваше в собствените си думи.

„Любителите археолози от някой бъдещ еон като че ли не плашат групата на Линг.“

Всъщност, самият Ларк не даваше и пукната пара дали в далечното бъдеще някакви мъгляви исторически бележки под линия ще кажат добра дума за Шестте.

„За да са справедливи, добрите закони не се нуждаят от награда или признание. Те са правдиви сами по себе си и трябва да бъдат почитани, дори да знаеш, че не те следи никой друг. Дори никой друг да не знае.“

Въпреки всички добре известни недостатъци на галактянската цивилизация, Ларк знаеше, че законите, които закриляха угарните светове, са справедливи. Макар да беше роден в разрез с тях, негов дълг бе да направи всичко за спазването им.

Обратно на собствените си думи, той нямаше принципни възражения срещу това групата на Линг да унищожи местните свидетели, ако го направеха безболезнено. „Да речем, с генно предизвикана епидемия, която само да направи всички стерилни. Това би могло да елиминира опасността им от свидетели и в същото време да реши проблема на Джиджо.“

О, но Ларк също бе длъжен да се противопостави на замисъла на пиратите за генна кражба. И това беше насилие срещу Джиджо. Мъдреците очевидно се колебаеха и единствено съзаклятието на ревнителите проявяваше готовност да се бори с нашествениците.

Оттук и пламенната лъжа на Ларк, целяща да породи доверие между двете крайно различни радикални групи. Искаше да постигне коалиция с ревнителите поради една-единствена проста причина. Ако бе започнало осъществяването на някакъв план, той имаше намерение да участва в него.

„За момента трябва да си сътрудничим“, помисли си той, докато продължаваше да говори, като влагаше най-добрите си ораторски умения, за да заглади подозренията им и убедително настояваше за съюз.

„Ще си сътрудничим, но бъди нащрек.

Кой знае? Може да се открие възможност да постигнем и двете цели с един удар.“

Аскс

Вселената изисква от нас чувство за ирония.

Например, всички усилия и добра воля, изковали Великия мир, са си стрували. Ние, народът на Общностите, сме станали по-добри, по-мъдри. Освен това сме предполагали, че той ще бъде в наша полза, ако/когато дойдат да ни съдят галактянски инспектори. Воюващите народи причиняват повече щети на планетите, отколкото онези, които спокойно обсъждат как е най-добре да се грижат за общата си градина. Фактът, че сме били внимателни и предпазливи, а не хищни престъпници, определено би натежал на везните.

Или поне така си мислехме. Нали, пръстени мои?

Уви, от небето не пристигнаха съдии, а крадци и лъжци. Неочаквано ни се налага да плетем смъртоносни интриги, а това изкуство не е вече такова, каквото е било в дните преди Общностите и Яйцето.

Колко по-добро щеше да е положението ни сега, ако не бе мирът!

Днес болезнено преоткрихме тази истина, когато се появи задъхан урски вестител със съобщение от работилницата-лаборатория на Уриъл Ковачката. Думи на предупреждение. Ужасни напътствия, които разказват за небесни поличби и настояват да се приготвим за посещение на звезден кораб!

О, закъсняло предупреждение! Вече е прекалено късно.

Някога по студените върхове на север от Библос чак до тропическите селища в Долината се издигали каменни крепости и пращали съобщения чрез хитроумно измайсторени огледала, като така изпреварвали и най-бързите урски куриери и дори самите птици. По техен знак човеците и съюзниците им бързо се мобилизирали за битка и умело компенсирали малобройността си. След време урсите и хууните създали свои собствени системи, всяка достойна по свой собствен начин. Дори треките разработили мрежа, която регистрирала мирисни спори, за да предупреждава за вероятна опасност.

След мира не оцеляло нито едно от тези постижения. Семафорът бил изоставен, системата от сигнални ракети изчезнала. Доскоро дори търговията не оправдаваше това разхищение — макар че по ирония на съдбата тъкмо миналата година някои инвеститори започнаха да приказват за повторно използване на онези ледени крепости и за подновяване на мрежата за семафорно сигнализиране.

Щяхме ли да получим навреме предупреждението на Уриъл, ако бяха действали по-бързо?

И с какво щеше да е по-различна съдбата ни, ако го бяхме получили?

О, пръстени мои. Напразно е да се говори за минали вероятности. След самовглъбяването, това навярно е най-безумното нещо, за което си губят времето едносъставните същества.

Рети

— Имаш ли нещо за мен?

Ран, високият, суров на вид водач на небесните хора, протегна ръката си към нея. Вятърът шумолеше сред недалечната горичка от светъл бамбук. В сумрака на Рети й се струваше, че всеки от мазолестите му пръсти е дебел, колкото цялата й китка. Лунната светлина хвърляше сенки по изсеченото лице и клиновидното тяло на Ран. Момичето се опитваше да не го показва, но в присъствието му се чувстваше прекалено незначително.

„Дали сред звездите всички мъже са такива?“

Мисълта накара Рети да се почувства странно, както по-рано, когато Беш й каза, че е възможно да изличи белезите й.

 

 

Първо й казаха лошата новина.

— Не можем да направим нищо тук; в нашата малка болница — бе заявила жената от пиратския кораб по време на краткия престой на Рети в лазарета до заровената изследователска станция.

Беше чакала на опашка половината сутрин — ужасно очакване, прекарано между г’кек със скърцащо, изкривено колело и престарял урс, от чиято ноздра капеше ужасна сива течност. Всеки път, когато опашката се придвижеше напред, Рети се мъчеше да не стъпва в нея. Когато най-после дойде нейният ред да я прегледат под ярката светлина и изследващите лъчи, надеждите й се разгоряха, после угаснаха.

— Този вид кожни увреждания лесно могат да се излекуват у нас — беше казала Беш, докато водеше Рети към изхода на палатката. — Биоскулптурата е висше изкуство. Специалистите могат да изваят приятни форми дори от примитивен материал.

Рети не се обиди. „Примитивен материал. Аз съм точно такава, да.“ Във всеки случай, тогава главата й се замая от фантастична мисъл. Ами ако галактянското магьосничество можеше да й даде лице и тяло като на Беш или Линг?

Тя стъпи здраво на двата си крака и отказа да помръдне, докато Беш не я остави да говори.

— Те… те казват, че когато си тръгнете, може би ще вземете със себе си няколко души.

Беш я погледна отвисоко със златисто-кафявите си очи.

— Кой разправя такива неща?

— Аз… чух да говорят. Предполагам, че са слухове.

— Не трябва да вярваш на всички слухове.

Наистина ли беше доловила подчертаване на думата „всички“? Рети се залавяше за всеки повод за надежда.

— Чух също, че плащате добре за нещата, които искате… или за информацията, която ви трябва.

— Това вече е вярно. — Сега очите като че ли припламнаха. От удивление ли? Или от алчност?

— Ами ако информацията е наистина, ама наистина ценна? Каква ще е тогава наградата?

Звездната жена се усмихна. Лицето й изразяваше приятелство и обещание.

— Зависи колко полезна или ценна е тази информация. Ограничения няма.

Рети се развълнува. Тя понечи да бръкне в торбичката на колана й. Но Беш я спря.

— Не сега — тихо каза жената. — Не е дискретно.

Рети обърна глава в двете посоки и осъзна, че наоколо има други пациенти и работници на пиратите — представители на Шестте, които помагаха в многобройните занимания на чужденците. Всеки от тях би могъл да шпионира за мъдреците.

— Довечера — продължи Беш. — Ран всяка вечер се разхожда нататък към потока. Чакай близо до горичката от жълт бамбук. Онзи, който тъкмо започва да цъфти. Ела сама и не говори с никого.

„Страхотно! — радостно си бе помислила Рети, когато излизаше от палатката. — Проявиха интерес! Точно на това се надявах. И точно в последния момент.“

Ако установяването на връзка й беше отнело повече време, всичко можеше да е загубено. Главният човешки мъдрец й бе наредил да тръгне на следващия ден с малък магарешки керван, който щеше да се отправи към планината, воден от двама мълчаливи мъже и три едри, непознати й жени. Не й бяха казали нищо, но тя знаеше, че целта е да настигнат Дуер и оттам да тръгнат обратно към пустошта, от която бе дошла.

„В никакъв случай! — беше си помислила Рети, като се радваше на предстоящата среща. — Нека Дуер си играе на ловец в гората. Докато се бъхти за храна из Сивите хълмове, аз ще си живея страхотно горе на опашката на Делфина.“

Това бе съзвездието, откъдето, според слуховете, идваха пиратите, макар че ракообразният мъдрец Остра като нож прозорливост веднъж се опита да разкаже на момичето нещо за галактики и „трансферни пунктове“. Беше й обяснила, че обратният път към цивилизацията е оплетен като лиана на мулк-паяк. Рети не разбра нищо и реши, че старият кхюин навярно я лъже. Невъобразимо повече й харесваше идеята да иде на звезда, която може ясно да види… а това означаваше, че някой ден ще е в състояние да погледне назад към Джиджо от красивия галактянски град, в който щеше да живее, и всяка вечер да се плези на Джаз, Бом и цялото им смрадливо племе. А също и на Дуер и мъдреците, наред с всички останали на тази отвратителна планета, които някога са се държали гадно с нея.

През целия ден след разговора с Беш тя бе избягвала мъдреците и техните слуги и се отправи към поляните няколко хвърлея на стрела на запад, където група поклонници се мъчеше да продължи някои от празненствата на Събора. Павилионите, панически разрушени преди това, сега се възстановяваха и от убежищата си се бяха появили много от бегълците. Напрежението продължаваше да е силно. Но някои изглеждаха решени да продължат предишния си живот, дори да бе само за малко.

Рети прекара по-голямата част от следобеда на една неравна поляна, където наблюдаваше как човешки и урски деца се състезават в игра, наречена „предизвикателството на Дрейк“.

Игралното поле представляваше пясъчна ивица, покрай която течеше поток. Другата граница беше дълъг ров, пълен с въглени, които димяха под пласт сива пепел. Валма горещ дим облъхнаха лицето на Рети и събудиха болезнени спомени за Джаз й Бом. Белезите й се опънаха, докато не продължи нагоре по склона, за да седне под сянката на гару-джудже.

Появиха се двама състезатели — човешко момче в северния край на полето и едър урски младеж в южния, — които обикаляха и крещяха обиди един срещу друг, щом наближиха центъра, където чакаха двама рефери.

— Хей, муле такова! Приготви се да се изкъпеш! — подигравателно извика момчето, като се мъчеше да ходи изпъчено, но му пречеше лявата ръка, завързана на гърба с платнени връзки. Носеше кожа, която го покриваше от шията до слабините, но краката и ходилата му бяха боси.

Младият урс имаше свои собствени преимущества и недостатъци. Върху деликатните му торбички и ароматни жлези бяха опънати яки, прозрачни джунурови мембрани. Когато се приближи, той се опита заплашително да се изправи на задни крака — и под веселите викове на зрителите едва не се претърколи по гръб. Рети забеляза причината — задните му крака бяха вързани.

— Тъсра кътреца! — извика на противника си урсът и възстанови равновесието си, за да се хвърли отново напред. — Налкото кътрече ще се изгори!

Покрай двете граници на полето — отвъд рова с въглените и потока — се бяха събрали тълпи от други младежи. Мнозина носеха кожени или мембранни предпазители, които висяха спокойно отпуснати, докато хлапетата чакаха да дойде собственият им ред да излязат на арената. Някои момчета и момичета бяха намазали с мехлем червеникавите белези по прасците, бедрата и дори по лицата си. Рети потръпна. Наистина, изгарянията изобщо не изглеждаха толкова сериозни, колкото нейните. Нямаше мехури или ужасни, овъглени петна, И все пак, как можеха да рискуват да се нараняват нарочно?

Тази мисъл едновременно отвращаваше и странно очароваше Рети.

Толкова различна ли в края на краищата беше тази игра от собствената й история? Тя бе знаела какви ще са последствията, ако се опъва на Джаз, но въпреки това го правеше.

„Понякога просто трябва да се биеш, това е всичко.“ Момичето за миг повдигна ръка, за да докосне лицето си. Не съжаляваше за нищо. За нищо.

Двама кхюински рефери един сив и един син — чакаха двамата състезатели по средата на пясъчната ивица. Те внимателно огледаха ръкава на човешкото момче за оръжия, после провериха предните, извити като коси, зъби на урса за изкуствени удължители. После синият кхюин се оттегли в потока, а сивият протегна бронираните си крака и за огромно удивление на Рети, изящно стъпи върху рова с димящи въглени! От този момент той постоянно пристъпваше, като високо повдигаше във въздуха по две от ноктестите си лапи едновременно.

След като ритуално — и предпазливо — се поклониха един на друг, състезателите започнаха да се обикалят, взаимно търсейки слабостите си.

Изведнъж те скочиха напред и започнаха да се опитват да избутат, завъртят или хвърлят другия в посоката, в която най-малко искаше да иде. Сега Рети разбра причината за ограниченията. Тъй като задните му крака бяха завързани, урсът не можеше да настъпи противника си или просто със сила да го избута в рова. По същия начин с яките си, чевръсти ръце момчето можеше да задуши урса, ако едната от тях не бе завързана отстрани.

— предзвикат’ството на дрек, предзвикат’ството на дрек! хоопаа!

Тънкият, писклив глас сепна Рети, тъй като не идваше от тълпата зяпачи, а много по-отблизо. Тя се обърна и потърси с поглед източника, но не видя никого, докато подръпване на туниката й не я накара да сведе очи надолу.

— торбичка скрит? говори ти! ти мен в торбичка скрит и говори теб!

Рети зяпна. Беше мъничък урс! Не по-голям от ходилото й, той изящно танцуваше на четирите си миниатюрни копитца и в същото време продължаваше да я дърпа за дрехата. Малкото същество тръсна грива и извъртя гъвкавата си шия, за да погледне нервно зад себе си.

— аз тряба торбичка! тряба торбичка!

Рети се обърна, за да проследи тревожния му поглед и видя от какво се страхуваше. Приклекнала в храсталака лъскава черна фигура, леко задъхана, с увиснал между редиците остри бели зъби език. Отначало момичето с удивление я помисли за Калнокракия, нацупеният забавен спътник на стария Дуер в планината. После видя, че този няма кафяви петна по лапите. Значи друг нур.

Хищникът вдигна глава и лукаво погледна към мъничкия урс, като направи крачка напред, после втора.

Рети импулсивно взе треперещата плячка и я пъхна в кожената торбичка на хълбока си.

Нурът й отправи поглед на озадачено разочарование, след това се обърна и изчезна в шубрака.

Аплодисменти, дюдюкане и възбудено сумтене я накара да погледне навреме, за да види, че човешкият състезател пада сред облак от пепел. За учудване на Рети, момчето не беше обгърнато от пламъци, а се претърколи и се изправи, като затанцува с боси крака върху жаравата. После бързо, но спокойно, започна да почиства въгленчетата от кожената си дреха. То небрежно махна с ръка на сивия кхюин, който веднага бе изтичал към него. Младежът прокара още един път длан по яката си, след това мина през въглените и се върна на пясъчната арена.

Рети остана впечатлена. Склонярите изглежда бяха по-издръжливи, отколкото си мислеше.

— топло-топло, ама не много жежко! — изкряка тънкият гласец от торбичката й, сякаш доволен от изненадата й. Очевидно съвсем беше забравил за бягството от гладния нур. — момче прави хоп-хоп, плъзга се и пада. но не пак. не тоз момче! той бие! глей тъпо муле се мокри!

Рети сподави собственото си удивление, неспособна да реши кое я озадачава повече: състезанието долу или това същество в торбичката, което й осигуряваше синхронен коментар.

Борбата привлече вниманието й, когато младият човек за пореден път се хвърли към противника си. Каквато и грешка да бе допуснал преди това, той изглеждаше решен да я компенсира. Момчето се хвърли напред и скочи нагоре, за да се хване за гривата на съперника си. Урсът изпръхтя и изръмжа, като напразно се мъчеше да се откъсне от хватката му с двете си тънки работни ръце. После се опита да повдигне предния си крак, за да си помогне с късата му хващателна лапа, но това само го накара опасно да залитне.

— предзвикат’ството на дрек! — весело извика малкият урс. — дрек казва на Ур-чун. ти мен бориш, бориш, не убиваш!

Рети притаи дъх. „О, сега си спомням.“

Като малка бе чувала легендата, разказвана край лагерния огън от един от дядовците й. История, умряла заедно със стареца, тъй като Джаз и младите ловци предпочитаха преувеличените повторения на собствените си подвизи пред разказите за живота отвъд планината.

Доколкото можеше да си спомни, някога живял мъж на име Дрек или Дрейк, герой, по-могъщ и смел, отколкото който и да е друг човек преди или след него. Веднъж, когато земянитите още били нови на Джиджо, гигантски урски вожд влязъл в битка с Дрек. Три дни и три нощи те се били, удряли и раздирали, като карали земята да трепери, пресушили реките и разтърсили всичко между огнената планина и морето, докато и вулканът, и океанът изчезнали в буйна пара. Когато облаците най-после се изчистили, от хоризонт до хоризонт земята блестяла във всички цветове, които могат да се нарисуват, като се смеси урска и човешка кръв.

После от дима и мъглата се появили двамата герои — Дрек без ръка и урсът без крак, — облегнали се един на друг и неразделни от този ден насетне.

Макар че между племената щяло да има още много войни, от този ден нататък всички битки щели да се водят доблестно в памет на Дрек и Ур-чун.

— глей! — извика малкият урс.

Момчето измамно се наведе наляво, после здраво заби десния си крак в земята и подскочи нагоре. Урсът стъписано запръхтя, но не успя да задържи по-тежкото си тяло и се завъртя през хълбока на противника си, за да се претърколи през глава в потока. Когато цопна в калта, той изпусна дъх със силно свистене. Накрая синият кхюин изплува на повърхността зад него и му помогна да се изправи с крака си. С благодарен вик, младият урс се хвърли на пясъка, като вдигаше облаци прах.

— иди отърколи в гореща пепел, тъпо муле! пясък много бавен! козина подгизне!

Рети погледна надолу към мъничкото създание. Не беше бебе, както си бе помислила отначало. Отнякъде беше чула, че урските новородени няколко месеца остават в торбичките на майките си, а после се изсипват с десетки във високата трева, за да се грижат сами за себе си. Във всеки случай, бебетата урси не можеха да говорят.

„Трябва да е мъжкар!“ Рети видя, че гърлото и муцуната му не са като женските. Липсваха ярките цветове на шията и увисналата разцепена устна, което обясняваше защо за разлика от женските може да произнася англическите звуци.

На арената момчето приклекна за трети рунд, но урският младеж наведе глава и се предаде. Човекът повдигна покритата си с червеникави белези ръка в знак на победа, после помогна да изведат накуцващия победен от игралното поле. Междувременно приклякваха и загряваха двама нови състезатели, докато помощници завързваха крайниците им.

Рети замислено гледаше човешките хлапета, които се шегуваха с приятелите си от други кланове. Чудеше се как момчето е успяло почти да не се опари на въглените… но не можеше да се насили да иде при децата, за да ги попита. Те само щяха да й се присмеят заради неподдържаната коса, недодяланата реч и белезите й.

„Я ги забрави“, горчиво си каза тя. От сухата жега и пушека я сърбеше лицето. Във всеки случай имаше важна работа. Преди да се стъмни трябваше да вземе нещо от палатката си. Щеше да го използва като заплащане за билета, който да я отведе надалеч оттук. На място, което нито едно от тези големи, красиви деца никога нямаше да види, въпреки цялата им гордост, умения и перчене. Място, където никой от миналото й нямаше да я безпокои. Това бе много по-важно, отколкото да гледа диваци, играещи на жестоки игри с огън и вода.

— Виж, трябва_да вървя — каза тя на малкия урски мъжкар и се огледа. — Мисля, че гадният стар нур го няма, тъй че и ти сега можеш да си вървиш.

Мъничкото същество се втренчи в нея. Опашката и муцуната му бяха клюмнали. Рети прочисти гърлото си.

— Хм, мога ли да те оставя някъде? Твоята… хм… съпруга няма ли да се тревожи за теб?

Тъмните очички тъжно проблеснаха.

— Уф-рохо нужда вече мен няма. торбичка къщи сега пълна малки деца. изхвърли мен. дясна торбичка още пълна съпрузи, трябва намери нова торбичка, или дупка трева да живее/умре там. но няма сладка трева в планина! само скала!

Последните думи прозвучаха печално. С безпомощното мъниче бяха постъпили ужасно и Рети направо побесня.

— тази чудна торбичка, тази твоя. — Той запя странна отекваща мелодия, изненадващо ниско за толкова малко създание. Кожата на момичето настръхна на мястото, до което урсът почти се допираше. — аз служи добре на нова жена. прави добри неща тя иска.

Рети го зяпна, смаяна от предложението му. После се облегна на дървото и се запревива от смях, докато я заболя коремът. Със замъглени от сълзи очи тя видя, че създанието като че ли също се смее по свой собствен начин. Накрая момичето избърса лицето си и се усмихна.

— Ами, ти вече направи нещо за мен. Не съм се кикотила така добре от дяволски много време. И знаеш ли още какво? Сега, като се замисля, може би наистина ще си в състояние да направиш нещо за мен. Нещо, което още повече ще ме зарадва.

— аз направи всичко! нова жена ме храни, аз прави съпруга щастлива!

Рети поклати глава, за пореден път удивена от обратите, които правеше животът, за да притиска непредпазливите. Ако новата й идея успееше, това щеше да се окаже ужасно щастлив пробив.

 

 

— Имаш ли нещо за мен?

Ранн протегна огромната си длан. В сумрачната светлина, с шумоленето на жълтия бамбук наблизо, Рети с разширени очи гледаше мазолестите пръсти на мъжа, всеки дебел, колкото китката й. Изсечените му черти и масивно тяло — толкова по-голямо от най-едрото от момчетата, които този ден бяха играли в „предизвикателството на Дрейк“ — я караха да се чувства малка и незначителна.

„Дали сред звездите всички мъже са такива? — зачуди се Рети. — Мога ли някога да се доверя на човек с такива ръце, да имам съпруг, който да властва над мен?“

Винаги си бе мислила, че е по-добре да умре, отколкото да се омъжи.

И все пак сега тя имаше съпруг, който мъркаше до корема й. Рети усети топлия му език по дланта си, когато погали копринената му шия.

Ран сякаш забеляза ироничната й усмивка. Дали това я правеше да изглежда по-уверена?

Тя пъхна ръка покрай урса, за да извади малък предмет, пухкав в единия си край и заострено твърд в другия. После постави перото в отворената длан на Ран. Озадачен, той извади някакъв уред, за да го освети от няколко страни, докато нейните мисли продължаваха до безкрай да се въртят около събитията, довели до този момент, в който надеждите й най-после бяха натежали на везните.

По пътя за насам Рети беше срещнала и други представители на Шестте, всички очакващи сами на някакво характерно място по обичайния вечерен маршрут на Ран. Както им бяха наредили, никой не я заговори или погледна, макар че момичето забеляза наблюдатели — един г’кек, двама хууни и един човек, — които си водеха бележки отдалече.

Рети не даваше и пукнат грош какво ще кажат на Лестър Камбъл за нейното „предателство“. След тази вечер мъдреците вече нямаше да кроят планове за нея.

Когато пристигна при жълтия бамбук, тя започна нервно да чака, като галеше урса и хапеше ноктите си. Няколко дури преди да се появи Ран тих вой отбеляза приближаването на един от могъщите роботи — осмостранен и заплашителен — и донесе със себе си вълна от ужасни спомени за друго летящо чудовище, което яростно стреляше срещу леговището на мулк-паяка… и за силните ръце на Дуер, които я дръпват от пътя на огнения лъч, силно я притискат, за да не падне… и за тялото му, което я бе заслонило.

Както бе правила безброй пъти у дома си — насилвайки се да се опълчи срещу Джаз, въпреки ужасните наказания, — тя престана да отстъпва от тъмния робот, а застана изправена и с високо вдигната брадичка.

„Не можеш да ме нараниш — предизвикателно си помисли момичето. — Не би посмял!“

Но от дълбините на съзнанието й изникна неканена мисъл.

„Един от тези уби птицата.

Птицата се бореше с него и умря.“

Прилив на чувство за вина я накара да се обърне и да избяга. Но тогава роботът отстъпи настрани и изчезна в нощта, а мястото му зае Ран, протегнал огромната си длан.

— Имаш ли нещо за мен? — попита той, усмихнат, и Рети му подаде перото.

Сега тя наблюдаваше все по-усилващото му се вълнение, докато си играеше с различни уреди над сувенира, някога нейно скъпоценно съкровище. Стиснала устни, Рети се мъчеше да подсили решимостта си.

„Да, по дяволите, имам нещо за теб, господин Звездни човече. Нещо, което обзалагам се, ужасно ще искаш да имаш.

Въпросът е и ти да имаш нещо за мен!“

Разказът на Алвин

В момента съм взел англическия си речник и ръководството за използване, така че ще направя експеримент. За да уловя донякъде драматизма на онова, което се случи после, ще опитам разказваческото си умение в сегашно време. Знам, че се използва в много от историите от старата Земя, които съм чел, но когато е направено добре, мисля, че придава на действието усещане за непосредственост. Ето така.

 

 

Тръгвам заедно с малкия Зиз — непълния трек, на чието влениране присъствахме всички една седмица преди това, в деня, в който Гибц се превърна в Тюг и забрави всичко за звездните кораби — и той изпълзява от кошарата си до крана. Готвим се за пръв път да изпитаме батискафа. Зиз беше прекарал последната седмица в поглъщане на богата хранителна смес и бе пораснал много. И все пак представляваше съвсем ниска купчина. Никой не очаква чудеса от сила или ум от мъничкия трек, който едва стига до долните ми колене.

Зиз следва ароматомонната следа на Тюг почти до ръба на скалата, откъдето може да се погледне право надолу към Голямото бунище, напомнящо на остра кука, пронизала континента с рана толкова дълбока и широка, че нашите предци са я избрали за естествена граница на заселническия живот на Джиджо.

Извисяващата се грамада на Крайната скала хвърля дълга утринна сянка, но „Ууфонска мечта“, нашата гордост и радост, се поклаща точно зад нея и блести под слънчевите лъчи. Вместо да изпълзи нагоре по рампата до херметичния люк на кабината, Зиз се качва в малка клетка, монтирана под изпъкналия прозорец пред осемнайсет тежки баластни камъка. Когато минава покрай Тюг, Зиз и цялостният трек разменят облачета пара на език, който никой друг от Шестте не е в състояние дори само да се опита да разбере.

Клетката се затваря. Урдоннол изсъсква и групата от хууни и кхюини се захваща на работа. Първо залюляват батискафа малко по-навън и после го спускат към морето, като развиват едновременно въжетата и двойния маркуч. Макарите като барабани отекват с бавен постоянен ритъм и все пеят ли пеят…

… пампам-там-тампам-пам-пампам-там-тампам-пам-пам-пам-там…

Унася ни. Хууните по цялото плато — дори демонстрантите — са увлечени от подобния на пулс ритъм на радостен труд. Ритъм на задружна работа и пот.

Тъй като е единственият нур тук, Хуфу очевидно си мисли, че е длъжна да подскача като луда наоколо, да се катери високо по крановете, сякаш са корабни мачти, да извива гърба си и да се протяга, сякаш умблата се изпълнява специално за нея — истинска длан, която я потупва и гали щръкналата козина по главата й. Очите й хвърлят искри, докато наблюдава как нашият батискаф се спуска все по-надолу и Зиз се вижда като мъничко пипалце, висящо от телената клетка.

Хрумва ми, че Хуфу навярно смята, че малкият трек се използва за примамка закачен за ужасно голям рибарски прът! Може би е любопитна какво се опитваме да хванем.

Това на свой ред ми напомня за невероятните разкази на Клещовръх за „чудовищата“ в дълбините. Откакто сме пристигнали, нито той, нито Хък са споменали и дума за това, всеки поради свои собствени причини, предполагам. Или пък аз съм единственият, който не ги е забравил след всички вълнения напоследък.

„Ууфонска мечта“ се спуска под скалата и ние се втурваме към ръба, за да не я изпуснем от поглед. Кхюините не обичат височината и реагират, като се притискат плътно до земята, дращейки коремите си. Аз правя същото. Лягам по очи и призовавам на помощ цялата си смелост, за да припълзя напред. Хък, от друга страна, просто завърта колелата си до скалния ръб и се олюлява с щръкнали назад за равновесие тласкателни крака, после изпружва две от очните си стълбчета, докъдето могат да стигнат.

Какво момиче. Толкова за прословутата предпазливост и нервност на г’кеките. Като я наблюдавам, разбирам, че не мога да остана по-назад, затова провесвам глава през ръба и насилвам клепачите си да се отворят.

На запад океанът е огромен килим, който се простира чак до далечния хоризонт. Там, където морето покрива континенталния шелф, само на няколко кабела^[6] дълбочина, преобладават светлите цветове. Но тъмната синьо-сива ивица говори за каньон, излизащ от гигантския прорез в планетата, наречен Бунището. Тази ужасно дълбока долина минава почти право под нашата скала, после продължава още на изток и разцепва земята като пукнатина в дъските на обречен кораб. Отсрещният бряг е само на стотина хвърлея на стрела, но успоредно на Цепнатината минават редици от остри като бръснач канари и почти бездънни пропасти, които я превръщат в страшна преграда за всеки, дръзнал да престъпи закона.

За съжаление не съм учен — нямам умствените способности за това. Но дори аз мога да кажа, че назъбените скали трябва да са нови, иначе вятърът, прибоят и дъждът досега биха ги огладили. Подобно на Маунт Гуен, на това място Джиджо активно се подновява. (Откакто вдигнахме лагера си тук, усетихме два слаби труса.) Не е за чудене, че някои смятат Крайната скала за свещена.

Прибоят е мощен и навсякъде кипи пяна, но тук морето е тайнствено спокойно — гладко като огледало. Има слабо течение навън от скалата. Идеални условия за нашия експеримент… ако може да се разчита на тях. Никой преди не е изследвал Цепнатината, тъй като корабите за отпадъци никога не минават оттук.

„Ууфонска мечта“ се спуска още повече, като мухопаяк, който провлачва зад себе си двойна нишка. Вече е трудно да се каже какво разстояние остава до повърхността на морето. Очните стълбчета на Хък са раздалечени максимално в опит да увеличи усещането си за перспектива.

— Добре, ето сега — мърмори тя, — във водата… сега!

Затаявам дъх, но нищо не се случва. Големите макари продължават да развиват кабела и маркуча. Батискафът се смалява.

— Сега! — повтаря Хък.

Изтича още една дура и „Ууфойска мечта“ все още е суха.

— Сигурно разстоянието до долу е много голямо-лямо — заеква Клещовръх.

— Можеш пак да го повториш — с нервно пристъпване от крак на крак прибавя Ур-ронн.

— Но моля те, недей — раздразнително изръмжава Хък. После преминава на галшест. — Действителността се слива с очакванията, когато…

Това й помага — плясък прекъсва проницателната мисъл, която се готви да сподели. Песента на големите барабани забавя темпото си и става по-дълбока, докато гледам към огромната неподвижност, в която изчезва „Мечтата“.

… пампам-там-тампам-пам-пампам-там-тампам…

Сякаш умблира най-големият хуун на света. Хуун, на когото никога не му се налага да си почива или да си поема дъх. С помощта на тази умбла големият кран би могъл да спечели титлата „почетен капитан на Юга“, ако някога се стигне до гласуване.

Хусру е чак на върха на спускателния кран, извила гръб от удоволствие. Междувременно, някой брои:

— Един кабел и четирийсет…

— Един кабел и шейсет…

— Един кабел и осемдесет…

— Два кабела!

— Два кабела и двайсет…

Това ми напомня историите на Марк Твен за речните лоцмани по романтичната Мисисипи, особено един епизод с едър чернокож човек на носа на „Делта Принсис“, който държал тежест, завързана за въже, и предупреждавал за плитчини в коварна мъгла, спасявайки живота на всички на борда.

Аз съм океански хуун. Народът ми управлява платноходи, а не някакви си лодки. И все пак, това бяха сред любимите истории на баща ми. Също и на Хък, когато беше малко сираче, щапукащо наоколо с тласкателните си крака, зяпнало в почуда с четирите си очи, докато татко разказваше истории, развиващи се на вълконски свят, който никога не бе познавал задушаващата галактянска мъдрост. Свят, на който невежеството не е било точно признак за благородство, но е имало една добродетел — давало е шанс да гледаш, да се учиш и да вършиш неща, които никой друг преди теб не е виждал, научавал или правил.

Човеците правели това на Земята.

А сега ние го правим тук!

Преди дори да се усетя, аз сядам на свитите си бедра, отмятам назад главата си и запявам умбла на радост. Могъщи, отекващи звуци. Те се понасят по платото, погалват тътнещото оборудване и отлитат над назъбените скали на Великата цепнатина.

И доколкото знам, още се носят там.

 

 

Слънцето огрява спокойните води, дълбоки поне двайсет кабела. Ние си представяме „Ууфонска мечта“, която потъва все по-надолу, първо през облаци от мехурчета, после в мълчание, когато светлината отгоре става все по-слаба и накрая съвсем изчезва.

— Шест кабела и шейсет…

— Шест кабела и осемдесет…

— Седем кабела!

Когато се спуснем долу, ние ще включим прожекторите и с помощта на киселинния акумулатор ще пратим искри по маркуча, за да съобщим на онези горе, че всичко е наред. Но Зиз няма прожектори, нито пък какъвто и да е друг начин за сигнализиране. Малката купчина е съвсем сама — макар да предполагам, че никой трек никога не се чувства съвсем сам. Не и след като пръстените му могат безкрайно да спорят помежду си.

— Осем кабела!

Някой донася кана вино за мен и малко топла кръв от симла за Ур-ронн. Хък отпива с дълга извита сламка лют галук-аде, докато Клещовръх напръсква гърба си със солена вода.

— Девет кабела!

Този експеримент трябва да стигне само до десет кабела, затова започват бавно да усилват натиска върху спирачката. Скоро обръщат посоката на въртене на макарата, за да върнат „Ууфонска мечта“ в света на въздуха и светлината.

И тогава се случва — внезапно вибриране като от скъсана струна на виолус, силно като гръм.

— Отпуснете спирачката! — вика началникът на работниците.

Един от тях се хвърля към лоста… прекалено късно. Яростни гърчове разтърсват крана, както когато нещо голямо се улови на рибарски прът и се опитва да се откъсне. Само че това дърпане е ужасно и непреодолимо.

Всички зяпваме или вуртваме при вида на Хуфу, малка черна фигура, вкопчила се в най-далечната греда, докато кранът се люлее насам-натам.

Първо се изхлузва едната й лапа, после и втората. Тя изпищява.

Малкият нур излита с въртене във въздуха и пада на съвсем малко разстояние от циклона, който се пени около маркучите. Зяпнали с безпомощен ужас, ние виждаме как нашият талисман потъва в бездната, която вече е погълнала Зиз, „Ууфонска мечта“ и всички надежди и усилия на две дълги години.

Легенди

 

Урсите говорят за криза в размножаването.

Казано им е, че с помощта на изкуствени средства животът сред звездите се удължавал много повече, отколкото живеят те на Джиджо. Освен това един женски урс никога не престава да иска торбичката му да е пълна или със съпрузи, или с малки. Имало технически методи за двойно подсилване на усещането, но за мнозина това просто не било същото.

Галактянското общество е сурово с онези, които се размножават прекалено и заплашват милиардогодишното равновесие. Съществува постоянна опасност от нов „взрив“ — бум на свръхнаселеност, като онзи, който преди стотина милиона години унищожил повече от половината светове в Галактика Трета.

Особено онези видове, които се възпроизвеждат бавно като хууните, като че ли имат дълбоко вкоренен страх от масово плодящите се представители на „сдържания подход“, като урсите.

Легендата разказва за конфликт, избухнал по тази причина. Като четем между редовете на преувеличеното урско устно предание, изглежда, че бардовете говорят за съдебен процес — разгледан от върховно съдилище в галактянското общество.

Урсите загубили делото и последвалата тежка война за налагане на присъдата.

Но дори тогава някои от победените не пожелали да се примирят. Те насочили кораба си към забранени пространства, за да потърсят пустош, която да нарекат свой дом.

Място, където да слушат потракването на безброй малки урски крачета.

Аскс

Странно съобщение се получи чак от гр. Тарек, пратено от Ариана Фу, почетен висш мъдрец на човешкия клан.

Изтощеният урски куриер падна на колене, след като беше препускал нагоре по склона от равнината Уарил, толкова уморен, че наистина копнееше за вода, при това чиста и неразредена.

Сега се съсредоточете, пръстени мои. Насочете вечно колебаещото се свое внимание към разказа на Ариана Фу, докато Лестър Камбъл, нейният наследник, го четеше на глас. Нима новините не накараха моята/нашата същност да изпусне пара на почуда заради това, че един ден близо до горното течение на Рони се появил тайнствен ранен чужденец? Непознат, който можеше да е някой изчезнал другар на звездните посетители, които сега безпокоят нашето взаимно изгнание! Или пък, разсъждава тя, възможно ли е да е избягал от тези далечни нашественици? Могат ли раните му да са доказателство за взаимна вражда?

Ариана ни препоръчва Съветът внимателно да проучи въпроса от наша страна, навярно с помощта на правдословещи, докато тя проверява в Библос.

Пиратите като че ли наистина имат и други интереси, освен търсенето на предразумни видове, които да похитят от угарния покой на Джиджо. Те се преструват на равнодушни и все пак неуморно разпитват народа ни и му предлагат награди и примамки за съобщения за „каквито и да е странни неща“.

Каква ирония се крие в тези думи, когато ги изричат те. После идва птицата.

Вие, естествено, си спомняте металната птица, нали, пръстени мои? При нормални обстоятелства бихме я взели за поредната буюрска останка, измъкната от недрата на умиращия мулк-паяк. И все пак преждевремското момиче се кълне, че я е видяло да се движи! Че я е видяло да изминава огромни разстояния, а после да се бори и да убива ротенска машина!

Това не беше ли същата онази нощ, през която пиратите заровиха станцията си, сякаш те вече се страхуваха от ужасното небе?

Нашите най-добри техници проучват механичната птица, ад с оскъдните си инструменти не научават почти нищо, освен че в металните й гърди продължава да пулсира енергия. Навярно групата, която Лестър прати на изток — за да доведе човешката преждевремска банда, както повелява нашият закон, ще разбере повече.

Толкова много въпроси. Но с какво би се променило страшното ни положение, дори да знаехме отговорите?

Имаше времена, когато „аз“ щях да възложа на моите/ нашите пръстени задачата да вземат различни страни и да спорят за тези загадки, и всеки въпрос щеше да предизвиква изпускането на специфични миризми, които да покрият нашата влажна сърцевина с капки силогизми като с восък, докато през лъскавината не засияе само истината. Но за трекския подход към решаването на проблемите няма време. Затова ние, мъдреците, обсъждаме в сухия въздух, без да имаме дори рюкове, за да предават езиковите несъответствия. Всеки ден минава в печелене на безплодни отлагания на съдбата ни.

Що се отнася до предложението да Ариана, ние наистина повикахме правдословещи по време на обсъжданията си с небесните човеци. Според книгите на познанието, тази пасивна форма на пси дарба не би трябвало да е толкова забележима, колкото други методи.

— Търсите ли конкретно някого? — вчера попитахме ние. — Има ли личност, същество или група, които би трябвало да потърсим от ваше име?

Водачът им — онзи, който отговаряше на името-обозначение Ран — като че ли се напрегна, после бързо се възстанови и се усмихна, както е свойствено на вида му.

— Наше желание винаги е било да търсим странността. Забелязвали ли сте странни неща?

В този момент на разкрито напрежение една от нашите правдословещи твърди, че е доловила нещо — кратък проблясък на цвят. Тъмен оттенък на сиво, като цвета на корубата на велик кхюин. Само че тази повърхност изглеждала по-подвижна, с фина гъвкавост, която леко се вълнувала, свободна от украсата на коса, люспи, кожа или торг.

Образът бързо изчезнал. И все пак правдословещата почувствала загатване за вода.

Какво друго описа тя, пръстени мои, по време на този кратък странен миг?

А, да. Клокочене на мехурчета.

Пръснати на групи и безбройни като звезди.

Мехурчета, които се превръщали в сфери колкото луните на Джиджо. Блестящи. Древни. Без възраст.

Мехурчета, пълни с дестилирано чудо… и непроницаеми за времето.

И нищо повече.

Уви, какво друго можехме да попитаме? Ние сме само жалки аматьори в тази игра. Фхуун-дау и Остра като нож прозорливост отбелязват, че дори това мъгляво загатване може хитро да е било подхвърлено в мислите на правдословещата, за да ни разсее с парадоксалността си.

И все пак в тези времена, в които нашите рюкове и Светото яйце сякаш са ни изоставили, тъкмо такива тънки сламки подхранват крехките надежди на давещия се.

В своето послание Ариана обещава да ни прати друга помощ. Експерт, чиито умения могат да ни осигурят преимущество пред нашите врагове, навярно достатъчно, за да накара нашествениците да се съгласят на сделка.

О, Ариана, колко ни/ми липсва твоят прозорлив оптимизъм! Ако от небесата се изсипе огън, ти би открила в това възможност да печеш глинени съдове. Ако целият Склон се разтърси и после потъне в ужасните глъбини на Бунището, ти би видяла в това причина да извикаш; „Възможност!“

Сара

Въпреки строгите заповеди да се крие през деня, параходът „Катерица“ счупи стария си рекорд, като въпреки пролетното преливане на Бибур, се понесе срещу течението нагоре от гр. Тарек. Котлите застенаха, когато буталата започнаха да бият в цилиндрите си — огромна енергия, ненадмината от каквото и да е на Джиджо, освен другия параход, „Къртицата“. Мощни символи на човешката техника, те не можеха да бъдат достигнати дори от умелите урски ковачки, които се трудеха по високите вулкани.

Непознатия се мотаеше край пуфтящите, напрягащи се машини, разглеждаше крановете и с жестове настояваше главният механик да отвори скоростната кутия и да му позволи да погледне вътре. Отначало човеците от екипажа се държаха предпазливо към странностите му, но скоро, въпреки немотата му, те разпознаха в него сродна душа.

„С ръце могат да се обяснят много неща“, забеляза Сара. Друг вид език, приспособяващ се към нуждите на момента — почти по същия начин, по който всяка вълна джиджоски колонисти допринасяла за местното развитие на известните им официални галактянски езици, достигнало върха си, когато човеците донесли половин милион текстове, напечатани предимно на англически, език, като че ли изграден хаотично и пълен с жаргони, каламбури и двусмислици.

Това беше изкривен огледален образ на случилото се някога на Земята, на която милиардогодишни граматики подтиквали човешката култура към ред. И в двата случая мотиваторна сила била установяването на почти абсолютен монопол върху знанието.

Това беше очевидна ирония на съдбата. Но Сара знаеше и друга — нейната необикновена теория за езика и Шестте — толкова еретична, че в сравнение с нея възгледите на Ларк изглеждаха съвсем ортодоксални.

„Може би наистина за последен път се връщам в Библос, за да докладвам за работата си… и да се сблъскам с всичко, от което се страхувам.“

Библос. Центърът на човешките надежди и страхове, средоточие на мощ, гордост и позор, мястото, където веднъж бе открила любовта — или илюзията за любов — и после я бе загубила. Никъде другаде не се бе понасяла на такива крила на извисеност и клаустрофобия, надежда и страх.

„Дали все още ще е там, когато минем и последния завой?“

Ако каменният покрив вече беше разрушен…

Мислите й се отдръпнаха от непоносимото. Вместо това тя извади от раницата си ръкописа на втората си статия за джиджоския език. Вече бе крайно време да реши какво да каже на мъдрец Бонър и на другите, в случай че й се противопоставеха.

„Какво съм направила? Демонстрирах на хартия, че хаосът може да е форма на прогрес. Че шумът може да е информативен.

Със същия успех бих могла да им заявя, че съм в състояние да докажа, че черното е бяло, а горе е долу!“

 

Свидетелствата предполагат, че много отдавна, когато земянитските племена били номадски или предземеделски, повечето езикови групи са били по-строго структурирани, отколкото по-късно. Например, земните учени са се опитали да възстановят протоиндоевропейския език, като работели назад от латинския, санскрита, старогръцкия и старогерманския и извлекли първичен език, стриктно организиран с много падежи и склонения. Основана на правила структура, с която би се гордяла всяка галактянска граматика.

 

В полето Сара отбеляза неотдавнашна находка в текстовете, които беше чела. Отнасяше се за един от местните северноамерикански езици, чероки, който съдържал до седемдесет местоимения — начини за изразяване на „аз“, „ти“ и „ние“ — в зависимост от контекста и личната връзка, — особеност, характерна и за галшест.

 

За някои това означава, че човеците някога трябва да са имали патрони, ъплифтирали земянитските човекоподобни маймуни. Учители, които променили нашите тела и мозъци и също ни предали строга логика чрез езици, създадени за нашите нужди.

После сме загубили своите наставници. По наша вина ли?

Или сме били изоставени? Никой не знае.

Според теорията, след това всички земни езици започнали да западат обратно към маймуноподобното сумтене, което проточовеците използвали преди ъплифта. По времето, по което нашите предци напуснали Земята, за да поемат към Джиджо, галактянски съветници препоръчвали англическия и другите „вълконски“ езици да бъдат изоставени в полза на кодове, създадени за мислещи същества.

Техните аргументи могат да се илюстрират с играта на телефон.

Да вземем дванайсет участници, седнали в кръг. Прошепвате сложно изречение на един от тях, който после го прошепва на следващия и така нататък. Въпрос: след колко време първоначалният смисъл ще бъде изгубен заради грешки и пропуски в езика? Отговор: на англически грешка може да се допусне още от самото начало. Само след още няколко препредавания цялото изречение може смешно да се изопачи.

Експериментът показва други резултати в росическия и ниханическия, човешки граматики, които продължават да изискват за глаголите, съществителните и прилагателните специфични окончания за обозначаване на пол, собственост и други фактори. Ако в росическото съобщение се появи грешка, променената дума изпъква сред другите и внимателните слушатели често могат автоматично да я поправят.

При чистите галактянски езици можете цял ден да играете на телефон, без нито една грешка. Не е за чудене, че преди пристигането на човеците, играта не е била позната в Петте галактики.

 

 

Сара бързо беше разпознала вариант на „кода на Шенън^[7]“, наречен на името на един от земянитските първооткриватели на информационната теория, който доказал, че специално кодирани съобщения могат да се запазват дори и в пълен хаос. Това се оказало важно за дигиталната реч и излъчването на данни в човешкото общество отпреди Контакта.

„Индоевропейският е бил логичен и не допускал грешки, подобно на галактянските езици, които са много по-подходящи за компютрите, отколкото хаотичния англически.“

За мнозина това означаваше, че в мъглявото минало земянитите трябва да са имали патрони. Но видът на Непознатия, който весело общуваше с други техници на измисления език от сумтене и жестове с ръце, подсети Сара.

„Компютрите не са изобретени от говорещи индоевропейски. Нито от някой, използващ който и да е от официалните галактянски езици. Звездните богове са получили огромната си мощ по наследство.

През цялата съвременна история на Петте галактики, само един народ самостоятелно е изобретил компютрите — и почти всичко останало, необходимо му за живот сред звездите — от най-малкото до най-голямото нещо.

Тези хора говорели росически, ниханически, френски и особено предшественика на англическия, варварския, необработен английски.

Дали го бяха направили въпреки хаотичните си езици?

Или точно заради тях?“

Майсторите от нейната гилдия смятаха, че преследва фантоми — че използва това отклонение, за да избегне задълженията си.

Но Сара имаше предчувствие. Миналото и настоящето държаха ключовете за съдбата, която очакваше Шестте.

Разбира се, ако съдбата вече не беше решила.

 

 

Зората бързо огряваше склоновете на Ръбатата планина. Ако продължеше напред, „Катерица“ очевидно щеше да наруши извънредните заповеди, но никой не смееше да го каже на капитана, в чиито очи се долавяше безумен блясък.

— Библос — каза той на Сара с гърлено, хуунско ръмжене, пронизано от остър носов акцент. — Точно зад следващия завой. Хр-рм… Един ден по-рано, отколкото очакваше да пристигнем.

Тя погледна напред. „Ще се радвам — помисли си. — Времето ни е малко.“

Отначало не успя да различи друго, освен Вечното блато на левия бряг, което беше непроходимо чак до Рони — огромна пустош от плаващи пясъци, наложила дългото заобикаляне покрай Тарек. Отдясно започваше огромната равнина Уарил. Неколцина от пътниците бяха пристигнали там по-рано, за да уредят преминаването по суша. В кервана бяха Блур Портретиста и дребна сапьорка, която носеше съобщения за гилдията си. И двамата бяха достатъчно леки, за да яздят на магарета през целия път и с известна доза късмет да стигнат до Поляната за три дни. Прити и Пзора също бяха слезли на пристана Канду, за да наемат каруци, в случай че се наложи Непознатия да бъде откаран при висшите мъдреци — което щеше да се реши по време на това пътуване до Библос.

Когато мъглата се проясни, отдясно се видя каменна стена, която се издигаше от водата и с всяка изтекла дура ставаше все по-висока. Скалата блестеше с почти стъклена гладкост, сякаш недосегаема за ерозията и времето. Спореше се дали е естествена, или е останала от буюрите.

Именно в тази огледална скала Улгор бе казала на гражданите на Доло, че могат да видят пламъците от горящите книги.

„Но ние не видяхме пламъци.“

И все пак Сара не можа да се успокои, докато параходът не направи последен завой…

Тя нервно въздъхна. „Архивът… там е.“

Развълнувано продължи да гледа известно време, после побърза обратно, за да доведе Непознатия и Ариана Фу. И двамата щяха да искат да видят гледката.

 

 

Въпреки кризата, зазоряването изкара поток от поклонници от странноприемниците в недалечното, покрито с дървета селище, учени, които заедно с пътниците на „Катерица“ се изкачиха по зигзаговидната рампа към главната порта. Трекски и г’кекски студенти си поемаха дъх на местата за почивка. Червени кхюини от далечното море спираха от време на време, за да напръскат куполите си със солена вода, Улгор и Длетото ги избягваха отдалече.

Покрай върволицата посетители надолу се спускаше магарешки керван. Запечатаните с восък сандъци подсказваха за скъпоценното си съдържание, „Продължават да евакуират библиотеката — разбра Сара. — Използват преимуществата на тактиката на мъдреците да печелят време.“

Нима вътре щеше да открие празни лавици, чак докъдето й стига погледа?

„Невъзможно! Дори някак си да са успели да преместят толкова много книги, къде ще ги скрият?“

Непознатия настоя да бута инвалидната количка на Ариана, навярно от уважение или за да покаже колко много се е възстановил физически. Всъщност, сега тъмната му кожа имаше здрава лъскавина и гърленият му смях се лееше сърдечно. Той с почуда зяпаше мощните каменни стени, после спускащия се мост, металната решетка и стражите от опълчението. Вместо символичната охрана, която помнеше Сара, край оградата патрулираше цял взвод, въоръжен с копия, лъкове и арбалети.

Ариана, с радост наблюдаваше реакцията на Непознатия. Старата жена хвърли поглед към Сара. Лицето й изразяваше задоволство.

„Никога досега не е идвал тук. Дори мозъчното му увреждане не би изтрило такъв жив спомен като Библос. Или е селянин от най-далечните, най-изостанали човешки селища, или…“

Минаха през последната стена и Непознатия удивено зяпна към сградите на самия Архив. Дървени постройки, издигнати по образеца на каменни паметници от таченото минало на Земята — Партенонът, замъкът Йедо и дори миниатюрен Тадж Махал, чиито минарета се сливаха в четири тежки колони, поддържащи част от скалния покрив. Очевидно основателите бяха имали вкус към драматичната ирония, защото всички древни оригинали бяха строени, за да пребъдат във времето, докато тези сгради имаха друга цел — да изпълнят функцията си и после да изчезнат, сякаш никога не са съществували.

И дори това бе прекалено много за някои хора.

— Арогантност! — измърмори Джоп, дървесния фермер, който беше избран да дойде, след като научи за експедицията. — Ако искаме някога да получим благословията, всичко това трябва да се унищожи.

— Трябва, след време — кимна Ариана Фу, без да посочва дали има предвид следващата седмица или следващото хилядолетие.

Сара видя, че дупките в основата на няколко големи колони са замазани с прясна глина. „Точно като у дома — разбра тя. — Сапьорите проверяват дали всичко е готово.“

Не можа да не се обърне, за да погледне зад Джоп. Най-отзад бяха двамата последни пътници на „Катерица“, малкият Джома, синът на Хенрик, и неговият чичо Кърт. Възрастният сапьор се навеждаше, за да обяснява на момчето различни особености на сградите, като използваше движения с ръце, които накараха Сара да си помисли за падащи късове от древен гранит. Тя се зачуди дали Непознатия, зазяпан в очевидна наслада, има някаква представа колко малко е нужно, за да се превърне всичко това в отломки, неразличими от стотиците други места, унищожени преди заминаването на буюрите, за да оставят планетата да се върне към природата.

Сара усети, че плещите й отново се напрягат. Отначало не й беше лесно да учи тук. Дори когато отнесе книгите си в дървесната къща, за да чете под сянката на уютното дърво гару, тя не успя да се отърси от чувството, че цялото плато може да се разтърси и да се срути под нея. Известно време нервните й фантазии бяха пречили на проучванията й — докато не се появи Джошу.

Сара потръпна. Беше очаквала, че отново ще преживее всичко, когато се върне в Библос. Спомени.

— Нищо не трае вечно — прибави Джоп, когато наближиха атическия портик на Главната зала, без да знае колко силно са попарили думите му съкровените мисли на Сара.

— Ифни го доказва — съгласи се Ариана. — Нищо не може да се съпротивлява срещу богинята на промяната.

Дори възрастната жена да бе искала забележката й да е сардонична, Сара не го забеляза. Беше прекалено потънала в спомените си, за да обръща внимание, дори когато наближиха огромната двойна порта — издялана от най-фино дърво като дар от кхюинската раса, а после обкована с урски бронз, лакирана с трекски секреции и изрисувана от г’кекски художници. Извисяваше се на десет метра и символично изобразяваше онова, което всички ценяха най-много — последното, най-добро и най-трудно постижение на изгнаническите Общности на Джиджо.

Великия мир.

Този път Сара не забеляза, когато Непознатия очаровано се загледа. Не можеше да сподели удоволствието му. Защото на това място изпитваше единствено скръб.

Аскс

След дългото, трудно пътуване от пристана Канду, Портретиста дори не поиска да си почине, той веднага се залови за работа и започна да подготвя материалите си — разяждащи химикали и твърди метали, чиято неуязвимост от времето ги правеше подозрителни за закона на Общностите… и в същото време идеални за изнудване.

Други от неговата гилдия вече бяха тук, дошли за Събора, за да продават хартиени фотографии на гости, майстори и победители в игрите — на всеки, достатъчно суетен, за да желае образът му да бъде отпечатан и да трае един, може би дори два живота. Неколцина от тези опитни портретопродавачи ни бяха предложили тайно да фотографират нашествениците, но за какво? Хартиените портрети са предназначени да изтлеят и изгният, а не да траят еони. Най-добре беше да не рискуваме чужденците да ги заловят, докато го правят и така да разкрият някои от тайните ни изкуства.

Но Ариана, Блур и младата Сара Куулън очевидно са измислили нещо друго, нали, пръстени мои? Въпреки умората от пътя, Блур веднага дойде при нас, за да ни изтъкне качествата на дагеротипа. Невероятно точен образ, гравиран върху метал, запазен отпреди векове. Ур-Джах потръпна, когато погали вярното изображение на велик татуиран урски вожд от миналото.

— Ако се решим на този опит, от жизнено значение е да го запазим в тайна. Враговете ни не трябва да знаят, че са направени съвсем малко снимки — отбеляза Фхуун-дау, докато над нашата скрита палатка за съвещания се рояха патрулни оси, чиито блестящи криле приличаха на пъстроцветни капки.

— Небесните богове трябва да си мислят, че сме приготвили стотици плаки и вече сме ги скрили надалеч оттук на толкова много дълбоки места, че никога не биха могли да открият всички.

— Така е — прибави Вуббен и залюля очните си стълбчета в танц на предпазливост. — Но има още нещо. За да стане това, портретите не трябва да показват само лицата на човешките нашественици. От каква полза ще е такова доказателство след един милион години? Трябва да се виждат машините им и характерни джиджоски особености, а също и местните животни, които изследват като кандидати за отвличане.

— И техните костюми, техните ослепителни одежди — настоятелно вметна Лестър Камбъл. — Всички възможни особености, които показват, че това са човеци-отстъпници. А не представители на нашия клан на Джиджо, нито пък на Земята.

Всички се съгласихме с последното искане, макар да изглежда, че е безполезно. Нима няколко гравирани плаки могат да изразят такива фини различия за обвинителите, много, след като ние ще сме си отишли?

Помолихме Блур да се посъветва с нашите агенти, като има предвид всички тези изисквания. Истинско чудо ще е, ако от това се получи нещо.

 

 

Ние вярваме в чудеса, нали, пръстени мои? Днес рюкът в нашата/моята торбичка излезе от летаргичното си състояние. Също и онзи на Вуббен, нашият Говорител на разпалването. И други съобщават за раздвижване.

Възможно ли е да наречем това основание за надежда? Или само са започнали да се събуждат, както понякога правят рюковете в последните етапи на болест, малко преди да обърнат очи и да умрат?

Дуер

Пътеката през Ръбатата планина беше стръмна и неравна.

Това никога не бе имало значение по време на предишните пътувания на Дуер в източната пустош — проверки, разрешени от мъдреците, — когато носеше само лъка си, карта и някои най-необходими неща. Първия път, точно след пенсионирането на стария Фалън, той беше толкова развълнуван, че тича чак до влажните равнини, оставил гравитацията да го тегли надолу с шеметна скорост, като викаше, скачайки от една нестабилна опора на следващата.

Сега нямаше нищо подобно. Никаква радост. Никакво състезание на младостта и умението срещу мощната прегръдка на Джиджо. Въпросът беше сериозен — да накараш дванайсет тежко натоварени магарета да стъпват по нестабилната почва, като използваш търпелива твърдост, за да преодолееш постоянните им пристъпи на инат. Чудеше се как го правеха толкова лесно урските търговци, които водеха керваните си с остри, отсечени изсвирвания.

„И казват, че тези неща идвали от Земята?“ — запита се той, като измъкваше поредното магаре от затруднение. Дуер не си падаше много по идеята да е близък генетичен братовчед с тези същества.

После идваха човеците, които също трябваше да отведе в пустошта.

Ако беше честен, би могло да е и по-лошо. Данъл Одзава беше опитен пътешественик, а двете жени бяха яки и притежаваха свои собствени специфични умения. И все пак, нищо на спокойния Склон не можеше да се сравнява с този вид пътуване. Дуер често трябваше да върви назад-напред по кервана, за да помага на спътниците си.

Не бе сигурен какво го ядосва повече — флегматичното безразличие на Лена Стронг или тромавото добродушие на Дженин Уорли, която често срещаше погледа му със свенлива усмивка. Двете очевидно бяха най-подходящи за пътуването, тъй като вече бяха на Събора, за да поддържат идеята си за „туризъм“ — с надеждата да получат подкрепата на Дуер и одобрението на мъдреците, за да започнат да развеждат групи „туристи“ из Ръбатата планина.

С други думи, умни хора с прекалено много време и прекалено повлияни от идеи, които откриваха в стари земни книги.

„Смятах да се противопоставя. Дори с групи от един и същи пол има опасност от нарушаване на договора срещу преждеврвмците.

Но сега — аз участвам в план, нарушаващ закона, който съм се заклел да пазя.“

Не можеше да се сдържи и постоянно поглеждаше към двете жени по същия начин, по който сигурно те го преценяваха.

Определено изглеждаха… в добро здраве.

„Сега вече си истински дивак. Научил си се да цениш достойнствата на дивачките.“

На Сивите хълмове също щеше да има жени, но Рети бе казала, че повечето от тях започвали да раждат на четиринайсет. Малцина запазвали повече от половината си зъби след трийсетгодишна възраст.

Предполагаше се да има втора група доброволци изгнаници от Склона, която да последва тази. Заради тях Дуер оставяше с порлово тесто знаци по характерни белези на всяка половин мидура и очертаваше път, който щеше да следва всеки средно компетентен джиджоец, но който не трябваше да са в състояние да открият галактянските пирати или техните всевиждащи машини.

По време на горчивия край Дуер предпочиташе да си е вкъщи и да се готви за безнадеждна битка срещу чужденци — те, заедно с другите от опълчението на Шестте. Но никой не беше по-подходящ от него да поведе тази експедиция до Сивите хълмове и той бе дал на Данъл думата си.

„Значи в крайна сметка наистина станах туристически гид“, помисли си Дуер.

Само да беше сигурен, че постъпват правилно.

„Какво правим ние? Бягаме на друго място, към което не принадлежим, точно като нашите грешни предци? — От такива мисли го болеше, глава. — Само моля те, нека Ларк не разбере какво правя. Това ще разбие сърцето му.“

Пътуването стана малко по-лесно, когато слязоха от планината във високата степ. Но за разлика от другите му експедиции, този път Дуер пое на юг към люлеещата се яркожълта трева. Скоро започнаха да газят сред високи до прасците растения, чиито цветове имаха остри връхчета и принуждаваха човеците — и дори магаретата — да носят кожени гамаши.

Никой не се оплакваше, нито дори мърмореше. Данъл и другите приемаха ръководството му без да го оспорват и бършеха потта от перифериите на шапките си и от яките си, докато крачеха до упоритите магарета. За щастие, пръснатите оазиси от истинска гора помагаха на Дуер да води кервана от един водоизточник до следващия, като оставяше знаци за втората група.

„Рети трябва да е заобиколила този район, докато е преследвала проклетата си птица.“

Дуер беше предложил да изчакат момичето.

— Тя е вашият истински водач — бе казал той на Данъл.

— Не е вярно — възрази Одзава. — Би ли се доверил на съветите й? Можеше да ни отведе в погрешна посока, за да предпази близките си.

„Или за да не ги види отново.“ И все пак му се искаше Рети да бе се върнала навреме, за да тръгне с тях. Момичето като че ли му липсваше, заедно с нацупения си сарказъм и всичко останало.

Повече от час преди залез той обяви почивка в голям оазис.

— Слънцето рано ще залезе зад планината — каза на другите Дуер. Върховете на запад вече бяха заобиколени от жълто-оранжев ореол. — Вие тримата почистете извора, погрижете се за животните и подгответе лагера.

— А ти къде отиваш? — сбърчи чело и остро попита Лена Стронг.

Дуер докосна колчана на хълбока си.

— Да донеса нещо за вечеря.

Тя посочи към пустата наглед степ.

— Какво, тук ли?

— Струва си да опита, Лена — намеси се Данъл и замахна с пръчка към жълтата трева. — Магаретата не могат да я ядат, а житото ни трябва да стигне до хълмовете, където ще могат да пасат. Малко месо за нас четиримата ще ни дойде добре.

Дуер не си направи труда да каже нещо повече и пое по тясна животинска пътека през острата трева. Трябваше да измине известно разстояние, за да остави зад себе си смрадта на магарета, както и високите гласове на спътниците си.

„Не е хубаво да вдигаш шум, когато вселената е пълна с неща, по-силни от самия теб. Но това никога не е спирало човеците, нали?“

Той подуши въздуха и се загледа в люлеенето на високата до хълбока му трева. В тази степ беше още по-задължително да се ловува от подветрената страна, не само заради миризмата, а и защото така вятърът отвява шума от стъпките ти, преди да стигнеш до плячката — в този случай ято пъдпъдъци, които чу да кълват и шумолят на десетина метра пред него.

Дуер постави стрела в лъка си и пристъпи напред колкото можеше по-безшумно и със затаен дъх, докато не долови тихо цвъртене сред люлеещите се стъбла… тропот на малки крачета, дращещи в песъчливата почва… остри човки, кълвящи семена… нежно, майчинско къткане… писукане на пиленца, търсещи бащината си гръд… тихо пъхтене на млади птици, които съобщават от периферията, че всичко е наред. Всичко е наред.

Един от часовите изведнъж промени приглушените си съобщения. Полъх на колеблива тревога. Дуер спря, за да се сниши още повече и застана неподвижно. За щастие, сумракът се беше сгъстил. Само да успееше да не ги подплаши още малко…

Внезапен смут накара ятото четирикрили птици да изригне във въздуха. „Друг хищник“, разбра ловецът и вдигна лъка си. Докато повечето от пъдпъдъците бързо се пръснаха из тревата и изчезнаха, няколко се върнаха, за да закръжат над натрапника, отвличайки го от майката и нейните пиленца. Дуер пускаше стрелите в бърза последователност и свали един… а после и още един от стражите.

Суматохата свърши толкова бързо, колкото бе и започнала. Освен утъпкания участък, степта изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило.

Дуер нарами лъка и извади мачетето си. По правило нищо, което можеше да се скрие под трева, не би трябвало да представлява заплаха за него, освен навярно ровещия скорпион. Но имаше легенди, които разказваха за странни, отвратителни зверове в този район на югоизток от Склона. Дори изгладнял лигър можеше да представлява неприятна досада.

Той откри първата птица на мястото, където беше паднала.

„Това би трябвало да задоволи Лена за известно време“, помисли си Дуер. Съзнаваше, че отсега нататък може би щеше да изпълнява тази задача цял живот.

Тревата отново се залюля близо до мястото, където бе улучил втория пъдпъдък. Вдигнал мачетето, той се втурна напред.

— О, не, недей, крадец такъв!

Дуер спря, когато пред него се появи гъвкаво създание с черна кожа, стиснало другия пъдпъдък между зъбите си. Окървавената стрела се влачеше по земята.

— Ти — въздъхна ловецът и отпусна мачетето. — Трябваше да се сетя.

Тъмните очи на Калнокракия проблеснаха толкова красноречиво, че Дуер си представи думите.

„Точно така, шефе. Не се ли радваш да ме видиш? Не си прави труда да ми благодариш, че ти вдигнах птиците. Просто ще задържа този сочния като възнаграждение.“

Той примирено сви рамене.

— О, добре. Но си искам стрелата обратно, чуваш ли ме?

Нурът се ухили, както обикновено — без да показва какво е разбрал.

Нощта съвсем се спусна, докато вървяха обратно към оазиса. Под едно от дърветата трепкаха пламъците на огън. Вятърът донесе миризма на магарета, човеци и къкреща овесена каша.

„Най-добре поддържай огъня слаб, за да прилича на естествено димене“, напомни си той.

После му хрумна друга мисъл.

„Рети каза, че нурите никога не идват отвъд планината. Тогава какво прави тук този?“

 

 

Рети не беше излъгала, че на югоизток от Ръбатата планина има стада глейвъри. След два дни бърз ход, полуподтичвайки след магаретата, Дуер и другите откриха ясни следи — оформените могилки, под които глейвърите обикновено заравяха изпражненията си.

— По дяволите… ти беше прав… — съгласи се Данъл, навел се задъхан, с ръце, опрени на коленете. От друга страна, двете жени имаха почти свеж вид.

— Изглежда… като че ли нещата… просто са станали по-сложни.

„Може и така да се каже — помисли си Дуер. Всички години на стриктно налагане на закона от страна на ловци като него бяха минали напразно. — Винаги сме смятали, че през жълтата трева могат да преминат само добре екипирани пътници, никога глейвъри. Затова насочвахме повечето от усилията си далеч на север.“

На следващия ден Дуер обяви почивка след поредното тичане, когато забеляза в далечината група глейвъри, струпани в единия край на обрасло с шубраци пресъхнало корито. Четиримата човеци се изредиха да погледнат през урския бинокъл на Данъл Одзава. Очевидно светлите същества с изпъкнали очи ядяха степен галайтер — едро, дългокрако животно, типично за този регион, чийто труп лежеше проснат сред участък утъпкана трева. Гледката порази всички им, освен Дженин Уорли.

— Не каза ли, че това е начинът да оцелееш в равнините? Като се храниш с животни, който могат да ядат това нещо. — Тя посочи към острата жълта трева. — Значи глейвърите са се приспособили към нов начин на живот. Нали същото ще трябва да направим и ние?

За разлика от Данъл Одзава, който се отнасяше с тъжно примирение към мисията им, Дженин изглеждаше почти оживена от това приключение, особено след като знаеше, че съдбата им можеше да е да съхранят човешката раса на Джиджо. Когато видя пламенната готовност в очите й, Дуер почувства, че има много повече общо с яката, упорита Лена Стронг. Лена поне гледаше на всичко това почти като него — поредното задължение към свят, който не се интересува от ничии желания.

— Това е… доста изненадващо — с разстроен вид отвърна Данъл и свали бинокъла от очите си. — Мислех си, че не е възможно глейвърите да ядат сурово месо.

— Приспособимост — навъсено отбеляза Лена. — Един от признаците за предразум. Може би това означава, че след дългото спускане, отново са тръгнали нагоре.

Данъл като че ли сериозно се замисли над това.

— Толкова скоро? В такъв случай, чудя се дали би могло да означава…

— Дай ми го за малко — прекъсна го Дуер, преди мъдрецът да започне да им изнася лекция и взе направения от стъкло и бамбук бинокъл. — Веднага се връщам.

Той приведен тръгна напред. Естествено, Калнокракия го придружи и се затича напред, а после започна да обикаля наоколо, сякаш го нападаше. Дуер стисна зъби, но успя да се сдържи да направи удоволствие на зверчето като реагира. „Не му обръщай внимание. Може да се откаже.“

До този момент тази тактика не бе успявала. Дженин очевидно се зарадва Калнокракия да е с тях като талисман, а Данъл намираше упоритостта му за интригуваща. Лена бе гласувала с другите срещу желанието на Дуер да го отпратят. „Не тежи почти нищо — каза тя. — Нека язди някое от магаретата, стига сам да си намира храна и да не ни се пречка.“

Нурът това и правеше, като съвестно избягваше Лена, оставяше се Данъл замислено да го наблюдава и доволно мъркаше, когато Дженин всяка вечер го галеше край лагерния огън.

„В моя случай се държи така, сякаш да ме дразни с най-съкровеното ми желание.“

Докато се промъкваше към пресъхналия дол, Дуер продължаваше мислено да си отбелязва релефа на терена, пращящата жилавост на тревата, променливия вятър. Правеше го от професионален навик и също в случай, че някога се наложеше да го прави наистина, преследвайки стадото глейвъри с поставени в лъка стрели. Каква ирония, че това щеше да се случи, само ако новините бяха добри. Ако от Склона се получеше съобщение, че всичко е наред — че генните пирати са си заминали, без да извършат предполагаемия геноцид, — тази експедиция щеше да се превърне в обикновена Мисия за събиране, операция на опълчението за прочистване на този район от всички глейвъри и човеци, за предпочитане чрез залавяне, но в крайна сметка с всички необходими средства.

От друга страна, ако се приемеше, че на запад се случи най-лошото и всичките Шест раси бъдат унищожени, малката им група щеше да се присъедини към отстъпническото семейство на Рети като изгнаници в пустошта. Под ръководството на Данъл щяха да облагородят братовчедите й и да поставят началото на прости, мъдри традиции за живот в хармония с новия им дом.

Една от тези традиции щеше да е забраната преждевремците да ловуват глейвъри за храна.

Това беше ужасният абсурд, който Дуер толкова трудно можеше да приеме. Добрата новина щеше да го превърне в масов убиец. Обратно, страшната новина щеше да го превърне в любезен съсед на глейвъри и човеци.

„Дълг и смърт от една страна. Смърт и дълг от друга — зачуди се той. — Наистина ли оцеляването си струва всичко това?“

Стигнал до малко възвишение, той вдигна бинокъла. Две семейства глейвъри изглежда се хранеха с месото на галайтера, докато другите гледаха. Обикновено такъв сочен труп вече щеше да е оглозган до белите кости, първо от лигъри или други големи месоядни, после от хикъли с тежки челюсти за смилане на кокали и накрая от птиците, известни просто като лешояди, макар че изобщо не приличаха на рисунките от старата Земя.

Дори в този момент група от хикъли кръжеше по края на поляната. Един от глейвърите се изправи на бедра и хвърли камък. Животинчетата се пръснаха с жално скимтене.

„О. Разбирам как го правят.“

Глейвърите бяха открили уникален начин да живеят в степта. Неспособни да смилат трева или бамбук, или да ядат сурово месо, те очевидно използваха трупове, за да привлекат рояци насекоми, които на воля поглъщаха, докато други от стадото отблъскваха всички съперници.

Очевидно им доставяше удоволствие да държат гърчещите се насекоми пред изпъкналите си очи, одобрително да мяукат и после да ги схрускват между челюстите си. Дуер никога не беше виждал глейвъри да се държат така — с ентусиазъм. Не и там, където към тях се отнасяха като към свещени глупаци, насърчавани при желание да ровят из бунищата на Шестте.

Калнокракия го погледна. В очите му се четеше отвращение.

„Ифни, какви свине! Добре, ако ще нападаме, давай! Хубавичко ги раздрусай, шефе. После ще ги върнем обратно в цивилизацията, нали?“

Дуер се закле да обуздае въображението си. Навярно нурът просто не харесваше миризмата.

И все пак, тихо укори Калнокракия.

— Какъв си ти, че да намираш други за отвратителни, господин Облизвам се целия? Хайде. Да идем да кажем на останалите, че в края на краищата глейвърите не са станали месоядни. Имаме още да тичаме напред, ако искаме да успеем да се измъкнем от тази гадна трева до залез-слънце.

Аскс

Получи се ново съобщение от далечния юг, пратено от майсторката от Маунт Гуен.

Посланието беше разпокъсано и изопачено, защото една част пристигна по куриер, а друга бе предадена между планинските върхове от неопитни отразители с огледала. Семафорната система е само частично възстановена.

Очевидно чужденците бяха започнали да посещават всички рибарски селца и люпилни на червени кхюини, извършвайки целенасочени издирвания. Дори бяха кацнали във вода далеч в морето, за да разпитат екипажа на един от корабите за отпадъци, който се прибирал от свещен труд на Бунището. Явно нашествениците се чувстват свободни да обикалят и да задават на нашите граждани, където и да живеят те, въпроси за „странни гледки, странни същества или светлини в морето“.

Трябва ли да измислим някаква история, пръстени мои? Разказ за океански чудовища, който да заинтригува нашите неканени гости и навярно да отложи за малко участта ни?

А ако посмеем да го направим, какво ще сторят те с нас, когато разберат истината?

Ларк

През цялата сутрин Ларк работи заедно Линг в състояние на нервна възбуда, което се влошаваше от факта, че не смееше да го покаже. С известна доза късмет скоро щеше да има най-добрата си възможност да уреди нещата както трябва. Това обаче щеше да е деликатна задача — да разузнава по искане на мъдреците, като в същото време разпитва за информацията, от която имаше нужда по свои собствени причини.

Всичко щеше да зависи от разпределянето на времето.

Палатката за анализи бръмчеше от оживена работа. Цялата задна част на павилиона беше натъпкана с клетки, изработени от кхюински занаятчии от местен бамбук, пълни с екземпляри, донесени от цялата тази страна на Джиджо. Група от човеци, урси и хууни постоянно се грижеше животните да са нахранени, напоени и здрави, докато неколцина местни г’кеки бяха проявили забележителна дарба да подлагат различните същества на безброй други тестове, надзиравани от роботи, чиито инструкции винаги бяха на официален, — безупречен галактически две. За Ларк бе станало ясно, че да го помолят да работи пряко с един от звездните човеци е признак на високо отличие.

Втората му експедиция по въздух беше още по-изтощителна от първата — тридневно пътуване, започнало със зигзаговидна спирала далеч навътре в морето, като летяха точно над вълните в тъмносините простори на Бунището, а после прескачаха от остров на остров в отдалечения от брега архипелаг, за да взимат образци от многобройни и невероятно разнообразни форми на живот, каквито Ларк никога преди не бе виждал. За негова изненада пътуването се оказа много по-приятно от първото.

Може би защото Линг бе престанала да се държи чак толкова снизходително, докато работеха заедно и имаха възможност взаимно да оценят достойнствата си. Нещо повече, Ларк откри, че е вълнуващо да види какво е постигнала само за един милион угарни години еволюцията, превръщайки всяко островче в миниатюрен биологичен реактор, развиващ възхитително многообразие. Имаше нелетящи птицеподобни, които се бяха отказали от въздуха, и пълзящи влечуги, които още малко и щяха да развият криле. Бозайници, чиято козина растеше на роговидни защитни шипове, и зили с покритие от пухест торг, блестящ в цветове, които никога не бяха наблюдавани при апатичните им континентални братовчеди. Едва по-късно Ларк заключи, че някои от промените може би са били предизвикани от последните законни наематели на Джиджо още от самото начало. Навярно буюрите бяха заложили на всеки остров различен генетичен материал, като част от изключително дългообхватен експеримент.

Често се налагаше Линг и Беш да го откъсват от наблюденията му, когато станеше време да напуснат някое място, докато Кун раздразнително мърмореше пред пулта си, очевидно доволен единствено във въздуха. Когато кацаха, Ларк винаги първи скачаше навън през люка. За известно време откривателската му страст заглуши всичките му сурови размисли за бъдещето.

И все пак, по обратния път — поредното необяснимо обикаляне назад-напред над открито море — той започна да се чуди. „Пътуването беше чудесно, но защо всъщност тръгнахме? Какво са се надявали да постигнат?“ Още преди човеците да напуснат Земята, биолозите бяха разбирали, че по-висшите форми на живот имат нужда от пространство за еволюиране, за предпочитане големи континенти. Въпреки огромното разнообразие, което бе видял на архипелага, нямаше нито едно същество, което звездните хора биха могли да се надяват да нарекат „кандидат за ъплифтиране“.

Естествено, когато на следващия ден отиде при Линг, чужденката му съобщи, че веднага след обяд ще продължат да анализират скалните ленивци: Беш вече бе възобновила интензивното си изследване на глейвърите, очевидно радостна да се върне към най-интересната си работа.

Глейвърите. Иронията порази Ларк. И все пак той сподави въпросите си, решил да изчака благоприятен момент.

Накрая Линг остави схемата, над която работеха — много подобна на онази, която вече покриваше стените на кабинета му в Доло — и го заведе при масата с автомати за освежителни напитки. Светлината тук беше много добра, затова Ларк незабелязано кимна на дребния мъж, който почистваше кошарите на някакви животни. Светлокосият работник се приближи до купчина дървени сандъци, в които носеха храна за шумния зоопарк от заловени животни.

Ларк се разположи в южния край на масата, за да не запречва изгледа на мъжа към Линг, а също към Беш и всичко отзад. Особено към Линг. За да успееха, трябваше да се опита да я задържи на едно място колкото може повече време.

— Очевидно Беш смята, че сте открили първокласен вид кандидат.

— Мм? — Тъмнооката жена вдигна поглед от сложна машина, предназначена да произвежда една-единствена напитка — нещо горчиво, което Ларк опита само веднъж и което сполучливо беше наречено „кашле“.

— Какво сме открили? — Линг разбърка димящото съдържание на чашата си и се облегна на ръба на масата.

Ларк посочи към обекта на изследванията на Беш, който доволно предъвкваше сочна дървесна сърцевина, докато поставеният на главата му уред анализираше невроните му. Всички от пиратската група се бяха развълнували, когато Беш се закле, че е чула глейвърът да „имитира“ две думи. Сега жената задълбочено наблюдаваше през микроскопа си и наместваше мозъчната проба с леки движения на ръцете си, докато в същото време седеше неподвижна като скала.

— Разбрах, че глейвърите притежават онова, което търсите — продължи Ларк:

Линг се усмихна.

— Окончателно ще разберем, когато се върне корабът ни и проведем по-специални тестове.

С ъгълчето на окото си Ларк забеляза, че дребният мъж сваля капачето на дупка в стената на един от сандъците. Отвътре почти недоловимо проблесна стъкло.

— И кога ще се върне корабът? — попита той, за да отвлече вниманието на Линг.

Тя се усмихна още по-широко.

— Иска ми се всички вие да престанете да ми задавате този въпрос. Това е достатъчно, за да ни накарате да си мислим, че имате основание да се тревожите. Защо се интересувате кога пристига корабът ни?

Ларк наду бузи по хуунски маниер, после си спомни, че за нея жестът не означава нищо.

— Няма да е зле да сме предизвестени, това е всичко. Необходимо е време, за да приготвим толкова голяма торта.

Тя се изкиска по-енергично, отколкото заслужаваше шегата му. Ларк се бе научил да не се обижда всеки път, щом заподозреше, че жената се държи снизходително. Линг нямаше да се смее, когато корабният архив разкриеше, че глейвърите — техният основен кандидат за ъплифтиране — вече са били галактянски граждани, които вероятно продължават да летят с разнебитените си кораби из затънтения си космос.

А дали щяха да го разкрият и архивите на борда на звездния крайцер? Според най-старите свитъци, глейвърите произхождаха от неясна раса сред мириадите разумни кланове от Петте галактики. Може би подобно на г’кеките, те вече бяха изчезнали и никой не пазеше спомен за тях, освен в хладните ниши на по-големите клонове на Библиотеката.

Може би това дори беше моментът, предсказан много отдавна от последния глейвърски мъдрец, преди човеците да дойдат на Джиджо. Време, когато възвърнатата невинност ще донесе опрощение на расата им, ще изличи техните грехове и ще им предложи безценен втори шанс. Ново начало.

„В такъв случай те заслужават нещо по-добро от това да бъдат осиновени от банда крадци.“

— Да предположим, че се окажат съвършени във всяко отношение. Ще ги вземете ли със себе си, когато си тръгнете?

— Навярно. Група от стотина екземпляра за разплод.

С периферното си зрение той зърна дребния мъж, който връщаше капачето върху обектива на фотоапарата. С доволна усмивка Блур Портретиста небрежно вдигна сандъка и излезе през задния отвор на палатката. Ларк усети, че напрежението го отпуска. Лицето на Линг можеше да излезе малко неясно на фотографията, но имаше добър шанс дрехите и тялото й да изпъкнат отлично, въпреки продължителното експониране. За щастие, Беш, глейвърът, един от роботите и спящият скален ленивец бяха останали неподвижни през цялото време. Планинската верига, която се виждаше през отвореното платнище, щеше да обозначи точното местоположение и годишния сезон.

— Ами останалите? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ще се случи с всички глейвъри, които ще оставите тук?

Тъмните й очи се присвиха.

— Защо изобщо нещо трябва да им се случва?

— Защо наистина? — неспокойно се размърда Ларк. Мъдреците искаха да поддържат атмосферата на напрегната двусмисленост още известно време, вместо директно да се противопоставят на плановете на чужденците. Но той вече бе изпълнил искането на Съвета, като помогна на Блур. Междувременно, Харуллен и другите еретици настояваха да получат отговора на Ларк. Скоро трябваше да решат дали да се присъединят към тайнствения заговор на ревнителите.

— Тогава… въпросът е за останалите от нас.

— За останалите от вас ли? — повдигна вежди Линг.

— За нас, Шестте. Какво ще стане с нас, когато намерите каквото търсите и си заминете?

Тя изпъшка.

— Не мога да изброя колко пъти са ме питали за това!

Ларк зяпна.

— Кой…?

— Кой ли не — сприхаво въздъхна тя. — Поне една трета от пациентите, който лекуваме в клиниката, после се мъкнат да ни разпитват как сме щели да го направим. Какви средства сме възнамерявали да използваме, когато накрая започнем да избиваме всички разумни същества на планетата! Ще бъдем ли внимателни? Или смъртта ще се спусне като огнени мълнии от небесата в деня, в който си тръгнем? Вече става толкова досадно, че понякога ми се иска даг… уф! — Тя сви юмрук. На обикновено спокойното й лице бе изписано силно раздразнение.

Ларк запремигва. Самият той възнамеряваше в крайна сметка да й зададе същите тези въпроси!

— Народът е уплашен — започна биологът. — Логичното развитие на ситуацията…

— Да, да. Знам — нетърпеливо го прекъсна Линг. — Щом сме дошли да откраднем от Джиджо предразумни форми на живот, не можем да си позволим да оставим каквито и да е свидетели. И най-вече не можем да оставим каквито и да е местни екземпляри от вида, който сме откраднали! Кажи ми честно, откъде ви щукват такива идеи бе, хора?

„От книгите — едва не отговори Ларк. — От предупрежденията на предците ни.“

Но всъщност, откъде можеха да знаят дали трябва да им се доверяват? Най-подробните текстове бяха загубени по време на пожара скоро след пристигането на човеците. Във всеки случай, в онези дни хората са били наивни новаци на галактянската сцена, уплашени до степен на параноя, нали? И нима на борда на „Убежище“ не се бяха качили най-параноичните от тях, за да избягат и да се скрият на далечен забранен свят?

Възможно ли беше опасността да е преувеличена?

— Сериозно, Ларк, защо трябва да се страхуваме от нещо, което може да каже за нас шайка преждевремци? Вероятността през следващите сто хиляди години на Джиджо да пристигне друга инспекция от Института е много малка. А дотогава, ако някой от вас все още е тук, нашето посещение сигурно ще се е размило в мъгляви легенди. Няма нужда да извършваме геноцид — сякаш изобщо бихме могли да направим такова ужасно нещо, колкото и сериозна да е причината!

Ларк за пръв път проникна зад обичайната сардонична маска на Линг. Тя или дълбоко вярваше в думите си, или бе изключително умела актриса.

— Добре тогава, как всъщност възнамерявате да осиновите предразумния вид, който откриете тук? Определено не можете да признаете, че сте го взели от забранен свят.

— Най-после един интелигентен въпрос. — Жената изглеждаше облекчена. — Няма да е лесно, признавам. За начало съществата трябва да бъдат настанени в друга екосистема, заедно със симбионтите, от които се нуждаят, и с други свидетелства, доказващи, че от известно време са били там. После трябва да почакаме доста дълго…

— Милион години?

Линг отново се поусмихна.

— Не чак толкова много. Вече имаме две преимущества, нали разбираш. Едно от, тях е фактът, че биоинформацията на повечето светове представлява хаос от филогенни аномалии. Въпреки разпоредбите за ограничаване на вредното сливане на генни потоци, всеки път, когато спечели правото да наеме планета, новият пътуващ сред звездите клан неизбежно носи със себе си любимите си растения и животни, наред с огромен брой паразити и други нежелателни организми. Вземи, например, глейвърите. — Тя кимна към обекта на разговора. — Сигурна съм, че ще открием данни за места, където в миналото са текли подобни гени.

Сега бе ред на Ларк да се усмихне за миг. „Още нищо не знаеш.“

— Така че, сам виждаш — продължи Линг. — Няма да има голямо значение, ако на Джиджо остане известен брой от тях, стига да имаме време да изменим екземплярите, които вземем със себе си, чрез изкуствено подсилване на очевидната степен на генетично отклонение. А това така или иначе ще стане, когато започнем процеса на ъплифтиране.

„Значи — разбра Ларк, — дори пиратите накрая да открият, че глейвърите не са подходящи, все пак могат да офейкат с друг обещаващ вид и да извлекат страхотна изгода от престъплението си.“

Нещо повече, те сякаш изобщо не виждаха в това каквото и да е престъпление.

— А другото ви преимущество? — попита той.

— Е, това вече е истинска тайна. — Тъмните очи на жената проблеснаха. — Виждаш ли, всъщност всичко се свежда до умението.

— Умението ли?

— От страна на благословените ни патрони. Сега думите й прозвучаха почтително. — Ротените са истински майстори в това изкуство, нали разбираш. И свидетелство за това е най-големият им успех до този момент — човешката раса.

Ето, че пак споменаваше за тайнствения клан, към който Линг, Рани другите се отнасяха с искрено благоговение. Линг дори му бе обяснила, че „ротени“ не е истинското им име. Но с времето тя и другите станаха по-разговорливи, сякаш не можеха да сдържат гордостта си.

Или пък, защото не се страхуваха, че може да се разчуе.

— Само си представи. Те са успели да ъплифтират човечеството в пълна тайна, фино променяйки данните на Института по миграция така, че нашата родина, Земята, да остане непокътната и с угарен статус в продължение на невероятните половин милиард години! Крили са внимателните си напътствия даже от собствените си предци, като са ги оставили с фантастичната, но полезна илюзия, че ъплифтират самите себе си!

— Удивително — отбеляза Ларк. Никога не бе виждал Линг толкова оживена. Искаше му се да я попита как е било възможно такова постижение. Но това би могло да намеква, че изразява съмнение, а той искаше откровеността й да продължи още. — Разбира се, самостоятелното ъплифтиране не е възможно — прибави биологът.

— Абсолютно. Това е известно още от легендарните дни на Прародителите. Еволюцията може да отведе един вид чак до предразум, но за последния скок е необходима помощта на друга раса, която вече го е направила. Този принцип е заложен в жизнения цикъл на всички дишащи кислород раси в Петте галактики.

— Защо тогава нашите предци са вярвали, че са се развили сами?

— О, най-прозорливите винаги са подозирали, че сме получили помощ. Това обяснява дълбокото чувство, което се съдържа в повечето религии. Но действителният източник на нашия разум е останал загадка през повечето време, докато тайните ръце насочвали пътя ни. Единствено дакините — първите предшественици на нашата група — винаги са знаели тайната.

— Дори Съветът на Тергенс…

— Съветът на Терагенс — киселото поправи тя. — Идиотите, които управляват Земята и нейните колонии в тези опасни времена? Тяхното упорство няма никакво значение. Даже онзи проблем със „Стрийкър“, заради който половината фанатици във вселената побесняха и започнаха да вият за земянитска кръв, дори това ще се оправи, въпреки глупаците от Терагенс. Ротените ще се погрижат за всичко. Не се тревожи.

Ларк не се беше тревожил. Не и в мащабите, които имаше предвид тя. Не и до този момент. Сега думите й бяха всичко друго, но не и успокоителни.

От отделни загатвания мъдреците вече бяха заключили, че в Петте галактики се задава страшна криза. Това дори би могло да обясни защо сега генните пирати бяха тук, възползвайки се от смута, за да извършат малка кражба.

„Какво ли може да е направил един слаб земянитски клан, за да причини такова вълнение?“ — зачуди се Ларк.

С известно усилие той откъсна мислите си от този проблем, който бе прекалено сложен, за да го реши в момента.

— Кога ротените са разкрили истината на вас… дакините?

— Много по-отдавна, отколкото можеш да си представиш, Ларк. Още преди предците ви да потеглят с разнебитения си боклучав звезден кораб и тъпо да поемат риска с идването си на този свят. Скоро след като човечеството проникнало в междузвездния космос, ротените избрали няколко мъже и жени, на които да съобщят. Онези, които вече хранели вярата и твърдо стояли на пост. Някои останали на Земята, за да съдействат за тайното насочване на расата, а други заминали, за да заживеят в радост сред ротените и да им помагат в тяхната работа.

— И каква е тази работа?

На лицето й се изписа изражение, каквото Ларк понякога виждаше по лицата на завърналите се от поклонение при Яйцето в онези благословени случаи, в които свещеният камък пееше ведрите си мелодии. Изражение на преживяно величие.

— Ами, да спасяват загубеното, разбира ре. И да поддържат онова, което все още би могло да бъде.

Ларк се уплаши, че жената потъва в пълен мистицизъм.

— Ще можем ли да срещнем някой ротен?

Погледът й беше отнесен, докато мислеше за далечни времена и пространства. Сега очите й леко проблеснаха.

— Някои от вас, може би, ако имат късмет. Всъщност, неколцина от вас може да имат повече късмет, отколкото някога са сънували.

 

 

Загатваното й го порази. Възможно ли беше да е имала предвид онова, което той си мислеше?

Същата вечер на светлината на свещта Ларк отново прегледа изчисленията си.

„Според най-добрите ни измервания звездният кораб има вместимост около половин милион кубически метра. Ако всички човеци на Джиджо се натъпчат като замразено дърво за гориво, бихме могли да се поберем… и няма да стане място за нищо друго.“

Първия път, когато се зае, да работи с тези числа, той възнамеряваше просто да разсее слуховете сред някои по-млади урси и кхюини, че човешките заселници скоро ще напуснат Джиджо, Беше физически невъзможно, доказа Ларк, най-младият клан да изостави Общностите, за да се върне сред звездите. Поне не само с този кораб.

„Но тя каза «някои от вас».

Дори след като се натоварят стотиците уанк-червеи, дългоноси и глейвъри, все още ще има място за няколко загубени братовчеда. За онези, които се окажат полезни.“

Ларк разбираше, че го подкупват.

Колкото и да осъждаше решението на предците си да дойдат тук, той обичаше този свят. Би изпитал остра болка, ако някога го напуснеше завинаги.

„И все пак, при други обстоятелства веднага бих го направил. Кой би се отказал?

Ревнителите са прави. Сега не може напълно да се вярва на никой човек. Не и след като всеки от нас може да бъде подкупен. С предложение да го превърнат в бог.“

Всъщност, той нямаше представа какво възнамеряваха да правят ревнителите. Знаеше само, че се чувстват свободни да действат без съвет или одобрение от колебаещите се мъдреци. В заговора участваха и човеци, разбира се. Какво можеха да постигнат без земянитските умения и познания? Но мъжете и жените не се допускаха до вътрешния кръг от посветени.

„И какво успях да науча?“

Той погледна надолу към празния лист. Мъдреците и ревнителите със сигурност имаха и други шпиони. Дори Харрулен трябва да се беше подсигурил. И все пак, Ларк знаеше, че думата му има тежест.

„Ако Линг казва истината и ревнителите й повярват, може би ще се откажат от плана си. Какво ги интересува, че от планетата ще бъдат отведени няколко глейвъра или скални ленивци, стига пиратите да ни оставят в мир, както беше преди?“

Ами ако Линг лъжеше? Ревнителите не можеха просто така да пропуснат най-добрия си шанс за нанасяне на удар.

От друга страна, ако се предположеше, че никой не повярва на Линг, а тя действително казваше истината? Ревнителите; можеха да атакуват и да се провалят, само за да предизвикат онова, от което се страхуваха!

В другата крайност някои от най-радикалните еретици наистина се обявяваха за собственото си унищожение, наред с останалите от Шестте. Някои хууни и урси, членове на организацията на Харрулен, копнееха за божествения край — урските отстъпници заради горещата си кръв, а хууните, точно защото страстите им се разгаряха бавно, но веднъж разпалени, никога не угасваха.

„Ако нашите екстремисти смятат, че хората на Линг нямат куража да свършат работата, могат преднамерено да провокират геноцид!“ И това въпреки речта му, настояваща Шестте да се откажат от мястото си на Джиджо с общо съгласие и контрол на раждаемостта.

После идваше замисълът за изнудване на пиратите. Ларк бе помогнал на Блур да направи качествени снимки, но дали мъдреците съзнаваха, че играта им може да се обърне срещу самите тях?

Дали не смятаха, че нямат какво да губят?

Ларк потърка наболата си брадичка. Чувстваше се изхабен за годините си. „Каква сложна мрежа се опитваме да изплетем“, помисли си той. После облиза върха на перото си, потопи го в мастилото и започна да пише.

Непознатия

На това място му се иска да се смее. Иска му се да плаче.

Толкова много книги — дори си спомня думата за тях, подреден и навсякъде около него, рафт след рафт, и изчезват зад завоите или нагоре по спираловидните рампи. Книги, подвързани в кожа от неизвестни животни, изпълващи въздуха със странни миризми, особено когато наслуки взима някакъв том от лавиците и вдишва мириса на хартия и мастило.

Това разтърсва нещо в него и събужда спомените му по-резултатно, отколкото каквото и да е, след като дойде в съзнание.

Изведнъж си спомня шкаф с книги като тези в собствената си стая, когато беше много малък… и това довежда със себе си образа на хартиени страници, покрити с пъстри рисунки. Възрастните не използваха много книгите, спомня си той. Те постоянно имаха нужда от блясъците и дрънченето на машините си. Машини, които ти говорят по-бързо, отколкото може да възприема едно дете, или насочват ослепителни лъчи право в окото ти, изпълвайки го с факти, изчезващи още в мига, в който премигнеш. Това бе една от причините, заради които обичаше обещаващата реалност на книгите — там любимите истории не се изпаряваха като дим, нито изчезваха, когато угаснеха инфоекраните.

 

 

Изскача друг образ от детството му — как държи майка си за ръка и двамата крачат на обществено място, пълно с делови, важни хора. Няколко стени са покрити с книги, почти като книгите, които го заобикалят сега. Големи книги без илюстрации, пълни с черни, неподвижни точици. Пълни с думи и нищо друго. Вече не ги използвал почти никой, беше обяснил баща му. Но въпреки това били важни като украса на много места, свещени или важни за човешките същества.

Те напомняли за нещо… за нещо, което в момента не можеше да си спомни. Но трябва да бе важно. Това поне знаеше.

 

 

Той търпеливо чака двете жени — Сара и Арианафу — да завършат срещите си и да се върнат за него. За да убие времето, рисува върху бележник от скъпа, почти блестяща хартия. Първо дооправя някои от рисунките на машините върху борда на парахода, после се опитва да улови мрачната перспектива на каменната пещера, в която се криеха от небето всички онези странни дървени сгради — под пещера, чийто покрив поддържаха невероятни, масивни каменни колони.

Няколко имена вече по-лесно изплуват в ума му, затова разбира, че Прити му носи чаша вода, после проверява превръзката му, за да се увери, че е стегната. Ръцете й като че ли танцуват пред нея, после неговите правят същото. Той прехласнато наблюдава собствените си пръсти, които извършват движения независимо от волята или заповедите му. Това може би е ужасно за гледане… само че неочаквано Прити широко се ухилва и се шляпва по коляното, избухвайки в дрезгав, одобрителен маймунски смях.

Той усеща прилив на удоволствие, разбрал, че шегата му я е развеселила. Макар да го озадачава и малко да го ядосва това, че ръцете му май изобщо не споделят хумора заедно с него.

Няма нищо. Ръцете очевидно знаят какво правят и той извлича известно удоволствие от работата им. Сега те отново взимат молива и той забравя за времето, съсредоточил се върху движещия се молив, листа, наклона на линиите и светлосенките. Когато Сара се върне за него, ще е готов за онова, което следва.

Навярно дори ще успее да намери начин да спаси нея и народа й.

Може би преди малко ръцете му бяха казали на Прити тъкмо това.

В такъв случай не беше за чудене, че малкото шимпанзе избухна в ироничен, изпълнен със съмнение смях.

Разказът на Алвин

Едно нещо винаги ме е удивлявало в начина, по който историите се разказват на англически — или на който и да е от другите земянитски езици, които съм учил — и това е проблемът за поддържане на напрежението.

О, някои човешки автори от Двайсетия и Двайсет и първия са писали страхотно. Имало е случаи, в които съм оставал буден по цели три нощи, увлечен в някоя история на Конрад или Кунин. Онова, което ме озадачаваше още откакто ми хрумна идеята самият аз да стана писател, е как са успявали да го правят онези старовремци.

 

 

Така или иначе, водите на Цепнатината бяха покрити с пяна на мястото, на което предишния път оставих нашия разказ. Напомнящата на секира сянка на Крайната скала падаше през онзи участък от океана, където кабелите и маркучът продължаваха да се гърчат и да нарушават иначе спокойната повърхност, въртящи се от енергията, освободена само мигове преди това.

Прекалено лесно беше да си представим какво се е случило с „Ууфонска мечта“, с нашия малък съд за проучване на огромната неизвестност долу. В неохотните си фантазии видях кухата дървена тръба — с безполезно въртящи се колела и със счупено изпъкнало стъкло на носа — да се спуска в черната празнота, като влачи след себе си кабелите и отнася към гибелта Зиз, малката непълна трекска купчина.

И сякаш това не бе достатъчно, всички ние си спомняхме гледката на нашия нур-талисман малката Хуфу, която отхвърлена от разлюлелия се кран, пищеше и се превърташе във въздуха, докато черното й тяло не изчезна в сините води на Цепнатината, И както може би щеше да каже земянитският герой, чието име носи Хък: „Хич не беше весела гледка. Нито пък добър скок.“

Дълго време всички просто зяпаха. Искам да кажа, какво можехме да направим? Бяха се смълчали даже демонстрантите от Ууфон и Долината. Дори някои от тях да изпитваха задоволство от нашето наказание като еретици, те благоразумно криеха радостта си.

Всички се отдалечихме от ръба. Какъв смисъл имаше да се взираме в копринено гладкия гроб?

— Изтеглете въжето и маркуча — нареди Урдоннол. Скоро макарите отново започнаха да се въртят в обратната посока и да навиват онова, което само допреди няколко дури бяха развивали с такава надежда. Същият хуунски глас съобщаваше дълбочината, само че този път тя постепенно намаляваше и в гърления баритон не се усещаше онзи чудесен, кънтящ ентусиазъм. Накрая, на два и половина кабела, от морето изскочи разнищеният край на въжето, от който капеше вода като бяла лимфна течност от ранено, увиснало пипало на трек. Нетърпеливи да видят какво се е случило, хууните започнаха да въртят макарата по-бързо.

— Фрогорено с киселина! — шокирана съобщи Ур-ронн, когато краят на въжето се залюля над скалата. — Савотаж! — гневно изфъфли тя.

Урдоннол като че ли нямаше желание да прави прибързани заключения, но по-старият урски техник започна да клати тясната си глава от изгорения кабел към тълпата демонстранти, застанали на скалата и зяпащи нашата трагедия. Тежкото подозрение на урския чирак беше очевидно.

— Махайте се оттук! — гневно извика Хък и се насочи към зяпачите, пръскайки чакъл с колелата си. Тя се отклони и едва не настъпи краката на неколцина човеци и хууни, които нервно отстъпиха назад. Дори двама червени дръпнаха ноктестите си, бронирани крака и направиха една-две крачки назад, преди да си спомнят, че един кривоок г’кек не представлява сериозна физическа заплаха за кхюините. После със съскане и прещракване отново пристъпиха напред.

Двамата с Клещовръх се втурнахме към Хък. Можеше да стане страшно, но тогава група от едри сиви и яки урски ковачки от Маунт Руен побързаха зад нас, някои с тояги в ръце, готови да подкрепят нареждането на Хък с яростна сила. Тълпата разбра и се отдалечи към временния си лагер.

— Копелета! — изруга след тях Хък. — Ужасни, гадни убийци!

„Не и според закона“, помислих си аз, все още вцепенен от шока. Стриктно погледнато, нито Хуфу, нито малкият Зиз бяха граждани на Общностите. Нито дори само почетни, като глейвърите или членовете на който и да е застрашен вид. Следователно това не бе точно убийство.

Но що се отнася до мен, беше достатъчно близо. Ръцете ми се свиха в юмруци и усетих, че нещо поддава, когато гърбът ми се огъна от бойни хормони. Гневът се разпалва в хууните бавно, но веднъж запален, трудно можеш да го угасиш. Споменът за онова, което изпитвах в онзи момент, ме смущава, макар мъдреците да казват, че чувствата не могат да бъдат зло, а постъпките.

Никой не каза нито дума. Известно време всички потънахме в мъката си. Урдоннол и Ур-ронн спореха какво съобщение да пратят на Уриъл.

После от нашата скръб ни откъсна заекващо изсвирване. Идваше иззад нас, откъм морето. Обърнахме се и видяхме Клещовръх, който смело се олюляваше на ръба и вдигаше прах, докато остро съскаше от трите си кракоусти и в същото време ни махаше с две лапи да се върнем.

— Гледайте-дайте-дайте! Хък, Алвин… побързайте!

По-късно Хък твърдеше, че веднага разбрала какво трябва да е видял Клещовръх. Сега, като си помисля, предполагам, че наистина е било очевидно, но тогава нямах представа какво би могло толкова да го развълнува. Когато стигнах до ръба на скалата, аз можех само удивено да се взирам надолу към онова, което беше изскочило от търбуха на Цепнатината.

Това бе нашият батискаф! Нашата красива „Ууфонска мечта“ се носеше изправена, почти спокойна под ярките слънчеви лъчи. А върху заобления й връх седеше дребна черна фигура, мокра и раздърпана от носа до опашката. Не трябваше да имаш г’кекско зрение, за да кажеш, че нашият малък нур бе също толкова удивен, че е жив, колкото и ние да го видим. До нас достигаха слаби отгласи от джавкането му.

— Но как… — започна Урдоннол.

— Разбира се! — прекъсна я Ур-ронн. — Баластът се е освободил!

Аз премигнах два пъти.

— А, баластът! Хр-рм. Да, без него „Мечтата“ ще е лека. Но нали вътре нямаше екипаж, който да го освободи, освен ако…

— Освен ако не го е направил Зиз! — довърши вместо мен Хък.

— Обяснението незадоволително е — подхвърли на галдве Урдоннол. — С осем кабела от (тежко, стремящо се надолу) метално въже, правещо по-тежко подводното устройство, в (миниатюрния) въздушен джоб в нашия съд би трябвало да е имало (решително) смазващо налягане.

— Хр-рм, мисля, че разбирам какво е станало — предположих аз, като заслоних очи с двете си ръце. — Хък, какво е онова… нещо, което заобикаля батискафа?

Нашата колесата приятелка отново се олюля на ръба, разперила две от очните си стълбчета широко настрани и протегнала третото напред за перспектива.

— Прилича на някакъв балон, Алвин. Тръба, увита около „Мечтата“ като спасителен пояс. Кръгло е… Зиз!

Това съответстваше на собственото ми предположение. Трекски пръстен, надут повече, отколкото смятахме за възможно.

Всички се обърнаха да погледнат към Тюг, майстора на смесите от Маунт Гуен. Цялостният трек потръпна и изпусна цветен облак, който миришеше на освободено напрежение.

— Предпазна мярка. „Аз“/ние я измислихме, след като се посъветвахме с нашата господарка Уриъл. Гаранция за неизвестното, непроверено качество.

Радваме се, че ние/„аз“ сме се вленирали успешно. Тези пръстени и онези долу очакват да се зарадват на неотдавнашните събития. Скоро. В ретроспекция.

— С други думи-ми — поясни Клещовръх, — стига сте зяпали като стадо слепи през деня глейвъри. Да вървим да ги върнем обратно-атно-атно!

Легенди

Твърди се, че предишните поколения тълкували Свитъците по-различно от нас, в нашите съвременни Общности.

Без съмнение, всяка следваща вълна имигранти носела на Склона нова криза на вярата, след което тя се променяла.

Отначало всяко ново пристигане за кратко давало преимуществата на богоподобните оръдия от Петте галактики. Новодошлите ги запазвали за интервали от време, вариращи от няколко месеца до повече от осем години. Това помагало на всеки клан да установи сигурна база за потомците си, както направили човеците в Библос, хууните на о-в Хауф и г’кеките на платото Дуден.

И все пак, всички първозаселници си имали проблеми — малко първоначално население и незнание как да водят първобитно съществуване на непознат свят. Дори надменните сиви царици признали, че трябва да приемат определени принципи и че в противен случай рискуват да си навлекат отмъщението на всички други заедно. Договорът за изгнание установил правила за контролиране на населението, укриване и запазване на Джиджо, както и подходящи начини за изхвърляне на отпадъците. Тези основни принципи се спазват и до днес.

Прекалено лесно е да забравим, че други въпроси били решавани само след убийствени битки.

Например, яростната съпротива срещу повторното въвеждане на металургията от страна на урските ковачки само отчасти се дължала на опита на цариците — да запазят монопола си върху оръдията. Освен това, сред много хууни и треки се ширело искрено убеждение, че подобно нововъведение е светотатство. До ден-днешен някои на Склона не докосват наново изкована буюрска стомана и не я допускат в селищата или домовете си, независимо колко пъти мъдреците са постановявали, че е безопасна за „временно ползване“.

Друга останала от миналото представа може да се наблюдава сред онези пуритани, които презират книгите. Макар че не може да се вини самата хартия — тя се разлага бързо и може да се използва за препечатване на копия на Свитъците, — все още има малцинство, което нарича библоската библиотека в най-добрия случай „суета“ и пречка за онези, чиято цел трябва да е благословеното невежество. В първите дни на човешкия живот на Джиджо това мнение било използвано от урските и кхюинските им врагове — докато великите ковачки не открили изгода в коването на печатарски матрици и пристрастяването към книгите безпрепятствено се разпространило из Общностите.

Странно, тъкмо от последната криза на вярата днес са останали най-малко следи. Ако не са писмените сведения, би било трудно да се повярва, че само преди век мнозина на Склона са мразели и са се страхували от новопоявилото се Свето яйце. И все пак на времето имало сериозни призиви към, гилдията на сапьорите да го унищожи! Да разбие камъка, който пее, за да не издаде нашето убежище или още по-лошо, да не отклони Шестте от следването на пътя, вече посочен от глейвърите.

„Ако, го няма в Свитъците, не може да бъде свещено.“

Това винаги е било твърдението на ортодоксалността, още от незапомнени времена. И трябва да признаем — в Свитъците не се споменава за каквото и да е, дори далечно напомнящо на Яйцето.

Рети

Мрачно, влажно, задушно.

На Рети не й харесваше в пещерата.

Може би сърцето й туптеше така заради застоялия, прашен въздух. Или заради болезнените драскотини по краката й от спускането по лъкатушещия улей до тази подземна пещера, до която водеше тесен отвор в скритата под бамбука скала.

Или пък я изнервяше това, че от всички страни постоянно пълзяха различни сенки. Всеки път, когато Рети се обръщаше към тях с фенера си, те се оказваха купчини студен, мъртъв камък. Но някакъв тихичък глас сякаш казваше: „Всеки път… досега! Но зад следващия завой може да се спотайва истинско чудовище.“

Тя стисна зъби и се насили да не го слуша. Всеки, който я наречеше страхливка, беше лъжец!

„Нима страхливците се промъкват нощем на мрачни места? Или правят неща, които са им забранили всички тлъсти шефове на Шестте?“

В торбичката на колана й се гърчеше мъничко телце, Рети пъхна ръка под обточения с козина капак, за да погали въртящото се същество.

— Не се плаши, мъниче. Това е просто голяма дупка в земята.

Към нея се повдигна тясна глава на гъвкава шия и на слабата светлина на пламъка проблеснаха три очи.

— аз не плаши! — възрази писклив гласец. — тъмно добро! на равнини мъж-урс обича дупки скрити, докат намери топла съпруга!

— Добре, добре. Не исках да кажа…

— аз помага нервна съпруга!

— Кого наричаш нервна бе, ти, малък…

Рети замълча. Може би трябваше да остави съществото да се чувства необходимо, ако това му помагаше да овладява собствения си страх.

— ру! не толкоз силно! — извика урсът и ехото отекна по черните тунели. Рети бързо го пусна и погали разрошената му грива.

— Извинявай. Виж, обзалагам се, че вече приближаваме, затова недей да приказваш толкова много, става ли?

— става, аз млъква, съпруга също прави!

Рети стисна устни. После гневът й премина във внезапно желание да се засмее. Който казваше, че мъжките урси не са умни, трябва никога да не бе срещал „съпруга“ й. През последните дни той дори беше променил акцента си и подражаваше на нейния говор.

Тя вдигна фенера и продължи напред по извития тунел, заобиколена от проблясването на странни минерални образувания, които отразяваха светлината с безбройните си искрящи страни. Навярно би било чудесно да ги погледа, ако в момента не я интересуваше едно-единствено нещо. Трябваше да вземе един предмет. Нещо, което някога за кратко бе притежавала.

„Моят билет за напускане на това блато.“

Отпечатъците от стъпките на Рети изглежда бяха първите по тази пръст — което не беше изненадващо, тъй като само кхюините, наред с неколцина човеци и урси, имаха куража да се спускат под земята, а тя бе по-дребна от повечето от тях. С известна доза късмет този тунел щеше да я отведе до много по-голямата пещера, в която няколко пъти беше видяла да влиза Лестър Камбъл. Да следи главния човешки мъдрец бе единственото й занимание, като в същото време отбягваше групата от ядосани мъже и жени, които искаха да им помогне да прекосят планината. Щом разбра със сигурност къде прекарва нощите Камбъл, тя прати урса да претърси гъсталаците и накрая той откри този отвор, заобикалящ охранявания главен вход.

Мъничето вече се бе оказало много полезно. За изненада на Рети, брачният живот не беше толкова лош, щом веднъж свикнеш с него.

Налагаше й се да преодолява нови теснини. От време на време трябваше да се промъква странично или да се спуска по тесни улеи, което караше мъничето да се оплаква, притиснато в торбичката. Зад бледия жълт кръг светлина, които хвърляше фенерът, тя чуваше тихото звънтене на капки вода в черни локви, бавно извайващи странни подземни фигури от минералните сокове на Джиджо. С всяка крачка Рети се бореше с тежестта в гърдите си и се опитваше да не обръща внимание на нервното си въображение, което я рисуваше попаднала в извитите вътрешности на някакво огромно заспало чудовище. Каменната утроба заплашваше да я притисне от всички страни, да затвори находите и после да я смели на прах.

Скоро пътят се стесни до хоризонтален проход, който беше тесен дори за нея. Трябваше да прати мъничето напред, преди да се опита да мине през тунела, бутайки фенера пред себе си.

Мъничките копитца на урса затракаха по твърдия варовик. Скоро тя чу дрезгав шепот.

— добро! дупка отваря се още малко натам, ела, съпруго, по-бързо!

Гълченето му едва не я накара ядосано да изсумти — не особено благоразумна идея, тъй като бузите, носът и устата й бяха целите в дращеща прах. Като изви тяло, за да мине зад следващия завой, тя внезапно изпита увереност, че стените се движат!

Спомни си какво бе разказал за този район братът на Дуер, когато на път към Поляната минаха покрай димящи серни отвори. Ларк го бе нарекъл земя на земетръсите и очевидно смяташе това за нещо хубаво!

Докато неспокойно се извиваше, хълбокът й заседна между скалите.

„Хваната съм!“

Мисълта, че е попаднала в капан, изтръгна от напуканите й устни тих стон. В същото време тя яростно се мъчеше да се освободи и болезнено удари коляното си. Светът наистина започваше да се затваря около нея!

Челото й се блъсна в скалата и болката замъгли очите й. Фенерът се изхлузи от пръстите й и едва не падна на земята.

— спокойно, съпруго! стига! спирай!

Думите рикошираха в стената на паниката й. Рети упорито продължи да се дърпа, като стенеше и напразно се мъчеше да се отскубне… докато…

Нещо в нея прещрака. Тя рязко се отпусна и с примирение остави планината да прави с нея каквото иска.

Мигове след това стените сякаш чудодейно престанаха да се движат. Или през цялото време си бе представяла всичко?

— сега по-добре? хубав-хубав. сега движи ляв крак… ляв! хубав, стига сега. добре, обърни друга страна, до-о-о-о-о-обра съпруга!

Тъничкото му гласче бе сламката, за която Рети се хвана през няколкото дури — цяла вечност, — необходими й, за да се освободи. Накрая каменният проход я пусна и тя се плъзна върху пясъка, сякаш се изхлузваше от каменна утроба.

Когато вдигна поглед, мъничето прегръщаше фенера в двете си ръце и се покланяше с подгънати предни крака.

— добра смела съпруга! никой съпруга никога като удивителна моя съпруга!

Този път Рети не успя да се сдържи. Тя притисна длани към устата си, но въпреки това изтръгналият се смях отекна от набраздените стени. Минал през гребена на сталактитите, той се върна като стотици тихи екоти на радостта й, че е жива.

 

 

Мъдрецът съзерцаваше нейната птица!

Той се взираше в нея, пишеше нещо в тетрадката си, после бърникаше вътре с някакъв блестящ инструмент.

Рети кипна. Златистозелената машина беше нейна. Нейна! Бе я преследвала от южните тресавища до Ръбатата планина, спаси я от алчния мулк-паяк, спечели я с потта, мъките и мечтите си. Тя щеше да реши кой, ако изобщо някой трябваше да я проучва.

Така или иначе, какво щеше да постигне един дивашки шаман с грубите си стъклени лещи и прочее? Инструментите, които лежаха до птицата, може би щяха да впечатлят старата Рети, която си мислеше, че лъкът на Дуер е толкова страхотен. Но след срещата с Беш, Ран и другите звездни човеци всичко се бе променило. Сега тя знаеше — въпреки цялото си високомерие, Лестър Камбъл бе точно като Джаз, Бом или който и да е от другите идиоти по Сивите хълмове. Тъпи самохвалковци. Побойници. Винаги взимаха нещата, които не им принадлежаха.

Под яркия пламък на огледална маслена лампа Камбъл прелистваше някаква книга. Страниците пращяха, сякаш не бяха обръщани от дълго време. Спотаила се върху една скала високо на стената на пещерата, Рети не можеше да види много. Не че така или иначе можеше да чете. Повечето страници май бяха заети с рисунки на много къси пресечени линии. Нищо не напомняше на птица.

„Хайде, мъниче — неспокойно си помисли тя. — Разчитам на теб!“

Поемаше голям риск. Мъничкият урс я бе уверил, че може да се справи, но ако се загубеше, докато се промъкваше от другата страна? Или забравеше откъде е тръгнал? Рети щеше да побеснее, ако с мъничето станеше нещо.

Помощникът на Камбъл се изправи и излезе от залата, навярно пратен с някаква поръчка или се оттегляше за през нощта. И в двата случая това беше съвършеният момент. „Хайде, мъниче!“

— ти мъдър господин човек? — прозвуча слаб гласец.

Рети погледна надолу и видя мъничето, което нервно потропваше до крака на стола на Лестър Камбъл.

— Хм? Какво е това? — попита Лестър. Мъничето отскочи, когато столът изскърца, бутнат назад. Мъдрецът объркано започна да се оглежда наоколо.

— съобщение за мъдър човек! съобщение от мъдра баба урс, Ур-Джах!

Сега Камбъл погледна надолу, първо удивен, а после весело заинтригуван.

— Да, малкия? А как мина покрай пазача?

— пазач оглеждал се за опасност, гледал точно край мен. аз опасност?

Малкият урс се засмя, подражавайки на нервното кикотене на Рети. Тя се надяваше, че Камбъл няма да открие приликата.

Мъдрецът сериозно кимна.

— Не, предполагам, че не. Освен ако някой не те ядоса, приятелю мой, което ще се помъча да не направя. Кажи сега, какво е това съобщение по никое време?

Мъничето за миг затанцува с копитца и драматично вдигна двете си ръце.

— спешно време за разговор, гледа мъртво пиле после! върви сега Ур-Джах. веднага!

Рети се уплаши, че тази настоятелност може да събуди подозрение. Но оплешивяващият човек незабавно остави инструментите си и се изправи.

— Добре тогава, да вървим.

Надеждите на Рети изгряха, после се стопиха, когато Камбъл взе птицата с двете си ръце.

„Не! Остави я!“

Сякаш подтикнат от напрегнатата й мислена заповед, мъдрецът спря, поклати глава и остави машината обратно, като вместо нея взе записките си.

— По-късно, Макдъф — каза на мъничето той и направи широко движение с едната си ръка.

— велик мъдрец казва какво? — наклони глава урсът.

— Казах… а, няма значение. Неясна алюзия. Предполагам, че просто съм уморен. Да ви нося ли, сър?

— не! аз води мъдър човек, върви насам! насам! — И мъничето припряно заподскача, като нетърпеливо го изчакваше и на няколко пъти се връщаше, докато мъдрецът тежко вървеше след него.

Когато и двамата изчезнаха в тунела, който водеше към главния вход, Рети светкавично се спусна по стръмната, ронеща се стена от варовик, докато не падна по задник върху пода на лабораторната пещера. Тя се изправи и забърза към масата, върху която лежеше нейната птица, обезглавена още от битката с робота на нашествениците.

Гръдта й беше отворена като печено говедо на празник и разкриваше блестящи като накити вътрешности, каквито Рети никога преди не бе виждала. „Какво е направил този смрадливец, изкормил я е като стадно пиле? — Тя сподави пристъпа си на ярост. — Ран може да не ми плати, ако глупаците са я развалили с бърникането си.“

Погледна по-отблизо. Отворът беше прекалено чист, за да е направен с нож. Всъщност, когато колебливо докосна гръдния кош на птицата, той като че ли плавно се завъртя по линията, която продължаваше да е свързана с тялото — като закачената на панти врата, която бе видяла на един голям шкаф и на която се бе дивила по време на посещението си в медицинската палатка на пиратите.

„Разбирам. Просто се затваряш ето… Така.“

Тя завъртя малката част и накрая я затвори с решително изщракване.

Рети веднага се разкая за припряността си. Повече нямаше да има възможност отблизо да погледне дребните джунджурии вътре. „О, добре. Тъй или иначе, не е моя работа — помисли си тя и взе трофея си. — Поне не се преструвам, че съм нещо друго, освен преждевремка и дивачка.

Макар че не задълго. Веднъж щом се махна от Джиджо, ще се изуча. Ще се изуча, да!“

Птицата беше по-тежка, отколкото си спомняше. За миг сърцето й преля от радост. Бе си върнала съкровището! Тя пъхна тежката машина в торбичката си, заобиколи покритата с разхвърляни книги маса и забърза по същия път, по който бяха поели мъничето и Лестър Камбъл, нормална пътека, по която човек можеше да върви изправен в цял ръст и която водеше към външния свят.

 

 

Пътят беше осветен от малки лампи, висящи на тънка бамбукова тръба, която бе закрепена със скоби за стената. Пламъчетата хвърляха зловеща синкава светлина, която оставяше големи мрачни участъци между лампите.

Влажността започна да отслабва и силното ехо утихна. Скоро момичето чу напред гласове… Лестър Камбъл разговаряше с друг човек. Рети пристъпи на пръсти и надзърна зад следващия завой. Човешкият мъдрец приказваше с пазача на пещерата, който с раздразнение гледаше надолу към мъничето.

— Патрулните оси могат да спрат и най-малките роботи — каза Камбъл. — Но нещо с големината на нашия малък приятел?

— Честно казано, сър, не мога да си представя как е минал покрай…

Камбъл махна с ръка, за да сложи край на оправданията му.

— Този път няма значение, синко. Онова, което ни пази, е най-вече тяхното презрение — увереността им, че не притежаваме нищо, което да си струва шпионирането. Просто отсега нататък бъди по-внимателен, става ли?

Той потупа младежа по ръката и се обърна да последва забързалия се навън урс. Пътеката изглеждаше ярко осветена от лунните лъчи, които проникваха през леко олюляващите се горски клони. И все пак, очевидно смутен, пазачът здраво стисна оръжието си — прът с нещо остро, напомнящо нож, накрая, — застанал с леко раздалечени крака по средата на входа. Когато хрущенето на стъпките на Камбъл заглъхна, Рети отброи двайсет дури, после направи собствения си ход. Външно спокойна, тя небрежно се насочи към младия мъж, който се обърна при приближаването й.

Рети се усмихна и нехайно му махна с ръка.

— Е, предполагам, че свърших за тази вечер. — Тя се прозя и мина покрай едрото му тяло, усещайки стъписаната му нерешителност. — Казвам ти, момче, науката определено е трудна работа! Е, лека нощ.

Сега вече беше навън, признателно вдишваше свежия планински въздух и се опитваше да не се затича. Особено, когато той извика:

— Хей, стой на място!

Рети обърна глава, но продължи да върви надолу по пътеката, забавяйки го още няколко секунди, като широко му се усмихна.

— Да? Искаш ли нещо?

— Какво… коя си ти…?

— Взех нещо, което мъдрецът иска да види — отвърна момичето с измамна искреност и без да престава да се отдалечава, потупа торбичката на колана си.

Пазачът закрачи към нея.

С весел вик Рети се завъртя и отпраши в гората. Знаеше, че от това място преследването вече ще е безполезно. Беше пропуснал шанса си, този смрадливец!

И все пак, някак си се радваше, че поне се бе опитал.

 

 

Мъничето се срещна с нея, където се бяха уговорили — при дървения мост по средата на пътя, близо до мястото, на което щяха да се видят с Ран. Щом я забеляза, малкият урс извика и сякаш полетя в ръцете й.

Радостта му обаче не бе толкова силна, когато се опита да се пъхне на обичайното си място, само за да открие, че торбичката е пълна със студен твърд предмет. Рети го настани в гънките на якето си и след миг той се успокои.

— аз казва съпруга, аз вижда…

— Успяхме! — весело се изкиска тя, неспособна да сдържи радостта си от толкова успешно завършилото приключение. Преследването беше съвършеният край, изпълнен с подскачане и смях, докато тичаше през гората, оставяйки едрия глупак да се лута в мрака. В същото време Рети правеше кръгове около него и после се промъкна точно покрай шумния пазач по обратния си път към Поляната.

— И ти беше страхотен — отдаде дължимото на мъничето тя. — Щеше да ми е по-трудно да успея без теб. — Рети притисна малкото му телце, докато урсът не започна да протестира с пръхтене. — Имаше ли някакъв проблем да се измъкнеш от Камбъл? — попита момичето.

— мъдър човек проблем няма. аз измъкнал хубав, но после…

— Страхотно, значи всичко е свършило. Сега обаче трябва да вървим. Ако накараме Ран да ни чака, може да не е в толкова добро настроение…

— … но после аз вижда нещо по път да среща съпруга! цяло стадо урси… кхюини… хууни… човеци… всичко отива скрито-скрито в тъмно, носи големи сандъци!

Рети забърза по една странична пътека, която водеше към мястото на срещата.

— Хм-хм? Какво да ти кажа? Сигурно са от онези поклоннически глупости и са тръгнали да се молят на онази голяма скала, дето я мислят за бог. — Тя изпитваше единствено презрение към суеверията на преждевремците. За нея всички приказки, които бе чувала за легендарното „Яйце“ на склонярите, бяха просто поредната история за плашене на малки деца, също като онези разкази за призраци, огромни зверове и глейвърски духове, които често се раздуваха край лагерния огън по Сивите хълмове, особено щом властта заграбиха Джаз и Бом. В тежки времена ловците винаги се събираха вечер и търсеха някаква причина за гнева на животните, които ловуваха, както и начини да ги умилостивят.

— стадо не отива свещена скала! — възрази мъничето. — тръгнало грешен път! бели роби няма. няма песни пеят! само скрито-скрито върви, казвам! със сандъци към друг пещера!

Любопитството на Рети започна да се разпалва. Мъничето очевидно смяташе, че е нещо важно…

Но точно тогава пътеката зави и от височината можеше да се види малката долина, където се бяха установили небесните човеци. Луната огряваше павилионите, които сега не изглеждаха толкова добре скрити.

От запад се разнесе тихо бръмчене и някакъв блясък привлече погледа на Рети. Надолу се спусна нещо искрящо с формата на сълза, което летеше, размахвайки две изящни крила. Момичето потръпна, разпознало малкия кораб на пиратите, който се завръщаше от поредната тайнствена експедиция. Рети се загледа в него като хипнотизирана и проследи прекрасната машина, която грациозно се приземи в долината. После в земята зейна отвор и погълна кораба.

Вълнение изпълни гърдите й и Рети усети, че й става леко на душата.

— Шт, съпруже — каза на мъничето тя, когато урсът се оплака, че не му обръща внимание. — Чакат ни сериозни преговори. Сега ще видим дали възнаграждението ще е такова, каквото обещаха.

Аскс

Не се нуждаете от разсеяните ми разсъждения, пръстени мои, за да го разберете. Всички вие вече трябва да го усещате, дълбоко в мазните си същини.

Яйцето. Бавно, сякаш излиза от дълбока летаргия, то се събужда!

Навярно сега Общностите отново ще се изпълнят с добронамереност, с единство на духа и с взаимна решителност, която някога здраво обвързваше нашата обща воля.

О, дано бъде така!

Ние сме толкова разединени, толкова далеч от подготвени. Толкова далеч от достойни.

О, дано бъде така!

Сара

Купчините опаковани книги бяха пълни с пчели лъскачи, музикалните стаи гъмжаха от папагалски бълхи, но шимпанзетата от поддържащата група бяха прекалено заети, за да опушат помещенията.

Докато взимаше глътка чист въздух в западния вътрешен двор, Сара проследи с поглед неколцина от косматите работници, които помагаха на библиотекар човек да пакетира скъпоценните томове в сандъци, покрити отвътре с кожи, и после да ги запечата с голяма червена свещ. Не след дълго от залата зад гърба й се разнесе гласът на Ариана:

— Ето, скъпи. Ти вече се бори с тази достатъчно време. Хайде да видим какво ще успееш да разбереш от тази чудесна книга. Някога виждал ли си такива символи и думи?

Сара въздъхна и се обърна, за да влезе отново в детското крило на библиотеката.

Непознатия седеше до инвалидната количка на Ариана Фу, заобиколен от томове, покрити с пъстри цветове и прост текст и отпечатани с големи букви. Макар лицето му да изглеждаше измъчено, високият тъмнокож мъж покорно взе поредната книга и прокара пръст по точките, ченгелчетата и чертичките на учебната рима на галдве — буквар, предназначен за млади урси. Сара не се изненада, когато устните му се свиха и езикът му започна да цъка, докато усърдно напредваше по страницата. Очите му разпознаваха символите, но той очевидно не откриваше никакъв смисъл в самите изречения и изрази.

Същото се бе получило с книгите на галшест, англически и галседем. Сърцето на Сара се късаше при вида на раздразнението му, което постепенно се превърна в изтерзаност. Навярно едва сега раненият започваше изцяло да проумява какво му е било отнето. Какво е загубил завинаги.

От друга страна, Ариана Фу изглеждаше изключително доволна. Тя обърна сияещото си лице към Сара.

— Той не е селянин от най-крайните селца — заяви старицата. — Бил е образован човек, запознат с всички езици, които в момента се използват сред Шестте. Ако имахме време, трябваше да го заведем в лингвистичното крило и да опитаме с някои от забравените диалекти! Галактически дванайсет би го затруднил. Днес само трима учени на Джиджо поназнайват нещо от него.

— Какъв е смисълът? — попита Сара. — Ти доказа своето. Защо не го оставиш на мира?

— След малко, мила. Още една-две книги и го освобождавам. Запазих най-доброто за накрая.

Двама библиотекари нервно проследиха с поглед Ариана, която протегна ръка към купчината книги до нея. Някои бяха безценни — за кориците им бяха прикрепени пръстени, които обикновено се заключваха за лавиците с вериги. На библиотекарите очевидно не им харесваше, че някакъв ням варварин ги пипа с лапите си.

Сара не искаше повече да гледа и се отдалечи. Останалата част на детското крило бе спокойна. Учени, учители и пътуващи библиотекари от всичките шест раси идваха тук да проучват, копират или избират книги за взимане, отнасяйки скъпоценния си товар с каруци, кораби или магарета към селищата по Склона. Сара забеляза червен кхюин, който внимателно подбираше тежките, подвързани с месинг албуми, поръчани от племето му, асистиран от двама лорници, обучени да помагат и да обръщат страниците. Единият от тях смачка пълзящата по някаква книга пчела лъскач и старателно я размаза, докато корицата не придоби фин блясък, с което се изтри и част от заглавието. Никой не знаеше каква функция са изпълнявали тези насекомоподобни за заминалите си буюри, но днес бяха ужасна напаст.

Сара видя представители на всички раси — възпитатели, които не можеха да позволят една обикновена криза да попречи на сериозната им задача да образоват следващото поколение. Зад кхюина възрастен трек избираше томове, обработени така, че да издържат на течностите, отделяни от нови купчини пръстени, прекалено несръчни, за да овладеят секрециите си.

Нисък стон накара Сара да се обърне, за да види, че Непознатия е поставил пред себе си дълга, тънка книга, толкова стара, че цветовете й бяха съвсем избелели и посивели. Тъмното лице на мъжа беше помрачняло от противоречиви чувства. Сара нямаше време да прочете заглавието, успя да зърне само черната гъвкава котешка фигура на корицата, с цилиндър на червени и бели райета върху главата. После, за огромно стъписване на библиотекарите, той силно притисна тома към гърдите си и започна да се люлее назад-напред със затворени очи.

— Нещо от детството му, гарантирам — заяви Ариана Фу, като драскаше в бележника си. — Според показалците, тази история е била широко разпространена сред децата от северозападната земна цивилизация в продължение на повече от три века почти без прекъсване, така че можем приблизително да локализираме културния му произход…

— Чудесно. Значи си свършила? — язвително я попита Сара.

— Хм? А, да, предполагам. Засега. Би ли го завела със себе си да го поуспокоиш малко, миличка? После пак го доведи. Ще ви чакам в главния слушателски салон. — С тези думи Ариана Фу бързо кимна на шимпанзето, което буташе количката й, и остави Сара да се грижи за разстроения Непознат.

Той си шепнеше сам, както правеше от време на време, и повтаряше безспирно една и съща кратка фраза. Нещо си бе пробило път навън, въпреки увредения му мозък. В този случай това беше очевидна безсмислица, пропита от силна емоция.

— … Боб в моя джоб… — отново и отново повтаряше той, като болезнено се кикотеше. — … Боб в моя джоб…

Внимателно, но решително, Сара успя да измъкне древния том от треперещите му ръце и върна съкровището на неодобрително намръщените библиотекари. После търпеливо насърчи ранения да се изправи, макар че тъмните му очи бяха замъглени от скръб, която Сара изненадващо разбираше. И тя бе загубила скъп за нея човек.

Само че онзи, когото оплакваше Непознатия, беше самият той.

 

 

На входа на слушателския салон ги очакваха двамата г’кекски учени, които бяха прегледали Непознатия скоро след пристигането му в Библос. Сега единият от тях го хвана под ръка.

— Мъдрец Фу желае да идеш при нея в съседната наблюдателна зала — каза другият. Едното му очно стълбче посочи към вратата нататък по коридора. Когато Непознатия въпросително погледна към Сара, тя окуражително му кимна. Доверчивата му усмивка само я накара да се почувства още по-зле.

Наблюдателната зала бе слабо осветена от лъчи, проникващи през два кръгли прозореца — изящни плоскости от фибростъкло, абсолютно прозрачни, освен характерната централна нишка. Те гледаха към друга стая, в която двамата трекски лекари вече поставяха Непознатия да седне пред голяма кутия с ръчка от едната страна и фуния от другата.

— Влез, миличка. И затвори вратата, моля те.

Изтекоха няколко дури, докато очите на Сара се приспособят към светлината. Едва тогава видя кой седи заедно с Ариана. Но вече беше прекалено късно, за да избяга.

Присъстваше цялата група от Тарек, наред с двама човеци, облечени в роби на учени. Улгор и Длетото имаха основание да са тук. Длетото бе помогнал за спасяването на Непознатия в тресавището, а Улгор беше почетен представител от Доло. Дори Джоп имаше официална причина. Но защо бяха в стаята малкият Джома и Кърт Сапьора? Каквато и тайна работа на гилдията им да ги бе довела от Тарек, старецът и момчето наблюдаваха какво става с мълчалива напрегнатост, запазена марка на семейството и занаята им.

Човеците учени се обърнаха към нея.

Бонър и Тейн — точно онези, които се бе надявала да избегне по време на престоя си тук.

Двамата мъже се изправиха на крака.

Сара се поколеба, после дълбоко се поклони.

— Учители.

— Скъпа Сара — въздъхна Бонър. Оплешивяващият тополог се опираше на бастуна си повече, отколкото си го спомняше от последната им среща. — Колко ни липсваше в тези прашни зали.

— И ти ми липсваше, учителю — отвърна тя, изненадана колко верни всъщност бяха думите й. Сигурно по време на унеса си след смъртта на Джошу наред с лошите, бе затворила сърцето си й за добрите спомени. Топлината на дланта на учения върху ръката й внезапно й напомни за многобройните им разходки в обсъждане на тайнствените, безкрайно привлекателни навици на форми, които можеха да се опишат със символи, но не и да се видят от човешки очи.

— Моля те, вече не ме наричай така — каза той. — Сега си учен или съвсем скоро би трябвало да станеш. Хайде, ела да седнеш между нас, както едно време.

Прекалено както едно време, разбра Сара, когато срещна погледа на другия мъдрец. Високият среброкос математик изглеждаше непроменен и в същото време далечен, загадъчен. Тейн кимна и изрече името й, после отново седна с лице към прозорците. Типично за него, той бе избрал мястото, най-отдалечено от нечовеците в стаята.

Неспокойството на мъдрец Тейн в присъствието на представители на други кланове не се срещаше рядко. Сред всяка раса имаше малцинство, което се чувстваше така, реакция с дълбоки корени в древни инстинкти. Важното беше как се справяш с нея, а Тейн винаги се държеше учтиво към урските и г’кекските учители, които идваха да се посъветват с него за биномната теорема. Като се имаше предвид този му недостатък, високият мъдрец спокойно можеше да води изолирания начин на живот на учен… като онзи, който бе очаквал самата Сара…

… докато един странстващ книговезец не започна да я ухажва, изпълвайки сърцето й с неочаквани възможности…

… докато тя дръзко не заяви на смутените си колеги за новата насока на изследванията си — езикът, освен всичко останало…

… докато Джошу не се разболя, когато убийствената шарка започна да вилнее из долината на Бибур — епидемия, отнесла жертвите си с мъчителна внезапност — и тя трябваше да гледа как траурните обичаи изпълнява друга жена, знаейки, че всички следят нейната реакция…

… докато след погребението мъдрец Тейн не се приближи до нея със скована тържественост и не поднови предишното си предложение за женитба…

… докато тя припряно не избяга от това място на прах и спомени, за да се завърне в дървесната си къща над големия язовир, където беше родена.

Сега всичко това отново се стовари върху нея. Когато за пръв път бе дошла в Библос като девойка, Тейн като че ли беше притежавал толкова строга красота, висока фигура с несравнима внушителност. Но оттогава тя вътрешно се бе променила. Всичко се бе променило.

Аристократичното държание на Тейн изведнъж се стопи, когато ученият изруга и се плесна по тила, после погледна, към дланта си и разочаровано се намръщи. Сара вдигна очи към Бонър, който й прошепна:

— Папагалски бълхи. Такава досада. Ако ти влязат в ухото, Ифни да ти е на помощ. Цяла седмица чувах всичко двойно, докато Ворджин не измъкна проклетата гадинка.

Ариана Фу недвусмислено прочисти гърлото си, за да привлече вниманието им.

— Сара, вече съобщих на другите убеждението си, че твоят Непознат е човек от звездите. По-нататъшните изследвания осветляват характера на нараняванията му.

Шимпанзето, което й помагаше, раздаде на всички листове, изцапани с мастило от припряното въртене на ръчката на копирния апарат. На тях се виждаше стилизираният профил на мъжка глава със стрелки, сочещи отделните й части. Повечето от думите бяха неразбираеми за Сара, макар че за Ларк навярно биха били познати.

— Спомних си, че веднъж четох за това и имах късмет бързо да намеря сведението. Изглежда, че по времето, когато предците ни са напуснали Земята, там са били провеждани експерименти с цел да се създаде пряка връзка между компютри и живи човешки мозъци.

Сара чу благоговейно изсъскване някъде отзад. За мнозина сред Шестте думата „компютър“ имаше суеверна сила. Екипажите на тайно корабите, пристигнали на Джиджо, бяха стопили всичките си дигитални изчислителни машини до най-малката, преди да потопят звездните си крайцери в бездните на Бунището. Никоя друга вещ не криеше такава потенциална опасност да издаде незаконното присъствие на разум на забранен свят.

Сара бе чела няколко истории от дните на Земята, в които авторите разказваха за връзки между човешки ум и компютър. Винаги ги беше смятала за метафора, като легендите за човеци, летящи със залепени по ръцете пера. Но Ариана твърдеше, че някога идеята е била възприемана сериозно.

— Тази илюстрация показва някои от местата в мозъка, предлагани за неврално-електронно свързване по времето, когато са заминали нашите предци — продължи Ариана. — През изминалите оттогава триста години проучванията сигурно са продължили. Всъщност, аз съм убедена, че нашият Непознат е притежавал резултата — отвор, който му е давал възможност да общува с компютри и други устройства, поставени в главата му, точно над лявото ухо.

Сега беше ред на Сара да ахне.

— Значи неговата…

Ариана вдигна ръка.

— Може да се предположи, че изгарянията и по-незначителните му наранявания са получени, когато корабът или летящата му машина са се разбили във Вечното блато, недалеч от мястото, на което са го открили Сара и нейните приятели. Уви, чудотворното му спасение от огнена смърт е помрачено от лошия му късмет — изкуствената свръзка, закачена за главата му, е била яростно изтръгната и заедно с нея са били откъснати части от лявото полукълбо на мозъка му.

Трябва да прибавя, че точно този участък е най-тясно свързан с речта.

Сара можеше само да премигне. През стъклото виждаше мъжа, за когото говореше Ариана. Непознатия наблюдаваше с умните си и заинтригувани очи г’кекските лекари, които подготвяха апарата си.

— Не мога да си представя как такова увреждане не го е убило — каза Бонър, изразявайки всеобщата изненада.

— Наистина, възстановяването му изглежда чудотворно. Ако не беше възрастен и мъж, и следователно със стабилна синаптична структура, навярно би могъл да възстанови речта си от полулетаргичното дясно полукълбо както става при някои деца и жени след получаване на такива поражения от лявата страна. В неговия случай остава една възмож… — Тя замълча, забелязала размахване на очни стълбчета през прозореца. — Е, виждам, че нашите любезни доктори са готови, затова нека продължим.

Ариана отвори клапана под най-близката стъклена плоскост, който позволяваше да се чува от съседната стая. Почти в същия момент Сара усети внезапна остра болка в бедрото си и Тейн отново се плесна по тила.

— Проклети гадини! — измърмори той и погледна отстрани към нея. — Положението тук стана ужасно във всяко отношение.

„Добрият стар, весел Тейн“, помисли си тя и сподави желанието да се шляпне по собствения си врат. Като цяло папагалските бълхи бяха безвредни — поредната тайнствена следа, оставена от буюрите. Кой би искал „симбиозата“ на създание, което се прикрепя към някоя от вените ти и се отплаща като повтаря всеки звук, който чуеш? Буюрите сигурно наистина са били странни същества.

В другата стая един от г’кекските лекари отвори голям албум с няколко десетки тънки черни плочи. Докторът внимателно извади една от тях и я нагласи върху кръгла поставка, която започна да се върти.

— Еленентарно устройство с фружина — поясни Улгор. — Лесно изравотвано от отфадъчен нетал и вамвукови резени.

— Примитивен, но ефикасен аналогов носител и възпроизвеждаща система — прибави Тейн.

— И безопасно недигитален — каза Бонър.

— Да — изсъска в съгласие синият кхюин Длетото. — А съм чувал и че свири музика. Нещо такова.

Г’кекският лекар внимателно свали надолу една дървена рамка, докато до ръба на въртящата се плоча не се докосна тънко перо. Почти веднага от фуниевидния високоговорител на машината се разнесе тиха мелодия. Странно кухи звуци — съпътствани от слабо пропукване, — които сякаш гъделичкаха корените на косата на Сара.

— Тези плочи са оригинални — поясни Ариана Фу. — Изработени са от колонистите от „Убежище“ по време на Великото отпечатване. Днес ги пускат само неколцина специалисти. Земните музикални форми не са разпространени в съвременните Общности, но се обзалагам, че нашият Непознат няма да се съгласи с мен.

Сара беше чувала за свирещото устройство. Струваше й се странно да слуша музика, без да вижда живи изпълнители. Почти също толкова странно, колкото и самата музика. Не й напомняше за нищо друго, което бе чувала. Бързо разпозна някои инструменти — цигулки, барабани и тръби, — което беше естествено, тъй като струнните и духовите инструменти бяха въведени на Джиджо от земянити. Но аранжиментът на нотите бе странен и тя скоро разбра — онова, което звучеше най-особено, беше неговата стройност.

Съвременният джиджоски секстет се състоеше от шест солови музиканти, всеки от които спонтанно съгласуваше изпълнението си с другите. Половината от удоволствието се дължеше на очакването на непредсказуемо, подходящо сливане на хармониите, появяващо се и после отново изчезващо, почти като самия живот. Нямаше две изпълнения, които да са еднакви помежду си.

„Но това е чисто човешка музика.“ Сложни акорди се вихреха и въртяха в последователност, която се повтаряше с абсолютна прецизност. „Като в науката — важното е да направиш нещо така, че да подлежи на повторение, на доказване.“

Тя погледна към другите. Улгор изглеждаше очарован и потръпваше с лявата си дланна група — онази, с която дърпаше струните на виолуса. Длетото объркано олюляваше тежката си коруба, а малкият Джома, седнал до безизразния си чичо, се въртеше от скука.

Макар че никога преди не бе чувала мелодията, нещо в стройния полет и поток на съзвучия й се струваше неизразимо познато. Нотите бяха като… цели числа, фразите — като геометрични фигури.

„Какво по-добро доказателство, че музиката може да е като математиката?“

Непознатия също реагираше. Зачервен, той се наведе напред. Присвитите му очи показваха, че музиката му е позната. Сара изпита прилив на загриженост. Прекаленото вълнение можеше да тласне бедния изтощен мъж отвъд границите на издръжливостта му.

— Ариана, целиш ли изобщо нещо с това? — попита тя.

— След малко, Сара — отново вдигна ръка старицата. — Това беше само увертюрата. Сега идва онази част, която ни интересува.

„Откъде ли знае?“ — зачуди се Сара. Очевидно еклектичните познания на Ариана обхващаха дори неясните древни изкуства.

Естествено, след секунди инструменталното изпълнение стигна до кресчендо и спря. После се включи нов елемент — характерният звук на човешки гласове. Сара пропусна първите няколко строфи и съсредоточено се наведе напред, за да различи думите, произнасяни с особен акцент.

Защото свършва днес

пиратското му чиракуване.

Ръката му е силна и обонянието остра,

сега пират е вече той наистина.

Въздействието на думите върху Непознатия бе изключително. Той се изправи, целият разтреперан. Чувствата, които изразяваше лицето му, не бяха просто на разпознаване, а на радостна изненада.

После — за негово огромно удивление, както и на Сара — той отвори, уста и запя заедно с хора.

Налейте, о, налейте от пиратското вино,

напълнете, о, напълнете пиратската чаша.

И за да станем от щастливи по-щастливи

пуснете бокала сред редиците наши!

Зяпнала от почуда, Сара също се изправи. Ариана Фу нададе доволен вик.

— Аха! Попадение още от първия опит! Въпреки че имахме податки за културния му произход, предполагах, че ще се наложи доста да поработим, докато намерим нещо, което да му е познато.

— Ами неговото нараняване! — възрази Тейн. — Струва ми се, че ти каза…

— Точно така — прекъсна го Бонър. — Щом не може да говори, как може да пее?

— А, това ли? — Небрежно махнал ръка Ариана. — Различни функции. Други части на мозъка. В медицинската литература има прецеденти. Казвали са ми, че един-два пъти се е наблюдавало даже тук, на Джиджо.

Не, онова, от което се удивлявам аз, е културната устойчивост, демонстрирана от експеримента. Минали са триста години. Би трябвало да се очаква, че досега галактянското влияние ще е обхванало всички местни земни… — старицата замълча, сякаш осъзнала, че се отклонява. — Е, няма значение. В момента важното е, че нашият, чуждопланетен посетител очевидно в крайна сметка откри начин да общува.

Въпреки сумрака, усмивката на Ариана бе широка и всичко друго, но не и скромна.

Сара допря длан до стъклото и усети, че студената му гладка повърхност вибрира от музиката в съседната стая. Сега песента беше друга. Ритъмът бе по-бавен и мелодията различна, но явно не и тематиката.

Тя затвори очи и се заслуша, докато Непознатия продължаваше, да пее с гърлена радост, изпреварвайки записа в нетърпението си най-после да чуят гласа му.

Напред върви ти към света измамен,

гдето всички пирати тънат в богатство.

Но аз верен на своята песен оставам…

и ще живея, и ще умра като цар пиратски!

Свитъци

Разказът на Алвин

Не искам да се спирам прекалено много на собствената си роля в онова, което следва. Нека просто да кажа, че като млад мъжки хуун, аз очевидно бях най-подходящ да увисна на края на навития кабел, седнал в набързо направената люлка, докато работниците ме спускаха към тъмносините води на Цепнатината.

Когато ръбът на скалата остана над мен, единственото, което можех да видя от другите, бяха няколко хуунски и урски лица и две г’кекски очни стълбчета, втренчени надолу към мен. После дори и това се сля със скалите и аз останах сам, увиснал като примамка на кукичка. Опитах се да не гледам към пропастта отдолу, но скоро силен вятър разлюля въжето и ми напомни за тънката ми връзка със света над главата ми.

По време на самотното спускане имах възможност да се запитам: „Какво, по дяволите, правя тук?“

Тези думи станаха нещо като мантра. (Ако правилно си спомням думата, тъй като я няма в речника, който нося със себе си на това студено, твърдо място.) От честото повтаряне изразът загуби част от ужасната си привлекателност и на нейно място придоби странно приятна напевност. По средата на спускането вече умблирах:

„Какво, по дяволите. Правя. Тук!“

С други думи, работата се вършеше и я вършех аз, така че защо да не я свърша както трябва? Англически начин за изразяване на специфично Хуунска мисъл.

Така или иначе, предполагам, че доста успешно се справих да убедя самия себе си, ’щото не изпаднах в паника, когато накрая попрекалиха. Покритите ми с козина крака хубавичко се намокриха, преди спирачката окончателно да зацепи въжето и то да престане да подскача нагоре-надолу. Трябваше ми още малко време да си поема дъх и започнах да умблирам към Хуфу, като я виках да преплува разстоянието от „Ууфонска мечта“ — почти на един хвърлей на стрела от мен. Трябваше да бързаме, тъй като батискафът бавно се отдалечаваше от спокойните води под Крайната скала. Скоро щеше да стигне до течението на Цепнатината и можеше никога повече да не го видим.

Този път Хуфу не ме накара да чакам. Тя се хвърли и заплува към мен като малка черна бързорибка. Очевидно не бе зле наранена при падането й от скалата.

Каква беше онази гадна шега, която разказват за нурите? Ако някога се наложи да убиете нур, ще ви трябва кварта^[8] трекска отрова, кхюински нокът, човешка стрела и цял куп урски обиди. При това, ако първо някой хуун отвлече вниманието на зверчето с първокласна умбла и въпреки всичко е най-добре да имате г’кек, който няколко пъти да мине назад-напред през трупа, просто за всеки случай.

Добре де, това е хлапашки хумор, но в известен смисъл изразява уважение. Не можех да не се погръбосмея, докато чаках нашата неуязвима Хуфу. Накрая тя се покатери по крака ми и скочи в ръцете ми, опивайки се от радостната ми умбла. Усещах, че все още е уплашена, тъй като за пръв път не полагаше усилия да се преструва на равнодушна или да крие удоволствието си, че ме вижда.

И все пак, нямахме време. Колкото можех по-бързо, аз прехвърлих хамут от здраво въже през раменете на Хуфу и я побутнах обратно надолу към морето.

Планът на Урдоннол изглеждаше добър… разбира се, ако Хуфу разбереше напътствията ми… ако „Мечтата“ вече не бе отплавала извън обсега ми… ако Хуфу успееше да закачи края на кабела за халката на батискафа… ако непълният трек Зиз издържеше още малко в невероятно разпънатата си форма, носейки тежестта на целия онзи метал… ако повторно навитото въже не се скъсаше, когато работниците започнеха да ни изтеглят…

Имаше толкова много условия. Капризите на земянитската богиня на късмета и промяната Ифни са безкрайни. Като в онзи ден, в който отначало прокле нашето приключение, а после повторно хвърли зара си в другата посока. През цялата следваща напрегната мидура всички ние се вълнувахме и се чудехме какво ще донесе следващото й хвърляне… докато най-после двамата с Хуфу застанахме съвсем мокри на върха на скалата до красивата „Ууфонска мечта“, удивено зяпнали към Тюг, който внимателно изпускаше надутия Зиз. Междувременно Клещовръх и Хък безспирно се въртяха около батискафа и нервно търсеха евентуални повреди, а Ур-ронн ръководеше групата, която измъкваше остатъка от увисналия кабел.

Накрая двата края на въжето легнаха един до друг върху скалното плато, прогорени и разнищени.

— Това фовече няна да се фовтори! — чух да мърмори нашата урска приятелка. Думите бяха изречени с тон, който урсите използват, за да направят предсказание или да се закълнат и който означава, че ще откъснат главата на всеки, опитал се да ги изкара лъжци.

 

 

На следващия ден се върна Уриъл, която пристигна препускайки в лагера, придружена от въоръжени помощници и керван от товарни магарета. Тя донесе и съобщения, получени по семафори и вестители от далечния север. Уриъл ги прочете на глас същата вечер на сияйния фон на данделионвия куп над блестящата Цепнатина. Облечена в роба на нисш мъдрец, ковачката обобщи случилото се на Събора — пристигането не само на звездни кораби, но и на звездни престъпници. Които били в състояние да сложат край на Великия мир, Общностите и навярно на всички от Шестте.

Не успях да проследя реакцията на Хък, когато Уриъл между другото каза, че г’кекската раса вече не съществувала сред звездите и че последните им представители били диваците, които оставят първобитните следи от колелата си в праха на Джиджо. Вниманието ми все още беше съсредоточено върху другите страшни новини.

Пиратите бяха човеци!

Всички знаеха, че само допреди триста години в очите на галактянските божествени кланове земянитите не са били нещо повече от животни. Тогава какво правеха едни обикновени човеци, като се опитваха да извършат сложна кражба на такова огромно разстояние?

После разбрах, че тъй като Уриъл се обръщаше към нас на официалния галдве, аз разсъждавах на този език и виждах събитията така, както би ги видял един галактянин. Когато преведох въпроса на англически, нещата изглеждаха по съвсем друг начин.

„Триста години? Та това е цяла вечност! За това време човеците са извървели пътя от платноходите до първите си звездни кораби. А досега, кой знае? Може би са спечелили половината вселена!“

Добре де, сигурно бях чел прекалено много неща от Док Смит и „Звездокрушителя“ Фенг. Но докато повечето от присъстващите на скалата онази вечер изразиха удивлението си, че мъдрите, цивилизовани човешки същества изобщо могат да извършат такова нещо, аз вътре в себе си осъзнах друга истина за хората. Истина, която пронизва земянитската литература като вечна хуунска умбла.

Докато е жива расата им, някои сред тях завинаги ще си останат вълци.

 

 

Всички се удивихме, когато Уриъл ни каза, че проектът продължава.

След дългите разговори за свикване на опълчението, за спешно възстановяване на камуфлажи и за евентуална необходимост да се сражаваме за живота си срещу невъобразимо по-силен противник, очаквах ковачката да ни нареди незабавно да се върнем в Ууфон и Маунт Гуен и да превием гръб в труд за общото благо. Но тя се държеше така, сякаш това беше важно, тази наша глупава подводна експедиция!

Дори й го казах в лицето.

— Защо правиш това? — попитах аз на следващия ден, докато Уриъл надзираваше пренавиването на въжето и въздушния маркуч. — Нямаш ли по-неотложни задачи, за които да се тревожиш?

Тя протегна шия напред и вдигна средните си очи почти наравно с моите. Фактът, че очите й нямаха зеници, я правеше да изглежда още по-заплашителна.

— А сфоред тев какво ви трявало да нафравин? Да извадин оръжия ли? Да фревърнен ковачницата си във фаврика на снъртта? — Единствената й ноздра се разшири и разкри извитите мембрани, които възпират течностите и правят урския дъх сух като вятър от Долината на острия пясък.

— Ние, урсите, довре фознаване снъртта, нлади Хф-уейюо. Тя фрекалено рано олющва краката ни и изсушава съфружеските ни торвички. А ножен и да я ускорин с витки и вражди, сякаш славата ноже да конфенсира вързането ни да унрен. Изключително ного урси с нежност си сфонят за онези дни, в които зенлянитите вили нашите най-чудесни врагове, когато из стефите се носели герои и везразсъдно нафадали всеки срещнат.

Аз също усещан този зов. И също като другите ну устояван. Сега е врене за друг вид герой, нлади ни приятелю. За воин, който разсъждава.

После тя се върна към предишното си занимание — да ръководи работниците със строго внимание към подробностите. Отговорът й ме остави объркан, неудовлетворен… но същевременно в известен смисъл, който не разбирам докрай, и мъничко по-горд, отколкото бях преди това.

Трябваха ни два дни, за да довършим ремонта и тройната проверка на всички системи. Дотогава повечето от зяпачите се бяха сменили. След като чуха новините на Уриъл, мнозина от предишните бяха избързали да се приберат у дома си. Някои имаха задължения в опълчението или горяха от нетърпение да изпълнят разрушителните тайнства, предписани от най-старите свитъци. Други се втурнаха да спасяват имота си от преждевременно унищожаване от страна на благочестивите или просто искаха да бъдат при любимите си по време на очаквания свършек на дните.

На мястото на заминалите дойдоха други, още по-разярени от тях или уплашени от нещата, които бяха видели. Вчера жителите от цялото крайбрежие — от Ууфон чак до Залива на последния град — бяха наблюдавали тесния крилат силует на въздушен кораб, който спрял над безполезните камуфлажни покрития, сякаш за да им каже: „Виждам ви“, преди да възобнови лъкатушещия си път по брега и после навътре в морето.

Нямаше нужда да го казва никой. Каквото и да искаше да постигнем тук Уриъл, нямахме много време.

Легенди

Първите пристигнали на Джиджо преждевремски раси притежавали познания, но нямали сигурен начин да ги съхранят. До нас са достигнали имената на много архивни средства, от инфоплаки до мемонишки и инфопрах, но всички те трябвало да бъдат предадени на бездната.

Земянитите знаели сигурен, неподлежащ на регистриране начин да съхраняват информация. Тайната на хартията — пулпирането и пресоването на растителни нишки с глини и животински продукти — била уникално вълконско откритие. Но екипажът на „Убежище“ напуснал Земята толкова скоро след Контакта, че данните по галактикология, публикувани по време на Великото отпечатване, били недостатъчни, особено онези, които се отнасяли за други „преждевремски зарази“ в Петте галактики.

Затова е трудно да видим нашите джиджоски Общности в перспектива. Колко различни сме от другите случаи на незаконно заселване на угарни светове? Дали сме се справили по-добре и сме свели до минимум вредите, които нанасяме? Какви са възможностите да не ни открият? Какви наказания са налагани на другите преждевремци, когато са били залавяни? Докъде трябва да стигне по Пътя на Изкуплението една раса, за да престане да е престъпна и да бъде благословена?

Свитъците предлагат известни напътствия по тези въпроси. Но тъй като повечето датират от първите две-три приземявания, те почти не хвърлят светлина върху една от най-големите загадки.

Защо толкова много са дошли на това малко парче земя за толкова кратък период от време?

В сравнение с онзи половин милион години, изминал от заминаването на буюрите, две хиляди години не са много. Нещо повече, има толкова угарни светове — защо тогава Джиджо? На Джиджо има много места — защо тогава Склона?

Всеки въпрос има отговори. Великата плюеща въглерод звезда Измунути започнала да скрива местния космос едва преди половин хилядолетие. Казано ни е, че това явление някак си обезсилва патрулиращите по пътищата в тази система охранителни роботи и така улеснява преминаването на тайнокораби. Неясно се споменава също за поличби, че скоро из Петте галактики щяло да настъпи „тежко време“, свързано с глобални катаклизми. Що се отнася до Склона, неговото съчетание от стабилна биосфера и висока вулканична активност гарантира, че следите от нас ще бъдат напълно унищожени.

За някои тези отговори са достатъчни. Други продължават да се питат:

„Единствени ли сме?“

На някои галактянски езици въпросът направо е безумен. В архивите, събирани от един милиард години, могат да се открият прецеденти за каквото и да е. Оригиналността е илюзия. Всичко, което е, вече е било.

Навярно това е показателно за нашето положение — за нецивилизованото ни равнище на съзнание в сравнение с богоподобните висоти на нашите предци, — но въпреки всичко се изкушаваме да се запитаме:

„Възможно ли е тук да става нещо необичайно?“

Спенсър Джоунс, „Проповед за Деня на кацането“

Аскс

Ние, мъдреците, проповядваме, че е глупаво да се допусне това. И все пак, по време на тази наша най-голяма криза често се оказва, че нашествениците знаят много за онова, което сме смятали за сигурно скрито.

Трябва ли да се изненадваме, пръстени мои? Нима те не са звездни богове от Петте галактики?

Нещо по-лошо, нима ние бяхме обединени? Нима мнозина от Шестте не упражниха прибързано правото си на несъгласие и не се възползваха от услугите на небесните човеци, въпреки нашия съвет? Някои от тях просто изчезнаха — включително преждевремското момиче, толкова раздразнило Лестър с неблагодарността си, дръзвайки да открадне съкровището, което бе донесло и което цели дни наред занимаваше нашия човешки мъдрец. Нима тя дори не се засели в заровената под земята станция, глезена, както г’кек пощи любимия си зукир? Или пък небесните престъпници просто са я премахнали, както земянитските тирани са унищожавали чуждите предатели, след като вече не са им били нужни?

 

 

Въпреки всичките тайни, които са открили, пиратите изглеждат удивително невежи за небесни богове по много повече въпроси.

Това е загадка — и скромна утеха, докато наблюдаваме гордия, заплашителен посетител, който тази сутрин се изправи пред Съвета на мъдреците.

Покри ли вече споменът за това събитие вашите восъчни същини, пръстени мои? Спомняте ли си звездния човек Ран, който отправи своето искане? Той помоли да поканим неколцина от неговата група, когато следващия път общуваме със Светото яйце.

Искането беше любезно и въпреки това приличаше на заповед.

Не трябва да се изненадваме. Как биха могли чужденците да не забележат какво става?

Отначало доловими само за най-чувствителните, трусовете се усилват и сега вече обхващат тази част от нашия свят.

 

 

— Чухме много неща за вашия свещен камък — каза Ран. — Неговата активност вълнува сетивата ни. Ние бихме видели това чудо с очите си.

— Много добре — отвърна от името на Шестте Вуббен и изтри три от очните си стълбчета в жест на съгласие. Всъщност, как бихме могли да откажем? — Кажете, моля, колко голяма ще бъде групата ви?

Ран отново се поклони — внушителен за човек, висок колкото всеки трек и с рамене, широки като на млад хуун.

— Ще бъдем трима. Мен и Линг вече познавате. Що се отнася до третия, неговото почитаемо име е Ро-кен и е важно да разберете каква чест ще ви бъде оказана. На нашия учител трябва да бъдат отдадени всички изрази на любезност и уважение.

С различни очи, визьори и зрителни ленти, ние, мъдреците премигнахме и потръпнахме в изумление. Всички, освен Лестър, който тихо прошепна на нашата трекска купчина:

— Значи гадните дакини през цялото време са криели под земята още един.

Човеците са изненадващи същества, но нетактичността на Лестър толкова порази нашите пръстени, че „аз“ единодушно се удивих. Не се ли страхуваше, че ще го чуят?

Очевидно не. Чрез нашия рюк „аз“ прочетох лошото отношение на Лестър към човека срещу нас и към неговите думи.

Що се отнася до останалите от Съвета, не ни трябваше рюк, за да забележим тяхното любопитство.

Най-после щяхме да се срещнем с ротена.

Ларк

Скъпа Сара,

 

На кервана, който донесе писмото ти, му трябваше известно време, за да стигне дотук заради проблеми из равнините. Но колко е чудесно да видя познатия ти почерк и да чуя, че си добре! И татко, когато най-после си го видяла. Напоследък има малко основателни причини да се усмихваме.

Драскам тези редове с надеждата да хвана следващия смел куриер с каяк, който се отправя надолу по Бибур. Ако стигне до Библос преди да заминеш, надявам се, че мога да те убедя да не идваш тук! Всичко е ужасно напрегнато. Спомняш ли си онези истории, които си разказвахме за язовира? Е, в момента не бих спал в онази таванска стая, ако схващаш какво искам да кажа. Моля те, остани на някое сигурно място, докато не разберем какво става.

Както ме помоли, внимателно разпитах за твоя тайнствен непознат. Очевидно чужденците търсят някого или нещо, освен целта им незаконно да осиновят кандидат за ъплифтиране. Не мога да докажа, че твоят загадъчен ранен е обектът на издирванията им, но се обзалагам, че поне е малка част от цялостната картина.

Може и да греша. Понякога ми се струва, че сме като кухненски мравки, втренчили се нагоре в опит да разберат каращи се човеци само по движението на сенките над главата си.

О, мога да си представя как гледаш в момента! Не се тревожи, аз не се предавам! Всъщност, имам нов отговор на въпроса, който вече ми зададе… Да, наистина срещнах едно момиче. И не, не мисля, че ще го одобриш. Не съм сигурен дали и аз го одобрявам.

С иронична усмивка Ларк свърши първата страница от писмото и остави писалката си настрани. Той подуха върху хартията, после взе попивателната си и я притисна върху все още влажните редове мастило. След това извади нов лист от кожената папка, потопи писалката в мастилницата и продължи:

Заедно с това писмо ще получиш копиран екземпляр от последния доклад, който разпращат из Общностите мъдреците, а също и поверително допълнение за Ариана Фу. Научихме някои нови неща, макар че засега няма нищо, което да гарантира оцеляването ни след завръщането на ротенския кораб. Блур е тук и аз му помогнах да осъществи твоята идея, но виждам потенциални пречки да заплашим чужденците така, както препоръчваш.

Ларк се поколеба. Дори тези завоалирани намеци можеха да са прекалено рисковани. При нормални обстоятелства щеше да е немислимо някой да отваря чужда поща. Но според историческите данни, по време на древни земни кризи отделни отчаяни групи правели такива неща. Във всеки случай, имаше ли някаква полза да тревожи Сара? Чувствайки се като прахосник, той смачка втория лист и започна наново.

Моля те, кажи на мъдрец Фу, че малката Шърл, дъщерята на Кърт, пристигна благополучно заедно с Б-р, чиято работа продължава, както може да се очаква.

Междувременно, опитах се да изпълня и другите ти молби. Деликатна работа е да разпитвам тези космически хора, които винаги ме карат да им плащам с информация, полезна за престъпните им цели. Трябва също да се мъча да не събуждам подозрението им защо искам да знам определени неща. Въпреки това успях да сключа сделка за няколко отговора.

Единият е прост. Звездните човеци обикновено не използват англически, росически или какъвто и да е друг „варварски вълконски език“. Точно така се изрази онзи ден Линг, сякаш тези езици са прекалено вулгарни и неточни, за да бъдат използвани от добре образовани хора. О, тя и другите знаят англически достатъчно добре, за да разговарят. Но помежду си предпочитат галседем.

Спря, за да потопи писалката си в купичката с прясно мастило.

За нашата идея е благоприятно, че тези човеци не идват от основния клон на расата! С други думи, не са представители на Земята, а идват от клон, обвързан с лоялност към ротените, раса, твърдяща, че е отдавна изчезналият патрон на човечеството.

Спомняш ли си как мама ни караше да спорим по „Въпроса за произхода“? Един от нас поддържаше твърдението на деникенистите, а другият — на дарвинистите. Тогава ни се струваше интересно, но съвсем безполезно, тъй като всичките ни факти изхождаха от текстове с тристагодишна давност. Кой можеше да си помисли, че ще доживеем да чуем отговора?

Що се отнася до валидността на твърдението на ротените, не мога да прибавя нищо друго, освен че очевидно Линг и другите горещо вярват в него.

Ларк отпи от глинена чаша с изворна вода. После отново потопи писалката.

А сега за голямата новина, която развълнува всички. Изглежда ни предстои за пръв път да видим едно от тези тайнствени същества! След часове един или повече ротени трябва да се появят от своята заровена под земята станция и да участват в поклонение пред разбуждащото се Яйце! През цялото време ние изобщо не предполагахме, че от звездния им кораб, заедно с Ран и другите, е слязъл някой от тях.

Общностите са напрегнати като прекалено опънати струни на виолус. Тук би могла да облекчиш напрежението с изтъркана метафора.

Най-добре вече да свършвам, за да успея да пъхна писмо то в чантата с пощата.

Чакай да помисля. Ти също питаш за „неврални кранчета“. Дали чужденците използват такива неща, за да общуват пряко с компютри и други устройства?

Щях да ти отговоря положително. Линг и останалите носят, малки уреди, които сякаш с някаква магия им предават отдалече глас и данни.

После препрочетох описанието ти за раната на Непознатия и се отказах. Пиратите управляват машините си с глас и жестове. Не съм виждал нищо подобно на пряка връзка между мозък й компютър или „светкавични съобщения човек-машина“, за каквито ти е казала Ариана.

Сега, като се замисля,

Ларк отново натопи писалката, понечи да продължи, после спря.

По чакълестата пътека зад палатката му прозвучаха стъпки. Той позна тежкото стържене на коруба на сив кхюин. Не беше небрежният, непретенциозен ритъм на Утен. Това бе величествен вървеж с извиване и завъртане, използващ сложна последователност от крака — трудна за изпълнение аристократична походка, усвоявана от хитиновите матриарси, които понякога възприемаха маниерите на древните царици.

Ларк остави писалката си и затвори папката. Пред входа на палатката се очерта нисък, широк силует. Гласът на Харуллен се придружаваше от мелодични въздишки от три кракоусти — всяка пееше различна нота на изтънчен кхюински диалект на галактически шест.

— Приятелю Ларк, вътре ли си? Моля, посрещни ме. Нося скъпоценен дар.

Ларк вдигна платнището на входа и заслони очи, когато излезе от сумрака под спускащото се слънце, което пронизваше с остри лъчи редовете от горски гиганти.

— Поздравявам те, Харуллен, братко по вяра — отвърна той на същия език.

Кхюинът носеше роба на поклонник, преметната върху петоъгълната му коруба, така, че оставяше купола по средата открит. Г’кекската тъкана дреха блестеше под ярката светлина. Минаха няколко секунди, преди очите на Ларк да се приспособят и той да забележи какво друго се бе променило — нещо, увито около пепелявия купол на Харуллен.

— Аха — отбеляза той, като премина на по-спокойния галседем. — Значи е вярно. Маската подновява предложението си.

— За да поема храна от нашите тела в замяна на разкриването на душата. Наистина. Маската се връща сред нас. Пещерите, които изглеждаха пусти, сега са пълни със слаби малки рюкове, дори докато Яйцето отново подхваща извайващата си песен. Това не са ли добри предзнаменования? Ще се веселим ли?

С Щракване на едната си лапа, Харуллен даде знак на лорника, който клечеше скрит зад господаря си. Малкият слуга побърза да заобиколи огромното тяло на кхюина, като припкаше и се извиваше в четирикрако подражание на величествената походка на Харуллен. В мъничките си трипръсти ръце той носеше кутия от полирано дърво, покрита с лична зъборезба.

— Изсред пещерното поколение от малки имаше много, оформени за благородните човешки чела — продължи кхюинът — Моля те, приеми тези, от които да си избереш, като дар на дълбока почит.

Ларк пое кутията от лорника. Знаеше, че е излишно да благодари или да поглежда в очите срамежливото създание. За разлика от шимпанзетата и зукирите, лорниците очевидно бяха способни да се привързват само към расата, която приблизително хиляда години преди това бе довела предците им на Джиджо.

Той вдигна изящния капак на подаръка, който по кхюинска традиция беше резбован със зъби лично от подаряващия и никога не можеше да се използва за каквато: и да е друга цел. Вътре, върху стърготини от гару, потръпваха няколко групи изпъстрени с кафяви точици пипала, свързани с пъстри прозрачни ленти.

„Времето ми беше толкова малко. Имах толкова задължения. Това наистина е чудесна услуга…“

И все пак, Ларк би предпочел да иде в пещерите и сам да избере следващия си рюк, както вече три пъти бе правил след излизането си от юношеската възраст. Струваше му се странно да избере един от кутия. А какво трябваше да прави с останалите?

Няколко пипалца колебливо се надигнаха, протегнаха се към светлината, после плахо се заизвиваха. Само една двойка не проявяваше нерешителност и леко се носеше в посоката на Ларк, разперила зад себе си прозрачна паяжина.

„Е, този рюк наистина е като за човек, да — помисли си той. — Изглежда нов и жизнен.“

Съвсем естествено бе да изпитва неувереност. Личният рюк обикновено се използваше в продължение на много години. Беше болезнено безпомощно да гледа как последният му гаснеше в покритата с мъх торбичка през дългите седмици, докато Яйцето мълчеше. Не можеше и да сподели симбионта на някой друг. Сред човеците беше по-нормално да си размениш с някого четка за зъби, отколкото рюк.

— Моята благодарност се проявява с приемането на този несравним дар — каза Ларк. Макар и неохотно, той вдигна извиващата се мембрана към челото си.

Предишният му рюк беше като стари обувки — или като любими урски очила, — удобен и лесен за използване. Този се извиваше и гърчеше от възбудено нетърпение, опипваше слепоочията му с жадно търсене на богати повърхностни вени, от които да може да се храни. Прозрачната мембрана се опъна над очите му, развълнувана от възбудата на самия рюк, без да разкрива нищо полезно, освен пристъп на замайване. Щеше да мине време, докато постигнеше разбирателство с новото създание. В идеалния случай оставяш стария да научи новия по време на застъпващия се период, преди първият рюк да умре.

„Чудесата на Ифни често избират момента възможно най-иронично. Толкова време трябваше да се изправяме пред чужденците без помощта, която можеха да ни окажат рюковете. А сега, в този критичен миг, те се връщат така ненадейно, че само могат да се окажат разсейваща пречка.“

И все пак, от любезност, той се престори, че изпитва удоволствие, като се поклони и благодари на Харуллен за прекрасния дар. С известна доза късмет собственият рюк на кхюина също щеше да е шумен и да не разкрие смесените чувства на Ларк.

Задоволството на лидера на еретиците беше очевидно в ситния, тропащ танц на крака и провесени лапи. Мембраната над очите на биолога прибави мъгла от искри, която може би представляваше превод на кхюинските емоции — или просто смущения от възбудения, неопитен рюк.

После Харуллен неочаквано промени темата на разговора, като премина на англически.

— Нали знаеш, че времето на поклонението почти настъпи?

— Тъкмо пишех писмо. Ще си сложа робата и след една мидура ще се присъединя към нашата група при Камъка на колелото.

Отчасти защото Линг беше поискала Ларк да присъства, мъдреците отпуснаха на еретиците две шести от дванайсетте дванайсети, избрани да направят първото изкачване, избързвайки напред, за да приветстват разбуждащото се Яйце. Откакто бе чул новината, Ларк изпитваше позната топлина, идваща от камъчето, което висеше на ремък до гърдите му. Негов спомен и изкупление. Нито едно поклонение не беше лесно, когато носеше този амулет.

— Много добре — отвърна Харуллен. — Край Камъка на колелото ще обмислим последното предложение на ревнителите, преди да продължим и да се присъединим…

Гласът на еретика заглъхна и притихна, когато той приклекна и прибра петте си крака в корубата си, докосвайки земята с чувствителния си език. Този път рюкът на Ларк показа жив образ от чувства — сияние, изобразяващо отвращение, обилно примесено с неодобрение.

— По пътеката има друг — продължи Харуллен. — Някой, на чийто твърд като камък произход противоречи безредна припряност.

„Някой, който какво?“ — озадачи се Ларк. Понякога го объркваше начинът, по който използваха англическия другите раси. Може би не бе чак толкова добре хаотичният човешки език да стане толкова разпространен на Джиджо.

Скоро и той долови потреперване на земята и гъделичкане в петите си. Петостъпно вибриране, дори още по-познато от стъпките на Харуллен преди това. Подобно на онова ритмично кънтене, но по-просто, не толкова аристократично, походка, прекалено припряна и нетърпелива, за да си губи времето да спазва етикета.

На пътеката се появи друг кхюин, който влачеше след себе си вейки и листа.

Подобно на Харуллен, Утен Таксономиста беше облечен за поклонение — в небрежно наметната, някога бяла дрипа, която се развяваше зад него като нечий стар чаршаф. Корубата му бе с малко по-плътен оттенък, отколкото на отвратения му братовчед. Също като него, той носеше нов рюк, което може би обясняваше тромавата му походка и двукратното му отклоняване от пътеката, сякаш разсеян от рояци жужащи насекоми. Ларк свали от очите си собствения си неохотен симбионт. Нямаше нужда от помощ, за да види вълнението на колегата си.

— Ларк-арк, Харуллен-ен — заекна неравномерно Утен през няколко кракоусти. Харуллен презрително обърна купола си, докато новодошлият си поеме дъх.

— Елате бързо, и двамата. Те излязоха!

— Кой е излязъл…? — започна Ларк, преди да осъзнае, че Утен може да има предвид само едно нещо.

Той кимна.

— Дай ми само една дура.

Ларк се пъхна обратно в палатката, припряно навлече собствената си поклонническа роба, после спря до писалището. Той измъкна недовършеното писмо изпод папката и го мушна в ръкава си, заедно с добре подострен молив. Мастилото, беше по-изискано и не се размазваше. Въпреки това Сара нямаше да обърне внимание, стига писмото да стигнеше до нея и да съдържаше последните новини.

— Хайде! — нетърпеливо настоя Утен, когато Ларк отново излезе навън. — Скачай отгоре ми и да се понасяме! — Сивият кхюински учен наведе единия край на корубата си към земята. Този път Харуллен раздразнено изпъшка. Естествено, децата го правеха през цялото време, но за един възрастен сив бе недостойно — особено с родословие като на Утен — да обикаля с човек на гърба си. Все пак, така щяха да стигнат по-бързо до Поляната на скритите чужденци, за да видят чудото, което се бе появило.

 

 

Линг ги бе подценила, когато ги нарече красиви.

Ларк никога не си бе представял нещо подобно. Не и когато разлистваше древни книги с картини или четеше научнофантастични творби отпреди Контакта. Дори в сънищата си.

В диалекта на изгнаническите племена на Джиджо всички галактяни често се наричаха „звездни богове“. И все пак тук, на тази горска поляна, крачеха същества, които изглеждаха буквално достойни за това определение, толкова прекрасни бяха. Ларк можеше да издържа само по няколко мига, после трябваше да извръща поглед, за да не се напълнят очите му със сълзи и остра болка да прониже гърдите му.

Линг и другите човеци от пиратския кораб образуваха почетна стража около своите знатни патрони, докато патрулните роботи летяха във въздуха. От време на време някой от високите ротени викаше с пръст Ран или Беш да се надигне към него и да му обясни нещо — като деца, извиквани да декламират, — сочейки към близко дърво, палатка, стадо дълготели или срамежливо г’кекско бебе.

Струпаха се тълпи. Въоръжени с боядисани в червено пръчки, прокторите на Събора не позволяваха на народа да се притиска прекалено близо, но очевидно нямаше голяма вероятност от позорни прояви. Всички мълчаха, толкова се беше сгъстила благоговейната атмосфера.

Въздействието върху, присъстващите човеци изглежда бе най-силно. Повечето от тях зяпаха в смълчана почуда и се дивяха на сходството. Ротените бяха хуманоидни до невероятна степен, с високи благородни чела, широки състрадателни очи, изразителни носове и вежди, извити сякаш от искрен интерес към всички и всичко, което виждаха. Тези прилики не бяха случайни, предполагаше Ларк. Физическото и емоционално сходство трябва да беше култивирано по време на дългия процес на ъплифтирането десетки хиляди години преди това, когато ротенските специалисти бяха изменили племето на тромавите, но обещаващи маймуни на плиоценската Земя, постепенно превръщайки ги в същества, почти готови за звездите.

Ако разбира се, тези същества наистина бяха отдавна изчезналите патрони на човечеството, както твърдеше Линг. Дарк се помъчи да заеме предпазливо неутрална позиция, но откри, че му е трудно, изправен пред такива доказателства. Нима беше възможно тази раса да не е изчезналият патрон на човеците?

Когато Двамата величествени посетители бяха представени на събралите се висши мъдреци, Ларк почерпи успокоение от ведрите изражения на Вуббен, Фхуун-дау и другите. Никой от тях не носеше рюк за случая. Дори Лестър Камбъл запази спокойствие — поне външно, — докато го представяха на Ро-кен и Ро-пол, чиито имена Ран съобщи на всички.

Според човешките стандарти, Ро-кен изглежда бе мъж. И макар че Ларк се опитваше да не се влияе прекалено от аналогии, по-деликатните черти на Ро-пол му се сториха вероятно женски. Тълпата зашепна, когато двамата се усмихнаха — разкривайки ситни бели зъби, — за да изразят очевидно задоволство от срещата. Усмивката на Ро-пол предизвика на лицето й появата на нещо, което би могло да се нарече единствено трапчинки. Ларк се изкушаваше да опише изражението на по-слабия ротен с думата „весело“. Нямаше да е трудно да хареса такова лице, толкова приветливо, открито и изпълнено с разбиране.

Ротенските пратеници се обърнаха към мъдреците с гласове, които звучаха топло и съчувствено. Един от роботите предаваше високо разговора, така че да чуват всички.

— Ние двамата изразяваме своята признателност и уважение за вашето гостоприемство — каза на изключително официален, граматически съвършен галшест Ро-кен.

— Така също, изразяваме съжалението си за всякакво безпокойство, което нашето присъствие може да е породило сред вашите знатни Общности — прибави Ро-пол. — Едва напоследък проумяхме силата на вашата тревога. Ние преодоляхме естествената си необщителност — нашата срамежливост, ако желаете — и сега идваме да успокоим съвсем неоснователните ви страхове.

От тълпата отново се разнесе шепот на колеблива надежда — далеч не толкова лесно предизвиквано чувство сред джиджоските изгнаници.

— Сега ние изразяваме радостта и благодарността си, че сме поканени да присъстваме на свещените ви ритуали — продължи Ро-кен. — Един от нас ще ви придружи до мястото, за да види чудодейността, присъща на вашето прочуто и Свято яйце.

— Междувременно — каза Ро-пол, — останалите от нас ще се върнат, за да обмислят как най-добре да възнаградим Общностите ви за вашите мъки, тревоги и тежък самотен живот.

Ро-пол като че ли се замисли над въпроса за миг, като подбираше подходящите думи.

— Вече сме предвидили някои дарове. Някои благодеяния, които да ви помагат през вековете напред, докато всяка от вашите обединени раси се стреми към спасение надолу по дългия и изискващ смелост път, известен като „Завръщане към невинността“.

Сред редиците на зрителите се разнесе шепот — удоволствие от тази неочаквана новина.

После всеки от мъдреците се изреди да произнесе приветствена реч. Първи беше Вуббен, чиито престарели колела проскърцаха, когато се придвижи напред, за да цитира част от един от най-старите свитъци. Нещо подходящо за неизразимия характер на милостта, дошла в най-малко очаквания момент, благоволение, което не може да бъде заслужено, а само прието с признателност.

Ларк позволи на новородения рюк отново да се плъзне над очите му. Ротените потънаха в сияние от объркани цветове, затова докато Вуббен напевно продължаваше да говори, той се обърна и огледа събралите се зрители.

От навалицата долови вълни на крехък оптимизъм и мистична почуда, тук-там увенчана с почти религиозна страст. Имаше обаче и други цветове. От няколко десетки кхюини, хууни, урси и човеци — проктори и стражи от опълчението — се носеха по-хладните оттенъци на служебни задължения. Отказ да бъдат разсейвани от каквото и да е по-малко от мощно земетресение.

Други блещукащи нюанси Ларк бързо разпозна като различен вид задължения, по-сложни, съсредоточени и суетни. Те съпътстваха кратък проблясък на отразяваща се в стъклени лещи светлина. „Блур и другарите му работят — предположи биологът. — Документират момента.“

Сега симбионтът на Ларк функционираше по-добре. Всъщност, въпреки липсата си на опит, той може би никога повече нямаше да е толкова чувствителен. В този момент почти всички рюкове в долината бяха на същата възраст, току-що излезли от пещерите, в които през последните дни бяха лежали на огромни купчини, обменяйки общностни ензими. Всеки от тях изцяло разбираше другите, при това в обхват, много по-голям от обикновено.

„Трябваше да предупредя Блур, Хората му не биваше да носят рюкове. Щом така успях да ги забележа аз, роботите могат също да ги усетят.“

Вниманието му привлече друг вихър от багри, остро проблеснал от отсрещния край на Поляната и отличаващ се от преобладаващото настроение като огън сред покрито с лед поле. Нямаше как да не разпознае пламъка на люта омраза.

Накрая различи рошава змиевидна глава, издигаща се над силуета на малък кентавър. Самата глава беше замъглена от излъчваните от рюк цветове, като сфера от чиста ненавист.

Онзи, който носеше далечния мощен симбионт, изведнъж като че ли забеляза вниманието на Ларк. Съществото се извърна от чужденците и мъдреците и погледна право към него. През тълпата от мърдащи, въздишащи граждани, двамата се загледаха в цветовете, които излъчваха. После едновременно свалиха рюковете си.

Под ярката светлина Ларк срещна немигащия поглед на урса — лидерът на ревнителите. Бунтовник, чиято злоба към нашествениците бе по-силна, отколкото си мислеше биологът. С насочените към Ларк три яростни очи, младият мъж нямаше нужда от симбионт, за да си преведе чувствата на ревнителя към самия него.

Под късното следобедно слънце шията му се изви и той изръмжа в урска усмивка на крайно презрение.

 

 

Поклонението започна по мръкнало, когато дългите горски сенки сочеха към тайната планинска пътека. Дванайсет дванайсети избрани граждани представляваха всички Общности, наред с двама звездни човеци, четири робота и едно високо древно същество, чиято бавна походка издаваше огромна сила под блестящите бели одежди.

Ако се съдеше по толкова човешката му усмивка, Ро-кен очевидно откриваше удоволствие в безброй неща, особено в ритмичните напеви — преливане на вокални изпълнения от всички раси, — докато групата минаваше покрай димящи отвори и отвесни скали по бавния си път към скритата овална долина на Яйцето. Дългопръстите ръце на ротена галеха тънките стъбла на уелпаловите дървета, чието олюляване отразяваше излъчванията от тайната долина. Повечето човеци нямаше да чуят нищо, докато не стигнеха много по-близо до нея.

В душата на Ларк кипяха мрачни чувства. И не само в неговата. Мнозина, особено онези, които бяха най-далеч от ведрото обаяние на Ро-кен, все още изпитваха тревога заради това, че водят чужденци на святото място.

Когато Ларк за последно се бе изкачвал по този склон — толкова сериозен в самоналожената си задача да спаси Джиджо от натрапници като самия него — никой нямаше и представа, че в небето на планетата кръжат звездни кораби.

„И все пак, те вече са били там горе и са се готвели да се приземят.

Кое е по-страшно? Опасността, от която се боиш, или номерът, който вселената още не ти е изиграла? Онзи, в сравнение с който всички предишни тревоги изглеждат безсмислени.“

Ларк се надяваше, че мрачното му настроение не се е предало и в писмото му до Сара, което припряно беше довършил с молив край горните притоци на Бибур след появата на ротените. Вестителят прибави плика към тежкия пакет от Блур и изчезна с каяка си сред първата група от потънали в мъгла от пръски бързеи, понесъл се към Библос, който се намираше на два дни усилено гребане.

На път за срещата с другите еретици той бе спрял, за да види как въздушният кораб на чужденците изпълзява от мрачния си тунел като призрак и се издига на шепнещите си двигатели. Ларк зърна дребен човешки силует, опиващ се от гледката, притиснал ръце и лице на овалния прозорец. Фигурата му се стори позната… но преди да успее да вдигне джобните си очила, машината отлетя на изток към скалата, откъдето най-голямата луна се издигаше над Ръбатата планина.

А сега, докато нощната процесия навлизаше в последния лъкатушещ каньон към Яйцето, Ларк се опита да остави настрани временните си грижи и да се подготви за сливането. „Може би това е последната ми възможност“, помисли си той, като се надяваше, че този път ще може изцяло да вземе участие в единението, за което говореха други, за момента, в който Яйцето споделяше цялата си изобилна обич.

Ларк пъхна дясната си ръка в ръкава си и стисна камъчето, въпреки усилващата му се топлина. Дойде му наум откъс от Свитъка на Изгнанието — англическа версия, адаптирана за земянитите от един от първите човешки мъдреци.

Без кормило се носим по потока на времето,

предадени от предците, които оставиха ни тук,

слепи за много от наученото с пот през други векове,

изпълнени с боязън от светлината и закона,

но над всичко, с тревога в сърцата,

че може би няма Бог,

че няма Отец,

нито небесен закрилник,

или че вече сме загубени за Него

и за съдбата.

 

Към кого да се обърнем в мъката на изгнанието,

загубили своето убежище

и с вяра, обременена с вероломство?

Каква утеха имат създания, загубени във времето?

 

Но един източник на възраждане

никога не пресъхва.

С бавни ритми той действа с огън и дъжд,

лед и време.

Имената му са безчет.

За клетите изгнаници дом е той.

Джиджо.

Откъсът завършваше със странно съчетание от благоговение и предизвикателство.

Ако Господ все още ни иска, нека сам ни открие тук.

Дотогава ние ще се сливаме с нашия нов свят.

Не за да пречим, а да служим на Неговия цикличен живот.

 

За да поникне смирена доброта от ужасното семе на престъплението.

В един зимен ден, скоро след като този свитък се възприел сред човешкия клан, трусове разлюлели Склона. Падали дървета, избухвали язовири, духал ужасен вятър. Паника се понесла от планината до морето — смятали, че е настъпил Денят на Страшния съд.

Вместо това, сред облак от искряща прах се появило Яйцето. Дар от сърцето на Джиджо.

Дар, който тази нощ трябваше да бъде споделен — с чужденци.

Ами ако те постигнеха онова, което никога не му се бе удавало? Или още по-лошо, ако реагираха с подигравателен смях и заявяха, че Яйцето е нещо обикновено, което могат да взимат сериозно само селяндури — като прословутите земяни, които боготворели намерената на брега музикална кутия?

Ларк се помъчи да сподави тези незначителни страхове и да се настрои към басовия тътен на хууните, напомнящото на орган пеене на кхюините, носовия ритъм на г’кеките и всичко останало, което се сливаше в извисяващата се песен на единението. Той я остави да вземе връх над премереното му дишане, докато топлината от камъчето като че ли проникна в дланта и ръката му, а после изпълни гърдите му със спокойна отнесеност.

„Близо е“, помисли си Ларк. В ума му започна да се оформя група от нежни мотиви. Те напомняха на паяжина от неясни спирали, състоящи се отчасти от образи и отчасти от звук.

„Почти сякаш нещо се опитва да…“

— Не е ли вълнуващо? — разнесе се глас от дясната му страна и разби концентрацията му на безброй късчета. — Струва ми се, че сега наистина усещам нещо! Съвсем различно от всички пси явления, които съм преживявала досега. Мотивът е изключително необикновен.

„Не й обръщай внимание — помисли си Ларк, като се мъчеше да не се откъсва от паяжината. — Може би ще те остави на мира.“

Но Линг продължи да говори и думите й тракаха по пътища, по които той не можеше да не ги чуе. Колкото повече се опитваше, толкова по-бързо се топеше откъснатостта му. Сега Ларк стискаше студено парче камък, затоплено само от собственото му тяло. Той отвратено го пусна.

— Преди няколко дни уредите ни регистрираха трусове. Известно време циклите последователно увеличаваха силата и сложността си.

Линг очевидно изобщо не съзнаваше, че върши нещо нередно. Това на свой ред правеше яростното негодувание на Ларк да изглежда едновременно дребнаво и безсмислено. Във всеки случай, на лунната светлина красотата й беше още по-обезкуражителна, отколкото обикновено, и проникваше през гнева му чак до уязвимата самотност в него.

Ларк въздъхна.

— Не трябваше ли да пазиш шефа си?

— С истинската охрана се занимават роботите… сякаш има от какво да се страхуваме. Ро-кен ни позволи с Ран да поразгледаме наоколо, докато разговаря с вашите мъдреци и ги подготвя за онова, което ще се случи.

Ларк спря толкова внезапно, че поклонникът зад него се препъна, за да не го блъсне в него. Ларк хвана Линг за лакътя.

— За какво говориш? Какво ще се случи?

В усмивката на Линг се долавяше частица от предишния й сарказъм.

— Искаш да кажеш, че още не си се сетил? О, Ларк. Помисли за съвпаденията.

В продължение на две хиляди години на този свят са живели преждевремци от различни раси, които са били в постоянни вражди и бавно деградирали. После пристигнали човеците и всичко се променило. Макар в началото да сте били малобройни и безпомощни, скоро културата ви е станала най-влиятелната на планетата.

После само няколко поколения след пристигането ви, от земята изведнъж се появява чудо — този духовен наставник, който всички вие почитате.

— Искаш да кажеш Яйцето — смръщил чело, вметна той.

— Точно така. Наистина ли смяташ, че съвпадението във времето е случайно? Или че вашите патрони са ви забравили?

— Нашите патрони? — озадачи се Ларк. — Искаш да кажеш… намекваш, че ротените през цялото време са знаели…

— За пътуването на „Убежище“ ли? Да! Тази сутрин Ро-кен ни го обясни и сега всичко се връзва! Дори собственото ни пристигане на Джиджо не е случайно, скъпи Ларк. О, нашата мисия отчасти наистина се състои в това да търсим обещаващи предразумни, за да ги присъединим към клана си. Но нещо повече, ние сме дошли за вас. Защото експериментът завърши!

— Експериментът ли? — Той усети, че съвсем се обърква.

— Тежко изпитание за малкия ви клон от човечеството, отхвърлен и забравен — или поне така сте смятали вие — на дива планета. Звучи жестоко, но пътят на Ъплифта е труден, щом една раса е предопределена за висините, които готвят за нас патроните ни.

Главата на Ларк се замая.

— Искаш да кажеш, че предците ни е трябвало да се приземят на Джиджо, така ли? Като част от изпитание, което се е предполагало да… някак си да ни преобрази? Че Яйцето е било… е част от някакъв ротенски план…

— Замисъл — с нотка на гордост го поправи Линг. — Велик замисъл, Ларк. Проверка, която вие блестящо сте издържали и сте станали по-силни, по-умни и по-благородни, въпреки че това ужасно място се е опитало да ви унищожи.

А сега настъпи моментът да върнем този разцъфтял клон обратно към основния ствол, за да помогне на цялото човечество да израсне, да процъфти и по-подготвено да се изправи пред предизвикателствата на опасната вселени.

Жената радостно се усмихна.

— О, Ларк, когато последния път разговаряхме, аз си мислех, че на тръгване може би ще вземем със себе си неколцина от вас.

Но сега има великолепна новина, Ларк.

Идват кораби. Толкова много кораби!

Време е да върнем всички ви у дома.

Аскс

Удивление!

Тази новина кънти из восъчните ни кухини и изхвърля навън отгласите на ритъма на Яйцето с остри пари на изненада.

Ние/„аз“/ние/„аз“/ние… не можем да се слеем в Аскс. Нито да обмислим тези вести с каквото и да е чувство на единство.

Най-ужасните слухове от последните месеци — разпространявани от отцепническите урски водачи и злобните сиви царици — твърдят, че човеците можели да напуснат Джиджо и да заминат с небесните си братовчеди, за да оставят другите пет да се мъчат и да бъдат проклети.

И все пак, дори тази мрачна перспектива ни оставяше едничка утеха.

Едно успокоение.

Яйцето.

 

 

А сега ни казаха —

        (не вярвайте!)

                (но как?)

— че свещеният камък никога не е бил наш! А през цялото време само на човеците! Че е имал двойствена цел — да напътства земянитите към величие, докато в същото време успокоява, опитомява нас, другите Пет!

За да осигури безопасност на човеците по време на краткия им престой на Джиджо.

Сега чашата прелива от обидната „любезност“ на Ро-кен, който казва, че Яйцето ще бъде оставено като прощален дар.

Оставено като знак

        като нещо незначително,

                като подкуп за нашите страдания.

Оставено, за да посрамва всички ни!

Замълчете, пръстени мои. Замълчете. Бъдете справедливи. Погалете парите по восъчните капки. Спомнете си.

Нима Лестър Камбъл не изглеждаше поразен като останалите от нас?

Нима всички мъдреци не решиха да скрият тази новина? За да не позволят слуховете да причинят големи вреди.

Безполезно е. Дори сега мнозина се втурват да разпространяват преувеличени версии на онова, което са дочули, и хвърлят отрова по веригата от поклонници, разрушавайки ритмите, които ни обединяваха.

И все пак ние усещаме — величествените ротени тънат в безгрижно неведение, че нещо не е наред!

Това ли означава да си бог? Да не знаеш каква вреда нанасяш?

Вълните на заразата се разпространяват по лъкатушещата пътека. Благочестивите напеви прекъсват и се разтварят в много дванайсети от роптаещи индивиди.

Сега от моя/нашия най-висок връх ние долавяме нов смут, който идва от началото на процесията! Двете разрушителни сили се срещат като вълни сред развълнувано от буря езеро и се хвърлят една върху друга в огромна пяна от шум.

— Пътят е затворен — извиква препускащ пратеник и бързо продължава надолу с тази вест. — На пътеката има въжена преграда и на нея виси лозунг!

Това може да е дело само на ревнителите.

Раздразнение завърта сърцевината ни. Фанатиците са избрали чудесно време да направят жеста си!

Ние, мъдреците, трябва да видим. Бърза дори Вуббен и моите основни сегменти полагат усилия да не изостават. Очевидно необезпокоен, Ро-кен крачи с изящна лекота.

И все пак, пръстени мои, не забелязваме ли изменение в аурата на Ро-кен? Чрез рюка си ние усещаме несъответствие между частите на лицето му, сякаш външното спокойствие на ротена скрива разяждащия го отвътре кипящ гняв.

Възможно ли е рюкът да долавя толкова много от чуждопланетна форма, която видяхме едва днес? Дали е така, защото „аз“ имам един от малкото по-стари рюкове, оцелели от предишните дни? Или го забелязваме, тъй като треките са пригодени да усещат разединението на същността?

 

 

Напред — предизвикателният лозунг.

Нагоре — покатерили се на скалите младежи, които крещят и глупаво (но храбро!) размахват оръжие.

Надолу — Фхуун-дау им вика с кънтящия си глас и ги моли да заявят исканията си.

Техният отговор? Отекнал надолу по каньоните и димящите вулканични отвори — заповед чужденците да си заминат! И никога да не се връщат. Иначе ще понесат отмъщението на най-великата сила на Джиджо.

!?!?

Ревнителите заплашват ротените с Яйцето?

Но нима Ро-кен току-що не заяви, че великият овоид се подчинява на неговите заповеди? Той отговаря, че ревнителите блъфират.

— Искате ли да видим кой притежава властта да докаже твърденията си? — пита звездният бог. — Тази нощ Яйцето и целият Джиджо ще изпеят нашата истина.

Лестър и Вуббен молят за сдържаност, но Ро-кен не им обръща внимание. Без да престава да се усмихва, той заповядва на роботите от двете страни на дерето да хванат скобите, на които се държи въжената преграда. Горе на скалите бунтовническият лидер протяга дългата си шия и пронизително проклина на равнинния диалект, призовавайки свещената сила на Джиджо да се възроди. Да прочисти мерзката измет с огън.

Младият ревнител е прекрасен комедиант — той бие земята с копита и предсказва ужасни наказания. За миг нашите по-лековерни пръстени намират за възможно да повярват…

… да повярват…

… да повярват…

Какво става?

Какво… става?

Какви впечатления се изсипват

сега,

по-бързо, отколкото

восъкът може да се стопи?

После проникват

в съзнанието,

пръстен след

пръстен,

по начин, който

прави

всички събития

еднакви едновременно по

време и

значение?

Какво става?

… две проблеснали мълнии очертават много дванайсети поклонници, чиито сенки бягат от бял пламък…

… пропукване на метал… разбит… неспособен да лети… две премятащи се овъглени фигури…

… остатъчни образи от унищожение… две купчини димят… нови отпадъци за събиране и пращане в морето…

С други зрителни участъци ние/„аз“ зърваме ужасена изненада, изписала се на лицето на Ран, небесния човек.

 

 

… Ро-кен е заобиколен от противоречиви разногласия… като трек, разделен между един пръстен, който е радостен, и неговия съсед, изпълнен с гняв…

 

 

А сега, макар да сме преситени от впечатления, неочаквано има нови!

 

 

… със зрителните си ленти от другата страна ние първи зърваме огнен шип…

… изгарящ блясък се издига по западното небе… от поляната на Събора…

… земята под нас затреперва…

… действителният звук стига до нас малко по-късно като нисък тътен на гръмотевица!

 

 

Накрая ритъмът на събитията се забавя достатъчно, за да могат да го следват нашите вихрещи се пари. Нещата се случват в определен порядък. Свързано помежду си и успоредно.

Спомнете си, пръстени мои!

Видяхме ли двата робота унищожени в момента, в който разкъсваха преградата на ревнителите?

После бяхме ли замаяни от някаква страшна експлозия зад нас? Откъм поляната на Събора?

Онова, което беше поклонение на единението, сега се превръща в тълпа. Малки групи бързат надолу по склона към осветен от луната облак прах, оставен от онзи кратък пламък. Търсейки закрила, човеците се държат плътно един до друг и до останалите си хуунски и кхюински приятели, докато други кхюини и мнозина урси презрително ги заобикалят отдалеч и дори ги заплашват по своя си начин.

Ро-кен вече не върви, а пътува върху чиния на въздушна възглавница между двата си останали робота. Той напрегнато говори в устройство, което държи в ръката си, и с всеки изминал момент все повече започва да се вълнува. Човешките му помощници очевидно са шокирани.

Женската, Линг, стиска ръката на Ларк, нашия млад човешки биолог. Утен й предлага да ги отведе и те се качват на широкия му сив гръб. Тримата изчезват надолу по пътеката след Ро-кен.

Остра като нож прозорливост смело предлага същото на тази купчина пръстени, на този Аскс!

Можем ли „аз“/ние да откажем? Фхуундау вече носи Вуббен в силните си, люспести ръце. Хуунският мъдрец тегли г’кека и двамата бързо се спускат, за да видят какво се е случило.

Времето тече през желе от напрежение и ни дразни с безполезни размисли. Мракът поглъща мъдростта. Блестящите звезди като че ли ни се подиграват.

Накрая, стигнали до една от надвисналите над Поляната скали, ние се скупчваме с другите да погледнем.

 

 

Можете ли да го усетите, пръстени мои?

Сега, обединен в смайването си, „аз“ виждам димящ кратер, пълен с изкривен метал. Скривалището, в което Ро-кен и небесните човеци в продължение на седмици бяха живели сред нас. Тяхната заровена станция — сега огнени развалини.

Действайки с гореща решителност, Ур-Джах и Лестър призовават доброволци да скочат в димящата яма, без да мислят за собствения си живот и героично да се опитат да спасят живите. Но как би могъл някой да оцелее, в унищожената станция? Може ли някой да бъде открит жив?

Всички смятаме така. Всички членове на Шестте. Всичките ми пръстени.

Кой може да се съмнява в силата на Яйцето? Или в яростта на една унизена планета?

Непознатия

Като че ли с всяка песен, която преоткрива, се отварят нови врати, сякаш старите мелодии са ключове за цели периоди от време. Колкото по-ранни са спомените, толкова по-здраво свързани изглеждат с музикална фраза или лиричен откъс. Особено детските песни бързо го отнасят по пътищата на възвърнатото детство.

Сега може да си представи майка си, която мило го залъгва с песни за свят, изпълнен със справедливост и обич — сладки лъжи, които са му помогнали да оформи характера си, дори и когато по-късно е разбрал истината за жестоката, смъртоносна вселена.

Отделен акорд го кара да си спомни брадатите близнаци, двамата братя, които много години си разделяха ролята на Бащата в неговата семейна мрежа, двама неизлечими майтапчии, които обикновено караха и шестте деца от мрежата неудържимо да се превиват от смях на шегите и добродушните им лудории. Той безспирно рецитира някои от най-простите стихове и открива, че почти може да разбере грубоватия смисъл на смешките — истински успех. Знае, че хуморът е детински, но въпреки това се смее ли смее на старите весели песни, докато по бузите му се стичат сълзи.

Арианафу му пуска нови записи и няколко от тях предизвикват приливи на вълнение, докато той преживява оперетите и музикалните пиеси, които е обичал в късното си юношество. Човешка форма на изкуство, която му помага да се освободи от напрежението, докато се бори наред с милиони други сериозни млади мъже и жени да усвои част от възвишената наука на цивилизация, по-стара от повечето от най-ярките звезди.

Изпита остра болка, спомняйки си много от онова, което някога е бил. Повечето думи и факти му остават чужди, недосегаеми — дори името на майка му, както и неговото собствено име, — но поне започва да се чувства като живо същество, като личност с минало. Човек, чиито действия някога са имали значение за други. Някой, който е бил обичан.

Но музиката не е единственият ключ! Още няколко, му предоставя хартията. Когато е в настроение, той грабва молив и рисува с безумна освободеност, използва лист след лист, макар да знае, че всеки от тях трябва да струва скъпо на тези бедни хора.

Когато вижда Прити спокойно да нахвърля просто линейно уравнение, той с удоволствие открива, че го разбира! Математиката никога не е била неговият любим език, но сега й се нахвърля с ново настървение. Очевидно числата не са го изоставили съвсем, както е направила речта.

Има още един начин на общуване, който осъзнава, докато го лекува Пзора, влажната купчина от напомнящи на гевречета пръстени, която отначало толкова го плашеше. Това е странна връзка, толкова чужда на думите, колкото денят на нощта. Лишен от речта, той като че ли е поставен в по-добро положение да забелязва нюансите на мирис и докосване на Пзора. Гъделичкащ трепет, който минава по тялото му, предизвикан от постоянно променящите се пари на лечителя. И ръцете му отново се раздвижват като че ли по своя собствена воля в отговор на въпросите, поставяни му от миризмите на Пзора, на равнище, което може само смътно да възприеме.

Човек няма нужда от думи, за да забележи иронията. Същества с формата на аптекаря някога са били негови смъртни врагове — той го знае, без да си спомня точно как. Били са противници на целия му вид. Колко странно тогава, че дължи толкова много на една нежна купчина от пърдящи пръстени.

Всички тези обрати и изненади пораждат бледи лъчи на надежда в неговата няма изолираност, но очевидно именно музиката е най-прекия път към онзи, който някога е бил. Когато Арианафу му предлага да си избере един от няколко инструмента, поставени в стъклена кутия, той взима онзи, който му се струва достатъчно прост, за да експериментира, да търси нови мелодии, нови ключове за заключени врати.

Първите му несръчни опити да свири на избрания инструмент водят до изтръгване на шумно дрънчене по извитите пътеки на този странен храм на книгите, скрит под каменна пещера. Той усърдно се мъчи и успява да изтръгне още образи от детството си, но скоро открива, че по-късните му спомени се освобождават по-трудно. Навярно в зрелия си живот е имал по-малко време да учи нови песни, затова онези, които свързваше с по-скорошни събития, бяха по-малко.

Събития, довели до огнена катастрофа в онова ужасно тресавище.

Спомените са там, той знае. В сънищата му те продължават да се роят, както и преди, по време на делириума му. Впечатления от огромни вакуумни пространства. От жизненоважни мисии, оставени недовършени. От другари, които се срамува, че е забравил.

Наведен над инструмента с неговите четирийсет и шест струни, той ги дърпа по една или по две едновременно в търсене на някакъв намек, на някакъв тон или фраза, които да пробият преградата в мозъка му. И колкото повече му убягват, толкова повече расте убедеността му, че са там.

Започва да подозира, че не търси човешка песен, а нещо съвсем различно. Нещо едновременно познато и завинаги чуждо.

Същата нощ на няколко пъти сънува вода. Струва му се съвсем естествено, тъй като Сара му е обяснила, че на другия ден заминават с парахода, оставят огромната зала с хартиени книги, за да се насочат към планината, където се е приземил звездният кораб.

Новото пътуване с парахода може би щеше да обясни мъглявите му видения на вода.

По-късно разбра, че няма да стане така.

Разказът на Алвин

Денят настъпи. След всичките ни фантазии, приготовления и безкрайни подробности, ето ни най-после, и четиримата, застанали до отворения люк на „Ууфонска мечта“.

— Трябваше да си построим сал вместо това — нервно измърмори Хък, а от статичното електричество от главината на колелото й козината на крака ми се изправи. — Има толкова много реки, които можехме да проучваме през цялото лято, съвсем сами. И спокойничко да си половим риба.

Аз хипервентилирах гръклянните си торбички, сякаш зареждането на синкавите им тъкани с чист кислород щеше много да ми помогне там, където отивахме! За щастие Тюг беше дал на всеки от нас леки успокоителни, което можеше да обясни безгрижната отпуснатост на Ур-ронн.

— Аз не бих тръгнала със сал — сериозно отвърна Ур-ронн. — Щях да се намокря.

Всичките обърнахме да я погледнем, после всеки от нас по свой собствен начин избухна в смях. Клещовръх засъска, Хък се запревива, а аз умблирах, докато не започна да ме боли. О, Ур-ронн, какъв чешит само!

— Права си — прибави Клещовръх. — Балонът с горещ въздух щеше да е много по-добра идея. Хайде да уговорим Уриъл да използваме частите от батискафа за тази цел.

— Млъквайте, вие двамата! — малко несправедливо се скара Хък, тъй като тя бе започнала. Всички се обърнахме, когато се приближи Уриъл, следвана на две крачки от Тюг. Малкият непълен трек Зиз, вече възстановен от разпъването си, лежеше в специалната си клетка под изпъкналия прозорец на „Мечтата“.

— Взехте ли си картите? — Уриъл провери торбичката на Клещовръх, за да се убеди. Направени от ламинирана пластмаса чрез изобретен от човеци процес, листовете бяха здрави, издръжливи и следователно не съвсем законни. Но ние и без това се бяхме отправили към Бунището, така че нямаше проблем, нали? Бяхме проучили избрания от Уриъл курс, който щяхме да следваме веднага, щом колелата на „Мечтата“ докоснеха тинестото дъно.

— Компас?

Компаси имаха и Клещовръх, и Ур-ронн. Магнитно движещите се оси на Хък не би трябвало да им пречат много, ако нашата колесата приятелка не се развълнуваше прекалено.

— Фрегледахне тактиката фри непредвидени овстоятелства и рефетирахне колкото ножен фовече, като се ина фредвид вързането ни. Надяван се. — Уриъл поклати глава като човек, който изразява съжаление. — Остана сано още едно нещо, един фреднет, който да фотърсите, докато сте тан долу. Нещо, което аз искан да нанерите.

Хък проточи едно от очните си стълбчета към мен, за да ми сигнализира.

„Виждаш ли? Нали ти казвах!“ — предаде тя на визуален галдве. Дни наред Хък беше твърдяла, че трябва да има някакъв предмет, от който Уриъл отчаяно се нуждае. Таен мотив за цялата й подкрепа. Нещо, което само ние, с аматьорския си батискаф, можехме да открием. Не бях обръщал внимание на самоуверените й приказки. Проблемът при Хък бе, че тя е права точно толкова често, че да й позволява да го смята за природен закон.

— Ето какво търсите — каза Уриъл и вдигна в ръката си скицник, така че никой освен нас четиримата да не може да го види. На рисунката се виждаше покрита с шипове фигура с шест върха. От две от ръцете, протегнати в противоположни посоки, излизаха пипала или дълги кабели. Зачудих се дали не е някакво живо същество.

— Това е фреднет, който ни е изключително неовходин — продължи Уриъл. — Фо-важна от сания него оваче, е жицата, която виждате тук. Интересува ви иненно тя. Ще я взенете и ще я завържете за въжето от накарата, за да ножен да го изтеглим овратно.

„Леле“, помислих си аз. Четиримата с удоволствие щяхме да преровим Бунището за съкровища, дори в нарушение на Свитъците. Но сега да ни нареди да направим същото един мъдрец? Не беше за чудене, че тя предпочиташе да не позволява на гражданите наоколо да чуят тази ерес!

— Ще бъде изпълнено! — възкликна Клещовръх и за миг се олюля на два крака, за да отдаде чест с другите три. Що се отнася до останалите от нас, ние вече стояхме на рампата. Какво да правим? Да използваме това като повод да се откажем ли?

Добре де, помислих си го. Можете да ме завържете за Яйцето и да пеете, докато си призная.

Последен се качих на борда аз — освен ако не смятате Хуфу, провряла се между краката ми, когато се готвех да се мушна през люка. После го затворих и уплътнителят от мехур на скинк се опъна отгоре като имунна мембрана между пръстените на трек. Сега вече бяхме откъснати от почти всякакъв звук — освен съскането, клокоченето, тътненето и въздишането на четири уплашени хлапета, току-що осъзнали в какво затруднение са ги вкарали всичките им човекоподражателски мечти.

Измина половин мидура, докато се убедим, че въздушната система и обезвлажнителите работят както трябва. Клещовръх и Ур-ронн провериха всичко по списъка и Хък изпробва кормилните си прътове, докато аз приклекнах в задната част без никаква друга работа, освен да поглаждам манивелата, която щях да въртя в случай, че „Мечтата“ се нуждае от „двигател“. За да убия времето, започнах да умблирам на Хуфу, чиито нокти — добре дошло развлечение — нервно потръпваха и драскаха по външната повърхност на сърцепрешлена ми.

„Ако умрем, моля те, нека Уриъл поне върне труповете ни вкъщи — помислих си аз и това навярно беше молитва, както човеците често правят в трудни моменти, според книгите, които съм чел. — Нека нашите получат жизнената ми кост, която да вуфират и която да им помогне в скръбта и разочарованието им, че съм пропилял инвестираната им обич.“

Легенди

Всеки, който пътува с речен кораб и слуша властния бас на хуунски кърмчия, знае нещо за процеса, превърнал ги някога в пътуващи сред звездите същества.

Защото името на расата им очевидно произхожда от този звук. Според легендата, техните патрони гутхатсите, които осиновили и ъплифтирали предразумните хууни, останали очаровани от музикалната им дарба. Докато усъвършенствали речта, разума и другите тънкости, гутхатсите също подсилвали пронизителния, вибриращ, екот, който излиза от хуунската гръклянна торбичка, за да могат да обогатят зрялата възраст на клиентите си, когато те поемат отговорностите си в галактянското общество.

Така хууните щели да станат по-добри патрони, предвиждали гутхатсите, когато дойдел техният ред да предадат дара на мъдростта и да продължат един милиард годишния цикъл на интелекта в Петте галактики.

Днес ние познаваме хуунските си съседи като търпелив, разбран народ, бавно гневящ се, макар и храбър в тежки моменти. Трудно е да съпоставим този образ с реакцията на урските и по-късно на човешките заселници, когато за пръв път научили, че Високите са дошли на Джиджо — реакция на враждебност и страх.

Каквито и да са били първоначалните причини за тази омраза, скоро тя отслабнала, а после изчезнала само заедно поколение. Каквито и вражди да са разделяли нашите богоподобни предци, ние на Джиджо не ги споделяме. В последно време е трудно да открием сред Шестте някой, който може да заяви, че не харесва хууните.

И все пак, остава една загадка — защо изобщо са се заселили на Джиджо? За разлика от другите раси от Шестте, те не разказват истории за преследване, нито дори за търсене на пространство за възпроизвеждане. Когато ги питат защо тайнокорабът им, въпреки всички трудности, се е насочил към това скрито убежище, те свиват рамене и не могат да отговорят.

Едно-единствено загатване може да се открие в Свитъка на Изкуплението, където четем за разпит, проведен от последния глейвърски мъдрец, запитал хуунски заселник от първото поколение защо е дошъл народът му и получил следния дълбоко умблиран отговор:

„В тези (скрити) небеса дойдохме ние (с надежда) търсейки.

С (искрено) желание да открием (оплакваните) прешлени на (загубена) младост.

Тук бяхме пратени по съвета на — (мъдри, тайни) оракули.

Но не беше (опасното) пътуване напразно. Защото вижте какво с (радостна) изненада вече спечелихме.“

Казва се, че тогава хуунският заселник посочил към груб сал, направен от бамбукови стволове, намазани помежду си с дървесен сок, за да не пропускат вода — първият предшественик на всички плавателни съдове, заплавали след него по реките и моретата на Джиджо.

От нашата перспектива хиляда години по-късно е трудно да се изтълкува значението на всичко това. Може ли който и да е от нас днес да си представи нашите рунтави приятели без кораби? Ако пък опитаме да си представим как пътуват в космоса със звездни кораби, можем ли да ги видим по друг начин, освен да надбягват бурите и приливите, напредвайки между планетите, с кил, гребла и платна?

Не следва ли от тази логика, че и урсите някога са препускали из галактическите степи и звездните ветрове са развявали опашките им? Или че който и да е звезден кораб, създаден от човеци, трябва да напомня на дърво?

Из „Преоценка на джиджоския фолклор“ от Ур-Кинтун и Хърман Чанг-Джоунс,

Тарекски градски печатници, година 1901 от началото на Изгнанието

Дуер

Беше една мидура след падането на нощта, когато въгленчето пресече небето — проблясък, усилил се за миг, преди да се спусне на югоизток. Дуер знаеше, че не е метеорит, защото светлината летеше под облаците.

Едва след като изчезна зад следващата редица гористи хълмове, той чу ниско вибриране, съвсем слабо, доловимо над шумоленето на дървесните клони.

Дуер можеше изобщо да не го забележи, ако вечерята му се бе съгласила с него. Но червата му се бунтуваха още откакто четиримата човеци бяха започнали да попълват оскъдните си запаси с местна храна. Затова той клечеше над временната им отходна яма в процепа между два хълма и чакаше вътрешностите му да решат дали да приемат или да изхвърлят осигурената с труд вечеря.

И другите не бяха по-добре. Данъл и Дженин никога не се оплакваха, но Лена обвиняваше Дуер за къркоренето на червата си.

— Що за могъщ ловец? Минавал си през прохода десетки пъти, а не можеш да различиш кое е отровно и кое не!

— Моля те, Лена — бе казала Дженин. — Знаеш, че Дуер никога не е пресичал Отровната равнина. Той не може да направи нищо друго, освен да потърси храна, приличаща на нещо, което познава.

Данъл се опита да успокой духовете.

— При други обстоятелства щяхме да изядем магаретата, когато товарът им олекнеше. Но след пресичането на последните потоци животните са отслабнали и не можем да пожертваме нито едно от тях, защото другите няма да са в състояние да носят багажа ни.

Той говореше за тежестта на книгите, оръдията и специалните пакети, предназначени да превърнат човешкия живот оттатък Ръбатата планина в нещо повече от чисто дивашки. Ако накрая наистина се вземеше решение да останат тук завинаги. Дуер все още се надяваше, че няма да се стигне до това.

— Със сигурност знаем едно — продължи Данъл. — Човеците могат да оцеляват тук, на Сивите хълмове, при това без всички онези ферментационни процеси, с които сме свикнали вкъщи. В момента се приспособяваме към някои местни микроби, сигурен съм. Щом преждевремската банда е свикнала с тях, ние също ще можем.

„Да — помисли си Дуер. — Но оцеляването не означава удобства. Ако случаят с Рети е показателен, тези преждевремци са доста груба компания. Може би сега усещаме как са станали такива.“

И тъкмо тогава докато Дуер клечеше над временната им отходна яма, блестящото въгленче пресече небето над главата му. Никога нямаше да го забележи, ако гледаше в друга посока или бе зает с дейност, изискваща повече внимание. Сега обаче той мрачно проследи с поглед падащата звезда, докато последвалият я тътен не се понесе из каньоните, които повториха ехото му в нощта.

 

 

На следващия ден им се наложи отново да преминават през потоци.

Това бяха сурови земи и навярно предците на преждевремците бяха дошли тук именно поради тази причина. Вардени първо от Отровната равнина, а после от клисурите и бързите реки, Сивите хълмове бяха толкова отблъскващи, че из района обикаляха изследователи само веднъж на всяко поколение. Беше лесно да си представи как Фалън и другите са пропуснали малкото племе в пустошта, през която водеше групата си Дуер — област на серни гейзери и дървета, които ставаха все по-криви, колкото по-навътре проникваха. Ниските облаци като че ли се мръщеха и цупеха, пропускайки слънцето да се показва само за кратки мигове. От цепнатините в скалите висяха бради от зелен мъх, от които в мръсни локви се процеждаше мазна вода. Животните се държаха на разстояние и оставяха малко следи, които Дуер да души и озадачено да гледа.

Докато пресичаха бързеите на следващия поток, загубиха няколко магарета. Въпреки опънатото между двата бряга въже и нагазилите до кръста в студената вода Лена и Дуер, за да им помагат, три от уморените животни загубиха опора на хлъзгавите камъни. Едното се оплете във въжето и след известно време на ревове и дърпане умря, преди да успеят да го освободят. Другите две бяха отнесени. Минаха часове, докато съберат багажа им от плитчините. Пръстите на ръцете и краката на Дуер през цялото време сякаш изгаряха от ледено-гореща вцепененост.

Накрая, докато се сушаха на огъня на другия бряг, те прецениха щетите.

— Липсват четири книги, един чук и тринайсет пакета с барут — каза Данъл, като тъжно клатеше глава. — А водата е повредила и други неща.

— Да не споменаваме последния фураж за животните — прибави Дженин. — Отсега нататък ще ядат само каквото си намерят, независимо дали им харесва.

— Е, вече почти стигнахме, нали? — подметна Лена Стронг, За пръв път оживена, докато коленичила, разрязваше на парчета магарето, което се беше заплело. — Хубавото е, че поне известно време ще се храним както трябва.

После си легнаха за през нощта. Промяната в храната им се отрази добре, макар да се чувстваха малко виновни. На следващата сутрин изминаха още един хвърлей на стрела на изток, за да стигнат до огромна клисура с отвесни стени и бушуваща на дъното река.

 

 

Дуер се отправи нагоре по течението, докато Лена пое на юг. Дженин и Данъл останаха да ги чакат с изтощените магарета. Два дни в едната посока и още два в обратната — това беше договореният максимален срок. Ако дотогава нито един от двама им не откриеше път, може би щеше да им се наложи да направят сал и да се опитат да преодолеят бързеите. Перспективата не допадаше много на Дуер.

„Не казах ли на Данъл, че трябва да почакаме Рети? Може и да съм следотърсач, но тя съвсем сама е дошла от тази пустош.“

Той повече от всякога бе впечатлен от невероятната жилавост на момичето.

„Ако последва втора група и Рети е с тях, тя навярно ще ми се присмее, че съм попаднал в този капан. Ако знае някакъв таен пряк път, даже могат да стигнат преди нас. А това ще провали плановете на Данъл!“

Дори напредването успоредно на реката беше трудно и опасно катерене по стръмни скали, след това надолу по хлъзгавия бряг на леден приток, после още един… За изненада на Дуер, Калнокракия бе тръгнал заедно с него, отказвайки се от лагерния огън на Данъл и глезенето на Дженин. Пътят беше прекалено тежък за която и да е от обичайните лудории на нура. След известно време двамата дори започнаха да си помагат. Ловецът пренасяше животинчето през коварните, пенливи потоци. В други случаи Калнокракия избързваше напред, за да съобщи с крякане коя от двете пътеки изглежда по-безопасна.

Но реката и каньонът й продължаваха да ги измъчват. На моменти изглеждаше, че клисурата започва да се отваря, после изведнъж пак се затваряше, още по-тясна и стръмна отпреди. До пладне на втория ден Дуер кисело мърмореше за отвратителния терен. Продължаването напред, му се струваше безсмислено, пък и след няколко часа така или иначе трябваше да се откаже. Пръстите на ръцете и краката го боляха, както и разтеглените сухожилия по гърба и бедрата му. Но най-много го измъчваше мощния рев на водата, сякаш в главата му дни наред чукаше тит-будилник.

— Ти как смяташ, трябва ли да се връщаме? — попита нура той.

Калнокракия вдигна лъскавата си глава и погледна Дуер с онова измамно разумно изражение, напомнящо му за легендите, според които нурите можели да изпълняват желания — ако си поискаш нещо толкова лошо, че да не те интересува цената. Работниците наричаха това изражение „Да се посъветваме с някой нур“, което означаваше, че даден проблем е неразрешим и е време да смекчат раздразнението си с нещо по-твърдо за пиене.

— Е — въздъхни Дуер и взе раницата и лъка си, — предполагам, че няма да ни навреди, ако продължим още малко. Ще се чувствам глупаво, ако се окаже, че сме пропуснали брода точно след следващото възвишение.

Трийсет дури по-късно ловецът се катереше по трънливия склон, като проклинаше къпините и пропилата се в кожата му хлъзгава влага. Искаше му се вече да се е отправил обратно към горещата храна и сухото одеяло. Накрая стигна до място, където можа да се изправи, засмукал с устни кървяща драскотина върху опакото на дланта си.

Той се обърна… и зяпна през мъглата към онова, което се виждаше напред.

Ниско долу по цялата широчина на клисурата се простираше могъщ водопад, чийто рев беше заглушаван от буйната река. Огромна завеса от пръски й пяна.

Но не това бе накарало Дуер да зяпне.

Точно преди бучащия водопад, пресичайки реката от бряг до бряг, имаше широка ивица скалисти плитчини, които изглеждаха не по-дълбоки от глезен.

— Предполагам, че това решава въпроса дали да продължим напред — въздъхна той.

Малко по-късно двамата с Калнокракия най-после застанаха на отсрещния бряг. Лесно бяха прецапали брода, за да докажат, че е безопасен. Оттук през гората лъкатушеше очевидна животинска пътека, която излизаше от каньона в източна посока.

„На връщане ще потърся по-лек път за Данъл и другите. — Успехът го бе накарал да забрави за повечето от болките си. — Има възможност Лена да ме е изпреварила. Но все пак аз открих този брод и може да се окажа първи! Ако цялата тази тъпа история с чужденците свърши и се върнем вкъщи, ще проверя картите на Фалън, за да видя дали някой след заминаването на буюрите е обозначил това място.“

Огромният водопад му напомняше за долоския бент, мил спомен, който обаче горчиво го подсещаше защо е тук, толкова далеч от Сара и всички останали, които обичаше.

„Тук съм, за да оцелея. Сега работата ми е да се крия и да имам бебета от жени, които едва познавам, докато онези на Склона страдат и умират.“

Удоволствието от откритието се изпари. Дуер се опита да замести чувството си за срам с твърда решимост да изпълни задачата, която му бяха поставили. Той понечи да тръгне обратно през плитчините… после се закова на място, рязко изпитал изтръпващо усещане в, гърба.

Нещо не беше наред.

Дуер се намръщи, внимателно свали лъка и откопча колчана със стрелите. После, готов да стреля, той разшири ноздри, за да поеме въздух. Влагата му пречеше да различи каквото и да е. Но ако се съдеше по извития гръбнак на Калнокракия, нурът също го усещаше.

„Има някой — помисли си ловецът и бързо се насочи навътре към брега, за да се скрие сред първите дървета. — Или съвсем наскоро е имало.“

По-надалеч от реката бе истински хаос от миризми, нещо естествено за единствения брод в продължение на много левги. Животните идваха тук да пият вода и оставяха знаци, за да отбележат териториите си. Но Дуер усещаше още нещо недоловимо загатващо за опасност.

Болезнено осъзнал, че зад гърба му има открита вода, той навлезе още по-надълбоко в гората.

„Усещам мирис на… изгоряло дърво. Някой е палил огън, при това не много отдавна.“

Той се огледа, без да престава да души въздуха.

„Било е хей… там.“

Сред сенките на малка полянка на половин хвърлей на камък ловецът забеляза останките. Голяма яма с черна пепел.

„Някой от бандата на Рети?“ — разтревожи се той. Може би в момента го дебнеха Джаз и Бом и изчакваха най-удобния момент да стрелят в натрапника от страшния запад?

Шумоленето на вятъра в клоните, незабележимите движения на насекоми и птици — всичко това можеше да му подскаже много неща. Но тези земи и животни му бяха непознати, а ревът на водопада би заглушил дори преминаването на цяла рота от опълчението.

Калнокракия ниско изсумтя и започна да души земята, докато Дуер оглеждаше сумрака зад следващата редица дървета.

— Какво има? — попита той и коленичи до мястото, където нурът разравяше пласт неотдавна нападали листа.

И тогава го удари позната миризма.

„Магарешко лайно?“

Той рискува да хвърли бърз поглед… и нямаше нужда повторно да се обръща.

„Магарета? Но Рети каза, че преждевремците нямат магарета!“

Очите му вече се бяха приспособили към слабата светлина и Дуер различи следите от товарните животни по цялата полянка. Отпечатъци от копита на поне дванайсет магарета. Кол, на който са били завързани поводите. Утъпкани места, където трябва да са лежали.

Той отпусна лъка. Значи наистина е била пратена втора група, която е изпреварила тяхната по по-добър път, несъмнено водена от самата Рети.

„Е, поне преждевремците няма да са чак толкова много повече от нас, даже да не установим контакт така, както планира Данъл.“

В едно отношение облекчението му беше по-скоро лично. „Изборът ми на бъдеща партньорка може да не се ограничи само до Дженин, Лена или някоя начумерена братовчедка на Рети.“

Нещо обаче продължаваше да го гризе и не му даваше да остави лъка. Той преброи местата. Където бяха лежали магаретата и разбра, че просто са прекалено много. Или по-скоро, че има два различни вида утъпквания. Тези по-близо до огъня бяха по-малки, по-близо едно до друго…

„Не. Не може да бъде.“

Навсякъде другаде отдавна щеше да усети миризмата. Сега синусите му прониза остър, познат мирис. Той се наведе да вдигне кичур козина, все още покрит с пепел, след като собственикът му се беше въргалял след неприятното преминаване на реката.

Лъскави кичури урска грива.

От последната война бяха минали поколения. Въпреки това гърдите на Дуер се изпълниха с инстинктивен страх.

Урският керван из тези земи не можеше да означава нищо хубаво.

Тук, в пустошта, далеч от сдържането на мъдреците и Общностите, след като Шестте навярно вече бяха изчезнали, всички стари закони бяха загубили значението си. Както в дните преди Великия мир, Дуер знаеше колко опасни са тези същества, ако са ти врагове.

Безшумно като призрак, той пресече реката на зигзаг и се скри зад един от камъните на отсрещния бряг, докато Калнокракия просто, прецапа след него, очевидно нетърпелив да се махне оттук.

Дуер продължи внимателно да се оглежда още цяла мидура, докато накрая сърцето му започна да бие по-спокойно.

Най-после, когато вече изглеждаше безопасно, той прехвърли лъка си през рамо и пое надолу по течението, като тичаше когато и където можеше, бързайки на юг с новината за откритието си.

Аскс

Можете ли да видите дима, о, пръстени мои? Как се издига от новия отвор в пръстта на Джиджо? Две луни хвърлят бледи лъчи през онзи покров от сажди и осветяват кратер, в който тлеят изкривени метални форми.

От нашата втора съзнателна същност се разнасят разсейващи мисли. Какво казваш, пръстен мой? Че това е много голямо количество отпадъци? Отпадъци, които няма сами да се разпаднат обратно в природата?

Наистина е така. Можем ли да се надяваме, че чужденците сами ще почистят всичко? Ще са нужни сто магарешки кервана, за да отнесат толкова много твърди отпадъци до морето.

Друг пръстен предлага да се отклони течението на поток, за да образува езеро. Ако тук се прехвърли мулк-паяк, той може да разтвори греховните останки през вековете.

Ние гласуваме да пратим тези мисли във восъчния склад за по-късно разглеждане. А сега нека проследим събитията, докато се случват.

Развълнувана тълпа от зяпачи покрива склоновете над долината. Задържат ги зашеметени, преуморени проктори. По-високо по гористите хълмове ние зърваме тъмни редици от силуети — частите на опълчението заемат позиции. Оттук не можем да определим намеренията на ротите. Може би въпреки цялата безнадеждност, се готвят да защитят Общностите от непреодолимо отмъщение? Или вътрешноклановите вражди най-после са разрушили Великия мир и ние сами сме ускорили Деня на Страшния съд, разкъсвайки се помежду си със собствените си окървавени ръце?

Навярно дори командирите на онези мрачни батальони все още не знаят със сигурност.

Междувременно Ур-Джах и Лестър ръководят групи от смели урси, човеци, хууни и сиви кхюини, които се спускат в ямата с въжета и оръдия от буюрска стомана.

Отначало Ро-кен възразява, нали, пръстени мои? На припрян галседем ротенският пратеник осъжда онези, които нарича „разпътни мародери“. Един от останалите роботи се издига и разгъва острите си органи за наказване.

Вуббен настоява Ро-кен отново да погледне. Не може ли да разпознае искрените спасителни усилия? Цели две напрегнати дури ние висим над пропаст. После ротенът с неохотно мърморене нарежда на смъртоносната си машина да се върне. Засега.

От обаятелното, по човешки красиво лице на Ро-кен нашият верен стар рюк превежда нюанси на скръб и ярост. Наистина, тази раса е нова за нас и рюкът може да се е заблудил. И все пак, какво друго би трябвало да очакваме от онзи, чийто дом/лагер е в развалини? Чиито другари са ранени, мъртви или умиращи сред изкривените останки от заровената им под земята станция?

Яхнал другия робот, небесният мъж Ран понася страданието открито и насочва усилията на онези, които ровят сред развалините, с викове. Напрегнат, но окуражителен признак за сътрудничество.

Линг, другият небесен човек, очевидно е в шок, облегната на младия Ларк, който разравя с крак останките по ръба на кратера. Той се навежда и взима димяща летва, като подозрително я помирисва. Ние забелязваме, че главата му отскача назад, когато човекът изненадано възкликва.

Линг се отдръпва и иска обяснение. Чрез нашия рюк ние долавяме неохотата на Ларк, когато й показва димящата дъска, парче изгоряло дърво от джиджойска кутия или сандък.

Линг пуска ръката му. Тя се завърта и бърза към летящия механичен кон на Ран.

Много по-близо до тази купчина пръстени, Ро-кен е потънал в спор. Група пратеници разговаря с ротена и иска отговори.

Защо по-рано е заявил, че притежава правото и властта да заповядва на Светото яйце, след като сега е ясно, че свещеният камък яростно отблъсква него и вида му?

Нещо повече, защо се е опитал да всели раздор сред Шестте с безпочвената си клевета за човешкия клан? Със своята неоснователна лъжа, че нашите земянитски братя не са потомци на грешници, също като другите Пет.

— Вие, ротените, може да сте, а може и да не сте знатните патрони на човечеството — казва говорителят. — Но това не снема вината от нашите предци, които са дошли тук с „Убежище“. Не намалява престъплението им, нито пък накърнява надеждата им, с която са ни пратили по Пътя на Изкуплението.

В гласа на човешкия пратеник се долавя гняв. Но ние/„аз“ също усещаме силни нюанси на престореност. Усилие да се загаси огъня на дисхармония, който запали с разказа си Рокен. И наистина, в одобрение на гнева му се надигат урски гласове.

Сега нашият втори съзнателен пръстен изпуска парата на друго предположение.

Какво има, пръстен мой? Смяташ, че през цялото време именно дисхармонията е била намерението на Ро-кен? Че съзнателно се е опитал да предизвика конфликт сред Шестте?

Нашият четвърти пръстен възразява — каква може да е целта на такъв странен план? Да обедини Петте срещу Един? Да донесе отмъщение на същия онзи клан, който тези ротени обявиха за свой любим клиент?

Запазете това предположение за по-късно, о, пръстени мои. Ще го обсъдим после. А сега ротенът се готви да отговори. Той се изпъва и оглежда тълпата с изражение, което изглежда величествено и за човеците, и за онези, които ги познават — независимо дали носят рюкове.

В погледа му се чете доброта. Преуморено търпение и обич.

— Скъпи заблудени деца. Тази експлозия не беше отхвърляне от страна на Джиджо или на Яйцето. По-скоро някаква повреда в могъщите сили, които се съдържат в нашата станция, трябва да…

Той внезапно замлъква, когато към него приближават Ран и Линг, яхнали роботи. От погледите им струи мрачен гняв. Те шепнат в устройствата си и ротенът удивено ги гледа, внимателно заслушан. Моят рюк отново разкрива противоречивите му чувства, които накрая се сливат в бясна ярост.

Ро-кен казва:

— И така, сега (страшната) истина е известна. Открита. Доказана!

Не е случайна тази (унищожителна) експлозия.

Не е (малко вероятна) повреда — нито отхвърляне от вашето (прехвалено) Яйце.

Сега е известно. Доказано. Че това е било (мерзко, непровокирано) убийство!

Убийство чрез измама, чрез хитрост.

Чрез използване на подземни експлозиви. Чрез подло нападение.

Извършено от вас!

 

 

Той посочва с дългия си, изящен показалец. Тълпата отстъпва пред яростния гняв на Ро-кен и пред новината.

Веднага става ясно, че са го извършили ревнителите. Тайно, като са използвали преимуществото на многобройните естествени пещери в тези хълмове, те трябва усърдно да са изкопали тунел под станцията, за да поставят сандъци с взривяващ прах — примитивен, но мощен, — който после е чакал сигнал, подходящ символичен момент, за да избухне в пламъци и смърт.

— С химическите си скенери ние вече открихме дълбочината на общото ви вероломство. Колко незаслужени са били наградите, с които възнамерявахме да удостоим тези жестоки полузверове!

Ротенът може би щеше да говори още на уплашения народ, да прибави ужасни заплахи. Но в този момент нещо ново привлича вниманието му към димящата яма. Тълпата се разделя пред редица омазани със сажди спасители, които кашлят и дишат тежко под страшния си товар.

Ран извиква и скача от механичния си кон, за да види сгърчената фигура, поставена на носилка. Това е Беш, небесната жена. Нашият рюк не долавя искрици на живот в обезобразеното й тяло.

Тълпата отново прави път. Този път възкликва Ро-кен, издал напълно нечовешки стон. Върху оставената пред него носилка е другият от неговата раса, Ро-пол, за когото предполагахме, че е женска. (Негова партньорка?)

Този път от измазаното със сажди, но въпреки това прекрасно лице на жертвата се извива тънка нишка дъх, почти в инфрачервения спектър. Ро-кен се навежда по-близо, сякаш в опит за лично общуване.

Мъчителната сцена продължава само няколко мига. После нишката вече я няма. На носилката под ярките, студени звезди лежи втори труп.

Живият ротен се изправя в целия си ръст, ужасна гледка, излъчваща страшен гняв.

— Сега следва наградата, която заслужава (мерзкото) коварство! — извиква Ро-кен и вдига ръка към небето. В гласа му кънти такава ярост, че всички рюкове в долината се разтреперват. Някои човеци падат на колене. Нима дори сивите царици не изсъскват със страхопочитание и уплаха?

— Толкова време сте се бояли от (справедлива) присъда отгоре. Сега вижте нейното въплъщение!

Заедно с другите, ние/„аз“ поглеждаме нагоре, проследили вдигнатата ръка На Ро-кен.

Там забелязваме една-единствена сияеща светлина, която пресича небето. Безмилостен блясък, който бавно преминава от Паяжината към съзвездието, наричано от човеците „Меча“.

Огромният кораб все още е само далечна точица, но не премигва, нито блещука, а сякаш пулсира с изгаряща сетивата мощ.

„Такъв момент могат да са избрали само ревнителите — предполага нашият постоянно разсъждаващ втори съзнателен пръстен. — Ако целта им е била да сложат край на преструвките, не биха могли да измислят по-подходящ начин.“

Сара

Мъдрец Тейн искаше да разговаря с нея, преди да се отправи към пристана Канду. Ариана Фу също. И двамата настояваха да отложи пътуването си, но Сара нямаше търпение да замине.

И все пак, въпреки че до отплаването на „Катерица“ оставаше само мидура, тя импулсивно реши да посети стария си кабинет, високо в кулата, в която се помещаваше библиотеката по материални науки.

На запад от Голямото стълбище изкачването й първо я отведе до огромните лабиринти от лавици с книги по физика и химия, сред които неотдавнашното евакуиране беше оставило видими празнини; На мястото на липсващите томове бяха оставени бележки, които да помогнат за правилното им подреждане в случай, че сегашната криза отмине. Отделни участъци от дървената повърхност изглеждаха почти нови, което означаваше, че книгата е била извадена за пръв път след Великото отпечатване.

Извитият лабиринт събуди в душата й сложни чувства. В първите дни често се губеше, но това не я тревожеше, толкова щастлива бе да живее на това прекрасно място. В този храм на мъдростта.

Дългата година на нейното отсъствие почти не беше променила малкия й кабинет с тесния му прозорец, който гледаше към обточената със зеленина Бибур. Всичко изглеждаше точно, както го бе оставила, освен праха. „Е, винаги съм смятала, че ще се върна преди това.“ Мнозина се бореха да бъдат избрани от човешкия клан за този живот, финансиран от раса на фермери и събирачи, чиято единствена голяма грешна гордост бяха техните книги.

Закачената на отсрещната стена схема представяше „упадъка“ на различните диалекти, разпространени на Склона. Подобно на клони, излизащи от един корен, тук имаше издънки на всички галактянски езици, които се използваха в момента. Това по-старо изображение показваше интереса на учените към лингвистиката и съдържаше един неоспорим факт. Някога един милиард годишните галактянски езици са били съвършени, ефикасни кодове за общуване. Упадъкът им се разглеждаше като част от предречената спирала надолу към невинността на животинското сумтене — Пътят на Изкуплението, вече осветен от глейвърите — съдба, от която обитателите на Склона се бояха или за която се молеха, в зависимост от религиозните си пристрастия.

Човешките езици също бяха проследени в ретроспекция, не за един милиард, а за десет хиляди години. Земянитски авторитети като Чайлд, Шрадър и Ренфрю внимателно бяха възстановили изходните езици и много от техните граматики бяха по-съвършено структурирани, по-прецизни и недопускащи грешки, отколкото последвалите „хибридни“ жаргони. Какво по-добро доказателство, че човешкият упадък е започнал много преди пристигането на Джиджо? Нима във всички земни култури нямаше легенди за загубения Златен век?

Едно заключение — изчезналите патрони на Земята трябва да са били прекъснати по време на работата си и принудени да оставят човечеството завършено наполовина. Наистина, последвалият упадък беше скрит от някои лъскави трикове със съвършена техника. И все пак, много учени смятаха, че на земянитите им е оставало да извървят още много по който и да е път, водещ към повторно осиновяване и нов шанс, особено защото очевидно така или иначе бяха поели в тази посока.

„Това е ортодоксалното гледище. Моят модел използва същите данни, но предвижда друг резултат.“

Най-новата й схема напомняше на тази, само че обърната наопаки. Най-тънките корени се бяха преобразили в дървета, представящи Шестте, отправили се в нова посока.

„В много посоки.

Ако никой не им попречи.“

Предишния ден тя бе показала последните си проучвания на мъдрец Бонър, чийто ентусиазъм отново й донесе удоволствието от похвалата на колега.

— Е, скъпа моя — каза най-старият математик на Джиджо, като погали плешивото си теме, — като че ли наистина си постигнала нещо. Затова нека да насрочим семинар! Интердисциплинарен, разбира се.

Той подчерта ентусиазма си, като издаде на галдве звуци на развълнувано очакване.

— Ще поканим онези надути педанти от Лингвистиката. Да видим дали ще могат понесат да чуят дръзка нова идея за промяна. Ха!

Бонър навярно не беше проследил изцяло обясненията й за „свръхкодирането“ и за хаоса в информационната теория. Старият тополог просто се наслаждаваше на перспективата за оживен спор, който можеше да събори някой утвърден възглед.

„Само да знаеше какъв прекрасен пример за моята теза представляваш самият ти“, с нежност си бе помислила Сара. Тя не искаше да го разочарова.

— С малко късмет, ще можем да го направим, когато се върна от Събора.

Уви, за нея навярно нямаше да има завръщане от предстоящото пътуване. Или може би тогава щеше да открие, че сапьорите най-после са изпълнили дълга си и са съборили каменния покрив, за да поставят началото на предричаната епоха на мрак и невинност. Вече се канеше да си тръгне, когато внезапно тупване на бюрото й извести за пристигането на топка куриер. Над специалната Кутия потреперваше дебела тръба, току-що изхвърлила през отвора си топка, преминала преди това по лабиринта от кабели, който оплиташе библоския комплекс.

„О, не.“ Сара отстъпи назад, като се надяваше да си тръгне преди косматата топка да се разтвори. Ако не откриеше никого, тя просто щеше да се пъхне обратно в тръбата и да съобщи факта на изпращача.

Но топката бързо се разгъна и по кутията се изкатери мъничко, напомнящо на мишле същество, което радостно изписука, че е изпълнило предназначението, вложено в него от древните буюри — да доставя кратки съобщения по мрежа от преплетени тунели и лиани. Сара с въздишка протегна ръка и куриерът изплю в дланта й топло, гърчещо се топче.

Като потисна отвращението си, тя вдигна в ръка малкия симбионт — по-голям братовчед на папагалската бълха — и го остави да се гърчи в ухото й.

Както се опасяваше, скоро той заговори с гласа на мъдрец Тейн.

— Сара, ако получиш това съобщение, бих искал да поговорим, преди да си тръг… Изключително важно е да изясним всички недоразумения.

Последва продължителна пауза, после гласът припряно продължи:

— Мислех си затова и в последно време стигнах до убеждението, че тази ситуация е предимно по моя ви…

Съобщението прекъсна. Записващото насекомо се беше изчерпало. То отново започна да повтаря думите отначало.

„Вина ли? «Вина» ли беше думата, която мъдрецът се готвеше да изрече?“

Сара разтръска глава и разбрало, че вече не е желано, животинчето изпълзя от ухото й. Гласът на Тейн жално започна да се отдалечава, когато тя подхвърли бълхата обратно на малкия рунтав пратеник, който я хвана и я стисна между острите си зъби, така че да може да приеме отговора на Сара.

„Съжалявам“, едва не каза гласно тя.

„Трябваше да те извиня. Държа се нетактично, но беше добронамерен по своя високомерен начин.

Би трябвало да се чувствам почетена от предложението ти, въпреки че първия път ти го направи от чувство за дълг.

Реагирах неправилно, когато на погребението на Джошу ти поднови предложението си.

Преди месец смятах най-после да отговоря положително. На Склона има и по-тежък живот, отколкото онзи, който ти ми предлагаше.“

Но сега всичко се бе променило. За това се бяха погрижили чужденците. Дуер притежаваше онова, което щеше да е необходимо през настъпващата ера. Той щеше да живее и да плоди поколения на чудесни ловци-събирачи, ако наистина предстоеше епоха на невинност.

„Ами ако чужденците ни готвят смърт? Е, Дуер ще заблуди и тях и ще оцелее.“

Тази мисъл й достави болезнено удоволствие.

„Във всеки случай, каква полза ще има Джиджо от интелектуалци като нас, Тейн?“

Те двамата скоро щяха да са по-равни от всякога, еднакви в безполезната си отживялост преди края.

Сара не каза нищо на глас. Топката куриер разочаровано изписука. Тя лапна насекомото в бузата си, после влезе в тръбата и изчезна в лабиринта от Тунели, който опасваше Библос като система от артерии и вени.

„Но ти не си единственият — помисли си Сара. — Скоро ще последва повече от достатъчно разочарование.“

 

 

Когато Сара пристигна на пристанището, „Катерица“ вече изпускаше пара. Наблизо чакаше Ариана Фу. Здрачът хвърляше сенки върху количката й и старицата. Приличаше на някакъв хибрид между човек и г’кек.

— Иска ми се да имах още няколко дни да поработя с него — Каза тя и пое ръката на Сара.

— Ти вече направи чудеса, но нямаме време за губене.

— Следващият куриер по реката може да донесе жизненоважни новини.

— Знам. И бих дала какво ли не, за да получа вести от Ларк. Но с тази логика само се движим в затворен кръг. Ако се случи нещо важно, можеш да пратиш след нас урски куриер. Междувременно, имам… чувството, че трябва да побързаме.

— Нови сънища?

Сара кимна. Няколко нощи поред сънят й беше нарушен от неопределени образи от планински огън, после удавяне във вода. Може би това бе просто нов пристъп на клаустрофобията, която я беше мъчила преди години, когато току-що бе пристигнала под каменния покрив. Или навярно кошмарите й отразяваха нещо реално. Наближаваща кулминация.

„Мама вярваше в сънища — спомни си тя. — Дори когато ни учеше с Ларк да обичаме книгите и науката, тя обръщаше внимание именно на Дуер, винаги щом се събудеше с онези невероятни видения като малък… и после през седмицата преди тя да умре.“

Параходът изсвири с кипнали котли. Завързаните на кърмата край запечатаните сандъци с книги двайсет и пет магарета зареваха.

В странен контраст, от носа на кораба се разнесоха други звуци. Нежна, напевна музика, състояща се от успоредни поредици колебливи, малко носови ноти. Сара наклони глава.

— Състоянието му се подобрява все по-бързо.

— Вече има мотив — отвърна старицата. — Очаквах да избере по-прост инструмент като флейта или виолус. Но той свали цимбала от лавицата в музея и очевидно изпита огромно удоволствие, когато преброи струните му. Не е сложно да се научи да свири, а също и да приглася, когато някоя мелодия събуди спомените му. Във всеки случай той е готов за пътуването, така че — тя дълбоко си пое дъх с уморен и още — състарен вид, — предай на Лестър и на другите моите уважения, става ли? Кажи им да се държат.

Сара се наведе да я целуне по бузата.

— Ще го сторя.

Старицата с неочаквана сила я хвана за ръката.

— Лек път, дете. Ифни да закриля шестиците ви.

Шимпанзето започна да бута количката й нагоре по склона към спокойствието и вечерния огън. На Сара вече й беше станало навик да се съмнява дали някога отново ще види някого.

Капитанът даде заповед за отплаване и внимателно изкара скъпоценния си кораб от камуфлажния заслон. Джоп и Улгор се присъединиха към Сара на перилата, наред с неколцината мрачни библиотекари, определени да откарат книгите в несигурна безопасност сред пустошта. Скоро кипящите тласъци на страничните колела възприеха успокоителен ритъм и обединиха усилията си с течението на Бибур, за да ги поведат надолу по реката.

Човекът от космоса съсредоточено свиреше. Прегърбен над малък, трапецовиден инструмент, той удряше по струните му с две малки заоблени чукчета и макар често да грешеше, лицето му сияеше от удоволствие. Музиката се сля с горчивите и нежни спомени на Сара, докато гледаше отдалечаването на мощната крепост. Каменният покрив сякаш висеше във въздуха като търпелив Божи юмрук.

„Чудя се дали някога ще се върна тук.“

Скоро отминаха най-западния край на отсечения с лазер камък — мястото за стриване на тленни останки. Днес нямаше траурни знамена, нито оплаквачи или заети малки непълни треки, който поглъщаха плътта и подготвяха белите кости за морето. Но после, сред сумрака, тя забеляза самотна фигура, която гледаше надолу към реката. Висок и изправен, с лъскава, сребристосива коса, човекът леко се облягаше на бастун, макар изобщо да не изглеждаше слаб. Дъхът на Сара секна, когато „Катерица“ мина покрай него.

Мъдрец Тейн кимна — приятелски, дори прекалено емоционален жест за такъв сдържан човек. После, за огромна нейна изненада, той вдигна ръка в израз на неукрасена добронамереност.

В последния момент тя отстъпи и вдигна собствената си ръка. „Мир“, помисли си Сара.

Библос остана зад пуфтящия кораб и потъна в спускащата се нощ. Наблизо се разнесе гласът на Непознатия, който пееше за пътуване без завръщане. Разбира се, стиховете изразяваха неговата ужасна загуба и мъчителният му преход. Но в същото време Сара чувстваше, че те се отнасят за нежните и болезнени сблъсъци в собственото й сърце.

Защото заминавам отвъд мрачния хоризонт

и името ти нивга не ще науча аз…

Разказът на Алвин

Нямах нищо против, че мястото ми е отзад, далеч от прозореца. Поне не по време на продължителното спускане от скалата, с все повече приближаващото се отдолу море. В края на краищата, аз бях виждал това и преди, а другите не. Но щом стигнахме до водата и приятелите ми заохкаха и заахкаха какво са видели през издутия люк, аз започнах малко да негодувам. Това ми пречеше и като писател, защото по-късно трябваше да опиша спускането на читателите си. В най-добрия случай можех да виждам пустия син участък над гърбовете на другарите си.

Сега, като се замисля, ми се струва, че имах възможност да реша проблема по няколко начина.

Първо, можех да излъжа. Искам да кажа, че не бях решил дали да направя от тази история роман, а според господин Хайнц художествената литература е вид лъжа. По-късно можех да вмъкна и прозорец отзад. По този начин моят герой щеше да опише всички неща, за които само бях чул от другите. Или можех да кажа, че през цялото време съм бил отпред. В литературата, ако искаш, можеш да си и капитан.

А навярно би трябвало да напиша историята от името на Клещовръх. В края на краищата, този кораб беше негов повече, отколкото на който и да е друг от нас. А и той най-добре виждаше какво става. Това би означавало, че щеше да ми се наложи да пиша правдоподобно от кхюинска гледна точка. Не че е толкова чужда, колкото трекската предполагам. Но все пак може би още не съм готов да приема такова предизвикателство.

Във всеки случай, засега този полудостоверен вестникарски стил ще трябва да свърши работа, а това означава да разказвам каквото наистина съм видял, почувствал и чул.

Спускателните макари предаваха постоянно вибриране по въжето. Отворът за свеж въздух съскаше и клокочеше до лявото ми ухо, така че усещането изобщо не бе като спокойното спускане в тихите дълбини, което си бях представял. От време на време Ур-ронн ахваше: „Какво беше това?“ и Клещовръх разпознаваше някаква риба, рибовидно или плъзгач — създания, които хууните обикновено виждаха мъртви в мрежите си, а урсите изобщо не бяха и зървали. И все пак тук нямаше фантастични чудовища. Нямаше и вълшебни минарета на подводни градове. Поне засега.

Светлината отслабна много бързо. Скоро единственото, което можех да различа, бяха малките нишки фосфор, намазани от Тюг на важни места из кабината, като например по върховете на моите ръчки, дълбокомера и лостовете за освобождаване на баласта. Тъй като нямах друга работа, аз анализирах миризмите, носещи се до мен откъм приятелите ми. Познати миризми, но никога толкова остри, колкото сега. А това беше само началото.

„Основателна причина да се радвам, че с нас няма човек“, помислих си аз. Един от многобройните проблеми, допринасящи за търканията между урсите и земянитите, бе как мирише всяка раса за другата. Дори днес и въпреки Великия мир, не смятам, че който и да е от двата клана би се радвал много, ако го затворят за продължително време в огромен ковчег заедно с другия.

Ур-ронн започна да съобщава дълбочините, които виждаше на дълбокомера. Когато потънахме на седем кабела, тя включи прожекторите, които пронизаха с двойни лъчи студените, тъмни води. Очаквах приятелите ми отпред да възобновят развълнуваните си възклицания, но очевидно на тази дълбочина нямаше толкова много за гледане. Клещовръх разпознаваше по нещо едва на всеки няколко дури. Гласът му звучеше разочаровано.

На девет кабела всички се напрегнахме. Защото предишния път злополуката бе станала на тази дълбочина. Но не се случи нищо неочаквано. Така и трябваше, тъй като Уриъл лично беше проверила всяко копито от въжето.

На единайсет и половина кабела в кабината изведнъж стана ужасно студено и за кратко се образува мъгла. Всички твърди повърхности се навлажниха и Хък започна да върти ръчката на обезвлажнителя. Аз протегнах ръка, за да докосна корпуса от гару, който ми се стори значително по-студен. „Ууфонска мечта“ се завъртя и леко се наклони. От предварителните си проучвания знаехме, че трябва да очакваме преход към дълбоко студено течение. И все пак, това действаше обезпокоително.

— Сега ще уравновеся баласта — съобщи Хък. Най-близо до абсолютния център, тя използва хитроумните помпи на Уриъл, за да прелее вода между трите резервоара, докато нивата във всичките се изравниха. Това щеше да е жизненоважно, когато стигнехме до дъното, за да не се преобърнем в историческия момент.

Замислих се за това, което правехме. От галактянски гледна точка нашата експедиция беше абсолютно примитивна, разбира се. Земната история обаче предлага много по-ласкателни сравнения — и това навярно е една от причините, поради които ние четиримата я намираме за толкова привлекателна. Например, когато Жул Верн е пишел „Двайсет хиляди левги под морето“, нито един човек не се е бил спускал на такава дълбочина в океаните на Тера^[9], на каквато бяхме ние сега. Ние, диваците от Джиджо.

— Вижте! — извика Хък. — Там долу няма ли нещо?

Тези нейни очи. Макар че се взираше покрай Клещовръх и Ур-ронн, тя първа бе зърнала дъното. Ур-ронн включи прожекторите и скоро те тримата пак започнаха да ме подлудяват с охкания, ахкания и удивени к-к-к-кания. Ядосан, аз завъртях ръчката и задните колела се задействаха, а приятелите ми започнаха да ми викат да престана и се съгласиха да ми описват какво виждат.

— Тук има някакво олюляващо се растение — каза Клещовръх, вече без да заеква. — И още едно, съвсем тънко и прозрачно. Не знам как живеят без светлина тук долу. Има много като тях и всички се олюляват. А в тинята има извити пътеки и някакви странни риби, които се скриват и се появяват от прозрачните растения…

След още малко обяснения в този дух с радост бих се съгласил да продължат с удивените си възклицания. Но не казах нищо.

— … А там има някакви куртлови раци — яркочервени и по-големи от всички други, които съм виждал досега! Ами онова там какво е, Ур-ронн, тинест червей ли? Сигурна ли си? Само какъв тинест червей!… Хей, какво е онова? Не е ли дро…

— Половин кавел до дъното. Сигнализирам на равотниците горе да зававят сфускането.

Ярки електрически искри пронизаха мрака в кабината, когато тя докосна контактния ключ и прати кодови импулси от акумулатора ни по втъкания в кабела изолиран проводник. Минаха няколко дури, докато тътнежът на спускателните макари се превърне в остро скърцане на спирачки. „Ууфонска мечта“ се разклати и всички се олюляхме. Ноктите на Хуфу задраха рамото ми.

Спускането се забави. За мен това бе особено мъчително, тъй като не знаех още колко остава до дъното, кога ще стигнем до него или с каква скорост. Естествено, никой не споделяше с добрия стар Алвин!

— Хей, момчета — отново започна Клещовръх: — Струва ми се, че току-що видях…

— Уравновесяване на баласта — съобщи Хък, насочила по едно очно стълбче към всеки от резервоарите.

— Фокусиране на фрожекторите — прибави Ур-ронн. — Зиз фоказва едно жълто фифало отдясно. Течението е в тази фосока, фет възела.

— Момчета… — измърмори Клещовръх. — Току-що видях… о, няма значение. Дъното като че ли е наклонено наляво, може би под двайсет градуса.

— Завъртане на предните колела за компенсация — отвърна Хък. — Алвин, може да се наложи бавно завъртане на двигателните колела назад.

Това с един замах изтри предишното ми негодувание.

— Хо-оп — казах аз и завъртях манивелата пред мен, с което задвижих задните колела. Поне се надявах, че са се задвижили. Нямаше да разберем със сигурност, докато не стигнехме до дъното.

— Сега — съобщи Хък. И после, очевидно спомнила си за неточните си преценки по време на изпитателното спускане, прибави: — Този път със сигурност. Дръжте се!

 

 

Когато някой ден пиша за всичко това на базата на записките си, навярно ще разкажа как тинята внезапно се е раздвижила при заораването ни в океанското дъно, как сме издълбали дълга бразда, разкъсвайки подводните растения и сме предизвикали паника сред слепите морски създания. Може би аз ще се хвърля към струята солена вода, нахлуваща през едно-две разкъсани уплътнения, отчаяно запушени в последния момент от героичния екипаж.

Но онова, което навярно няма да призная в окончателния вариант на книгата, е, че дори не успях да усетя точно кога колелата ни са докоснали дъното. Този момент ми е, ами, повече от неясен. Все едно, че забиваш вилица в кората на шуров плод и не си съвсем сигурен дали вече си стигнал до ядката.

Неясна беше и картината около нас, когато всичко се успокои и се показа абсолютно черен свят, освен двата заслепяващо сини коридора, прорязвани от прожекторите. В тези тесни тунели можех да видя полегата равнина от тиня, нарушавана тук-там от бледи тънкостебли „растения“, които нямаха нужда от слънце, за да живеят, макар че изобщо не ми е ясно от какво друго биха могли да живеят всъщност. Листата или клонките им като че ли се люлееха назад-напред, сякаш от ветрец. Под светлината на прожекторите ни не помръдваха никакви животни, което не бе изненадващо. Нима ние, живеещите на повърхността, нямаше да се скрием, ако някакъв странен съд се спуснеше отгоре ни с оглушителен шум и пронизваща светлина?

Сравнението изскочи от само себе си и аз се зачудих дали някои подводни местни обитатели не са решили, че току-що е настъпил техният ден на страшния съд.

С телеграфския си ключ Ур-ронн предаде съобщение до всички горе, които чакаха да го чуят. „Ние сме долу — сигнализира тя. — Всичко е наред.“

После искрите отново заподскачаха в малкия отвор, този път без Ур-ронн да докосва ключа. Отговор отгоре.

„Чудесна новина. Продължавайте.“

— Готов ли си, Алвин? — извика назад Клещовръх. — Пъден напред, четвърт възел.

— Пълен напред, четвърт възел, капитане — отвърнах аз.

Мускулите на гърба и ръката ми се свиха. Отначало ръчката като че ли се завъртя неохотно. После усетих, че магнитната главина се задейства — странно чувство на привързаност към части, принадлежали на някога живи г’кеки, за което се опитвах да не мисля. Специалните кални влакна явно действаха, защото усещах съпротивление. „Ууфонска мечта“ потегли напред.

Опитах се да поддържам постоянна скорост. Клещовръх викаше на Хък накъде да насочва батискафа, докато държеше картата на Уриъл за сравнение. Ур-ронн съпоставяше посоката ни с компаса. Кабелът и въздушният маркуч продължаваха да предават далечния тътен на спускателните макари. Затвореното пространство отекваше от дълбоката ми работна умбла, но никой не негодуваше. Звукът се увиваше около мен, докато се почувствах заобиколен от хуунски моряци, които правеха теснотията по-поносима. Като на кораб в открито море, ние бяхме съвсем сами, зависими от късмета на Ифни и от собствената си изобретателност, за да успеем да се върнем вкъщи.

— Какво казваше точно преди да стигнем на дъното, Клещовръх? — попита Хък. — Че си видял нещо ли?

— Нещо е ного зъви, овзалаган се! — подразни го Ур-ронн. — Нали точно тук се фредфолага да видин чудовища?

„Чудовища“, помислих си аз. Умблата ми се съгласи със смехопотръпване.

Клещовръх спокойно прие закачката.

— Само им дайте време, приятели. Никога не можете да кажете кога… там! Наляво — точно това видях и преди!

„Мечтата“ леко се наклони настрани, когато Хък и Ур-ронн се наведоха напред, за да погледнат и накараха задните колела да загубят половината от тягата си.

— Хей! — възнегодувах аз.

— Хм, прешленолишена да съм… — измърмори Хък.

— А фък аз да се нанокря — прибави Ур-ронн.

— Хайде де, тревопасни такива… — изхленчих.

В този момент дъното се наклони малко повече и онова, което виждаха те, най-после попадна в тесния ми зрителен тунел.

— Хр-рм-рм! — възкликнах аз. — Значи от това толкова сте се развълнували? Купчина отпадъчни ковчези?

Те лежаха пръснати по океанското дъно, с кантове по всички ръбове, много от тях полупотънали в тинята. Десетки. Предимно продълговати и правоъгълни, макар че имаше и няколко с форма на бъчви. Естествено, бяха изчезнали всички следи от панделките, които някога ги бяха украсявали, отдавайки почит на костите, осите или изхабените оръдия, изхвърлени от предишните поколения преждевремци.

— Но отпадъчните кораби никога не идват в Цепнатината — възрази Хък, като протегна към лицето ми две от очните си стълбчета. — Не е ли така, Алвин?

Обърнах се да погледна покрай проклетите й блуждаещи очи.

— Така е. И все пак, официално Цепнатината е част от Бунището. Просто друг район от същото всепоглъщащо еди-какво си.

— Тектонична разседна зона — вметна Ур-ронн.

— Да, благодаря. Така че е съвършено законно място за изхвърляне на отпадъци.

— Но щом не идват кораби, как се е оказало всичко това тук?

Опитах се да видя какви видове ковчези има и какви не. Това можеше да ми помогне да определя кога са били изхвърлени. Нямаше човешки сандъци, нито урски тръстикови кошове, което не беше изненадващо. До този момент бях успял да различа само г’кекски и кхюински контейнери, което означаваше, че са адски стари.

— Сандъците са дошли от същото място, откъдето и ние.

Хък — обясних аз. — Някой ги е изхвърлил от Крайната скала.

Хък зяпна. Тя понечи да каже нещо, после се отказа и аз почти успях да чуя колелцата, които се въртяха в главата й. Изхвърлянето от суша просто не се правеше. Но тя вече трябва да се бе сетила, че това място е допустимо изключение. Щом част от Бунището наистина минаваше точно под Крайната скала и ако се приемеше, че в района някога е имало селища, това би бил по-евтиният начин да погребат дядото си, отколкото да пратят ковчега му с кораб по море.

— Но как тогава сандъците са стигнали толкова далече от сушата? Вече сме изминали цели кабели разстояние.

— Приливите, свличанията на тиня — отвърна Клещовръх. Но аз изтътнах в несъгласие.

— Забравяш как се предполага, че действа Бунището. То всмуква нещата, нали така, Ур-ронн?

Ур-ронн отчаяно изсъска на упоритото ми свръхопростяване. Тя посочи с двете си ръце.

— Едната тектонична флоча се флъзга фод другата, нали развирате, овразува цефнатина и отнася със себе си старото норско дъно.

— За да бъде увлечено под земята, стопено и обновено, да мине под Склона и да създава вулкани. Да, схванах. — Хък замислено насочи напред и четирите си стълбчета. — Откакто тези неща са били изхвърлени са минали стотици години и от мястото, където са паднали, отпадъците са стигнали само дотук, така ли?

А преди няколко секунди се бе удивила какво огромно разстояние са изминали сандъците от скалата! Предполагам, че това показва колко различно може да изглежда времето, когато го разглеждаш от перспективата на един живот и от тази на планетните цикли. За сравнение, струва ми се, човеците няма какво толкова да се хвалят, че живеели двойно повече от урсите. Всички ние достатъчно скоро ще попаднем в бавната смилателна система на Джиджо, независимо дали чуждите нашественици ще ни оставят на мира или не.

Клещовръх и Ур-ронн се консултираха с картите си и скоро ние отново бяхме на път, оставяйки това гробище, където поколения преждевремци бавно пътуваха към опрощението в стопения камък.

 

 

Около половин мидура по-късно с чувство на огромно облекчение, ние открихме онова, което искаше Уриъл.

Дотогава ръцете и краката вече ме боляха от поне две хилядите завъртания на манивелата в отговор на настоятелните нареждания на Клещовръх „Ускори!“, „Забави!“ или „Не можеш ли да действаш малко по-бързо?“. От нас четиримата очевидно само той се наслаждава, без да изпитва никакви страхове или физически болки.

Ние, хууните, избираме нашите капитани и после безпрекословно им се подчиняваме, когато има какъвто и да е проблем — а цялото това пътуване аз мислено определях като „ужасен проблем“, — затова оставих всякакви възражения за по-късно, когато си представях по най-колоритни начини как си разчиствам сметките с Клещовръх. Може би следващият проект на бандата ни би трябвало да е балон с горещ въздух. Така че той да е първият кхюин, летял във въздуха, откакто са се отказали от звездните кораби. Ще му е от полза.

Когато Хък най-после извика: „Еврика!“, аз вече усещах бедните си мускули и оси така, сякаш бяхме пресекли цялата Цепнатина, че и повече. „Не е за чудене, че Уриъл ни отпусна толкова много кабел и маркуч!“ — облекчено си помислих аз.

Едва по-късно се запитах: „Откъде е знаела къде да ни каже да търсим това гадно нещо?“

Предметът лежеше полузаровен в тинята на дванайсетина кабела южно от мястото, където се бяхме спуснали на дъното. Ако се съдеше по тази част, която се виждаше от моята „позиция“ в дъното, той се състоеше от дълги шипове, всеки изпънат в различна посока, сякаш към шестте лица на куб. Шиповете завършваха с големи топки, кухи, предположих аз, които им пречеха да потънат в тинята. Очевидно беше направен така, че да бъде открит, тъй като бе оцветен в ослепително червено и синьо. Червено, за да изпъква отблизо, тъй като този цвят почти не се среща под водата, и синьо, за да се вижда отдалече, ако прожекторът ви случайно го освети в плътния мрак. Въпреки това трябваше да сте на не повече от кабел от него, за да го видите, така че никога нямаше да го намерим, без напътствията на Уриъл. И пак се бе наложило да обиколим два пъти по спирала, преди да го забележим.

Това беше най-странното нещо, което някой от нас бе виждал. И не забравяйте, че съм чувал г’кекска умбла и съм присъствал на трекско влениране.

— Буюрско-ско ли е? — попита Клещовръх. Наред със завърналото се заекване, от кракоустите му се долавяше суеверно страхопочитание.

— Обзалагам се, че това не е буюрско — отвърна Хък. — Ти как мислиш, Ур-ронн?

Нашата урска приятелка протегна шия покрай Клещовръх и долепи муцуна до изпъкналия прозорец.

— Няна начин вуюрите да са нафравили такова ужасно и страшно нещо — съгласи се тя. — Не е в техния стил.

— Разбира се, че не е в техния стил — продължи Хък. — Но аз знам в чий стил е.

Всички я зяпнахме. Естествено, тя разтегли момента и заговори едва, когато бяхме на ръба да заудряме с юмруци.

— Урско е — със самодоволна увереност заключи Хък.

— Урско ли! — изсъска Клещовръх. — Откъде можеш да си толкова…

— Овясни — каза Ур-ронн, като изпъна глава, за да се втренчи в нея. — Този фреднет е сложен. Уриъл не ви ногла да го изкове. Дори земянитите нянат такива неща.

— Точно така! Не е буюрски, а и никой, който в момента живее на Склона, не би могъл да го направи. Следователно има само една възможност. Трябва да е бил оставен тук от преждевремски звезден кораб, когато някоя от Шестте раси — седем, ако смятате глейвърите — е пристигнала на Джиджо и преди заселниците да потопят всичко, за да се присъединят към останалите от нас като първобитни същества. Но коя е тази раса? Бих елиминирала нас, г’кеките, тъй като сме били тук адски отдавна и се обзалагам, че досега предметът щеше да е отнесен далеч по-нататък в Цепнатината. Същото навярно се отнася за глейвърите, кхюините и треките.

Във всеки случай, факт е, че Уриъл знаеше къде точно да го открием!

Козината по ръба на ноздрата на Ур-ронн настръхна. Гласът й прозвуча по-студено от заобикалящия ни океан.

— Предполагаш, че това е заговор.

Г’кекските очни стълбчета се усукаха и потръпнаха.

— Не някой ужасно подъл — увери я Хък. — Може би просто разумна предпазна мярка.

Помислете малко, приятели. Да речем, че сте пристигнали да установите преждевремска колония на забранена планета. Трябва да се избавите от всичко, което може да се засече при повърхностна проверка от някой институтски инспектор, така че корабът и сложното ви оборудване се налага да изчезнат. Космосът наоколо не става. Това е първото място, което претърсват ченгетата. Затова ги потопявате сред всички боклуци, които буюрите са изхвърлили, преди да напуснат Джиджо. Засега звучи добре.

Но после се запитвате: „Ами ако се появи нещо неотложно? Ами ако някой ден потомците ви имат нужда от някакъв сложен уред, който да им помотае да оцелеят?“

Ур-ронн сведе коничната си глава. В сумрака не можех да видя дали изразява тревога или усилващ се гняв. Побързах да се намеся.

— Хр-рм. Намекваш за много неща. За тайна, пазена поколения наред.

— Цели векове — съгласи се Хък. — Уриъл несъмнено е разбрала от своята майсторка и така нататък до първите урски заселници. И преди Ур-ронн да ми отхапе някоя от главите, нека побързам да прибавя, че през годините урските мъдреци са проявявали огромна сдържаност и изобщо не са се опитали да използват това скривалище по време на войните с кхюините, после с човеците, дори когато е започвало да им пари под опашките.

И това целеше да успокои Ур-ронн? Побързах да спася Хък от осакатяване.

— Навярно… хрм… човеците и кхюините са имали свои собствени скривалища, така че всички са квит. — И едва тогава осъзнах собствените си думи. — Може би в момента всички ровят в скривалищата си, докато ние изпълняваме тази роля вместо Уриъл.

Последва продължително мълчание.

— Леле-ле — обади се накрая Клещовръх. — Онези чужденци горе на Поляната трябва наистина да са уплашили възрастните-ните.

Нова пауза, после Хък продължи:

— Тъкмо заради това се надявам да е всичко това. Заради чужденците. Общи действия на Шестте, а не нещо друго.

Ур-ронн нервно изви шия.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че бих искала да получа честната дума на Уриъл, че сме тук долу в търсене на сили за защитата на всички Общности.

„А не просто за въоръжаването на урското опълчение за някои от злобните битки, за които сме чували слухове“, помислих си аз, довършвайки намека на Хък. В нервните секунди след това не можех да предвидя какво ще последва. Дали напрежението, тревогата и лекарствата на Тюг бяха довели нашата урска приятелка до такова състояние, че уловката на Хък да я накара да я захапе?

Шията на Ур-ронн леко се поизправи. Усилие на добра воля, видях аз на слабата фосфорна светлина.

— Ти инаш… — като дишаше тежко, започна тя. — Ти инаш клетвата на този урс, че ще стане така.

И тя повтори обета си на галактически две. После усърдно се изплю на пода, сериозна постъпка от страна на нейния вид. Знак за искреност.

— Хр-рм, ами, това е страхотно — казах аз, като умблирах за мир. — Не че който и да е от нас изобщо си е мислил нещо, друго. Нали така, Хък? Клещовръх?

И двамата побързаха да се съгласят и напрежението поотслабна. Под повърхността обаче, вече бяха посети семената на тревогата. „Хък — помислих си аз, — ти донесе пълно със скорпиони гърне в спасителна лодка и после го пусна, просто, за да видиш кой плува най-добре.“

Отново потеглихме и скоро се приближихме достатъчно, за да разберем колко голям в действителност е предметът. Всяко едно от напомнящите на балони неща по краищата на шиповете беше по-голямо от „Ууфонска мечта“.

— Ето един от кабелите, за които говореше Уриъл — съобщи Клещовръх, като махна с лапа към един от шиповете, от който по сравнително права линия излизаше блестяща черна нишка, макар и заровена на места, насочена на север, натам, откъдето бяхме дошли.

— Обзалагам се, че е скъсан някъде по пътя до скалите — предположи Хък. — Навярно е стигал до някоя тайна пещера близо до Крайната скала. Оттам биха могли да изтеглят предмета, дори без нито един урс да си намокри копитата. Кабелът сигурно е бил прекъснат от свличане или земетресение, като онова, което уби родителите ми. Това тук гарантира, че пак ще могат да намерят въжето, дори първият край да е изгубен.

— Звучи логично. И обяснява нещо, което ме озадачаваше — защо Уриъл разполагаше с толкова много оборудване. Неща, които се оказаха толкова полезни за спускането. Всъщност, чудя се защо изобщо й трябвахме. Защо не е имала свой собствен скрит батискаф?

Ур-ронн започваше да излиза от унинието си.

— Един г’кекски счетоводител редовно инвентаризира склада на ковачницата. Щеше да завележи нещо толкова нетифично за урсите, като фодводница, фросто да си лежи там, готова за изфолзване.

В гласа й се долавяше сарказъм. Но Хък въпреки това се съгласи.

— Тя разполагаше с най-трудните части — помпите, вентилите и уплътнителите. Сигурна съм, не Уриъл и нейните предшественички са смятали, че ще могат да направят корпуса и останалото само за няколко месеца. Кой изобщо е очаквал, че ще се наложи да се действа толкова бързо? Освен това, ние сме тайфа луди хлапета и й предлагаме съвършено прикритие. Никой няма да ни свърже с божествените скривалища от галактянското минало.

— Предпочитам да смятам — с драматично приглушен глас се намеси Клещовръх, — че истинската причина, поради която Уриъл ни помоли да й позволим да се присъедини към групата ни, беше конструкцията и майсторската изработка на нашия кораб-раб.

Престанахме да се дърлим, за да го зяпнем за миг — после малката кабина се изпълни със смях, който накара корпуса да завибрира и събуди Хуфу от дрямката й.

След това четиримата се почувствахме по-добре и бяхме готови да продължим мисията си. Очевидно трудната част бе изпълнена. Сега просто трябваше да наредим на Зиз да закрепи скоба за въжето от другата страна на тайнствения предмет и да сигнализираме на Уриъл да го изтегли. После идваше дългото чакане, докато бавно се издигнем на повърхността, тъй като г’кеките и урсите са още по-податливи на декомпресия от човеците, ако въздушното налягане се променеше прекалено бързо. От книгите знаехме, че това е ужасна смърт, затова приемахме досадното изкачване като необходимост. Имахме достатъчно храни, както и лични вещи, които да ни помогнат да убием времето.

И все пак изпитвах известна тревога. Клаустрофобията не беше нищо в сравнение с изпитанието, което щеше да започне, щом всеки един на борда — всеки по собствения си начин — изпиташе нужда да иде, както евфемистично се изразяваха някои земянитски книги, „до тоалетната“.

Но изглежда в закачването на второто въже щеше да има малък проблем.

Видяхме го веднага, щом заобиколихме да погледнем предмета от другата страна.

Вторият кабел липсваше.

Или по-скоро беше прерязан. Нови наглед метални нишки леко се люлееха сред подводните течения, увиснали от края на предмета като разплетена урска опашка.

Ала това не беше всичко. Щом Ур-ронн освети с прожектора океанското дъно, видяхме в тинята пътека, извиваща се на юг в посоката, в която очевидно е било опънато въжето. Никой от нас не знаеше как да определи дали е била оставена преди дни, ядури или години. Но наум ни идваше думата „неотдавна“. Нямаше нужда да го казваме на глас.

Засвяткаха електрически искри, докато Ур-ронн съобщаваше ситуацията на онези, които ни чакаха в света на въздуха и светлината. Продължителното забавяне красноречиво говореше за изненадата им. После пристигна отговор, пропуквайки с електрическите импулси в малкия отвор.

„Ако сте в добро здраве; проследете пътеката в продължение на два кабела, после докладвайте.“

— Сякаш имаме някакъв шанс — измърмори Хък. — Нали само Уриъл може да ни изтегли обратно. Като че ли един незначителен случай на наркоза или гърчове ще й направят някакво впечатление.

Този път Ур-ронн не се обърна, но двете й опашки силно удариха тялото на Хък точно под шията.

— Напред с половин възел, Алвин — нареди Клещовръх. С въздишка, аз отново се наведох над манивелата.

И така, ние поехме напред, като осветявахме с единия от прожекторите извитата пътека в тинята, докато Ур-ронн насочваше другия лъч наляво и надясно, нагоре и надолу. Не че щеше да ни помогне с нещо, ако предварително забележехме евентуална опасност. Сигурно никога не беше съществувал толкова безпомощен и бавен съд като „Ууфонска мечта“. Онзи прерязан кабел, който бяхме видели — той беше направен от същества, използвали галактянска техника, така че да издържи хилядолетия под водата, и въпреки всичко да запази огромна сила. Каквото и да го бе разсякло, аз в никакъв случай не исках да го ядосам.

Докато пълзяхме напред, кабината се изпълни с по-дълбоко, по-тържествено настроение. След повече от една мидура въртене на манивелата срещу постоянно променящата се тяга по хлъзгавата тиня. Започнах да усещам в ръцете и гърба си парещата изтръпналост на изтощение втора степен. Бях прекалено уморен, за да умблирам. Зад мен Хуфу изразяваше скуката си, като тършуваше из моята раница, накрая разкъса пакет с рибни сандвичи, сдъвка част от тях и разпръсна наоколо останалото. Пляскащите звуци и влажното гъделичкане по възглавничките на пръстите на краката ми показваха, че там долу се събира вода — дали от прекалената влажност, от някакво бавно просмукване или от отделяните от самите нас вещества, дори не исках да предполагам. Миризмата в кабината започваше да става едновременно сложна и съвсем зряла. Борех се с поредния пристъп на клаустрофобия, когато Клещовръх нададе остър вик:

— Алвин, спри! Назад! Искам да кажа — пълен назад!

Ще ми се да можех да заявя, че съм видял какво е предизвикало това избухване, но гледката ми беше блокирана от обезумели силуети. Освен това ръцете ми се бореха с инерцията на манивелата, която очевидно бе решена да продължи да се върти в същата посока, въпреки усилията ми, и тласкаше колелата още по-напред. Хванах дървените пръчки с една ръка и натиснах с всички сили, усещайки, че в гърба ми нещо прескача. Накрая успях да забавя осите и после съвсем да ги спра. Но въпреки всичките си, придружени от сумтене усилия, не можах да ги накарам да се завъртят обратно.

— Наклонихме се! — съобщи Хък. — Напред и наляво.

— Изобщо не я видях! — извика Клещовръх. — Изкачвахме се по малък склон и после тя изведнъж изскочи нищото, кълна се!

Сега и аз усетих навеждането. „Мечтата“ определено се бе наклонила напред, докато Хък отчаяно пълнеше баласта отзад. Лъчите на прожекторите като че ли се лутаха в мрака пред нас и показваха объркващата гледка на зейнала пустота там, където допреди малко се виждаше леко полегата равнина.

Накрая успях да накарам манивелата да се завърти назад, но нямах много време да се радвам на победата си. Една от магнитните главини — закачена за колело, принадлежало на лелята на Хък, струва ми се поддаде. Останалият вал потъна дълбоко в тинята и в резултат корпусът рязко се наклони настрани.

Сега лъчите се олюляваха по ръба на пропастта, над която бяхме увиснали. Очевидно онова, което бяхме смятали за дъно на Цепнатината, беше само издатина в периферията на действителната бездна. Пред нас зееше истинският процеп, готов да ни погълне, както бе поглъщал толкова много други неща, които никога вече нямаше да видят звездите.

Толкова много мъртви неща и ние се готвехме да се присъединим към тях.

— Да отрежа ли баласта? — отчаяно попита Хък. — Мога да отрежа баласта. И да дръпна сигналното въже, за да накарам Зиз да се надуе. Мога да го направя! Да го направя ли?

Протегнах се да хвана две от очните й стълбчета и нежно ги погалих по онзи успокоителен начин, който бях усвоил през годините. Предложението й беше безсмислено. Тежестта на целия стоманен кабел, който влачехме след себе си, бе по-голяма от няколкото тухли, провесени под дъното на „Ууфонска мечта“. Ако отрежехме и кабела, можехме да се издигнем, да. Но какво тогава щеше да попречи на въздушния маркуч да се оплете и прекъсне, докато се въртяхме и премятахме? Дори по някакво чудо да останеше здрав, щяхме да изскочим като кораба-куршум в „Първите хора на луната“ от Жул Верн. Даже Клещовръх навярно щеше да умре от декомпресията.

По-практична пред лицето на надвисналата смърт, Ур-ронн изстреля бързи електрически импулси, с които съобщи на Уриъл незабавно да ни изтегли. Добра идея. Но колко време щеше да мине, зачудих се аз, докато работниците горе навиеха целия отпуснат в момента кабел? Колко бързо можеха да го направят, без да рискуват да прекъснат въздушния маркуч? Колко надолу можехме да пропаднем, докато двете противоположни сили се срещнат с внезапно разтърсване? И именно в този миг на истина щяхме да разберем точно колко добре сме построили „Мечтата“.

Аз безпомощно усещах, че колелата губят контакт с хлъзгавата от тинята издатина. Малкият ни храбър батискаф се плъзгаше към ръба, за да започне дългото, бавно пропадане в мрака.

 

 

Това, предполагам, би бил чудесен драматичен завършек за главата — как нашите герои потъват в черните глъбини. Съвсем достоверен висящ край на този епизод.

Ще се върне ли някога вкъщи екипажът?

Ще оцелее ли?

Да, това е подходящ завършек. Нещо повече, сега съм уморен и тялото ме боли. Трябва да повикам да ми помогнат, за да успея да стигна до кофата в ъгъла на това влажно място и да се облекча.

Но няма да спра дотук. Знам по-подходящ момент, съвсем мъничко по-нататък в потока на времето, докато „Ууфонска мечта“ бавно потъваше, като се въртеше ли въртеше и ние наблюдавахме как лъчите на прожекторите осветяват скала, издигаща се до нас като стена на безкрайна гробница. Нашата гробница.

Освободихме половината от баласта си, което ни помогна да забавим пропадането… но течението още по-бързо ни понесе надолу. Освободихме и останалата част, но знаехме, че единствената ни възможност се състоеше в съвършената реакция на Уриъл и в това стотици други неща да сработят по-добре, отколкото имаше каквато и да е надежда.

Всеки от нас се срещаше със смъртта по свой собствен начин, сам пред приближаващия се край на своята лична драма.

На мен ми стана мъчно за родителите ми. Скърбях заедно с тях, защото в много отношения моята загуба не бе по-малко болезнена от тяхната, макар че на мен нямаше да ми се наложи да изтърпя годините на печал, които щяха да последват за тях, заради глупавата ми страст към приключенията. Галех и умблирах на Хуфу, докато Ур-ронн съскаше тъжно ридание, а Хък бе доближила четирите си очни стълбчета едно до друго, загледана навътре, към собствения си живот.

После, сякаш отникъде, Клещовръх извика една-единствена дума, която заглуши усилващите ни се страхове. Дума, която бяхме чували и преди от кракоустите му, прекалено много пъти, но никога така, както сега. Никога с такова страхопочитание и почуда.

— Чудовища-ища-ища! — изкрещя той.

След това, едновременно с ужас и радост, Клещовръх повторно извика:

— Чудовища!

 

 

Никой не дойде в отговор на молбата ми. Лежа тук с гръб, който не иска да се превие, и изпитвам отчаяна нужда да стигна до кофата. Моливът ми свършва и почти не ми е останала хартия… така че докато чакам, мога да продължа до наистина драматичния момент от пропадането ни.

В кабината на „Ууфонска мечта“ беше настъпила пълна бъркотия, докато се спускахме все по-надолу към гибелта си. Търкаляхме се насам-натам, блъскахме се в корпуса, в манивели, ръчки, лостове и помежду си. Гледката навън, когато можех да зърна нещо покрай бясно жестикулиращите ми приятели, представляваше неясен хаос от фосфоресциращи точици, попаднали под лъчите на прожекторите. От време на време се виждаше издигащата се скална стена, а после и кратко проблясване на нещо друго.

Нещо — или неща — лъскави и сиви. Бързо прелитащи покрай нас движения. След това любопитни поглаждания, отърквания в корпуса, последвани от силни почуквания и удари по страните на обречения ни кораб.

Клещовръх продължаваше да бъбри за чудовища. Искрено си мислех, че е полудял, но Ур-ронн и Хък бяха престанали да вият оплакванията си и се бяха навели напред към прозореца, сякаш хипнотизирани от онова, което виждаха. Всичко беше ужасно шумно и Хуфу ме драскаше по гърба между яростните удари по стените.

Бях сигурен, че съм чул Хък да казва нещо като:

— Какво — или кои — биха могли да са те?

Тогава фигурите се разделиха и изчезнаха от двете страни при появата на нещо друго, което накара всички ни да ахнем.

Беше огромно, много пъти по-голямо от нашия батискаф и плуваше със спокойно изящество. Когато наближи, ние доловихме ръмжене. От своя мъчителен затвор в дъното не можех да различа много, освен две грамадни очи, които сякаш блестяха далеч по-силно, отколкото прожекторите ни.

И устата му. Спомням си, че отлично я видях, когато се отвори широко, устремила се към нас.

Корпусът простена и отново се разнесоха силни удари. Ур-ронн извика, когато от стената шурна струя вода и се блъсна в мен.

Вцепенен от страх, аз не можех да спра вихъра в мозъка си за достатъчно време, за да имам дори една-единствена ясна мисъл — само ураган от идеи.

„Това са духове на буюри — предположих аз, — дошли да накажат живите глупци, дръзнали да нахлуят в тяхното царство.

Това са машини, направени от останките, които се валяха в Цепнатината много отпреди буюрите, от епохи, толкова древни, че дори галактяните вече не си ги спомняха.

Това са морски чудовища. Джиджоски. Рожби на най-изолираното място на планетата.“

Тези и други фантазии се вихреха из размътения ми мозък, докато гледах, неспособен да извърна очи от онези ужасни, устремно приближаващи се челюсти. „Мечтата“ се удряше и подскачаше — от морските течения, предполагам сега, но тогава ми се струваше, че се бори да се освободи.

Челюстите прелетяха от двете ни страни. Внезапен тласък ни запрати към стената на кораба. Ние потънахме в устата на огромното чудовище, като се блъснахме с такава сила, че красивият изпъкнал прозорец се пукна. От точката на удара плъзнаха сякаш заскрежени цепнатини. Ур-ронн изстена, а Хък плътно сви очните си стълбчета, като чорапи, прибрани в чекмедже.

Хванах Хуфу, без да обръщам внимание на дращещите й нокти и дълбоко вдишах застоялия въздух. Беше ужасен, но реших, че това е последният ми шанс.

Прозорецът поддаде в същия момент, в който се спука въздушният маркуч.

Тъмните води на Цепнатината бързо започнаха да нахлуват в нашия разбит кораб.

Легенди

Минали двайсет години, докато върнат първата банда преждевремци — голяма група, която избягала в пущинаците на юг от Долината и отхвърлила Договора за изгнание, подписан от техните водачи, точно преди „Убежище“ да потъне в глъбините. Те се отказали и от Общностите, и от закона и трябвало да бъдат довлечени обратно, разтреперани от страх, само защото не можели да се принудят да повярват на хууните или треките.

От сегашна гледна точка това изглежда като изключителна ирония, тъй като всъщност кхюините и урсите били причинили страдания на човешките заселници по време на двувековната война.

Тогава защо толкова много земянити се страхували, от миролюбивите пръстеновидни или от нашите жизнерадостни приятели с широки рамене и кънтящи гласове? Звездните братовчеди и на треките, и на хууните трябва да са изглеждали съвсем различно, когато корабите, на предците ни са се появили по пътищата на Галактика. Четири.

За съжаление, повечето трудове по галактикология са изгорели по времето на Големия пожар. Но други източници разказват за безмилостната враждебност на могъщи, загадъчни звездни господари, които наричали себе си джофури и които изиграли водеща роля в Секвестирането на Мудаун. Това страшно зверство пряко довело до заминаването на „Убежище“ — жестокост, извършена с целенасочена точност и непоколебима решителност. Особености, които не се наблюдават често при треките тук, на Склона.

Твърди се, че хууните също били на Мудаун. Описани са като сурови, досадни и вечно недоволни същества. Раса на строги счетоводители, посветили се на контролирането на раждаемостта и воденето на статистика за скоростта на възпроизводство на други раси, неподатливи на молбите за милост или търпение.

Някой би ли могъл да разпознае в тези описания двата най-спокойни клана сред Шестте?

Не е странно, че хууните и треките изглеждат най-малко склонни към носталгия по „доброто старо време“, когато са летели като космически богове.

„Анали на джиджоските Общности“

Сара

Когато зората започваше да изсветлява на източния хоризонт, след дълъг нощен преход през сухата равнина Уарил уморените пътници стигнаха до оазиса на Урюта — пълен с жадни магарета и симли, човеци и хууни. Дори урските поклонници изящно застанаха на тинестия бряг и потопиха тесните си глави, като потръпваха от горчивия вкус на равнинната вода.

Във високата степ беше настъпило истинското лято, когато горещите ветрове подпалваха пръстени от трева и пращаха стадата в паническо бягство сред облаци прах. Още преди сегашната криза пътешествениците избягваха лятното слънце и предпочитаха студената лунна светлина. Урските водачи се хвалеха, че познават равнината и със завързани очи.

„Това е чудесно за тях — помисли си Сара, потопила подутите си ходила в извора на оазиса. — Урсите не падат по очи, когато под краката им случайно се подхлъзне някой камък. Иска ми се да разбера къде отивам.“

На изток бледата светлина на зората разкриваше величествени очертания. „Ръбатата планина“, помисли си Сара. Разноликата експедиция бързаше към Поляната, преди събитията да са стигнали кулминацията си. От една страна тя нямаше търпение да види братята си и да разбере как е осъществил идеята й Блур. Освен това там нейният Непознат можеше да получи медицинска помощ, ако й се стореше достатъчно безопасно да го покаже на чужденците. „АКО“ с главни букви. Но не се беше отказала съвсем и да види един от легендарните библиотечни пултове на великите галактяни.

И все пак, имаше много основания за страх. Ако наистина възнамеряваха да унищожат всички свидетели, звездните богове със сигурност щяха да започнат от Поляната. Но Сара най-много се тревожеше, че има вероятност да води Непознатия в ръцете на неговите врагове. Тъмнокожият, винаги жизнерадостен мъж изглежда нямаше търпение да стигне там, но дали наистина разбираше за какво става дума?

От набръчкания конус на Пзора се разнесе свистяща въздишка. Трекът всмукваше вода от извора, изтощен, въпреки че през целия път бе седял в магарешка каручка. Върху сетивния му пръстен се беше увил нов рюк, един от двата, които Сара му купи от новата пратка на пристана Канду, за да помага на трекския аптекар да лекува ранения чужденец, макар самата тя да не харесваше много симбионтите.

На повърхността до крака й изплува редица от мехурчета. В сребристата светлина на Лусин тя позна Длетото, кхюинът от Доло, който си почиваше под водата. Бързото пътуване бе тежко за червените кхюини, както и за сините като него. Същото се отнасяше и за човеците, прекалено едри, за да бъдат носени от магаре. На Сара позволяваха да язди всяка четна мидура. Въпреки това тялото я болеше. „Но ми служи добре, за да водя уединения живот сред книгите“, помисли си тя.

Малко по-късно зората окончателно освети поразителните кафяво-зелени планини, които се извисяваха на източния хоризонт. Непознатия се смееше, докато гол до кръста помагаше на Сара и другите човеци да изпълнят типичната лагерна задача, поставяна на човеците — да издигнат заслони от мътносин г’кекски плат, които да скрият пътниците и животните през горещия ден. Немотата на звездния мъж изглежда не пречеше на работата му с другите. Радостта му от това, че е жив, въздействаше на всички около него, докато ги учеше на някаква песен без думи, за да убиват времето.

„Още два дни — помисли си Сара и погледна нагоре към прохода. — Почти стигнахме.“

 

 

Оазисът носеше името на воин номад, живял скоро след урското заселване на Джиджо, когато племето им още било малобройно, а необходимите им за живота на планетата умения — ужасно несъвършени. В тези стари времена Урюта избягал на изток от тучните пасища на Знунир, където племенните му вождове били положили васална клетва пред могъщите сиви царици. Урюта довел със себе си други бунтовници в този оазис сред огромната суха равнина, за да излекуват раните си и да се подготвят за борба срещу кхюинското господство.

Или поне така твърдеше легендата, която Сара чу същия следобед, след като спа през най-горещата част от деня — дрямка, по време на която мъгляво сънува вода, студена и чиста. Събуди се ужасно жадна и се напи от извора, после се върна при другите пътници под голямата палатка за поредното хранене.

Тъй като до мръкване оставаха още няколко часа и огненото слънце продължаваше да прежуря, номадите и магаретарите се събраха край един разказвач, който придружаваше рецитирането си с потропване на копита и размахване на сплетени опашки. Дори след като бяха получили книгите и печатарството, урсите продължаваха да обичат устната традиция, нейното многообразие и импровизирани вариации. Когато напевният разказ на барда стигна до битката при Знунирския емпориум, продълговатите глави едновременно се залюляха. Тройки очи се взираха покрай поета към отдавна отминали времена.

И тогава конницата предателска пръсна се,

доброволните роби, страхливците в капана попаднаха

от Урюта устроен,

политайки с крясък в дълбоката пропаст зловонна,

за да смесят серните миризми на смъртта

със сухите свои торбички и страх всепоглъщащ.

Слушателите изсъскаха презрението си към страхливите отстъпници. Сара извади тетрадката си и започна да си води записки върху древния диалект на легендата, вече деградирал от галдве много преди да пристигнат човеците.

И тогава препусна Урюта, готова за сблъсък

с пехотата на цариците сиви ужасна,

мъжкари в броня, мъжкари с оръжие

от заострено дърво, ярко блестящо,

и тропащи с остри нокти, кожи раздиращи, решени на парчета да ни разкъсат сега зарад своите майки.

Този път урските слушатели издадоха многократно ниско сумтене, с което изразиха уважението си към могъщия враг, звук, който човеците за пръв път бяха чули три поколения след пристигането си, след като си бяха извоювали място в хаоса преди Общностите.

Сега е моментът! Нашият вожд дава знака.

Насочете оръжията новонаправени.

Насочете пръчките дълги и тръгнете напред, вий,

гърбове мощни.

Сега не пронизвайте вие, а силно пъхнете отдолу!

После бремето повдигнете. Повдигнете го,

гърбове мощни!

Давайте! Нокти проблясващи сега прекатурват се!

Отначало Сара се затрудняваше да следи действието. После проумя бойното нововъведение на Урюта — да преобръща непобедимата кхюинска пехота с помощта на „пръчките дълги“ или бамбукови стъбла. Урски доброволци бяха изпълнявали ролята на жива стръв, предизвиквайки размахващите се ноктести лапи и огромната тежест, докато техните другари натискали с прътовете и преобръщали кхюините един след друг.

Въпреки екстатичната песен за отмъстителното клане, Сара знаеше, че историческите победи на Урюта са били краткотрайни, тъй като кхюините променили тактиката си. Трябвало да дойде ново поколение от герои — воините-ковачки от Огнената планина, — за да изгонят окончателно сивите тирани от високите равнини. Но цариците продължили да пречат на образуването на Общностите, докато човеците не донесли новите стари умения на военното изкуство.

Не всички урси се наслаждаваха на минали победи. Водачът на кервана и неговите помощници бяха коленичили на килимче от пекова кожа и обмисляха поредния преход. Жестовете им над картата ясно показваха, че имат намерение да пропуснат следващия оазис и да изминат тежкия път до подножията на хълмовете до изгрев-слънце.

„О, как ме болят краката“, помисли си Сара.

Водачът вдигна коничната си глава и изсъска към човешкия поклонник, който се бе насочил към отвора на палатката.

— Трябва да изляза — обясни Джоп, фермерът от Доло.

— Какво, пак ли отиваш? Да не си болен?

Джоп бе прекарал по-голямата част от пътуването, потънал в екземпляр от Свитъка на Изгнанието, но сега изглеждаше приветлив. Той се засмя.

— А, не. Просто пих прекалено, много хубава изворна вода. Време е да я върна обратно на Джиджо. Това е всичко.

Когато платнището на входа за миг се повдигна, Сара отново видя мехурчета в извора. Длетото се бе върнал под водата и се киснеше в подготовка за следващия тежък преход. А може би не искаше да слуша победната песен на барда за победените кхюини?

Публиката признателно засъска, когато урсът завърши епоса си и слезе от ниската платформа, за да получи наградата си — димяща чаша кръв. „Жалко, че пропуснах края“, помисли си Сара. Но най-вероятно щеше да го чуе пак, ако светът надживееше тази година.

Тъй като очевидно никой не се канеше да се качи на сцената, неколцина урси започнаха да се протягат и да се насочват към съседната палатка, а други тръгнаха да проверят животните си и да ги приготвят за нощния път. Но всички спряха, когато неочаквано на платформата скочи нов доброволец, тропайки с копита. Това бе Улгор, номадът, придружавал Сара от нощта, в която чужденците прелетяха над Доло. Зрителите отново заеха местата си и урсът започна да рецитира своя разказ на диалект, още по-стар от предишния.

Кораби изпълват твоите мисли                                                сега,

яростни, мощни                                                                                безшумни.

Кораби изпълват твоите сънища                                                сега,

далеч от всички водни морета:

Кораби замъгляват твоя разум сега,                                        безбройни орди.

Кораби правят нищожен твоя разум сега, от планини        далеч по-огромни.

Смаян шепот. Водачът на кервана изви дългата си шия. Тази тема беше рядка и като цяло се смяташе за проява на лош вкус, когато присъстваха представители и на други раси. Неколцина хуунски поклонници се обърнаха да погледат.

Кораби на                        уриш-ка,

клан на дълбоко                благоговение.

Кораби с                        урси безброй.

Клан, посветен на        отмъщение!

Лош вкус или не, започналото рецитиране бе свещено, докато не завършеше. Водачът разшири ноздрата си, за да покаже, че няма нищо общо с него, докато Улгор продължаваше да говори за епоха, много преди урските колонисти да сложат копито на Джиджо. За време на космически армади, когато божествените флоти се сражавали заради неразбираеми доктрини и използвали оръжия с невъобразима мощ.

Звезди изпълват твоите                мисли сега.

Кораби, големи колкото                планински върхове,

карат звездите да                        треперят,

, с големи колкото планети        мълнии.

„Защо прави това?“ — зачуди се Сара. Улгор винаги беше тактичен за млад урс. Сега като че ли провокираше реакция.

Надули гръклянните си торбички, хууните се събраха по-близо, все още повече любопитни, отколкото разгневени. До този момент не бе ясно какво цели Улгор, като припомня някогашни битки — толкова древни, че в сравнение с тях по-късните, местни вражди с кхюините и човеците на Джиджо изглеждаха като дружески трапези.

„На Джиджо урсите и хууните нямат общи територии и стремежи. И това не им дава основа за сблъсъци. Трудно е да си представиш, че предците им са се избивали в космоса.“

О, вий, местни                                        слушатели,

толкова самодоволно                                невежи,

приковани на планетата разуми        смеете ли,

да се опитате да си                                представите

големи като планети                                дупки в космоса,

в които живеят                                        същества,

каквито приковани към планетата        разуми като вас,

не са в състояние да                                проумеят?

Няколко хууна умбдираха облекчение. Навярно това не се отнасяше за древни битки между техните предци и урсите. Някои космически епоси разказваха за грандиозни пространства или за гледки, поразителни за съвременните слушатели, припомнящи за онова, което Шестте бяха загубили, но някой ден можеше да си възвърнат — по ирония на съдбата, чрез забрава.

Отправете назад вашите        със страх изпълнени мисли,

към онези кораби                безстрастно

носещи се към                        на славата арката,

без да знаят                        съдбата си.

Ако предишният бард страстно беше пял за кървава слава, Улгор бе хладно обаятелна, хипнотизираше слушателите със своята олюляваща се глава и напевно съскане, което пораждаше изчистени представи за цвят, студ и страх. Сара остави тетрадката си, омагьосана от огнени и мрачни картини, от огромни откъси космическо време и блестящи кораби, по-многобройни от звездите. Легендата несъмнено се бе развивала чрез безбройни преразкази. Въпреки това тя изпълни сърцето й с неочаквана завист.

„Ние, човеците, никога не сме достигнали такива висоти преди да паднем. Дори по време на най-голямото си величие не сме притежавали флоти от могъщи звездни кораби. Били сме вълкони. Съвсем примитивни в сравнение с тях.“

Но тази мисъл скоро избледня, докато Улгор продължаваше ритмичния си напев и разкриваше картината на безкрайността. Оформи се образът на огромна армада, отправила се на славна бран. Съдбата я бе примамила в някакъв мрачен район на космоса, тайнствен и смъртоносен ъгъл, напомнящ разяждащите кухини на леговище на мулк-паяк.

 

 

Някой внезапно дръпна Сара за дясната ръка и я върна в настоящето. Тя премигна. Прити стискаше лакътя й, достатъчно силно, за да я заболи, докато Сара най-после попита:

— Какво има?

Шимпанзето я пусна и й сигнализира:

„Слушай. Сега!“

Младата жена се готвеше да възрази: „Ами нали тъкмо това правех, слушах“, когато осъзна, че Прити няма предвид легендата. Опита се да се абстрахира от хипнотизиращия напев на Улгор… и накрая долови нисък ропот, идващ отвън.

„Животните. Нещо ги е разтревожило.“

Симлите и магаретата имаха специален заслон недалеч от тази палатка. Ако се съдеше по бавно усилващия се шум, те не бяха точно уплашени, но не бяха и спокойни.

Непознатия също забеляза, както и двама библиотекари, и един червен кхюин. Всички те отстъпиха назад и нервно се заоглеждаха.

Водачът на кервана вече се бе присъединил към тълпата от надигащи се и спускащи се урски глави, потънал в далечно пространство и време. Сара се придвижи напред, за да го сръга с лакът — внимателно, тъй като се знаеше, че сепнатият урс хапе — но неочаквано шията на водача сама замръзна на място и по кафявата му грива пробягаха вълни на тревога. Със съскане урската матрона разбуди двама от помощниците си и върна в действителността трети със силно ощипване по хълбока. Четиримата се изправиха и препуснаха към отвора на палатката…

… а после рязко спряха, когато по западния край на заслона започнаха да се надигат призрачни фигури — с неясни кентавровидни очертания, които се промъкваха с остри оръжия в ръце. Един от лейтенантите на кервана нададе стъписан вик, точно преди навсякъде да избухне хаос.

Публиката беше хвърлена в смут. Смаяните поклонници засумтяха и засъскаха, когато проблясващи остриета раздраха палатката на десетки места. През отворите се пъхнаха воини, боядисани в бойни цветове, които размахваха мечове, пики и арбалети, всички с върхове от буюрски метал с бронзов оттенък, и накараха кипящата маса от уплашени пътници да отстъпят към пепелната яма по средата.

Прити обви ръце около кръста на Сара, а малкият Джома се вкопчи от другата й страна. Тя прегърна момчето, макар да знаеше, че едва ли може с нещо да го успокои.

„Урско опълчение?“ — зачуди се Сара. Тези воини изобщо не приличаха на боядисаната в сиво-кафяво кавалерия, която извършваше ефектни маневри за празниците на Деня на кацането. Хълбоците и шиите на тези урси бяха боядисани на саждиви ивици. Размахващите им се глави издаваха бясна решимост.

Един от лейтенантите на кервана се хвърли напред, за да стигне до, мястото, където се пазеха оръжията, използвани предимно срещу лигъри, кхообри или някоя случайна малка банда крадци. Водачът напразно извика, когато младият урс се метна, срещу зареден арбалет — и продължи напред, като се препъваше в пясъка и оставяше след себе си кървава следа. Накрая, целият надупчен от стрели, той се строполи в краката на боядисания нападател.

Водачът на експедицията проклинаше нашествениците, подиграваше се със смелостта им, предците им и особено със собственото си самодоволство. Въпреки слуховете за опасности из далечните краища на равнините, мирновременните навици трудно можеха да се преодолеят, особено по главния път. Сега храбрият млад лейтенант беше платил цената за това.

— Какво искате? — попита урската матрона на галдве. — Имате ли водач? Покажете ми (престъпната) й муцуна, ако смее да говори!

Платнището на палатката се повдигна и вътре влезе едра урс-зоин, боядисана на назъбени ивици, които правеха трудно да се различат очертанията й. Тя изящно прескочи кървавата следа на лейтенанта и спря точно пред водача на кервана. За огромна изненада и двете й люпилни торбички бяха пълни, едната със съпруг, чиято тънка глава надничаше изпод ръката на воина. Другата торбичка бе синя и изпъстрена с вени, издута от непроходило бебе.

Истинската матрона обикновено не беше склонна на насилие, освен ако не я подтикнеше дългът или нуждата.

— Не сте вие, които ще съдите нашето (достойно за похвала) нападение — изсъска на старомоден надут диалект капитанът. — Вие, които служите на (недостойни) клиенти/господари с прекалено много или прекалено малко крака, вие не сте в състояние да оценявате тази група от сестри. Единственият ви избор е да се подчините (раболепно), според (високо тачения) Кодекс на равнините.

Водачът на кервана зяпна и с трите си очи.

— Кодекс ли? Сигурно нямаш предвид (архаичните, маловажни) ритуали, които са използвали старовремските (варварски) племена, когато…

— Кодексът на войната и вярата сред (знатните, верни на природата си) племена. Точно тъй! Законът на нашите (високо тачени) лели, който идва от поколенията преди да нахлуе (неотдавнашната, мерзка) поквара. Точно тъй! И отново те питам/нареждам — предавате ли се?

Объркана и уплашена, матроната-водач на кервана поклати глава по човешки и неуверено си пое дъх по хуунски. С ниска въздишка тя промълви на англически:

— Х-р-р. Заради такава тъфотевина един възрастен да увие…

Капитанът на нападателите се хвърли отгоре й и преплете шията си с нейната, като блъскаше и удряше с предните си крака, докато водачът на кервана не се строполи с мъчителен стон на земята, хриптейки от шок. Всеки земянит би излязъл от боя с пречупен гръбнак.

Нападателят се обърна към поклонниците със силно протегната напред глава, сякаш за да захапе всеки, когото достигне. Уплашените пленници се притиснаха плътно един до друг. Сара прегърна още по-силно Джома и скри момчето зад — гърба си.

— Отново питам/нареждам — кой (безрезервно) ще се предаде в името на това (жалко извинение за) племе?

Изтече цяла дура. После от кръга излезе един от оцелелите лейтенанти — навярно избутан отзад. Шията му беше силно извита и единствената му ноздра бе разширена от страх, когато с препъване се приближи до боядисания шут. Разтреперан, младият урс приклекна и бавно положи глава на земята, докато не я отпусна между предните копита на капитана.

— Добре направено — отбеляза пиратът. — Ще те превърнем в (едва приемлив) равнинец.

Що се отнася до останалите, аз се казвам Уркачу. През последните (глупави) дни бях известна като Господарката върховна леля на клана на соленото копито, безполезна, почетна титла, лишена от (действителна) сила или слава. Сега изгонена от онази (неблагодарна) банда, аз съръководя тази нова група от братовчеди другари. Обединени, ние възкресяваме едно от (великите, дълго оплаквани) общества на воини — Урунтай!

Другите от групата вдигнаха оръжия и нададоха пронизителен вик.

Сара запремигва от изненада. Малцина човеци израстваха, без да научат това име, страшен спомен от отминали дни.

— Това направихме, защото (така наречените) лели и мъдреци предадоха нашата славна раса, попадайки в (долен) човешки капан. Заговор за унищожение, замислен от чуждоземни престъпници.

С един отвлечен ъгъл на ума си Сара отбеляза, че пиратът губи контрол над премерения си, старомоден галдве и отстъпва пред по-съвременен изказ, допускайки в речта му да се промъкнат дори елементи на ненавистния англически.

Другите нападатели одобрително изсъскаха. Уркачу наведе главата си към поклонниците, като я изви и започна да търси, после спря пред висок, тъмнокож мъж — Непознатия.

— Това той ли е? Звездният демон?

Непознатия му се усмихна, сякаш дори кървавият убиец не можеше да развали доброто му настроение. Това като че ли за миг стъписа боядисания урс.

— Това ли е (избраният, търсеният) човек? — продължи Уркачу. — Небесният братовчед на онези двукраки дяволи, сред които живяхме в продължение на (дълго изстрадани) поколения?

Сякаш опитвайки се да разбере някаква нова форма на живот, раненият звезден чужденец смъкна булото на новия рюк над очите си, после отново го вдигна. Тъй като за него думите бяха лишени от смисъл, той навярно откри такъв в хаоса от натоварени с емоция цветове.

Тогава иззад тълпата от скупчили се поклонници се обади нов глас, също толкова гладък и хладно обаятелен, колкото беше огнено яростен гласът на капитана.

— Това е човекът — потвърди Улгор, като излезе от гъстата, потна тълпа и пристъпи към Уркачу. Подобно на Непознатия, тя не проявяваше признаци на страх. — Това е (обещаната) награда, доведена от далечния град Доло. Неотдавна се потвърди от човешки мъдрец, че той е един от звездните демони, а не роден тук, на Джиджо.

Докато поклонниците мърмореха, стъписани от предателството на Улгор, Уркачу радостно затропа с копита.

— Онези от космоса ще платят (скъпо) за неговото връщане. За това те могат да предложат едно нещо, по-ценно от всичко останало — оцеляване за някои (макар и не всички) урси на Джиджо.

Изведнъж много неща започнаха да се изясняват. Мотивът за това нападение, както и за хипнотизиращото изпълнение на Улгор от платформата, имаха за цел да задържат урсите от кервана вътре, докато „Урунтай“ крадешком заемат позиция.

Между двамата урски водачи падна тънка сянка. Обади се нов глас, този път на англически:

— Не забравяйте, приятели, че ще искаме нещо повече от това.

На разкъсания вход на палатката се изправи човешка фигура. Отдалечавайки се от блясъка на късното следобедно слънце, тя постепенно се превърна в Джоп, дървесният фермер от Доло.

— Има цял списък от неща, които ще ни трябват, ако те решат да си получат това момченце обратно здраво и читаво. — Джоп хвърли поглед към обезобразеното слепоочие на Непознатия. — Или поне толкова читав, колкото би могъл да е този нещастник.

„Той е излязъл навън, за да даде знак на нападателите, докато Улгор ни разсейваше“, проумя Сара.

Странен съюз. Човешки фанатик, който помага на урски фанатици, назовали групата си на името на древното, мразещо земянитите общество „Урунтай“.

Крехък съюз, ако Сара беше чула правилно, когато Уркачу измърмори странично към Улгор:

— Нещата няма ли да са по-прости без него?

Боядисаният воин силно потръпна и замълча, когато Улгор внезапно и скрито от другите урси го ритна по крака.

Сара се откъсна от Джома и Прити. Тя ги скри сред тълпата и после пристъпи напред.

— Не можете да направите това.

Джоп мрачно се усмихна.

— И защо не, малък книжен плъх такъв?

Истинско постижение бе, че Сара успя да му отговори, без гласът й да трепери.

— Защото може изобщо да не е от генните крадци! Имам причини да вярвам, че всъщност е техен враг.

Улгор изгледа от горе до долу Непознатия и кимна.

— Възножност, която няна никакво значение. Важното е, че инане стока за фродан и ножен да офределин цената.

Сара можеше да си представи тази цена. За Уркачу — завръщане на славните дни на яростни, препускащи на воля воини. Това спокойно можеше да се съвмести с целта на Джоп да унищожи всички язовири, машини и книги и да ускори пътя на човечеството към изкуплението.

Изглежда нито един от двамата не се страхуваше от вероятността от нова война, толкова очевидно беше презрението им един към друг. В този момент това нямаше значение.

„Ние сме в ръцете на маниаци — помисли си Сара. — Глупци, които ще унищожат всички ни.“

Аскс

А сега ротенският кораб се завръща. От тайнствената си мисия в недалечния космос с някаква божествена цел.

Завръща се, за да прибере станцията, която остави, и нейния екипаж от биолози-изследователи.

За да вземе съкровището от откраднати гени.

За да скрие престъплението им.

Само че сега тази по-рано заровена станция зее пред нас, превърната в развалини. Един ротен и небесен човек лежат на набързо направени носилки, лишени от живот, докато оцелелите нашественици беснеят от гняв и се заклеват да отмъстят. Ако преди някой се е съмнявал в намеренията им, пръстени мои, може ли още да има колебание? Ние ще бъдем наказани. Само средствата и мащабите остават неясни.

Тъкмо това желаеха бунтовните ревнители. Не повече смут. А край на намеците и сладките, лъжовни обещания. Само чистотата на справедливото противопоставяне, колкото и нищожни да са силите ни в сравнение с онези, срещу които трябва да се изправим. Нека ни съдят, искат ревнителите, по нашата храброст и вяра, а не по колебливостта ни.

Горещата, немигаща звезда пресича небето преди зазоряване и все повече се приближава като ангел — или демон — на възмездието. Дали онези на борда вече знаят какво се е случило? Дали още сега не замислят предстоящата буря?

Ревнителите твърдят, че трябва да пленим оцелелите — Ро-кен, Линг и Ран — като заложници за безопасността на всички членове на Общностите. И другия звезден човек Кун, когато въздушният му кораб се върне в унищожената си база.

Ужасен, нашият кхюински мъдрец Остра като нож прозорливост, оборва логиката на ревнителите.

— И ще натрупаш още едно престъпление? Нима ни навредиха, тези чуждоземци? Те ли първи нанесоха удара с техните болници и високоплатени работни места? Вие убихте двама от тях, като само предполагахте техните зли намерения! Сега искате да отвлечете и останалите? Да си представим, че онези на кораба се съгласят с вашите искания и обещаят да не нападат Шестте. Какво ще им попречи да променят мнението си, когато освободите заложниците?

Водачът на ревнителите отвръща:

— Кой казва, че ще ги освободим? Нека живеят сред нас през останалата част от естествената си продължителност като гаранция срещу чуждоземското коварство.

— А после? Колко глупаво е да разсъждавате от гледна точка на един живот! Звездните богове мислят мащабно. Те правят мащабни планове. Да ни убият сега или след петдесет години, какво значение има във великия замисъл на нещата?

Някои от страничните зрители започват одобрително да шепнат. За други обаче е все едно, че мъдрецът фино се е пошегувал. Те се засмиват по различни начини и викат:

— Разликата е огромна за онези, които са живи сега!

— Така или иначе — прибавя урският водач на ревнителите, — ти грешиш, като казваш, че още не са ни нападнали или че не са се опитали (коварно) да ни навредят. Напротив, нашият (справедлив) взрив попречи на (подлия) им план точно навреме!

Омазан със сажди и изтощен, Лестър Камбъл сяда на съседния камък. Сега той вдига глава от ръцете си и пита:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че тяхното (мерзко) намерение беше да започнат програма за унищожение, като разпалят (братоубийствена) война сред Шестте!

Събраните зрители беззвучно попиват думите.

— Можеш ли да го докажеш? — пита Остра като нож прозорливост.

— Твърдите (неопровержими) доказателства са на път. Но първо, не трябва ли да чуете (убедителните) свидетелства на твоя собствен (високо уважаван) колега мъдрец?

Възцарява се смут, докато Фхуун-дау пристъпва напред, за да говори. Допреди това нашият хуунски колега бе странно мълчалив и почти не взимаше участие в събитията, освен да носи Вуббен надолу по склона от злополучно започналото поклонение. Сега той изпъва дългия си, люспест гръб, сякаш радостен да свали тежкото бреме.

— Имах прекалено малко време да премисля тези въпроси — колебливо казва хуунът.

— Ти ще премисляш цяла геологична епоха, скъпи приятелю — внимателно се шегува Лестър Камбъл. — Дори твоята най-неуверена мъдрост е по-голяма от която и да е друга, освен на Яйцето. Моля те, сподели я с нас.

От увисналата, пулсираща гръклянна торбичка на Фхуун-дау се разнася дълбок, тътнещ звук.

— Хр-р-рм… Почти от две ядури грижливо записвам изявленията, направени от нашите гости от космоса, особено онези, които са изречени официално, сякаш подготвени от някой друг, за да бъдат прочетени от небесните човеци. Имах няколко езикови справочника от Библос и от време на време се консултирах с тях, когато преценявах споровете между представители на различни раси, говорещи на различни езици. Въпреки упадъка на местния ни диалект, тези книги съдържат полезни схеми по отношение на синтаксиса и променливите значения. Не претендирам, че съм голям специалист — просто проявявам провинциална практичност — в анализа на думите на чуждоземните.

— Но си стигнал до определени заключения?

— Хр-р. Не заключения. Навярно съпоставки. Показващи вероятен модел на намерения.

— Намерения?

— Намерения… р-р-рм… за предизвикване на разделяне.

— Не за фърви фът се съвужда фодозрение — отбелязва Ур-Джах, която се бе свила от изтощение след безплодните спасителни усилия в търсене на оцелели сред димящите останки от станцията на чужденците. — Всички ние ножен да даден фринери за невинно звучащи завележки, които отначало жилят леко, като шаедова оса, оставят яйца, довеждащи оваче до фоявата на гнойна рана, която никога не зараства. Сега ти казваш, че инало устойчив нодел? Че това е вило част от фреднанерен флан? Защо не ни го каза фо-рано?

Фхуун-дау въздъхва.

— Добрият учен не публикува несигурни данни. Освен това чужденците изглежда не съзнаваха, че сме запазили умението да откриваме значението в изразите. Или по-скоро, че сме си го възвърнали с Великото отпечатване. Не виждах причина да съобщавам този факт преждевременно.

Той се извива отляво-надясно като трек, жест, равнозначен на човешкото свиване на рамене.

— Окончателно се убедих, когато Ро-кен разговаря с всички ни по време на поклонението. Някои от вас със сигурност са се досетили, че целта му беше да пусне искри на разцепление е думите си.

— И го постигна! — изръмжава Лестър Камбъл. Мнозина присъстващи човеци повтарят същото, сякаш за да убедят другите в искреността си. Урсите неуверено пристъпват от копито на копито. Горещият им нрав очевидно се е разпалил от дългата, изтощителна нощ. Само тежко постигнатите навици на неотдавнашния Мир са запазвали спокойствието до този момент.

— Официалният диалект на галактически шест, използван от ротенския звезден бог, не оставя много място за двусмисленост — продължава Фхуун-дау. — Объркващите думи на Рокен имат само две възможни тълкувания. Или е нетактичен до пълна глупост, или е целял да разпали геноцид срещу човешкия клан.

— Срещу совствените си лювини клиенти? — недоверчиво пита Ур-Джах.

— Това няма значение. Макар ротенът да потвърди, че наистина са патрони на човеците, защо им е да се вълнуват за една малка, изолирана банда от диваци, отдавна откъснати от расата си като цяло, изостанали с неколкостотин години, а може би дори изродени, психически недоразвити, замърсени с…

— Ти изложи становището си — сприхаво го прекъсва Лестър. — Но в такъв случай, защо са избрали нас?

Фхуун-дау се обръща към нашия човешки колега и извинително умблира:

— Защото сред Шестте, човешкият клан е най-силен с техническите си познания, в несъвършените си, но полезни спомени за галактянските принципи и с добре запаметеното военно изкуство.

От някои кхюински и урски слушатели се надига ропот, но никой не изразява открито несъгласие. Почти всички знаят за битката при каньона, за Таунсендската засада или за обсадата на Тарек.

— Всички тези фактори правят вашия вид най-очевидната първа мишена. Нещо повече, има и друга причина. Въздействието, което расата ви оказва върху останалите от нас. Като новодошли, когато статусът ви е бил най-нисък, вие все пак сте отворили единственото си съкровище, вашата библиотека, за всички. След великите ви победи, когато статусът ви е станал най-висок, вие сте отказали много привилегии и вместо това сте се преклонили пред мъдреците, приемайки ограниченията на Великия мир.

Именно тези доказателства за сдържаност ви правят опасни за ротенските планове. Каква полза да запалиш война, когато жертвите решат да не воюват?

 

 

Да, пръстени мои, ние наблюдаваме/забелязваме реакцията на тълпата. Мълчание, когато Фхуун-дау събужда наченки на помирение, и внимателно угася все още тлеещите въглени на ярост. Това е шедьовър на миротворчество.

— Щом човешкият клан изчезне — продължава той, — вече ще е лесно да всеят вражда сред останалите, като тайно се преструват на техни приятели и им предлагат подкрепа. Например, като ги въоръжат с изкуствени епидемии и оставят всяка раса да измисли хитри начини да разпространи смъртоносни гадинки сред враговете си. За по-малко от едно поколение делото ще е завършено. Оскъдните свидетелства, останали в почвата на Джиджо, ще покажат само, че някога тук са се крили шест преждевремски раси, който никога не са постигнали изкупление.

Тревожно мълчание посреща тази картина, обрисувана от нашия хуунски мъдрец.

— Разбира се, това изобщо не е доказано — заключава Фху-ун-дау и се обръща, за да посочи с пръст водача на ревнителите. — Нито пък оправдава ужасите, които видяхме тази нощ, извършени безразсъдно и без да сте се посъветвали с мъдреците на Общностите.

Урският бунтовник високо вдига глава, за да погледне над тълпата към изток. С доволно сумтене, Ур-Джах отново се обръща към Фхуун-дау.

— Ето, пристига твоето доказателство! — радостно изсъсква тя и разблъсква тълпата, когато зората очертава прашни фигури, препускат надолу по пътеката от Свещената поляна. — А ето и твоето оправдание.

Ларк

— Вие двамата, най-добре елате тук горе! — извика от ръба на кратера Харуллен. — Някой ще ви хване и това ще ни донесе неприятности. Освен това — струва ми се, че става нещо!

Физическото и емоционално изтощение бяха взели своето от лустросания акцент на сивия, аристократ. Думите му звучаха отчаяно, сякаш неохотното му стоене на пост беше също толкова рисковано, колкото ровенето сред опасните останки.

— Какво става? — извика в отговор Утен. Макар и братовчед на кхюина горе, колегата на Ларк като че ли бе от друг вид с покритата си с белези коруба, омазана с лепкава пепел. — Да не пращат насам робот?

Кракоустите на Харуллен издадоха тревожен звук.

— Не, машините още летят над Ро-кен, а двамата слуги човеци и мъртъвците са заобиколени от тълпа местни подмазвачи. Имам предвид хаоса хей там, където мъдреците са в центъра на вниманието. Изглежда, че пристигнаха още ревнители. Тълпата кипи. Сигурен съм, че пропускаме важни новини!

„Харуллен може да е прав“, помисли си Ларк. И все пак, не му се искаше да си тръгне. Въпреки смрадта, горещината и назъбените парчета метал — още по-опасни заради собственото му изтощение — зората улесняваше ровенето сред останките на заровената станция в търсене на нещо, което да им помогне да проумеят какво се е случило.

Колко пъти беше виждал Линг да изчезва надолу по рампата в тази скрита станция и се бе чудил какво ли има вътре в нея? Сега всичко се бе превърнало в измазан със сажди ад.

„Аз помагах на ревнителите — спомни си той. — Давах им копия от докладите си. И знаех, че ще направят нещо.

Но никога не съм смятал, че ще е толкова жестоко.“

Нито пък звездните богове, които очевидно изобщо не бяха предполагали, че разгневените първобитни същества все още могат да знаят как да карат нещата да се взривяват.

„Те никога не задаваха правилните въпроси.“

— Казвам ви, че става нещо! — отново извика Харулден, вече без да полага усилия за оригиналност. — Мъдреците се раздвижват — тръгват към чуждоземците!

Ларк погледна към Утен и въздъхна.

— Предполагам, че този път казва истината.

Известно време приятелят му беше мълчал, застанал на едно и също място. Когато Утен отговори, гласът му бе толкова тих, че едва раздвижи пепелта под краката му.

— Моля те, Ларк, ела да видиш това.

Ларк познаваше този глас от някогашни експедиции в търсене на свидетелства от сложното живо минало на Джиджо. Той се насочи към кхюина, като предпазливо минаваше между огънати метални скоби и овъглена облицовка от стените на станцията и високо повдигаше крака, за да раздвижва колкото може по-малко отвратителната пепел.

— Какво има? Откри ли нещо?

— Аз… не съм сигурен. — Утен премина на галшест. — Изглежда, че и преди съм виждал това. Този символ. Това изображение. Навярно можеш да потвърдиш?

Ларк се наведе до приятеля си и се втренчи в малко хлътване, което изгряващото слънце все още не беше осветило. Вътре видя многобройни правоъгълници, всички дебели колкото дланта му и два пъти по-дълги. Утен бе изровил настрани някакви полуразтопени машини, за да разчисти купчината. Една от плочките лежеше достатъчно близо, за да различи гравирания, в тъмнокафявата й повърхност символ.

„Двойна спирала с пръчка през нея. Къде ли съм виждал това…“

Ларк протегна ръка до мястото, до което Утен не можеше да достигне, и погали правоъгълника. После го взе. Беше невероятно лек, макар сега да му дойде наум, че може би това е най-тежкото нещо, което някога е докосвал.

— Мислиш ли това, което си мисля и аз? — попита той, като обърна предмета към светлината.

Утен взе плочката от дланта му и я стисна в треперещата си лапа.

— Как бих могъл да не го мисля? — отвърна кхюинският учен. — Макар и полуживотни, деградиралите първобитни би трябвало да разпознават глифа на Великата галактическа библиотека.

 

 

„Доказателството“ лежеше проснато върху утъпканата трева. Острите очи на Ро-кен проучваха плетеницата от жици и лъскави сфери, която ревнителите неотдавна бяха донесли от долината на Яйцето. По огърлицата от странни предмети все още имаше парчета от пръстта, в която беше лежала заровена, близо до най-святото място на Джиджо.

Две групи зрители бяха образували полукръгове — единият зад събралите се мъдреци, а другият почтително застанал зад звездния бог. Мнозина от втората група бяха пациенти от болницата на чужденците или вярваха в твърденията им, че стоят над техния закон. Сред човеците от тази страна като че ли грееше вяра в техните преоткрити патрони, изобразена от новия рюк на Ларк като силен червен огън, заобикалящ лицата им.

Нямаше го предишното яростно изражение на ротена. Хуманоидните черти на Ро-кен отново излъчваха обаятелно спокойствие, дори ведра снизходителност. Той продължи да разглежда оплетените части още една дура, после заговори на официален галактически седем:

— Не виждам нищо интересно тук. Защо ми показвате тези неща?

Ларк очакваше младият урски радикал — водачът на бунтовните ревнители — да отговори едновременно и като обвинител, и като защитник, оправдавайки извършеното от групата му насилие с прехвърляне на вината върху чужденците. Но младият отцепник остана назад, смесил се с тълпата от човеци и урси и забил поглед в текстовете си.

Хуунският мъдрец Фхуун-дау пристъпи напред, за да се изправи пред ротенския пратеник.

— Ние се опитваме да установим дали тези оръдия на висша проницателност са ваши. Оръдия, които откриха нашите деца по време на последното завъртане на оста на Джиджо. Оръдия, които някой тайно е заровил съвсем близо до нашето любимо Яйце.

Ларк проследи реакцията на Линг: Тъй като вече я познаваше доста добре, не му трябваше рюк, за да види шока й, когато жената разпозна предмета. Нито пък последвалото объркване, докато премисляше нещата. „Това е всичко, което исках да разбера“, каза си той.

Ро-кен изглеждаше безразличен.

— Мога само да предполагам, че някой от вас, местните, го е поставил там — както вашите глупави бунтовници са поставили експлозиви под нашата станция.

Сега Линг премигна от изненада. „Тя не очакваше да чуе от него лъжа. Поне не толкова очевидна. Явно не е имал време да подготви по-гладко изпълнение.“

Звездната жена погледна настрани и забелязала вниманието на Ларк, бързо се извърна. Биологът не се гордееше със задоволството, което изпитваше заради размяната на моралните им позиции. Сега беше неин ред да се чувства засрамена.

— Използвайте вашите уреди — настоя Фхуун-дау пред високия ротен. — Анализирайте тези предмети. И ще откриете технология, далеч надхвърляща всичко, което можем да създадем днес ние, Шестте.

Ро-кен изящно сви рамене.

— Навярно са останали от буюрите.

— На това място? — насмешливо изтътна Фхуун-дау, сякаш ротенът беше пуснал добронамерена шега. — Само преди един век цялата долина е била нажежена до бяло от излизането на Яйцето в горния свят. Тези жици не биха могли да оцелеят.

Тълпата зашепна.

Ларк усети, че някой го дърпа за ръкава. Той се огледа и видя, че изотзад се е промъкнала ниска русокоса фигура — Блур Портретиста — с фотоапарат и тринога в ръце.

— Пусни ме да снимам под ръката ти! — настоятелно прошепна фотографът.

Ларк изпита пристъп на паника. Луд ли беше Блур? Да прави това на открито, при това сега, когато роботите бдително охраняваха наоколо? Дори тялото на Ларк да го скриеше от този ъгъл, онези от другите две страни щяха да го видят. Въпреки майсторското изпълнение на Фхуун-дау, можеха ли да разчитат на лоялността на всеки един от мърморещата тълпа?

С безпомощна въздишка, той вдигна лявата си ръка достатъчно, така че Блур да насочи апарата си към сблъсъка на Поляната.

— В такъв случай нямам други обяснения за тези предмети — отвърна Ро-кен, като имаше предвид преплетената купчина уреди. — Спокойно можете да разсъждавате доколкото сте способни, докато пристигне корабът ни.

Без да обръща внимание на загатнатата заплаха, хуунският мъдрец продължи със спокойна аргументираност, в сравнение с която ротенът изглеждаше нервен.

— Нима са нужни разсъждения? Твърди се, че няколко чифта очи са наблюдавали как през една неотдавнашна мъглива нощ вашите роботи преднамерено са заровили тези устройства под нашия свещен камък…

— Невъзможно! — избухна чужденецът. — Нито една форма на живот не е била в състояние да свидетелства през онази нощ! Внимателните предварителни проверки показаха, че в района няма разумни същества, когато…

Ротенският пратеник замълча по средата на изречението, докато зрителите зяпнаха от страх и удивление, че един изтънчен звезден бог може да бъде подведен с такава очевидна примамка.

„Трябва да е свикнал винаги да получава своето — помисли си Ларк, — за да се хване в такъв прост капан.“

После му хрумна странна идея. „Много земни култури, от древна Гърция и Индия до Калифорния, са изобразявали своите богове като разглезени, темпераментни юноши.

Би ли могло това да е расова памет? Може би в края на краищата тези ротени наистина са нашите отдавна изчезнали патрони?“

— Благодаря ви за поправката — с изящен поклон отвърна Фхуун-дау. — Казах само, че се твърди. Ще укоря онези, от които изхожда този слух. Ние ще приемем вашата дума, че не е имало свидетели през онази нощ, през която сега признавате, че роботите ви са заровили тези странни, чуждоземни устройства близо до нашето Яйце. Искате ли вече да оставим това и да продължим с въпроса защо изобщо са били заровени?

Ро-кен очевидно обмисляше грешката си и движеше челюстта си така, както човеците скърцат със зъби. Рюкът на Ларк показа по горната половина на лицето на ротена безцветна ивица, която сякаш се вълнуваше. Междувременно Блур доволно зашепна, когато направи нова снимка и свали капачето над експонираната плака.

— Върви си — тихо каза на дребния мъж Ларк, но напразно.

— Повече не виждам смисъл да присъствам на това обсъждане — накрая заяви чуждоземецът. Той се обърна и започна да се отдалечава, само за да спре, стигнал до зейналия кратер, в който преди бе заровена станцията му, спомняйки си, че няма къде да иде.

Разбира се, Ро-кен можеше да се качи на някой от роботите и просто да отлети. Но докато не пристигнеше или въздушната машина на Кун, или звездният кораб, той можеше да се отправи само към пустошта. Навсякъде го очакваха неудобни въпроси.

От групата урси и човеци вляво се надигна вик. Те направиха път и оттам се появи сияещият Лестър Камбъл, запъхтян под тежестта на няколко големи книги.

— Струва ми се, че го открихме! — заяви той и коленичи заедно с неколцина помощници до сферичните предмети сред хаоса от преплетени жици. — Естествено — обясни мъдрецът, — никой от нас няма ни най-малка представа как работи това устройство. Но след един милиард години развитие галактянската техника е толкова съвършена и опростена, че повечето машини се предполага да се използват съвсем лесно. В крайна сметка, щом човеците са могли да пилотират един разнебитен звезден кораб чак до Джиджо, нещата трябва да са почти сто процента гарантирани срещу идиоти!

Самоироничната шега предизвика избухване на смях и от двете страни на тълпата. Всички се натискаха да гледат по-отблизо и не оставяха път за лесно или достойно оттегляне на Ро-кен и неговите слуги.

— В този случай — продължи Камбъл, — ние приемаме, че машината е била предназначена да се задейства, когато всички поклонници са близо до Яйцето и когато сме най-податливи на внушение, навярно след края на призоваването. С основание можем да предполагаме наличие или на брояч, или на някакво устройство за дистанционно управление, вероятно действащо с радиосигнал.

Един от помощниците успя да отвори капака с ясно доловимо пропукване.

— А сега да видим дали ще открием нещо като стандартния ръчен ключ, показан на страница хиляда петстотин и дванайсета — рече Лестър и приклекна по-близо, докато се консултираше с един от отворените томове.

Ро-кен зяпна към пълната със схеми книга, сякаш току-що беше видял от завивките на собственото му легло да изпълзява нещо смъртоносно опасно. Ларк забеляза, че Линг отново поглежда към него. Този път изражението й като че ли казваше: „Какво криеш от мен?“

Макар тя да нямаше рюк, биологът реши, че ироничната му усмивка ще е достатъчен отговор.

„Ти допускаше прекалено много предположения, скъпа моя. И това те заслепяваше, не ти позволяваше да задаваш сериозни въпроси. А и те караше да се държиш снизходително, когато бихме могли да станем приятели.“

Е, може би това бе прекалено сложно, за да се предаде само с изражение на лицето. Навярно усмивката му всъщност казваше: „Какво нахалство! Да обвиняваш мен, че съм крил нещо?“

— Възразявам! — намеси се небесният човек Ран, който се извисяваше над всички останали, освен хууните и неколцина треки. — Нямате право да бърникате в чужда собственост!

— Хр-р — тихо и напевно отвърна Фхуун-дау, — в такъв случай признавате, че сте собственици на това нещо, поставено без разрешение на нашето най-свещено място?

Ран премигна. Очевидно не можеше да понася сегашната слабост на чуждоземците и факта, че се налага да води словесен двубой с диваци. Смутен, високият небесен човек се обърна за напътствия към Ро-кен. Докато се съвещаваха, навели глави един към друг, Лестър Камбъл продължи:

— Известно време не можехме да проумеем целта на този уред. За щастие вече бях проучвал галактянска техника, така че донякъде текстовете ми бяха познати. Накрая го открих в рубриката „пси излъчватели“!

— Ето го ключът, сър — съобщи един от помощниците. — Готови сме, когато кажете.

Лестър Камбъл се изправи и вдигна двете си ръце нагоре.

— Народе! Това е първо и последно предупреждение. Нямаме представа какво ще последва. Предполагам, че няма да е нищо фатално, защото не виждам гостите ни да бягат с пълна скорост. Тъй като нямахме време за внимателни експерименти обаче, съветвам ви да отстъпите поне една крачка назад. По-предпазливите сред вас могат да се отдалечат на още по-голямо разстояние, навярно два пъти по диаметъра на Яйцето. Започвам да броя от десет.

„Утен искаше да остане и да погледа — помисли си Ларк. — Но аз го накарах да иде и да скрие онези библиотечни дискове, които открихме.

Дали наистина му направих услуга?“

Камбъл дълбоко си пое дъх.

— Десет!

Девет!

Осем!

Ларк никога преди това не беше виждал г’кеки да надтичват урси. Но тълпата започна да се разпръсва и някои от Шестте проявиха изненадващо нетърпение да си тръгнат. Други останаха, задържани от любопитство.

„Смелостта е черта, която обвързва всеки истински съюз“, с известна гордост си помисли той.

— Седем! Шест!

Сега напред пристъпи самият Ро-кен.

— Признавам собствеността на това устройство, което…

— Пет! Четири!

Ро-кен припряно повиши, глас, за да го чуят сред целия смут:

— … което се състои от обикновени датчици, невинно поставени…

— Три! Две!

Още по-бързо, е отчаяни нотки:

— … за да проучим излъчванията на вашето почитано и свещено…

— Едно! Сега!

Няколко човека инстинктивно вдигнаха ръце към ушите си и се приведоха, присвили очи, сякаш за да се предпазят от блясък. Урсите покриха торбичките си с ръце. Г’кеките свиха очите си, а кхюините и треките се притиснаха към земята. Рюковете се свиха, за да избягнат силните чувства на приемниците им. Каквото и да представляваше „пси излъчвателят“, скоро всички щяха да разберат.

Ларк се опита да преодолее инстинкта си, като се водеше от Линг, която беше реагирала на броенето със смесица от гняв и любопитство. Жената плесна с ръце и се обърна да срещне погледа му в момента, в който помощникът на Камбъл натисна скрития ключ.

Аскс

Смут прелива от централната ни същина и се процежда през свръзките, които ни/ние/„аз“/ме обединяват в едно, овлажнява с удивление външните ни извивки като сок от наранено дърво.

Този глас, този ритмичен напев, възможно ли е да е онова, което знаем, че не е?

Мотивите на Яйцето са ни галили по толкова много начини. В този шум има познати елементи, като от песента на Светото…

И все пак — има и някакъв металически звук, опростен, лишен от богатия тембър на Яйцето.

Един подритъм ни тегли към себе си, трака като припрян квинтет от лапи и привлича вниманието ни, сякаш надолу по тъмен подземен тунел.

Внезапно „аз“/ние се сливаме и потъваме в някакво странно съществувание като единно същество. Същество, поставено в твърда черупка.

Прелива петоъгълно негодувание. Това „аз“ е изпълнено с ярост.

Как смеят да ми казват, че съм свободен!

Какъв неестествен закон е този Кодекс на Общностите? Този правилник, „освобождаващ“ моя вид от сладкия ред, който някога сме познавали, наложен ни от нашите изящни царици?

Ние, които сме сини — ние, които сме червени — със сигурност заслужаваме да служим, дълбоко в жлъчните си възли! Да работим и да се бием всеотдайно в помощ на сивите династични амбиции! Нима това не беше животът ни сред звездите, а и по-рано?

Истинският живот на всички кхюини?

Кой е посмял да сложи край на онези прекрасни дни и е наложил чужди идеи в коруби, прекалено твърди за смъртоносната отрова, наречена свобода?

Човеците са дръзнали да наложат тези мисли, разрушавайки единството на нашите подредени кошери! Тяхна е вината, те трябва да платят дълга.

И ще платят!

След това има и други сметки за уреждане…

„Аз“/ние се гърчим и изпитваме какво е да приклякваш и да тичаш на пет силни крака. Крака, предназначени за служба. Не на обикновено гнездо, скрито в някой нищожен язовир, или на някаква абстракция като Общностите, а на великите сиви матрони, знатни, прекрасни и силни.

Защо ли това живо усещане приижда през нашата смаяна същност?

Трябва да е от ротенската машина — тяхното пси устройство — част от плана им да въздействат на всяка раса от Шестте. Да ни измамят, за да се подчиним на волята, им.

Тръпки на изненада разтърсват нашите/моите пръстени. Макар и след толкова много години на приятелство, „аз“/ ние никога не сме разбирали — кхюинската гледна точка е толкова странна!

И все пак не по-странна от следващото усещане, което нахлува в споделеното ни съзнание.

Усещане за препускащи копита.

Горещият дъх на сухите степи.

Изгарящият блясък на дух, поне толкова егоцентричен, колкото на всяко човешко същество.

Сега съм уриш-ка! Самотна и горда като в деня, в който се появих от тревата, все още почти животно. Нервна, но самоуверена.

Може да се присъединя към племето или клана, който ме осиновява от равнината.

Може да се подчиня на вожда — защото в живота има йерархия, която трябва да се търпи.

И все пак, в душата си аз служа на един господар. На себе си!

Могат ли човеците изобщо да проумеят как ужасната им смрад дращи мембраните на ноздрата ми? От тях стават добри воини и ковачи, вярно е. Донесоха на Джиджо прекрасна музика. Това са сериозни неща.

И все пак без тях светът би бил много по-добър.

Преди да дойдат те, ние с бран си пробихме път нагоре. От равнините до огнените планински върхове, протегнахме шиите си над всички други на Джиджо — докато тези двукраки отново не ни смъкнаха долу, за да станем просто една от Шестте раси.

Още по-лошо, техните знания ни припомнят — (на мен!) — колко много сме загубили. Колко много е забравено.

Всеки ден те ме карат да си спомням колко долен и кратък е обречен да бъде животът ми тук, на тази въртяща се топка от кал, с ужасни океани навсякъде…

Възмутеният разказ профучава покрай нашата способност да го следваме. Загубва се изпълнената му с ярост нишка, но на нейно място идва друга, наложена отвън от сила, която пулсира из малката планинска долина.

Този ритъм се следва много по-лесно. Той е тежък, бавен на гняв — и все пак, когато се възпламени, сякаш единствено смъртта може да спре яростта му.

Този ритъм не трябва да се припира. И все пак, той ни приканва…

Приканва ни да се замислим колко често по-бързите раси дразнят нас, бедните, търпеливи хууни,

как препускат около нас,

колко често говорят бързо, сякаш нарочно,

как ни възлагат най-опасните задачи,

за да се сблъскаме с морето сами, макар че всеки изчезнал кораб изтръгва от нас стотици наши любими и разкъсва малките ни семейства с ужасна мъка.

Човеците и техните смрадливи параходи, те крият уменията си и само се преструват, че ги споделят, но не и в действителност. Някой ден ще ни оставят да гнием тук, докато те отлитат с кораби, направени от чиста бяла светлина.

Трябва ли да го допуснем? Има ли начини да бъдат принудени да си платят?

Възцарява се смут.

Ако тези гибелни послания са отправени към всяка отделна раса — за да я тласнат към насилие — защо ние/„аз“ приемаме всичките? Не трябваше ли ротените да направят така, че всеки клан да чуе само едно от тях?

Навярно машината им е повредена или слаба.

Навярно ние сме по-силни, отколкото си мислят.

Откъснали се от хуунския ритъм, ние усещаме, че са останали два пласта от разяждащата песен. Единият очевидно е предназначен за земянити. Неговата тема е почитта. Почитта и гордостта.

Ние сме най-висши. Другите се специализират, но ние можем да правим всичко! Ние сме избрани и въздигнати от могъщите ротени, затова е нормално да сме най-великите, макар и изгнаници на този склон на диваци.

Ако бъдат научени да си знаят мястото, другите могат да усвоят ролята на полезни слуги…

Ние/„аз“ си спомняме един израз. „Пряко съпреживително излъчване“ — метод, използван в галактянската наука през по-голямата част от един милиард годишното й развитие.

Осъзнаването кара многогласния порой да изглежда по-изкуствен, металически, дори самоироничен. Разбира се, предвиждало се е това послание някак си да бъде усилено чрез нашето Свето яйце в момента, в който сме най-податливи. Въпреки това е трудно да си представим, че такъв брътвеж би могъл да спечели много последователи.

Наистина ли са смятали, че ще се хванем на този капан?

Друг факт прониква във вниманието ни: тук няма пласт за колесатите! Защо е така? Защо г’кеките са изключени от посланието? Да не е заради очевидната им безполезност в програмата за геноцидна война?

Или защото вече са изчезнали там, сред звездите?

Остава едно вибриране. Ритъм на барабан. Сякаш чукчета удрят по купчини неподвижни тръби. Вой, който отеква по начин, зловещо познат на това съставно същество.

И все пак в известен смисъл, той ни е най-чужд.

<СВЕЩЕНА ДЕКЛАРАЦИЯ НА МАКРООБЩНОСТТА, ПРЯКО ОТ ГОВОРНИЯ ВРЪХ НА СЪЩНОСТ, СЪЗНАВАЩА ГНЕВНА ВРАЖДЕБНОСТ.

<РЕАКЦИЯ=КРАЙ НА ЛИЧНАТА ОБИДА! НЕКА ВИНОВНИЦИТЕ (ЗЕМЯНИТИ) БЪДАТ УНИЩОЖЕНИ…>

Ние се свиваме стъписани. Тази егомания е далеч по-огромна от излъчваната от другите, дори и от посланията, предназначени за урсите и човеците! И все пак — тя е насочена към треките!

Разбирате ли какво става, пръстени мои? Това ли е вкусът на горда упоритост, който някога се е изливал в нашите деспотични същности? От онези тиранични души, които са господствали над познавателните ни пръстени? Върховни господари, нарочно изоставени от трекските първозаселници, когато са избягали на Джиджо?

Такъв ли е бил вкусът на яростта за онези надменни джофури? (Да, тръпнете от името!)

Могъщи същества, които продължават да дебнат сред звездите в нашето въображение. Пръстеновидни братовчеди, чиито восъчни същини са управлявани от мономаниакална ярост.

В такъв случай, защо тези пустословия означаваха толкова малко за нашите многоцветни сегменти? И след като знаем какво представляват, защо ни се струват толкова банални? Толкова неубедителни?

Демонстрацията завършва. Енергията на чуждоземското устройство изтича и всички мъчителни излъчвания отслабват. Няма значение. Сега знаем целта на тази плетеница от кабели и топки. Да сее отрова, която да придобие сила и убедителност чрез преминаването си през Яйцето.

Цялата поляна е кипнала от гняв към това светотатство, към този детински призив към нашите най-долни вражди. Страсти, забравени още преди да се появи Яйцето.

„Толкова ли е лошо мнението ви за нас, звездни господари? Смятали сте, че можете да ни заблудите и да ни накарате да свършим вашата мръсна работа?“

Ние усещаме, че тълпата отново се слива в едно и от нея се разнася презрителен ропот към летящите, съскащи роботи. Човеци, урси и други сега се смесват помежду си по-свободно и споделят опиянителна радост, сякаш ние, Шестте, сме издържали ужасно изпитание. И вече сме по-силни и по-единни от всякога.

„Това ли е най-лошото, което могат да ни направят?“

Няколко пъти дочувам този въпрос.

Да, пръстени мои, досещаме се, че Поляната е само малка част от Склона и ние, присъстващите тук, представляваме само частица от Общностите.

„Това ли е най-лошото, което могат да ни направят?“

Ех, де да беше така.

Сара

Урсите от „Урунтай“ обичаха да пътуват бързо и леко, без да товарят магаретата си повече от необходимото. Освен това вярваха в Пътя на Изкуплението — и не одобряваха много книгите.

Библиотекарите нямаха никакъв шанс.

И все пак тримата архивисти в сиви роби отчаяно протестираха, когато в късния следобед видяха кладата. Двамата човеци и техният помощник шимпанзе яростно се мъчеха да се освободят от въжетата си, умоляваха, опитваха се да се хвърлят върху запечатаните с восък сандъци, които трябваше да скрият на сигурно място.

Въжетата им спасиха живота. Наблюдавайки с вдигнати арбалети, боядисаните стражи от „Урунтай“ без никакви угризения биха застреляли шайка светлокожи книжни плъхове.

— Овичате ли огън? — подигра им се един от воините на англически със силен акцент. — Огънят фречиства. Изгаря воклука. Ноже да стори същото и с флътта. Човешката флът гори толкова хуваво.

Библиотекарите само безмълвно заридаха, когато пламъците облизаха восъка, после разцепиха дървените сандъци, изсипвайки водопади от книги, които пърхаха като умиращи птици. Хартиените страници проблясваха като мигновени метеори и предаваха отпечатаната с мастило мъдрост, която бяха съхранявали в продължение на векове.

Сара се радваше, че Ларк и Нило не могат да видят това.

„По време на Великото Отпечатване или след това са били копирани много от текстовете. Загубата едва ли е толкова голяма, колкото изглежда.“

И все пак, още колко щяха да изтраят копията в тази епоха, пълна с фарисейски секти и кръстоносци, всички убедени в собствената си правота?

„Дори звездните богове да не унищожат Библос или не принудят сапьорите да го направят вместо тях; с разпадането на обществото фанатиците като Джоп и Уркачу ще стават все по-многобройни и дръзки.“

Сякаш за да илюстрира мисълта й, преди залез-слънце в лагера пристигна ескадрон от другари на Джоп — десетина сурови на вид мъже, въоръжени с лъкове и мечове, които наквасиха пресъхналите си гърла в оазиса, без да се обръщат с гръб към урсите на Уркачу, но със задоволство наблюдаваха кладата от изгарящи книги.

„Двете групи имат обща цел. Край на литературната «суета». Сваляне на сегашните мъдреци. Строго спазване на постулатите на Свитъците.

По-късно, когато всички ние твърдо поемем по Пътя, можем отново, да започнем да се избиваме, за да решим кой е най-големият хищник на върха на потъващата пирамида от невинни животни.“

Кладата се срути и хвърли искри и овъглени парчета хартия, които сякаш се понесоха по въздушните течения. Миризмата на дима накара Сара да си помисли за мрак. Онзи мрак, който не свършва със зазоряването.

— Добре, всички! Внимание, моля! Ето планът.

Тишината наруши Джоп, който се приближи заедно с още трима — Уркачу, Улгор и мрачен, изгорял от слънцето мъж, чието набръчкано лице и каменна твърдост го правеха да изглежда почти сякаш от вид, различен от меките, отдадени на книгите библиотекари. Дори урсите от „Урунтай“ се отнасяха към него с неохотно уважение. Боядисаните воини бързо отстъпваха от пътя му. На Сара й се стори, че някак си й е познат.

— Ще тръгнем на две групи — продължи Джоп. — По-голямата ще продължи до Блатото на соленото копито. Ако някоя опълченска част разбере за това нападение и си направи труда да се опита да ни преследва, това е първото място, на което ще потърсят, затова след около седмица някои, от вас могат да бъдат „спасени“. Нямаме нищо против.

По-малката група ще се движи по-бързо. Човеците ще яздят и ще се прехвърлят на отпочинали магарета на всяка половин мидура. Не ни създавайте каквито и да е неприятности и дори не си помисляйте да се измъкнете в тъмното. Урсите от „Урунтай“ са опитни следотърсачи и няма да стигнете далече. Имате ли въпроси?

След като никой не се обади, Джоп вдигна показалец към Непознатия.

— Ти. Хей там. — Той посочи към кола до извора на оазиса, за който бяха завързани най-големите и най-силни на вид животни. Непознатия се поколеба и погледна към Сара.

— Всичко е наред. И тя може да дойде с теб. Не искаме заложникът ни да се разболее, нали така? — Фермерът се обърна към Сара. — Очаквам от теб да се грижиш за него още известно време.

— Ако ми позволите да си взема багажа. И Прити, разбира се.

Четиримата водачи зашепнаха помежду си. Уркачу неодобрително съскаше, но Улгор подкрепи човеците, макар това да означаваше, че трябва да жертват част от плячката, заграбена от търговците. За да освободят място, изхвърлиха товара на две от магаретата.

Отново избухна спор, когато Непознатия яхна определеното му животно и краката му почти се провлачиха по земята. Той отказа да остави цимбала и стисна инструмента подмишница. Уркачу злобно изсумтя, но го остави.

Яхнала яко магаре, Сара видя, че суровите мъже сочат към Кърт Сапьора, който седеше заедно с племенника си и мълчаливо следеше събитията.

— А ти, господарю сапьор — почтително се поклони Джоп, — опасявам се, че приятелите им искат да ти зададат някои въпроси, а тук не е мястото да те убеждавам да им отговориш.

Без да обръща внимание на загатнатата заплаха, сивобрадият мъж от Тарек отнесе чантата си до върволицата от магарета, плътно следван от Джома. Когато двама от „Урунтай“ протегнаха ръце към багажа му, Кърт заговори с мек, сериозен глас:

— Съдържанието е… деликатно.

Те отстъпиха назад. Никой не му попречи, когато сапьорът си избра магаре, свали заграбената плячка от гърба му и завърза на нейно място чантата си.

Равен брой радикали-човеци и воини от „Урунтай“ образуваха останалата част от „бързата група“. Мъжете изглеждаха почти също толкова тромави на магаретата си, колкото и високият Непознат, а се чувстваха още по-неудобно. За мнозина от тях това трябва да бе първото яздене.

— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се към Джоп Сара.

— Не съм бил във фермата си от прекалено много време — отвърна той. — Освен това, имам още малко работа в Доло. Трябва да се погрижим за един язовир, при това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Сърцето на Сара потръпна, но не от ужасното намерение, за което загатваше фанатикът. Беше зърнала нещо над рамото му: струйка мехурчета, които се издигаха към повърхността на извора.

„Длетото. Още е под водата и слуша всичко!“

— Не се тревожи, моме — успокои я Джоп, грешно разбрал стреснатия й поглед. — Ще се погрижа татко ти да се измъкне, преди проклетото нещо да се взриви.

Преди Сара да успее да отговори, Уркачу се обади:

— Вече (отдавна) е време да сложим край на забавянето и да предприемем действия! Да тръгваме!

Една от опашките му шибна задницата на първото магаре и върволицата се заточи напред.

Сара неочаквано се изплъзна от седлото и скочи на земята. Това накара животното да се препъне от объркване и да прати вълна от разтърсване по цялата верига. Един от грубите мъже се претърколи от магарето си и някои от урските воини издадоха подигравателно сумтене.

— Не! — с мрачна решителност каза Сара. — Първо искам да разбера къде отиваме.

— Моля ви, госпожице Сара — тихо настоя Джоп. — Дори аз самият не зная…

Той замълча и нервно погледна покрай нея, когато към тях се приближи ловецът с каменния поглед.

— Какъв е проблемът? — Дълбокият му глас звучеше странно облагороден за суровия му вид. Сара срещна студените му сиви очи.

— Няма да тръгна, докато не ми кажете къде отиваме.

Ловецът вдигна вежди.

— Бихме могли да те завържем.

Сара се изсмя.

— Тези малки магарета и така едва носят доброволните си ездачи, а какво остава за пленник, който непрекъснато премества тежестта си и се опитва да спъне бедното животно. А ако ме завържете като чувал с картофи, от друсането ще ми се счупят ребрата.

— Навярно с готовност ще се възползваме от тази възможност — започна той и после се намръщи, когато Непознатия, Кърт и Прити също скочиха от седлата и скръстиха ръце.

Воинът въздъхна.

— Какво значение ще има за вас, ако знаете предварително?

Колкото повече говореше, толкова по-познат й звучеше гласът му, Сара беше сигурна, че го е срещала и преди!

— Моят подопечен се нуждае от лечение. До този момент задържахме инфекцията със специални мехлеми, осигурени от нашия трекски аптекар. Тъй като нямате намерение да вземете каруца с вашата „бърза група“, трябваше да помолим Пзора да ни даде известен запас.

Мъжът кимна.

— Това може да се уреди. — Той даде знак на Непознатия да иде при трека.

Чужденецът свали рюка, който през последните дни бе заменил бинтовете му, и разкри зейналата рана на слепоочието си. Когато я видяха, неколцина от пустинните урси изсъскаха и направиха суеверни знаци срещу лош късмет. Докато симбионтът му разменяше ензими в преплетена топка с рюка на Пзора, Непознатия направи поредица от бързи движения с ръка към аптекаря — на Сара й се стори, че долавя части от песен, — преди да се наведе, за да подложи раната си за почистване и лечение.

Тя отново заговори:

— Освен това, колкото и мехлем да ни даде Пзора, той ще е годен само няколко дни, така че най-добре да ни отведете на някое място с друг специалист-аптекар, в противен случай ще разполагате с един напълно безполезен заложник. Звездните богове няма да платят много за мъртвец, независимо дали е техен приятел или враг.

Отстъпникът продължително я изгледа, после отиде да се посъветва с Уркачу и Улгор. Когато се върна, на устните му бе изписана лека усмивка.

— Това ще означава малко да се отклоним, но недалеч от нашата цел има подходящ град. Ти беше права, че ни напомни. Следващия път обаче, моля те, просто ни кажи проблема, без да започваш толкова войнствено.

Сара го зяпна, после избухна в смях. Напрежението като че ли малко поотслабна, когато той се присъедини към нея с кънтящо кикотене — и, това върна младата жена към първите й студентски дни под каменния покрив.

— Дединджър — промълви тя.

Презрително горчивата усмивка отново се върна на устните му.

— Чудех се дали ще ме познаеш. Бяхме в различни факултети, макар че следях работата ти, след като ме изхвърлиха от рая.

— Рай, които ти се опита да унищожиш, доколкото си спомням.

Той сви рамене.

— Трябваше да го направя, без да се мъча да постигна всеобщо съгласие. Но колегиалните навици трудно се преодоляват. Докато се приготвя, вече прекалено много хора знаеха за убежденията ми. Преди изгонването ми ме следяха денонощно.

— О, колко жалко. И така ли се опитваш да получиш втора възможност? — посочи с ръка към кладата тя.

— Точно така. След годините, прекарани в пущинаците, заедно с шайка от падналите — човеци, напреднали по Пътя — научих достатъчно…

Нетърпеливото пронизително изсъскване на Уркачу не беше на който и да е известен език, но въпреки това ядосаната му настоятелност бе очевидна. Дединджър вдигна вежди.

— Ще тръгваме ли?

Сара се зачуди дали отново да не се опита да го накара да й съобщи целта им. Но Дединджър беше луд, а не глупав. Упоритостта й можеше да породи подозрения, а навярно дори да издаде Длетото.

С покорно свиване на рамене, тя се покатери върху гърба на търпеливото магаре. Проследил я с присвити очи, Непознатия направи същото, последван от Кърт и Прити.

Останалите оцелели от злополучния керван изглежда бяха едновременно и разочаровани, и облекчени от това, че не са толкова важни за воините от „Урунтай“. Докато бързата група напускаше оазиса, за да се отправи на юг, от тлеещата клада се носеше остра миризма, наред с праха и отвратителната животинска смрад.

Сара погледна назад към осветения от луната извор.

„Чу ли нещо от това, Длето? А може би си заспал? И за теб всичко е било само неясен шум?“

Така или иначе, каква полза имаше от един самотен син кхюин насред сухата равнина? За него щеше да е най-добре да остане край извора, докато не дойде помощ.

Зад Сара се разнесе тропот на животни, когато втората група тръгна по същия път, само че по-бавно.

„Логично е. По-голямата част от кервана ще утъпче пътя на по-малката. По някое време Уркачу ще ни отклони и ще остави преследвачите да продължат по главния път.“

Скоро останаха сами във високата степ. Воините от „Урунтай“ препускаха отстрани, чевръсти и изпълнени с презрение към тромавите човеци, които потръпваха, провлачили без да искат краката си по земята. В отговор хората започнат ха да се редуват да тичат по няколко хвърлея на стрела и после отново се качваха на магаретата. Това накара урсите да млъкнат и очевидно беше добър начин да избягнат охлузванията от седлото.

Уви, Сара знаеше, че не е във физическо състояние, за да го прави. „Ако оцелея след всичко това, определено ще вляза във форма“, не за пръв път си помисли тя.

Мъжът с ледените очи тича до нея в продължение на няколко дури, като й отправяше иронична, красноречива усмивка. Беше невероятно жилав и силен и Сара се учудваше, че изобщо го е познала. Последния път, когато бе видяла учения Дединджър, той беше блед интелектуалец с коремче на човек на средна възраст, специалист по повечето от древните свитъци и автор на текст, който тя носеше в собствения си скромен багаж. Мъж, някога притежавал статус и обществено доверие, докато ортодоксалният му фанатизъм не бе станал прекалено краен дори за либералния Върховен съвет.

В онези дни мъдреците проповядваха сложна вяра на лоялност, поделена поравно между Джиджо от една страна и престъпния план на предците от друга. Балансирането беше сложно и някои решаваха проблема, като избираха едната вярност пред другата.

Братът на Сара изцяло се бе посветил на планетата. Ларк виждаше мъдрост и справедливост в един милиард годишните галактянски екологични закони. За него никакъв мечтан „път на изкуплението“ не би могъл да оправдае нарушаването им.

Дединджър възприе другата крайност. Той не се интересуваше от екологията или съхраняването на видовете, а само от избавлението на расата, обещано от Свитъците. Чрез стремеж към чиста невинност като път към по-добри дни. Освен това навярно виждаше в тази криза и начин да възвърне някогашните си почести.

На лунната светлина Сара гледаше изгонения мъдрец, който се движеше с жилеста грациозност — постоянно нащрек, съсредоточен и мощен — живо свидетелство за по-простия начин на живот, който проповядваше.

„Измамно прост — помисли си тя. — Светът знае безброй начини да не е съвсем такъв, какъвто изглежда.“

 

 

След известно време воините от „Урунтай“ забавиха скоростта и после спряха да отпочинат и да се нахранят. Онези, които имаха в торбичките си съпрузи или ларви, се нуждаеха от топла кръв от симла на всяка мидура, макар че човеците от групата им се дразнеха и протестираха, предпочитайки равномерния темп, вместо урското бързане и спиране.

Скоро след втората от тези почивки, Уркачу отклони групата по каменен перваз, който сочеше приблизително на югоизток като гръбнак на някакво вкаменено чудовище. По-неравният терен забави напредването им и Сара се възползва от това, за да слезе от магарето и да даде почивка на животното и на собственото си седалище. Раздвижването също може би щеше малко да облекчи ледената вцепененост на ставите й. Тя обаче се държеше с дясната си ръка за седлото в случай, че в тъмнината се спъне в някой незабелязан камък.

Пътуването стана малко по-лесно след изгрева на втората луна. Осветени отзад от сребристата Торген, планините като че ли се извисяваха по-огромни от всякога, ледниците на север поглъщаха падащата под ъгъл светлина на спътника и отразяваха специфично синьо сияние.

Към полунощ групата трябваше да премине широк, плитък поток, който течеше през малко оазисче. Винаги в готовност, Улгор нахлузи непромокаеми ботуши и премина оттатък със сухи крака. Другите урски бунтовници нагазиха наред с човеците и животните и после си изсушиха краката един на друг с парцали. След това воините от „Урунтай“ изглеждаха нетърпеливи да потичат, известно време, докато влагата се изпари от рехавата козина на глезените им.

Когато отново забавиха темпото, Сара се изхлузи от седлото и тръгна пеш. Скоро от дясната й страна се разнесе тих глас:

— Исках да ти кажа… прочетох статията ти за лингвистичния упадък от времето на индоевропейския.

Това бе превърналият се на ловец учен Дединджър, който крачеше от другата страна на магарето й. Преди да отговори тя продължително го изгледа.

— Изненадана съм. При петдесет страници можех да си позволя да издам само пет фотокопия и запазих едното от тях за себе си.

Дединджър се усмихна.

— Все още имам приятели в Библос, които от време на време ми пращат важни неща. Що се отнася до твоята хипотеза, макар идеите за граматическото съвършенство на предписмените кланове да ми харесаха, опасявам се, че не мога да приема цялостната ти теория.

Сара не се изненада. Заключенията й противоречаха на всичко, в което вярваше този човек.

— Така е в науката — цикъл на взаимни компромиси. Не съществува догматична истина. Няма абсолютно, безусловно становище.

— За разлика от собствената ми робска посветеност на няколко древни свитъка, в чието написване не е участвал нито един човек ли? — засмя се мъжът с каменния поглед. — Предполагам, всичко се свежда до това в коя посока според теб са поели хората. Дори сред консервативните галактяни, науката е насочена към постепенно усъвършенстване на твоите модели на света. Тя е ориентирана към бъдещето. Твоите деца ще знаят повече от теб, така че истината, която вече си открила, изобщо не може да се нарече „съвършена“.

Това е чудесно, когато съдбата ти е насочена нагоре, Сара. Но ако си поел по тесния, свещен път надолу, към спасението, традицията и твърдата вяра са за предпочитане. В такъв случай споровете и неувереността само ще объркат твоите хора.

— А твоите хора не изглеждат объркани — потвърди тя.

Той се усмихна.

— Постигнах известни успехи, като спечелих тези сурови човеци за истинската вяра. През по-голямата част от годината те живеят в Равнината на острия пясък и ловят диви бодливи ленивци, които се крият из пещерите под дюните. Повечето не могат да четат и да пишат, а малкото им оръдия са изработени на ръка, така че вече доста са напреднали по Пътя. Но може да се окаже по-трудно да убедя някои други групи.

— Като гилдията на сапьорите ли?

Бившият учен кимна.

— Загадъчен клан. Колебанието им да изпълнят дълга си по време на тази криза е обезпокоително.

Сара вдигна очи към Кърт и Джома. Докато старият сапьор похъркваше на гърба на тътрещото се магаре, племенникът му водеше поредния си монолог с Непознатия, който се усмихваше и кимаше на бъбренето на Джома. Звездният мъж бе идеалната безкритична публика за срамежливото момче, тъкмо започнало да се учи да се изразява.

— Навярно смятат, че могат да взривят всичко само веднъж — отбеляза Сара. — После ще трябва да изкарват прехраната си с голи ръце, като всички останали.

Дединджър изсумтя.

— В такъв случай време е някой почтително да им припомни техните задължения.

Тя си спомни думите на Джоп, че щели да отведат Кърт някъде, за да го „убедят“. В по-жестоките дни думата бе имала вледеняващо значение.

„Може би сега сме поели назад към такива времена.“

Каменният бунтовник поклати глава.

— Но всичко това няма значение. Наистина искам да обсъдим твоята чудесна статия. Имаш ли нещо против?

Когато Сара сви рамене, Дединджър продължи с приятелски тон, сякаш седяха във факултетната закусвалня в Библос.

— Ти признаваш, че протоиндоевропейският и много други човешки изходни езици са били по-точни и рационални от диалектите, които са се развили от тях. Нали така?

— Според книгите, донесени тук от „Убежище“, Единственото, с което разполагаме, са оставените ни от предците данни.

— И все пак, ти не приемаш тази особеност като очевиден признак за упадък? От първоначалните граматики, създадени за наше използване от расата патрон?

Тя въздъхна. Във вселената може и да имаше по-странни неща от воденето на абстрактен разговор с нейния похитител под пустинното небе, но тя не се сещаше за тях.

— Структурата на тези ранни езици може да се е развила в продължение на поколения чрез прилагане на избирателен натиск. Първобитните хора са се нуждаели от строги граматики, защото не са имали писменост или други средства за коригиране на грешки и лингвистични отклонения.

— А, да. Твоята аналогия с играта на телефон, в която езикът с най-високо равнище на шаманско кодиране…

— Това е кодирането на Шанън. Клод Шанън доказал, че всяко съобщение може да носи в себе си средства за коригиране на грешки, промъкнали се по време на пренасянето. В говоримия език тази свръхинформация често е заложена в граматическите правила — падежите, склоненията, определенията и прочее. Това е съвсем елементарна информационна теория.

— Хм. За теб може би. Признавам, че не успях да проследя математическите ти анализи. — Дединджър иронично се подсмихна. — Но да приемем, че си права за това. Нима тази стройна, самокоригираща се структура не доказва, че онези първи човешки езици са били проницателно създадени?

— В никакъв случай. Същият аргумент е бил използван и срещу биологичната еволюция — и по-късно срещу идеята за саморазвиващия се разум. Някои трудно са приели, че Дарвиновата селекция може да доведе до сложно развитие, но е така.

— Значи вярваш…

— Че същото нещо се е случило и с предписмените езици на Земята. Културите с по-стабилни граматики биха могли да запазят целостта си на по-голяма територия и за повече време. Според някои старовремски лингвисти, индоевропейският може да е обхващал земите от Европа чак до Средна Азия. Неговото стройно съвършенство е поддържало културата и търговските връзки на разстояние, далеч по-огромно от онова, което може да измине човек през живота си. Новините, клюките или други съобщения биха могли да пътуват бавно, от уста на уста, през целия континент и да пристигнат векове по-късно, почти непроменени.

— Като в играта на телефон.

— Това е водещата идея.

Сара забеляза, че се е облегнала на магарето от умората, щипеща прасците и бедрата й. И все пак се колебаеше коя от двете злини да предпочете — болките в мускулите от ходенето или натъртената от язденето опашка. Заради малкото магаре, тя реши да повърви още известно време.

Дединджър упорито продължи спора:

— Ако всичко, което казваш, е вярно, как можеш да отричаш, че онези първи граматики са превъзхождали жалките разхвърляни диалекти, появили се после?

— Какво искаш да кажеш с това, че са ги „превъзхождали“? Независимо дали говориш за протоиндоевропейски, протобанту или протосемитски, всеки език е служил на нуждите на консервативна, почти непроменяща се култура на номади-скотовъдци цели столетия или хилядолетия наред. Но тези нужди са се променили, когато предците ни открили земеделието, металите и писмото. Прогресът е променил и самата представа за това какво е предназначението на езика.

Изражение на дълбоко объркване за миг смекчи изсечените черти на мъжа.

— Моля те, за какво друго може да е езикът, ако не да поддържа културното единство и да улеснява общуването?

Това беше въпросът, поставен от членовете на бившия факултет на Дединджър, които отхвърлиха теорията на Сара на първото й представяне, като я посрамиха пред мъдреците Бонър, Тейн и Пурофски. Нима величествената цивилизация на Петте галактики още от дните на легендарните Прародители не бе усъвършенствала своите двайсетина стандартни кода с една-единствена цел — да спомогне за ясната размяна на мисли сред безбройните раси?

— Има още една цел — отвърна Сара. — Друг резултат на езика, който мащабно погледнато е също толкова важен, колкото и културното единство.

— И какъв е той?

— Творчеството. Ако съм права, то се нуждае от друг вид граматика. От коренно различен подход към грешката.

— Подход, който приветства грешката — кимна Дединджър. — Затрудних се да проследя тъкмо тази част от статията ти. Твърдиш, че англическият е по-добър, защото му липсва свръхинформирано кодиране. Защото грешките и двусмислието се промъкват във всеки израз. Но нима е възможно хаосът да поражда изобретателност?

— Като разрушава презумпциите. Като позволява алогични, абсурдни, дори очевидно грешни твърдения да се изразяват по разумно звучащ начин. Като парадокса „Това изречение е лъжа“, който не може да се изрече граматически вярно на който и да е официален галактянски език. Поставяйки очевидни противоречия на равна основа с най-уважаваните и широко разпространени становища, ние се дразним и се объркваме. Мислите ни просто се препъват.

— Това добре ли е?

— Така се ражда творчеството, особено при човеците. За всяка добра идея, първо трябва да се появят десет хиляди идиотски, които да се пресеят, да се проверят и отхвърлят. Разум, който се страхува да си поиграе с абсурдното, никога няма да измисли нещо блестящо оригинално — някаква абсурдна концепция, която бъдещите поколения да приемат като „очевидна“ през цялото време.

Един от резултатите е изобилието от нови думи — речник, много по-огромен от тези на древните езици. Думи за нови неща, нови идеи, нови начини за сравняване и анализиране.

— И за нови злини — измърмори Дединджър. — За нови недоразумения.

Сара кимна, отстъпвайки му по този въпрос.

— Това е опасен процес. Кървавото минало на Земята показва как въображението и вярата са се превръщали в проклятия, освен ако не са били придружавани от внимателна преценка. Писането, логиката и експериментирането до известна степен компенсират първоначално заложеното в граматиката самокоригиране. Но най-важното е, зрелите хора да имат предвид тази най-неприятна от всички възможности — че собствените им любими доктрини могат да се окажат грешни.

Тя изпитателно погледна Дединджър. Дали щеше да разбере, че е насочила този укор срещу него?

Изгоненият педагог иронично се усмихна.

— А не ти ли е хрумвало, госпожице Сара, че последното ти твърдение би могло да се отнася за теб и за собствената ти любима хипотеза?

Сега беше неин ред да потръпне, после се засмя на глас.

— Човещина. Всички ние си мислим, че знаем за какво говорим, а онези, които не са съгласни с нас, са идиоти. Хората с творчески наклонности виждат в огледалото Прометей и никога Пандора.

— Понякога факелът, който нося, изгаря пръстите ми — иронично подхвърли Дединджър.

Сара не можеше да каже до каква степен се шегува бунтовникът. Тя често откриваше, че й е по-лесно да разбира чувствата на хууните или г’кеките, отколкото на някои представители на собствената си загадъчна раса. И все пак, разговорът й доставяше удоволствие, за пръв път от доста време насам.

— Що се отнася до тенденциите тук, на Джиджо, просто виж новите романи в мерена реч, публикувани от някои от северните урски племена. Или последния бум на хуунската романтична поезия. Или хайку^[10]-фантазиите на галдве от Долината…

Прекъсна я остро изсъскване — гърлена заповед за спиране, издадена от протегнатата шия на Уркачу. Върволицата от уморени животни спря. Водачът на воините от „Урунтай“ посочи на север от остра скала и нареди под дългата й сянка да издигнат замаскиран заслон.

„В сянката й…“

Сара запремигва и се огледа наоколо, за да разбере, че е настъпило утрото. Лъчите на зората се процеждаха над върховете през утринната мъгла. Бяха се изкачвали сред планини или поне сред скалисти хълмове, оставяйки зад себе си сухата равнина Уарил. Уви, вече бяха далеч на юг от утъпканата пътека, водеща към поляната на Събора.

Изтънчеността на Дединджър си противоречеше с грубия му вид, когато се извини и отиде да организира хората си.

— Беше ми приятно да водя този интелектуален двубои — с поклон й каза той. — Сигурно ще можем да го възобновим по-късно.

— Сигурно.

Макар дискусията да й бе предложила приятно развлечение, тя не се съмняваше, че мъжът би пожертвал нея и нейните идеи на олтара на вярата си. Сара си даде клетва да е готова при първа възможност да измъкне приятелите си от тези фанатици.

„Точно така. Старец, момче, шимпанзе, ранен чужденец и излязла от форма интелектуалка — даже да имаме голяма преднина, тези урси и пустинници ще ни хванат по-бързо, отколкото би могла да преобразуваш синусова крива.“

И все пак тя погледна на север към високите върхове, в скритите долини зад които ставаха важни събития, и си помисли: „Най-добре да действаме бързо, иначе Ифни, Господ и вселената със сигурност ще продължат и без нас.“

Аскс

Сега идва нашият ред да заплашваме.

Прокторите се мъчат да задържат бясната тълпа и затварят нашите бивши гости в кръг от ярост. Останалите привърженици на чужденците, предимно човеци, образуват защитен пръстен около звездните същества, докато двата робота близнаци се издигат и спускат, освобождавайки с огнените си мълнии буферна зона.

Лестър Камбъл пристъпва напред и вдига двете си ръце за тишина. Силната шумотевица постепенно заглъхва, докато тълпата изразходва напрежението си върху припрените проктори. Скоро се възцарява тишина. Никой не иска да пропусне следващия ход в играта, в която всички ние на Джиджо сме пионки, които ще бъдат загубени или спечелени в зависимост от нашите умения и късмет.

Лестър се покланя на ротенския пратеник. В едната си ръка той носи метални плочки.

— Нека вече оставим всички преструвки — казва той на звездния бог. — Ние ви познаваме такива, каквито сте. Не можете и да ни подтикнете към геноцидно самоубийство, така че да свършим вашата мръсна работа.

Нещо повече, в случай, че се опитате сами да свършите работата и да унищожите всички свидетели на незаконното ви идване тук, вие ще се провалите. Единственото, което ще постигнете, е да удължите списъка на престъпленията си.

Ние ви препоръчваме да се задоволите. Вземете каквото желаете от този свят и си, вървете.

Мъжкият звезден човек яростно избухва.

— Как смееш да говориш така на един патрон на твоята раса! — обвинително казва Ран с почервеняло лице. — Извини се за нахалството си!

Но Лестър не обръща внимание на Ран, чийто статус се е понижил в очите на Шестте. Един блюдолизец/слуга не може да заповядва на мъдрец, независимо какви божествени сили владее.

Вместо това нашият човешки представител подава на Ро-кен една от металните плочки.

— Ние не можем да се похвалим с това изкуство. За него се използват материали, които не остаряват и не се връщат обратно в почвата на майка Джиджо. А са устойчиви на времето. Съхранявани при подходящи условия, неговите изображения ще издържат, докато този свят отново се напълни със законен разумен живот.

При нормални обстоятелства ние щяхме да пратим такива отпадъци на място, където Джиджо да може да ги, преобразува с огън. Но в този случай ще направим изключение.

Ротенският пратеник поглежда плочката под утринната светлина. За разлика от хартиената фотография, този вид образ се вижда най-добре под определени ъгли. Ние/„аз“ знаем какво е представено там, нали, пръстени мои? Плочката показва Ро-кен и неговите другари точно преди злополучното поклонение — пътуване, чиито ужаси все още мъчително капят по восъчната ни същина. Блур Портретиста прояви снимките, за да послужат като средство за изнудване.

— Други образи представят вашата група в различни пози по време на проучвания, на анализ на видове кандидати, често на фон, който ясно документира това място, този свят. Очертанията на ледниците и на ерозиралите скали ще фиксират датата в диапазон от сто години; Навярно още по-малко.

Рюкът, който покрива нашия/моя зрителен пръстен, разкрива вълни, преминали по лицето на Ро-кен, нов сблъсък на противоречиви чувства — но какви? Дали започваме да разбираме по-добре тази чуждоземна форма на живот? Вторият от нашите познавателни пръстени изпитва дълбоко любопитство към контрастните цветове.

Ротенът протяга изящната си ръка.

— Може ли да видя другите?

Лестър му ги подава.

— Това са само някои. Естествено, върху траен метал също гравирахме подробна информация за срещата ни с вашия кораб и екипаж, за да придружи тези образи на тайно място.

— Естествено — спокойно отвръща Ро-кен, като прехвърля снимка след снимка и ги вдига под слънчевите лъчи. — За самопроклели се преждевремци, вие сте запазили необичайни изкуства. Наистина, никога не съм виждал такова нещо, даже в цивилизования космос.

Това ласкателство предизвиква ропот в тълпата. Ро-кен отново е обаятелен.

Лестър продължава:

— Всички прояви на отмъщение или геноцид срещу Шестте също ще бъдат документирани по този начин. Съмнително е дали ще успеете да ни унищожите, преди скритите писари да довършат изложението си.

— Наистина съмнително. — Ро-кен замълчава, сякаш обмисля възможностите си. Като имахме предвид предишната му арогантност, ние очаквахме изблик на ярост, че го изнудват така, а също и възмущение от загатнатата непочтителност. Не бихме се изненадали да видим открито презрение към усилията на някакви полуживотни да заплашат едно божество.

Вместо това не забелязваме ли сега по лицето му да преминава нещо напомнящо предпазлива преценка? Дали той разбира, че сме го притиснали в ъгъла? Ро-кен свива рамене по начин, не много по-различен от този на човеците.

— Какво да се прави тогава? Ако се съгласим с вашите искания, как можем да сме сигурни, че въпреки всичко тези неща няма отново да се появят, за да измъчват някой ден потомците ни? Ще ни продадете ли тези документи сега в замяна на нашето обещание да си тръгнем с мир?

Сега е ред на Лестър да се разсмее. Той наполовина се обръща към тълпата и посочва с една ръка.

— Ако бяхте дошли след още век-два мирно съществуване на Общностите, може би лековерно щяхме да приемем. Но кой сред нас не е чувал историите, разказвани от старците, присъствали, когато в края на старите войни Счупен зъб измамил Ур-ксоуна край Лъжлив мост? Кой човек не е чел трогателни описания от някой прапрадядо, избягнал клането в клисурата на Примирието през Годината на лъжите? — Той отново се обърна към Ро-кен. — Нашето познание за измамата идва от собствения ни опит. Мирът е бил спечелен трудно… и неговите уроци не са забравени.

Не, могъщи ротен. Поднасяме ви нашите извинения, но отклоняваме предложението ти просто да приемем твоята дума.

Този път една тънка ръка задържа вбесения Ран и предотвратява ново избухване. Самият Ро-кен изглежда развеселен, макар че на лицето му отново се проявява странно противоречие.

— А каква гаранция имаме ние, че ще унищожите тези предмети, и няма да ги оставите на място, където да бъдат намерени от бъдещите наематели на този свят? Или още по-лошо, от Галактическите институти след по-малко от хиляда години?

Лестър е готов с отговора си.

— Тук се крие ирония, о, могъщи ротен. Ако ние, като народ, ви запомним, пак ще сме свидетели, които могат да свидетелстват за вашето престъпление. Следователно, ако запазим спомена, вие имате причина да действате срещу нас.

Ако, от друга страна, успешно извървим пътя на изкуплението и забравата, след хиляда години навярно вече ще сме като глейвърите, съвсем безопасни за вас. Вече не достатъчно достоверни, за да свидетелстваме. В такъв случай нямате причина да ни навредите. Ще е безсмислено да го направите, дори рисковано.

— Наистина, но ако дотогава сте забравили за нашето идване, няма ли също така да забравите и тайните места, където сте скрили тези изображения? — протегна напред една от плочките Ро-кен. — Те ще лежат в засада, като ракети, и търпеливо ще очакват някой бъдещ момент, за да бъдат използвани срещу нашата раса.

Лестър кимна.

— Тъкмо в това се крие иронията. Проблемът навярно може да се реши като положим от своя страна клетва — да научим нашите потомци на песен-гатанка, нещо просто, което ще звучи, дори когато наследниците ни са с много по-прости умове.

— И каква ще е целта на тази загадка?

— Ще кажем на нашите деца, че ако каквито и да е същества дойдат от небето и знаят отговора на гатанката, трябва да вземат тези предмети от свещените места и да ги предадат на звездните господари — на собствените ви потомци, о, могъщи ротен. Естествено, ако Шестте запазят подробен спомен за вашето престъпление, ние, мъдреците, ще предотвратим предаването им, защото още ще е прекалено рано. Но няма да учим децата си на този спомен, нито пък ще бъде предаван със същото внимание, с което ще им предаваме гатанката. Защото да си спомняме за вашето престъпление означава да държим в пазвата си отрова, която може да убива.

По-скоро ще забравим как и защо изобщо сте идвали. Едва тогава ще сме в безопасност от вашия гняв.

Сделката, която предлага Лестър, е много сложна. По време на съвета той беше принуден три пъти да обяснява логиката й. Сега тълпата започва да шепти, прави разбор на идеята елемент по елемент и споделя късчета разбиране, докато накрая потича шепот на възхищение като стопена яснота около кръг от плътно притиснати създания. И наистина, сделката се отличава с изключително изящество.

— Как ще разберем, че по този начин ще ни бъдат предадени всички предмети? — пита Ро-кен.

— До известна степен трябва да се доверите на късмета. Вие сте рискували, още като сте дошли на тази експедиция, нали, могъщи ротен? Мога да ти кажа следното. Нямаме голямо желание да оставим тези предмети да оцелеят през вековете, за да бъдат разглеждани от адвокатите на Института в търсене на причини да накажат нашите собствени братовчеди по вид, все още странстващи сред звездите. Заради своята, твърдост и трайност, тези плочки са обида към нашата цел на този свят — да постигнем невинност. Да заслужим втора възможност.

Ро-кен се замисля над думите му.

— Изглежда сме дошли на Джиджо няколко хиляди години преждевременно. Ако успеете в следването на вашия Път, този свят ще бъде истинско съкровище.

Отначало смисълът на заявлението му не е ясен, после сред тълпата се разнася шепот — от урско сумтене до кхюинско съскане и накрая кънтеж на хуунски смях. Някои са впечатлени от остроумието на Ро-кен, други от загатнатия комплимент — че ротените биха искали да осиновят която и да е от присъстващите раси, в които могат да се превърнат Шестте. Но тази реакция не се отнася за всички. Някои от събралите се кипват от гняв, отхвърляйки всякаква идея за осиновяване от страна на народа на Ро-кен.

Не намираме, ли ние/„аз“ този гняв за глупав, пръстени мои? Имат ли расите-клиенти някаква власт да избират своите патрони? Не и според текстовете, които сме чели.

Но тези книги ще станат на прах, много преди да се случи нещо от това, за което става дума.

— Ще положим ли клетвите си? — пита Ро-кен. — Този път на основата на най-прагматичната гаранция — на взаимното си възпиране?

С този нов договор ние ще заминем с нашия кораб, изчаквайки само докато разузнавателната ни машина се върне от последната си мисия и сподавяйки горчивината, която изпитваме заради подлото убийство на наши другари. На свой ред вие също ще се закълнете да забравите за идването ни и за глупавия ни опит да говорим чрез гласа на вашето Свето яйце.

— Съгласни сме — отвръща Остра като нож прозорливост и изтраква с две лапи. — Довечера ще се посъветваме и ще изберем гатанка, чийто таен отговор ще ти бъде съобщен. Когато: представители на твоя вид дойдат някога на Джиджо, нека е, за да открият свят на невинни. Този отговор ще ви насочи към скривалището. Тогава ще можете да вземете вашите изображения. И сделката ни ще се изпълни.

Надежда изпълва тълпата и блъска нашия рюк като вълна от нежнозелени трепети.

Трябва ли да се доверим на тази възможност, пръстени мои? Че Шестте ще доживеят, за да видят щастливия край? За ревнителите това като че ли е всичко, което са желали. Техният млад водач радостно танцува. Сега няма да има наказание за жестоката им постъпка. А по-скоро ще станат прочути като герои на Общностите.

Писари регистрират подробностите на договора. Скоро висшите мъдреци ще бъдат свикани да свидетелстват и одобрят. (Пригответе се, мои по-долни пръстени!) Междувременно, ние отново се замисляме за противоречието, доведено до нашето восъчно внимание от рюка, който продължава да показва дразнещи цветове от Ро-кен. Възможно ли е това да са оттенъци на измама? На измама и развеселеност? Радостно нетърпение да приеме нашето предложение, но само външно, печелейки време, докато…

„Стига“, заповядваме ние на нашия втори пръстен, който прекалено лесно се отвлича. За това е четено в твърде много романи. Ние не познаваме ротена достатъчно добре, за да долавяме тънките, сложни значения на лицето на чуждоземеца.

Освен това, не държим ли Ро-кен в капан? Няма ли той причини да се страхува от образите на онези плочки от твърд метал? Логично е, че не смее да рискува те да бъдат предадени, за да хвърлят обвинение срещу расата му, срещу неговия род.

Или той знае нещо, което ние не знаем?

О, какъв глупав въпрос, когато става дума за звезден бог!

Докато надеждата изпълва тълпата, „аз“/ние с всяка дура ставаме все по-нервни. Ами ако не ги е грижа за фотографиите? Тогава Ро-кен може да се съгласи на каквото и да е, защото щом пристигне всемогъщият кораб, няма да има значение какви клетви подписва. От този момент насетне, след като е осигурена личната му безопасност…

…

Ние изобщо нямаме възможност да довършим тези капещи разсъждения. Защото неочаквано се случва нещо ново! Прекалено бързо, за да се процежда восъкът.

…

Започва с остър човешки вик…

Един от подмазвачите, всеотдаен поддръжник на ротените, посочва зад звездните същества, към повдигнатата носилка, върху която лежат двамата им мъртви другари…

Двамата, убити от експлозията, са покрити с копринена тъкан. Но сега ние виждаме, че тези покрови са дръпнати и разкриват покойния ротен и покойния небесен човек…

Не разпознахме ли Блур Портретиста, застанал със своето фотографиращо устройство и опитващ се да заснеме лицата на мъртвите?

Блур не обръща внимание на гневното ръмжене, надигнало се от онези, които следват ротените като патрони. Той спокойно изважда навън експонираната плака и поставя вътре нова. Изглежда като хипнотизиран, съсредоточен в изкуството си, дори когато Ран насочва вниманието си към него, а после и разгневеният Ро-кен, който крещи на напрегнат галактически шест…

Блур забелязва връхлитащия робот и има време да извърши последен акт на професионализъм. С крехкото си тяло портретистът заслонява скъпоценната си камера и умира.

 

 

Имайте търпение, вие, по-малки пръстени, които лежите най-далеч от сетивата. Трябва да почакате и да галите тези спомени с нашия вътрешен дъх. За онези, които са по-високо в нашия заострен конус, събитията се развиват като вихрушка от мъгливи образи.

Гледайте — синкавият гняв на звездните богове, бушуващ с яростта на оскърблението!

Слушайте — безплодните викове на Лестър, Вуббен и Фхуун-дау, умоляващи за сдържаност!

Вижте — сгърчените останки на Блур, димяща купчина!

Забележете — как тълпата отстъпва пред насилието, докато други, облечени в тъмни дрехи фигури се хвърлят напред откъм края на гората!

Тръпнете — от ревящите роботи, които устремно връхлитат, готови да убиват по заповед!

И над всичко, удивлявайте се — на сцената точно пред нас, онази, която Блур фотографира в мига на гибелта си…

Образ, който трябва да съхраните, докато се издига тази кула от пръстени.

Две същества лежат една до друго.

Едното, човешка женска, изглежда спокойно в смъртта, измитото лице е ведро, очевидно в мир.

Другата фигура изглеждаше също толкова невъзмутима, когато преди разсъмване я видяхме за последен път. Видът на Ро-пол бе като на идеализиран човек, внушителен с ръста и широкото чело, със силните скули и конструкцията на женствената брадичка под устата, която в живота обаятелно се е усмихвала.

Но не това виждаме сега!

А по-скоро едно треперещо нещо, което изпитва свои собствени смъртни гърчове, се смъква от лицето на Ро-пол… и отнема със себе си голяма част от това лице! Същото чело, скули и брадичка, които сме съзерцавали, представляват тялото на създанието, което трябва да е скривало ротена, както рюкът лежи върху някой от Шестте, толкова плътно прилепнал на място, че не се забелязва нищо.

Това обяснява ли противоречията? Сблъсъка на цветове, показан от нашия стар рюк? Когато някои части от лицето на Ро-кен издаваха силни чувства, други винаги изглеждаха хладни, невъзмутими и приятелски.

То изпълзява настрани и зрителите зяпват към онова, което е останало — много по-тясно лице без брадичка, остро, с черепни краища, които са изцяло различни от тези на човешките същества.

Изчезнал е миражът за небесна миловидност според земянитските стандарти. О, основната форма остава хуманоидна, но в някаква изострена, хищническа карикатура на нашия най-млад клан.

— Хр-рм… И преди съм виждал това лице — напевно казва Фхуун-дау, като гали бялата си брада. — Когато четях в Библос. Мъглява раса с репутация на…

Ран смъква покрова над трупа, докато Ро-кен рязко прекъсва мъдреца.

— Това е последната ви жестокост!

Сега Нашият рюк; ясно показва Ро-кен като две същества, едното от които е жива маска. Изчезнала е търпеливата веселост, преструвката, че се предава пред изнудването. Досега ние не сме имали с какво да го изнудваме.

Досега.

Ротенът посочва към Ран и заповядва:

— Наруши радиомълчанието и повикай обратно Кун. Веднага!

— Плячката ще бъде предупредена — очевидно потресен възразява Ран. — А и ловците. Можем ли да рискуваме…

— Ще поемем този, риск. Действай! Повикай Кун, после очисти всички тези! — Ро-кен посочва към тълпата, подмазвачите и шестимата мъдреци. — Да не остане никой, който да разкаже за това.

Роботите започват да се издигат като пропукват със страшна сила. От тълпата се разнася уплашен стон.

После — както понякога се казва в земянитските разкази — настава истински ад.

Непознатия

Той бавно свири на цимбала, изтръгва от него бавни, ниски тонове и се чувства нервен заради онова, което възнамерява да опита, но също и доволен колко много си спомня.

За урсите, например. Още откакто за пръв път се върна в съзнание на малкия речен кораб, той се беше мъчил да си спомни защо изпитва такива приятелски чувства към четирикопитните същества, въпреки язвителния им, раздразнителен характер. После в пустинния оазис, преди кървавата засада, той бе слушал баладата, рецитирана от предателя Улгор, без да разбира повече от няколко потропвания. И все пак ритмичният напев му се бе сторил странно познат и предизвикващ асоциации в увредения му мозък.

После изведнъж си спомни къде е чувал преди тази легенда. В един бар на далечната…

… на далечната…

Имената все още изплуват трудно. Но сега поне има образ, спасен от окованата памет. Сцена в кръчма за разумни същества от по-долна класа като самия него, често посещавана от звездни пътешественици, споделящи определени вкусове по отношение на храна, музика и развлечения. На такива места песните често се приемаха като разменно средство. С хубаво изпълнение можеше да си купиш няколко питиета и на него рядко му се налагаше да плаща в брой, толкова желани бяха мелодиите, които пееха неговите талантливи колеги.

… колеги…

Сега той се изправя пред нова преграда. Най-високата, най-твърда стена в ума му. Отново се опитва, но не успява да си спомни мелодия, с която да я разруши.

Тогава обратно в бара. С този спомен бяха дошли и неща, които някога е знаел за урсите. Особено един номер, който често правеше на урските си спътници, щом задремеха след тежък нощен гуляй. Понякога взимаше фъстък, внимателно се прицелваше и…

Върволицата от мисли на Непознатия прекъсва, когато осъзнава, че го наблюдават. Към него гледа Уркачу, очевидно раздразнен от усилващия се звук на цимбала. Той бързо успокоява водача на урските воини, като започна да дърпа струните по-слабо. Но не спира съвсем. На по-ниско, по-тихо равнище ритъмът е леко хипнотичен, тъкмо каквото е и неговото намерение.

Другите нападатели — и урси, и човеци — лежат или дремят в изгарящото пладне. Сара също спи, наред с Прити и другите пленници. Непознатия знае, че и той трябва да почива, но се чувства прекалено напрегнат.

Липсва му Пзора, макар че му се струва странно да копнее за целебното докосване на един джофур…

Не, това не е вярната дума. Пзора не е от онези страшни, жестоки същества, а трек — нещо съвсем различно. Ще трябва да запомни, когато започне да посвиква с имената.

Във всеки случай, сега има работа. През останалото време трябва да се научи да използва рюка, който му купи Сара — странно създание, чието ципесто тяло покрива очите му и завихря меки цветове около всеки урс и човек, превръщайки неугледната палатка в павилион на разкриващи багри. Безпокои го начина, по който рюкът потръпва върху плътта му и с помощта на смукало се храни от вените му около зейналата рана в главата му. И все пак, не може да се откаже от шанса за още един вид общуване. Понякога объркващите цветове се сливат, за да му напомнят за последния път, когато е общувал с Пзора в оазиса. Там беше изпитал миг на необичайна яснота, когато техните обменили ензими рюкове като че ли му бяха помогнали да разкрие точно онова, което искаше.

В отговор Пзора му бе оставил дар, който лежи в дупката на главата му — единственото място, което нападателите никога не биха се сетили да претърсят.

Той сподавя желанието си да пъхне ръка вътре, за да провери дали все още е там.

Всяко нещо с времето си.

 

 

Докато седи и свири на цимбала, потискащата жега бавно се усилва. Урски и човешки глави се навеждат надолу към земята, където все още неясно могат да се усетят остатъците от нощния хлад. Той чака и се опитва да си припомни още.

Неговото най-голямо бяло петно — освен загубата на речта — покрива недалечното му минало: Ако животът му до този момент може да се означи с десет пръста, липсва повечето от последните два. Единственото, с което разполага, са късчетата, полепвали в съзнанието му винаги, щом се събуди от сън. Достатъчно, за да знае, че някога се е скитал из свързани галактики и е виждал неща, които не е зървал никой от неговия вид. Печатите, задържащи тези спомени, бяха устояли на всичко, което бе опитвал досега — да рисува, да играе на математически игри с Прити, да се въргаля в библиотеката от миризми на Пзора. Той е сигурен, че ще открие ключа в музиката. Но в каква музика?

Сара тихо похърква наблизо и той изпитва в сърцето си признателна нежност… съчетана с гризящо усещане, че трябва да мисли и за някой друг. Някой, който е имал любовта му, преди огнената съдба да го свали от небето. В мислите му под остър ъгъл проблясва женско лице, но изчезва прекалено бързо, за да го разпознае — освен вълната на силни чувства, която надига.

Тя му липсва… макар да не може да си представи, че жената изпитва същото, която и да е тя.

Която и да е тя.

Повече от всичко друго му се иска да можеше да изложи чувствата си с думи, както не е правил никога през цялото онова опасно време, прекарано заедно… време, през което тя копнееше за друг… за по-добър мъж от него.

Тази мислена нишка води нанякъде, осъзнава той, изпълнен с известно вълнение. И жадно тръгва по нея. Жената в сънищата му… тя копнее за мъж… за герой, който отдавна е изчезнал… година-две преди това… изчезнал заедно с другите от екипажа си… и също с…

… с капитана.

Да, разбира се! Командирът, който толкова много липсваше на всички им, изчезнал още след смелото бягство от онзи окаян воден свят. Свят на нещастие и триумф.

Опитва се да повика от паметта си образа на капитана. Лице. Но в ума му се появява единствено сив проблясък, вихър от мехурчета и накрая нещо лъскаво и бяло, като зъб. Усмивка, която не прилича на никоя друга. Мъдра и ведра.

Нечовешка.

И после, сякаш отникъде, се разнася тихо чуруликане. Звук, който никога преди не е чуван на Склона.

* Добри ми, безмълвни приятелю…

        Загубен в ужасен зимен облак…

                Самотен… също като мен… *

Изсвирванията, скърцанията и прещракванията се изливат от устата му, преди дори да разбере, че ги изрича. Главата му отскача назад, когато в мозъка му като че ли се пръска бент и освобождава порой от спомени.

Музиката, която търсеше, не беше човешка, а съвременният език на третата разумна раса на Земята. Език, болезнено труден за усвояване от човеците, но възнаграждаващ онези, които се опитваха. Тринарният по нищо не приличаше на галактически две или на който и да е друг език, освен навярно на баладите стенания, които пееха огромните китове, все още обитаващи вечните глъбини на родния свят.

Тринарен.

Той премигва от изненада и дори обърква ритъма си, докато дърпа струните на цимбала. Неколцина урси повдигат глави и безизразно го зяпат, докато възобнови монотонната мелодия, инстинктивно продължавайки, докато обмисля удивителното си откритие. Познатия/тайнствен факт, който до този момент му е убягвал.

Неговите, колеги… навярно все още го чакат на онова мрачно, ужасно място, където ги беше оставил.

Неговите колеги бяха делфини.

Разказът на Алвин

Някога се опитах да прочета „Помен за Финигън“.

Миналата година.

Преди цяла вечност.

Твърди се, че нито един неземянит никога не е грокирал тази книга. Всъщност, малцината човеци, които са извършили този подвиг, са прекарали огромна част от живота си над шедьовъра на Джойс. Дума след дума, с помощта на текстове, написани от други вманиачени учени. Господин Хайнц казва, че никой на Склона няма каквато и да е надежда да проумее книгата.

Естествено, аз приех това предизвикателство и затова следващия път, когато учителят ни тръгна за Събора, го изврънках да ми я донесе.

Не, нямам намерение да твърдя, че съм успял. Още на първата страница разбрах, че това е съвсем различно от „Одисеи“. Макар да изглежда написано на предкосмически английски, „Поменът“ е на език, създаден от Джойс специално и само за това произведение на изкуството. Хуунското търпение не би могло да реши проблема. Дори само за да започнеш да го разбираш, до голяма степен трябва да споделяш авторовия контекст.

Каква надежда имах аз? Ирландско-английският не ми е роден език. Не съм гражданин на Дъблин от началото на двайсетия век. Не съм човек. Никога не съм бил в „кръчма“, нито пък съм виждал, „бар“ отблизо, така че мога само да се досещам какво става в тях.

Спомням си, че си помислих — може би малко арогантно — „Щом аз не мога да прочета това нещо, съмнявам се, че който и да е друг на Джиджо би успял“.

Чистият том изглеждаше така, сякаш никой не се бе опитвал да го отваря още от времето на Великото отпечатване. Защо тогава човешките основатели разхищаваха мястото в Библос с този чудат интелектуален експеримент от отдавна отминала епоха?

Тогава усетих, че се досещам каква е била целта на екипажа на „Убежище“, когато са дошли на този свят. Не можеше да е поради причините, излагани ни на празниците, когато мъдреци и свещеници четяха от свещените Свитъци. Не за да намерят тъмно кътче във вселената за своето престъпно егоистично възпроизвеждане, нито за да се откажат от космоса в търсене на пътищата към невинността. И в двата случая спокойно можеха да се отпечатат прости ръководства или да се разказват истории, които да осветлят тези пътища. След време книгите щяха да станат крехки и да се превърнат на прах, когато човеците и останалите от нас бъдехме готови да се откажем от тях. Нещо като народа на Елой в „Машина на времето“ от Х. Дж. Уелс.

Но в нито един от двата случая нямаше смисъл да се отпечатва „Помен за Финигън“.

Проумял това, отново отворих книгата. И макар че не успях по-добре отпреди да разбера историята или алюзиите, аз бях в състояние да се насладя на потока от думи и на техните ритми и звуци заради самата им странност. Вече не беше важно да съм единственият, който я грокира.

Всъщност, започнах да изпитвам топло чувство, докато разгръщах страниците и си мислех: „Някой ден, някой друг ще разбере повече от мен“.

На Джиджо са съхранени много неща, които изглеждат мъртви, но в действителност просто спят.

 

 

В главата ми се върти точно тази мисъл, докато лежа тук в постоянна болка и се опитвам стоически да издържа каквито и странни, безмълвни същества да се блъскат в килията ми, за да ме измъчват с топлина, студ и бодлива острота. Искам да кажа, трябва ли да изпитвам надежда, докато метални пръсти опипват раните ми? Или кисела навъсеност, че моите безизразни гледачи отказват да отговарят на въпросите ми и дори да приказват? Трябва ли да описвам ужасната си носталгия? Или напротив, да изпитвам радостно вълнение, че съм открил нещо невероятно странно, за което никой на Склона не е и подозирал, не и откакто г’кеките са потопили тайнокораба си в бездната?

И над всичко останало се чудя — затворник ли съм, пациент или екземпляр?

Накрая проумявам — просто нямам никаква основа, на която да стъпя, за да открия отговора. Подобно на изразите в книгата на Джойс, тези същества изглеждат едновременно и странно познати, и съвършено непроницаеми.

Машини ли са?

Дали не са обитатели на някаква древна подводна цивилизация?

Нашественици ли са? Дали не приемат нас за нашественици?

Буюри ли са?

 

 

Избягвам да мисля за онова, което всъщност ме гризе отвътре.

Хайде, Алвин. Посрещни го смело.

Спомням си онези последни дури, когато нашата красива „Ууфонска мечта“ се разби на парчета. Когато корпусът й се блъсна в гърба ми. Когато моите приятели потънаха в устата на металното чудовище, потопени в студена, студена, студена, жестока вода.

Тогава бяха живи. Наранени, зашеметени, но живи.

И все още бяха такива, когато ураган от въздух изблъска навън ужасното тъмно море и ни остави полумъртви на твърдия под. И когато ярката като слънчеви лъчи светлина почти ни ослепи, а в кабината пропълзяха паякоподобни неща, за да разгледат плячката си.

Но в този момент спомените ми стават неясни и потъват в гъста мъгла от образи… докато не се свестих тук, съвсем сам.

Сам и разтревожен за приятелите си.

Легенди

Знаем, че всяка пътуваща сред звездите раса в Петте галактики е започнала чрез процеса на Ъплифта, получавайки тласък към разума от патроните, които са я осиновили. И тези патрони са получили същия дар от други патрони и така нататък, верига на благотворителност, стигаща чак до мъглявите времена, когато имало повече от пет свързани помежду си галактики — чак до легендарните Прародители, поставили началото на веригата преди толкова много еони.

Откъде са дошли самите Прародители?

За някои от религиозните съюзи, които враждуват по космическите пътища, самият въпрос е табу, а понякога дори може да предизвика война.

Други решават проблема, като твърдят, че древните трябва да са дошли „отнякъде другаде“ или че Прародителите са били свръхестествени същества, величествено спуснали се от по-висша плоскост, за да поставят началото на разумния живот.

Разбира се, може да се предполага, че такива лесни отговори просто заобикалят въпроса, но не е разумно да го правите на висок глас. Някои величествени галактяни не обичат да ги залавят в противоречие.

И накрая, съществува един култ — „Потвърдителите“, — който застъпва гледището, че Прародителите трябва да са се саморазвили на някоя планета без чужда помощ — изумително, почти невероятно постижение. Би могло да се допусне, че Потвърдителите ще се отнасят по-добронамерено към земянитите, отколкото към повечето от по-фанатичните съюзи. В крайна сметка земните жители все още вярват, че расата им е направила същото, като се е ъплифтирала в усамотение, без помощта на когото и да е. Уви, не очаквайте голямо съчувствие от Потвърдителите, които смятат за арогантно нахалство едни обикновени вълкони да твърдят такова нещо. Самоъплифтиране-то, посочват те, е феномен от най-висш и свещен порядък — не за създания като нас.

„Прагматично въведение в галактикологията“ от Джейкъб Демуа, препечатано от оригинала от гилдията на таракските печатари,

година 1892 от началото на Изгнанието

Дуер

Нямаше полза да викат или да хвърлят камъни срещу глейвърите. Двойката току-що се беше отдалечила, за да ги наблюдава от разстояние с безизразни, изпъкнали очи, а после тръгна след тях, когато човешката група продължи напред. Дуер скоро разбра, че няма да могат да се избавят от тях. Трябваше или да ги застреля, или да не им обръща внимание.

— Имаш си друга работа, синко — каза му Данъл Одзава.

Това бе подценяване на положението.

Поляната близо до водопада продължаваше да смърди на урси, магарета и симли, когато Дуер предпазливо преведе групата на Данъл през плиткия брод. От този момент нататък той възприе една от тактиките от старите войни, като разузнаваше прехода за деня през предишната нощ и разчиташе на дневните навици на урсите, за да не попадне на засада — макар че урсите бяха адаптивна раса. Те можеха да са смъртно опасни дори нощем, както често бяха откривали от собствен опит човешките воини.

Дуер се надяваше, че след поколенията на мир тази група е придобила лениви навици.

Ставаше в полунощ и разузнаваше на светлината на двете по-малки луни, като предпазливо душеше въздуха всеки път, щом пътеката от отпечатъци от копита доближеше удобно място за засада. После, на зазоряване, бързо се връщаше обратно, за да помогне на магарешкия керван на Данъл в дневния преход.

Одзава смяташе, че е изключително важно да настигнат урската банда и да сключат договор с нея. Но Дуер се тревожеше. „Как очаква да реагират? Да ни прегърнат като братя ли? Това са престъпници. Като бандата на Рети. Като нас.“

Дирята ставаше все по-прясна. Сега урсите бяха само на седмица пред тях, а може би дори на няколко дни.

Започна да забелязва и други следи. Меки очертания в пясъка. Отчупени късове камък. Парчета от връзки на мокасини. Замаскирани лагерни огньове отпреди повече от един месец.

„Бандата на Рети. Урсите са се насочили право към сърцето на техните земи.“

Данъл спокойно прие новината.

— Трябва да си мислят също като нас. Човешките преждевремци знаят много за живота по тези хълмове. Това е ценен опит, независимо дали ще го купим, заемем…

— Или ще им го изтръгнем насила — довърши изречението Лена Стронг, докато точеше един от ножовете си край тлеещите въглени. — Някои Урски кланове са държали човеци в робство, преди да им избием този навик от главата.

— Навик, който са усвоили от кхюините. Няма основания да смятаме, че робството е естествено при урсите. По същия начин човеците на старата Земя са…

— Да, добре, но въпреки това имаме проблем — прекъсна го Дуер. — Какво ще правим, когато ги настигнем?

— Точно така! — Лена внимателно разгледа острието на ножа си. — Ще им нанесем ли светкавичен удар, за да хванем всички урси? Или ще го направим по хуунски — ще ги ловим един по един?

Дженин тъжно въздъхна:

— О, Лена. Стига, моля те. — През цялото пътуване тя беше излъчвала жизнерадостност, докато не чу всички тези разговори за сражения. Дженин се бе присъединила към групата им, за да стане майка-основателка на нова раса, а не за да преследва същества, които някога са били нейни съседи.

Сърцето на Дуер се разкъсваше от същата мъка като нейната, макар че прагматичната му страна се съгласяваше с Лена.

— Ако се наложи, предпочитам да действаме бързо — измърмори той и хвърли поглед към магарето, което носеше техните най-тайни, мощни „оръдия“.

— Не би трябвало да се стигне до това — настоя Данъл. — Първо нека видим какви са и какво искат. Навярно можем да се обединим за постигането на обща цел.

Лена изсумтя.

— И ще им пратиш наш представител? За да издадеш присъствието ни? Нали чу Дуер. Те са повече от дванайсет!

— Не мислите ли, че в такъв случаи би трябвало да изчакаме втората група? — попита Дженин. — Предполага се, че са точно след нас.

Лена сви рамене.

— Кой знае след колко време ще дойдат? Ами ако се загубят? Урсите могат да ни открият преди това. А трябва да имаме предвид и човешкото племе.

— Старата банда на Рети.

— Точно така. Искате ли да допуснем да ги убият или заробят? Само защото ние прекалено сме се страхували да…

— Лена! — прекъсна я Данъл. — Стига засега. Когато му дойде времето, ще видим какво ще правим. Междувременно бедният Дуер би трябвало да поспи малко. Дължим му колкото може повече почивка.

— Това няма да е и половината от заслуженото — измърмори Лена, с което накара Дуер да погледне към нея, но в сумрака преди разсъмване ловецът успя да различи само сенки.

— Лека нощ на всички — каза той и отиде да си легне.

Калнокракия вдигна очи от завивката и сприхаво изсъска, раздразнен, че трябва да се отмести. Животинчето наистина му помагаше да се стопля нощем, което отчасти компенсираше неприятния му навик да ближе Дуер по лицето, докато спеше, обирайки потта от чедото и устните му.

Дуер легна, обърна се настрани… и запремигва от изненада към двата чифта огромни изпъкнали очи, които го гледаха само на три метра разстояние.

„Смрадливи глейвъри.“

Обикновено човек просто не обръщаше внимание на спокойните същества. Но той все още не можеше да се отърси от спомена за онова стадо, което лакомо се тълпеше около трупа на галайтера.

Ловецът хвърли буца пръст приблизително в тяхната посока.

— Махайте се! Веднага!

Глейвърите се обърнаха и бавно се отдалечиха. Той погледна към Калнокракия.

— Защо не направиш нещо полезно и не държиш тази напаст на разстояние?

Нурът просто му се ухили.

Дуер придърпа одеялото над брадичката си и се опита да се успокои. Беше уморен и усещаше болки в мускулите си. Но сънят дойде бавно, уплашен от тревожни сънища.

Рети

Сънят винаги завършваше по един и същи начин, точно преди да се събуди трепереща, притиснала мекото одеяло към гърдите си.

Сънуваше птицата.

Не както изглеждаше последния път, когато я бе видяла — обезглавена, просната на лабораторната маса на Ран в подземната станция, — а както си я спомняше от първото си зърване на странното нещо. Жива, с перушина, напомняща лъскави горски листа, винаги нащрек и бляскава по начин, който сякаш галеше душата й.

Като дете тя бе обичала да наблюдава местните птици, зазяпана часове наред в полета им, завиждайки на лекотата им във въздуха, на свободата им да размахат криле и да оставят грижите си далеч назад. Един ден Джаз се върна от дълго пътуване на юг и започна да се хвали с всички убити от него животни. Едно от тях било фантастично летящо неща, което изненадали, докато изплувало от приливната тиня. Едва успяло да избяга, след като стрелата му пронизала едното крило, и полетяло на североизток, оставяйки след себе си перо, по-твърдо от камък.

Още същата нощ, като рискува да получи ужасно наказание, тя открадна твърдото метално парче, от палатката, в която хъркаха ловците, и с раница с открадната храна избяга в търсене на това невероятно чудо. Имаше късмет и попадна на пътя му, забелязвайки летящото създание, докато се придвижваше напред с къси, плавни скокове. Със задавено гърло, Рети веднага беше разбрала, че птицата е като самата нея — наранена от страстта към безсмислена жестокост на един и същ човек.

Докато наблюдаваше плавните й подскоци все на запад, без изобщо да спира за почивка, тя осъзна, че имат още една обща черта. Упоритост.

Искаше да я настигне, да я излекува, да й говори. Да открие източника й на енергия. Да й помогне да достигне целта си. Да й помогне да открие своя дом. Но макар и наранена, птицата скоро увеличи разстоянието помежду им. Известно време Рети с разкъсано сърце си мислеше, че завинаги я е изгубила…

В този момент на силно вълнение сънят без никакъв преход я прехвърли на друго място. Внезапно птицата се оказа точно пред нея, по-близо от всякога, размахала криле в скъпоценна клетка сред мъгла от златисти капчици… а после се опитва да избегне обгарящите остриета от пламък!

Ярост задавя Рети, тъй като не е в състояние да й помогне. Птицата се хвърля с отчаяна сила и умира, за да свали своя мъчител.

Няколко нощи поред този сън завършваше по един и същи начин с нечии настоятелни ръце, които я издърпваха в срамна безопасност, докато птицата изгаряше собствената си глава нагоре към летяща тъмна сянка. Мрачен противник с увиснали смъртоносни крайници.

Очевидно отмъщението щеше да е сред онези неща, които в реалния свят не се бяха оказали такива, каквито си ги беше представяла.

Защото в душата си Рети никога не бе смятала, че Джаз е в състояние толкова мъжки да понася болката.

Ловецът лежеше завързан на кушетка в разузнавателната машина и изсеченото му красиво лице се гърчеше, докато Кун спазваше даденото си обещание. Обещание, за което Рети все повече съжаляваше всеки път, когато Джаз нададеше стон, сподавяйки го зад стиснатите си зъби.

„Кой ще научи, че се е оказал смел?“ — запита се тя и си спомни за всички случаи, в които Джаз се перчеше, самоизтъкваше и тормозеше другите от племето. Предполагаше се, че побойниците са и страхливци, или поне така мърмореше един от дядовците й, когато бе сигурен, че младите ловци не го чуват. Жалко, че старецът никога нямаше да разбере колко много е грешал. Престарелият патриарх беше умрял през месеците, след като Рети напусна тези хълмове.

Тя се опита да вкорави сърцето си по време на състезанието на воля между Кун и Джаз, само че Джаз бе обречен да загуби. „Искаш да разбереш откъде е дошла птицата, нали? — запита се Рети. — Във всеки случай, нима Джаз не заслужава всичко, което сега получава? Нима до това положение не го докара собственият му инат?“

Е, Рети всъщност беше изиграла известна роля в преодоляването на съпротивата на ловеца и по този начин удължи мъченията му. Търпеливите, настоятелни въпроси на Кун се редуваха със сумтене на чисто глейвърска упоритост от страна на Джаз, който се потеше и гърчеше под ударите на робота на чужденеца.

Когато вече не можеше да гледа, без да й прималява, Рети безшумно се измъкна навън през люка. Ако нещо се променеше, пилотът щеше да я повика по мъничкия комуникационен бутон, който небесните човеци бяха поставили върху кожата до дясното й ухо.

Тя се насочи към лагера, като се опитваше да изглежда нехайна, в случай че някои от преждевремците я наблюдаваше от шубраците наоколо.

Точно така мислеше за тях. Преждевремци. Диваци. Не по-различни по вид от онези надути варвари на Склона, които се смятаха за толкова цивилизовани със своите чудни книги, но които пак си оставаха едва ли не полузверове, хванати в капана на този мръсен свят, който никога нямаше да напуснат. За едно небесно същество като самата нея, всички те бяха еднакви, от която и страна на Ръбатата планина да водеха жалкия си живот.

Тя усети миризмата на лагера, още преди да стигне до него. Позната гранива комбинация от дим на горящи дърва, изпражнения и зле ощавени кожи, всичко това смесено в сярната смрад, издигаща се от топлите извори, които винаги привличаха племето тук по това време на годината — факт, който я бе улеснил да доведе Кун до този малък каньон високо в Сивите хълмове. По средата на пътя до лагера Рети спря и приглади лъскавия комбинезон, който й беше дала Линг, скоро след като стана първият жител на Джиджо, влязъл в подземната станция, тази вълшебна страна на разкош и невиждани чудеса. Линг също я изкъпа, погрижи се за главата й и й приложи лечение с мазила и лъчи, след което момичето се почувства по-чисто, по-силно и дори по-високо отпреди. Само синкавият белег на скулата й все още обезобразяваше преобразеното й лице, но за него щяха да се погрижат, както я уверяваха, когато всички си идеха „вкъщи“.

„Това ще е и моят дом“, помисли си Рети и отново енергично закрачи, докато стенанията на ловеца останаха далеч зад нея. Тя изхвърли от паметта си страданията на Джаз, като си; спомни за онези образи, които четиримата небесни човеци й бяха показали — прелестен град, разположен сред долина със стръмни склонове. Град на вълшебни кули и летящи замъци, град, в който живееше един щастлив клон от човечеството, заедно със своите любими патрони, мъдрите и щедри ротени.

Точно това не я привличаше много — тази работа с господарите, които да ти казват какво да правиш. Не й харесваха и самите ротени, когато видя двамата, живеещи в станцията. Бяха й се сторили прекалено хубави и официални, прекалено самодоволно весели. Но в такъв случай, щом Линг и Беш ги обичаха, тя предполагаше, че също би могла да свикне с тази идея. Във всеки случай, Рети с готовност щеше да направи всичко, за да стигне до онзи сияен град.

„Винаги съм знаела, че съм родена да живея някъде другаде — помисли си тя, докато завиваше по пътеката в гората. — Не тук. Не на такова място.“

Пред нея се простираше покрита с боклуци поляна с пет-шест парцаливи заслона — животински кожи, преметнати върху редици от огънати фиданки, — скупчени около огнище. Няколко измазани със сажди фигури се бяха навели над убито животно. Вечерята. Магаре с прогорена през сърцето дупка. Подарък — любезност от страна на сръчния робот-ловец на Кун.

Хора, облечени в зле ощавени кожи, се мотаеха наоколо по задачите си или просто се скитаха без работа. Целите бяха мръсни. Повечето бяха със сплъстени коси и смърдяха. След срещата със склонярите — а после с Линг и Беш — Рети трудно можеше да си представи, че тези диваци са от една и съща раса със самата нея, да не говори, че това бе собственото й племе.

Неколцина мъже се шляеха край набързо направена клетка, в която се бяха свили новите затворници. Те почти не бяха помръднали, откакто няколко нощи преди това ги доведоха в лагера. Някой от мъжете сечаха дървета с дългите мачетета, задигнати от багажа на новодошлите, и се дивяха на остриетата им от буюрски метал. Но стояха надалеч от купчината сандъци, които Кун им беше забранил да докосват, изчаквайки решението му кои от тях да унищожат.

Група момчета бяха накацали по новата ограда от отсечени с лазер дънери и убиваха времето като плюеха, а после се смееха на ядосаните възражения от страна на пленниците.

„Не би трябвало да им позволяват да го правят — помисли си Рети. — Макар че чужденците са любопитни глупаци и изобщо не е трябвало да идват тук.“

Кун й бе възложил задачата да разбере какво е довело затворниците из тези земи в нарушение на собствения им свещен закон. Но Рети нямаше желание да го направи и дори изпитваше отвращение.

— съпруго! ето те, съпруго! лоша съпруга, да остави аз самичък толкоз дълго!

Няколко човека от племето се пръснаха от пътя й, за да й направят място на четирикракото създание, което профуча покрай глезените им като някакво недосегаемо, всемогъщо същество. Какъвто в известен смисъл мъничкият мъжки урс наистина беше, тъй като Рети високо бе обещала ужасии на всеки, който докосне с пръст нейния „съпруг“.

Мъничето скочи в ръцете й и се загърчи от удоволствие, без да престава да я укорява.

— съпруга оставя аз самичък прекалено дълго с женски врагове! те предлагат аз мека, топла торбичка, изкусителни!

Рети пламна от ревност.

— Кой ти е предлагал торбичка? Ако някоя от онези курветини…

После разбра, че мъничето просто я дразни. Напрежението в раменете й се поосвободи и тя се разсмя. Създанието определено беше добро за нея.

— отпусни се, съпруго — успокои я то. — само една торбичка има за аз. сега влизам?

— Влизай — отвърна тя и отвори ципа на плюшената чантичка на хълбока си, която й бе дала Линг. Мъничето скочи вътре, изви се, после подаде навън глава и проточи дългата си шия, за да я погледне.

— хайде сега, съпруго. посещава Ул-Тахни. онзи мъдрец готов говори сега.

— О, нима? Чудесно, това е ужасно мило от негова страна.

Рети не се радваше да види водача на чужденците. Но Кун й беше възложил задача и сега бе също толкова, подходящ момент да я изпълни, колкото и всеки друг.

— Добре — каза тя. — Да чуем какво ще ни каже това муле.

Дуер

Изглежда урсите бяха направили услуга на малката човешка експедиция. Приемайки смъртта и унищожението, те бяха оставили предупреждение.

Първите лъчи на зората осветяваха ясни следи от жестоко убийство — обгорени и повалени дървета, почернели кратери и пръснати останки, отвявани от силния, сух вятър. Насилието, извършено тук — само няколко дни преди това, според преценката на Дуер — трябваше да е било кратко, но ужасно.

Изсечените очертания на платото все още се забелязваха, въпреки вековете на ерозия и избуялата растителност. Това бяха буюрски руини, датиращи от времето на последната раса, имала право да използва този свят — законни обитатели на небесни кули, водили спокоен живот, без да се страхуват от откритото небе.

Дуер разгледа следите от ужаса, неотдавна сполетял това място. Той живо си представяше изпадналите в паника урски заселници, отстъпващи и давещи се от страх, извиващи дългите си шии и опитващи се да заслонят с тънките си ръце безценните си торбички, когато земята около тях е експлодирала. Сякаш чуваше писъците им, докато бягаха от пламтящия лагер надолу по стръмната пътека, водеща към тясно дефиле — от двете страни на което бе пълно с човешки стъпки, оставени от груби мокасини, хаотично смесващи се със следите от урски копита.

Той намери парченца от домотъкана връв и кожено въже. От многобройните знаци Дуер си представи въжета и мрежи, падащи, за да хванат урсите в капан.

„Не са ли успели да разберат, че нарочно ги подкарват насам? Въздушният кораб се е прицелвал около тях, за да ги принуди да бягат в тази посока. Защо тогава урсите не са се пръснали, вместо да се събират на едно място, така че да ги хванат?“

Отговориха му няколко ивици лепкав пясък. „Като цяло намерението на нападателите е било да ги хванат, но летящият убиец не се е страхувал да остави един-два трупа.

Недей да съдиш урсите прекалено сурово. Знаеш ли как ще реагираш самият ти, когато навсякъде около теб започнат да падат мълнии? Войната е мръсна работа и всички ние сме загубили опита си. Дори на Дрейк никога не му се е налагало да се справя с такова нещо.“

— Е, значи си имаме работа със съюз между човешките преждевремци и чуждоземците — заключи Лена. — Това до известна степен променя нещата, нали?

Изражението на Данъл Одзава беше мрачно.

— Целият район е открит. Каквато и съдба да сполети Склона, сега вече със сигурност ще постигне и това място. Дали с епидемия, с огън или като преследват жертвите си една по една с машини, те ще прочистят всичко тук също толкова педантично, колкото и у дома.

Задачата на Данъл бе да скрие човешкото наследство в пустошта — и знания, и нови гени, които да подсилят вече живеещото тук човешко племе, за да съхранят нещо от земянитския живот в случай, че стане най-лошото. В това нямаше нищо приятно и много напомняше мисията на капитан на спасителна лодка в някой, древен разказ за корабокрушение. Но така поне имаха слаба надежда. Сега очите му бяха изгубили всякаква следа от това чувство.

— Нали току-що каза, че преждевремците и нашествениците са се съюзили срещу урсите? — възрази Дженин. — Сега звездните богове не биха се обърнали срещу племето, нали?

Тя замълча, когато другите я погледнаха и изражението на лицата им й отговори по-красноречиво, отколкото каквито и да е думи.

— О — пребледня Дженин.

Няколко секунди по-късно тя отново повдигна брадичка.

— Те още не знаят за нас, нали така? Защо тогава просто не си тръгнем? Веднага? И четиримата. Какво ще кажеш да се насочим на север, Дуер? Ходили сме там и преди. Да вървим!

Данъл подритна някакви останки от припряното бягство на урсите и последвалото плячкосване. Той махна с ръка към тесен процеп в скалите.

— Можем да запалим огън ей там.

— Какво правиш? — попита Дженин, когато Дуер поведе магаретата към мястото, посочено от мъдреца, и започна да ги разтоварва.

— Ще приготвя гранатите — каза Лена и се зае да отваря един от контейнерите. — Най-добре да прибавим и малко дърва. Ще събера онези строшени сандъци.

— Хей! Попитах ви нещо — какво става?

Данъл я хвана за ръка, докато Дуер започна да отделя част от багажа им настрани — храна и дрехи, както и малко жизненоважни неща, сред които нямаше метал. На другата купчина бяха оставени всички книги и по-сложни оръдия, които бяха взели от Склона.

— Донесохме всичко това, за да поддържаме минимално подобие на човешка култура в изгнание — поясни мъдрецът. — Но четирима души не могат да положат основите на цивилизация, независимо колко книги имат. Трябва да сме готови за възможността да ни се наложи да унищожим всичко това.

Очевидно тази перспектива измъчваше Одзава. Вече изпосталялото му лице сега сякаш беше разкъсано от болка. Дуер извърна поглед и се съсредоточи върху работата си да отделя само най-полезните неща за малка група бегълци.

Дженин най-после осъзна положението и кимна.

— Е, щом трябва да живеем и да отглеждаме семейства без книги, предполагам, че така нещата просто ще се развият по-бързо, нали? Ще напреднем още малко по Пътя на…

Тя замълча. Данъл клатеше глава.

— Не, Дженин. Нещата няма да се развият така.

О, ние четиримата бихме могли да се опитаме да оцелеем. Но дори наистина да успеем да стигнем до някоя отдалечена долина, извън обсега на планираното от нашествениците опустошение, едва ли ще можем навреме да се приспособим към чуждата екосистема. Рети ни каза, че бандата й загубила половината от първото си поколение в резултат на нещастни случаи и алергични реакции. Това е типично за преждевремски групи, докато научат какво е безопасно за ядене и докосване. Процесът е смъртоносен и всичко трябва да се учи от собствен опит. Четирима просто не са достатъчни.

— Мислех си, че…

— И тук не включвам проблема за кръвосмешението…

— Сигурно не искаш да кажеш…

— Но дори да можехме да разрешим всички тези трудности, пак нямаше да се получи, защото нямаме намерение да поставим началото на шайка диваци, упадащи надолу по спиралата към невежеството, въпреки че свитъците наричат тази участ с всевъзможни прекрасни имена. Човешките същества не са дошли на Джиджо, за да поемат по Пътя на Изкуплението.

Дуер вдигна поглед от работата си. Лена също застана на място, хванала в ръка дебела тръба с часовников детонатор накрая. До този момент Одзава разказваше неща, които Дуер вече знаеше. Но сега се възцари тишина. Никой не помръдваше, нито говореше, докато мъдрецът обясняваше.

Данъл Одзава за втори път дълбоко въздъхна.

— Тайната се е предавала на малцина от всяко следващо поколение. Но не виждам смисъл да я крия от вас тримата, които смятам за роднини, за свое семейство. На пръв поглед Великото отпечатване е означавало, че нямаме намерение да забравяме каквото и да е. Нашите първооснователи са обяснили притока на книги, като са го нарекли „временна мярка“. Начин да помогнат на всички раси да живеят в достатъчно удобство, за да се съсредоточат върху усъвършенстването на душата си, докато станем духовно готови да поемем надолу по Пътя.

Официално, това е дългосрочната цел на всеки от Шестте. Но основателите от „Убежище“ никога не са възнамерявали техните потомци да упаднат до неми проточовеци, готови за осиновяване и ъплифтиране от някоя раса на звездни богове.

Мъдрецът замълча и накрая Дуер попита:

— Защо тогава сме тук?

Данъл сви рамене.

— Всеки знае, че и шестте раси са имали скрити мотиви. Онези, на които е било забранено да се размножават у дома си, са търсели място, където да го правят свободно. Или да вземем треките, които разказват, че били преследвани по звездните пътища.

— Значи човеците са дошли на Джиджо, защото народът на Земята не е бил сигурен, че ще оцелее?

Одзава кимна.

— О, имали сме малко приятели, които са помогнали на Земята да получи клон на Библиотеката. А след като сме ъплифтирали две раси клиенти, сме получили и низш статус на патрони. И все пак, галактянската история не предлага много надежда за вълконска раса като нашата. Вече сме имали врагове. Съветът Терагенс е знаел, че Земята още много време ще е уязвима.

— Значи екипажът на „Убежище“ всъщност не се е състоял от изгнаници?

Данъл слабо се усмихна.

— Това е било просто прикритие в случай, че колонистите бъдат заловени. Така Съветът е можел да се откаже от тях като отстъпници. Всъщност, нашите предци са били пратени да намерят убежище за човечеството. — Мъдрецът вдигна ръце. — Но къде? Въпреки слуховете, извън Петте галактики не са били известни никакви пътища. Всички звезди в тях са били каталогизирани и много са имали законни наематели. Затова Съветът Терагенс преровил Великата библиотека, за да разбере какво са правили други раси в нашето положение.

И въпреки недостатъците си, „преждевремското“ явление изглеждало обещаващо.

Лена поклати глава.

— Пропускаш много неща. Като, например, какво се е предполагало да правим тук, докато се крием, щом мисията ни не е била да поемем надолу по Пътя.

— Лестър и другите не са ми казали, даже да са го знаели отвърна Данъл. — Навярно е трябвало да се спотайваме и да чакаме вселената да се промени. Във всеки случай, това вече няма никакво значение. Ако е настъпил краят на културата ни, не искам да участвам в каквито и да е окаяни останки от нея и да плодя деца, които ще са само свирепи диваци.

Дженин понечи да се обади, но после стисна устни.

— Поне знаем, че Земята е оцеляла неколкостотин години — каза Дуер.

— Макар пиратите да твърдят, че имало криза — отбеляза Лена. — И че Земята била в сърцето й.

Стиснал зъби, Данъл извърна глава.

— Хей — рече Дуер, — а небесните човеци не са ли тъкмо онова, което е искал Съветът Терагенс? Да има клон на човечеството, скрит някъде в безопасност, каквото и да се случи със Земята? Онези приятели, с които си се срещнал на Поляната, разполагат със закрилата на ротените.

Данъл въздъхна.

— Навярно е така, но кой знае дали ще останат човеци под чуждото влияние? Прекалено тежко ми е да понеса тази ирония — да бъдем убити от собствените си братовчеди.

Мъдрецът потръпна, сякаш се отърсваше от паяжина.

— Хайде да приготвим огъня. Щом тези неща не могат да послужат на цивилизовано племе от земянитски изгнаници, нека поне да изпълним дълга си към този свят и да не оставяме отпадъци. Лена, нагласи брояча за след един ден, в случай че не се върнем.

— Да се върнем, ли? — изненадано вдигна поглед тя. — Мислех си, че сме се отказали…

Но се олюля назад, когато мъдрецът се обърна към нея с искрици от предишния си пламък в очите.

— Кой е казал, че се отказваме от каквото и да е! Какво ви става на вас тримата? Я си погледнете лицата. Нима ще позволите малкият ни неуспех да ви пречупи?

„Малък неуспех ли?“ — зачуди се Дуер и погледна към следите от взрива и повалените, дървета, които заобикаляха урския лагер.

— Не разбирам. Ти каза, че не можем да довършим мисията си.

— И какво от това? — попита Одзава. — Ние сме адаптивни. Ще променим целта на мисията си! Вече не сме колонисти — и какво от това?

Все още можем да сме воини.

Рети

Пленниците лежаха обезсърчени в калта, провесили шии и вече вмирисани след двудневния си престой в усойния затвор. Тринайсетте урси биха предпочели сухото плато, на което се бяха установили, докато бойният кораб без предупреждение не затътна отгоре им, мятайки мълнии и насочвайки оцелелите към Джаз и другите ловци, които ги очакваха с груби въжета.

Така Кун изпълни своята част от сделката и избави хълмовете от неотдавна появилата се омразна урска напаст. В замяна Джаз трябваше да го отведе до мястото, където двамата с Бом за пръв път бяха видели летящата механична птица. Никой не знаеше защо по-късно сделката се провали — защо Джаз внезапно се отказа и предпочете ласките на робота, вместо да даде на небесния човек каквото иска.

Никой, освен Рети.

„Мама често казваше: «Защо да се противопоставяш на мъжете, които могат да те пребият, ако ги вбесиш? Използвай думите, за да насочващ тези животни. Карай ги да си мислят, че идеята през цялото време е била тяхна.»

Но аз продължавах да им се противопоставям, нали?

Е, накрая опитах и по твоя начин, мамо, и знаеш ли какво? Ти се оказа права. Нищо от онова, което можех да направя на Джаз, не беше в състояние да му причини това, което в момента си причинява сам.“

Бом пазеше портата на затворническата клетка. Едрият ловец припряно се подчини на заповедта й да отвори, без изобщо да среща погледа на Рети. Той знаеше къде е сега приятелят му. Само две неща пречеха Бом да сподели участта му. Първото бе неговото известно на всички ужасно чувство за ориентация. Сам никога не би могъл да открие мястото, където двамата с Джаз бяха забелязали металната птица.

Другото нещо беше капризът на Рети. Жалкото раболепие на Бом й доставяше повече удоволствие, отколкото виковете. Този грубиян бе уплашен до смърт.

Когато момичето гневно погледна към хлапетата, които плюеха към затворниците, те скочиха от стената и избягаха. Тя кратко се изсмя зад тях. И преди децата от племето никога не разговаряха с нея.

Рети влезе в клетката.

Ул-Тахни, водачът на нещастните урси, я поздрави с плавен поклон с дългата си шия. От обточената със сиво муцуна започнаха да се разнасят изсвирвания и прещраквания, докато Рети не го прекъсна.

— Стига! — нареди тя. — Не мога да разбера нищо от този брътвеж.

Ул-Тахни потръпна и премина на англически.

— Извиняван се. Овлеклото ти нани окото и не кара да виждан същество на галактянско равнище.

Рета високо вдигна глава.

— Не си се заблудил. Точно такава съм.

„Надявам се“, мислено прибави тя. Ран и другите можеха да се отметнат, преди корабът да се върне, особено след като им беше дала всичко, каквото искаха. Дори пиратите да спазеха обещанието си, след време щеше да й се наложи да научи тези безумни езици, които използваха сред звездите.

— Фовтарям, съжалявал, че те овидих. Значи е вярно? Ти си вила фриета в клана на звездните същества и нафускаш окаяната фустош на Джиджо?

— Да — потвърди Рети, като се чудеше дали урсът не я иронизира. — Значи казваш, че си готов да ни съобщиш какво е правила шайката ти тук, отвъд Ръбатата планина?

Продължителна въздишка разроши сивата козина по муцуната му.

— Ние фристигнахне снирено да установин колония и да съхранин нашия вид в тайно увежище.

Рети изсумтя.

— Това е очевидно. Но защо тук? Защо сега?

— Вече е установено, че това нясто е овитаемо… фодходящо за живот на зенянити, а следователно и на нагаретата, на които разчитане. Саната ти свидетелства за този факт.

— А-ха. — Ул-Тахни трябва да беше един от низшите мъдреци в павилиона, когато Рети разказа историята си пред Върховния съвет. — Продължавай.

— Що се отнася до това, че вързахне — ние се офитвахме да извягане от участта, която скоро ще сфолети Склона, унищожение от ръцете на звездните фрестъфници.

Рети гневно реагира.

— Чувала съм и преди тази проклета лъжа. Те никога не биха извършили такова нещо!

Ул-Тахни олюля глава.

— Фофравян се. Очевидно такива фини същества не виха извили народ, който не ин е сторил нищо лошо, нито виха донесли снърт вез фредуфреждение от овлачно неве.

Този път сарказмът беше очевиден. Рети погледна към млад урс с ужасен белег от изгаряне по хълбока от топлинния лъч на летящия робот.

— Е, предполагам, просто такъв ви е бил късметът, че имахме причина да ви дойдем на посещение и да ви открием вече във война със старото ми семейство.

— Не във война. Преходни несъгласия. И не сне зафочнали ние. Естествено, твоите вратовчеди се шокираха да ни видят тук. Нашата идея веше да фреодолеен инстинктивната ин враждевност с решителна довронанереност. Да установин сърдечни връзки с дарове и фредложения за фонощ.

— Да, добре. — Рети знаеше как се бяха отнасяли някога към първите човешки заселници урските кланове. — Обзалагам се, че също сте разчитали да имате по-добри оръжия от тях.

Отново въздишка.

— Както твоите другари ни нафаднаха с оръжия, далеч фонощни от нашите ли? Това форажда фочуда — ноже ли да екстрафолиране тази верига на неравна сила?

На Рети не й харесваше смаяният поглед в тези мънистени урски очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Фредфоложение. Възножно ли е да съществуват сили, далеч фо-огромни от тези на твоите нови госфодари, така, както техните са фо-огромни от нашите? Ноже ли някой във всички везкрайни галактики изовщо да е сигурен, че е изврал фравилната страна?

Думите я накараха да потръпне и й напомниха за неотдавнашните й тревожни сънища.

— Ти не знаеш нищо за галактиките и всичко останало, защо тогава се преструваш…

В този момент я прекъсна внезапен вик. Мъничето подаде глава от торбичката и неспокойно изписка. Вълна на реакция премина по съпрузите на пленниците, които наизлизаха с вой, като извиваха глави на юг. Скоро ги последваха и по-едрите женски, които се изправиха на крака.

Рети се разтревожи — бунт ли бе това? Но не, очевидно нещо ги плашеше.

— Какво чу? — попита мъничето тя.

— Двигател! — отвърна малкият урс и завъртя гъвкавата си шия.

Миг по-късно Рети също го усети. Далечен вой. Тя вдигна ръка и притисна мястото до ухото си.

— Хей, Кун! Какво става?

Последва продължително мълчание, по време на което по откритата линия се разнасяха звуците от кабината — натискане на копчета, рев на мотори. Накрая гласът на пилота избръмча до черепа й.

— Джаз се съгласи да ни помогне, така че сега се отправяме да търсим източника на твоята метална птица.

— Но и аз искам да дойда!

Отговорът на Кун прозвуча студено.

— Джаз ми каза всичко, включително и причината, поради която толкова време се инатеше. Очевидно си го убедила, че ще го очистя в момента, в който ни каже каквото знае. Че ще живее само дотогава. Защо си казала такова нещо на бедното копеле, Рети? Това причини неудобства и излишни страдания.

Рети се замисли. „Излишни за теб, но адски важни за мен!“ Отмъщението бе само половината от причината й да излъже Джаз. Но щеше да е достатъчно и само по себе си.

— Не ме оставяй, Кун. Сега съм една от вас. Така казаха Ран и Беш, че дори и Ро-пол!

Изведнъж се почувства малка й много уязвима, застанала пред урсите и с Бом отзад до портата, заобиколена от други, които със сигурност биха искали да я унищожат. Тя скри уста с ръката си и притаи глас, като настоятелно шепнеше в малкия предавател:

— Преждевремците ще ме нападнат, Кун. Знам го!

— Навярно трябваше по-рано да помислиш за това. — Последва нова продължителна пауза. После: — Ако Ран не настояваше да не се свързваме по радиостанцията на големи разстояния, преди да реша, щях да поговоря с другите.

— Какво да решиш?

— Дали да те върна обратно, или да те оставя там, откъдето си започнала.

Рети се пребори с преминалия по тялото й трепет в реакция на суровите думи на Кун. Надеждите й бяха светла кула, която се готвеше да се срути.

— Знаеш ли какво, ще оставя робота да те пази, Рети. Той ще прави каквото му наредиш, докато се върна. Не злоупотребявай с тази привилегия.

Сърцето й подскочи, когато чу израза „докато се върна“.

— Обещавам! — припряно прошепна тя.

— Приеми това като втора възможност. Разпитай урсите. Унищожи оръжията им. Не позволявай на никого да напуска долината. Постарай се да свършиш добра работа и може би когато се върна, ще забравя за станалото — в случай, че най-после успея да хвана плячката. Край на връзката.

Линията изщрака и звуците от кабината утихнаха. Рети сподави желанието си да натисне бутона и отново да го помоли да я вземе. Вместо това тя мрачно стисна зъби и се покатери по оградата, за да погледне към сребристата машина, която се издигна от тесния каньон, обърна се под утринните лъчи и се понесе на юг, оставяйки я с вледенено и пусто като ледник сърце.

Дуер

Преждевремското село се гушете на дъното на каньон с гъст, серен, неподвижен въздух.

Адско място, от урска гледна точка.

Застанал нависоко, Дуер гледаше надолу към пленниците в тясната клетка. Дългите им шии бяха провиснали и те лежаха почти без да помръдват.

— Преброих дванайсетина, без да включвам мъртвите, точно както ти каза — отбеляза Лена, насочила натам малкия си телескоп. — Сигурна бях, че ще се представиш като истински следотърсач, приятел.

— Благодаря, о, господарке на забранени устройства — отвърна Дуер. Започваше да свиква с нея. Тя винаги говореше малко хапливо, дори когато правеше комплимент. Също като нур, който мърка в скута ти и се отплаща, като забива за миг ноктите си в бедрото ти. Странното беше, че той наистина започваше да привиква с идеята за живот с тази жена, заедно с Дженин, Данъл и изчезналото племе от човешки изгнаници. Тази мисъл не беше станала абсурдна дори, когато откриха присъствието на урсите. Данъл бе прав. Може би имаше основание за обща кауза.

Но сега край на всички идеи. И там вляво беше причината — сребристосива машина с формата на хуунска пура, с къси криле. Дуер за първи път виждаше нещо чуждоземско, откакто онази нощ в леговището на мулк-паяка двамата с Рети едва не бяха убити от летящ робот.

Небесната кола не би трябвало да е тук, в пущинака.

Това объркваше всичките им планове.

Дуер се гордееше с избраната позиция — високо на отвесния склон на каньона, — откъдето се виждаше селището, топлите извори и чак до летящата машина, кацнала сред смачканата растителност.

— Иска ми се тези селяндури да бяха престанали да се мотаят наоколо. Така е трудно да ги преброим — обади се Лена. — Хлапето каза, че местните главорези не давали на жените да използват оръжия. Така поне с тях няма да се занимаваме.

Тя презрително изсумтя заради глупавото разхищаване на ресурси.

Дуер предпочиташе да не се сражава с джиджоски човеци, нито пък с чуждоземни. Във всеки случай, единственият им действителен шанс бе да нападнат съвсем изненадващо.

— Прилича на стандартен атмосферен разузнавач — каза Данъл Одзава. — Определено е боен. Иска ми се да бяхме взели поне един текст върху галактянската техника. Би ли ми подала далекогледа?

Подобно на Дуер и Лена, Данъл беше намазал лицето си на ивици със сажди, което се предполагаше, че трябва да обърка наблюдателната оптика на чуждоземските бойни машини. Дуер предпочиташе да мисли за това като за цветове на войната.

— Хм, проклет да съм… — измърмори Данъл. — Я погледни. Предполагам, че сега вече знаем как са намерили това място звездните богове.

Първото нещо, което Дуер забеляза, щом погледна през телескопа, бе отвореният люк на въздушния кораб. Виждаше се част от вътрешността, включително редиците е контролни пултове. „Само да бяхме близо сега — помисли си той.

— Вратата е отворена и роботът не се вижда наоколо…“

— Погледни надясно, малко по-нагоре по пътеката — упъти го Данъл.

Дуер премести уреда в тази посока и зърна дребна фигура, облечена в един от комбинезоните на чуждоземците, която се приближаваше към лагера на преждевремците.

— Велико Яйце на Ифни! — извика той.

— Какво има? — попита Лена и грабна телескопа, докато Дуер се претърколи по гръб и впи поглед нагоре през гъстите клони към мрачното небе.

— Я виж ти — измърмори Лена. — Изглежда, че в края на краищата ни е настигнала.

— Трябваше да я удуша, когато ми открадна лъка. Трябваше да я оставя на проклетия паяк.

— Не говориш сериозно, синко — укори го Данъл.

Дуер знаеше, че мъдрецът е прав. И все пак, изръмжа:

— О, нима? Тя беше истинска напаст още от самото начало. А сега разваля всичко.

— Навярно Рети е била принудена. — Но думите на мъдреца прозвучаха неубедително. Тримата се изредиха да гледат през телескопа и видяха дрехите на момичето, новата му прическа и уверената му походка, докато крачеше към лагера, сякаш беше негов.

— Отиде да види пленниците — малко по-късно съобщи Лена.

— В момента разговаря с един от тях… Онези урси определено изглеждат съсипани — изцъка тя и в думите й имаше повече съчувствие, отколкото сарказъм. — Иска ми се да можех да видя…

Тя замълча, когато Дуер неочаквано стисна ръката й, реагирайки на едва доловим вой, който сякаш започна да стърже в черепа му. Нурът сприхаво заломоти, като разтърсваше глава и кихаше. Скоро шумът се усили и стана достатъчно висок, за да го чуят и другите двама. Дори Дженин, която пазеше на пост по-нагоре по склона, разтревожено ги попита какво става.

Шумът идваше от въздушния кораб. Дуер усещаше зъбите си така, сякаш корените им се бяха разклатили.

— Нещо излиза навън! — възкликна Лена и насочи натам телескопа. — Това е роботът!

Дуер видя, че от кораба се отделя летяща черна точка с висящи пипала. После люкът на машината се затвори. Въздухът заблестя от прах, когато бръмчащите двигатели издигнаха кораба над земята. Сивият летателен апарат с форма на връх на стрела беше по-голям от къщата, в която ловецът бе израснал, и въпреки това се носеше нагоре. След това леко се завъртя и спря, когато носът му се насочи почти на юг. В този момент небесата отекнаха от яростното му ръмжене и корабът започна да се отдалечава по-бързо, отколкото Дуер изобщо можеше да си представи.

— По дяволите — изруга Данъл. — Пропуснахме най-добрата си възможност.

Лена не гледаше отлитащата машина. Вместо това очите й следяха черния робот, който се носеше към племенното селище.

— Не се тревожи — успокои го тя. — Предполагам, че ще имаме и друг шанс.

 

 

Глейвърите се бяха върнали. Глупавите същества бяха избрали да се появят в най-неподходящия момент!

Трябва да ги бяха проследили с ленивата си походка чак от последния им нощен бивак. Сега тъжно скимтяха от всички ужасни гледки и миризми в зловонната клисура, но това не им попречи да тръгнат след него, когато ловецът напусна убежището на гората и се насочи към купчината първобитни колиби.

Дуер хвърли поглед назад към Лена Стронг, която беше приклекнала на края на последната редица дървета. Вдигнатите й вежди сякаш питаха дали иска да застреля идиотските животни. Той й отговори с напрегнато поклащане на глава. Глейвърите бяха опасни само за човек, който се опитва да се скрие. А в този момент Дуер нямаше нищо против да е подозрителен. Всъщност, това бе основната им идея.

И все пак, когато мина покрай един гнил дънер, той бързо го разрита с крака и разкри вътрешността му, пълна с пъплещи личинки. Глейвърите радостно измучаха и се хвърлиха към плячката.

Сега оставаше само последната досада — подскачащият нур, който се мяташе насам-натам из тревата и се, пречкаше под краката му.

Като се мъчеше да не обръща внимание на Калнокракия и носеше лъка си прехвърлен през рамо, Дуер с престорено безразличие мина покрай няколко повалени дървета и се насочи към преждевремското племе. Клетката на пленниците се намираше на четвърт хвърлей на стрела наляво, а колибите бяха надясно. Право напред се виждаше огнище. Димът, който се издигаше от него, лениво се стелеше наоколо, сякаш нямаше желание да се разсее.

„Хайде бе, хора — помисли си Дуер, след като вече беше стигнал до средата на поляната, без изобщо да го забележат. — Тук никой ли не пази на пост?“

Той присви устни и започна да си подсвирква „Янки дудъл“ — първото нещо, което му дойде наум.

Накрая едно от хлапетата, които гледаха към урските пленници, хвърли поглед към ловеца, зяпна и закрещя, като сочеше към него.

„Е, и така става.“

Само допреди седмица тези хора навярно щяха да реагират по друг начин. Поколения наред те не бяха виждали никой друг. Сега обаче, след срещата с урската банда, а после с летящите чуждоземци и изчезналата им братовчедка, преобразила се в богиня, преждевремците приеха появата му почти нормално. Само трима от всеки четирима избягаха, виейки от ужас. Неохотно и с облещени очи, останалите се събраха и го зяпнаха, а после, когато видяха, че очевидно няма агресивни намерения, започнаха да пристъпват напред.

Дуер махна на едно от момчетата да се приближи.

— Да, точно така, ти! Не се страхувай, не хапя.

Той приклекна, за да не изглежда толкова внушителен. Мръсното гаменче изглеждаше така, сякаш на този свят нямаше нищо по-важно от демонстрирането на храброст. Дуер познаваше този тип. Пред очите на другите момчето по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи да го помислят за страхливец. Като изпъчи гърди, то направи няколко крачки към ловеца и хвърли поглед назад, за да се увери, че смелостта му е забелязана.

— Какъв прекрасен младеж — рече Дуер. — А как се казваш?

Момчето изглежда се стъписа, сякаш никога преди не му бяха задавали този въпрос.

— Е, няма значение — каза той. Виждаше, че тълпата започва да нараства. Очевидно любопитството им надделяваше над страха. — Искам да ти възложа една задача. Ако я изпълниш, ще ти дам нещо специално, разбираш ли? Добре. Моля те, иди при Рети. Кажи й, че някой, когото тя познава, я чака — Дуер се обърна и посочи натам, откъдето бе дошъл. — Хей там. При дърветата. Ще запомниш ли?

Момчето кимна. Пресметливата алчност вече бе победила страха.

— К’во щъ ми дадеш?

Дуер извади от колчана си една от стрелите. Тя бе направена от най-добрите ковачи в гр. Овум — съвършено права, с връх от остър като бръснач буюрски метал, който блестеше на слънцето. Хлапето протегна ръка, но ловецът я дръпна назад.

— След като доведеш Рети.

Погледите им се срещнаха за миг и двамата се разбраха. С отегчено свиване на рамене, момчето се обърна и се запромъква през тълпата, като викаше с всичка сила. Дуер се изправи, намигна на зяпащите го преждевремци и с небрежно свирукане, започна да се отдалечава към гората. Хвърли поглед през рамо и видя, че повечето го следват от разстояние. До този момент всичко беше според плана.

„О, по дяволите — мислено изруга ловецът, когато забеляза глейвърите. — Що не се разкарате оттук?“

Бяха изяли личинките от гнилия пън и сега се приближаваха към него. Дуер се разтревожи — дали когато видеха селяните, нямаше да изпаднат в паника и да се юрнат към клетката на пленниците? Женският глейвър обърна едното от кръглите си очи към тълпата. После натам се насочи и другото — сигурен признак за загриженост. Животното изсумтя и мъжкарят заотстъпва назад в стъписана изненада. Те се завъртяха и се затичаха точно в посоката, от която се бе опасявал Дуер!

С усета си на следотърсач за светлина и сянка, той забеляза Дженин Уорли, приклекнала до едно от дърветата — където гората бе най-близо до клетката. Една от целите на Дуер беше да отвлече вниманието оттам.

Вече бе свалил лъка от рамото си и извади стрела, когато от високата трева неочаквано изскочи Калнокракия и със съскане размаха лапи пред глейвърите. Те се заковаха на място и с удивителна пъргавина се затичаха в обратната посока, следвани отблизо от джавкащия нур.

Поради някаква причина местните намериха всичко това за ужасно смешно. Изглежда нямаше значение, че никога преди не бяха виждали нур. Те се превиваха, сочеха и се давеха от смях от уплахата на глейвърите, пляскайки с ръце, сякаш Дуер специално в тяхна чест беше устроил представление. Ловецът се обърна усмихнат и отново прехвърли лъка през рамо. Всичко беше наред, стига вниманието им да не се насочеше към клетката.

Изведнъж тълпата млъкна и върху Дуер падна някаква сянка. Нисък, зловещо познат вой го накара да потръпне. Той заслони очи от слънцето и погледна към летящата черна фигура, цялата в остри ъгли и висящи пипала, като демона, който все още измъчваше сънищата му — бълващото огън чудовище, унищожило стария мулк-паяк в планината. Въпреки ослепителния блясък, който го заобикаляше като огнено сияние, ловецът различи осмоъгълната му симетричност. Само че върху рамото на този се виждаше заоблен силует.

— Така. В края на краищата стигна чак дотук — отбеляза силуетът. — Не е зле за един склоняр. Значи не си някое мамино детенце — макар че очевидно пътуването те е скапало. Виждала съм те и в по-добра форма, Дуер.

— Благодаря, Рети — отвърна той и отстъпи настрани, така че слънцето да не го заслепява. Освен това искаше да се приближи до гората. — Ти, от друга страна, никога не си изглеждала по-добре. Как я караш?

Тя му отговори с кратък кикот. Който прозвуча дрезгаво, сякаш в последно време не се беше смяла много.

— Отхвърлих предложението, което ми направиха твоите мъдреци — да ме накарат да измина целия този път дотук пеша, за да водя шайка диваци. Защо да ходя, помислих си аз, щом мога да се повозя?

Сега вече я виждаше ясно. Освен стария белег, момичето изглеждаше коренно преобразено, както казваха в някои части на Тарек. И все пак, в очите й се долавяше същата нацупена предпазливост.

Това бе и първата му възможност да разгледа добре чуждоземската машина. Представляваше правилен осмоъгълник, който напълно поглъщаше светлината, сякаш слънцето просто не можеше да се отрази в него. Отдолу, от двете страни на сфера, осеяна със стъклени фасети и метални тръби, заплашително висяха две пипала-ръце. Горната повърхност на робота изглеждаше плоска, освен стърчащия по средата шип. „Антена“, беше казал Данъл.

Дуер кимна към увисналия във въздуха робот.

— Като че ли си имаш нови приятели, Рети.

Момичето отново се засмя с остро излайване.

— Да, и те ще ме отведат на места, които ти никога не си виждал.

Той сви рамене.

— Не говоря за звездните богове, Рети. Имам предвид приятеля, който в момента те вози. Последния път, когато видях едно от тези неща, то се опитваше да убие и двама ни…

— Оттогава се промениха много неща, Дуер — прекъснато тя.

— … И хвърляше адски огън срещу онази птица, за която ти толкова много се вълнуваше. Е, добре. Предполагам, че понякога просто е най-изгодно да се присъединиш към онези, които…

— Млъкни!

Роботът реагира на гнева на ездачката си, като се хвърли към него. Дуер започна да отстъпва и забеляза, че сферичната група от лещи и тръби под масивното тяло на машината бавно се завърта, за да го проследи. Одзава беше предположил, че това е „оръжеен отсек“ и сега инстинктът на ловеца потвърждаваше догадката.

Зад Рети се събраха повечето от човешкото племе, които наблюдаваха сблъсъка между някакъв дрипав непознат и една от тях, яхнала летящ дявол. Двубоят трябва да им се струваше доста неравен.

„Някои неща са точно такива, каквито изглеждат.“

Дуер зърна раздвижване край клетката на пленниците. Дженин правеше своя ход.

— Е? — попита Рети, като яростно го гледаше.

— Какво „е“?

— Нали прати да ме повикат, идиот такъв! Да не си обиколил половината свят, просто за да се опиташ да ме накараш да се почувствам виновна? Защо не избяга, като видя какво става тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос, Рети. Какво правиш? Перчиш се пред хората ли? Звездните богове имат ли някаква особена причина да се нуждаят от водач в тази смрадлива дупка на Джиджо?

На лицето й се изписаха смесени чувства. Накрая момичето кратко се изсмя.

— … Смрадлива дупка? Ха! Това обяснява всичко. — Тя отново се изкиска, после се наведе към него. — Що се отнася до онова, което търси Кун, не мога да ти го кажа. Тайна е.

Рети не можеше да лъже. „Ти нямаш ни най-малка представа — помисли си Дуер, — и това те вбесява.“

— Та къде е тайфата склоняри, дето щеше да ги водиш тук? — попита тя.

— Крият се. Аз дойдох пръв, за да проверя дали е безопасно.

— Че ’що да не е? Тук няма нищо опасно, освен може би моите гадни стари братовчеди… и няколко смрадливи курветини…

След тези думи от подплатената торбичка на кръста й се разнесе тих, съскащ смях.

— И убийци от далечния космос? — довърши изречението Дуер. — Които имат намерение да унищожат всяко мислещо същество на планетата?

Рети се намръщи.

— Това е проклета лъжа! Няма да го направят. Обещаха.

— Ами ако ти дам доказателство?

Очите й нервно защъкаха насам-натам.

— Още лъжи. Те просто няма да направят такова нещо!

— По същия начин, по който не биха застреляли една бедна, нищо неподозираща птица, предполагам. Или не биха нападнали без предупреждение онези урси.

Рети почервеня и Дуер побърза да продължи.

— Ела с мен. Ще ти покажа за какво говоря.

Преди да успее да му откаже, той се обърна и тръгна към гората.

— Оставих го ей там, до онзи пън.

Момичето изсумтя, но го последва, яхнало робота си. Дуер се тревожеше, че машината може да се окаже по-сложна, отколкото предполагаше Одзава. Текстовете, които мъдрецът беше проучил, бяха с тристагодишна давност и не съдържаха много подробности. Ами ако роботът разбираше говор и усетеше, че той лъже? Ами ако можеше да чете мислите му?

Пънът бе по-дебел от повечето други. Преждевремците трябва доста да се бяха потрудили с първобитните си оръдия, за да повалят дървото, когато бяха изсичали тази част от гората. Дуер се наведе и взе двете неща, които беше оставил от другата му страна. Едното, тънка тръба, той пъхна в ръкава на туниката си. Другото бе подвързана с кожа книга.

— Какво е това? — попита Рети, като накара машината да се спусне по-близо. От плоската й горна повърхност се протегнаха къси пипала с блестящи краища. Три от тях се обърнаха към Дуер, а четвъртото следеше за опасност отзад. До този момент Одзава се бе оказал прав за механичните органи на робота. Ако това бяха „очи“, тесният вретеновиден шип, който стърчеше по средата…

— Покажи ми го! — каза Рети и се спусна още по-близо, втренчила очи в малкия том, съдържащ стотина хартиени страници, съкровище от наследството на Данъл.

— А, книга — презрително измърмори тя. — Смяташ, че можеш да докажеш нещо с това ли? Ротените имат образи, които се движат и говорят, и ти казват всичко, дето искаш да разбереш!

„Разбира се — помисли си Дуер. — Те могат да създават образи, показващи ти точно това, което искаш да видиш.“

Но й отговори с приятелско кимване.

— А, извинявай, Рети. Забравих, че не можеш да четеш. Е, отвори я и ще видиш, че в тази книга също има образи. Ако искаш, ще ти ги обясня.

Тази част от плана беше по идея на Данъл. На Поляната нисшият мъдрец бе забелязал, че очевидно очарована, Рети прелиства десетки книги с картини — когато си мислеше, че никой не я гледа. Дуер се опитваше да смеси обидата с окуражаване и срама с любопитство, така че момичето да няма друг избор, освен да отвори книгата.

С недоволна гримаса, Рети протегна, ръка надолу и я взе. После се изправи и явно озадачена, я запрелиства.

— Не разбирам. На коя страница трябва да погледна?

Въздушното поле на робота обърса крака на Дуер и накара всичките му косми да се изправят. Устата му пресъхна и сърцето му започна ускорено да бие. С усилие на волята си той сподави вълна на очаквателно прималяване.

— А, не съм ли я отворил на съответния образ? Добре, дай да ти покажа.

Когато Рети се обърна към него, роботът се спусна още по-ниско. Дуер вдигна ръце и се пресегна към книгата, но спря, когато се блъсна в машината.

Ако това нещо си помислеше, че го атакува, той нямаше да може да избегне огнената смърт. Дали машината щеше да разпознае нормалната човешка несръчност?

Не се случи нищо. Роботът не се страхуваше от докосването му.

— Ей, внимавай — оплака се той. — Кажи на приятелчето си да не се вълнува, става ли?

— Какво? Аз не съм направила нищо. — Тя подритна машината. — Остави го на мира бе, глупаво нещо!

Дуер кимна.

— Добре, дай да опитаме пак.

Ловецът вдигна двете си ръце. Краката му бяха като присвити пружини — и животът му като че ли се понесе над него като звук, готов да отлети на крилете на вятъра.

Той скочи.

Краткото колебание на робота завърши с внезапен вой, към който мигновено се присъединиха високи взривове, разнесли се откъм гората наоколо. Дуер усети горещ полъх между краката си, докато се хващаше за две от сензорните глави и отчаяно се набираше, за да се покатери върху машината, надалеч от смъртоносната топка. В стотната от секундата, преди да се метне върху бясно летящия в кръг робот, в бедрото му избухна болка. Той стисна стърчащото нещо с лявата си ръка, а с дясната протегна напред тънката тръба.

Светът беше мъгла от дървета, облаци и въртящо се над него небе. Последваха нови експлозии, придружени от ужасно свистене. Дуер отчаяно насочи тръбата към централния шип на робота и я стисна.

Трекските ензими се смесиха и излязоха навън като люта, съскаща пара, изчезвайки в отворите в основата на антената. Дуер продължаваше да стиска, въпреки дивите пируети на машината, докато Рети не блъсна ръката му настрани. Едва тогава той чу крясъците й сред общата врява. Когато зъбите й захапаха китката му, към хаоса се присъедини и собственият му вик. Полупразната тръба се изплъзна от сгърчената му длан и падна на земята.

От центъра на робота се издигаше лилава пара. Вретеновидният шип започна да увисва. Дуер се откъсна от Рети и с безразсъден вик се хвърли върху него, като го хвана с две ръце и с всичка сила го дръпна. После нададе триумфален рев, когато успя да изтръгне антената от основата й, макар че от инерцията се претърколи по плоската повърхност.

Като размахваше ръце, той се изхлузи през ръба и полетя към поляната.

По време на този кратък миг Дуер дори не си помисли, че може да се удари в някой камък или остро дърво. Най-вероятно машината щеше да го разсече на парченца, още преди да е докоснал земята.

Но не беше разсечен. Нито пък се удари в нещо. Като премигваше от изненада, той откри, че са го хванали две ръце.

Чувството му на облекчение се изпари, когато видя, че ръцете принадлежат на робота.

„О, страхотно. От тигана за пържене, та на…“

Последва нова поредица взривове и летящата машина се олюля, сякаш блъсната отстрани. Увиснал под осмоъгълното тяло, Дуер видя, че част от сферата отдолу избухва в пръски от стомана и стъкло. Топката вече беше димяща развалина. Като че ли нито една от лещите и тръбите не бе останала здрава.

„Страхотна работа, Лена“, помисли си той, горд от умението, с което жената използваше ужасните устройства. Малцина други на Склона знаеха как се употребяват тези огнестрелни оръжия, в чието изработване не беше вложен нито грам метал. Дуер обърна глава навреме, за да зърне още няколко кратки проблясъка откъм края на гората. Машината отново се олюля. Този път едно от пипалата, които го държаха, потръпна и безжизнено увисна.

Това определено бе работа на Лена. „Какво умно момиче — полузашеметен от болка си помисли той. — Мъдреците са направили добър избор. Щях да съм голям късметлия, ако нещата се бяха развили според…“

Нямаше възможност да довърши мисълта си. Роботът се завъртя, за да избяга и започна да лъкатуши над поляната, като използваше тялото му за щит срещу опасността. Дуер видя, че Лена се изправя и се прицелва с оръжието, а после го отпуска с поклащане на глава.

— Не! Стреляй, по дяволите — изкрещя той. — Не, се тревожи за мен!

Но мощният вятър от бързия полет отнесе думите му. Лена свали оръжието си и забърза към фигурата, неподвижно отпуснала се до друга стреляща тръба. Тя преобърна Данъл Одзава по гръб и разкри червената струя, която шуртеше от гърдите му.

Следващото завъртане на робота скри мъчителната сцена от очите на Дуер. Сега той виждаше ужасени селяни, свили се зад нисък хълм от боклуци край клетката на пленниците. Битката толкова ги беше зашеметила, че очевидно не забелязваха групата, която заобикаляше зад тях — Дженин Уорли и дванайсет току-що освободени урси. Доскорошните пленници носеха въжета и арбалети. Дуер се молеше тази част от плана на Данъл да успее.

— Всичко или нищо — бе казал мъдрецът. — Или ще живеем заедно като цивилизовани същества, или ще намерим края си. Но ще нанесем толкова щети на врага, колкото можем.

Когато братовчедите на Рети усетиха промяната на ролите зад гърба си, ловецът имаше време за една благословена мисъл.

„Научете се на разум…“

После бягащата машина се завъртя и селището изчезна. Понесоха се по горската пътека и с все по-висока скорост полетяха почти право надолу.

Рети продължаваше да пищи и викаше на робота да спре. Увиснал отдолу, Дуер виждаше земята като мъгла. Борейки се с брулещия го вятър, той вдигна двете си ръце, за да се хване за основата на увитото около тялото му пипало, което го държеше хоризонтално към прелитащия под него терен. Ако се освободеше, можеше да се пребие, но всичко друго щеше да е за предпочитане пред това мъчение.

Той дръпна с всички сили, но пипалото не поддаде. От време на време то се свиваше и го повдигаше нагоре, за да не се блъсне в някоя скала или храст. Скоро се носеха край потока на дъното на каньона, който правеше неочаквани завои и изпълваше въздуха с парещи очите пръски. Загубил ориентация, Дуер затвори очи и изпъшка.

Обзе го отмаляване и той едва не загуби съзнание.

„Хайде — укори се ловецът. — Сега не е време да се предаваш. Ако не можеш да избягаш, поне се погрижи да не умреш от загуба на кръв.“

Болката му помогна да се съсредоточи и да не обръща внимание на замайването. Тя идваше от различни места — от обгореното му ляво бедро и кървавите следи от зъбите на Рети на дясната му ръка, от ожулените от пипалото на робота ребра и от всички ужасни раздирания по хълбока, корема и гърдите му, които го пареха така, сякаш някой забиваше в него стотици остри иглички.

Дуер отвори очи… и изкрещя при вида на зейналата паст, пълна със страшни, блестящи зъби!

— О, Ифни… — простена той. — О, Господи, о, Господи, о, Господи…

Не му помогна особено много, дори когато осъзна истината за гледката, изправила се само на сантиметри пред лицето му. В този момент, а и задълго след това, Дуер можеше само немощно да стене.

Калнокракия отново се прозя, после се намести в тясното пространство между гърдите на Дуер и твърдия корпус на робота. Животното погледна към мъжа — изпаднал в шок, който надхвърляше границата на издръжливостта му. С въздишка на нежно презрение, нурът започна да бърбори, не толкова, за да го успокои, колкото за собственото си простичко удоволствие. Звуците напомняха на хуунски моряк, умблиращ песен за радостите на пътуването.

Аскс

Ако Общностите оцелеят — ако ние, Шестте, доживеем идващите времена — това сражение несъмнено ще стане известно като „Битката на Поляната“.

Беше кратка, кървава и тактически решителна, нали, пръстени мои?

И стратегически безплодна. Интервал от пламък и ужас, който направи моите/нашите многоцветни ленти толкова радостни/тъжни, че сме трек.

Тъжни, защото тази купчина пръстени сега изглежда толкова безполезна, толкова безпомощна да не изостава от отчаяното темпо на същества, чиято, странна бойна ярост ги прави толкова бързи по време на криза. Те са толкова скоростни, че восъчните отпечатъци се образуват в нашата същина цели дури след самите събития.

Тъжни, защото не можем да помогнем с нищо, освен да служим като хронисти и да свидетелстваме за онова, което вече се е случило.

И все пак, ние също сме радостни, нали, пръстени мой? Радостни, защото цялата тази жестокост не успя да изпълни централната ни кухина с врящ поток от страх. Не и докато всичко отдавна не беше свършило, оставяйки мъртвите като димящи въглени, пръснати по земята. Това е благодат, нали, пръстени мои? За нас ужасът рядко е „преживяване“, а само спомен.

Не винаги е било така. Не и за съществата, които някога сме били, когато сме странствали сред звездите и сме всявали страх сред Петте галактики. В онези дни създанията като нас са носели ярко блестящи пръстени. Не само онези, дадени ни от нашите патрони поите, а специални яки, дарени от натрапниците оейли.

Пръстени на властта. Пръстени на бърза решителност и величествено его. Ако само преди мигове бяхме притежавали такива пръстени, те щяха да ни придвижат по-бързо, навреме, за да помогнем на нашите приятели по време на битката.

Но тогава, ако са верни старите разкази, същите тези пръстени щяха да ни попречат да имаме приятели.

 

 

Погалете восъка. Проследете образите, замръзнали на мазни капки.

Образи на ужас и страх.

Там лежи Блур Портретиста, димящи останки, покрили скъпоценния му апарат.

Близо до него можем, ли да открием влажната пътека, оставена от умиращо същество? Симбионт, смъкнал се от лицето и челото на мъртвия ротен, наречен Ро-пол? Разкривайки остър, ъглест лик, хуманоиден, но много по-малко отколкото си бяхме мислили. Не толкова обаятелен. Не толкова привлекателно женствен, колкото бяхме подведени да смятаме.

Щом Блур умря, защото бе видял това, сега всички очи ли са обречени?

„Там!“ — крещи Ро-кен и нарежда на Ран, звездния човек-слуга, да повика ужасната небесна машина от далечната й мисия, дори това да означава да „наруши“ нещо, наречено „радиомълчание“.

„Там!“ — повторно крещи Ро-кен и нарежда на своите роби-демони, неговите роботи, да „очистят всички тези“.

Което означава нас. Всички свидетели на това неочаквано откритие. Всички, които знаят тайната на Проклятието на Блур.

Нагоре, нагоре се издигат ужасните машини и носят гибел. От търбусите им валят копия от студен пламък, които пронизват зашеметеното множество и го превръщат в бягаща, крещяща тълпа. Четирикраките урси подскачат високо във въздуха и панически нищят. Кхюините се притискат ниско и се опитват да се заровят, за да се скрият от лъчите, които разсичат хитина също толкова лесно, колкото и плътта. Човеците и хууните се хвърлят на земята, а бедните г’кеки въртят колелата си и се мъчат да отстъпят надалече.

Ние, треките — онези, останали на Събора след седмиците, през които представителите на нашия вид един по един са си тръгвали — стоим на местата си и изпускаме сложни пари на нещастие, примесени с мирис на страх, докато ужасните лъчи разсичат подскачащи пръстени, от които бликват богати течности и купчините ни избухват в огън.

Но гледайте! Погалете отново образните пластове, пръстени мои. Виждате ли онези, облечени в тъмни одежди? Онези, които се втурват към ужаса, а не в обратна посока? Нашите зрителни точки разкриват толкова малко, дори денем, защото черните дрехи ги превръщат в странни мъгляви петна. Въпреки това ние/„аз“ проследяваме ниски кхюински фигури, тичащи с човеци на гърбовете си, и урски воини, които се носят край тях. Разнася се и кънтящ шум, рядко чуван звук, онзи на смъртоносния хуунски гняв. Онези смътни фигури повдигат странни тръби, докато летящите демони насочват убийствената си ярост срещу новодошлите и безмилостно започват да ги разсичат.

 

 

Има едно място…

Тук ли е, в нашата същина, където восъкът показва само рев — проблясък — претовареност от парещи остатъчни образи — и после…

Онова, което последва, сега лежи пред нас.

Въглени — там, където роботите падат, за да опетнят свещената пръст на Джиджо, разбити и превърнати на отпадъци.

Трима небесни господари — зашеметени от откритието, че са пленени и лишени от божествените си оръдия.

Мъчителна гледка — поле, осеяно с мъртъвци. Толкова много мъртъвци.

Набързо организиран лазарет — където безброй ранени се гърчат и викат от болка.

 

 

Ето че най-после има нещо, което можем да направим в самия момент. Навярно ще се нуждаят от помощта на един стар, отдавна оттеглил се аптекар.

Съгласни ли сте, пръстени мои?

Прекрасно единодушие. Това улеснява необичайната бързина, с която „аз“ се притичвам на помощ.

Сара

Тежкият преход с нищо не беше облекчил напрежението между двете бунтовнически групи. Боядисаните воини на Уркачу и облечените в сиво-кафяви дрехи ловци на Дединджър предпазливо се гледаха, докато се хранеха отделно под дрипаво, съшито от кръпки камуфлажно платнище, без да се отдалечават от оръжията си. Членовете на всяка група се редуваха да спят след обяда, не повече от шестима едновременно, докато останалите стояха на пост. Сара не вярваше, че този съюз ще продължи да съществува, след като всяка от страните постигнеше конкретната си цел.

Ами ако се разразеше бой? В това тясно пространство нямаше място за изкусно маневриране и стратегия, а само за хаос от преплетени, боричкащи се фигури.

Тя си спомняше илюстрацията от титулната страница на „Урско-земянитските войни“ от Хауф-хутау, една от най-популярните книги, публикувани след Великото отпечатване. С дребен шрифт големият историк признаваше, че е копирал сцената от книга по история на изкуството от епохата на „Убежище“, представяща скулптурен фриз, някога заобикалял Партенона в древна Гърция. Този прочут релеф изобразявал дълга редица от могъщи фигури, сплетени в смъртен двубой — голи мъже, сражаващи се с яростни чудовища, получовеци и полуконе, които се изправяли на задни крака, ритали и тъпчели враговете си. Според мита, кървавата схватка започнала по време на празник на мира и завършила с унищожаването на расата на кентаврите.

Разбира се, урсите нямаха почти нищо общо с кентаврите, освен че бяха с четири крака и две ръце. И все пак символиката на фриза бе толкова зловеща, толкова обезкуражаваща, че по време на епохата на войните станала много популярна и подсилвала решимостта на двете страни. Сара нямаше желание да види със собствените си очи изпълнението на такава кървава сцена.

От другите, взети в плен в оазиса на Урюта, малкият Джома вече беше навън и спеше свит на топка под завивката. Непознатия ровичкаше царевичната си каша и често оставяше лъжицата, за да изтръгне няколко тихи ноти от цимбала си или да изпълни ритуала на преброяването на струните му. Очевидно за него числата бяха като музика — прозорец към онова, което някога е представлявал, по-сигурен от речта, която бе загубил.

Кърт Сапьора драскаше в бележника си и от време на време взимаше някоя от малките книги, които пазеше скрити или в раницата си, или във вътрешния джоб на плаща си. Той покриваше записките си винаги, когато покрай него минеше човек или урс, но като че ли нямаше нищо против Прити да остане при него, след като донесе храната му. Сложила най-добрата си маска на „аз съм само едно тъпо животно“, тя прекара известно време, преструвайки се, че пощи крака си от въшки. Но скоро малкото шимпанзе надничаше над рамото на сапьора, потриваше брадичката си и широко разтегляше устните си в усмивка на безмълвен, радостен интерес.

Сара трябваше да сподави желанието си да се засмее на глас. В същото време обаче, тя се тревожеше.

„Засега воините от «Урунтай» и пустинниците любезно оставят Кърт на спокойствие. Почитта към сапьорите е дълбоко вкоренена и е трудно да бъде преодоляна. Но те също така обещаха да го «убедят», когато достигнем целта си. Кърт наистина ли си мисли, че и тогава ще е в състояние да продължи тайната си работа?

Най-добре да хвърли тетрадките си в огъня.“

Сара сподави собственото си любопитство. Сапьорите бяха тайнствен, страшен клан. Честно казано, тя се съмняваше, че урсите от „Урунтай“ постъпват разумно, като се захващат с тях.

— Няма да чакане фадането на нощта, за да фродължин нататък — каза на Сара Улгор, когато мина покрай нея. — Ако вях на твое нясто, щях налко да фоспя.

Небоядисаната кожа на Улгор, поддържаната й грива и проницателните й черни очи я разграничаваха от дивите й братовчедки. Тя не проявяваше враждебност към човеците. В края на краищата Улгор десетки пъти беше ходила в Доло и винаги се бе държала като приятел.

Сара поклати глава.

— Разбирам какво подтиква другите. Религията може да е много силен мотив, когато смяташ, че е заложено спасението на потомците ти. Но какво получаваш от всичко това ти, Улгор? Знам, че не може да го правиш користно.

Тясната, конична глава се разцепи в триъгълна усмивка. Сара нямаше нужда от рюк, за да разбере, че изражението е сардонично.

— Защо изключваш очевидната фричина? Фечалва.

Жената цитира писанията:

— „Каква полза от цялото ти богатство две левги надолу по Пътя на Изкуплението?“

Улгор издаде тих, съскащ смях.

— Абсолютно никаква фолза. От друга страна, статусът на герой ноже да е ного фолезен в клан от диваци. Навярно аз ще сън един от великите вождове в равнините, фо-фрочут даже от Ур-Чоун!

Самоиронията на Улгор беше очевидна и насърчаваше Сара да продължи с предположенията си.

Изведнъж тя се почувства уморена.

— Права си, Улгор.

— Така ли сняташ?

— Точно така. Няма да е зле да поспя малко, докато още мога.

Улгор я погледна и изви глава в полуспирала.

— Мислех си, че искаш да знаеш…

Сара скри прозявката си.

— Бъди сигурна — ужасно съжалявам, че те попитах, Улгор.

С тези думи тя се обърна и легна на постелката си. Прити побърза да я завие с одеяло, а после изпуфтя към урса, за да му каже да си върви. Сара чу нервното потрепване на отдалечаващите се копита на предателката, която сякаш беше обременена от презрението й.

Жената наистина се чувстваше изтощена. Мускулите й пулсираха от необичайното неколкодневно напрягане. Основата на гръбнака й бе натъртена от постоянното търкане в твърдото кожено седло. Освен това умората й имаше и емоционална страна.

„Възложиха ми задача. Даже няколко. Сега изглежда, че няма да се справя с нито една.“

Нисък, монотонен звук изпълни заслона в синхрон с хъркането на урсите. Това беше Непознатия, който дърпаше най-долната струна на цимбала, толкова леко и равномерно, че никой, дори Уркачу не можеше да намери основание за негодувание. Приспивният ритъм не напомняше толкова на сърдечен пулс, колкото на повдигане и спускане на гръден кош — и урски, и човешки.

„Ариана смяташе, че чужденецът развива нови умения, за да компенсира онези, които е загубил — помисли си Сара. — Предполагам, че музикалната му чувствителност, е част от този процес.“

Прити се намести пред нея. Като тихичко се кикотеше, шимпанзето заравни ивица пясък и започна да чертае с пръчка фигури — предимно конвексни, параболични линии, които се издигаха, заобляха и отново се спускаха към нулата. Маймуната сумтеше и сочеше, сякаш нямаше търпение да сподели с нея някаква шега. Но Сара не можеше да се съсредоточи. Умората надделя над пулсирането на изтощеното й тяло и я потопи в безпомощен сън.

 

 

Сънува Урчачка — свят на трева, — чиито равнини бяха брулени от горещи ветрове, опустошавани от чести пожари или заливани от огнени дъждове от блестящ вулканичен прах. След всеки такъв епизод равнините изглеждаха като посипани със смъртоносна пепел — и все пак от плодородната почва винаги никнеха ярки стъбла, издигащи се към небето достатъчно бързо, за да бъдат проследени от търпеливо човешко око.

В Урчачка водата рядко оставаше дълго на земята. Животът я изсмукваше и я събираше в подземни грудки, свързани в мрежа, която обхващаше цели континенти, в сферични, пъстроцветни семенници или в самите сочни стъбла на тревата. Те на свой ред ставаха храна на стада от тревопасни — нервни животни, които заплашително размахваха триострите си рогове към опасността, докато не се бяха оказали събрани на огромни стада, закриляни от създания, по-страшни от който и да е предишен хищник.

Както ставаше в сънищата, Сара беше едновременно и в, и извън виденията си. На едно равнище въображението й гледаше през гора от люлеещи се палми. Изпитваше страх и внимаваше да не я стъпчат огромните зверове, или още по-лошо, случайно да не попадне в постоянно гладните им търбуси.

Дупки в плодородната почва водеха към подземни лабиринти — мрачно, претъпкано място на сладки корени и чести жестоки сблъсъци, което в последно време бе започнало прекалено да се препълва. В сравнение с него сега светът на светлината горе изглеждаше рай — за онези, които бяха достатъчно големи, за да издигнат шия над люлеещата се трева.

С някаква безпристрастна част от ума си — онази, която знаеше, че сънува — Сара се удиви на силата на въображението си. Дар, позволяващ й да види повече от малкото, което знаеха за Урчачка на Джиджо — от кратките данни в енциклопедиите отпреди изгнанието, както и от няколко легенди, предавани от уста на уста от урските бардове. Разкази за дните преди техните патрони да се спуснат от небето на родния им тропически свят и да осиновят тези умни скотовъдци, насочвайки ги по Пътя на възхода. По пътя на Ъплифта, който водеше към звездите.

Безпристрастната й част можеше да наблюдава, но нямаше друга власт над фантазия като тази. Цветен сън, мощен, яростен и емоционален. Странни образи със своя собствена сила. Видения на мрачна, безчувствена параноя.

Като се луташе между стъблата и избягваше големите, глупави тревопасни, тя проследи миризмата на пушек и стигна до утъпкан кръг, заобикалящ димяща яма с пепел, около която лежаха стройни четирикраки фигури. Тя предпазливо погледна към Големите. Едва напоследък бе започнала да ги разпознава като по-едри версии на самата себе си, по-стари братовчедки и лели, а не като опасни ужасии с проблясващи копита и сприхав нрав. Сега ги наблюдаваше и пълзеше към тях, като сподавяше постоянно усилващото се изкушение.

Желание да пристъпи напред, да излезе от тревата и да им се покаже.

От време на време беше виждала как го правят други. По-дребни, като самата нея, които отърсваха праха от дупките си и протягаха шии. И дръзко приближаваха, за да заявят претенциите си, своето рождено право на място край огъня. Около една трета от онези, които правеха така, не получаваха никакво внимание, а после ги приемаха и накрая приветстваха в плътната мрежа на взаимносвързана вярност. Останалите не ги очакваше щастлив край. Очевидно имаше някакъв номер в избора на момент. Ритуал на извиване на шии и смирено унижение, който се различаваше в отделните групи.

После идваше миризмата. Най-добре бе да се приближи към група, която имаше хубава миризма. Като нейната.

Тя се примъкна още по-близо и проследи с поглед стадото възрастни, някои с торбички, в които мърдаха щастливи мъжкари, намерили сигурно убежище от опасния свят. Смътно си спомняше, че някога също е живяла на такова място. Но сега беше прекалено голяма.

Възрастните лежаха под високи стъбла, скриващи ги от изгарящото слънце, и си почиваха, извили дългите си шии върху гърба си. От време на време някой от тях изсумтяваше, когато дишането му излезеше от ритъм с другите. Третото око — просто и без клепачи — винаги бдеше.

Отгоре с паразитна алчност се рояха мънички същества, готови да използват всяка възможност, за да се спуснат и за миг да засмучат открита устна, капак на торбичка или дори богат на кръв клепач и да отлетят, преди бързите ръце или челюсти да ги стиснат, Сара видя как едно нещастно насекомо беше хванато, още преди да успее да кацне. С плавно движение възрастният пъхна жужащото кръвосмучещо в устата си и го сдъвка, без да си прави труда да се разсънва.

„Не си спомням за тези насекоми, когато четох за родния свят на урсите — помисли си безпристрастната част от дремещия ум на Сара, — или в някоя от легендите за Урчачка.“

Постепенно осъзна, че не си измисля всичко това. По-скоро подсъзнанието й вмъкваше факти от реалния свят. Очите, й бяха съвсем леко притворени и в сънливата си отнесеност тя виждаше през спуснатите си мигли истински урс да прави това, което си мислеше, че си е представила.

Както и преди, половината воини от „Урунтай“ лежаха свити върху пясъка и дишаха в свръхестествена синхронност под камуфлажния си заслон. Не се забелязваше каквато и да е промяна от последния път, когато хвърли поглед към похитителите си. Но после се случи нещо, което зловещо се свърза със съня и — нисък, жужащ звук, придружен от свистящо движение във въздуха. Малък, насекомоподобен предмет профуча отляво надясно към един от дремещите урси. Спящият светкавично захапа точицата със зейналата си тричелюстна уста и доволно я сдъвка с все още затворени очи. Средното, фасетно и без клепач, запази предишната си мътна изцъкленост, когато воинът се отпусна долу и тежко захърка.

„Никога преди не съм виждала такова нещо — помисли си Сара. — Нима тук, в подножията на хълмовете има насекоми, които нападат урсите като на родната им планета?“

По гърба на Прити пробяга нервна тръпка, когато малкото шимпанзе се дръпна назад и се притисна с лакът до Сара. Жената бавно вдигна глава и погледна към воините. Будните поглаждаха арбалетите си и нервно размахваха опашки, сякаш започваха да се досещат, че нещо не е наред. Те протегнаха дългите си шии и едновременно ги извиха наляво, после към пустинниците на Дединджър и след това надясно. Когато отново се обърнаха, се разнесе ново високо жужене, толкова познато, че почти не се долавяше. За пореден път нещо мъничко полетя към спящите урси. То отново бе хванато във въздуха и погълнато, без отваряне на очи.

Сара проследи дъгата на краткия полет по посока на Непознатия, който седеше с цимбала си и продължаваше да подръпва най-долната струна в еднообразен хипнотичен ритъм. Рюкът върху очите му само отчасти скриваше загадъчната му усмивка.

Сара разбра, че към звездния човек гледат още двама — Дединджър и Кърт Сапьора.

Уркачу подуши влажния въздух и даде знак на Улгор да излезе навън заедно с нея. Четиримата боядисани воини, които пазеха на пост, продължиха да поглаждат оръжията си.

Непознатия изчакваше удобен момент и леко подръпваше струната. Той поддържаше бавен, успокоителен ритъм, докато бдителните часови от „Урунтай“ не се успокоиха. После с лявата си ръка се докосна по слепоочието и пъхна два пръста под тънката мембрана на рюка — бръквайки в дупката в главата си. На Сара й се догади. Когато измъкна пръсти навън, той държеше малък предмет, топче, приблизително колкото съобщителните топки, използвани в библоската библиотека. Докато дясната му ръка за пореден път дръпваше струната, лявата протегна топченцето напред и мъжът се приготви за следващия си удар.

„Той използва цимбала като прашка!“ — очевидно загледана в него, си помисли Сара.

Тя забеляза слаба промяна в тона, жужащ дисонанс от полетялото към поредния заспал урски бунтовник топче. Този път обаче Непознатия не уцели и то падна малко преди целта.

Дединджър беше в движение и скрито сбутваше другарите си, като им даваше тайни знаци с ръка безшумно да се приготвят. „Той не знае какво става, но иска да е готов, за всеки случай.“

Платнището на палатката се отвори и вътре влезе Уркачу. Улгор я нямаше. Вождът се приближи до един от спящите воини и го побутна — постъпка, която: иначе би накарала урса мигновено да скочи на крака. Но сега той не реагира, а просто продължи да хърка.

Разтревожена, Уркачу започна да ръга, а после и да рита спящия воин. На помощ се притекоха и други. След секунди стана ясно — от осем, които бяха легнали да спят, само двама не бяха потънали в дълбок унес.

Цимбалът прозвуча отново и в този момент се случиха едновременно няколко неща.

Уркачу гневно се завъртя и извика на англически:

— Веднага сфри този адски шун!

Междувременно над изтляващите въглени към обърканите воини полетя мъничък предмет. Един от тях инстинктивно го стисна между челюстите си. Почти мигновено ноздрата му се разшири и шията му се протегна докрай, като трепереше по цялата си дължина. Коленете му започнаха да се огъват.

Сара не би си и помислила, че е в състояние да реагира толкова бързо, когато отстъпи назад заедно с Прити, взе на ръце завития в одеялото Джома и занесе спящото момче в дъното на палатката. Светкавични като призраци, хората на Дединджър вече се бяха разгънали в полумесец и заобиколиха урсите от „Урунтай“, насочили арбалетите си към тях и готови да стрелят.

— Какво става? — като търкаше очите си, попита Джома.

Олюляващият се урс се наклони настрани и падна на земята. Гърдите му се издигаха бавно и тежко.

— Запазете спокойствие — нареди Дединджър. — Съветвам ви да оставите оръжията си. Не сте в състояние да се биете.

Уркачу го зяпна, стъписана от внезапната размяна на ролите. До този момент нейната група беше по-многобройна. Но сега воините й се бяха притиснали един до друг, неподготвени и зависими от човешката милост. Вождът изръмжа.

— Значи така, с тази (коварна) измяна се разкрива природата на човешкото (така наречено) приятелство.

— Да — малко самодоволно се засмя Дединджър. — Сякаш ти си имала други намерения, когато ти се удаде възможност. Във всеки случай, няма причина за паника. Ние ще изпълним нашата страна от сделката, само че като главни партньори и още няколко дребни промени, като например целта на прехода ни тази нощ. Щом стигнем там, ще ви позволим да пратите съобщение…

Дединджър навярно искаше думите му да прозвучат успокоително, но те само вбесиха Уркачу, която го прекъсна с пронизителен боен вик и се хвърли към водача на пустинниците с блеснали в ръцете й ножове.

— Не! — изкрещя Непознатия в изблик на инстинктивен ужас, когато в гърлото на вожда на „Урунтай“ се забиха няколко стрели. — Не, по дяволите! По дяволите! По дяволите!

Останалите воини на Уркачу последваха примера й и нападнаха сред дъжд от стрели. Половината бяха избити още през първата половин дура. Оцелелите скочиха сред двукраките си врагове и проляха известно количество кръв, преди да бъдат задушени под тежестта на превъзхождащите ги по численост човеци.

Накрая, след като не останаха живи урси, изправени на крака, задъханите, побеснели пустинници започнаха да обръщат ножовете си срещу спящите.

За Непознатия това беше последната капка. Като крещеше и проклинаше, той се хвърли срещу най-близкия от мъжете и започна да го души. Ловецът оказа кратка съпротива, после се отпусна със стон. Чужденецът скочи към друг.

Сара побутна Джома към отвора на палатката и извика:

— Прити, заведи го към скалите!

В мъглявия хаос от бързи движения тя видя, че трима от ловците на Дединджър се обръщат и нападат Непознатия. Единият бе отхвърлен назад с някакво хитро извиване на тялото на противника му, а вторият неочаквано се оказа обременен с нов проблем — Сара, която изотзад го удряше в ребрата.

„Защо не послушах Дуер, когато искаше да ме научи да се бия?“

За миг нещата вървяха добре. Ниският, но як противник на Сара изпъшка и се обърна, само за да бъде ударен в корема от коляното й. Това не спря мускулестия ловец, но го забави и позволи на жената да му нанесе още два удара. Междувременно Непознатия повали замаяния си последен съперник на земята и понечи да се обърне, за да й се притече на помощ…

Тогава се стовари лавината. Море от мъжка ярост, което удави и двама им. Сара се строполи на земята достатъчно тежко, за да изпусне въздуха от дробовете си. Някой дръпна ръцете й зад гърба и острата болка я накара да изстене, чудейки се дали не се готвят да ги изтръгнат.

— Не ги наранявайте, момчета — заповяда Дединджър. — Казах да ги оставите!

Някъде отдалеч през мъглата от болка Сара чу шум от удари, когато бившият мъдрец разблъска хората си и предотврати смъртоносното им отмъщение. Тя отчаяно успя да завърти глава и видя, че Непознатия също е повален със зачервено лице и разбит нос, но в достатъчно добро състояние, за да продължава дрезгаво и изобретателно да ругае. Словоизлиянието му беше красноречиво и изразително, макар и не толкова гладко, колкото песните. Сара се уплаши, че от викането и напрягането раните му могат отново да се отворят.

Водачът на човешките бунтовници коленичи до него и хвана лицето му в двете си ръце.

— Жалко, че не можеш да ме разбереш, приятел. Не знам какво си направил на урсите, но искрено съм ти признателен. Разреши една много сложна ситуация, наистина. Поради тази причина и защото живото ти тяло все още е ценно за нас, аз ще спра момчетата си. Но ако не се успокоиш, може да ме принудиш да направя нещо неприятно на приятелката ти.

С тези думи той недвусмислено кимна към Сара.

Непознатия също погледна към нея и очевидно някак си разбра заплахата. Ругатните му секнаха и той престана да се дърпа в ръцете на мъжете, които го притискаха към земята. Сара изпита облекчение — и се трогна, че тя е причината мъжът да се, предаде.

— Така е по-добре — със същия спокоен, разумен тон, с който говореше и преди фаталната атака на Уркачу, каза Дединджър. — Я сега да видим какво си скрил в тази удобна малка дупка в главата ти.

Бившият мъдрец започна да сваля рюка на Непознатия, разкривайки раната, от която раненият бе изваждал тайнствените си топчета.

— Не! — извика Сара, въпреки острата болка, когато двамата мъже дръпнаха ръцете й. — Ще го инфектираш!

— Стига да поискат, звездните му приятели могат да го излекуват, когато извършим размяната — отвърна Дединджър. — Междувременно си струва да видя това нещо, което хвърляше на урсите. През идващите години може да се окаже ужасно полезно.

Той свали рюка и се готвеше да пъхне ръка, когато се обади друг глас, съскащ на бърз галактически две.

— Сара, аз (сериозно) те съветвам (бързо) да затвориш очи!

Тя светкавично обърна глава и зърна Кърт, тарекският сапьор, стиснал малка кафява тръба. От единия й край висеше запален фитил, който хвърляше искри и бързо изгаряше. Сапьорът замахна и хвърли тръбата нависоко, след което побърза да се скрие.

Сара силно стисна очи в мига, в който Дединджър започна да крещи предупреждения на хората си…

Проблясък, мощен колкото хиляди мълнии изпълни цялата действителност и проникна през клепачите й. В същия момент страхотен рев я разтърси като птиче в челюстите на лигър, отхвърли потните мъже от гърба й и освободи извитите й ръце. Вълните на облекчение се смесиха с болката в очите й.

Всичко свърши едва ли не в мига, в който се случи — освен кънтящия вой, отекнал в каменните стълбове, които сега можеха да се видят през разкъсаната палатка… или навярно това бяха ударни вълни, който отекваха в собствената й глава. Тя припряно се хвърли към купчината крещящи мъже, стиснали невиждащите си очи. Като премигваше и се опитваше да проясни лилавите петна, тя различи един друг мъж, който можеше да стои изправен и да вижда — Дединджър. Естествено, той също беше разбрал краткото предупреждение на Кърт. Пустинният пророк гледаше напред и стискаше в ръка блестящо острие от буюрски метал.

Той извика и нападна Кърт, събаряйки стареца на земята, преди да е успял да използва друго оръжие. Сара разпозна в него пистолет, какъвто бе виждала на снимки в древни текстове.

— Толкова за неутралността на сапьорите! — извика Дединджър и заизвива ръката на стареца, докато той изпъшка и изпусна пистолета. — Трябваше да те претърсим, проклета да е традицията.

Сара превъзмогна болката си и се опита да скочи срещу бившия мъдрец, но той силно замахна с опакото на ръката си и я повали сред рояк от вихрено кръжащи звезди. Още малко и щеше да загуби създание. Единствено твърдата й решителност й позволи да се изправи на колене и отново да опита.

Последва нов проблясък и гръм, когато Дединджър стреля с пистолета точно покрай нея и после несръчно се опита да го зареди за нов изстрел… преди да бъде нападнат от две космати фигури, хвърлили се от двете му страни. Сара някак успя да се присъедини към битката и да помогне на Улгор и Прити да надвият бившия учен.

Най-после завързаха ръцете и краката на Дединджър.

Кърт взе оръжието си и отстъпи назад, за да седне на един камък и да наблюдава стенещите останки от пустинната банда, както и оцелелите урси. Особено Улгор. Внезапното й завръщане може и да беше случайно, но това нямаше да накара сапьора да й се довери.

Сара усети нещо лепкаво и погледна към ръцете си, като се опитваше да различи червените петна от онези, които все още плуваха пред очите й след зашеметителната бомба на Кърт. Петната имаха цвета и мириса на кръв.

„Не е от мен… а и кръвта на Улгор не би трябвало да е с такъв оттенък…“

Прити се опитваше да спре шуртящата тъмночервена струя от дълбоката рана в тялото си. Сара прегърна малкото треперещо шимпанзе и сподави внезапните си ридания.

Разпокъсаната палатка представляваше ужасяваща гледка, пълна с мъртви или изпаднали в безсъзнание воини от „Урунтай“ и ослепени мъже. Когато най-после успя с олюляване да се изправи на крака, Непознатия изглеждаше в по-добро състояние от повечето други. Поне можеше да вижда достатъчно добре, за да помогне на Улгор да завърже ръцете на хората на Дединджър, докато малкият Джома се върна, за да направи същото с краката на упоените урси. Но скоро стана ясно, че раненият мъж от звездите не чува нито звук.

Противно на инстинкта си, който я караше да свърши работата си докрай, Сара се задоволи да направи на Прити само стегната превръзка, за да спре кръвта. Раната не изглеждаше непосредствено опасна за живота й, а бързите действия на Сара можеха да спасят други. Затова с одобрителното сумтене на шимпанзето, тя побърза да се приближи до един хриптящ млад урс, който слабо помръдваше, ранен със стрела в шията. От устата му излизаха лилави мехури…

… но той умря с отчаяна въздишка, още преди Сара да успее да му помогне с нещо.

Аскс

Само допреди няколко кратки дури екотът на битката раздираше земята.

От небето се сипеха огнени мълнии, които шибаха Шестте, непотърсили някъде убежище.

Лееше се стопен трекски восък или избухваше в пламъци, запален от небесните лъчи.

О, пръстени мои, какви образи се крият прегорени из цялата ни трепереща същина!

Мъртвите.

Умиращите.

Благоразумните, които избягаха.

Героите, които дойдоха.

Техните маскировъчни туники сега са целите в кал и вече не са толкова незабележими. Млади дървесни фермери и магаретари. Прости гледачи от ферми за раци. Аматьори. Неподготвени след поколенията на мир, които сега безмълвно потръпват, докато превързват ужасните им рани или докато животът се оттича от тях. Те понасят страданието с твърдата решителност на ветерани и мъките им са облекчени от една-единствена утеха.

Победата.

Нима беше едва вчера, пръстени мои, когато се опасявахме за Общностите? Когато се опасявахме, че могат да се разпаднат от завистливата омраза, умело подхранена от звездните дяволи?

Тази страшна участ може би все още не е напълно отминала, наред с хиляди други ужаси. Но не и днес. В момента арогантните чуждоземци са пленници, които гледат с разширени от изненада очи, лишени от божествените си оръдия, а адските им роботи са унищожени от грубите стрелящи тръби на храброто ни опълчение.

Може би не е далеч денят на възмездието. То може да се спусне от безмилостното небе във всеки момент.

И все пак сме ободрени. Изпитваме облекчение. Времето на двусмислиците свърши. Край на тънките игри на заблуди и инсинуации. Край на преструвките и интригите. Заровете на Ифни са разклатени и хвърлени. И сега се търкалят по свещената земя на Джиджо. Когато спрат, вече ще знаем.

 

 

Да, втори мой пръстен. Ти си прав да отбелязваш това. Не всеки споделя мрачната възвисеност. Някои виждат в последните събития причина за нихилизъм. Възможност да уредят стари вражди или да разпространят беззаконие по земята.

Едно шумно малцинство — „Приятели на ротените“ — иска да освободим Ро-кен. Съветват ни да се проснем по очи пред божествената му милост.

Други призовават веднага да довършим пленниците.

— Звездният кораб може да има средства за откриване на изчезнали членове на екипажа — заявяват те, — навярно по мозъчните излъчвания или по телесни имплант. Единственият начин да сме сигурни е да смелим костите им и да разпръснем праха им в лавата!

Може би тези и останалите прибързани групи щяха да мислят друго, ако им беше казана цялата истина. Само ако ние, мъдреците можехме да им разкрием вече подготвените планове. Но тайните са несправедливи по същността си. Затова запазваме нашия мир.

На народа на Шестте ние казваме само това:

— Вървете си вкъщи. Погрижете се за камуфлажните решетки и маскировъчните мрежи. Пригответе се за бой, ако можете. И да се скриете, ако се наложи.

Въдете готови да умрете.

И над всичко, запазете вярата в своите съседи… в Свитъците… в Джиджо.

И чакайте.

 

Сега нашите оцелели бързат да разглобят павилионите, да съберат ценните вещи и да отнесат ранените на носилки. Деца от всички раси прекарват една свещена мидура в почистване на Поляната от всеки отпадък, който успеят да открият. Уви, тази мидура е единственото, което можем да отделим за традицията. Няма да има празнична церемония по смилане. Няма да има тържествен керван, откарващ завързаните с панделки сандъци до морето и корабите — най-веселата част от всеки Събор.

Толкова жалко.

Така или иначе, ще са необходими цели поколения, за да откарат с магарета останките от унищожената станция на чуждоземците. Тази задача трябва да почака отминаването на кризата. Ако оцелее някой от нас.

 

 

Пленниците са унили. Керваните поемат към равнините, горите и морето като потоци сетивен восък, пълзящи в течна припряност да избягат от огън.

Слънцето също се скрива. Сега ослепително ярки звезди огряват тези огромни владения, наречени Вселената. Царство, отритнало Шестте, но из което нашите врагове се скитат, когато пожелаят.

Малцина от нас остават в тази свещена долина да чакат звездния кораб.

Съгласни ли сме, пръстени мои? Да останем край Светото яйце, да отпуснем основата си върху твърдия камък и да усещаме сложните вибрации нагоре по мазната си същина?

Да, далеч по-добре е да останем тук, отколкото да тръгнем надолу по някоя стръмна, скалиста пътека, влачейки старата си купчина към илюзията за безопасност.

Ние ще останем и ще говорим от името на Общностите, когато пристигне големият кораб.

 

 

Той идва сега, носи се с рев от запад, където неотдавна избяга слънцето.

Подходяща замяна — корабът гневно лети и излъчва сияние, което посрамва дневната светлина, шари из долината с огнени, педантични лъчи: Първо разглежда разрушената станция, после и всичко наоколо.

Търси онези, които са останали от нея.

Животните съществуват в свят на борба, в който има значение един-единствен резултат — възпроизводството на самите тях и генетичната им линия.

 

Разумните същества обитават свят на задължения към своите колеги, патрони, клиенти и идеали.

Могат да избират вярност към кауза, божество, философия или цивилизация, което им позволява да не водят живот на зверове.

 

Всички ние сме обвързани с него, дори след като поемем надолу по Пътя на Изкуплението.

 

И все пак, деца на изгнанието, запомнете това: от гледна точка на безкрайността Вселената като цяло не ви дължи нищо.

Свитък на Надеждата

Разказът на Алвин

Навярно паякообразните неща ме намират също толкова зловещ, колкото и аз тях. Може би полагат всички усилия да ми помогнат. Като се има предвид малкото, което знам, най-добре е да възприема тактика на изчакване.

Ние, хууните, го умеем добре. Но само мога да си представям какво преживява бедната Хък, ако са я сложили в килия като моята. Стоманена стая, в която едва има достатъчно място да си завърти колелата. А и това постоянно бучене на някакъв странен двигател. Тя няма търпение и вече може съвсем да е изперкала.

Ако Хък още е жива.

Така изглеждаше последния път, когато я видях, след като пропадането ни в ледените глъбини на Бунището завърши в зейналата паст на морско чудовище. Спомням си, че зърнах Хък просната върху метална повърхност с въртящи се колела. Тласкателните й крака слабо подритваха, докато подът и стените се тресяха под ревящ вятър, който дереше ушите ми с невероятен писък от огромно налягане.

Това налягане ни спаси и изтласка извън прииждащата водна маса, преди да се удавим. Но тогава можех само да крещя, скрил главата си с ръце, докато гърбът ми се гърчеше от удара, който бях понесъл, бягайки от нашата разбита „Ууфонска мечта“.

Смътно съзнавах воя на някой друг. Ур-ронн се беше свила в отсрещния ъгъл, изпорязана от парченцата на скъпоценния си прозорец и изпаднала в още по-голяма паника от водата.

Като си помисля сега, струва ми се чудо, че тя изобщо дишаше, след като „Мечтата“ се разби и морето се втурна към нас от всички страни. Силата на този удар ме блъсна в корпуса от гару, докато приятелите ми се търкаляха наоколо през копита и колела.

Никога преди не бях виждал урс да плува. Не е приятна гледка.

Спомням си как си помислих, че това ще е последната ми гледка, докато онзи експлозивен облак от мехурчета се изливаше от стотици дупки в стените и с ужасен рев пълнеше кабината с вода. Мехурчетата се пенеха, после се сляха в онзи пищящ вятър и ние, оцелелите се проснахме върху останките от нашия красив батискаф, като дишахме тежко и крещяхме в тъмните, мазни локви.

От нас четиримата като че ли само Клещовръх можеше да се движи нормално. Струва ми се, спомням си, че тромаво се опитваше да се погрижи за раните на Ур-ронн, притиснал я до стената с корубата си, докато работеше с двете си лапи и вадеше късчета стъкло от кожата й. Ур-ронн не му помагаше много. Очевидно не бе в пълно съзнание. Не мога да я обвинявам.

После срещу устата, погълнала „Ууфонска мечта“, се отвори някаква врата. Беше малка и двата демона, които се появиха, едва влязоха през нея.

Бяха ужасни наглед шестокраки чудовища с хоризонтални тела, по-дълги от хуунски ръст, с широки гърбове и изпъкнала нагоре предна част с огромни, изцъклени очи, черни и тайнствени. Те влязоха в кабината, като тромаво смачкаха дълбокомера на Уриъл и компаса на Ур-ронн под краката си. Приличаха на водни бръмбари с дълги крака и тръбовидни тела, които блестяха и се извиваха с гъвкавостта на истинска плът. По-малките им крайници висяха отпред и приличаха на механични оръдия.

Добре де, описвам много неща, които тогава не бих могъл да видя толкова подробно. До влизането на паяците бе тъмно, освен острия блясък на два лъча, които идваха от отсрещните стени. Бях почти в безсъзнание и в шок, така че това, което пиша сега, не може да се приема за достоверно свидетелство.

Особено впечатленията ми, които дойдоха след това.

Като светеха с ослепителни фенери, двете тъмни сенки започнаха да разглеждат плячката си. Първо спряха да осветят Клещовръх и Ур-ронн, после бедната Хък, която напразно въртеше колела, паднала настрани, и накрая мен. Опитах се да помръдна и едва не припаднах. Когато се помъчих да заговоря или да умблирам, открих, че натъртената ми гръклянна торбичка не може да си поеме въздух.

Странно, мога да се закълна, че чудовищата разговаряха помежду си, докато ни разглеждаха, нещо, което никога не правят сега, когато влизат в килията ми на групи, за да ме лекуват. Беше някаква зловеща, висока и стържеща реч, коренно различна от галдве или който и да е друг известен ми галактянски език. И все пак в нея имаше нещо познато. Когато светлината на фенерите им попаднеше върху някой от нас за пръв път, кълна се, че говорът на съществата звучеше изненадано.

Когато стигнаха до мен, ужасът ми отчасти се поуталожи от появата на Хуфу. Някъде в объркания си ум аз се чудех къде ли е нашият талисман. И изведнъж той се оказа там, отстъпвайки пред мен и предизвикателно бъбрейки към огромните паякообразни неща.

Създанията се олюляха назад. Удивлението им бе толкова очевидно, че все едно ги наблюдавах със съвършено настроен рюк. Едното от тях приклекна и припряно и възбудено замърмори — или за малкия нур, или точно на него. Не бях в състояние да разбера.

Мога ли да се доверя на тези впечатления? Тогава, както казват в някои земянитски книги, аз бързо потъвах във вакуум. Сега като се замисля, всичко ми се струва илюзия.

Едно нещо знам, че съм си измислил. Нещо, което сега виждам по-скоро като идея, отколкото като спомен. И все пак видението е натрапчиво и проблясва по същия начин, по който проблясва съзнанието, преди да се замъгли.

Без предупреждение се появява една последна фигура, която изпълзява изпод една от плоскостите в нашия беден разбит батискаф. Полусплескан и деформиран, Зиз възвръща коничната си форма, докато двете чудовища залитат назад, сякаш са видели нещо по-смъртоносно от отровен скенк. Едното от тях насочва към омаломощения непълен трек блестяща тръба и изстрелва огнена мълния, която пробива дупка в средния пръстен на клетата купчина, отхвърляйки я към стената близо до Хък.

Претовареният ми мозък изключи приблизително тогава. (Или вече го е бил направил?) И все пак, има още един по-смътен образ, който ме измъчва в момента, като дух или призрак на смаяно удивление.

Някой заговори, докато по мокрия под капеше сок от малкия трек. Не с острите подсвирвания, които преди използваха съществата. Не на галседем или на който и да е друг цивилизован език… а на англически.

— Боже мой… — каза гласът, сякаш не вярваше на очите си. Заприлича ми на човешки женски глас със странен акцент, какъвто никога не бях чувал. — Боже мой — всички тези — а и джофур!

Легенди

Твърди се, че всички ние произхождаме от нещастни раси.

Според много от историите, разказвани от Шестте, сред Петте галактики има безкрайни войни, преследване, страдания и фанатизъм. Но ако това наистина е било типично, тази цивилизация не би могла да просъществува дори един милион години, да не говорим за милиард или повече.

Ако това е било типично, места като Джиджо биха гъмжали от безброй преждевремски зарази, а не само от шест.

Ако това е било типично, светове като Джиджо щяха да са използвани още много отдавна.

 

 

Други легенди разказват, че огромното мнозинство от пътуващите сред звездите раси са сравнително спокойни. Че имат свои интереси, грижат се за клиентите си и поддържат наетите от тях светове, като обръщат внимание на добрите обноски и на древните закони, докато вървят по Пътя нагоре към очакващата ги божественост. Те разглеждат враждите на фанатичните съюзи като безвкусни и незрели… но защо да се намесват, когато е по-лесно и безопасно просто да държат главата (или главите) си наведени надолу и да се занимават със собствената си работа?

Клиентите, имали късмет да бъдат осиновени от такива умерени кланове, израстват в мир и сигурност, освен през онези периоди — легендарните Времена на промяна, когато катаклизмите поразяват дори предпазливите и дискретните.

Тогава обикновено оцеляват смелите. Онези, калени от противоборствата в задните улички на космоса.

Тези улички обаче, искат жертви. Твърди се, че ние, Шестте се нареждаме сред избягалите от загубени каузи и разбити мечти в търсене на убежище. На изцеление. На друг път.

В търсене на последна възможност.

Сара

Беше пълен хаос, както и да го погледнеш.

Зашеметителната бомба бе разкъсала ремъците на товарните животни и те панически бяха побягнали сред лабиринта от високи скали. Някой трябваше да ги потърси, но едва след като Сара се погрижеше за ранените, доколкото й позволяваха уменията.

Онези човеци, които бяха ослепени — навярно временно, — трябваше да бъдат; успокоени, после нахранени. След това мъртвите трябваше да се отнесат на равно място, където да се издигне клада, за да превърнат труповете на прах — малка купчина, която можеше да се събере и откара до морето.

Имаше и допълнително усложнение. Неколцина загинали воини от „Урунтай“ носеха в торбичките си съпрузи или ларви. Сара събра най-силните, които бяха изпълзели навън — онези с някакъв шанс да оцелеят — в набързо направена кошара. Там миниатюрните мъжки можеха да се погрижат за потомците си, като сдъвкваха и изплюваха парченца месо за бледите, напомнящи на гъсеници, още недостигнали бебешка възраст урси.

„В историите, възпяващи бойната слава, никога не се разказва за трудната част, която идва след битката. Може би нямаше да има толкова много войни, ако се знаеше каква ужасна каша трябва да се разчиства след това.“

Накрая, по залез-слънце, Кърт и Джома я накараха да седне, да се нахрани и малко да си отдъхне. Мракът започваше вече да се сгъстява и лагерният огън осветяваше две редици намръщени пленници — човеци и урси, които навъсено се гледаха помежду си. Но никой не изглеждаше по-тъжен от бившия мъдрец, превърналият се в пророк учен, който само половин ден преди това толкова самоуверено беше спорил със Сара. Дединджър преценяващо наблюдаваше Кърт, който внимателно стискаше пистолета и не изпускаше пленниците от поглед.

Преди да седне, Сара отиде да види раната на Прити, която продължаваше да кърви достатъчно, за да я тревожи. Зашиването й бе трудно — шимпанзето естествено се дърпаше, а очите на Сара все още бяха замъглени от зашеметителната бомба. След като направи всичко, което можеше, за малката си помощничка и приятелка, тя потърси с поглед Непознатия. През целия следобед той й беше оказвал огромна помощ, но не го бе виждала повече от час и отдавна минаваше времето за неговото лекарство.

— Отиде нататък — каза Кърт и посочи на юг към скалите, — да се опита да хване част от магаретата. Не се тревожи. Очевидно този приятел знае как да се грижи за себе си.

Сара сподави първоначалната си реакция — да наругае сапьора, че е позволил на звездния мъж да се отправи съвсем сам в непознатата пустош. В крайна сметка чуждоземецът беше ранен и можеше да се загуби.

Но после си спомни, че той беше странно опитен ранен. Умен и сръчен по начини, които нямаха нищо общо с думите. А за човек с такова кротко поведение, Непознатия се биеше много добре.

Сара сви рамене и седна, за да сподели безквасния хляб на пустинните воини и да утоли жаждата си с вода с дъх на кожа.

— На сутринта трябва да съберем дърва за кладата, тъй като нямаме мелнични камъни — каза тя между хапките, като говореше по-високо от обикновено, защото всички все още чуваха доста трудно. В най-добрия случай трябваше да вика, за да преодолее постоянния звън в собствените си уши. — И да пратим някого за помощ.

— Аз ще отида — отвърна Джома. — Единствено аз не пострадах от боя. Силен съм и имам компас. Чичо Кърт знае, че няма да се загубя. И мога да се движа адски бързо.

Възрастният сапьор очевидно се разтревожи. Племенникът му беше много малък. И все пак, след няколко секунди колебание, Кърт кимна.

— Така е. Трябва да се насочи…

— Развира се, че ще фратите нен — прекъсна го Улгор. Урсът подклаждаше огъня, но сега се обърна към тях. — Нога да тичан фо-вързо и на фо-голени разстояния от детето и довре фознаван тези хълнове.

Сара се задави.

— В никакъв случай! Не мога да повярвам, че още не сме те завързали заедно с другите! Да пуснем теб? За да идеш да доведеш още от фанатичните си приятели?

Улгор обърна тясната си глава и погледна Сара отстрани.

— Като че ли тези фриятели и вез това вече не са фоели насан, скъфа щерко на Нило. Уркачу фрати неколцина от воините си нафред, не го завравяй: Да фредфоложин, че фле-ненникът на Кърт стигне до Фоляната вез да срещне фо фътя си лигър или глутница кхооври. Ако тръгне на север, гарантиран ви, че фървите, с които ще се свлъска, ще са съюзниците на Уркачу, вързащи за насан.

Сега беше ред на Кърт да го прекъсне с кратък, силен смях.

— А кой казва, че ще тръгне на север?

Улгор и Сара го погледнаха.

— Какво искаш да кажеш? Очевидно е, че трябва да…

Тя замълча, забелязала усмивката на сапьора. „Сега като си помисля, Кърт никога не е твърдял, че целта му е Поляната. — Тя съвсем естествено бе приела, че спешната му работа е там. — Но той може да е планирал да се отдели от групата ни на Кръстопътищата, където останалите от нас щяха да тръгнат нагоре по склона към Яйцето.“

— Други от моята гилдия вече са отишли на помощ на виещите мъдреци. Но двамата с момчето имаме работа в друга посока. И докато сме на този въпрос, предлагам ви да дойдете с нас, Сара. Това е последното направление, в което има вероятност да ни търсят онези от „Урунтай“.

Това беше най-дългата реч, която бе чувала да произнася Кърт, и мислите й закипяха от намеците му. Например, защо сапьорът казваше това пред Улгор?

„Защото всеки урс би могъл да проследи група човеци и магарета по прясната следа. Очевидно Улгор трябва да дойде с нас, иначе ще бъде убита.“

Но после, същата логика не изискваше ли да убият и всички други оцелели? Кърт със сигурност знаеше, че Сара никога не би допуснала това. Във всеки случай, проблемът нямаше да отпадне, само защото имат двудневна преднина. Един добър следотърсач като Дуер би могъл да ги открие дори по студена следа.

Тя понечи да повдигне тези въпроси, но после се отказа, разбрала, че Кърт няма да й даде задоволителен отговор пред слушащите наблизо престъпници.

— Знаеш, че не мога да дойда — каза накрая тя, като поклати глава. — Тези мъже и урси ще умрат, ако ги оставим завързани в това състояние, а очевидно не е разумно да ги развържем.

Дори Сара да изпитваше някакви съмнения в това, един поглед към гневните очи на Дединджър й бе достатъчен, за да сложи точка на въпроса. Тази хладна ярост беше проблем, който щяха да решат само огромното разстояние и времето. Колкото повече, толкова по-добре.

— Ще остана и ще се грижа за тях, докато пристигнат приятелите им — прибави тя. — Воините от „Урунтай“ навярно ще ме защитят, тъй като направих всичко, за да спася някои от тях — макар че могат да ме задържат в плен. Дори е възможно да успея да ги разубедя да не избият бандата на Дединджър.

Но вие с Джома трябва да продължите напред. Ако допуснем, че намерим част от магаретата си, можете да вземете със себе си Прити и Непознатия. Със страшно много късмет бихте могли да ги заведете на някое място с аптекар и силно опълченско подразделение. Аз ще ви следвам в продължение на няколко хвърлея на стрела и ще замазвам следите ви, после с други магарета ще утъпча лъжливи пътеки.

Улгор издаде тихо съскане на неохотно уважение.

— Ти наистина си сестра на врат си.

Сара се обърна и посочи към изискания номад.

— Разбира се, това означава, че ти изчерпа, свободното си време, което заслужи с помощта си в края на боя. — Тя се наведе и взе парче въже. — Време е да се присъединиш към другите край огъня, съседке.

Улгор отстъпи назад.

— Ти и кой друг имате намерение да изпълните това решение? — на предизвикателен галшест попита тя.

Кърт вдигна петлето на пистолета.

— Аз и моята вълшебна пръчица, Улгор. Просто застани на място и не мърдай.

Дългата шия на урса увисна победена.

— О, довре. Щон толкова настоявате. Фредфолаган, че ще нога да го издържа известно врене.

На Сара й трябваше цяла дура от омиротворителната тирада на Улгор, за да осъзнае: „Тя продължава да отстъпва назад!“

Объркан от противоречивите сигнали, Кърт се колебаеше, докато Дединджър не извика:

— Тя ви залъгва бе, глупаци такива!

Улгор светкавично се завъртя и изчезна в сумрака наоколо. Кърт стреля… не улучи. Последното нещо, което видяха, бяха две сплетени опашки. Пленените урси повдигнаха глави и радостно се изкискаха. Неколцина човешки пленници се изсмяха на пропуска на сапьора.

— Трябват ти повече упражнения с това нещо, деденце — отбеляза Дединджър. — Или го дай на някой, който ще улучва от първия път.

Прити оголи зъби и изръмжа към бившия мъдрец, който се престори на уплашен и после отново се разсмя.

„Прекарал е много време сред шимпанзета в Библос — помисли си Сара и сложи ръка върху коляното на Прити, за да я успокои. — Би трябвало да ги познава по-добре.“

— Е, това обърква всичко — прошепна на Сара Кърт. — Аз съм виновен. Трябваше да те послушам. Да го завържа, въпреки че ми спаси живота. Сега може да се крие там някъде и да ни наблюдава. Или да изтича да доведе бандата си, преди да успеем да се отдалечим достатъчно.

Сара поклати глава.

„Достатъчно за какво?“ Бягството на Улгор само ускоряваше неизбежното.

Сапьорът й даде знак да се приближи. Когато тя седна, Кърт силно стисна устни, преди най-после да се реши и да заговори толкова тихо, че заглъхналите й уши едва можеха да го чуват.

— В последно време си мисля, Сара… струва ми се, че пътуването ти заедно с нас е дар от Яйцето. Щастлива случайност на Ифни. Уменията ти могат да се окажат много полезни за нещо… за план, в който участвам. Имах намерение да те помоля, когато стигнем на Кръстопътищата.

— Какво да ме помолиш?

— Да дойдеш на юг заедно с нас — той зашепна още по-тихо, — до Маунт Гуен.

— До Маунт… — подскочи Сара.

Видяла паническото изражение на Кърт, тя седна обратно и тихо попита:

— Шегуваш се, нали? Знаеш, че имам работа на Поляната. Важна работа. Щом радикалите смятат, че Непознатия е достатъчно ценен, за да убиват заради него, не мислиш ли, че мъдреците би трябвало да имат възможност да го видят и да решат какво да правят? Освен това, ако чуждоземците наистина са негови приятели, наш дълг е да му помогнем да получи модерна медицинска…

Кърт махна с ръка.

— Всичко това е вярно. И все пак, пътят оттук за Поляната е затворен, а има друга задача, която може да е по-важна…

Сара го зяпна. Нима беше луд, също като Дединджър? Какво можеше да е по-важно от това?

— … задача, по която вече няколко седмици работи един от твоите колеги, на мястото, за което споменах…

„Един от моите колеги ли?“ — премигна Сара. Бе видяла Бонър и Тейн в Библос няколко дни преди това. Пловов се намираше на Събора, Кой тогава…?

В ума й изплува едно име.

„Астрономът Пурофски? На Маунт Гуен? Какво прави там, за Яйцето?“

— … задача, която очевидно плаче за твоя опит, ако мога да се изразя така.

Тя поклати глава.

— Това… място… е чак зад Голямото тресавище, през пустинята и Спектралния поток! Или трябва да заобиколиш по дългия път по реката и после по море…

— Знаем пряк път — нелепо отбеляза Кърт.

— … а само допреди малко замисляхме безумен преход, просто за да стигнем до най-близкото селище, като че ли беше толкова безнадеждно, колкото пътуване до някоя луна!

— Никога не съм казвал, че ще е лесно — въздъхна Кърт. — Виж, в момента искам да знам само следното: ще дойдеш ли с мен, ако успея да те убедя, че е възможно?

Сара сподави инстинктивния си отговор. Кърт вече бе извадил от онази своя чанта чудодейни сили и божествени машини. Дали случайно не носеше вътре и вълшебно килимче? Или легендарната антигравитационна шейна? Или плъзгач с паяжинни криле, за да хванат крайбрежния вятър и да отлетят до далечната огнена планина?

— Не мога да си губя времето в празни приказки. — Притеснена за Непознатия, тя се изправи. Мракът вече бързо се сгъстяваше и макар че Улгор беше избягала на северозапад, нямаше гаранция, че няма да заобиколи, за да изненада мъжа от космоса. — Отивам да видя…

Прекъсна я крясък, който я накара да подскочи. Висок вик на изненада и ярост, който мелодично се изви, почти като някаква отчаяна песен, отекнала от скалите толкова много пъти, че заглъхналите им уши не можеха да определят посоката. Сара потръпна от ужасния звук.

Прити грабна един от дългите урски ножове и се приближи до нервните пленници. Джома държеше най-малкия от лъковете на пустинните ловци и опъваше стрела на тетивата. Сара стисна юмруци, съзнавайки, че в тях би трябвало да има оръжие, но тази мисъл й беше противна. Не можеше да се принуди да го направи.

„Недостатък на характера — малко замаяно призна тя. — Който не трябва да предавам на децата си. Не и ако ни очаква епоха на насилие и «герои».“

Звукът се усилваше, а заедно с него и напрежението. Зловещ вой, като че ли от болка и отчаяние, но най-вече от унижение, сякаш онзи, който го надаваше, би предпочел да умре. Той ставаше все по-висок и безумен с всяка изминала дура и караше пленниците да се притискат един до друг, тревожно втренчили погледи в мрака.

После се разнесе нов звук в басов контрапункт. Бързо, неритмично барабанене, което разтърсваше земята като от приближаваща се машина.

Кърт вдигна петлето на пистолета и го насочи напред.

Изведнъж в западната периферия на светлината на огъня изплува сянка. Чудовищна фигура, полегата и тежка, която изпъкваше напред под ъгъл, завършващ с нещо, вършеещо наоколо с размахващи се ръце и крака. Сара ахна и отстъпи назад.

Миг по-късно всичко стана ясно и тя изпусна пресеклива въздишка, разпознала Улгор, която стенеше от мъка и срам, увиснала във въздуха в здравата прегръдка на две бронирани, завършващи с щипки хитинови крайника.

Кхюински крайници. Останалите три от петте тромаво напредваха към тях, като се опитваха да запазят равновесие, докато гърчещият се урс се мъчеше да се освободи.

— Съпротивата е безполезна — изсъска от две кракоусти стържещ, но познат глас, дрезгав от засъхналата кал, която отначало беше заблудила Сара и я бе накарала да помисли бронята за сиви плочи. Едва когато фигурата приближи до огъня, тя разпозна синия отблясък.

— Здравейте, п-п-приятели — изграчи Длетото, синът на Дървоядката от долоския язовир. — Може ли някой да ми д-д-даде малко вода?

 

 

Нощта беше ясна, ветровита и изключително студена за това време на годината. Те прибавиха дърва в огъня и завиха с останките от палатката притисналите се един до друг пленници, за да им помогнат да запазят телесната си топлина. Мракът приспиваше урсите, включително и здраво завързаната Улгор, но бунтовниците — човеци си шепнеха помежду си под завивката и караха Сара мрачно да се чуди какво ли замислят. За разлика от оцелелите от бандата на Уркачу, те очевидно нямаха особено желание да дочакат пристигането на още воини от „Урунтай“ на другия или по-следващия ден. Ако прережеха или прегризяха въжетата си в тъмното, с какво щеше да помогне пистолетът на Кърт в случай на внезапно нападение?

Естествено, мнозина от мъжете бяха ослепени. А присъствието на Длетото искрено я радваше. Дори когато хриптеше от праха в устите си и с окадената си синя коруба, той представляваше заплашителна фигура. С него Сара и другите можеха да рискуват и дори да се редуват да поспят.

„Само да знаехме какво се е случило със звездния мъж“, тревожеше се тя.

Нямаше го от няколко мидури. Въпреки че Лусин вече хвърляше бледата си светлина наоколо, Сара лесно можеше да си представи, че клетият човек се е загубил.

— Пистолетният изстрел ми помогна да открия лагера ви — обясни Длетото, когато Сара и Джома почистиха с оскъдната си вода кракоустите и зрителната му лента. — Вече почти се бях отчаял и не можех да открия следите ви в сумрака, когато го чух. Малко по-късно забелязах и отблясъците от огъня ви на хей онази скала.

Сара вдигна поглед. По високия камък като че ли пробягваше светлинка. Навярно щеше да насочи Непознатия към тях.

— Представете си изненадата ми обаче, когато някой се затича да ме посрещне! — изкиска се Длетото през три кракоусти. — Разбира се, моето удивление не беше нищо в сравнение с това на Улгор, когато ме видя!

Историята на кхюина бе проста, но смела. Скрит под водата в оазиса на Урюта, той беше изчакал заминаването на бързата група на Уркачу и на по-бавния керван пленници и плячка. Длетото бе прекарал това време в обмисляне на възможностите си. Дали да се отправи към Кръстопътищата или към някое друго селище? Или да се опита да последва някоя от групите и да окаже помощ в случай на нужда? И двете алтернативи означаваха обезводняване и болки — без да става дума за опасността. Сара забеляза, че Длетото не спомена за третата възможност — да изчака в оазиса идването на някой друг. Навярно изобщо не му беше хрумнало.

— Не очаквах обаче едно — да открия, че вие четиримата съвсем сами сте победили и двете групи! Очевидно в края на краищата не сте имали нужда да ви спасявам.

Седнал върху корубата на Длетото, докато навлажняваше обонятелните процепи на кхюина, Джома се засмя. Момчето прегърна синия му купол.

— Ти си нашият спасител!

Сара кимна.

— Ти си най-големият герой, скъпи, скъпи приятелю.

Като че ли нямаше какво повече да се каже. Или пък всички бяха прекалено уморени, за да говорят. Известно време те мълчаливо наблюдаваха пламъците. После Сара вдигна очи към Лусин и се загледа в ярките отражения на слънчевите лъчи в изоставените буюрски градове, дълговечни спомени за мощ и слава, които някога бяха изпълвали тази слънчева система и някой ден отново щяха да заблестят в нея.

„Ние, преждевремците, сме като сънища за Джиджо — помисли си тя. — Призраци, които не оставят следа, след като изчезнат. Преходни илюзии, докато това късче от творението отдъхва и се готви за следващия етап на постиженията на някоя божествена раса.“

Тази мисъл не й действаше успокоително. Сара не желаеше да е сън. Искаше онова, което правеше и мислеше в живота да има значение, дори само като принос към нещо, ставащо все по-добро с времето, чрез работата си, децата си, чрез своята цивилизация. Това желание навярно се коренеше в непочтителното възпитание, дадено й от майка й, чиито деца бяха станали известен еретик, легендарен ловец и автор на безумни теории за друг вид изкупление за всичките Шест раси.

Тя отново си спомни разговора с Дединджър.

„Навярно никога няма да разберем кой от нас е бил прав, ако Общностите все пак оцелеят. Жалко. Всеки от нас вярва в нещо, което е прекрасно по свой собствен начин. Поне много по-прекрасно от унищожението;“

Тишината й позволяваше отново да свикне с естествените звуци на този свят, още повече, че звънтенето в ушите й постепенно отслабваше.

Трябва да се радвам, че не съм напълно оглушала или ослепяла… да не говорим, че останах жива. Дори да съм получила някакви трайни увреждания, те няма да ми попречат да живея с тях.

Непознатия представляваше прекрасен пример, винаги жизнерадостен, въпреки ужасната загуба на голяма част от онова, което го бе изграждало като личност. Сара разбираше, че в такива времена всякаква друга позиция, освен решителния стоицизъм, просто няма никакъв смисъл.

Постепенно тя започна да разпознава някои от нощните звуци. Плавен ритъм от въздишки на вятъра, който галеше степите наоколо и после се провираше през дупките в огромните скали. Далечно мучене, което вероятно идваше от стадо галайтери. После се разнесе тътнещо тракане на лигър, предупреждаващ всички други да стоят извън неговата територия, и остър писък на някаква странна птица.

Докато слушаше, писъкът се извиси още повече и стана по-силен. Скоро тя разбра. „Това не е птица.“

След малко звукът придоби гърлена мощ и продължи да се усилва, докато не заглуши всичко друго в нощта. Сара се изправи. Изпъкналите от различните тела отдолу парчета от палатката се развълнуваха, когато реагираха и другите. Скоро звукът се превърна в мощен рев, който я накара да притисне длани към ушите си. Куполът на Длетото потъна навътре и пленените урси мъчително залаяха, като олюляваха дългите си шии назад-напред. От недалечните скали се ронеха камъчета и Сара се уплаши, че могат да ги затрупат под въздействието на силно вибриращия въздух.

„Този звук… и преди съм го чувала.“

Небето изсветля от нещо ярко — което понижаваше скоростта си с поредица от ужасни грохоти — блестяща тръба, чиято топлина можеше да се усети дори от това разстояние…

От какво разстояние? Сара само веднъж бе виждала звездния кораб, далечен блясък от прозореца на дървесната й къща. Освен това имаше и рисунки, скици и сухи, абстрактни данни за размерите му — всичко това съвсем безполезно сега, когато мозъкът й сякаш се бе вцепенил.

Трябва все още да беше високо в атмосферата, разбра тя. И все пак изглеждаше толкова голям…

Божественият кораб прелетя приблизително от югозапад на североизток и очевидно се спускаше, за да кацне. Нямаше нужда от голяма проницателност, за да се досети за целта му.

Въпреки цялата му ужасяваща красота, този път Сара не почувства нищо друго, освен страх.

Ларк

Отдалеч беше трудно да се различи нещо. Блясъкът от Поляната бе толкова силен, че хвърляше дълги сенки на много левги надолу по покритите с гора планински склонове.

— Сега виждаш ли срещу какво сте се изправили? — каза му Линг, която стоеше наблизо, пазена от пет-шест бдителни воини от опълчението. — Това не ви е като да свалите два малки охранителни робота.

— О, не се и съмнявам — отвърна Ларк, като заслони очи е длан, когато прожекторите осветиха кратера с останките от чуждоземската станция. След два дни без сън далечните двигатели му напомняха за яростно ръмжене на женски лигър, току-що завърнал се от лов, за да открие, че са убили малкото му.

— Все още не е прекалено късно, нали знаеш — продължи тя. — Ако предадете вашите бунтовни ревнители — и вашите висши мъдреци, — ротените може би ще приемат, че вината е персонална, а не колективна. И няма да накажат всички.

Ларк разбираше, че би трябвало да се ядоса. Трябваше да се обърне и осъди лицемерието на предложението й — да й напомни за доказателствата, които преди това всички бяха видели и почувствали, доказателствата, че господарите й през цялото време са възнамерявали да извършат геноцид.

Спряха го две неща.

Първо, макар вече всички да знаеха, че ротените са планирали да разпалят кървава гражданска война, насочена предимно срещу човешкото население на Джиджо, подробностите оставаха неизвестни.

„А в подробностите се крие дяволът.“

Във всеки случай, Ларк беше прекалено уморен, за да издържи още един интелектуален двубой с младата дакинска биоложка. Той обърна глава с извиване на шията, което имитираше урско свиване на рамене, и съскащо прещрака на галдве:

— Нямаме ли си (много) по-добри неща за вършене, отколкото да обсъждаме (напрегнато) абсурдни идеи?

Това предизвика одобрителния кикот на стражите, които ги придружаваха. Други групи бяха ескортирали Ран и Рокен на различни тайни места. Планът бе да разделят пленниците на колкото може по-голямо разстояние един от друг.

„Да, но защо възложиха Линг на мен?

Може би смятат, че тя ще е прекалено заета постоянно да спори с мен, за да се сети за каквото и да е бягство.“

Доколкото знаеше, двамата навярно задълго щяха да останат заедно.

Възцари се тишина и те се загледаха в могъщия звезден кораб, който обикаляше наоколо и осветяваше с пронизващия си лъч всяко кътче на Поляната, всяко място, където само допреди няколко мидури се беше издигал павилион. От далечния планински склон гледката бе хипнотична.

— Мъдрецо, вече трябва да тръгваме, тук още не е безопасно.

Това беше сержантката от опълчението, дребна жилеста жена на име Шен с блестяща черна коса, изящни черти и смъртоносен лък, прехвърлен през едното й рамо. Ларк премигна, отначало зачуден на кого говори.

„Мъдрец… а, това съм аз.“

Щеше да мине известно време, докато свикнеше. Ларк винаги бе смятал, че еретичните му убеждения няма да му позволят да се издигне, въпреки образованието и постиженията му.

„Но само мъдрец може да решава въпроси на живот и смърт.“

Когато групата възобнови пътя си, той не успя да се сдържи и погледна към Линг. Макар че през половината от времето му се „искаше да я удуши“, това бяха само думи. Съмняваше се, че изобщо може да изпълни дълга си, ако се стигнеше дотам. Дори сега, омазано със сажди, и изпито от умора, лицето й бе прекалено красиво.

 

 

Около мидура по-късно по склоновете се разнесе стъписан вик и отекна из покритите със сняг върхове, за да се понесе към групата от всички страни, разклащайки дърветата. Един от войниците посочи назад по пътеката към мястото, където изкуственият блясък на звездния кораб току-що беше станал невероятно по-ярък. Всички се затичаха към най-близкия завой, откъдето се разкриваше гледка на югозапад, и вдигнаха ръце, за да заслонят очите си.

— Ифни! — ахна Ларк, докато стражите стискаха грубите си оръжия и ръцете на другарите си или правеха безсмислени жестове, за да отблъснат злото. Лицата на всички им бяха бели от отразеното сияние.

— Не… може… да… бъде — тежко въздъхна Линг.

Огромният ротенски кораб все още летеше над Поляната — както преди, окъпан в светлина.

Само че сега светлината го огряваше отгоре — хвърлена от ново тяло.

Друг кораб.

Много, много по-голям кораб, като възрастен урс, извисяващ се над своите ларви.

„Хм…“, мислено се запъна Ларк, докато гледаше и се мъчеше да се приспособи към промяната в мащабите. Но наум му идваше единствено светотатствена мисъл.

Новото чудовище беше достатъчно огромно, за да поеме Светото яйце и вътре пак да остане място за още.

Приклещен под гиганта, ротенският кораб издаде скърцащ звук и се разтърси, сякаш се мъчеше да избяга или дори само да помръдне. Но светлината, която го огряваше отгоре, сякаш имаше физически свойства — като плътен лъч, притискащ го надолу. Златист цвят обля по-малката машина, когато тежко се удари в земята. Плътната светлина го покри и обгърна, смразявайки го като блестящ конус, който постепенно изстиваше и се втвърдяваше.

„Като восък“, мъгляво си помисли Ларк. После се обърна заедно с другите и бързо се затича в нощта, за да измине такова разстояние, каквото понесеше тялото му.

Аскс

Какво е това, пръстени мои? Това тръпнещо усещане, което минава по нашата купчина?

Прилича на нещо ужасно познато.

Или на познат ужас.

Сред невероятния блясък ние неподвижно стоим на празничната поляна. Ротенският кораб е кацнал наблизо, обгърнат в мехур от замръзнало време. Листата и клонките в него не помръдват във въздуха край запечатания му в златисто сияние корпус.

А отгоре тази нова мощ. Този нов гигант.

Пронизващите светлини помръкват. Бръмчейки непреодолима песен, чудовищният кораб се спуска, и смазва всички останали дървета в южния край на долината. Той изравя ново легло за реката и изпълва небето като планина.

Можете ли да го усетите, пръстени мои?

Можете ли да усетите предчувствието, което пулсира в нашата същина с кисели пари?

По огромната страна на звездния кораб се отваря люк, достатъчно голям, за да погълне малко селище.

На фона на светлата му вътрешност се очертават силуети.

Заострени конуси. Купчини пръстени.

Страшните родственици, които се бяхме надявали да не видим никога повече.

Сара

Известно време, след като вторият кораб прелетя в небето, Непознатия припряно влезе в лагера. Сара вече се беше възстановила достатъчно, за да се замисли отново за неотложните въпроси.

Въпроси, по които можеше да направи нещо.

Звездният мъж дойде от юг и доведе със себе си шест уморени магарета. Изглеждаше възбуден, трескав от потребност да разкаже за нещо. Устата му се отваряше и затваряше, като ломотеше нечленоразделно, сякаш с усилие на волята си се мъчеше да заповяда на думите да излязат.

Сара провери с ръка температурата на челото му и повдигна клепачите му.

— Знам — каза тя, като се опитваше да успокои свръхнапрегнатите му нерви. — И ние го видяхме. Огромно проклето нещо, по-голямо от долоския язовир. Иска ми се да можеше да ни кажеш дали е твоят кораб, или е някой, който не харесваш особено.

Всъщност, тя дори не бе сигурна, че мъжът чува гласа й. Той се беше оказал най-близо до зашеметителната граната.

Въпреки това във възбудата му като че ли имаше нещо странно. Той не сочеше към небето, както би трябвало да се очаква, нито на север, където бяха видели един след друг да се спускат двата кораба. Вместо това Непознатия показваше на юг, посоката, от която бяха дошли.

Погледът му срещна нейния и той потръпна. Челото му съсредоточено се смръщи, докато няколко пъти подред дълбоко си поемаше дъх. После, с внезапно появила се в очите му светлина, Непознатия запя:

Черни и кафяви, пъстри и лилави,

кола с шест бели коня,

тихо, не плачи,

бързо ти заспи, детенце малко.

Гласът му беше дрезгав и Сара видя в очите му сълзи. Но въпреки това мъжът продължи, произнасяйки стихове, които знаеше със сърцето си… и които чакаха готови, дори след толкова десетилетия, скътани в незасегнатите гънки на мозъка му.

Щом се събудиш,

торта ще получиш

и всичките прекрасни

малки кончета.

Сара кимна, като се опитваше да открие значението на приспивната песен.

— Всичките прекрасни мал… О, Ифни! Тя се завъртя и погледна към сапьора.

— Видял е още урси! Вече са тук и минават от юг, за да ни изненадат в гръб!

Кърт запремигва, после понечи да отвори уста… но го прекъсна радостно изсъскване откъм пленниците.

Улгор протегна към тях дългата си шия.

— Нали ви казах, че нашите съюзници скоро ще фристинат. Сега срежете тези въжета, за да нога да ги фресрещна и да уведя нашите фриятели от „Урунтай“ да не се отнасят зле с вас.

— Сара… — каза Кърт, като я хвана за лакътя. Но тя се освободи. Нямаше време за губене.

— Кърт, отведи Джома, Прити и Непознатия в скалите. Урсите не се движат добре в пресечени местности. Ако двамата с Длетото успеем да ги задържим, навярно ще можете да се изкачите доста нависоко. Опитайте се да намерите пещера или някакво друго скривалище. — Тръгвайте! Тя се завъртя и погледна синия кхюин. — Готов ли си, Длето?

— Готов съм, Сара! — Синият щракна с двете си страшни щипки и пристъпи напред, сякаш нямаше търпение да повтори битката при Знунирския емпориум.

Отново се разнесе смях, който я накара да се обърне. Този път бе Дединджър. Бившият мъдрец весело се кикотеше.

— О, не ми обръщай внимание, сестричке. Планът ти изглежда толкова възхитителен. Той ще спаси мен и хората ми от смърт. Затова, Кърт, на всяка цена направи така, както тя ти каза! Тръгвай към скалите. Върви!

Сара бързо разбра какво иска да каже Дединджър. Ако урските подкрепления откриеха, че не са в състояние да последват бегълците сред скалите, в някоя тясна пещера или покатерени на някое дърво гару, това можеше да ги накара да подновят нарушения си съюз с бандата на човешките радикали и да се откажат от отмъщение — поне докато пустинните ловци заловяха Кърт и другите.

Видяла безплодността на всичките им усилия, тя изпадна в униние.

„Преживяхме толкова много, само за да се върнем там, откъдето започнахме.“

— Сара — отново поде Кърт. После старецът замълча и вдигна глава. — Слушай.

Възцари се тишина. Секунди по-късно тя също го чу — приближаващо тропане на копита. Ужасно много копита. Можеше да усети вибрациите през подметките на обувките си.

„Прекалено късно е да измисляме друг план. Прекалено късно е за каквото и да е друго, освен за достойнство.“

Тя хвана Непознатия за ръка.

— Извинявай, че веднага не те разбрах, когато се опита да ни предупредиш — каза Сара и се зае да поизтупа праха от дрехите му и да му оправи яката. Ако искаха него, поне трябваше да изглежда като важен заложник, а не като някакъв дрипав скитник. Той й се отплати с колеблива усмивка. Двамата заедно се обърнаха на юг, с лице към връхлитащата ги конница.

Новодошлите изплуваха от мрака измежду гигантските каменни колони. „Урси са, естествено“, помисли си Сара. Едри, мощни и въоръжени до зъби, те изпълниха лагера в строг боен ред, като заеха позиции от всички страни и насочиха арбалетите си, оглеждайки се наоколо за опасност. Сара се сепна и мъничко се обиди, когато първите воини не обърнаха внимание на изправилите се човеци и Длетото, без да откриват в тях каквато и да е заплаха.

Още по-изненадващо бе, че пренебрегнаха и завързаните пленници, като ги оставиха където си бяха.

Сара забеляза, че бойната им окраска е различна от тази на бандата на Уркачу — по-умерена, нанесена на по-равномерни, по-плавни ивици. Възможно ли беше в крайна сметка да не са от „Урунтай“?

По стъписаното изражение на Улгор тя разбра, че това не е бандата от „приятели“, която е очаквал номадът. В душата й проблесна искрица надежда. Възможно ли бе да са от опълчението? Не носеха официални ленти или туники, нито пък се държаха като типична част от урското опълчение — местни пастири, които се упражняваха за удоволствие всеки осми ден, когато им позволяваше времето.

„Кои са тези урси?“

Войниците изсъскаха, че районът е чист. Тогава в осветения от огъня кръг се появи възрастна матрона с обточена в сиво муцуна. Урсът се приближи до жителите на Доло и почтително наведе шията си.

— Съжаляване за нашата нудност, фриятели. Тъжно е, че е трявало да изтърфите това неудовство, но се радване да видин, че сте фреодолели трудностите и вез наша понощ.

Сара зяпна, когато Кърт допря носа си до този на стария урс.

— Не сте закъснели, идвате точно навреме, Уващу. Знаех, че ще усетите миризмата на страданието ни и ще дойдете за нас…

В този момент Сара загуби нишката на разговора. Защото Непознатия я дръпна настрани и силно я стисна за ръката. По кожата му пробягваха нервни тръпки.

От мрака изплуваха нови сенки.

Объркващи сенки.

Отначало тя си помисли, че е друга група урси, снаряжена за бой. Много едри урси със странни, неподвижни шии и необичаен начин на придвижване. За миг си спомни древната илюстрация на фриза от Партенона — онази, изобразяваща дивите митични кентаври.

Секунда по-късно Сара въздъхна.

„Глупава работа. Това просто са мъже, яхнали магарета. Ифни! Този мрак може да накара нещо съвсем обикновено да изглежда тайнствено, особено след всичко, което преж…“

Тя премигна и отново зяпна.

Това бяха големи магарета. Краката на ездачите не се влачеха, висяха високо над земята от двете страни на едри тела, които сякаш пулсираха от животинска мощ.

— Това са те! — извика Джома. — Те са истински! Значи в крайна сметка изобщо не са били избити!

Сара имаше чувството, че вижда дракони, динозаври или грифони, оживели от страниците на някоя книга. Сън, превърнат в действителност — или за някои по-скоро кошмар. Пленниците от „Урунтай“ нададоха гневен и в същото време отчаян вой, когато разбраха какво се появява на светлината на огъня. Това означаваше, че единственото им велико постижение — единствената слава на съюза им — всъщност се оказваше провал. Фарс.

Хората скочиха от седлата и Сара разбра, че всички са жени. Освен това видя, че отзад водят още няколко от огромните животни, оседлани, но без ездачи.

„Не — помисли си тя, осъзнавайки какво ще поискат от нея. — Не могат сериозно да очакват от мен да се кача върху някое от онези неща!“

Най-близкото животно изсумтя, когато Непознатия протегна ръка да погали огромната му глава. Създанието тежеше най-малко колкото четирима-петима урси и челюстите му бяха достатъчно големи, за да лапне цяла човешка ръка. И все пак мъжът от космоса притискаше бузата си до дългата шия.

Със сълзи на очи, той отново запя:

Щом се събудиш,

торта ще получиш

и всичките прекрасни

малки кончета.