Дейвид Брин
Звездният риф (78)

Непознатия

На това място му се иска да се смее. Иска му се да плаче.

Толкова много книги — дори си спомня думата за тях, подреден и навсякъде около него, рафт след рафт, и изчезват зад завоите или нагоре по спираловидните рампи. Книги, подвързани в кожа от неизвестни животни, изпълващи въздуха със странни миризми, особено когато наслуки взима някакъв том от лавиците и вдишва мириса на хартия и мастило.

Това разтърсва нещо в него и събужда спомените му по-резултатно, отколкото каквото и да е, след като дойде в съзнание.

Изведнъж си спомня шкаф с книги като тези в собствената си стая, когато беше много малък… и това довежда със себе си образа на хартиени страници, покрити с пъстри рисунки. Възрастните не използваха много книгите, спомня си той. Те постоянно имаха нужда от блясъците и дрънченето на машините си. Машини, които ти говорят по-бързо, отколкото може да възприема едно дете, или насочват ослепителни лъчи право в окото ти, изпълвайки го с факти, изчезващи още в мига, в който премигнеш. Това бе една от причините, заради които обичаше обещаващата реалност на книгите — там любимите истории не се изпаряваха като дим, нито изчезваха, когато угаснеха инфоекраните.

 

 

Изскача друг образ от детството му — как държи майка си за ръка и двамата крачат на обществено място, пълно с делови, важни хора. Няколко стени са покрити с книги, почти като книгите, които го заобикалят сега. Големи книги без илюстрации, пълни с черни, неподвижни точици. Пълни с думи и нищо друго. Вече не ги използвал почти никой, беше обяснил баща му. Но въпреки това били важни като украса на много места, свещени или важни за човешките същества.

Те напомняли за нещо… за нещо, което в момента не можеше да си спомни. Но трябва да бе важно. Това поне знаеше.

 

 

Той търпеливо чака двете жени — Сара и Арианафу — да завършат срещите си и да се върнат за него. За да убие времето, рисува върху бележник от скъпа, почти блестяща хартия. Първо дооправя някои от рисунките на машините върху борда на парахода, после се опитва да улови мрачната перспектива на каменната пещера, в която се криеха от небето всички онези странни дървени сгради — под пещера, чийто покрив поддържаха невероятни, масивни каменни колони.

Няколко имена вече по-лесно изплуват в ума му, затова разбира, че Прити му носи чаша вода, после проверява превръзката му, за да се увери, че е стегната. Ръцете й като че ли танцуват пред нея, после неговите правят същото. Той прехласнато наблюдава собствените си пръсти, които извършват движения независимо от волята или заповедите му. Това може би е ужасно за гледане… само че неочаквано Прити широко се ухилва и се шляпва по коляното, избухвайки в дрезгав, одобрителен маймунски смях.

Той усеща прилив на удоволствие, разбрал, че шегата му я е развеселила. Макар да го озадачава и малко да го ядосва това, че ръцете му май изобщо не споделят хумора заедно с него.

Няма нищо. Ръцете очевидно знаят какво правят и той извлича известно удоволствие от работата им. Сега те отново взимат молива и той забравя за времето, съсредоточил се върху движещия се молив, листа, наклона на линиите и светлосенките. Когато Сара се върне за него, ще е готов за онова, което следва.

Навярно дори ще успее да намери начин да спаси нея и народа й.

Може би преди малко ръцете му бяха казали на Прити тъкмо това.

В такъв случай не беше за чудене, че малкото шимпанзе избухна в ироничен, изпълнен със съмнение смях.