Дейвид Брин
Звездният риф (90)

Аскс

Удивление!

Тази новина кънти из восъчните ни кухини и изхвърля навън отгласите на ритъма на Яйцето с остри пари на изненада.

Ние/„аз“/ние/„аз“/ние… не можем да се слеем в Аскс. Нито да обмислим тези вести с каквото и да е чувство на единство.

Най-ужасните слухове от последните месеци — разпространявани от отцепническите урски водачи и злобните сиви царици — твърдят, че човеците можели да напуснат Джиджо и да заминат с небесните си братовчеди, за да оставят другите пет да се мъчат и да бъдат проклети.

И все пак, дори тази мрачна перспектива ни оставяше едничка утеха.

Едно успокоение.

Яйцето.

 

 

А сега ни казаха —

        (не вярвайте!)

                (но как?)

— че свещеният камък никога не е бил наш! А през цялото време само на човеците! Че е имал двойствена цел — да напътства земянитите към величие, докато в същото време успокоява, опитомява нас, другите Пет!

За да осигури безопасност на човеците по време на краткия им престой на Джиджо.

Сега чашата прелива от обидната „любезност“ на Ро-кен, който казва, че Яйцето ще бъде оставено като прощален дар.

Оставено като знак

        като нещо незначително,

                като подкуп за нашите страдания.

Оставено, за да посрамва всички ни!

Замълчете, пръстени мои. Замълчете. Бъдете справедливи. Погалете парите по восъчните капки. Спомнете си.

Нима Лестър Камбъл не изглеждаше поразен като останалите от нас?

Нима всички мъдреци не решиха да скрият тази новина? За да не позволят слуховете да причинят големи вреди.

Безполезно е. Дори сега мнозина се втурват да разпространяват преувеличени версии на онова, което са дочули, и хвърлят отрова по веригата от поклонници, разрушавайки ритмите, които ни обединяваха.

И все пак ние усещаме — величествените ротени тънат в безгрижно неведение, че нещо не е наред!

Това ли означава да си бог? Да не знаеш каква вреда нанасяш?

Вълните на заразата се разпространяват по лъкатушещата пътека. Благочестивите напеви прекъсват и се разтварят в много дванайсети от роптаещи индивиди.

Сега от моя/нашия най-висок връх ние долавяме нов смут, който идва от началото на процесията! Двете разрушителни сили се срещат като вълни сред развълнувано от буря езеро и се хвърлят една върху друга в огромна пяна от шум.

— Пътят е затворен — извиква препускащ пратеник и бързо продължава надолу с тази вест. — На пътеката има въжена преграда и на нея виси лозунг!

Това може да е дело само на ревнителите.

Раздразнение завърта сърцевината ни. Фанатиците са избрали чудесно време да направят жеста си!

Ние, мъдреците, трябва да видим. Бърза дори Вуббен и моите основни сегменти полагат усилия да не изостават. Очевидно необезпокоен, Ро-кен крачи с изящна лекота.

И все пак, пръстени мои, не забелязваме ли изменение в аурата на Ро-кен? Чрез рюка си ние усещаме несъответствие между частите на лицето му, сякаш външното спокойствие на ротена скрива разяждащия го отвътре кипящ гняв.

Възможно ли е рюкът да долавя толкова много от чуждопланетна форма, която видяхме едва днес? Дали е така, защото „аз“ имам един от малкото по-стари рюкове, оцелели от предишните дни? Или го забелязваме, тъй като треките са пригодени да усещат разединението на същността?

 

 

Напред — предизвикателният лозунг.

Нагоре — покатерили се на скалите младежи, които крещят и глупаво (но храбро!) размахват оръжие.

Надолу — Фхуун-дау им вика с кънтящия си глас и ги моли да заявят исканията си.

Техният отговор? Отекнал надолу по каньоните и димящите вулканични отвори — заповед чужденците да си заминат! И никога да не се връщат. Иначе ще понесат отмъщението на най-великата сила на Джиджо.

!?!?

Ревнителите заплашват ротените с Яйцето?

Но нима Ро-кен току-що не заяви, че великият овоид се подчинява на неговите заповеди? Той отговаря, че ревнителите блъфират.

— Искате ли да видим кой притежава властта да докаже твърденията си? — пита звездният бог. — Тази нощ Яйцето и целият Джиджо ще изпеят нашата истина.

Лестър и Вуббен молят за сдържаност, но Ро-кен не им обръща внимание. Без да престава да се усмихва, той заповядва на роботите от двете страни на дерето да хванат скобите, на които се държи въжената преграда. Горе на скалите бунтовническият лидер протяга дългата си шия и пронизително проклина на равнинния диалект, призовавайки свещената сила на Джиджо да се възроди. Да прочисти мерзката измет с огън.

Младият ревнител е прекрасен комедиант — той бие земята с копита и предсказва ужасни наказания. За миг нашите по-лековерни пръстени намират за възможно да повярват…

… да повярват…

… да повярват…

Какво става?

Какво… става?

Какви впечатления се изсипват

сега,

по-бързо, отколкото

восъкът може да се стопи?

После проникват

в съзнанието,

пръстен след

пръстен,

по начин, който

прави

всички събития

еднакви едновременно по

време и

значение?

Какво става?

… две проблеснали мълнии очертават много дванайсети поклонници, чиито сенки бягат от бял пламък…

… пропукване на метал… разбит… неспособен да лети… две премятащи се овъглени фигури…

… остатъчни образи от унищожение… две купчини димят… нови отпадъци за събиране и пращане в морето…

С други зрителни участъци ние/„аз“ зърваме ужасена изненада, изписала се на лицето на Ран, небесния човек.

 

 

… Ро-кен е заобиколен от противоречиви разногласия… като трек, разделен между един пръстен, който е радостен, и неговия съсед, изпълнен с гняв…

 

 

А сега, макар да сме преситени от впечатления, неочаквано има нови!

 

 

… със зрителните си ленти от другата страна ние първи зърваме огнен шип…

… изгарящ блясък се издига по западното небе… от поляната на Събора…

… земята под нас затреперва…

… действителният звук стига до нас малко по-късно като нисък тътен на гръмотевица!

 

 

Накрая ритъмът на събитията се забавя достатъчно, за да могат да го следват нашите вихрещи се пари. Нещата се случват в определен порядък. Свързано помежду си и успоредно.

Спомнете си, пръстени мои!

Видяхме ли двата робота унищожени в момента, в който разкъсваха преградата на ревнителите?

После бяхме ли замаяни от някаква страшна експлозия зад нас? Откъм поляната на Събора?

Онова, което беше поклонение на единението, сега се превръща в тълпа. Малки групи бързат надолу по склона към осветен от луната облак прах, оставен от онзи кратък пламък. Търсейки закрила, човеците се държат плътно един до друг и до останалите си хуунски и кхюински приятели, докато други кхюини и мнозина урси презрително ги заобикалят отдалеч и дори ги заплашват по своя си начин.

Ро-кен вече не върви, а пътува върху чиния на въздушна възглавница между двата си останали робота. Той напрегнато говори в устройство, което държи в ръката си, и с всеки изминал момент все повече започва да се вълнува. Човешките му помощници очевидно са шокирани.

Женската, Линг, стиска ръката на Ларк, нашия млад човешки биолог. Утен й предлага да ги отведе и те се качват на широкия му сив гръб. Тримата изчезват надолу по пътеката след Ро-кен.

Остра като нож прозорливост смело предлага същото на тази купчина пръстени, на този Аскс!

Можем ли „аз“/ние да откажем? Фхуундау вече носи Вуббен в силните си, люспести ръце. Хуунският мъдрец тегли г’кека и двамата бързо се спускат, за да видят какво се е случило.

Времето тече през желе от напрежение и ни дразни с безполезни размисли. Мракът поглъща мъдростта. Блестящите звезди като че ли ни се подиграват.

Накрая, стигнали до една от надвисналите над Поляната скали, ние се скупчваме с другите да погледнем.

 

 

Можете ли да го усетите, пръстени мои?

Сега, обединен в смайването си, „аз“ виждам димящ кратер, пълен с изкривен метал. Скривалището, в което Ро-кен и небесните човеци в продължение на седмици бяха живели сред нас. Тяхната заровена станция — сега огнени развалини.

Действайки с гореща решителност, Ур-Джах и Лестър призовават доброволци да скочат в димящата яма, без да мислят за собствения си живот и героично да се опитат да спасят живите. Но как би могъл някой да оцелее, в унищожената станция? Може ли някой да бъде открит жив?

Всички смятаме така. Всички членове на Шестте. Всичките ми пръстени.

Кой може да се съмнява в силата на Яйцето? Или в яростта на една унизена планета?