Дейвид Брин
Звездният риф (16)

Дуер

Откакто завърши чиракуването си, Дуер беше обиколил почти всяко селище и ферма в обитаемата зона на Джиджо, включително островите и едно-две тайни места, за които се бе заклел никога да не говори. Познаваше ужасно много заселници от всички раси, включително по-голямата част от човешкото население на Склона.

С всяка изминала дура той ставаше все по-уверен, че новият му пленник не е един от тях.

Изненадата объркваше Дуер. Двойно повече го дразнеше ирационалното чувство за вина.

— От всички глупости, които могат да се извършат — каза той на момичето, което разтриваше главата си до студения лагерен огън, — да откраднеш лъка ми е една от най-тъпите. Но да ми извадиш нож надхвърля всякакви граници! Откъде можех да знам там горе, в мрака, че си само хлапе? Колко му беше да ти строша врата в самозащита!

За пръв път някой от двамата проговаряше, откакто Дуер блъсна черепа й в земята, преметна отпуснатото й тяло през рамо и се дотътри обратно в лагера. Непознатата девойка не загуби съвсем съзнание и когато ловецът седна до нея край въглените, вече се бе възстановила. Сега масажираше натъртената си глава под погледите на глейвъра и нура.

— Аз… помислих те за… лигър — със заекване най-после отвърна тя.

— Открадваш ми лъка, избягваш и после си мислиш, че те преследва лигър, така ли?

Поне това можеше да се каже в нейна защита — беше слаб лъжец. На светлината на зората Дуер можеше да разгледа дребничкото й тяло, сгушено в дрехи от зле ощавена, съшита със сухожилия кожа. Грубо завързаната й на конска опашка коса бе червеникавокестенява. Доколкото можеше да се разбере под пластовете мръсотия, най-характерните й черти бяха някога чупеният нос и един ужасен белег от изгаряне на лявата й скула. Той загрозяваше лицето й, което иначе би могло да е красиво, след хубавичко изтъркване, разбира се.

— Как се казваш?

Тя сведе брадичка и измърмори нещо.

— Как? Не те чух.

— Казвам се Рети! — Девойката за пръв път срещна погледа му. Сега гласът й звучеше предизвикателно. — Какво ще правиш с мен?

„Основателен въпрос, като се имат предвид обстоятелствата“, помисли си Дуер и потърка брадичката си. Нямаше голям избор.

— Предполагам, че ще те заведа на Събора. Там са повечето от мъдреците. Ако си достатъчно голяма, ще трябва да отговаряш. Ако не, ще доведат родителите ти. Между другото, кои са те? Къде живееш?

Отвърна му враждебно мълчание.

— Жадна съм — накрая промълви тя.

И глейвърът, и нурът се бяха изредили да душат празната кратунка и после укорително да ги поглеждат. „В края на краищата — помисли си Дуер, — да не съм баща на всички?“

Той въздъхна.

— Добре, ще ида за вода. Рети, ти ще наглеждаш глейвъра.

Очите й се разшириха.

— А той… той хапе ли?

Дуер я зяпна.

— Та това е глейвър, за Ифни! — Хвана я за ръка. — Щеше да имаш основание да се страхуваш от него, ако беше личинка или купчина смет. Макар че сега, като споменавам за това…

Тя рязко освободи ръката си и му хвърли яростен поглед.

— Добре де, извинявай. Както и да е, ти ще вървиш напред, за да мога да те държа под око. А това е гаранцията, че няма да хукнеш нанякъде. — Той завърза свободния край на въжето на глейвъра отзад за колана й, така че трудно да може да го достигне с ръце. После взе раницата и лъка си. — Чуваш ли водопада? Когато стигнем там, ще си починем и ще хапнем по парче пастърма.

Представляваха странна върволица — начупената водеше апатичния, следвани от объркания и накрая вървеше постоянно развеселения. Когато и Дуер да хвърлеше поглед назад, дяволитата усмивка на Калнокракия изглеждаше просто малко напрегната, докато нурът пъхтеше в сухия утринен въздух.

Някои хора залостваха вратите си, когато чуеха, че наблизо има нур. Други слагаха навън лакомства, с надеждата да го примамят за късмет. На Дуер му се бе случвало да види диви нури в тресавищата, където върху плаващите акрови лилии цъфтяха огнени дървета. Но най-дълбоките му спомени бяха от воденицата на баща му, в която всяка пролет идваха млади нури, за да изпълняват безразсъдните си и понякога фатални скокове от бавно въртящото се електрическо колело. За ужас на родителите си, като дете Дуер често скачаше заедно със зверчетата и поемаше същите ободряващи рискове. Дори се бе опитвал да завърже по-тесни отношения с тях, като ги подкупваше с храна и ги учеше на разни номера, с надеждата да установи с тях връзка като онази между Човека и неговия помощник — кучето.

Уви, нурите не бяха кучета. След време, когато житейският му път се отклони от малката река, Дуер най-после осъзна, че нурите са умни, смели — и също така много опасни. Той мълчаливо предупреди Калнокракия: „Не си мисли, че ще започна да ти вярвам, само защото друг се оказа крадецът“.

Да се спускаш и да се изкачваш по стръмна пътека са две съвсем различни неща. Понякога просеката пред него изглеждаше толкова дива и обрасла, че Дуер можеше да примижи и да си представи, че е в истинска пустош, недокосната от ръце на разумно същество още от възникването на планетата. От време на време минаваха покрай буюрски останки — споена с цимент стена или участък от еластична настилка, пропусната от деконструкторите, когато буюрите са се готвели да оставят Джиджо на угар — и илюзията изчезваше. Разрушаването никога не бе съвършено. На запад от Ръбатата планина се виждаха безброй буюрски следи.

Времето беше единственият истински лечител. На бедната Джиджо бяха определили достатъчно време, за да възстанови екомрежата си или поне така твърдеше брат му Ларк. Но Дуер рядко мислеше в такива големи мащаби. Това отнемаше на Джиджо магията на днешния ден — болен свят, но изпълнен с чудеса.

В някои по-стръмни участъци Рети имаше нужда от помощ и ловецът често трябваше да спуска глейвъра с въже. Веднъж, след като с дълга борба го изведе на останки от стар път, Дуер се обърна и откри, че момичето е изчезнало.

— Къде е сега тази малка… — ядосано въздъхна той. — О, по дяволите!

Неуважението на Рети заслужаваше някакво наказание и загадката й направо пищеше да бъде разкрита, но на първо място беше задължението му да връща скитащи се глейвъри. След като се справеше с този, може би щеше да се върне и да открие следата на момичето, въпреки че така щеше да пропусне по-голямата част от Събора…

Той заобиколи една отвесна скала и почти се препъна в девойката, приклекнала лице в лице с Калнокракия. Рети вдигна очи към Дуер.

— Това е нур, нали? — попита тя.

Ловецът скри изненадата си.

— Хм, за пръв път ли виждаш?

Девойката кимна, слисана от фриволното хилене на зверчето.

— Както изглежда, никога не си срещала и глейвър — продължи Дуер. — Колко на изток живееш?

Белегът на скулата й изсветля на фона на изчервеното й лице.

— Не знам какво…

Тя замълча, когато осъзна грешката си, и силно стисна устни.

— Хайде, не се ядосвай. Вече знам всичко за теб — каза той и посочи с ръка към дрехите й. — Никаква тъкана материя. Кожи от имла и сорл, съшити със сухожилия. На запад от Ръбатата планина сорлите не стават толкова големи.

Доловил стъписването й, Дуер сви рамене.

— Няколко пъти съм бил оттатък планината. Твоите хора са ти казали, че е забранено, нали? В повечето случаи е така. Но аз мога да обикалям, където си поискам, с разузнавателна цел.

Тя сведе очи.

— Значи нямаше да успея, дори ако…

— Дори ако тичаше по-бързо и беше минала през прохода? Пресичаш някаква въображаема граница и аз трябва да те оставя да избягаш, така ли? — засмя се Дуер, като се опитваше да не изглежда прекалено недружелюбен. — Спокойно, Рети. Открадна лъка не на когото трябва, това е всичко. Ако се налагаше, щях да те преследвам и отвъд Пустинята на изгрева.

Това бе самохвалство, разбира се. Нищо на Джиджо не си струваше да изминеш почти десет хиляди километра през вулкани и горещи пясъци. Но очите на Рети се разшириха.

— Никога не съм виждал племето ти по време на пътуванията си на изток — продължи той, — затова предполагам, че си някъде от много по на юг, оттатък Отровната равнина. Да не си от Сивите хълмове? Чувал съм, че областта е толкова пресечена, че някое малко племе можело да се скрие, ако е предпазливо.

Кафявите й очи се изпълниха с уморена болка.

— Грешиш. Не идвам от… онова място.

Гласът й неубедително се провлачи и Дуер изпита съчувствие. Отлично знаеше какво е да се чувстваш неловко пред представител на собствения си вид. Самотният живот не му даваше възможност да натрупа достатъчно опит, за да преодолее собствената си срамежливост.

„Точно затова трябва да успея за Събора!“ Сара му бе дала писмо, което да предаде на Пловов Аналитика. По една случайност, дъщерята на Пловов беше красавица, при това още несгодена. С известна доза късмет Дуер можеше да има шанс да изведе Глори Пловов на разходка и навярно да й разкаже достатъчно интересна история, за да я впечатли. Като, например, как по време на миналогодишната миграция на стадните морибули бе предотвратил падането им от една скала, когато тичаха подплашени от гръмотевична буря. Навярно този път нямаше да заеква и да я кара да се кикоти по начин, който не му харесваше.

Изведнъж той изпита, нетърпение да се отправи на път.

— Е, сега няма смисъл да се занимаваме с това. — Дуер даде знак на Рети отново да поведе глейвъра. — Ще ти определят за защитник младши мъдрец, така че няма да се изправиш пред съвета сама. Така или иначе, вече не бесим преждевремци. Не и ако не се налага.

Опитът му да привлече с намигване погледа й се провали, така че шегата се получи плоска. Докато ловецът връзваше въжето, тя заби поглед надолу. После отново поеха в единична колона напред.

Когато наближиха шума на падащата вода, издигащата се от земята влага се превърна в мъгла. Там пътеката правеше остър завой, за да заобиколи спускащото се отгоре поточе, което вдигаше пръски над прозрачносин вир. Оттам водата се изливаше през отвесния му край и подновяваше стръмното си стичане към реката далеч надолу, след което се отправяше към морето.

Пътят надолу към вира изглеждаше прекалено опасен, за да рискува с Рети и глейвъра, затова Дуер им даде знак да продължат напред. По-нататък отново щяха да пресекат ручея.

Но нурът започна да скача от скала на скала и скоро го чуха весело да се плиска във водата.

Дуер си спомни за друг водопад, много по-нагоре — там, където Големият северен ледник стигаше до извисяващата се скала накрая на континента. Всяка друга година по време на пролетното топене той ходеше там на лов за бранкурови кожи. Но всъщност правеше това пътуване, за да е там, когато леденият бент на Самотното езеро най-после се разпука.

Огромни, прозрачни ледове се пръскаха, обсипваха небето с кристални дъги и с изпълващ душата рев връщаха към живот могъщите водопади.

С характерното си запъване веднъж той се опита да допише картината на Ларк и Сара — крещящите багри и лъчистия шум, — като се надяваше, че упражненията ще школуват тромавия му език. Естествено, разказите му за чудесата на Джиджо отвъд тесния Склон накараха очите на сестра му да заблестят. Но добрият стар и жизнерадостен Ларк просто поклати глава и каза:

— Тези чудеса съвсем спокойно биха съществували и без нас.

„Наистина ли?“ — чудеше се Дуер.

Каква прелест има в гората, ако няма кой да спира и да я нарича прекрасна? Нима „разумът“ не е призван тъкмо, за това?

Надяваше се, че някой ден ще заведе своята съпруга до Самотните водопади. Ако откриеше жена, чиято душа би споделила преживяването му.

Малко по-късно нурът ги настигна със самодоволно хилене, после изчака да изтърси гладката си козина така, че да опръска коленете им, докато минаваха покрай него. Рети се засмя. Кратък звук, отсечен и припрян, сякаш не очакваше което и да е удоволствие да продължи дълго.

Дуер спря на една издатина по-надолу по пътеката, откъдето се виждаше извиващият се покрай отвесната скала поток. Гледката му напомни каква отчаяна жажда изпитва. Тя също изтръгна от гърдите му въздишка, предизвикана от чувството за самота.

— Хайде, малката. По-нататък има друг вир, до който се стига по-лесно.

Но известно време Рети остана неподвижна и на бузата й Дуер забеляза мокра следа, макар да предположи, че се дължи на изпълващата въздуха влага.