Дейвид Брин
Звездният риф (118)

Аскс

Само допреди няколко кратки дури екотът на битката раздираше земята.

От небето се сипеха огнени мълнии, които шибаха Шестте, непотърсили някъде убежище.

Лееше се стопен трекски восък или избухваше в пламъци, запален от небесните лъчи.

О, пръстени мои, какви образи се крият прегорени из цялата ни трепереща същина!

Мъртвите.

Умиращите.

Благоразумните, които избягаха.

Героите, които дойдоха.

Техните маскировъчни туники сега са целите в кал и вече не са толкова незабележими. Млади дървесни фермери и магаретари. Прости гледачи от ферми за раци. Аматьори. Неподготвени след поколенията на мир, които сега безмълвно потръпват, докато превързват ужасните им рани или докато животът се оттича от тях. Те понасят страданието с твърдата решителност на ветерани и мъките им са облекчени от една-единствена утеха.

Победата.

Нима беше едва вчера, пръстени мои, когато се опасявахме за Общностите? Когато се опасявахме, че могат да се разпаднат от завистливата омраза, умело подхранена от звездните дяволи?

Тази страшна участ може би все още не е напълно отминала, наред с хиляди други ужаси. Но не и днес. В момента арогантните чуждоземци са пленници, които гледат с разширени от изненада очи, лишени от божествените си оръдия, а адските им роботи са унищожени от грубите стрелящи тръби на храброто ни опълчение.

Може би не е далеч денят на възмездието. То може да се спусне от безмилостното небе във всеки момент.

И все пак сме ободрени. Изпитваме облекчение. Времето на двусмислиците свърши. Край на тънките игри на заблуди и инсинуации. Край на преструвките и интригите. Заровете на Ифни са разклатени и хвърлени. И сега се търкалят по свещената земя на Джиджо. Когато спрат, вече ще знаем.

Да, втори мой пръстен. Ти си прав да отбелязваш това. Не всеки споделя мрачната възвисеност. Някои виждат в последните събития причина за нихилизъм. Възможност да уредят стари вражди или да разпространят беззаконие по земята.

Едно шумно малцинство — „Приятели на ротените“ — иска да освободим Ро-кен. Съветват ни да се проснем по очи пред божествената му милост.

Други призовават веднага да довършим пленниците.

— Звездният кораб може да има средства за откриване на изчезнали членове на екипажа — заявяват те, — навярно по мозъчните излъчвания или по телесни имплант. Единственият начин да сме сигурни е да смелим костите им и да разпръснем праха им в лавата!

Може би тези и останалите прибързани групи щяха да мислят друго, ако им беше казана цялата истина. Само ако ние, мъдреците можехме да им разкрием вече подготвените планове. Но тайните са несправедливи по същността си. Затова запазваме нашия мир.

На народа на Шестте ние казваме само това:

— Вървете си вкъщи. Погрижете се за камуфлажните решетки и маскировъчните мрежи. Пригответе се за бой, ако можете. И да се скриете, ако се наложи.

Въдете готови да умрете.

И над всичко, запазете вярата в своите съседи… в Свитъците… в Джиджо.

И чакайте.

Сега нашите оцелели бързат да разглобят павилионите, да съберат ценните вещи и да отнесат ранените на носилки. Деца от всички раси прекарват една свещена мидура в почистване на Поляната от всеки отпадък, който успеят да открият. Уви, тази мидура е единственото, което можем да отделим за традицията. Няма да има празнична церемония по смилане. Няма да има тържествен керван, откарващ завързаните с панделки сандъци до морето и корабите — най-веселата част от всеки Събор.

Толкова жалко.

Така или иначе, ще са необходими цели поколения, за да откарат с магарета останките от унищожената станция на чуждоземците. Тази задача трябва да почака отминаването на кризата. Ако оцелее някой от нас.

Пленниците са унили. Керваните поемат към равнините, горите и морето като потоци сетивен восък, пълзящи в течна припряност да избягат от огън.

Слънцето също се скрива. Сега ослепително ярки звезди огряват тези огромни владения, наречени Вселената. Царство, отритнало Шестте, но из което нашите врагове се скитат, когато пожелаят.

Малцина от нас остават в тази свещена долина да чакат звездния кораб.

Съгласни ли сме, пръстени мои? Да останем край Светото яйце, да отпуснем основата си върху твърдия камък и да усещаме сложните вибрации нагоре по мазната си същина?

Да, далеч по-добре е да останем тук, отколкото да тръгнем надолу по някоя стръмна, скалиста пътека, влачейки старата си купчина към илюзията за безопасност.

Ние ще останем и ще говорим от името на Общностите, когато пристигне големият кораб.

Той идва сега, носи се с рев от запад, където неотдавна избяга слънцето.

Подходяща замяна — корабът гневно лети и излъчва сияние, което посрамва дневната светлина, шари из долината с огнени, педантични лъчи: Първо разглежда разрушената станция, после и всичко наоколо.

Търси онези, които са останали от нея.