Дейвид Брин
Звездният риф (91)

Непознатия

Като че ли с всяка песен, която преоткрива, се отварят нови врати, сякаш старите мелодии са ключове за цели периоди от време. Колкото по-ранни са спомените, толкова по-здраво свързани изглеждат с музикална фраза или лиричен откъс. Особено детските песни бързо го отнасят по пътищата на възвърнатото детство.

Сега може да си представи майка си, която мило го залъгва с песни за свят, изпълнен със справедливост и обич — сладки лъжи, които са му помогнали да оформи характера си, дори и когато по-късно е разбрал истината за жестоката, смъртоносна вселена.

Отделен акорд го кара да си спомни брадатите близнаци, двамата братя, които много години си разделяха ролята на Бащата в неговата семейна мрежа, двама неизлечими майтапчии, които обикновено караха и шестте деца от мрежата неудържимо да се превиват от смях на шегите и добродушните им лудории. Той безспирно рецитира някои от най-простите стихове и открива, че почти може да разбере грубоватия смисъл на смешките — истински успех. Знае, че хуморът е детински, но въпреки това се смее ли смее на старите весели песни, докато по бузите му се стичат сълзи.

Арианафу му пуска нови записи и няколко от тях предизвикват приливи на вълнение, докато той преживява оперетите и музикалните пиеси, които е обичал в късното си юношество. Човешка форма на изкуство, която му помага да се освободи от напрежението, докато се бори наред с милиони други сериозни млади мъже и жени да усвои част от възвишената наука на цивилизация, по-стара от повечето от най-ярките звезди.

Изпита остра болка, спомняйки си много от онова, което някога е бил. Повечето думи и факти му остават чужди, недосегаеми — дори името на майка му, както и неговото собствено име, — но поне започва да се чувства като живо същество, като личност с минало. Човек, чиито действия някога са имали значение за други. Някой, който е бил обичан.

Но музиката не е единственият ключ! Още няколко, му предоставя хартията. Когато е в настроение, той грабва молив и рисува с безумна освободеност, използва лист след лист, макар да знае, че всеки от тях трябва да струва скъпо на тези бедни хора.

Когато вижда Прити спокойно да нахвърля просто линейно уравнение, той с удоволствие открива, че го разбира! Математиката никога не е била неговият любим език, но сега й се нахвърля с ново настървение. Очевидно числата не са го изоставили съвсем, както е направила речта.

Има още един начин на общуване, който осъзнава, докато го лекува Пзора, влажната купчина от напомнящи на гевречета пръстени, която отначало толкова го плашеше. Това е странна връзка, толкова чужда на думите, колкото денят на нощта. Лишен от речта, той като че ли е поставен в по-добро положение да забелязва нюансите на мирис и докосване на Пзора. Гъделичкащ трепет, който минава по тялото му, предизвикан от постоянно променящите се пари на лечителя. И ръцете му отново се раздвижват като че ли по своя собствена воля в отговор на въпросите, поставяни му от миризмите на Пзора, на равнище, което може само смътно да възприеме.

Човек няма нужда от думи, за да забележи иронията. Същества с формата на аптекаря някога са били негови смъртни врагове — той го знае, без да си спомня точно как. Били са противници на целия му вид. Колко странно тогава, че дължи толкова много на една нежна купчина от пърдящи пръстени.

Всички тези обрати и изненади пораждат бледи лъчи на надежда в неговата няма изолираност, но очевидно именно музиката е най-прекия път към онзи, който някога е бил. Когато Арианафу му предлага да си избере един от няколко инструмента, поставени в стъклена кутия, той взима онзи, който му се струва достатъчно прост, за да експериментира, да търси нови мелодии, нови ключове за заключени врати.

Първите му несръчни опити да свири на избрания инструмент водят до изтръгване на шумно дрънчене по извитите пътеки на този странен храм на книгите, скрит под каменна пещера. Той усърдно се мъчи и успява да изтръгне още образи от детството си, но скоро открива, че по-късните му спомени се освобождават по-трудно. Навярно в зрелия си живот е имал по-малко време да учи нови песни, затова онези, които свързваше с по-скорошни събития, бяха по-малко.

Събития, довели до огнена катастрофа в онова ужасно тресавище.

Спомените са там, той знае. В сънищата му те продължават да се роят, както и преди, по време на делириума му. Впечатления от огромни вакуумни пространства. От жизненоважни мисии, оставени недовършени. От другари, които се срамува, че е забравил.

Наведен над инструмента с неговите четирийсет и шест струни, той ги дърпа по една или по две едновременно в търсене на някакъв намек, на някакъв тон или фраза, които да пробият преградата в мозъка му. И колкото повече му убягват, толкова повече расте убедеността му, че са там.

Започва да подозира, че не търси човешка песен, а нещо съвсем различно. Нещо едновременно познато и завинаги чуждо.

Същата нощ на няколко пъти сънува вода. Струва му се съвсем естествено, тъй като Сара му е обяснила, че на другия ден заминават с парахода, оставят огромната зала с хартиени книги, за да се насочат към планината, където се е приземил звездният кораб.

Новото пътуване с парахода може би щеше да обясни мъглявите му видения на вода.

По-късно разбра, че няма да стане така.