Дейвид Брин
Звездният риф (94)

Легенди

Всеки, който пътува с речен кораб и слуша властния бас на хуунски кърмчия, знае нещо за процеса, превърнал ги някога в пътуващи сред звездите същества.

Защото името на расата им очевидно произхожда от този звук. Според легендата, техните патрони гутхатсите, които осиновили и ъплифтирали предразумните хууни, останали очаровани от музикалната им дарба. Докато усъвършенствали речта, разума и другите тънкости, гутхатсите също подсилвали пронизителния, вибриращ, екот, който излиза от хуунската гръклянна торбичка, за да могат да обогатят зрялата възраст на клиентите си, когато те поемат отговорностите си в галактянското общество.

Така хууните щели да станат по-добри патрони, предвиждали гутхатсите, когато дойдел техният ред да предадат дара на мъдростта и да продължат един милиард годишния цикъл на интелекта в Петте галактики.

Днес ние познаваме хуунските си съседи като търпелив, разбран народ, бавно гневящ се, макар и храбър в тежки моменти. Трудно е да съпоставим този образ с реакцията на урските и по-късно на човешките заселници, когато за пръв път научили, че Високите са дошли на Джиджо — реакция на враждебност и страх.

Каквито и да са били първоначалните причини за тази омраза, скоро тя отслабнала, а после изчезнала само заедно поколение. Каквито и вражди да са разделяли нашите богоподобни предци, ние на Джиджо не ги споделяме. В последно време е трудно да открием сред Шестте някой, който може да заяви, че не харесва хууните.

И все пак, остава една загадка — защо изобщо са се заселили на Джиджо? За разлика от другите раси от Шестте, те не разказват истории за преследване, нито дори за търсене на пространство за възпроизвеждане. Когато ги питат защо тайнокорабът им, въпреки всички трудности, се е насочил към това скрито убежище, те свиват рамене и не могат да отговорят.

Едно-единствено загатване може да се открие в Свитъка на Изкуплението, където четем за разпит, проведен от последния глейвърски мъдрец, запитал хуунски заселник от първото поколение защо е дошъл народът му и получил следния дълбоко умблиран отговор:

„В тези (скрити) небеса дойдохме ние (с надежда) търсейки.

С (искрено) желание да открием (оплакваните) прешлени на (загубена) младост.

Тук бяхме пратени по съвета на — (мъдри, тайни) оракули.

Но не беше (опасното) пътуване напразно. Защото вижте какво с (радостна) изненада вече спечелихме.“

Казва се, че тогава хуунският заселник посочил към груб сал, направен от бамбукови стволове, намазани помежду си с дървесен сок, за да не пропускат вода — първият предшественик на всички плавателни съдове, заплавали след него по реките и моретата на Джиджо.

От нашата перспектива хиляда години по-късно е трудно да се изтълкува значението на всичко това. Може ли който и да е от нас днес да си представи нашите рунтави приятели без кораби? Ако пък опитаме да си представим как пътуват в космоса със звездни кораби, можем ли да ги видим по друг начин, освен да надбягват бурите и приливите, напредвайки между планетите, с кил, гребла и платна?

Не следва ли от тази логика, че и урсите някога са препускали из галактическите степи и звездните ветрове са развявали опашките им? Или че който и да е звезден кораб, създаден от човеци, трябва да напомня на дърво?

Из „Преоценка на джиджоския фолклор“ от Ур-Кинтун и Хърман Чанг-Джоунс,

Тарекски градски печатници, година 1901 от началото на Изгнанието