Дейвид Брин
Звездният риф (25)

Аскс

Кой би могъл да си представи, че роботът е в състояние да прояви изненада? Но нима не доловихме характерното потреперване в отговор на лъжата на Вуббен? Спонтанна измама, измислена поради внезапно наложила се необходимост от Ур-Джах и Лестър, чиято находчивост прави топлокръвните им племена горди?

Първите свитъци — само десет килодуми, гравирани върху полимерни пръчки от първите г’кекски заселници — предупреждавали за няколко начина, по който това проклятие може да се стовари от небесата. Глейвъри, хууни и кхюини добавили нови свитъци, отначало ревностно пазени, а по-късно — когато Общностите бавно започнали да се оформят — и разменяни. Накрая пристигнал и човешкият клан и донесъл изобилния си дар от хартиени книги. Но дори Великото отпечатване не било в състояние да обхване всички възможности.

Сред вероятните перспективи била тази, че натоварените с налагане на карантини Галактически институти някой ден ще ни открият. Или че гигантски крайцери на велики кланове-патрони ще видят нашето престъпление, ако/когато ослепителното око Измунути престане да плюе своя вятър от прикриващи ни иглички.

Чудехме се също какво ще правим, ако над някой от нашите градове се появи огромен сферокораб на дишащите водород занги и накаже престъплението ни със смразяващи пари. Обсъждахме тези и много други вероятности, нали, пръстени мои?

Но рядко се замисляхме над това, с което накрая се сблъскахме — пристигане на престъпници.

Ако някога на Джиджо дойдат злодеи, разсъждавахме ние, защо ще им е да ни се откриват? С цял свят на разположение, в който да търсят богатства, нима изобщо щяха да се унижат да забележат колибите на няколко груби дивака, отдавна прехвърлили древната си слава и свили се в най-мъничкото ъгълче сред огромните простори на Джиджо?

И все пак, те бяха дошли при нас явно, което ни ужасяваше.

Пратеникът-робот обмисля изявлението на Вуббен в продължение на десет дури, после отвърна с един-единствен напрегнат въпрос:

— Вашето присъствие на този свят, нима е (въпрос) случайно?

Спомняте ли си, пръстени мои, краткото вълнение, което премина по свързаните ни мембрани? Господарите на робота бяха изненадани! Противно на всякаква логика или съотношение на силите, за момента инициативата беше наша.

Вуббен скръсти две от очните си стълбчета в жест на любезна отчужденост.

— Вашият въпрос, той намеква за съмнение.

Нещо повече от съмнение, той предполага сериозни предположения за нашия произход.

Тези предположения — не е ли възможно да поставят на шиите на предците ни оковаващо подозрение?

(Въпрос) подозрение за ужасни престъпления?

Колко гъвкава беше заблудата на Вуббен. Като мрежа на мулк-паяк. Той не отрича нищо, не изрича явна лъжа. Но само какво загатва!

— За прошка за (непреднамерените) обиди ние молим — припряно отвърна машината. — За потомци на корабокрушенци, за такива ви взехме. Злочест трябва да е бил на предците ви общият кораб. Загубил се по време на някоя благородна мисия, в това изобщо не се съмняваме.

Сега те бяха лъжците, в това пък ние изобщо не се съмнявахме.