Дейвид Брин
Звездният риф (82)

Рети

Мрачно, влажно, задушно.

На Рети не й харесваше в пещерата.

Може би сърцето й туптеше така заради застоялия, прашен въздух. Или заради болезнените драскотини по краката й от спускането по лъкатушещия улей до тази подземна пещера, до която водеше тесен отвор в скритата под бамбука скала.

Или пък я изнервяше това, че от всички страни постоянно пълзяха различни сенки. Всеки път, когато Рети се обръщаше към тях с фенера си, те се оказваха купчини студен, мъртъв камък. Но някакъв тихичък глас сякаш казваше: „Всеки път… досега! Но зад следващия завой може да се спотайва истинско чудовище.“

Тя стисна зъби и се насили да не го слуша. Всеки, който я наречеше страхливка, беше лъжец!

„Нима страхливците се промъкват нощем на мрачни места? Или правят неща, които са им забранили всички тлъсти шефове на Шестте?“

В торбичката на колана й се гърчеше мъничко телце, Рети пъхна ръка под обточения с козина капак, за да погали въртящото се същество.

— Не се плаши, мъниче. Това е просто голяма дупка в земята.

Към нея се повдигна тясна глава на гъвкава шия и на слабата светлина на пламъка проблеснаха три очи.

— аз не плаши! — възрази писклив гласец. — тъмно добро! на равнини мъж-урс обича дупки скрити, докат намери топла съпруга!

— Добре, добре. Не исках да кажа…

— аз помага нервна съпруга!

— Кого наричаш нервна бе, ти, малък…

Рети замълча. Може би трябваше да остави съществото да се чувства необходимо, ако това му помагаше да овладява собствения си страх.

— ру! не толкоз силно! — извика урсът и ехото отекна по черните тунели. Рети бързо го пусна и погали разрошената му грива.

— Извинявай. Виж, обзалагам се, че вече приближаваме, затова недей да приказваш толкова много, става ли?

— става, аз млъква, съпруга също прави!

Рети стисна устни. После гневът й премина във внезапно желание да се засмее. Който казваше, че мъжките урси не са умни, трябва никога да не бе срещал „съпруга“ й. През последните дни той дори беше променил акцента си и подражаваше на нейния говор.

Тя вдигна фенера и продължи напред по извития тунел, заобиколена от проблясването на странни минерални образувания, които отразяваха светлината с безбройните си искрящи страни. Навярно би било чудесно да ги погледа, ако в момента не я интересуваше едно-единствено нещо. Трябваше да вземе един предмет. Нещо, което някога за кратко бе притежавала.

„Моят билет за напускане на това блато.“

Отпечатъците от стъпките на Рети изглежда бяха първите по тази пръст — което не беше изненадващо, тъй като само кхюините, наред с неколцина човеци и урси, имаха куража да се спускат под земята, а тя бе по-дребна от повечето от тях. С известна доза късмет този тунел щеше да я отведе до много по-голямата пещера, в която няколко пъти беше видяла да влиза Лестър Камбъл. Да следи главния човешки мъдрец бе единственото й занимание, като в същото време отбягваше групата от ядосани мъже и жени, които искаха да им помогне да прекосят планината. Щом разбра със сигурност къде прекарва нощите Камбъл, тя прати урса да претърси гъсталаците и накрая той откри този отвор, заобикалящ охранявания главен вход.

Мъничето вече се бе оказало много полезно. За изненада на Рети, брачният живот не беше толкова лош, щом веднъж свикнеш с него.

Налагаше й се да преодолява нови теснини. От време на време трябваше да се промъква странично или да се спуска по тесни улеи, което караше мъничето да се оплаква, притиснато в торбичката. Зад бледия жълт кръг светлина, които хвърляше фенерът, тя чуваше тихото звънтене на капки вода в черни локви, бавно извайващи странни подземни фигури от минералните сокове на Джиджо. С всяка крачка Рети се бореше с тежестта в гърдите си и се опитваше да не обръща внимание на нервното си въображение, което я рисуваше попаднала в извитите вътрешности на някакво огромно заспало чудовище. Каменната утроба заплашваше да я притисне от всички страни, да затвори находите и после да я смели на прах.

Скоро пътят се стесни до хоризонтален проход, който беше тесен дори за нея. Трябваше да прати мъничето напред, преди да се опита да мине през тунела, бутайки фенера пред себе си.

Мъничките копитца на урса затракаха по твърдия варовик. Скоро тя чу дрезгав шепот.

— добро! дупка отваря се още малко натам, ела, съпруго, по-бързо!

Гълченето му едва не я накара ядосано да изсумти — не особено благоразумна идея, тъй като бузите, носът и устата й бяха целите в дращеща прах. Като изви тяло, за да мине зад следващия завой, тя внезапно изпита увереност, че стените се движат!

Спомни си какво бе разказал за този район братът на Дуер, когато на път към Поляната минаха покрай димящи серни отвори. Ларк го бе нарекъл земя на земетръсите и очевидно смяташе това за нещо хубаво!

Докато неспокойно се извиваше, хълбокът й заседна между скалите.

„Хваната съм!“

Мисълта, че е попаднала в капан, изтръгна от напуканите й устни тих стон. В същото време тя яростно се мъчеше да се освободи и болезнено удари коляното си. Светът наистина започваше да се затваря около нея!

Челото й се блъсна в скалата и болката замъгли очите й. Фенерът се изхлузи от пръстите й и едва не падна на земята.

— спокойно, съпруго! стига! спирай!

Думите рикошираха в стената на паниката й. Рети упорито продължи да се дърпа, като стенеше и напразно се мъчеше да се отскубне… докато…

Нещо в нея прещрака. Тя рязко се отпусна и с примирение остави планината да прави с нея каквото иска.

Мигове след това стените сякаш чудодейно престанаха да се движат. Или през цялото време си бе представяла всичко?

— сега по-добре? хубав-хубав. сега движи ляв крак… ляв! хубав, стига сега. добре, обърни друга страна, до-о-о-о-о-обра съпруга!

Тъничкото му гласче бе сламката, за която Рети се хвана през няколкото дури — цяла вечност, — необходими й, за да се освободи. Накрая каменният проход я пусна и тя се плъзна върху пясъка, сякаш се изхлузваше от каменна утроба.

Когато вдигна поглед, мъничето прегръщаше фенера в двете си ръце и се покланяше с подгънати предни крака.

— добра смела съпруга! никой съпруга никога като удивителна моя съпруга!

Този път Рети не успя да се сдържи. Тя притисна длани към устата си, но въпреки това изтръгналият се смях отекна от набраздените стени. Минал през гребена на сталактитите, той се върна като стотици тихи екоти на радостта й, че е жива.

 

 

Мъдрецът съзерцаваше нейната птица!

Той се взираше в нея, пишеше нещо в тетрадката си, после бърникаше вътре с някакъв блестящ инструмент.

Рети кипна. Златистозелената машина беше нейна. Нейна! Бе я преследвала от южните тресавища до Ръбатата планина, спаси я от алчния мулк-паяк, спечели я с потта, мъките и мечтите си. Тя щеше да реши кой, ако изобщо някой трябваше да я проучва.

Така или иначе, какво щеше да постигне един дивашки шаман с грубите си стъклени лещи и прочее? Инструментите, които лежаха до птицата, може би щяха да впечатлят старата Рети, която си мислеше, че лъкът на Дуер е толкова страхотен. Но след срещата с Беш, Ран и другите звездни човеци всичко се бе променило. Сега тя знаеше — въпреки цялото си високомерие, Лестър Камбъл бе точно като Джаз, Бом или който и да е от другите идиоти по Сивите хълмове. Тъпи самохвалковци. Побойници. Винаги взимаха нещата, които не им принадлежаха.

Под яркия пламък на огледална маслена лампа Камбъл прелистваше някаква книга. Страниците пращяха, сякаш не бяха обръщани от дълго време. Спотаила се върху една скала високо на стената на пещерата, Рети не можеше да види много. Не че така или иначе можеше да чете. Повечето страници май бяха заети с рисунки на много къси пресечени линии. Нищо не напомняше на птица.

„Хайде, мъниче — неспокойно си помисли тя. — Разчитам на теб!“

Поемаше голям риск. Мъничкият урс я бе уверил, че може да се справи, но ако се загубеше, докато се промъкваше от другата страна? Или забравеше откъде е тръгнал? Рети щеше да побеснее, ако с мъничето станеше нещо.

Помощникът на Камбъл се изправи и излезе от залата, навярно пратен с някаква поръчка или се оттегляше за през нощта. И в двата случая това беше съвършеният момент. „Хайде, мъниче!“

— ти мъдър господин човек? — прозвуча слаб гласец.

Рети погледна надолу и видя мъничето, което нервно потропваше до крака на стола на Лестър Камбъл.

— Хм? Какво е това? — попита Лестър. Мъничето отскочи, когато столът изскърца, бутнат назад. Мъдрецът объркано започна да се оглежда наоколо.

— съобщение за мъдър човек! съобщение от мъдра баба урс, Ур-Джах!

Сега Камбъл погледна надолу, първо удивен, а после весело заинтригуван.

— Да, малкия? А как мина покрай пазача?

— пазач оглеждал се за опасност, гледал точно край мен. аз опасност?

Малкият урс се засмя, подражавайки на нервното кикотене на Рети. Тя се надяваше, че Камбъл няма да открие приликата.

Мъдрецът сериозно кимна.

— Не, предполагам, че не. Освен ако някой не те ядоса, приятелю мой, което ще се помъча да не направя. Кажи сега, какво е това съобщение по никое време?

Мъничето за миг затанцува с копитца и драматично вдигна двете си ръце.

— спешно време за разговор, гледа мъртво пиле после! върви сега Ур-Джах. веднага!

Рети се уплаши, че тази настоятелност може да събуди подозрение. Но оплешивяващият човек незабавно остави инструментите си и се изправи.

— Добре тогава, да вървим.

Надеждите на Рети изгряха, после се стопиха, когато Камбъл взе птицата с двете си ръце.

„Не! Остави я!“

Сякаш подтикнат от напрегнатата й мислена заповед, мъдрецът спря, поклати глава и остави машината обратно, като вместо нея взе записките си.

— По-късно, Макдъф — каза на мъничето той и направи широко движение с едната си ръка.

— велик мъдрец казва какво? — наклони глава урсът.

— Казах… а, няма значение. Неясна алюзия. Предполагам, че просто съм уморен. Да ви нося ли, сър?

— не! аз води мъдър човек, върви насам! насам! — И мъничето припряно заподскача, като нетърпеливо го изчакваше и на няколко пъти се връщаше, докато мъдрецът тежко вървеше след него.

Когато и двамата изчезнаха в тунела, който водеше към главния вход, Рети светкавично се спусна по стръмната, ронеща се стена от варовик, докато не падна по задник върху пода на лабораторната пещера. Тя се изправи и забърза към масата, върху която лежеше нейната птица, обезглавена още от битката с робота на нашествениците.

Гръдта й беше отворена като печено говедо на празник и разкриваше блестящи като накити вътрешности, каквито Рети никога преди не бе виждала. „Какво е направил този смрадливец, изкормил я е като стадно пиле? — Тя сподави пристъпа си на ярост. — Ран може да не ми плати, ако глупаците са я развалили с бърникането си.“

Погледна по-отблизо. Отворът беше прекалено чист, за да е направен с нож. Всъщност, когато колебливо докосна гръдния кош на птицата, той като че ли плавно се завъртя по линията, която продължаваше да е свързана с тялото — като закачената на панти врата, която бе видяла на един голям шкаф и на която се бе дивила по време на посещението си в медицинската палатка на пиратите.

„Разбирам. Просто се затваряш ето… Така.“

Тя завъртя малката част и накрая я затвори с решително изщракване.

Рети веднага се разкая за припряността си. Повече нямаше да има възможност отблизо да погледне дребните джунджурии вътре. „О, добре. Тъй или иначе, не е моя работа — помисли си тя и взе трофея си. — Поне не се преструвам, че съм нещо друго, освен преждевремка и дивачка.

Макар че не задълго. Веднъж щом се махна от Джиджо, ще се изуча. Ще се изуча, да!“

Птицата беше по-тежка, отколкото си спомняше. За миг сърцето й преля от радост. Бе си върнала съкровището! Тя пъхна тежката машина в торбичката си, заобиколи покритата с разхвърляни книги маса и забърза по същия път, по който бяха поели мъничето и Лестър Камбъл, нормална пътека, по която човек можеше да върви изправен в цял ръст и която водеше към външния свят.

 

 

Пътят беше осветен от малки лампи, висящи на тънка бамбукова тръба, която бе закрепена със скоби за стената. Пламъчетата хвърляха зловеща синкава светлина, която оставяше големи мрачни участъци между лампите.

Влажността започна да отслабва и силното ехо утихна. Скоро момичето чу напред гласове… Лестър Камбъл разговаряше с друг човек. Рети пристъпи на пръсти и надзърна зад следващия завой. Човешкият мъдрец приказваше с пазача на пещерата, който с раздразнение гледаше надолу към мъничето.

— Патрулните оси могат да спрат и най-малките роботи — каза Камбъл. — Но нещо с големината на нашия малък приятел?

— Честно казано, сър, не мога да си представя как е минал покрай…

Камбъл махна с ръка, за да сложи край на оправданията му.

— Този път няма значение, синко. Онова, което ни пази, е най-вече тяхното презрение — увереността им, че не притежаваме нищо, което да си струва шпионирането. Просто отсега нататък бъди по-внимателен, става ли?

Той потупа младежа по ръката и се обърна да последва забързалия се навън урс. Пътеката изглеждаше ярко осветена от лунните лъчи, които проникваха през леко олюляващите се горски клони. И все пак, очевидно смутен, пазачът здраво стисна оръжието си — прът с нещо остро, напомнящо нож, накрая, — застанал с леко раздалечени крака по средата на входа. Когато хрущенето на стъпките на Камбъл заглъхна, Рети отброи двайсет дури, после направи собствения си ход. Външно спокойна, тя небрежно се насочи към младия мъж, който се обърна при приближаването й.

Рети се усмихна и нехайно му махна с ръка.

— Е, предполагам, че свърших за тази вечер. — Тя се прозя и мина покрай едрото му тяло, усещайки стъписаната му нерешителност. — Казвам ти, момче, науката определено е трудна работа! Е, лека нощ.

Сега вече беше навън, признателно вдишваше свежия планински въздух и се опитваше да не се затича. Особено, когато той извика:

— Хей, стой на място!

Рети обърна глава, но продължи да върви надолу по пътеката, забавяйки го още няколко секунди, като широко му се усмихна.

— Да? Искаш ли нещо?

— Какво… коя си ти…?

— Взех нещо, което мъдрецът иска да види — отвърна момичето с измамна искреност и без да престава да се отдалечава, потупа торбичката на колана си.

Пазачът закрачи към нея.

С весел вик Рети се завъртя и отпраши в гората. Знаеше, че от това място преследването вече ще е безполезно. Беше пропуснал шанса си, този смрадливец!

И все пак, някак си се радваше, че поне се бе опитал.

 

 

Мъничето се срещна с нея, където се бяха уговорили — при дървения мост по средата на пътя, близо до мястото, на което щяха да се видят с Ран. Щом я забеляза, малкият урс извика и сякаш полетя в ръцете й.

Радостта му обаче не бе толкова силна, когато се опита да се пъхне на обичайното си място, само за да открие, че торбичката е пълна със студен твърд предмет. Рети го настани в гънките на якето си и след миг той се успокои.

— аз казва съпруга, аз вижда…

— Успяхме! — весело се изкиска тя, неспособна да сдържи радостта си от толкова успешно завършилото приключение. Преследването беше съвършеният край, изпълнен с подскачане и смях, докато тичаше през гората, оставяйки едрия глупак да се лута в мрака. В същото време Рети правеше кръгове около него и после се промъкна точно покрай шумния пазач по обратния си път към Поляната.

— И ти беше страхотен — отдаде дължимото на мъничето тя. — Щеше да ми е по-трудно да успея без теб. — Рети притисна малкото му телце, докато урсът не започна да протестира с пръхтене. — Имаше ли някакъв проблем да се измъкнеш от Камбъл? — попита момичето.

— мъдър човек проблем няма. аз измъкнал хубав, но после…

— Страхотно, значи всичко е свършило. Сега обаче трябва да вървим. Ако накараме Ран да ни чака, може да не е в толкова добро настроение…

— … но после аз вижда нещо по път да среща съпруга! цяло стадо урси… кхюини… хууни… човеци… всичко отива скрито-скрито в тъмно, носи големи сандъци!

Рети забърза по една странична пътека, която водеше към мястото на срещата.

— Хм-хм? Какво да ти кажа? Сигурно са от онези поклоннически глупости и са тръгнали да се молят на онази голяма скала, дето я мислят за бог. — Тя изпитваше единствено презрение към суеверията на преждевремците. За нея всички приказки, които бе чувала за легендарното „Яйце“ на склонярите, бяха просто поредната история за плашене на малки деца, също като онези разкази за призраци, огромни зверове и глейвърски духове, които често се раздуваха край лагерния огън по Сивите хълмове, особено щом властта заграбиха Джаз и Бом. В тежки времена ловците винаги се събираха вечер и търсеха някаква причина за гнева на животните, които ловуваха, както и начини да ги умилостивят.

— стадо не отива свещена скала! — възрази мъничето. — тръгнало грешен път! бели роби няма. няма песни пеят! само скрито-скрито върви, казвам! със сандъци към друг пещера!

Любопитството на Рети започна да се разпалва. Мъничето очевидно смяташе, че е нещо важно…

Но точно тогава пътеката зави и от височината можеше да се види малката долина, където се бяха установили небесните човеци. Луната огряваше павилионите, които сега не изглеждаха толкова добре скрити.

От запад се разнесе тихо бръмчене и някакъв блясък привлече погледа на Рети. Надолу се спусна нещо искрящо с формата на сълза, което летеше, размахвайки две изящни крила. Момичето потръпна, разпознало малкия кораб на пиратите, който се завръщаше от поредната тайнствена експедиция. Рети се загледа в него като хипнотизирана и проследи прекрасната машина, която грациозно се приземи в долината. После в земята зейна отвор и погълна кораба.

Вълнение изпълни гърдите й и Рети усети, че й става леко на душата.

— Шт, съпруже — каза на мъничето тя, когато урсът се оплака, че не му обръща внимание. — Чакат ни сериозни преговори. Сега ще видим дали възнаграждението ще е такова, каквото обещаха.