Дейвид Брин
Звездният риф (6)

Аскс

Слушайте, пръстени мои, песента, която пея. Нека нейните пари се издигнат сред вашите същини и потънат като капки восък. Тя се носи на много гласове, аромати и сили на времето. Тъче се като г’кекски гоблен, лее се като хуунска ария, препуска и лъкатуши като урска легенда и в същото време неотклонно продължава да се разгръща като страници на човешка книга.

Разказът започва в мир.

Беше пролет, в началото на втория лунен цикъл на хиляда деветстотин и трийсетата година от престъпното ни изгнание, когато в нашето небе неканени се появиха ротените. Блестящи като слънцето в тяхното съвършенство от въздух и етер, те разкъсаха булото на нашето убежище във възможно най-неподходящия момент — по време на пролетния събор на племената близо до благословените подножия на Яйцето на Джиджо.

Бяхме се събрали там, както толкова пъти след Изплуването, за да чуем великата музика на Яйцето. Да открием насоки. Да разменим плодовете на различните си таланти. Да решим споровете, да се състезаваме в игри и да подновим Общностите. И над всичко, да потърсим начин максимално да ограничим вредите, нанасяни от нашето злополучно присъствие на този свят.

Съборът — време на вълнение за младежта, на работа за умелите и на сбогуване за онези, които наближават свършека на годините си. Вече се бяха разпространили слухове-поличби, — че това събиране ще е важно. Наред с мъдреци и скитници, подкупници и техници, много обикновен народ на два, четири и пет крака — а също на колела или пръстени — последва ударите на барабаните по все още замръзналите планински пътеки, за да стигне до свещените поляни. Всяка от расите многократно бе усетила трусовете — по-силни от всички останали, откакто, разпръсквайки гореща пръст, Яйцето бе изскочило от майчината почва на Джиджо, а после се бе успокоило, за да сложи край на страстите и да ни обедини.

А, Съборът.

Това последно поклонение може все още да не е придобило ясни очертания в паметта ви. Но опитайте се да си спомните как бавно качихме вече остарелите си пръстени на кораба в Далечното влажно светилище, как минахме покрай блестящия Спектрален поток и Равнината на острия пясък.

Нима не ви се стори, че тези познати чудеса избледняха, когато стигнахме до Голямото блато и го открихме цялото, в цветове? Нещо, което се вижда само веднъж за цял един трекски живот. Море от багри — цъфтящо, даващо плод и вече умиращо пред сетивата ни. Ние, пътниците, се прехвърлихме от кораба на гемия и заплавахме сред остри аромати, под обсипания с милиони венчелистчета силфов покров.

Нашите спътници приеха това като поличба, нали, пръстени мои? Човеците сред нас приказваха за тайнствената Ифни, капризната, чиито присъди невинаги са справедливи, но задължително са изненадващи.

Спомняте ли си други гледки/преживявания? Селата на тъкачите? Мулк-паяците и ловните лагери? И накрая онова мъчно изкачване — извиване след извиване на нашите напрягащи се крачни възглавнички — през Прохода на дългите сенки, за да стигнем до тази зелена долина, където преди четири трекски поколения изригнали гейзери и затанцували дъги, за да възвестят изплуването на тъмното Яйце.

Спомнете си сега хрущенето на вулканичния чакъл и как завибрира иначе покорният рюк-симбионт върху пръстена, който изпълнява ролята на наша глава, упорито отказвайки да легне върху очните ни отвори, така че пристигнахме в лагера с открито лице, без маска, докато деца и от Шестте раси припкаха наоколо и викаха: „Аскс! Аскс! Аскс, трекът, дойде!“

Спомнете си другите Високопоставени мъдреци — колеги и приятели, — които се появиха от палатките си, за да се приближат с вървене, плъзгане или търкаляне и да ни приветстват с това обръщение. Название, разглеждано като постоянно отнасящо се до „мен“ — измислица, която ме развеселява.

Спомняте ли си всичко това, пръстени мои?

Е, търпение тогава. Спомените се втвърдяват като капки восък, които покриват вътрешната ни същина. Веднъж попаднали там, те никога не могат да бъдат забравени.

В онзи участък от небето на Джиджо, който е най-далеч от слънцето, се вижда силен блясък. Казано ни е, че това е рядко явление на световете в списъка на Великите галактики, ефект на въглеродни зърна — същите, които изсипва кухата градушка — зърна, пратени от Измунути, яростно блестящото звездно око в съзвездието, което човеците наричат Мъките на Йов. Твърди се, че преди да изгорят и заровят корабите си, нашите предци проучили тези особености на новия си дом.

Твърди се също, че те просто „прегледали всичко“ в един преносим клон на Галактическата библиотека, преди да предадат дори това съкровище на пламъците в деня, наречен „Окончателното оставане“.

В онази пролетна утрин, когато другите мъдреци излязоха, за да посрещнат нашите пръстени, наричайки ни/мен Аскс, не валя кух град. Когато се събрахме под един от навесите, „аз“ научих, че не само нашият рюк е станал неспокоен. Дори търпеливият хуун не можеше да овладее своя помощник-преводач. Така че ние, мъдреците, проведохме съвета си без своите малки симбионти, като се разбирахме помежду си единствено с думи и жестове.

От всички онези, чиито предци са избрали безнадеждното изгнание на този свят, г’кеките са най-старши. Затова на Вуббен се падна ролята Говорител на разпалването.

— Виновни ли сме за загиването на песноидите? — попита Вуббен и обърна всяко от очите си в различна посока. — Яйцето изпитва болка в полето на живота винаги, когато бъде загубен потенциал.

— Хрррм. Ние напълно оспорваме това мнение — възрази хуунският софик Фхуун-дау. — Ларк и Утен говорят за упадък. Песноидите все още не са изчезнали. На остров Юкун са останали малко.

Лестър Камбъл, мъдрецът-човек, се съгласи с него.

— Дори да няма надежда за тях, песноидите са само един от безбройните видове изкоренители. Няма причина да ги смятаме за особено надарени.

Ур-Джах отвърна, че много отдавна и много далеч оттук собствените му предци били малки изкоренители.

Лестър отстъпи с поклон.

— И все пак ние не сме отговорни за възхода и упадъка на всеки вид.

— Откъде знаеш? — настоя Вуббен. — Ние, които не притежаваме повечето инструменти на науката и сме оставени от егоистичните си предци да се препъваме в мрака, не можем да знаем каква недоловима вреда нанасяме, като стъпваме върху някое листо или изхвърляме отпадъците си в ями. Никой не е в състояние да предвиди за какво ще ни бъде търсена отговорност, когато настъпи Денят. Ще бъдат съдени дори глейвърите, в днешното им състояние на невинност.

Тогава нашата престаряла мъдра кхюин, която наричаме „Остра като нож прозорливост“, наведе синята си коруба. Разнесъл се от единия й хитинов крак, гласът й беше тих като шепот.

— Яйцето, нашият дар в пустошта, знае отговорите. Истината е неговата награда за открития разум.

Смирили се пред нейната мъдрост, ние потънахме в съзерцание.

Вече излишен, неспокойният рюк се смъкна от челото ни и се намести по средата, обменяйки ензими. Ние подехме тих ритъм, в който всеки от мъдреците внасяше своя хармония — на дишане и туптящи сърца.

Пръстени мои, спомняте ли си какво се случи тогава?

Тъканта на нашия съюз се развълнува от кънтящи екоти, арогантно издавани от кораба на ротените, за да изтъкнат неговата зловеща мощ, още преди да е пристигнал.

Ние се изправихме да погледнем стъписани към разкъсаното небе.

Скоро мъдреци и членове на клановете разбраха, че Денят най-после е настъпил.

Децата на падналите никога не избягват отмъщението.