Дейвид Брин
Звездният риф (4)

Разказът на Алвин

В деня, в който пораснах достатъчно, за да започне косата ми да побелява, родителите ми свикаха всички членове на нашата съвкупна група в семейната хута за церемонията по даването ми на подходящо име — Хф-уейюо.

Предполагам, че за хуунско име си го бива. То спокойно се изтъркулва от гръклянната ми торбичка, макар че понякога се засрамвам, щом го чуя. Смята се, че се използва в рода ни още откакто нашият тайнокораб е докарал първите хууни на Джиджо.

А какъв тайнокораб е бил само! Нашите деди може и да са били грешници, като са дошли да се множат на тази поставена под табу планета, но са управлявали мощен междузвезден крайцер, избягнал патрулите на Института, опасните занги и въглеродните бури на Измунути, преди да кацне тук. Грешници или не, за да постигнат тези неща, те трябва да са били невероятно смели и опитни.

Прочел съм всичко, което успях да открия за онези дни, макар че това е било стотици години преди на Джиджо да има хартия, така че единственото, с което всъщност разполагаме, са няколко легенди за онези хуунски първозаселници, спуснали се от небето, за да открият, че тук, на Склона, вече се крият г’кеки, глейвъри и треки. Разкази за това как онези първи хууни потопили тайнокораба си в дълбокото Бунище, за да не може да бъде открит, а после се заели да строят груби дървени салове и станали първите, които заплавали по реките и моретата на Джиджо след заминаването на великите буюри.

Тъй като има нещо общо с тайнокораба, струва ми се, че малкото ми име не е чак толкова лошо.

И все пак предпочитам да ме наричат Алвин.

Нашият учител господин Хайнц иска ние от по-горните класове да започнем да си водим дневници, но някои родители се жалват, че тук, в южната част на Склона, хартията струва прекалено скъпо. Не ме интересува. Ще опиша приключенията, които преживявам заедно с приятелите ми, когато помагаме и досаждаме на добродушните моряци в пристанището, проучваме лъкатушещите тунели в лавата до вулкана Гуен или плаваме с малката си лодка чак до дългата, напомняща на секира сянка на Крайната скала.

Може би някой ден ще издам тези записки като книга!

И защо не? Моят англически наистина е добър. Даже свадливият стар Хайнц казва, че съм страшен в езиците — още на десетгодишна възраст научих наизуст градското издание на „Рожейс“. Така или иначе, сега, след като печатарят Джоу Доленц отвори печатница в Ууфон, защо да разчитаме на подвижния библиотечен фургон за нещо ново за четене? Може би Доленц дори ще ми позволи сам да работя с машината? Разбира се, ако се добера до нея, преди пръстите ми да са станали прекалено големи за онези мънички задни букви.

Му-фоук, майка ми, казва, че това е страхотна идея, макар ясно да виждам, че отчасти я смята за детинско увлечение. Иска ми се да не ме подценява така.

Йоуг-уейюо, баща ми, се държи ужасно свадливо, надува гръклянната си торбичка и ми вика да не съм такъв човекоподражател. Но аз съм сигурен, че дълбоко в него идеята му харесва. Нима самият той постоянно не заема книги по време на дългите си пътувания до Бунището, въпреки че не би трябвало да го прави, защото какво ще стане, ако корабът потъне и последният древен екземпляр на „Моби Дик“ изчезне, заедно с екипажа? Нима това няма да е истинско нещастие?

А и нима преди не ми четеше, едва ли не още от самото ми раждане? Всички велики земянитски приключенски истории като „Островът на съкровищата“, „Синдбад“ и „Ултравиолетовият Марс“? Кой е той, че да нарича мен човекоподражател?

Татко казва, че сега трябвало да чета новите хуунски писатели, които се опитвали да превъзмогнат имитирането на старовремските земянити и да създадат наша собствена литература.

Предполагам, че наистина трябва да има книги не само на англически. Но галактически две и галактически шест изглеждат страшно сковани за такива разкази. Във всеки случай, аз съм чел някои от съвременните писатели. Честно. И трябва да кажа, че нито един от тях изобщо не може да се мери с Марк Твен.

 

 

Хък, естествено, е съгласна с мен по този въпрос!

Хък е най-добрият ми приятел. Избра си това име, макар постоянно да й казвах, че не е подходящо за момиче. Тя просто усуква едното си очно стълбче около другото и отвръща, че не й пука и че ако още един път я нарека „Беки“, ще хване козината на крака ми в спиците си и ще върти, докато не закрещя.

Предполагам, че това няма значение, тъй като г’кеките могат да си променят пола след опадането на помощните им колела и ако тя иска да си остане женска, това си е нейна работа. Хък е сираче и живее при семейството на съседите ни, още откакто Голямата северна лавина унищожи клана на тъкачите, който се криеше в буюрските руини нататък. Нормално е да се очаква тя да е малко странна, след като първо е преживяла това, а после е била отгледана от хууни. Във всеки случай Хък е страхотен приятел и доста добър моряк, въпреки че е г’кек и момиче при това, да не говорим, че няма крака.

Често на нашите приключения идва и Клещовръх, особено когато сме долу край брега. Той няма нужда от име, заето от някоя история, тъй като всички червени кхюини получават такова още в мига, в който поставят петте си лапи извън люпилнята. Клещовръх не е по-голям любител на книгите от нас с Хък, най-вече защото малко книги могат да издържат на солта и влагата, сред които живее кланът му. Те са бедни и се прехранват с ларвите, които откриват в тресавищата на юг от града. Татко казва, че кхюините с червени черупки някога са били слуги на сивите и сините, преди техният тайнокораб да докара и трите вида, за да се скрият на Джиджо. И дори известно време след това сивите продължили да господстват над другите, затова, според татко, червените не били свикнали да мислят самостоятелно.

Може и така да е, но в случаите, когато идва с нас, тъкмо Клещовръх обикновено бъбри през цялото време — с всичките си кракоусти едновременно — за морски змейове, изчезнали буюрски съкровища или за други неща, които се кълне, че е виждал… или че е чувал за някого, чийто познат можело да е видял нещо, точно на хоризонта. Когато си навличаме неприятности, това често се дължи на идея, родила се под онзи твърд купол, в който пази мозъка си. Понякога ми се иска да имах поне една десета от неговото бурно въображение.

Трябва да включа в списъка и Ур-ронн, тъй като тя понякога идва с нас. Ур-ронн е почти също толкова луда по книгите, колкото ние с Хък. И все пак тя е урс, а човекоподражателството на урсите си има определени граници.

Например, те нямат прякори.

Веднъж, когато четяхме старогръцки митове, Хък се опита да нарече Ур-ронн „кентавър“. Струва ми се, бихте могли да кажете, че урсите малко приличат на тези митични същества — ако току-що сте били треснати с тухла по главата и болката ви пречи да виждате и мислите нормално. Но сравнението не се хареса на Ур-ронн и тя го показа, като замахна с дългата си шия все едно бе камшик, в резултат на което едва не отхапа с тройната си уста едното очно стълбче на Хък.

Хък повече не повтори думата „кентавър“.

Ур-ронн е племенница на Уриъл, която има ковачница до басейните с огнена лава, високо на Маунт Гуен. Тя получи стипендия да чиракува като ковач, вместо да остане със стадата и керваните в тревистата равнина. Много е кофти, че през повечето време леля й я кара да работи и никога не я пуска с лодката заедно с нас, защото урсите не можели да плуват.

Някога, в онова училище в равнината, Ур-ронн четеше много. Книги, за които изобщо не сме чували в тази селска част на Склона. Тя ни разказва историите, които може да си спомни, като например за Дивия кон^[1], Чингис хан и за урски герои-воини от онези страшни битки, които са водили с човеците — след пристигането на земянитите на Джиджо, но преди Общностите да се съберат и да поставят началото на Великия мир.

Щеше да е супер, ако нашата банда можеше да е пълна Шесторка, както когато Дрейк, Ур-джушен и другарите им отишли на Великия поход и първи видели Светото яйце. Но единственият трек в града е аптекарят и той е прекалено стар, за да създаде нова купчина пръстени, с които да можем да си играем. Що се отнася до човеците, тяхното най-близко селище е на няколко дни път оттук. Тъй че, предполагам, ни е писано да си останем просто четворка. — Кофти, Човеците са супер. Те са донесли на Джиджо книгите и говорят англически по-добре от всички останали, освен мен и може би Хък. Пък и човешките деца донякъде приличат на дребни хууни, така че могат да ходят на почти всички места, на които ходя аз с моите два дълги крака. Ур-ронн сигурно е в състояние да тича бързо, но не може да влиза във вода. Клещовръх не бива прекалено да се отдалечава от водата, а клетата Хък трябва да стои там, където земята е достатъчно равна за колелата й.

Никой от тях не може да се катери по дървета.

И все пак те са ми приятели. Освен това има други неща, които те могат да правят, а аз не, така че в крайна сметка сме квит.

 

 

Хък беше тази, която каза, че за лятото трябва да измислим наистина брилянтно приключение, тъй като вероятно ще ни е последно.

Училището свърши. Господин Хайнц замина на ежегодното си пътуване до големия архив в Библос и после на Празника на Обединението. Както обикновено, той взе със себе си няколко от по-големите хуунски ученици, включително приемната сестра на Хък Аф-аун. Завиждахме им заради дългото пътуване — първо по море, после с речния кораб до град Ур-Тандж и накрая с керван от магарета чак до онази планинска долина, където щяха да присъстват на игри и представления, да посетят Яйцето и да гледат събора на мъдреците за съда на шестте изгнанически раси на Джиджо.

Догодина можеше да дойде и нашият ред, но трябва да призная, че перспективата да чакам още цели седемнайсет месеца не ми бе много приятна. Ами ако цяло лято нямаше какво да правим и хванали ни да се шляем без работа, нашите родители ни пратеха да помагаме при товаренето на корабите за отпадъци или при разтоварването на рибарски лодки и ни накараха да изпълняваме какви ли не други безумни задачи? Още по-потискащо бе, че докато не се върнеше господин Хайнц, нямаше да има каквито и да е нови книги — разбира се, ако не загубеше списъка, който му дадохме!

(Веднъж се върна страхотно развълнуван с цял куп стара поезия от Земята, но без нито един роман от Конрад, Купър или Кунц. За мой ужас някои от възрастните даже твърдяха, че поезията им харесвала!)

Така или иначе, Хък първа предложи да се отправим отвъд Границата и аз досега не съм сигурен дали не трябва да я обвинявам за това.

— Зная къде има нещо за четене — заяви тя един ден, когато тук, на юг, тъкмо започваше ранното лято.

Йоуг-уейюо вече ни беше хванал да се мотаем под вълнолома, да правим жабки с камъни във водата и да се отегчаваме като нури в клетка. Естествено, той моментално ни прати горе на дългата рампа да поправяме камуфлажното покритие на селището, работа, която винаги съм мразил и ще се радвам, когато стана прекалено голям, за да ме карат да я върша. Ние, хууните, не си падаме толкова много по височините, колкото онези природолюбци човеците и техните любимци шимпанзетата. Трябва да ви кажа, че направо ми се завива свят, когато се налага да пълзя по дървеното скеле над всички къщи и магазини в Ууфон, за да се грижа за покритието от зеленина, което би трябвало да скрива градчето ни, така че да не се забелязва от космоса.

Изпитвам известни съмнения, че това наистина ще свърши работа, щом настъпи Денят, от който се опасяват всички. Каква полза от този листак, когато небесните богове дойдат, за да ни съдят? Той ще ни спести ли наказанието?

Но не искам да ме обявят за еретик. Във всеки случай, тук не е мястото да говоря за това.

Та ето ни сега, високо над Ууфон, напълно изложени на лъчите на голото, яростно жарещо слънце и Хък подхвърля забележката си като ненадейно изсипване на кух град.

— Зная къде има нещо за четене — казва тя.

Смъквам летвите, които нося, и ги оставям върху няколко черни ирисови лиани. Долу различавам къщата на аптекаря, от комина на която се разнасят характерни трекски миризми. (Знаете ли, че растенията над къщите на треките са различни от онези над другите сгради? Понякога, когато се случи аптекарят да приготвя някакво лекарство, отгоре е много трудно да се работи!)

— За какво говориш? — попитах аз, като сподавих пристъпа на замайване. Хък завъртя колела и се приближи, за да вдигне една от летвите. После сръчно я огъна и я пъхна на; мястото, където скелето беше хлътнало.

— Говоря за четиво, каквото никой на Склона не е виждал — отвърна тя по нейния си монотонен начин, когато смята, че някоя идея е супер. Две от очните й стълбчета се се издигнаха над ръцете й, а трето се изви, за да погледне към мен с блясък, който ми беше прекалено добре известен. — Говоря за нещо толкова древно, че в сравнение с него и най-старият свитък на Джиджо е като че Джоу Доленц току-що го е отпечатал и мастилото по него е още мокро!

Хък започна да се движи сред гредите и летвите, като ме караше да ахвам, когато подскачаше на едно колело или свиваше покрай някоя зейнала дупка, оплитайки гъвкавите летви като тръстики в кошница. Ние имаме навика да гледаме на г’кеките като на крехки същества, тъй като предпочитат равните пътища и мразят скалистите терени. Но техните оси и рамки са пъргави и онова, което г’кеките наричат път, може всъщност да е тясно като дъска.

— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Вашите хора са изгорили и потопили тайнокораба си, като всички останали раси, спотаили се тук, на Джиджо. И са имали единствено свитъци — чак до идването на човеците.

Хък извърна торса си в имитация на трекски жест, който означава: „Може и да си прав, но «аз»/ние не мислим така“.

— О, Алвин, ти знаеш, че даже първите изгнаници са открили на Джиджо нещо за четене.

Е, добре, наистина не бях чак толкова бърз в мисленето. Аз съм доста умен по свой собствен начин — сигурен и задълбочен, какъвто е хуунският стил, — но никой никога не ме е обвинявал, че съм бърз.

Намръщих се, подражавайки на „замисленото“ човешко изражение, което веднъж бях видял в една книга, макар че от това ме заболява челото. Гръклянната ми торбичка запулсира, докато се съсредоточавах.

— Хрррррм… Я почакай малко. Да не би да искаш да кажеш, че онези знаци по стените, които понякога откриват…

— По стените на стари буюрски сгради, да! Малкото, които не са размазани или изядени от мулк-паяци след напускането на буюрите преди един милион години. Същите онези знаци!

— Но повечето от тях не са ли просто улични знаци и други подобни?

— Вярно е — съгласи се Хък и наклони едното си очно стълбче. — Но в руините, в които някога живеех, имаше и наистина особени. Преди да падне лавината, чичо Лорбен превеждаше някои от тях на галдве.

Никога не съм можел да свикна с равнодушието, с което говореше за катастрофата, унищожила семейството й. Ако с мен се бе случило нещо подобно, нямаше изобщо да мога да говоря в продължение на години. А навярно и завинаги.

— Чичо писа за надписите, които откри, на един учен от Библос. Тогава бях прекалено малка, за да разбирам много неща. Но очевидно има учени, които се интересуват от буюрските стенни надписи.

„И други, които не биха искали те да бъдат проучвани“ — спомням си, че си помислих тогава. Въпреки Великия мир, и сред шестте раси все още има такива, които са готови да обвиняват в ерес и да предупреждават за ужасно изкупление, което скоро щяло да се стовари от небето.

— Ами, много жалко, че всички надписи са били унищожени, когато… ти знаеш.

— Когато планината уби народа ми ли? Да. Много жалко. Хей, Алвин, би ли ми подал още две летви? Не мога да ги достигна…

Хък се залюля на едно колело, докато другото бясно се въртеше във въздуха. Потреперих и й подадох летвите.

— Благодаря — каза Хък и със секващ дъха отскок се отпусна обратно на гредата. — Та докъде бях стигнала? А, да. До буюрските стенни надписи. Щях да ти предложа да открием такива, каквито никой не е виждал. Поне никой от шестте изгнанически раси.

— Невъзможно! — Гръклянната ми торбичка трепереше от объркване и издаваше къркорещи звуци. — Твоят народ е пристигнал на Джиджо преди две хиляди родини. Моят — съвсем малко по-късно. Дори човеците са тук от няколкостотин години. Проучен е всеки сантиметър от Склона, десетки пъти е ровено във всяко буюрско селище!

Хък изпъна към мен и четирите си очи.

— Точно така!

Разнесли се от черепния й тимпан, англическите думи като че ли бяха подсилени от слабо вълнение. Продължително я изгледах и накрая с изненада изграчих:

— Искаш да кажеш да напуснем Склона? Да минем оттатък Цепнатината?

Нямаше нужда да питам.

 

 

Само едно претъркулване на зара на Ифни и цялата история щеше да е съвсем различна. Нещата за малко да се развият така, както искаше Хък.

Тя не се умори да ме увещава. Дори след като свършихме с поправката на скелето и отново започнахме да се мотаем под огромните дървета, Хък продължи с характерното си съчетание от г’кекско остроумие и упоритост на истински хуун.

— Хайде, Алвин. Не сме ли плавали десетки пъти до Крайната скала и не сме ли се предизвиквали помежду си да продължим нататък? Даже веднъж го направихме и никой не пострада!

— Само до средата на Цепнатината. После бързо-бързо се върнахме обратно.

— И какво от това? Да не би да искаш завинаги да си лепнеш този позор? Това може да е последната ни възможност!

Потрих полунадутата си гръклянна торбичка и издадох кух къркорещ звук.

— А не забравяш ли, че вече имаме замислен план? Нали строим батискаф, за да се спуснем под…

Тя изпусна въздишка на досада.

— Миналата седмица вече приказвахме и ти се съгласи. Край с батискафа.

— Съгласих се да помисля по въпроса, Хрм. В края на краищата, Клещовръх вече направи корпуса. Изгриза го от онзи огромен дънер на гару. Ами работата, която остава за нас — да прегледаме стари земянитски конструкции и да направим компресорната помпа и кабела? А и колелата, които ти успя да спасиш, както и илюминаторът на Ур-ронн…

— Да, да. — Тя отхвърли всичките ни усилия с отегчено завъртане на две от очните си стълбчета. — Естествено, през зимата беше забавно да правим тези неща. Нали и без друго трябваше да си стоим вкъщи. Особено, след като ни изглеждаха така, сякаш никога няма да станат в действителност. Просто си поиграхме. Но работите взеха да стават сериозни! Клещовръх приказва, че след месец-два наистина сме щели да се спуснем под вода. Нали се съгласихме, че това е лудост? Нали, Алвин? — Хък се придвижи по-близо към мен и направи нещо, което никога не съм чувал да е правил друг г’кек. Тя ми изкъркори, имитирайки приглушения звук, който може да издаде млад женски хуун, ако големият й, красив мъжкар се затруднява да види нещата откъм нейния ъгъл.

— Не предпочиташ ли да дойдеш с мен, за да видиш онези суперски надписи, които са толкова древни, че са били написани с компютри, лазери и подобни неща? Хр-рм? Няма ли да е по-хубаво, отколкото да се потопиш с онзи смрадлив разнебитен ковчег едва ли не чак до морското дъно?

Беше време да сменим езика. Макар че обикновено смятах англическия за по-приятен от надменните езици на старите звездни богове, даже господин Хайнц се съгласява, че неговият човешки ритъм и нелогичната му структура са склонни да предразполагат към необуздан ентусиазъм.

А в онзи момент се нуждаех от точно обратното, затова преминах на подсвиркванията и прещракванията на галактически две.

— Мисъл за (наказуема) престъпност — за туй наум нима не ти е идвало?

Тя невъзмутимо възрази на галседем, най-предпочитаният от човеците официален език:

— Ние сме непълнолетни, приятелю. Освен това граничният закон е предназначен да предотвратява незаконно размножаване извън позволената зона. Нашата банда няма такива намерения! — После бързо превключи на галактически две: — … Или пък имаш ти (извратени) помисли за (странни, хибридни) възпроизводствени експерименти с туй (девствено женско) аз?

Каква мисъл само! Очевидно се опитваше да ме извади от равновесие. Усещах, че вече губя контрол. Скоро щях да давам тържествени клетви, че ще се отправя към онези мрачни развалини, които смътно можете да видите от Крайната скала, ако насочите урски телескоп отвъд дълбоките води на Цепнатината.

И в този момент вниманието ми привлече познато вълнение под повърхността на спокойния залив. По пясъчния бряг започна да се катери червеникава фигура и скоро се показа изпъстрена тъмночервена черупка, която пръскаше настрани солена вода. От плътната петоъгълна коруба се издигаше месест купол, обрамчен с лъскавочерен пръстен.

— Клещовръх! — извиках аз, радостен, че мога да се откъсна от пламенния ентусиазъм на Хък. — Ела тук и ми помогни да уговоря тази глупава…

Но младият кхюин се хвърли към нас и ме прекъсна, още преди водата да спре да клокочи от говорните му отвори.

— Ч-ч-чу-чу-чуд…

Клещовръх не е толкова добър в англическия като нас с Хък, особено когато е развълнуван. Но го използва, за да покаже, че е също толкова модерен човекоподражател, колкото и всеки друг. Вдигнах двете си ръце.

— Спокойно, приятел! Поеми си дъх. Продължавай така!

Той изпусна дълбока въздишка под формата на две струйки от мехурчета там, където двата му клиновидни крака все още бяха потопени във водата.

— В-в-видях, ги! Този път наистина ги в-видях!

— Какво си видял? — попита Хък, като се придвижи към него по влажния пясък.

Зрителната лента, която обточваше купола на Клещовръх, гледаше едновременно във всички посоки. И все пак ние усещахме напрегнатия поглед на нашия приятел, докато отново дълбоко си поемаше дъх. После изрече една-единствена дума:

— Чудовища!