Дейвид Брин
Звездният риф (114)

Рети

Пленниците лежаха обезсърчени в калта, провесили шии и вече вмирисани след двудневния си престой в усойния затвор. Тринайсетте урси биха предпочели сухото плато, на което се бяха установили, докато бойният кораб без предупреждение не затътна отгоре им, мятайки мълнии и насочвайки оцелелите към Джаз и другите ловци, които ги очакваха с груби въжета.

Така Кун изпълни своята част от сделката и избави хълмовете от неотдавна появилата се омразна урска напаст. В замяна Джаз трябваше да го отведе до мястото, където двамата с Бом за пръв път бяха видели летящата механична птица. Никой не знаеше защо по-късно сделката се провали — защо Джаз внезапно се отказа и предпочете ласките на робота, вместо да даде на небесния човек каквото иска.

Никой, освен Рети.

„Мама често казваше: «Защо да се противопоставяш на мъжете, които могат да те пребият, ако ги вбесиш? Използвай думите, за да насочващ тези животни. Карай ги да си мислят, че идеята през цялото време е била тяхна.»

Но аз продължавах да им се противопоставям, нали?

Е, накрая опитах и по твоя начин, мамо, и знаеш ли какво? Ти се оказа права. Нищо от онова, което можех да направя на Джаз, не беше в състояние да му причини това, което в момента си причинява сам.“

Бом пазеше портата на затворническата клетка. Едрият ловец припряно се подчини на заповедта й да отвори, без изобщо да среща погледа на Рети. Той знаеше къде е сега приятелят му. Само две неща пречеха Бом да сподели участта му. Първото бе неговото известно на всички ужасно чувство за ориентация. Сам никога не би могъл да открие мястото, където двамата с Джаз бяха забелязали металната птица.

Другото нещо беше капризът на Рети. Жалкото раболепие на Бом й доставяше повече удоволствие, отколкото виковете. Този грубиян бе уплашен до смърт.

Когато момичето гневно погледна към хлапетата, които плюеха към затворниците, те скочиха от стената и избягаха. Тя кратко се изсмя зад тях. И преди децата от племето никога не разговаряха с нея.

Рети влезе в клетката.

Ул-Тахни, водачът на нещастните урси, я поздрави с плавен поклон с дългата си шия. От обточената със сиво муцуна започнаха да се разнасят изсвирвания и прещраквания, докато Рети не го прекъсна.

— Стига! — нареди тя. — Не мога да разбера нищо от този брътвеж.

Ул-Тахни потръпна и премина на англически.

— Извиняван се. Овлеклото ти нани окото и не кара да виждан същество на галактянско равнище.

Рета високо вдигна глава.

— Не си се заблудил. Точно такава съм.

„Надявам се“, мислено прибави тя. Ран и другите можеха да се отметнат, преди корабът да се върне, особено след като им беше дала всичко, каквото искаха. Дори пиратите да спазеха обещанието си, след време щеше да й се наложи да научи тези безумни езици, които използваха сред звездите.

— Фовтарям, съжалявал, че те овидих. Значи е вярно? Ти си вила фриета в клана на звездните същества и нафускаш окаяната фустош на Джиджо?

— Да — потвърди Рети, като се чудеше дали урсът не я иронизира. — Значи казваш, че си готов да ни съобщиш какво е правила шайката ти тук, отвъд Ръбатата планина?

Продължителна въздишка разроши сивата козина по муцуната му.

— Ние фристигнахне снирено да установин колония и да съхранин нашия вид в тайно увежище.

Рети изсумтя.

— Това е очевидно. Но защо тук? Защо сега?

— Вече е установено, че това нясто е овитаемо… фодходящо за живот на зенянити, а следователно и на нагаретата, на които разчитане. Саната ти свидетелства за този факт.

— А-ха. — Ул-Тахни трябва да беше един от низшите мъдреци в павилиона, когато Рети разказа историята си пред Върховния съвет. — Продължавай.

— Що се отнася до това, че вързахне — ние се офитвахме да извягане от участта, която скоро ще сфолети Склона, унищожение от ръцете на звездните фрестъфници.

Рети гневно реагира.

— Чувала съм и преди тази проклета лъжа. Те никога не биха извършили такова нещо!

Ул-Тахни олюля глава.

— Фофравян се. Очевидно такива фини същества не виха извили народ, който не ин е сторил нищо лошо, нито виха донесли снърт вез фредуфреждение от овлачно неве.

Този път сарказмът беше очевиден. Рети погледна към млад урс с ужасен белег от изгаряне по хълбока от топлинния лъч на летящия робот.

— Е, предполагам, просто такъв ви е бил късметът, че имахме причина да ви дойдем на посещение и да ви открием вече във война със старото ми семейство.

— Не във война. Преходни несъгласия. И не сне зафочнали ние. Естествено, твоите вратовчеди се шокираха да ни видят тук. Нашата идея веше да фреодолеен инстинктивната ин враждевност с решителна довронанереност. Да установин сърдечни връзки с дарове и фредложения за фонощ.

— Да, добре. — Рети знаеше как се бяха отнасяли някога към първите човешки заселници урските кланове. — Обзалагам се, че също сте разчитали да имате по-добри оръжия от тях.

Отново въздишка.

— Както твоите другари ни нафаднаха с оръжия, далеч фонощни от нашите ли? Това форажда фочуда — ноже ли да екстрафолиране тази верига на неравна сила?

На Рети не й харесваше смаяният поглед в тези мънистени урски очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Фредфоложение. Възножно ли е да съществуват сили, далеч фо-огромни от тези на твоите нови госфодари, така, както техните са фо-огромни от нашите? Ноже ли някой във всички везкрайни галактики изовщо да е сигурен, че е изврал фравилната страна?

Думите я накараха да потръпне и й напомниха за неотдавнашните й тревожни сънища.

— Ти не знаеш нищо за галактиките и всичко останало, защо тогава се преструваш…

В този момент я прекъсна внезапен вик. Мъничето подаде глава от торбичката и неспокойно изписка. Вълна на реакция премина по съпрузите на пленниците, които наизлизаха с вой, като извиваха глави на юг. Скоро ги последваха и по-едрите женски, които се изправиха на крака.

Рети се разтревожи — бунт ли бе това? Но не, очевидно нещо ги плашеше.

— Какво чу? — попита мъничето тя.

— Двигател! — отвърна малкият урс и завъртя гъвкавата си шия.

Миг по-късно Рети също го усети. Далечен вой. Тя вдигна ръка и притисна мястото до ухото си.

— Хей, Кун! Какво става?

Последва продължително мълчание, по време на което по откритата линия се разнасяха звуците от кабината — натискане на копчета, рев на мотори. Накрая гласът на пилота избръмча до черепа й.

— Джаз се съгласи да ни помогне, така че сега се отправяме да търсим източника на твоята метална птица.

— Но и аз искам да дойда!

Отговорът на Кун прозвуча студено.

— Джаз ми каза всичко, включително и причината, поради която толкова време се инатеше. Очевидно си го убедила, че ще го очистя в момента, в който ни каже каквото знае. Че ще живее само дотогава. Защо си казала такова нещо на бедното копеле, Рети? Това причини неудобства и излишни страдания.

Рети се замисли. „Излишни за теб, но адски важни за мен!“ Отмъщението бе само половината от причината й да излъже Джаз. Но щеше да е достатъчно и само по себе си.

— Не ме оставяй, Кун. Сега съм една от вас. Така казаха Ран и Беш, че дори и Ро-пол!

Изведнъж се почувства малка й много уязвима, застанала пред урсите и с Бом отзад до портата, заобиколена от други, които със сигурност биха искали да я унищожат. Тя скри уста с ръката си и притаи глас, като настоятелно шепнеше в малкия предавател:

— Преждевремците ще ме нападнат, Кун. Знам го!

— Навярно трябваше по-рано да помислиш за това. — Последва нова продължителна пауза. После: — Ако Ран не настояваше да не се свързваме по радиостанцията на големи разстояния, преди да реша, щях да поговоря с другите.

— Какво да решиш?

— Дали да те върна обратно, или да те оставя там, откъдето си започнала.

Рети се пребори с преминалия по тялото й трепет в реакция на суровите думи на Кун. Надеждите й бяха светла кула, която се готвеше да се срути.

— Знаеш ли какво, ще оставя робота да те пази, Рети. Той ще прави каквото му наредиш, докато се върна. Не злоупотребявай с тази привилегия.

Сърцето й подскочи, когато чу израза „докато се върна“.

— Обещавам! — припряно прошепна тя.

— Приеми това като втора възможност. Разпитай урсите. Унищожи оръжията им. Не позволявай на никого да напуска долината. Постарай се да свършиш добра работа и може би когато се върна, ще забравя за станалото — в случай, че най-после успея да хвана плячката. Край на връзката.

Линията изщрака и звуците от кабината утихнаха. Рети сподави желанието си да натисне бутона и отново да го помоли да я вземе. Вместо това тя мрачно стисна зъби и се покатери по оградата, за да погледне към сребристата машина, която се издигна от тесния каньон, обърна се под утринните лъчи и се понесе на юг, оставяйки я с вледенено и пусто като ледник сърце.