Дейвид Брин
Звездният риф (7)

Семейството на Нило

Майсторът на хартия имаше три рожби — брой, който съответстваше на благородното му призвание, подобно на неговия баща и на бащата на баща му. Нило винаги беше смятал, че неговите двама сина и дъщеря му ще продължат рода.

Затова го прие тежко, когато упоритите му деца изоставиха воденицата, нейните шлюзове и дървените зъбни колела. Нито едно от тях не обърна внимание на приканващия ритъм на мелачния чук, който смилаше отпадъчен плат, събран от всичките шест раси, на сладката мъгла, вдигана от ситата, или на почтителната опашка от търговци, дошли отдалеч, за да купят лъскавите бели листове на Нило.

О, Сара, Ларк и Дуер с радост използваха хартия!

Дуер, най-малкият, я обвиваше около върхове на стрели и примамки за лов. Понякога плащаше на баща си с буци пиу или със зъби от груон, преди отново да потъне в гората, както беше правил винаги от навършване на деветгодишна възраст. Чиракувал при Фалън Следотърсача, Дуер скоро се превърна в легенда из целия Склон. Нищо не можеше да избегне лъка му, освен ако не го закриляше законът. А слуховете твърдяха, че когато законът не гледал към него, момъкът с огнени очи и смолисточерна коса убивал и изяждал всичко, което си харесвал.

Колкото Дуер бе буен, толкова Ларк беше задълбочен и използваше хартия, за да чертае огромни схеми на стената в кабинета си, някои от частите на които бяха почти изцяло покрити с бележки и диаграми. Другаде зееха големи празни участъци — разхищение на изкуството на Нило.

— Нищо не може да се направи, татко — обясни веднъж застаналият до покритите с вкаменелости дървени лавици Ларк. — Не сме открили кои видове запълват тези празноти. Тукашният свят е толкова сложен, че се съмнявам, дори буюрите да са успели докрай да разберат екосистемата на Джиджо.

Нило си бе помислил, че това е абсурд. Когато буюрите наели Джиджо, те били пълноправни граждани на Общността на Петте галактики и имали достъп до Великата библиотека, в сравнение с която всички хартиени книги в Библос не представляваха нищо! С една дума, буюрите са имали възможност да получат отговор на всеки въпрос, който е бил измислен под слънцето. Под милиарди слънца, ако можеше да се вярва на разказите от миналото.

Поне мъдреците одобряваха работата на Ларк. Но Сара? Любимка на Нило от малка, тя обичаше миризмите, ритмите и тъканите при изработването на хартия — до четиринайсетгодишна възраст, когато се натъкна на талант.

Нило обвиняваше покойната си жена, която преди много време толкова странно бе влязла в живота му и имаше навика да пълни главите на децата със странни разкази и амбиции.

„Да — реши той. — Вината е изцяло на Мелина…“

 

 

Тиха кашлица прекъсна блуждаещите гневни размисли на Нило. Той премигна, когато над очуканото му бюро надникнаха две тъмнокафяви очи. Тъмна козина обрамчваше лице, което толкова напомняше на човешко, че понякога разсеяните треки отдаваха на шимпанзетата учтивостта, дължима на пълноправни членове на Общините.

— Още ли си тук? — изръмжа Нило.

Лицето трепна, после кимна наляво към склада за хартия, където един от помощниците на майстора бавно събираше скъсани листове от кошчето за отпадъци.

Той изруга.

— Не този боклук, Джоко!

— Но, майсторе, нали ми каза да взема бракуваните парчета, които не можем да продадем…

Нило се наведе под Големия прът, хоризонтално въртящ се ствол твърдо дърво, който отвеждаше електричество от селския язовир до съседните работилници. Той избута Джоко.

— Остави какво съм казал. Върни се при бъчвите… И поръчай на Кейлъб да пуска по-малко вода по улея! До дъждовния сезон има още четири месеца. Да не иска да ни остави два месеца без работа?

Нило сам огледа лавиците и накрая избра два топа малко некачествена хартия, овързани с лиани. Не бяха съвсем за изхвърляне. Някой можеше да плати за тях. От друга страна, за какво да спестява? Нали мъдреците ги предупреждаваха да не се грижат много за утрешния ден?

„Всички усилия ще бъдат съдени и малцина ще спечелят милост…“

Нило изсумтя. Той не беше религиозен. Той правеше хартия. Професия, която изискваше известна вяра в принципно добрата сила на времето.

— Това ще свърши работа на господарката ти, Прити — каза той на малкото женско шимпанзе, което заобиколи бюрото, протегнало напред двете си ръце. Нямо като рюк, то служеше на дъщерята на Нило по начин, немислим за което и да е друго същество на Джиджо. Начин, който малцина можеха да проумеят. Майсторът му подаде един от тежките топове.

— Аз ще нося другия. И без това вече е време да намина и да видя дали Сара има достатъчно за ядене.

Нямо или не, шимпанзето имаше достатъчно красноречив израз, като извъртя очи. То знаеше, че това е само извинение за Нило да види тайнствения гост на Сара.

— Хайде, тръгвай, стига си се мотала — изръмжа Нило. — Някои от нас работят, за да си изкарват прехраната, нали знаеш.

 

 

Покрит пасаж свързваше язовира-фабрика с гората, в която живееха повечето селяни. През покрова на камуфлажния листак се просмукваха яростни слънчеви лъчи. Човек трябваше да е оптимист, за да си мисли, че по пладне покритието може да скрие сградите от едно по-сериозно сканиране от космоса… а сред Шестте оптимизмът се смяташе за слаба форма на ерес.

Уви, най-големият син на Нило не следваше такава ерес.

Камуфлажът изглеждаше двойно по-проблематичен за самия голям язовир. За разлика от маскировките на кхюинските колонисти, които криеха малките си езерца зад прегради, имитиращи свлачища или купчини стволове, от край до край този язовир беше дълъг половин хвърлей на стрела. Фалшиви скали и бръшлянов пъпеш размиваха очертанията му. И все пак мнозина го смятаха за най-очебийното нещо на Склона — освен древните буюрски селища. Всяка година в Деня на Порицанието радикалите агитираха за неговото разрушаване.

„А сега Ларк е един от тях — отправи тежък укор към духа на покойната си съпруга Нило. — Чуваш ли, Мелина? Ти доведе момчето със себе си, когато дойде от далечния юг. Учили са ни, че гените нямат толкова голямо значение, колкото възпитанието, но нима аз отгледах сина си, за да стане разбунващ тълпата отстъпник? Никога!“

Вместо в камуфлажа, Нило вярваше в обещанието на отците-основатели, безотговорно хвърлили семето си на, Джиджо, че никой няма специално да ги търси от космоса. Поне в продължение на около половин милион години.

Веднъж той отбеляза това по време на спор с Ларк. За негова изненада, момъкът се съгласи, после каза, че нямало значение.

— Настоявам за спешни мерки; не защото се страхувам да не ме хванат, а защото така е правилно.

Правилно? Погрешно? Облак от объркващи абстракции. Ларк и Сара продължаваха да измислят такива глупости — и в продължение на часове спореха помежду си за съдбата и предопределението. Понякога на Нило му се струваше, че най-лесно може да разбере Дуер, Дивото момче от гората.

Работилницата на селския дърводелец плюеше стърготини — майсторът правеше тръби за Джоуби, топчестия водопроводчик, за да докарва прясна вода в къщите и да отвежда мръсната в септичните ями. Удобствата на цивилизования живот.

— Плътна сянка, Нило — провлечено каза Джоуби по начин, който подканваше дошлия да поспре и да си побъбри с него.

— Облачно небе, Джоуби — с любезно кимване отвърна Нило и продължи да върви. Не че щеше да му стане нещо, ако беше спрял за малко. „Но ако той разбере, че отивам при Сара, по-късно ще се домъкне с половината град, за да види какво съм научил за новия й любимец… странникът с дупка в главата.“

Някога това беше паднало трескокрилце със счупена опашка или ранено кутренце тойо. В склада му се навъртаха всякакви болни или наранени създания и Сара се грижеше за тях, поставяше ги в кутия, покрита с неговата най-фина плъст. Нило смяташе, че порасналата му дъщеря най-после е изживяла този етап — докато няколко дни преди това тя не се върна от обичайната си обиколка с ранен мъж върху носилка.

Някога Нило би могъл да възрази срещу появата на непознат, макар и болен, настанил се в дървесната къща на дъщеря му. Сега се радваше, че нещо я е откъснало от едногодишната й усилена работа и усамотение. Наскоро един от ръководителите на гилдията на Сара му беше писал, за да му се оплаче, че тя се отклонявала от основното си задължение на жена от своята каста, което накара Нило да отговори на писмото му и да го порицае за безсрамието му. И все пак и най-малкият интерес, който Сара проявяваше към мъж, бе основание за предпазлива надежда.

Нило погледна от покрития пасаж към местния сапьор и неговия малък син, които оглеждаха бента на големия язовир. Зловещ и намръщен, с дълбоко издялани черти, Хенрик бръкна в една зейнала дупка и извади разширяваща се в края глинена тръба. Той педантично разгледа взрива и го протегна на сина си да го помирише.

Изведнъж Нило осъзна могъщите води, които се таяха зад бента, готови да отнесат шлюзовете и фабриките, ако Хенрик получеше сигнал да изпълни дълга си. Той също усети пареща завист към близостта между баща и син — такава, каквато някога бе имало между него и собствения му баща. И която се надяваше да сподели отново с някой, който обича хартията като самия него.

„Само едно от трите ми деца да ме дари с наследник… И аз ще го имам — закле се той. — Ако трябва, ще подкупя мъдреците да им наредят!“

Хенрик пъхна тръбата обратно на мястото й и запечата дупката с глина.

Тиха въздишка се разнесе вляво от Нило и той забеляза, че още някой; наблюдава сапьорите. Прибрала и петте си крака, до един пън клечеше Дървоядката, матриарх на местния кхюински кошер. Нервни издишвания вдигаха прах под синята й коруба, а над зрителната й лента имаше рюк — сякаш щеше да й каже много нещо за Хенрик и сина му!

Във всеки случай, какво ли бе разтревожило Дървоядката? Това със сигурност беше рутинна проверка. Човеците от Доло никога не биха пожертвали язовира, източник на богатството и престижа им. Искаха го само неколцина ортодоксални глупаци.

И най-големият син на Нило.

„Всички са изнервени — помисли си той и се извърна. — Първо необичайната зима, после предложението на Ълкоун и ереста на Ларк. А сега Сара се връща вкъщи с тайнствен непознат. Чудно ли е, че страдам от безсъние?“

Домовете на повечето селяни бяха безопасно скрити от блестящото небе, сгушени високо в стволовете на могъщите дървета гару. В градините по широките им клони растеше ядивен мъх. Като че ли място, създадено специално за земянити, също както сините кхюини обичаха езерата, а сухите равнини задоволяваха урските племена.

Нило и Прити трябваше да спрат за малко и да изчакат група деца, които водеха пред себе си крякащи горски пуйки. Два глейвъра с опалова кожа, обезпокоени, докато ровеха за личинки, вдигнаха кръглите си глави и надменно подушиха въздуха. Децата се разсмяха и изпъкналите очи на глейвърите скоро помръкнаха — блясъкът на гнева им струваше прекалено много усилия.

Това беше познатият ритъм на селския живот И Нило с радост би продължил да го приема за даденост, ако не бяха думите на големия му син преди да замине за Събора — тогава Ларк му обясни причината за своята ерес.

— Природата отново овладява този свят, татко, и излиза извън границите, наложени от предишните му наематели.

Нило се бе изпълнил със съмнение. Нима бе възможно несъзнателният живот да промени планетата за по-малко от един милион години? Без за него да се грижи някоя раса, както селянинът се грижи за градината си?

— Тъкмо затова един свят се обявява за оставен на угар — продължи Ларк. — За да си почине и да се възстанови без чужда намеса.

— Искаш да кажеш, без такива като нас.

— Точно така. Ние не би трябвало да сме на Джиджо. Вредим му, дори само като живеем тук.

Това беше моралната дилема пред Шестте. Предните на всяка раса бяха решили, че имат сериозни основания да пристигнат с тайнокорабите си и да хвърлят незаконното си семе на забранен свят. Свитъците разказваха за престъпление, примесено с отчаяна надежда. Но синът на Нило изтъкваше само престъплението. Нещо повече, Ларк и другарите му възнамеряваха най-после да направят нещо по въпроса. Величествен жест на тазгодишния Събор, който да изкупи вината на цели, поколения със саможертвен акт, едновременно свят и ужасен.

— Каква глупост! — беше възразил Нило. — Когато цивилизацията отново засели тази галактика, няма да има и следа, че изобщо сме живели тук. Не и ако живеем праведно, по закона на Яйцето и Клетвата. Вашият план няма да промени нищо!

Когато се караше с Дуер, двамата винаги започваха да крещят. Но разговорите с Ларк го ядосваха още повече. Синът му криеше пуританската си ерес зад стена от упорита любезност, която трябва да бе наследил от майка си.

— Това, че никога няма да открият престъплението ни, няма значение, татко. От значение е единствено, че нашето място не е тук. Ние просто не би трябвало да съществуваме.

Селяните поздравяваха своя майстор на хартия, когато Нило и Прити минаваха покрай тях. Но днес той само им хвърляше ядни погледи. Горчиво му се искаше децата му да не го ядосваха толкова — първо, като пренебрегваха желанията, му и после, като впръскваха в него заразата на объркващите си идеи.

 

 

На дока имаше няколко лодки. Пъргави нури с лъскава козина скачаха по мачтите и опъваха въжета и камуфлажни покрития, както в продължение на векове ги бяха обучавали високите, дългомуцунести хууни. Екипажът на една от лодките помагаше на неколцина местни мъже да натоварят стъкло и метал, събрани от буюрско селище нагоре по реката и предназначени за рециклиране от ковачите в гр. Ур-Тандж или за изхвърляне далеч навътре в морето.

При нормални обстоятелства Нило би спрял да погледа, но Прити го дръпна за ръкава и го побутна напред към синьо-сивите клони на горичката.

Когато се обърнаха, изведнъж се разнесоха викове. Хората захвърлиха товарите си, а хуунските моряци се приведоха, като разкрачиха рунтавите си крака. Скърцащи дървесни стволове се залюляха като мачти на кораб. Заплющяха въжета и водната повърхност се развълнува. В гората се вдигна облак от листа и изпълни въздуха с въртящи се спирали. Нило разпозна басовия тътен на земетресение! Тръпки от страх се примесиха със странна възбуда, когато се замисли дали да се опита да се измъкне на открито.

Трусът отмина още преди да успее да реши. Клоните продължаваха да се люлеят, но дъските на пътеката престанаха да се разтърсват и вълните изчезнаха като сън. Моряците изсумтяха от облекчение. Селяните правеха почтителни жестове с ръце, тъй като гърчовете на Джиджо бяха свещени поличби за целебната сила на планетата, дори когато носеха унищожителни разрушения. Някога, преди цял век, мощно земетресение довело до появата на Светото яйце, дар, който си струвал всички болки, съпътствали раждането му.

„О, майко Джиджо — помоли се Нило, когато изчезнаха последните трусове. — Нека всичко мине добре на Събора. Нека мъдреците успеят да уговорят Ларк и приятелите му да се откажат от глупавия си план. И ако може — дръзна да прибави той, — нека Дуер срещне момиче от добро семейство и се задоми.“

Знаеше, че е излишно да изрича трето желание. Сара не би искала той да призовава божество в нейна полза. Не и ако не е Ифни, безпристрастно капризната богиня на числата и съдбата.

Когато пулсът му се успокои, Нило даде знак на Прити да го води. Пътят им се заизвива нагоре по огромното гару, после по върховете на клоните, свързани с въжени парапети. Краката на майстора се движеха по навик и той почти не забелязваше височината, но топът хартия в ръцете му все повече натежаваше.

Дървесната къща на дъщеря му се намираше толкова високо, че дневната светлина в продължение на часове огряваше направената от плет стена. Когато пресичаше последния участък, Нило се хвана за едно от въжетата. Голото слънце беше толкова дразнещо, че едва не пропусна да забележи направената от преплетени клони квадратна клетка, която висеше на макара близо до небесната веранда на Сара.

„Лифт! Защо до къщата на дъщеря ми има лифт?“

После си спомни. „Заради Непознатия.“

От къщата се носеха остри миризми — на нещо кисело, на мухъл й на сладка мазнина. Нило надникна вътре и видя коси слънчеви лъчи, които се процеждаха през спуснатите щори. Чу гласа на Сара, която недоволно мърмореше нещо от другата стая. Той вдигна ръка, за да почука по касата, но спря, когато вътре се изправиха две сенки — едната конична и съставена от кръгли тръби, по-висока от него. Възлести крака придвижваха най-долния пръстен и издаваха тихи пляскащи звуци.

От двете страни на по-дребното същество се виждаше по един въртящ се обръч. Тънкият му торс завършваше с две грациозни ръце и четири пипалца с очи на върха, които едновременно гледаха към него. Едното му колело изскърца, когато се придвижи напред и разкри петниста мозъчна кутия с клюмнали очни стълбчета на възрастен г’кек.

Ако изобщо някой от жителите на Доло беше в състояние да накара Нило да се почувства пъргав в напредналата си възраст, това бяха тези двама. В цялата история на видовете си, нито един г’кек или трек никога не се бе катерил по дърво.

— Облачно небе, майсторе на хартия — поздрави колесатият.

— Плътна сянка, доктор Лоррек. И на теб, Аптекарю. — Нило направи два поклона. — Как е пациентът ви?

Англическият на Лорреж беше превъзходен след годините, прекарани в лекуване на предимно човешкото население на Доло.

— Удивително, раненият възстановява силите си. Специалните мехлеми на Пзора много му помагат. — Лекарят наклони очно стълбче към трека, чийто девети пръстен изглеждаше зачервен от усилен аптекарски труд. — Също и грижите, които получава в този чист въздух тук.

Ето това бе изненада. Когато го докараха, Непознатият направо си изглеждаше пътник.

— Ами раните му!? Дупката в главата му…?

Свиването на рамене по начало беше човешки жест, но никой не го правеше с такова достойнство, като г’кеките.

— Опасявах се, че раната е фатална. Очевидно чужденецът дължи живота си на секретите на Пзора и на бързите действия на дъщеря ти, която го докара от онова мръсно блато.

Тогава заговори аптекарят-трек, обърнал към тях напомнящите си на украшения сетивни органи. Гласът му трептеше като ненастроена метална арфа.

— „Аз“/ние с радост помагаме, макар че нашите синтезни пръстени едва не припаднаха от усилието. Трябваха мехлеми с рядка сила. И пак нямаше да са достатъчни.

— Какво искаш да кажеш?

— Работата можеше да стане единствено тук, толкова нависоко, защото микробите са малко. Жилището на госпожица Сара е идеално и тя няма да позволи на друг да вземе пациента. Но пък толкова се оплаква! Натъжена, тя с копнеж говори за края на прекъсването на работата й. Казва, че искала да й се разкараме от главата.

— Това е просто метафора — поясни Лоррек.

— Така и предположихме. Парадоксална нелепост, която „аз“/ние високо оценяваме. Нека нейните същества го разберат.

— Ще се погрижа да разбере — с усмивка каза на Пзора Нило.

— Много благодаря на всички ви, превъзходни Нило — отвърна младият трек, като премина в множествено число. — „Аз“/ние мечтаем за ведра работа, когато довечера се върнем вкъщи.

Лоррек усука очните си стълбчета и Нило нямаше нужда от рюк, за да долови беззвучния смях на стария г’кек.

— Ведрината наистина е хубаво нещо — сухо се съгласи той, като скри кашлицата си с ръка.

Лекарят здраво хвана клетката на лифта, за да може трекът да изтътри тежкото си туловище. После сам влезе вътре. Лявото му колело се поклащаше от нелечимо дегенеративно заболяване на оста. Нило дръпна сигналното въже, за да накара оператора далеч под тях да включи задвижваната с тежести макара.

— Известно ли е вече нещо за самоличността на Непознатия? — попита Лоррек, докато чакаха.

— Поне аз не съм чувал. Но съм сигурен, че е въпрос само навреме.

До този момент дори пътуващите търговци не бяха успели да разпознаят, лежащия в безсъзнание мъж и предполагаха, че идва от много далеч, навярно от крайбрежните, селища или даже от Долината. „Никой в Доло не познаваше и Мелина, когато пристигна преди толкова много години, носейки препоръчително писмо и бебе със себе си. Склонът е по-голям, отколкото сме свикнали да смятаме.“

Г’кекът въздъхна.

— Скоро трябва да решим дали няма по-добре да изпълним дълга си към пациента, ако сега, след като се стабилизира, го пратим за преглед в…

Клетката потрепери, после започна бързо да се спуска надолу, като прекъсна Лоррек по средата на изречението.

„А, ясно — помисли си Нило, докато проследяваше с поглед как лифтът изчезва под натежалите от мъх клони. — Това обяснява мърморенето. Сара не иска да пратят любимеца й при специалистите в гр. Тарек — въпреки че се оплаква от прекъсването на работата й.“

Дали изобщо някога щеше да се промени? Последния път, когато грижовните инстинкти на Сара бяха взели връх — беше помогнала на един оздравяващ книговезец в Библос, — се стигна до любовна връзка, завършила с трагедия, скандал и отчуждаване от гилдията й. Нило се надяваше, че този цикъл няма да се повтори.

„Дори сега тя би могла да постигне всичко — и да си върне мястото, и да се омъжи за уважаван мъдрец. Наистина, никога не съм харесвал онзи кисел Тейн, но той може да й предложи по-сигурен живот, отколкото би имала с нейния деликатен любим. Във всеки случай, ще може пак да си се занимава с науката и в същото време да ми направи няколко внучета.“

Дребното шимпанзе първо се шмугна в къщата.

— Ти ли си, Прити? — извика от сенките гласът на Сара. — През цялото време само ме прекъсват, но ми се струва, че най-после се справих с онзи интеграл. Защо не му хвърлиш един по…

Разнесе се глух звук. От голям топ хартия, метнат върху маса.

— А, хартията. Чудесно. Я да видим какво ни е пратил този път старецът.

— Каквото и да прати старецът, все ще е достатъчно добро за човек, който не си плаща за него — измърмори Нило и бавно се затътри навътре, докато очите му се приспособяваха. В сумрака видя, че дъщеря му се изправя от бюро, покрито с тетрадки и неясни символи. Кръглото лице на Сара разцъфна в усмивка, която той винаги бе намирал за красива, макар че нямаше да е зле, ако, тя бе наследила повече черти от майка си.

„Моето лице и безумието на Мелина. Смесица, която не бих искал да открия в едно сладко девойче.“

— Татко! — затича се да го прегърне тя. — Толкова ми помогна!

Подстриганата й като на момче черна коса миришеше на моливен прах и на мехлемите на Пзора.

— Несъмнено. — Той намръщено погледна към бъркотията в жилището й. С този дюшек до бюрото й положението беше станало още по-лошо. Купчини текстове, някои с емблемите на голямото библоско съкровище, лежаха сред бележки по „новата насока“, която бяха приели проучванията й, съчетавайки математика и лингвистика, освен всичко останало, разбира се.

Прити взе един от листовете на Сара и се намести на табуретката. Докато преглеждаше последователно редовете от символи, шимпанзето подръпваше долната си устна — безмълвен сътрудник в тайнствено изкуство, което Нило никога нямаше да проумее.

Той хвърли поглед към спалната платформа. Слънчевите лъчи огряваха одеяло, под което се очертаваха два големи крака.

— И двете момчета заминаха и реших да дойда да видя как си.

— Ами, добре съм, както виждаш. — Тя махна с ръка, сякаш окаяната дървесна къща представляваше образец за идеален дом. — И имам Прити, за да се грижи за мен. Хей, през повечето дни даже не забравям да се храня!

— Е… — измърмори той. Но Сара го беше хванала за ръка и нежно го насочваше към вратата.

— Ще ти дойда на гости утре — обеща тя, — когато Лоррек и старият Смрадливко ме помолят да не им се пречкам. Ще идем да си похапнем славно в „Белонна“, искаш ли? Даже ще си облека чиста рокля.

— Ами… ще е чудесно. — Нило замълча за миг. — Просто запомни, че старейшините ще ти определят помощници, ако всичко това започне да ти отнема прекалено, много време и усилия.

Тя кимна.

— Зная как ти изглежда, татко. „Сара пак е луднала“ — нали така? Е, не се притеснявай. Този път е различно. Просто смятам, че мястото е идеално, за да не се инфектират онези ужасяващи рани…

От задната страна на къщата се разнесе глух стон. Сара се поколеба, после вдигна ръка.

— Веднага се връщам.

Нило я проследи с поглед как припряно се втурва към покритата веранда, сетне привлечен от любопитство, сам я последва.

Прити бършеше челото на ранения непознат. Тъмните му, треперещи ръце се протягаха напред, сякаш се мъчеше да отблъсне нещо ужасно. Синкави белези осейваха кожата му, а през марлята, залепена до лявото му ухо, се процеждаше жълта течност. Последния път, когато Нило го бе видял, кожата му имаше пепелявата бледност на приближаваща се смърт. Сега очите с почти плътно черни ириси като че ли пламтяха от ужасна страст.

Сара хвана ръцете на ранения и настоятелно му заговори, като се опитваше да успокои неочаквания му пристъп. Но чужденецът я сграбчи за китките и я стисна толкова силно, че тя извика. Нило се втурна към нея и напразно се помъчи да отвори яките пръсти, впили се в ръцете на дъщеря му. — Джи-джи-джи-доу! — със заекване произнесе непознатият, като дърпаше Сара към пода.

В този момент небето се разцепи.

Яростен рев разтвори капаците на прозорците и събори глинените съдове от лавиците в кухнята. Сякаш бутнато от огромна ръка, цялото дърво гару се наклони и повали Нило. С кънтящи уши, баща и дъщеря се вкопчиха в летвите на пода, докато дървото продължаваше да се люлее. През зейналия прозорец майсторът хвърли поглед към земята долу. Съдините в кухнята продължаваха да се изсипват от лавиците. Мебели се плъзгаха към отворената врата. Застанала насред вихър от въртящи се във въздуха листове хартия, Прити пищеше. Широко отворил очи, непознатият й пригласяше с вой.

„Дали не е ново земетресение?“ — успя смаяно да си помисли Нило.

Дървото ги мяташе насам-натам като зърна в дрънкалка. Тези ужасни мигове им се сториха цяла вечност… а трябва да бяха продължили най-много минута.

За тяхно удивление, къщата се задържа в процепа между двата клона. Надупченият ствол на дървото вибрираше, когато воят в черепа на Нило най-после стихна, последван от вцепенена тишина. Той неохотно позволи на Сара да му помогне да се изправи. Двамата заедно отидоха при непознатия, който се бе вкопчил в перваза на прозореца с побелели от стискане пръсти.

Гората се беше превърнала в ураган от прах и летящи листа. За огромна изненада на Нило, нямаше нито едно съборено дърво. Той потърси с поглед големия язовир и видя, че е издържал, слава Богу. Воденицата изглеждаше непокътната…

— Виж! — ахна Сара й посочи на югоизток над гората.

Високо в небето тънка бяла следа се точеше там, където въздухът бе разцепен от нещо огромно и светкавично — нещо, което продължаваше да, блести в далечината покрай заобикалящите долината склонове, устремило се към покритите със сняг върхове на Ръбатата планина. Толкова нависоко и бързо — толкова арогантно заплашително, — че изглежда нямаше нужда Нило да изрича на глас страховете си. Същият страх се четеше и в очите на дъщеря му.

Все още впил поглед в далечния отслабващ проблясък, непознатият изпусна зловеща въздишка. Сякаш споделяше тревогата им, но по изтощеното му лице нямаше и следа от изненада.