Дейвид Брин
Звездният риф (66)

Ларк

За двете хиляди години незаконно обитаване на планетата Ларк ни най-малко не беше първият представител на Шестте, който летеше. Не бе дори първият от човеците.

Скоро след потопяването на тайнокораба „Убежище“ за вечни времена във всмукващата прегръдка на Бунището, мъжете и жените често се носели като хвърчила по крайбрежните ветрове от синия океан чак до белите върхове на Ръбатата планина. В онези дни дантелени криле улавяли въздушните течения и давали възможност на смелите човеци да видят отвисоко новия си свят.

Днес последният планер лежи под стъклена витрина в библоския музей. Направен е от мистичните материали мономолекулярен въглерод и тъкан подсилен полимер, които днес не са в състояние да възпроизведат дори най-умните магьосници от гилдията на химиците, даже мъдреците да им позволят. Времето и нещастните случаи са унищожили всички други и са оставили по-сетнешните човешки поколения да вървят тежко по земята като всички останали, като по този начин изличили още една от причините за завист сред Шестте — макар че в последно време, след Великия мир, групи от амбициозни младежи бяха възобновили примитивен вариант на това развлечение и от време на време рискуваха живота си с крехки рамки от кух бамбук, покрити с ръчно тъкано платно от уиков памук. Урски младежи пък се издигаха в небето с големи балони, пълни с горещ въздух. Понякога успехите им предизвикваха местна сензация, но тези опити нямаха траен ефект. Наличните материали бяха прекалено тежки, слаби или порести. Вятърът беше прекалено силен.

Някои с пламенно благочестие твърдяха, че това било добре. Изкуплението не можело да се открие на небето. Нито в суетата на миналото. Обикновено Ларк се съгласяваше с ортодоксалното мнение, но в този случай си мислеше: „Такава скромна мечта. Да прелетиш само няколко левги ниско във въздуха. Толкова ли много искам, след като някога сме имали звездите?“

Но той никога не си бе губил времето в празни фантазии. И определено никога не бе предполагал, че лично ще гледа: джиджоските планини от огромна височина.

„А я ме вижте сега!“

 

 

Линг с очевидно удоволствие наблюдаваше изражението му, когато му каза плана за днес.

— През по-голямата част от деня няма да ни има. Ще събираме някои образци, които роботите ни са хванали. После, когато машините продължат още по-нататък, ще обикаляме по няколко дни.

Ларк беше зяпнал летящия апарат — тънка стрела с къси криле, които се разгънаха, след като излезе през тесен тунел от заровената изследователска станция. Отворът зееше като лакома, паст.

Колко типично за Линг бе да му поднесе това без предупреждение!

Докато Беш товареше провизии, едрият русокос мъж Кун извика:

— Хайде, Линг! Закъсняваме. Примами любимеца си на борда или си намери друг.

Ларк стисна зъби и я последва нагоре по рампата, решен да не издава чувствата си. Очакваше вътре да е мрачно като в пещера, но се оказа по-добре осветено, отколкото всяко затворено пространство, което някога бе виждал. Очите му нямаха нужда да се приспособяват.

Тъй като не искаше да зяпа тъпо като селяндур, той се насочи към тапицираната седалка до един от прозорците и остави раницата си наблизо. После предпазливо седна и откри, че мекотата на седалката не е нито удобна, нито успокоителна. Сякаш седеше в скута на нещо месесто и навярно някак си любовно. Секунди по-късно Линг усили безпокойството му, като го пристегна с ремък през кръста. Съскането на затварящия се метален люк странно отекна в ушите му и увеличи дезориентацията му. В мига, в който двигателите се включиха, Ларк усети особени тръпки в основата на тила си, сякаш мъничко животинче дишаше в косата му. Той не успя да се сдържи и вдигна ръка, за да махне въображаемото създание.

Излитането се оказа изненадващо леко. После небесният кораб се понесе напред толкова бързо, че Ларк не успя да види Поляната и околностите й или да потърси с поглед тайната долина на Яйцето. Когато се обърна, за да се притисне към прозореца, континентът вече се плъзгаше под тях. Полетът им на юг беше много по-бърз, отколкото на изстрелян от катапулт камък. Само минути след това се спуснаха от хълмовете и полетяха над широка равнина, покрита със степна трева, която се люлееше и вълнуваше като постоянно променящата се повърхност на фосфоресцентно море. По едно време Ларк забеляза табун препускащи стъблояди, вид местни джиджоски копитни, които зареваха от страх и избягаха от преминалата покрай тях сянка на въздушния кораб. Група урски пастири извиха гъвкавите си шии с изражение на любопитство, примесено с уплаха. До възрастните подскачаха и се бореха няколко хлапета, които не обръщаха внимание на родителите си, внезапно насочили мрачни погледи към небето.

— Вашите врагове определено са грациозни създания — отбеляза Линг.

Ларк се обърна и я изгледа. „Сега пък какво иска?“

Линг трябва да бе изтълкувала погледа му погрешно, защото побърза да прибави, сякаш за да го успокои:

— Разбира се, казвам го в строго определен смисъл, така, както може да е грациозен един кон или друго животно.

Ларк се замисли, преди да отговори.

— Хрм. Жалко, че идването ви прекъсна Събора. Иначе вече щяхме да сме провели Игрите. Тогава щеше да видиш истинска грациозност.

— Игрите ли? А, да. Вашият вариант на легендарните олимпиади. Много тичане и скачане, предполагам?

Той предпазливо кимна.

— Има състезания по бързина и подвижност. Други дават възможност на най-добрите и най-смелите сред нас да изпитат издръжливостта, храбростта и адаптивността си.

— Все качества, високо ценени от онези, които са предизвикали появата на човечеството — с малко снизходителна усмивка каза Линг. — Не мога да си представя които и да е от шестте вида пряко да се състезават едни срещу други, нали? Искам да кажа, че едва ли е възможно г’кеките да надбягат урсите или кхюините да изпълняват овчарски скокове! — засмя се тя.

Ларк сви рамене. Въпреки намека на Линг за въпрос от огромно значение — произходът на човечеството, — той откри, че е загубил желание за разговор.

— Да, предполагам, че е така. Трудно е. Да си представиш.

Ларк се обърна и отново погледна през прозореца към широката равнина под тях — море от развълнувана трева, тук-там прекъсвано от тъмен бамбук или оазиси от леко люлеещи се дървета. Разстояние, изминавано за няколко дни от керваните, сега се преодоляваше само за няколко дури бърз полет. После пред очите му се издигнаха димящите върхове на южната планинска верига.

Беш, пилотът на пиратите, спусна надолу кораба, за да видят отблизо Пламтящата планина, като кръжеше под такъв ъгъл, че прозорецът на Ларк шеметно гледаше към покривка от лава там, където пластове от някогашни изригвания покриваха местност, едновременно опустошена и напълно подновена. За миг зърна топилните, скупчени по средата на пътя към могъщия връх. Направена така, че да прилича на магмени отвори и ледове, ковачницата изпускаше дим и пара, не по-различни от онези, които се издигаха от недалечните огнени кратери. Разбира се, камуфлажът изобщо не можеше да издържи внимателен оглед от такава близост.

Ларк видя, че Беш разменя разбиращ поглед с Кун, който посочи към един от магическите си екрани. Една от няколкото десетки червени светлинни, които очертаваха профила на планината, беше обозначена със специфични символи и блестящи стрелки. Пунктирани линии проследяваха подземните проходи и работилници, в които Прочутите урски ковачки правеха оръдия от разрешените от мъдреците специални сплави, втори по качество след произведените по на юг, близо до върха на високия вулкан Маунт Гуен.

„Невероятно“, помисли си Ларк, като се мъчеше да запомни доколко подробен е планът на екрана на Кун, за да докладва на Лестър Камбъл. Очевидно този монитор нямаше нищо общо с привидната цел на обиколката — търсене на по-развити „кандидати“ за разумен живот. От няколко кратки реплики Ларк разбра, че Кун не е биолог. Нещо в стойката на мъжа и в неговите движения му напомняше за Дуер, който дебне в гора, само че по-смъртоносна. Дори след поколенията на сравнително спокойствие, неколцина мъже и жени на Склона продължаваха да се държат така — експерти, чиято основна работа бе всяко лято да обикалят от селище на селище и да обучават местното човешко опълчение.

За всеки случай.

Всяка от другите пет раси имаше подобни специалисти. Благоразумна стратегия, тъй като дори сега постоянно възникваха ограничени кризи — престъпен акт тук, своеволно племе на преждевремци там и пристъпи на горещи търкания между отделни селища. Достатъчно, за да не е противоречив изразът „мирновременен воин“.

Същото би могло да се отнася за Кун. Фактът, че изглеждаше смъртоносно самодоволен, не означаваше, че е готов да извърши убийство.

„Каква е целта ти, Кун? — чудеше се Ларк, докато наблюдаваше светещите символи по екрана, които хвърляха отблясъци по лицето на чужденеца. — Какво точно търсиш?“

Пламтящата планина остана зад тях, когато малкият кораб сякаш се понесе напред под друг ъгъл и полетя над блестяща белота, известна като Равнината на острия пясък. Много време под тях се виждаха само ниски дюни, съвършено изваяни рт ветровете. Ларк не забеляза кервани, прекосяващи искрящата пустиня и пренасящи поща или стока до изолираните селища в Долината. Но пък никой нормален не пътуваше денем из тази пустош. Там долу имаше тайни заслони, в които пътниците чакаха Падането на нощта, убежища, които дори лъчите на Кун не би трябвало да са в състояние да открият сред блестящите простори.

Тази ярка светлина обаче, не беше нищо в сравнение със следващия внезапен преход. На мястото на пясъчния океан се появи Спектралният поток, неясна равнина от преливащи багри, които заслепиха Ларк. Линг и Беш се опитаха да погледнат надолу, поставили длани пред очите си, но накрая се отказаха. Кун кисело мърмореше за смущенията на екрана му. Ларк сподави естествения си рефлекс да затвори очи и вместо това се помъчи да освободи обичайния си начин на съсредоточаване. Веднъж Дуер му бе обяснил, че това е единствената възможност да гледаш в тази област, в която екзотични кристали хвърляха постоянно променящи се яростни лъчи.

Малко след като получи статуса си на майстор-ловец, брат му беше побързал да се прибере вкъщи, за да се присъедини към Ларк и Сара край леглото на майка им по време на отнеслата я накрая болест, превърнала Нило едва ли не за една нощ в старец. През онази последна седмица Мелина не приемаше храна и пиеше съвсем малко. Тя вече като че ли не искаше нищо от двете си по-големи деца, които винаги безумно бе обичала. Но жадно разпитваше най-малкия си син за скитанията му, за гледките, звуците и усещанията от далечните краища на Склона, където ходеха малцина. Ларк си спомни, че изпита болезнена ревност, когато видя какво удоволствие й доставят разказите на Дуер в последните й часове и после се упрекна за недостойните си мисли.

Сега този спомен го изпълни, очевидно възпламенен от пронизителните цветове.

— Някои лековерници сред Шестте твърдяха, че тези пластове отровен камък имат магични свойства, придадени им от еоните на застъпващи се вулканични изригвания. Наричаха ги „кръвта на майка Джиджо“. В този момент Ларк почти можеше да повярва в суеверието, толкова го поразиха тайнствените вълни на близост. Сякаш беше идвал тук и преди.

С тази мисъл очите му като че ли се приспособиха — отвориха се, за да позволят на въртопа от буйни багри да разцъфти във фантастични каньони, въображаеми долини, несъществуващи градове и дори цели призрачни цивилизации, по-огромни от най-големите буюрски останки…

После, точно когато започваше да потъва окончателно в това изживяване, илюзията внезапно свърши, прекъсната от потъването на Спектралния поток в морето. Беш отново наклони кораба и скоро носещите се под тях цветове изчезнаха като сън, заменени отляво от по-обикновена пустиня с вулканични скали.

Границата на мощния, прибой заприлича на легендарна магистрала, сочеща към непознати земи. Ларк разкопча колана си и пресече пътеката, за да погледне към океана. „Толкова е огромен“, помисли си той. И все пак не беше нищо в сравнение с просторите, които Линг и другарите й бяха изминавали за по-малко от миг. Погледът му се зарея в надежда да открие замаскиран кораб за отпадъци, цепещ вятъра със сиво-зелените си платна и отнасящ свещените ковчези до мястото на вечния им покой. От тази височина можеше да зърне дори самото Бунище, чиито тъмносини води покриваха такива необятни глъбини, че можеха да погълнат десетки могъщи и арогантни цивилизации и пак да ги благословят със своето опрощение — забравата.

Вече бяха изминали разстояние, по-голямо от всички досегашни пътувания на Ларк в търсене на данни за постоянно ненаситните му схеми. Макар че наблюдаваше с опитно око, той откри съвсем малко следи от разумни същества — хуунско рибарско селце, кошари на червени кхюини, скрити под скали или висящи корени на гигантски дървета. Разбира се, при тази скорост можеше, да е пропуснал нещо, докато се прехвърляше от другата страна на пътеката, а той го правеше често, щом Беш наклонеше кораба над суша или море.

Окончателно изчезнаха дори и тези оскъдни следи от селища, когато стигнаха до Цепнатината, която преминаваше неколкостотин хвърлея на стрела на запад от далечните, напомнящи на секира очертания на Крайната скала.

Поредица от високи скали и дълбоки подводни каньони разцепваха сушата тук. Скалисти носове се редуваха с привидно бездънни заливи, сякаш някаква огромна ноктеста лапа бе издълбала успоредни вдлъбнатини, насочени почти право на изток, за да създаде страшна естествена преграда. Заселването отвъд тази граница бе обявено за престъпление, прокълнато от мъдреците и Светото яйце. Но нашественическият кораб бързо премина над назъбените скали и бездни, без да им обръща внимание, сякаш бяха обикновени коловози по оживен път.

Левга след левга пясъчната пустош бързо се носеше отдолу, прекъсвана на дълги интервали от руини на древни градове, разядени от вятъра, солта и дъжда. Могъщите кули трябва да бяха разрушени от експлозии и пулверизиращи лъчи, веднага след като и последният буюрски наемател е угасил светлината. След време безкрайното кипене на Бунището и неговите дъщери — вулканите щяха окончателно да изличат дори тези стърчащи към небето останки.

Скоро небесният кораб съвсем напусна континента и се понесе над веригите от скрити в мъгли острови.

„Дори и Дуер не е сънувал, че може да стигне толкова надалеч.“

Ларк реши да не му споменава за това пътуване, докато първо не го обсъди със Сара, която разбираше от тактичност и наранени чувства повече от двамата братя.

После проумя действителността. „Сара се е върнала в Доло. Дуер навярно е пратен на изток в преследване на глейвъри и преждевремци. А когато пиратите завършат проучването си, всички ние може би ще срещнем края си далеч от онези, които обичаме.“

Ларк с въздишка се отпусна на седалката си. За известно време наистина бе изпитвал удоволствие. Проклета да бе паметта му, че му напомняше реалното положение на нещата!

През останалата част от пътуването той беше сдържан и делови, дори когато накрая кацнаха близо до гори, зловещо различни от познатите му, или докато помагаше на Линг да качи на борда клетки, пълни със странни, чудни създания. Професионализмът бе единственото развлечение, което Ларк все още си позволяваше — удоволствието да изучаваш природните механизми. Но в мисълта за нов полет не откриваше нищо приятно.

 

 

Нощта вече се беше спуснала, когато Ларк най-после се дотътри до собствената си оръфана палатка близо до Поляната — само за да открие, че там го очаква Харуллен, който му носеше новини.

Ниската масивна фигура запълваше половината от пространството. Отначало, застанал на входа на бледата лунна светлина, която проникваше иззад гърба му, Ларк си помисли, че е Утен, неговият приятел и колега природолюбител. Но пепелявата коруба на този кхюин не бе покрита с белези от живот, прекаран в ровене в миналото на Джиджо. Харуллен беше книжен плъх, мистик, който говореше с аристократичност, напомняща за сивите царици от някогашните дни.

— Ревнителите пратиха послание — тържествено съобщи еретическият водач, без дори да попита Ларк как е преминал денят му.

— О? Най-после. И какво казват? — Биологът остави раницата си до входа и се отпусна на койката си.

— Както предвиди ти, те искат среща. Уговорена е за полунощ.

Когато кхюинът премести тежестта си, от говорните отвори на гърба му като шепот се разнесе ехото на последната дума. Ларк сподави изпъшкването си. Предстоеше му да приготви доклада си до мъдреците, в който трябваше да обобщи всичко научено през деня. Нещо повече, Линг го искаше свеж рано на следващата сутрин, за да им помогне в анализа на новите екземпляри.

А сега и това.

„Е, какво друго можеш да очакваш, щом играеш тройна игра? Старовремските романи предупреждават, че когато служиш на повече от един господар, всичко може да стане много сложно.“

Събитията започваха да се развиват с шеметна скорост. Сега тайната бунтовническа организация, за която знаеше от слуховете, най-после му предлагаше да говори. Имаше ли друг избор?

— Добре — каза на Харуллен той. — Ела да ме вземеш, когато трябва. Междувременно, имам да върша работа.

Сивият кхюин беззвучно си тръгна. Само лапите му хрущяха по скалистата пътека. Ларк драсна клечка кибрит, която силно задимя, преди да се разгори достатъчно, за да запали малката му маслена лампа. После отвори сгъваемата маса за писане, която му бе подарила Сара по случай завършването му на училище — сякаш преди цяла геологична епоха. Той извади лист от най-качествената хартия за писане на баща си и остърга черен прах от полуизползвана мастилена пръчка в глинен хаван, смеси го с течност от малко шишенце и разби сместа с чукало, докато стана еднородна. След това подостри с джобното си ножче дървеното перо. Накрая потопи върха му в мастилото, замисли се за миг и започна да пише доклада си.

 

 

Оказа се вярно, разбра по-късно Ларк, по време на напрегнатото заседание под слабата опалова светлина на Торген, втората луна. Макар колебливо и подозрително, ревнителите наистина му предлагаха съюз с хлабавата общност от еретици на Харуллен.

„Защо? Двете групи имат различни цели. Ние се стремим да ограничим и после да сложим край на незаконното си присъствие на този крехък свят. Ревнителите искат само да се върне статуквото, да се възстанови тайната на съществуването ни, както беше преди идването на пиратския кораб… и навярно, между другото, да разчистят някои стари сметки.“

И все пак в полунощ пратениците на двете групи се събраха близо до един от димящите вулканични отвори край лъкатушещата пътека, която водеше към тайното гнездо на Яйцето. Повечето от заговорниците носеха тежки наметала, за да скрият самоличността си. Харуллен, който бе сред малцината все още притежаващи функциониращи рюкове, беше помолен да свали гърчещия се симбионт от сетивния си купол, за да не би деликатното същество само да се изпепели в напрегнатата тайнствена атмосфера. Създания на Великия мир, рюковете не бяха пригодени за време на война.

„Или защото ревнителите не искат да видим прекалено много“, помисли си Ларк. Ненапразно симбионтите бяха наречени „маската, която разкрива“. Тяхната почти масова летаргия беше също толкова обезпокоителна, колкото, и тежкото мълчание на самото Яйце.

Преди да започнат, ревнителите отвориха няколко съда и пуснаха из района рояци патрулни оси — древен ритуал, чийто произход бе забравен, но сега, след откритията от последните няколко дни, придобиваше сериозно значение. После урският говорител на заговорниците пристъпи напред и обвинително каза на галактически две:

— Вашият съюз вижда възможност в (извънредно печалното) пристигане на тези престъпници. — Качулка скриваше всичко, освен муцуната на женската и приглушаваше съскането и тракането й. И все пак Ларк можеше да каже, че от детството й не са минали много сезони и че в торбичката под ръката й има най-много един съпруг. Дикцията й издаваше образованост — навярно бе завършила една от равнинните академии, в които младите урси, току-що напуснали стадото, се събираха пред някой от димящите вулкани, за да изучават своите най-фини изкуства. „Значи интелектуалка. Пълна с книжни познания и с величието на собствените си идеи.“

„Да — искрено реагира част от него. — С други думи, не много различна, от самия теб.“

Харуллен отвърна на предизвикателството на бунтовниците на англически, което му носеше политическо преимущество.

— Какво искаш да кажеш, с тези странни думи?

— Искахме да кажем, че в тези (неприятни/неканени) чужденци вие усещате шанс да видите изпълнени крайните си цели!

Урсът удари с предния си крак. Намекът му предизвика гневен ропот сред представителите на еретиците. И все пак Ларк го беше предвидил.

Сивата коруба на Харуллен се залюля във вълнообразен кръг. Трекски жест, който пръстеновидните наричаха „възражение срещу несправедливо обвинение“.

— Вие намеквате, че ние оправдаваме собственото си убийство. Нашето и на всяко разумно същество на Джиджо.

Урският заговорник имитира същото движение, но в обратната посока — „повторение на обвинението“.

— Аз наистина (недвусмислено) го заявявам. Аз наистина (с брутална откровеност) го твърдя. Всички знаят, че това (заблудено) желаете вие, еретиците.

Ларк пристъпи напред. Дори шепотът на ревнителите да бе насочен срещу човеците, той не му обърна внимание.

— Това не е (отрицанието повторено е) нашето желание! — заяви Ларк, като в бързината си да се намеси, изопачи определителния израз. — За това има две причини — продължи да се мъчи с галдве той. — Първо сред нашите основания (за опровержение) е това — чужденците (жадни до крайна престъпност) трябва не само да убият всички разумни свидетели (на престъплението/на кражбата), които могат да дадат показания в галактянски съд. Те също трябва да ликвидират останалите от онзи (нещастен) вид, който откраднат от Джиджо! Иначе колко ужасно би станало някой ден, когато (глупавите) крадци обявят осиновяването на нова раса клиент, само за да им се противопоставят с доказателство, че е открадната от този свят? Поради тази причина преди заминаването си те трябва да унищожат целия вид.

Това ние (справедливо) не можем да допуснем! Геноцидът на невинен живот е онова престъпление, срещу което нашата група беше (с безкористна справедливост) създадена да се бори!

Харуллен и другите еретици нададоха одобрителни викове. Ларк усети, че гърлото му е прекалено пресъхнало, за да продължи на галактически две. Вече беше направил този жест. Сега премина на англически.

— Но има и друга причина да се съпротивляваме срещу това да бъдем унищожени от чужденците.

Безчестно е да се оставиш просто да те убият. Целта на нашата група е да се стреми към споразумение и съгласие, така че Шестте да извършат правилната постъпка бавно, безболезнено, доброволно, чрез контрол на раждаемостта, като акт на благородство и преданост към този свят, който обичаме.

— Крайният резултат ви вил идентичен — отбеляза урският говорител, като премина на същия език.

— Не и когато накрая се разкрие истината! А някой ден това ще стане, когато този свят има нови законни наематели и те се заемат с разпространеното забавление на археологията.

Това заявление предизвика смутено мълчание. Дори Харуллен завъртя купола си, за да погледне към Ларк.

— Овясни, ноля те. — Урският бунтовник подви предните си крака, с което го подканваше да продължи. — Какво ще пронени археологията, когато ние и цялото ни фотонство отдавна ще въден изчезнали и костите на кофитата ни ще са фръснати фо норското дъно?

Ларк се изпъна, борейки се с умората.

— Въпреки всички усилия да живеем по предписанията на Свитъците и да не оставяме трайни следи, някой ден тази история ще бъде разказана. След един или десет милиона години ще стане известно, че някога тук е живяло общество на преждевремци, потомци на егоистични глупци, натрапили се на Джиджо поради отдавна забравени причини. Същества, които въпреки всичко превъзхождали предците си по глупост, като се учели в какво се състои истинското величие.

Това е разликата между стремежа към достойно доброволно изчезване и да бъдем долно убити. Заради честта и с благословията на Яйцето, изборът трябва да бъде наш, на всеки един индивид, а не наложен ни от баща престъпници!

Харуллен и другите му приятели бяха видимо трогнати. Те нададоха възгласи, засъскаха и умблираха в знак на горещото си одобрение. Ларк чу дори одобрителен шепот сред скритите под качулките си ревнители. И без рюк можеше да каже, че е успял да говори убедително — макар че дълбоко в себе си едва ли вярваше в собствените си думи.

„Любителите археолози от някой бъдещ еон като че ли не плашат групата на Линг.“

Всъщност, самият Ларк не даваше и пукната пара дали в далечното бъдеще някакви мъгляви исторически бележки под линия ще кажат добра дума за Шестте.

„За да са справедливи, добрите закони не се нуждаят от награда или признание. Те са правдиви сами по себе си и трябва да бъдат почитани, дори да знаеш, че не те следи никой друг. Дори никой друг да не знае.“

Въпреки всички добре известни недостатъци на галактянската цивилизация, Ларк знаеше, че законите, които закриляха угарните светове, са справедливи. Макар да беше роден в разрез с тях, негов дълг бе да направи всичко за спазването им.

Обратно на собствените си думи, той нямаше принципни възражения срещу това групата на Линг да унищожи местните свидетели, ако го направеха безболезнено. „Да речем, с генно предизвикана епидемия, която само да направи всички стерилни. Това би могло да елиминира опасността им от свидетели и в същото време да реши проблема на Джиджо.“

О, но Ларк също бе длъжен да се противопостави на замисъла на пиратите за генна кражба. И това беше насилие срещу Джиджо. Мъдреците очевидно се колебаеха и единствено съзаклятието на ревнителите проявяваше готовност да се бори с нашествениците.

Оттук и пламенната лъжа на Ларк, целяща да породи доверие между двете крайно различни радикални групи. Искаше да постигне коалиция с ревнителите поради една-единствена проста причина. Ако бе започнало осъществяването на някакъв план, той имаше намерение да участва в него.

„За момента трябва да си сътрудничим“, помисли си той, докато продължаваше да говори, като влагаше най-добрите си ораторски умения, за да заглади подозренията им и убедително настояваше за съюз.

„Ще си сътрудничим, но бъди нащрек.

Кой знае? Може да се открие възможност да постигнем и двете цели с един удар.“