Дейвид Брин
Звездният риф (23)

Разказът на Алвин

Теснолинейката на Маунт Гуен се изкачва по стръмния склон от пристанището Ууфон чак до работилниците на Уриъл Ковачката. Линията е малка и едва забележима, дори когато специално я търсите. И все пак мъдреците позволиха построяването й, само защото е важна за откарването на изделията на Уриъл до пазара. Освен това тя не използва изкуствена енергия. В резервоара на мотрисата, която чака на горната станция, се излива вода от горещ извор високо в планината. Междувременно резервоарът на долната мотриса е изпразнен и тя е много по-лека, дори натоварена с пътници. Когато спирачката се отпусне, по-тежката мотриса потегля надолу и дърпа кабела, който на свой ред изкачва нагоре долния вагон.

Изглежда елементарно, но всъщност теснолинейката върви доста бързо и даже можеш да се уплашиш, когато по средата на пътя другата мотриса като че ли лети право срещу теб по същите тънки дървени релси. После достигаш раздвоен участък, където вагоните светкавично се разминават. Какво само преживяване!

Пътят е дълъг повече от четирийсет хвърлея на стрела, но когато първата мотриса стигне долу, водата в резервоара й все още почти кипи — една от причините, поради които местните обичат Уриъл да превозва изделията си до пристанището в ден за пране.

Ур-ронн твърди, че цялата система била възможна единствено благодарение на намереното парче буюрски кабел. Истинско съкровище, което никога не можело да бъде заместено.

Маунт Гуен се държеше добре този ден, затова във въздуха нямаше много пепел и аз всъщност не се нуждаех от наметалото си. Хък за всеки случай носеше очилата си, по едно захванато на всяко око, а Клещовръх все пак трябваше да пръска червения си купол, когато въздухът се разреди и Ууфон се превърна в детска играчка под покривало от камуфлажна зеленина. Гъстата гора от равнинен бамбук скоро отстъпи пред многостеблени дървета, последвани от туфи пухкави шубраци, които с височината ставаха все по-редки. Това определено не беше място за един червен кхюин. Въпреки това Клещовръх с нетърпение очакваше да разбере какво ще ни съобщи Ур-ронн.

— Виждате ли? Прозорецът е готов! Последната голяма част, която ни трябва за батискафа. Още малко работа и всичко ще е готово-тово!

Хък презрително изсумтя. И със сумтенето се справяше отлично, тъй като освен че четяхме за него, доста често го виждахме и в действителност — винаги, когато господин Хайнц, нашият местен учител, чуеше отговор, който не му харесваше.

— Страхотно — отбеляза Хък. — Онзи, който се вози с него, ще може да види онова, което се готви да го изяде.

Трябваше да се засмея.

— Хрррм. Значи сега признаваш, че в края на краищата може би съществуват морски чудовища?

Хък изненадано завъртя три от очните си стълбчета към мен. Не се случва често да я засека така.

— Ще призная, че бих искала нещо повече от парче урско стъкло между мен и онова, което е там, на двайсет хиляди левги^[1] под водата!

Честно казано, думите й ме озадачиха. Тази ожесточеност изобщо не подхождаше на Хък. Опитах се да успокоя духовете.

— Хей, винаги съм се чудил. Някой случайно да знае точно колко е дълга една левга?

Две от очите й се спогледаха, после отново се обърнаха към мен е игрив блясък.

— Веднъж проверих в речника, но не успях да прехвърля отговора в метри.

— Слушайте, вие двамата да не се готвите да започнете… — оплака се Клещовръх.

— Ако някой наистина знае отговора — прекъснах го аз, — бих искал да го чуя в метри.

— Хей! — Хък издрънча със спиците си. — А какво ще кажеш за парсеци?

— Хрррм. Не зная дали няма да е по-добре във фърлонги^[2].

— Ох-ох-ох-ох-ох! — простена Клещовръх, като се преструваше, че издъхва и с петте си усти едновременно.

Така убивахме времето, докато се изкачвахме по ледените, пустинни скали и предполагам, това доказва, че татко е прав, като твърди, че сме били човекоподражатели. Но галдве и галшест изобщо не са забавни за игра на думи. Галседем върши работа, но поради някаква причина, не е толкова смешно.

Когато наближихме върха, планината стана още по-мрачна. Вулканични отвори осейваха широките рамене на Маунт Гуен и скриваха горещия дъх на ковачниците на Уриъл. Участъци застинала някога вулканична лава бяха кристализирали по особен начин и отразяваха светлината с блестящи багри, които преливаха, когато се движиш. На съвсем малко разстояние оттук — в отровната равнина, наречена Спектралния поток — същата гледка се простира докъдето ти стига погледът.

В онзи ден въображението ми беше не по хуунски активно. Не можех да не си мисля за цялата енергия, която кипеше дълбоко под планината. Никъде другаде вътрешностите на Джиджо не врят по-силно, отколкото в района, който изгнаниците наричат Склона. Казвали са ни, че именно това е причината корабите на всичките ни предци да хвърлят семената си в една и съща част на планетата. И никъде другаде на Склона разумните не живеят в по-голяма близост до тази кипяща енергия, отколкото в моя роден град. Не е странно, че никога не сме определяли род на сапьори, за да подготвят селището ни за разрушаване. Предполагам, всички смятат, че през следващото столетие Ууфон така или иначе ще бъде благословен от вулкана. Най-много през следващото хилядолетие. А може би всеки момент. Защо тогава да си правим труда?

Казвали са ни, че така и трябва да бъде — от домовете ни да не остане и следа. И все пак, що се отнася до мен, Джиджо няма защо да бърза.

Въпреки десетките пътувания с теснолинейката, продължавам да се изненадвам винаги, когато мотрисата наближи края на изкачването и изведнъж точно пред нея, сякаш отникъде, изникват огромни пещери. Възможно е да се дължи на всички онези предишни разговори за чудовища, но този път тръпки побиха сърцепрешлена ми, когато онази черна кухина зяпна отпред и ние полетяхме към гладната паст, разположена върху лицето на гневната, тръпнеща планина.

Тъмната неподвижност вътре изведнъж стана гореща и суха като прах. Ур-ронн ни чакаше на станцията. Изглеждаше оживена и подскачаше на четирите си копита, докато късите й работни ръце държаха вратата отворена пред нас. Аз помогнах на Хък да се изтърколи от мотрисата. Малката Хуфу беше на гърба на Клещовръх. Очите й силно блестяха, сякаш бе готова за нещо.

Нурът може и да беше готов, но ние с Хък и Клещовръх съвсем загубихме равновесие от онова, което тогава ни каза нашата урска приятелка. Ур-ронн говореше на галшест, тъй като за урсите е по-лесно да приказват без шипящи звуци.

— Радвам се чак в торбичките си, че вие, приятели мои, успяхте толкова бързо да дойдете. А сега светкавично в обсерваторията на Уриъл, където тя от няколко дни насам наблюдава странни обекти в небето!

Признавам, направо онемях. Както и другите, просто я зяпах в продължение на няколко дури. Накрая всички едновременно се раздвижихме.

— Хрррм, не можеш…

— Какво…

— Ти, разбира се, не искаш да кажеш…

Ур-ронн удари с левия си преден крак.

— Напротив, искам да кажа тъкмо това! Уриъл и Гибц твърдят, че преди няколко дни са видели един или повече звездни кораби! Нещо повече, когато ги видели за последен път, един от тях или всички заедно очевидно се готвели за кацане!