Дейвид Брин
Звездният риф (18)

Ларк

През нощта преди да пристигнат чужденците, в мъглата преди зазоряване се проточи колона от облечени в бели роби поклонници. Бяха шейсет, по десет от всяка раса.

По време на празника по същия път щяха да дойдат и други групи, за да търсят хармония. Но сега бе различно — мисията на тези поклонници беше по-сериозна.

Срещу тях изникваха други фигури. Чворести, деформирани дървета като призраци протягаха извити ръце. Мазни изпарения се сливаха и се издигаха нагоре. Пътеката рязко лъкатушеше, за да избягва тъмни пропасти, очевидно бездънни и тайнствено отекващи. Странно изваяни от вятъра скали възбуждаха напрегнатите умове и подклаждаха нервното очакване на пътниците. Няма ли следващият или по-следващият завой най-после да го изправи пред очите им — свещеното Яйце на Джиджо?

Каквито и органични особености да бяха наследили от шестте свята в четири различни галактики, всички поклонници изпитваха един и същ пулсиращ призив за единение. Ларк нагласи крачките си към ритъма, предаден от рюка на челото му.

„Идвал съм по тази пътека повече от десет пъти. Вече би трябвало да ми е позната. Тогава защо не мога да реагирам?“

Опита се да накара рюка да простре своя мотив от багри и звук над истинския свят. Тътреха се крака. Тракаха копита. Въртяха се пръстени и проскърцваха колела. Прашната пътека бе здраво утъпкана от предишни поклонници и човек можеше да си помисли, че този ритуал датира още от първите дни на изгнанието, а не едва от стотина години.

„Към какво са се обръщали Шестте преди, когато са имали нужда от надежда?“

Братът на Ларк, прославеният ловец, веднъж го заведе по таен път в съседната планина, откъдето Яйцето можеше да се види отгоре, наместено в своя кратер като яйце на някой дракон от книгите, полегнало в своето гнездо с отвесни стени. От това далечно разстояние то би могло да мине за древен буюрски монумент или руини, оставени от други, с еони по-стари обитатели на Джиджо — таен страж, мистериозно недосегаем за времето.

С едно премигване на окото то се превърна в приземил се звезден кораб — облата му форма беше предназначена за плъзгане през въздух и етер. Или в крепост, издигната от някаква твърда материя, която поглъща светлината, непроницаема, по-плътна от неутронна звезда. Ларк дори за миг си представи черупката на някакво титанично същество, прекалено търпеливо или гордо, за да се разбуди от вниманието на мушиците.

Преосмислянето на образа на свещеното беше объркващо. Тази проява на божественото продължаваше да витае в Ларк. Или може би се вълнуваше от речта, която скоро трябваше да произнесе пред група от яростни привърженици. Проповед, призоваваща към крайна саможертва.

Пътеката зави… и изведнъж завърши в каньон с отвесни стени, заобиколили гигантски овал — заоблена форма, която фантастично се издигаше пред поклонниците, цели два хвърлея на стрела от край до край. Каменната повърхност се извисяваше над поклонниците, благоговейно събрали се в основата на Яйцето. Ларк погледна нагоре и разбра.

„Не може да е нито едно от онези други неща, които си представях отдалече.“

Отблизо, застанал под огромното му тяло, всеки можеше да каже, че е направено от местен камък.

Белезите от огнената утроба на Джиджо осейваха страните му и проследяваха историята на неговото раждане, започнало е буйно зачеване дълбоко под земята. Напластената му структура напомняше на мускулни влакна. Кристални вени тъчаха тънки дендритни пътеки и се разклоняваха като нерви.

Пътниците бавно се стълпиха под изпъкналите стени, за да позволят на Яйцето да усети присъствието им и навярно да ги благослови. Там, където огромният монолит се притискаше в черния базалт, шейсетте се хванаха на верига. Но докато сандалите на Ларк хрущяха по пясъка и жулеха пръстите му, един спомен донякъде накърни покоя и благоговението му.

Някога, като арогантно десетгодишно момче, в главата, му се всели идея — да се промъкне зад Яйцето и да вземе проба от него.

Всичко започна една юбилейна година, когато Нило, Майсторът на хартия, се отправи към Събора, за да присъства на срещата на своята гилдия и неговата жена, Мелина Южнячката, настоя да вземат със себе си Ларк и малката Сара.

— Преди да прекарат живота си в работа в твоята хартиена фабрика, те трябва да видят нещо от света.

Как ли е проклинал съпругата си по-късно Нило, защото пътуването промени Ларк и сестра му…

През цялото време Мелина постоянно отваряше една нова книга, неотдавна публикувана от майсторите печатари в гр. Тарек, и караше съпруга си да спира и да почуква с бастун, докато тя четеше на глас с напевния си южняшки акцент и описваше различните растения, животни или минерали, които виждаха по пътя. Тогава Ларк не знаеше колко много поколения са се трудили, за да създадат справочника, сравнявайки устните познания на всяка от изгнаническите раси. Нило смяташе книгата за отлична от гледна точка на отпечатването и подвързването, добро използване на хартията. Иначе би забранил да показват на децата зле изработени неща.

Мелина превърна четенето в игра, като свързваше действителните неща с мастилените литографии. Пътуването би могло да е досадно за двете деца, но сега се превърна в приключение, по-вълнуващо от самия Събор, така че когато пристигнаха, с набити крака и съвсем изтощени, Ларк вече бе влюбен в света.

Същата книга, вече пожълтяла, изтъркана и остаряла благодарение, на собствените му усилия, Ларк носеше като талисман в единия ръкав на наметалото си. „Оптимистичната част от природата ми. Онази част, която смята, че може да се учи.“

Когато поклонниците наближиха задната страна на Яйцето, той пъхна ръка в робата си, за да докосне другия си амулет. Онзи, който никога не беше показвал дори на Сара. Камъче, не по-голямо от палеца му, увито в кожен ремък. То винаги бе топло на пипане, след като беше почивало двайсет години до туптящо сърце.

„Моята по-тъмна страна. Онази страна, която вече знае.“

Когато поклонниците се събраха на място, отлично познато на Ларк, дланта му усети камъка горещ.

По време на третия си Събор той най-после събра смелост — синче на високопоставен занаятчия, което си играеше на учен — тихомълком се отдалечи от плющящите платнени стени на павилионите и се шмугна в пещерите, за да се скрие от минаващите наблизо поклонници, а после се пъхна под заоблената издатина, където можеше да се провре единствено гъвкавото тяло на дете, и извади геоложкото си чукче…

През всички години оттогава никой никога не бе забелязал белега, свидетелство за неговото светотатство. И не би трябвало да го забележат сред безбройните други драскотини, осейващи каменната повърхност. Но когато Ларк се приближи, дори кълбящата се мъгла не можеше да го скрие.

Трябваше ли след всички тези години още да се срамува заради детската си простъпка?

Това, че знаеше, че е опростен, не измиваше срама му.

Когато процесията продължи напред, камъкът стана по-студен и спокоен.

„Възможно ли е всичко да е илюзия?“ Някакво природно явление, познато на учените от Петте галактики? (Макар и невероятно внушително за поклонниците, криещи се на забранения свят.) Рюк-симбионтите също бяха навлезли в широка употреба един век преди това и предлагаха полезна информация за настроенията на други същества. Дали ги бе пратило Яйцето, както твърдяха някои, за да помогне на Шестте да се изцелят от войната и раздора? Или просто бяха още едно любопитно чудо, оставено от буюрските генни вълшебници, от времето, когато тази галактика гъмжала от безчет извънземни раси?

След като се порови из библоските архиви, Ларк разбра, че объркването му е типично за човеците, замислени за природата на свещеното. Дори великите галактяни, чиито познания се простираха през времето и пространството, бяха разкъсвани от противоречиви догми. Щом могъщите звездни богове можеха да се объркат, какъв шанс имаше той да получи ясен отговор на въпросите си?

„Има нещо, за което могат да се съгласят и двете ми страни.“

И в научната си работа, и в сърдечните си терзания Ларк знаеше една проста истина:

„Нашето място не е тук.“

Тъкмо това каза по-късно на поклонниците в грубия амфитеатър, когато изгряващото слънце обгърна със свръхестествен блясък облата грамада на Яйцето. Бяха се настанили на редовете — седнали, наклякали или свили различните си тела във внимателно заслушани пози. Първи говори кхюинския отстъпник Харуллен на поетичния си диалект, като съскаше едновременно от няколко кракоусти и призоваваше към мъдрост, за да служат на този свят, който е бил техен дом, източник на всичките им атоми. После Харуллен наклони сивата си коруба, за да представи Ларк. Повечето идваха отдалеч, за да чуят неговата ерес.

— Казано ни е, че нашите предци са престъпници — започна той със силен глас, с който скриваше вътрешното си напрежение. — Техните тайнокораби един след друг пристигнали на Джиджо, като заобиколили патрулите на великите Институти, надхитрили бдителните стражеви глобуси на зангите и скрили следите си в течението на могъщия Измунути, чийто въглероден вятър започнал да покрива този свят преди няколко хиляди години. Дошли да потърсят тихо място, за да извършат егоистичното си престъпление.

Всеки от екипажите имал своето извинение. Разкази за преследване или предразсъдъци. Всички изгорили и потопили корабите си, хвърлили богоподобните си съоръжения в голямото бунище и предупредили наследниците си да се пазят от небето: „От небето някой ден ще дойде присъдата — за престъплението на вашето оцеляване“.

Слънцето пълзеше покрай грамадата на Яйцето и блестеше в очите му. Той се наведе напред към публиката си.

Нашите предци нахлули на свят, оставен на мира след векове усилено използване. Свят, нуждаещ се от време за многобройните му видове, и местни, и изкуствени, време, за да възстанови равновесието си, от което биха могли да се появят нови чудеса. Цивилизацията на Петте галактики е прилагала тези правила, за да съхранява живота, още преди да заблестят половината от звездите, които можем да видим днес.

— Защо тогава са ги нарушили предците ни?

Всеки от г’кекските поклонници го наблюдаваше вдигнал и силно раздалечил две от очните си стълбчета, докато другите две бяха свити настрани — признак на напрегнато внимание. Типичният урски слушател насочваше заострената си глава не към лицето ни Ларк, а към стомаха му, за да следи центъра на масата му и с трите си черни очни процепа, заобикалящи тясната му муцуна. Рюкът на Ларк му предаваше смисъла на тези признаци и на други, проявявани от хууни, треки и кхюини.

„Засега са с мен“, разбираше Ларк.

— О, нашите предци са се опитали да сведат пораженията до минимум. Селищата ни са разположени в тази тясна, геологично активна зона с надеждата някой ден вулканите да скрият делата ни и да не оставят следи от нас. Мъдреците избират какво можем да убиваме и ядем, и къде да строим, за да не смущаваме много покоя на Джиджо.

И все пак, кой може да отрече, че нанасяме поражения с всеки час от живота си тук? Сега изчезват песноидите. Наша ли е вината за това? Кой знае? Съмнявам се, че може да каже дори Светото яйце.

От тълпата се разнесе ропот. По рюк-булото над очите му потекоха багри. Някакъв хуун-буквалист смяташе, че Ларк е отишъл прекалено далеч. Други, като г’кеките, приемаха метафората по-спокойно.

„Нека техните рюкове им разясняват нюансите — помисли си той. — Съсредоточи се върху самия призив.“

— Нашите предци са ни предали извинения, предупреждения и правила. Те говорят за компенсиране и за Пътя към Изкуплението. Но аз съм тук, за да ви кажа, че това няма да доведе до нищо. Време е да сложим край на фарса, да се изправим лице в лице с истината.

Нашето поколение трябва да направи избора си.

Ние трябва да изберем да сме последните от вида си на Джиджо.

Пътят назад минаваше покрай мрачни пещери, от които се издигаха блестящи изпарения. От време на време естествен подземен взрив изтътваше от някой отвор, после от друг, като слух, който отслабва с всяко следващо преразказване.

Спускането надолу беше по-лесно за г’кеките. Но няколко треки, създадени за живот в блатата, пъхтяха от изнемога, докато се извиваха и обръщаха в опитите си да не изостават. За да облекчат пътуването, хууните подеха тътнеща атонална мелодия, както често правеха в морето. Повечето поклонници вече не носеха изтощените си рюкове. Всеки ум остана сам със себе си, със собствените си мисли.

„Легендата казва, че при машинните интелекти или при зангите било различно. Нямало нужда от убеждаване. Те просто се събирали, обединявали се и взимали решение.“

Нямаше да е толкова лесно да убедят обикновените граждани от Шестте да се съгласят с новата ерес. Дълбоки инстинкти подтикваха всяка от расите да се възпроизвежда колкото може повече. Амбицията за бъдещето бе естествена особеност за хора като баща му.

Но не тук, не на тази планета.

Ларк се чувстваше окуражен от сутрешното събрание. „Тази година ще убедим неколцина. Догодина още. Първо ще ни търпят, после ще започнат да ни се противопоставят. Всичко трябва да стане постепенно и без насилие, с общо съгласие.“

Към пладне по пътеката се разнесоха гласове — първите обикновени поклонници за деня, които им отдадоха външна проява на почит, без да престават да бъбрят за забавленията на Събора. Зад няколко вулканични отвора, от които излизаше пара, Ларк забеляза облечени в бели роби фигури. Водачите им приветстваха неговата група, която вече се завръщаше от поклонението, и се отдръпнаха настрани, за да им отдадат полагащото им се право да минат първи.

Докато двете групи се разминаваха, се разнесе мощен гръм, който блъсна телата им едно в друго и накара робите им да заплющят. Хууните се наведоха и запушиха ушите си. Г’кеките дръпнаха назад очните си стълбчета. Един нещастен кхюин се подхлъзна в урвата и отчаяно се хвана с ръка за едно от чворестите дървета.

Отначало Ларк си помисли, че това е поредното естествено освобождаване на газ.

Когато земята се разтърси, той реши, че изригва вулкан.

По-късно щеше да разбере, че гърмът не е идвал от Джиджо, а от небето. Това бе тътенът, на пристигащата присъда и светът, който познаваше, изведнъж изчезна, без той изобщо да го очаква.