Дейвид Брин
Звездният риф (115)

Дуер

Преждевремското село се гушете на дъното на каньон с гъст, серен, неподвижен въздух.

Адско място, от урска гледна точка.

Застанал нависоко, Дуер гледаше надолу към пленниците в тясната клетка. Дългите им шии бяха провиснали и те лежаха почти без да помръдват.

— Преброих дванайсетина, без да включвам мъртвите, точно както ти каза — отбеляза Лена, насочила натам малкия си телескоп. — Сигурна бях, че ще се представиш като истински следотърсач, приятел.

— Благодаря, о, господарке на забранени устройства — отвърна Дуер. Започваше да свиква с нея. Тя винаги говореше малко хапливо, дори когато правеше комплимент. Също като нур, който мърка в скута ти и се отплаща, като забива за миг ноктите си в бедрото ти. Странното беше, че той наистина започваше да привиква с идеята за живот с тази жена, заедно с Дженин, Данъл и изчезналото племе от човешки изгнаници. Тази мисъл не беше станала абсурдна дори, когато откриха присъствието на урсите. Данъл бе прав. Може би имаше основание за обща кауза.

Но сега край на всички идеи. И там вляво беше причината — сребристосива машина с формата на хуунска пура, с къси криле. Дуер за първи път виждаше нещо чуждоземско, откакто онази нощ в леговището на мулк-паяка двамата с Рети едва не бяха убити от летящ робот.

Небесната кола не би трябвало да е тук, в пущинака.

Това объркваше всичките им планове.

Дуер се гордееше с избраната позиция — високо на отвесния склон на каньона, — откъдето се виждаше селището, топлите извори и чак до летящата машина, кацнала сред смачканата растителност.

— Иска ми се тези селяндури да бяха престанали да се мотаят наоколо. Така е трудно да ги преброим — обади се Лена. — Хлапето каза, че местните главорези не давали на жените да използват оръжия. Така поне с тях няма да се занимаваме.

Тя презрително изсумтя заради глупавото разхищаване на ресурси.

Дуер предпочиташе да не се сражава с джиджоски човеци, нито пък с чуждоземни. Във всеки случай, единственият им действителен шанс бе да нападнат съвсем изненадващо.

— Прилича на стандартен атмосферен разузнавач — каза Данъл Одзава. — Определено е боен. Иска ми се да бяхме взели поне един текст върху галактянската техника. Би ли ми подала далекогледа?

Подобно на Дуер и Лена, Данъл беше намазал лицето си на ивици със сажди, което се предполагаше, че трябва да обърка наблюдателната оптика на чуждоземските бойни машини. Дуер предпочиташе да мисли за това като за цветове на войната.

— Хм, проклет да съм… — измърмори Данъл. — Я погледни. Предполагам, че сега вече знаем как са намерили това място звездните богове.

Първото нещо, което Дуер забеляза, щом погледна през телескопа, бе отвореният люк на въздушния кораб. Виждаше се част от вътрешността, включително редиците е контролни пултове. „Само да бяхме близо сега — помисли си той.

— Вратата е отворена и роботът не се вижда наоколо…“

— Погледни надясно, малко по-нагоре по пътеката — упъти го Данъл.

Дуер премести уреда в тази посока и зърна дребна фигура, облечена в един от комбинезоните на чуждоземците, която се приближаваше към лагера на преждевремците.

— Велико Яйце на Ифни! — извика той.

— Какво има? — попита Лена и грабна телескопа, докато Дуер се претърколи по гръб и впи поглед нагоре през гъстите клони към мрачното небе.

— Я виж ти — измърмори Лена. — Изглежда, че в края на краищата ни е настигнала.

— Трябваше да я удуша, когато ми открадна лъка. Трябваше да я оставя на проклетия паяк.

— Не говориш сериозно, синко — укори го Данъл.

Дуер знаеше, че мъдрецът е прав. И все пак, изръмжа:

— О, нима? Тя беше истинска напаст още от самото начало. А сега разваля всичко.

— Навярно Рети е била принудена. — Но думите на мъдреца прозвучаха неубедително. Тримата се изредиха да гледат през телескопа и видяха дрехите на момичето, новата му прическа и уверената му походка, докато крачеше към лагера, сякаш беше негов.

— Отиде да види пленниците — малко по-късно съобщи Лена.

— В момента разговаря с един от тях… Онези урси определено изглеждат съсипани — изцъка тя и в думите й имаше повече съчувствие, отколкото сарказъм. — Иска ми се да можех да видя…

Тя замълча, когато Дуер неочаквано стисна ръката й, реагирайки на едва доловим вой, който сякаш започна да стърже в черепа му. Нурът сприхаво заломоти, като разтърсваше глава и кихаше. Скоро шумът се усили и стана достатъчно висок, за да го чуят и другите двама. Дори Дженин, която пазеше на пост по-нагоре по склона, разтревожено ги попита какво става.

Шумът идваше от въздушния кораб. Дуер усещаше зъбите си така, сякаш корените им се бяха разклатили.

— Нещо излиза навън! — възкликна Лена и насочи натам телескопа. — Това е роботът!

Дуер видя, че от кораба се отделя летяща черна точка с висящи пипала. После люкът на машината се затвори. Въздухът заблестя от прах, когато бръмчащите двигатели издигнаха кораба над земята. Сивият летателен апарат с форма на връх на стрела беше по-голям от къщата, в която ловецът бе израснал, и въпреки това се носеше нагоре. След това леко се завъртя и спря, когато носът му се насочи почти на юг. В този момент небесата отекнаха от яростното му ръмжене и корабът започна да се отдалечава по-бързо, отколкото Дуер изобщо можеше да си представи.

— По дяволите — изруга Данъл. — Пропуснахме най-добрата си възможност.

Лена не гледаше отлитащата машина. Вместо това очите й следяха черния робот, който се носеше към племенното селище.

— Не се тревожи — успокои го тя. — Предполагам, че ще имаме и друг шанс.

 

 

Глейвърите се бяха върнали. Глупавите същества бяха избрали да се появят в най-неподходящия момент!

Трябва да ги бяха проследили с ленивата си походка чак от последния им нощен бивак. Сега тъжно скимтяха от всички ужасни гледки и миризми в зловонната клисура, но това не им попречи да тръгнат след него, когато ловецът напусна убежището на гората и се насочи към купчината първобитни колиби.

Дуер хвърли поглед назад към Лена Стронг, която беше приклекнала на края на последната редица дървета. Вдигнатите й вежди сякаш питаха дали иска да застреля идиотските животни. Той й отговори с напрегнато поклащане на глава. Глейвърите бяха опасни само за човек, който се опитва да се скрие. А в този момент Дуер нямаше нищо против да е подозрителен. Всъщност, това бе основната им идея.

И все пак, когато мина покрай един гнил дънер, той бързо го разрита с крака и разкри вътрешността му, пълна с пъплещи личинки. Глейвърите радостно измучаха и се хвърлиха към плячката.

Сега оставаше само последната досада — подскачащият нур, който се мяташе насам-натам из тревата и се, пречкаше под краката му.

Като се мъчеше да не обръща внимание на Калнокракия и носеше лъка си прехвърлен през рамо, Дуер с престорено безразличие мина покрай няколко повалени дървета и се насочи към преждевремското племе. Клетката на пленниците се намираше на четвърт хвърлей на стрела наляво, а колибите бяха надясно. Право напред се виждаше огнище. Димът, който се издигаше от него, лениво се стелеше наоколо, сякаш нямаше желание да се разсее.

„Хайде бе, хора — помисли си Дуер, след като вече беше стигнал до средата на поляната, без изобщо да го забележат. — Тук никой ли не пази на пост?“

Той присви устни и започна да си подсвирква „Янки дудъл“ — първото нещо, което му дойде наум.

Накрая едно от хлапетата, които гледаха към урските пленници, хвърли поглед към ловеца, зяпна и закрещя, като сочеше към него.

„Е, и така става.“

Само допреди седмица тези хора навярно щяха да реагират по друг начин. Поколения наред те не бяха виждали никой друг. Сега обаче, след срещата с урската банда, а после с летящите чуждоземци и изчезналата им братовчедка, преобразила се в богиня, преждевремците приеха появата му почти нормално. Само трима от всеки четирима избягаха, виейки от ужас. Неохотно и с облещени очи, останалите се събраха и го зяпнаха, а после, когато видяха, че очевидно няма агресивни намерения, започнаха да пристъпват напред.

Дуер махна на едно от момчетата да се приближи.

— Да, точно така, ти! Не се страхувай, не хапя.

Той приклекна, за да не изглежда толкова внушителен. Мръсното гаменче изглеждаше така, сякаш на този свят нямаше нищо по-важно от демонстрирането на храброст. Дуер познаваше този тип. Пред очите на другите момчето по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи да го помислят за страхливец. Като изпъчи гърди, то направи няколко крачки към ловеца и хвърли поглед назад, за да се увери, че смелостта му е забелязана.

— Какъв прекрасен младеж — рече Дуер. — А как се казваш?

Момчето изглежда се стъписа, сякаш никога преди не му бяха задавали този въпрос.

— Е, няма значение — каза той. Виждаше, че тълпата започва да нараства. Очевидно любопитството им надделяваше над страха. — Искам да ти възложа една задача. Ако я изпълниш, ще ти дам нещо специално, разбираш ли? Добре. Моля те, иди при Рети. Кажи й, че някой, когото тя познава, я чака — Дуер се обърна и посочи натам, откъдето бе дошъл. — Хей там. При дърветата. Ще запомниш ли?

Момчето кимна. Пресметливата алчност вече бе победила страха.

— К’во щъ ми дадеш?

Дуер извади от колчана си една от стрелите. Тя бе направена от най-добрите ковачи в гр. Овум — съвършено права, с връх от остър като бръснач буюрски метал, който блестеше на слънцето. Хлапето протегна ръка, но ловецът я дръпна назад.

— След като доведеш Рети.

Погледите им се срещнаха за миг и двамата се разбраха. С отегчено свиване на рамене, момчето се обърна и се запромъква през тълпата, като викаше с всичка сила. Дуер се изправи, намигна на зяпащите го преждевремци и с небрежно свирукане, започна да се отдалечава към гората. Хвърли поглед през рамо и видя, че повечето го следват от разстояние. До този момент всичко беше според плана.

„О, по дяволите — мислено изруга ловецът, когато забеляза глейвърите. — Що не се разкарате оттук?“

Бяха изяли личинките от гнилия пън и сега се приближаваха към него. Дуер се разтревожи — дали когато видеха селяните, нямаше да изпаднат в паника и да се юрнат към клетката на пленниците? Женският глейвър обърна едното от кръглите си очи към тълпата. После натам се насочи и другото — сигурен признак за загриженост. Животното изсумтя и мъжкарят заотстъпва назад в стъписана изненада. Те се завъртяха и се затичаха точно в посоката, от която се бе опасявал Дуер!

С усета си на следотърсач за светлина и сянка, той забеляза Дженин Уорли, приклекнала до едно от дърветата — където гората бе най-близо до клетката. Една от целите на Дуер беше да отвлече вниманието оттам.

Вече бе свалил лъка от рамото си и извади стрела, когато от високата трева неочаквано изскочи Калнокракия и със съскане размаха лапи пред глейвърите. Те се заковаха на място и с удивителна пъргавина се затичаха в обратната посока, следвани отблизо от джавкащия нур.

Поради някаква причина местните намериха всичко това за ужасно смешно. Изглежда нямаше значение, че никога преди не бяха виждали нур. Те се превиваха, сочеха и се давеха от смях от уплахата на глейвърите, пляскайки с ръце, сякаш Дуер специално в тяхна чест беше устроил представление. Ловецът се обърна усмихнат и отново прехвърли лъка през рамо. Всичко беше наред, стига вниманието им да не се насочеше към клетката.

Изведнъж тълпата млъкна и върху Дуер падна някаква сянка. Нисък, зловещо познат вой го накара да потръпне. Той заслони очи от слънцето и погледна към летящата черна фигура, цялата в остри ъгли и висящи пипала, като демона, който все още измъчваше сънищата му — бълващото огън чудовище, унищожило стария мулк-паяк в планината. Въпреки ослепителния блясък, който го заобикаляше като огнено сияние, ловецът различи осмоъгълната му симетричност. Само че върху рамото на този се виждаше заоблен силует.

— Така. В края на краищата стигна чак дотук — отбеляза силуетът. — Не е зле за един склоняр. Значи не си някое мамино детенце — макар че очевидно пътуването те е скапало. Виждала съм те и в по-добра форма, Дуер.

— Благодаря, Рети — отвърна той и отстъпи настрани, така че слънцето да не го заслепява. Освен това искаше да се приближи до гората. — Ти, от друга страна, никога не си изглеждала по-добре. Как я караш?

Тя му отговори с кратък кикот. Който прозвуча дрезгаво, сякаш в последно време не се беше смяла много.

— Отхвърлих предложението, което ми направиха твоите мъдреци — да ме накарат да измина целия този път дотук пеша, за да водя шайка диваци. Защо да ходя, помислих си аз, щом мога да се повозя?

Сега вече я виждаше ясно. Освен стария белег, момичето изглеждаше коренно преобразено, както казваха в някои части на Тарек. И все пак, в очите й се долавяше същата нацупена предпазливост.

Това бе и първата му възможност да разгледа добре чуждоземската машина. Представляваше правилен осмоъгълник, който напълно поглъщаше светлината, сякаш слънцето просто не можеше да се отрази в него. Отдолу, от двете страни на сфера, осеяна със стъклени фасети и метални тръби, заплашително висяха две пипала-ръце. Горната повърхност на робота изглеждаше плоска, освен стърчащия по средата шип. „Антена“, беше казал Данъл.

Дуер кимна към увисналия във въздуха робот.

— Като че ли си имаш нови приятели, Рети.

Момичето отново се засмя с остро излайване.

— Да, и те ще ме отведат на места, които ти никога не си виждал.

Той сви рамене.

— Не говоря за звездните богове, Рети. Имам предвид приятеля, който в момента те вози. Последния път, когато видях едно от тези неща, то се опитваше да убие и двама ни…

— Оттогава се промениха много неща, Дуер — прекъснато тя.

— … И хвърляше адски огън срещу онази птица, за която ти толкова много се вълнуваше. Е, добре. Предполагам, че понякога просто е най-изгодно да се присъединиш към онези, които…

— Млъкни!

Роботът реагира на гнева на ездачката си, като се хвърли към него. Дуер започна да отстъпва и забеляза, че сферичната група от лещи и тръби под масивното тяло на машината бавно се завърта, за да го проследи. Одзава беше предположил, че това е „оръжеен отсек“ и сега инстинктът на ловеца потвърждаваше догадката.

Зад Рети се събраха повечето от човешкото племе, които наблюдаваха сблъсъка между някакъв дрипав непознат и една от тях, яхнала летящ дявол. Двубоят трябва да им се струваше доста неравен.

„Някои неща са точно такива, каквито изглеждат.“

Дуер зърна раздвижване край клетката на пленниците. Дженин правеше своя ход.

— Е? — попита Рети, като яростно го гледаше.

— Какво „е“?

— Нали прати да ме повикат, идиот такъв! Да не си обиколил половината свят, просто за да се опиташ да ме накараш да се почувствам виновна? Защо не избяга, като видя какво става тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос, Рети. Какво правиш? Перчиш се пред хората ли? Звездните богове имат ли някаква особена причина да се нуждаят от водач в тази смрадлива дупка на Джиджо?

На лицето й се изписаха смесени чувства. Накрая момичето кратко се изсмя.

— … Смрадлива дупка? Ха! Това обяснява всичко. — Тя отново се изкиска, после се наведе към него. — Що се отнася до онова, което търси Кун, не мога да ти го кажа. Тайна е.

Рети не можеше да лъже. „Ти нямаш ни най-малка представа — помисли си Дуер, — и това те вбесява.“

— Та къде е тайфата склоняри, дето щеше да ги водиш тук? — попита тя.

— Крият се. Аз дойдох пръв, за да проверя дали е безопасно.

— Че ’що да не е? Тук няма нищо опасно, освен може би моите гадни стари братовчеди… и няколко смрадливи курветини…

След тези думи от подплатената торбичка на кръста й се разнесе тих, съскащ смях.

— И убийци от далечния космос? — довърши изречението Дуер. — Които имат намерение да унищожат всяко мислещо същество на планетата?

Рети се намръщи.

— Това е проклета лъжа! Няма да го направят. Обещаха.

— Ами ако ти дам доказателство?

Очите й нервно защъкаха насам-натам.

— Още лъжи. Те просто няма да направят такова нещо!

— По същия начин, по който не биха застреляли една бедна, нищо неподозираща птица, предполагам. Или не биха нападнали без предупреждение онези урси.

Рети почервеня и Дуер побърза да продължи.

— Ела с мен. Ще ти покажа за какво говоря.

Преди да успее да му откаже, той се обърна и тръгна към гората.

— Оставих го ей там, до онзи пън.

Момичето изсумтя, но го последва, яхнало робота си. Дуер се тревожеше, че машината може да се окаже по-сложна, отколкото предполагаше Одзава. Текстовете, които мъдрецът беше проучил, бяха с тристагодишна давност и не съдържаха много подробности. Ами ако роботът разбираше говор и усетеше, че той лъже? Ами ако можеше да чете мислите му?

Пънът бе по-дебел от повечето други. Преждевремците трябва доста да се бяха потрудили с първобитните си оръдия, за да повалят дървото, когато бяха изсичали тази част от гората. Дуер се наведе и взе двете неща, които беше оставил от другата му страна. Едното, тънка тръба, той пъхна в ръкава на туниката си. Другото бе подвързана с кожа книга.

— Какво е това? — попита Рети, като накара машината да се спусне по-близо. От плоската й горна повърхност се протегнаха къси пипала с блестящи краища. Три от тях се обърнаха към Дуер, а четвъртото следеше за опасност отзад. До този момент Одзава се бе оказал прав за механичните органи на робота. Ако това бяха „очи“, тесният вретеновиден шип, който стърчеше по средата…

— Покажи ми го! — каза Рети и се спусна още по-близо, втренчила очи в малкия том, съдържащ стотина хартиени страници, съкровище от наследството на Данъл.

— А, книга — презрително измърмори тя. — Смяташ, че можеш да докажеш нещо с това ли? Ротените имат образи, които се движат и говорят, и ти казват всичко, дето искаш да разбереш!

„Разбира се — помисли си Дуер. — Те могат да създават образи, показващи ти точно това, което искаш да видиш.“

Но й отговори с приятелско кимване.

— А, извинявай, Рети. Забравих, че не можеш да четеш. Е, отвори я и ще видиш, че в тази книга също има образи. Ако искаш, ще ти ги обясня.

Тази част от плана беше по идея на Данъл. На Поляната нисшият мъдрец бе забелязал, че очевидно очарована, Рети прелиства десетки книги с картини — когато си мислеше, че никой не я гледа. Дуер се опитваше да смеси обидата с окуражаване и срама с любопитство, така че момичето да няма друг избор, освен да отвори книгата.

С недоволна гримаса, Рети протегна, ръка надолу и я взе. После се изправи и явно озадачена, я запрелиства.

— Не разбирам. На коя страница трябва да погледна?

Въздушното поле на робота обърса крака на Дуер и накара всичките му косми да се изправят. Устата му пресъхна и сърцето му започна ускорено да бие. С усилие на волята си той сподави вълна на очаквателно прималяване.

— А, не съм ли я отворил на съответния образ? Добре, дай да ти покажа.

Когато Рети се обърна към него, роботът се спусна още по-ниско. Дуер вдигна ръце и се пресегна към книгата, но спря, когато се блъсна в машината.

Ако това нещо си помислеше, че го атакува, той нямаше да може да избегне огнената смърт. Дали машината щеше да разпознае нормалната човешка несръчност?

Не се случи нищо. Роботът не се страхуваше от докосването му.

— Ей, внимавай — оплака се той. — Кажи на приятелчето си да не се вълнува, става ли?

— Какво? Аз не съм направила нищо. — Тя подритна машината. — Остави го на мира бе, глупаво нещо!

Дуер кимна.

— Добре, дай да опитаме пак.

Ловецът вдигна двете си ръце. Краката му бяха като присвити пружини — и животът му като че ли се понесе над него като звук, готов да отлети на крилете на вятъра.

Той скочи.

Краткото колебание на робота завърши с внезапен вой, към който мигновено се присъединиха високи взривове, разнесли се откъм гората наоколо. Дуер усети горещ полъх между краката си, докато се хващаше за две от сензорните глави и отчаяно се набираше, за да се покатери върху машината, надалеч от смъртоносната топка. В стотната от секундата, преди да се метне върху бясно летящия в кръг робот, в бедрото му избухна болка. Той стисна стърчащото нещо с лявата си ръка, а с дясната протегна напред тънката тръба.

Светът беше мъгла от дървета, облаци и въртящо се над него небе. Последваха нови експлозии, придружени от ужасно свистене. Дуер отчаяно насочи тръбата към централния шип на робота и я стисна.

Трекските ензими се смесиха и излязоха навън като люта, съскаща пара, изчезвайки в отворите в основата на антената. Дуер продължаваше да стиска, въпреки дивите пируети на машината, докато Рети не блъсна ръката му настрани. Едва тогава той чу крясъците й сред общата врява. Когато зъбите й захапаха китката му, към хаоса се присъедини и собственият му вик. Полупразната тръба се изплъзна от сгърчената му длан и падна на земята.

От центъра на робота се издигаше лилава пара. Вретеновидният шип започна да увисва. Дуер се откъсна от Рети и с безразсъден вик се хвърли върху него, като го хвана с две ръце и с всичка сила го дръпна. После нададе триумфален рев, когато успя да изтръгне антената от основата й, макар че от инерцията се претърколи по плоската повърхност.

Като размахваше ръце, той се изхлузи през ръба и полетя към поляната.

По време на този кратък миг Дуер дори не си помисли, че може да се удари в някой камък или остро дърво. Най-вероятно машината щеше да го разсече на парченца, още преди да е докоснал земята.

Но не беше разсечен. Нито пък се удари в нещо. Като премигваше от изненада, той откри, че са го хванали две ръце.

Чувството му на облекчение се изпари, когато видя, че ръцете принадлежат на робота.

„О, страхотно. От тигана за пържене, та на…“

Последва нова поредица взривове и летящата машина се олюля, сякаш блъсната отстрани. Увиснал под осмоъгълното тяло, Дуер видя, че част от сферата отдолу избухва в пръски от стомана и стъкло. Топката вече беше димяща развалина. Като че ли нито една от лещите и тръбите не бе останала здрава.

„Страхотна работа, Лена“, помисли си той, горд от умението, с което жената използваше ужасните устройства. Малцина други на Склона знаеха как се употребяват тези огнестрелни оръжия, в чието изработване не беше вложен нито грам метал. Дуер обърна глава навреме, за да зърне още няколко кратки проблясъка откъм края на гората. Машината отново се олюля. Този път едно от пипалата, които го държаха, потръпна и безжизнено увисна.

Това определено бе работа на Лена. „Какво умно момиче — полузашеметен от болка си помисли той. — Мъдреците са направили добър избор. Щях да съм голям късметлия, ако нещата се бяха развили според…“

Нямаше възможност да довърши мисълта си. Роботът се завъртя, за да избяга и започна да лъкатуши над поляната, като използваше тялото му за щит срещу опасността. Дуер видя, че Лена се изправя и се прицелва с оръжието, а после го отпуска с поклащане на глава.

— Не! Стреляй, по дяволите — изкрещя той. — Не, се тревожи за мен!

Но мощният вятър от бързия полет отнесе думите му. Лена свали оръжието си и забърза към фигурата, неподвижно отпуснала се до друга стреляща тръба. Тя преобърна Данъл Одзава по гръб и разкри червената струя, която шуртеше от гърдите му.

Следващото завъртане на робота скри мъчителната сцена от очите на Дуер. Сега той виждаше ужасени селяни, свили се зад нисък хълм от боклуци край клетката на пленниците. Битката толкова ги беше зашеметила, че очевидно не забелязваха групата, която заобикаляше зад тях — Дженин Уорли и дванайсет току-що освободени урси. Доскорошните пленници носеха въжета и арбалети. Дуер се молеше тази част от плана на Данъл да успее.

— Всичко или нищо — бе казал мъдрецът. — Или ще живеем заедно като цивилизовани същества, или ще намерим края си. Но ще нанесем толкова щети на врага, колкото можем.

Когато братовчедите на Рети усетиха промяната на ролите зад гърба си, ловецът имаше време за една благословена мисъл.

„Научете се на разум…“

После бягащата машина се завъртя и селището изчезна. Понесоха се по горската пътека и с все по-висока скорост полетяха почти право надолу.

Рети продължаваше да пищи и викаше на робота да спре. Увиснал отдолу, Дуер виждаше земята като мъгла. Борейки се с брулещия го вятър, той вдигна двете си ръце, за да се хване за основата на увитото около тялото му пипало, което го държеше хоризонтално към прелитащия под него терен. Ако се освободеше, можеше да се пребие, но всичко друго щеше да е за предпочитане пред това мъчение.

Той дръпна с всички сили, но пипалото не поддаде. От време на време то се свиваше и го повдигаше нагоре, за да не се блъсне в някоя скала или храст. Скоро се носеха край потока на дъното на каньона, който правеше неочаквани завои и изпълваше въздуха с парещи очите пръски. Загубил ориентация, Дуер затвори очи и изпъшка.

Обзе го отмаляване и той едва не загуби съзнание.

„Хайде — укори се ловецът. — Сега не е време да се предаваш. Ако не можеш да избягаш, поне се погрижи да не умреш от загуба на кръв.“

Болката му помогна да се съсредоточи и да не обръща внимание на замайването. Тя идваше от различни места — от обгореното му ляво бедро и кървавите следи от зъбите на Рети на дясната му ръка, от ожулените от пипалото на робота ребра и от всички ужасни раздирания по хълбока, корема и гърдите му, които го пареха така, сякаш някой забиваше в него стотици остри иглички.

Дуер отвори очи… и изкрещя при вида на зейналата паст, пълна със страшни, блестящи зъби!

— О, Ифни… — простена той. — О, Господи, о, Господи, о, Господи…

Не му помогна особено много, дори когато осъзна истината за гледката, изправила се само на сантиметри пред лицето му. В този момент, а и задълго след това, Дуер можеше само немощно да стене.

Калнокракия отново се прозя, после се намести в тясното пространство между гърдите на Дуер и твърдия корпус на робота. Животното погледна към мъжа — изпаднал в шок, който надхвърляше границата на издръжливостта му. С въздишка на нежно презрение, нурът започна да бърбори, не толкова, за да го успокои, колкото за собственото си простичко удоволствие. Звуците напомняха на хуунски моряк, умблиращ песен за радостите на пътуването.