Дейвид Брин
Звездният риф (101)

Сара

Когато зората започваше да изсветлява на източния хоризонт, след дълъг нощен преход през сухата равнина Уарил уморените пътници стигнаха до оазиса на Урюта — пълен с жадни магарета и симли, човеци и хууни. Дори урските поклонници изящно застанаха на тинестия бряг и потопиха тесните си глави, като потръпваха от горчивия вкус на равнинната вода.

Във високата степ беше настъпило истинското лято, когато горещите ветрове подпалваха пръстени от трева и пращаха стадата в паническо бягство сред облаци прах. Още преди сегашната криза пътешествениците избягваха лятното слънце и предпочитаха студената лунна светлина. Урските водачи се хвалеха, че познават равнината и със завързани очи.

„Това е чудесно за тях — помисли си Сара, потопила подутите си ходила в извора на оазиса. — Урсите не падат по очи, когато под краката им случайно се подхлъзне някой камък. Иска ми се да разбера къде отивам.“

На изток бледата светлина на зората разкриваше величествени очертания. „Ръбатата планина“, помисли си Сара. Разноликата експедиция бързаше към Поляната, преди събитията да са стигнали кулминацията си. От една страна тя нямаше търпение да види братята си и да разбере как е осъществил идеята й Блур. Освен това там нейният Непознат можеше да получи медицинска помощ, ако й се стореше достатъчно безопасно да го покаже на чужденците. „АКО“ с главни букви. Но не се беше отказала съвсем и да види един от легендарните библиотечни пултове на великите галактяни.

И все пак, имаше много основания за страх. Ако наистина възнамеряваха да унищожат всички свидетели, звездните богове със сигурност щяха да започнат от Поляната. Но Сара най-много се тревожеше, че има вероятност да води Непознатия в ръцете на неговите врагове. Тъмнокожият, винаги жизнерадостен мъж изглежда нямаше търпение да стигне там, но дали наистина разбираше за какво става дума?

От набръчкания конус на Пзора се разнесе свистяща въздишка. Трекът всмукваше вода от извора, изтощен, въпреки че през целия път бе седял в магарешка каручка. Върху сетивния му пръстен се беше увил нов рюк, един от двата, които Сара му купи от новата пратка на пристана Канду, за да помага на трекския аптекар да лекува ранения чужденец, макар самата тя да не харесваше много симбионтите.

На повърхността до крака й изплува редица от мехурчета. В сребристата светлина на Лусин тя позна Длетото, кхюинът от Доло, който си почиваше под водата. Бързото пътуване бе тежко за червените кхюини, както и за сините като него. Същото се отнасяше и за човеците, прекалено едри, за да бъдат носени от магаре. На Сара позволяваха да язди всяка четна мидура. Въпреки това тялото я болеше. „Но ми служи добре, за да водя уединения живот сред книгите“, помисли си тя.

Малко по-късно зората окончателно освети поразителните кафяво-зелени планини, които се извисяваха на източния хоризонт. Непознатия се смееше, докато гол до кръста помагаше на Сара и другите човеци да изпълнят типичната лагерна задача, поставяна на човеците — да издигнат заслони от мътносин г’кекски плат, които да скрият пътниците и животните през горещия ден. Немотата на звездния мъж изглежда не пречеше на работата му с другите. Радостта му от това, че е жив, въздействаше на всички около него, докато ги учеше на някаква песен без думи, за да убиват времето.

„Още два дни — помисли си Сара и погледна нагоре към прохода. — Почти стигнахме.“

 

 

Оазисът носеше името на воин номад, живял скоро след урското заселване на Джиджо, когато племето им още било малобройно, а необходимите им за живота на планетата умения — ужасно несъвършени. В тези стари времена Урюта избягал на изток от тучните пасища на Знунир, където племенните му вождове били положили васална клетва пред могъщите сиви царици. Урюта довел със себе си други бунтовници в този оазис сред огромната суха равнина, за да излекуват раните си и да се подготвят за борба срещу кхюинското господство.

Или поне така твърдеше легендата, която Сара чу същия следобед, след като спа през най-горещата част от деня — дрямка, по време на която мъгляво сънува вода, студена и чиста. Събуди се ужасно жадна и се напи от извора, после се върна при другите пътници под голямата палатка за поредното хранене.

Тъй като до мръкване оставаха още няколко часа и огненото слънце продължаваше да прежуря, номадите и магаретарите се събраха край един разказвач, който придружаваше рецитирането си с потропване на копита и размахване на сплетени опашки. Дори след като бяха получили книгите и печатарството, урсите продължаваха да обичат устната традиция, нейното многообразие и импровизирани вариации. Когато напевният разказ на барда стигна до битката при Знунирския емпориум, продълговатите глави едновременно се залюляха. Тройки очи се взираха покрай поета към отдавна отминали времена.

И тогава конницата предателска пръсна се,

доброволните роби, страхливците в капана попаднаха

от Урюта устроен,

политайки с крясък в дълбоката пропаст зловонна,

за да смесят серните миризми на смъртта

със сухите свои торбички и страх всепоглъщащ.

Слушателите изсъскаха презрението си към страхливите отстъпници. Сара извади тетрадката си и започна да си води записки върху древния диалект на легендата, вече деградирал от галдве много преди да пристигнат човеците.

И тогава препусна Урюта, готова за сблъсък

с пехотата на цариците сиви ужасна,

мъжкари в броня, мъжкари с оръжие

от заострено дърво, ярко блестящо,

и тропащи с остри нокти, кожи раздиращи, решени на парчета да ни разкъсат сега зарад своите майки.

Този път урските слушатели издадоха многократно ниско сумтене, с което изразиха уважението си към могъщия враг, звук, който човеците за пръв път бяха чули три поколения след пристигането си, след като си бяха извоювали място в хаоса преди Общностите.

Сега е моментът! Нашият вожд дава знака.

Насочете оръжията новонаправени.

Насочете пръчките дълги и тръгнете напред, вий,

гърбове мощни.

Сега не пронизвайте вие, а силно пъхнете отдолу!

После бремето повдигнете. Повдигнете го,

гърбове мощни!

Давайте! Нокти проблясващи сега прекатурват се!

Отначало Сара се затрудняваше да следи действието. После проумя бойното нововъведение на Урюта — да преобръща непобедимата кхюинска пехота с помощта на „пръчките дълги“ или бамбукови стъбла. Урски доброволци бяха изпълнявали ролята на жива стръв, предизвиквайки размахващите се ноктести лапи и огромната тежест, докато техните другари натискали с прътовете и преобръщали кхюините един след друг.

Въпреки екстатичната песен за отмъстителното клане, Сара знаеше, че историческите победи на Урюта са били краткотрайни, тъй като кхюините променили тактиката си. Трябвало да дойде ново поколение от герои — воините-ковачки от Огнената планина, — за да изгонят окончателно сивите тирани от високите равнини. Но цариците продължили да пречат на образуването на Общностите, докато човеците не донесли новите стари умения на военното изкуство.

Не всички урси се наслаждаваха на минали победи. Водачът на кервана и неговите помощници бяха коленичили на килимче от пекова кожа и обмисляха поредния преход. Жестовете им над картата ясно показваха, че имат намерение да пропуснат следващия оазис и да изминат тежкия път до подножията на хълмовете до изгрев-слънце.

„О, как ме болят краката“, помисли си Сара.

Водачът вдигна коничната си глава и изсъска към човешкия поклонник, който се бе насочил към отвора на палатката.

— Трябва да изляза — обясни Джоп, фермерът от Доло.

— Какво, пак ли отиваш? Да не си болен?

Джоп бе прекарал по-голямата част от пътуването, потънал в екземпляр от Свитъка на Изгнанието, но сега изглеждаше приветлив. Той се засмя.

— А, не. Просто пих прекалено, много хубава изворна вода. Време е да я върна обратно на Джиджо. Това е всичко.

Когато платнището на входа за миг се повдигна, Сара отново видя мехурчета в извора. Длетото се бе върнал под водата и се киснеше в подготовка за следващия тежък преход. А може би не искаше да слуша победната песен на барда за победените кхюини?

Публиката признателно засъска, когато урсът завърши епоса си и слезе от ниската платформа, за да получи наградата си — димяща чаша кръв. „Жалко, че пропуснах края“, помисли си Сара. Но най-вероятно щеше да го чуе пак, ако светът надживееше тази година.

Тъй като очевидно никой не се канеше да се качи на сцената, неколцина урси започнаха да се протягат и да се насочват към съседната палатка, а други тръгнаха да проверят животните си и да ги приготвят за нощния път. Но всички спряха, когато неочаквано на платформата скочи нов доброволец, тропайки с копита. Това бе Улгор, номадът, придружавал Сара от нощта, в която чужденците прелетяха над Доло. Зрителите отново заеха местата си и урсът започна да рецитира своя разказ на диалект, още по-стар от предишния.

Кораби изпълват твоите мисли                                                сега,

яростни, мощни                                                                                безшумни.

Кораби изпълват твоите сънища                                                сега,

далеч от всички водни морета:

Кораби замъгляват твоя разум сега,                                        безбройни орди.

Кораби правят нищожен твоя разум сега, от планини        далеч по-огромни.

Смаян шепот. Водачът на кервана изви дългата си шия. Тази тема беше рядка и като цяло се смяташе за проява на лош вкус, когато присъстваха представители и на други раси. Неколцина хуунски поклонници се обърнаха да погледат.

Кораби на                        уриш-ка,

клан на дълбоко                благоговение.

Кораби с                        урси безброй.

Клан, посветен на        отмъщение!

Лош вкус или не, започналото рецитиране бе свещено, докато не завършеше. Водачът разшири ноздрата си, за да покаже, че няма нищо общо с него, докато Улгор продължаваше да говори за епоха, много преди урските колонисти да сложат копито на Джиджо. За време на космически армади, когато божествените флоти се сражавали заради неразбираеми доктрини и използвали оръжия с невъобразима мощ.

Звезди изпълват твоите                мисли сега.

Кораби, големи колкото                планински върхове,

карат звездите да                        треперят,

, с големи колкото планети        мълнии.

„Защо прави това?“ — зачуди се Сара. Улгор винаги беше тактичен за млад урс. Сега като че ли провокираше реакция.

Надули гръклянните си торбички, хууните се събраха по-близо, все още повече любопитни, отколкото разгневени. До този момент не бе ясно какво цели Улгор, като припомня някогашни битки — толкова древни, че в сравнение с тях по-късните, местни вражди с кхюините и човеците на Джиджо изглеждаха като дружески трапези.

„На Джиджо урсите и хууните нямат общи територии и стремежи. И това не им дава основа за сблъсъци. Трудно е да си представиш, че предците им са се избивали в космоса.“

О, вий, местни                                        слушатели,

толкова самодоволно                                невежи,

приковани на планетата разуми        смеете ли,

да се опитате да си                                представите

големи като планети                                дупки в космоса,

в които живеят                                        същества,

каквито приковани към планетата        разуми като вас,

не са в състояние да                                проумеят?

Няколко хууна умбдираха облекчение. Навярно това не се отнасяше за древни битки между техните предци и урсите. Някои космически епоси разказваха за грандиозни пространства или за гледки, поразителни за съвременните слушатели, припомнящи за онова, което Шестте бяха загубили, но някой ден можеше да си възвърнат — по ирония на съдбата, чрез забрава.

Отправете назад вашите        със страх изпълнени мисли,

към онези кораби                безстрастно

носещи се към                        на славата арката,

без да знаят                        съдбата си.

Ако предишният бард страстно беше пял за кървава слава, Улгор бе хладно обаятелна, хипнотизираше слушателите със своята олюляваща се глава и напевно съскане, което пораждаше изчистени представи за цвят, студ и страх. Сара остави тетрадката си, омагьосана от огнени и мрачни картини, от огромни откъси космическо време и блестящи кораби, по-многобройни от звездите. Легендата несъмнено се бе развивала чрез безбройни преразкази. Въпреки това тя изпълни сърцето й с неочаквана завист.

„Ние, човеците, никога не сме достигнали такива висоти преди да паднем. Дори по време на най-голямото си величие не сме притежавали флоти от могъщи звездни кораби. Били сме вълкони. Съвсем примитивни в сравнение с тях.“

Но тази мисъл скоро избледня, докато Улгор продължаваше ритмичния си напев и разкриваше картината на безкрайността. Оформи се образът на огромна армада, отправила се на славна бран. Съдбата я бе примамила в някакъв мрачен район на космоса, тайнствен и смъртоносен ъгъл, напомнящ разяждащите кухини на леговище на мулк-паяк.

 

 

Някой внезапно дръпна Сара за дясната ръка и я върна в настоящето. Тя премигна. Прити стискаше лакътя й, достатъчно силно, за да я заболи, докато Сара най-после попита:

— Какво има?

Шимпанзето я пусна и й сигнализира:

„Слушай. Сега!“

Младата жена се готвеше да възрази: „Ами нали тъкмо това правех, слушах“, когато осъзна, че Прити няма предвид легендата. Опита се да се абстрахира от хипнотизиращия напев на Улгор… и накрая долови нисък ропот, идващ отвън.

„Животните. Нещо ги е разтревожило.“

Симлите и магаретата имаха специален заслон недалеч от тази палатка. Ако се съдеше по бавно усилващия се шум, те не бяха точно уплашени, но не бяха и спокойни.

Непознатия също забеляза, както и двама библиотекари, и един червен кхюин. Всички те отстъпиха назад и нервно се заоглеждаха.

Водачът на кервана вече се бе присъединил към тълпата от надигащи се и спускащи се урски глави, потънал в далечно пространство и време. Сара се придвижи напред, за да го сръга с лакът — внимателно, тъй като се знаеше, че сепнатият урс хапе — но неочаквано шията на водача сама замръзна на място и по кафявата му грива пробягаха вълни на тревога. Със съскане урската матрона разбуди двама от помощниците си и върна в действителността трети със силно ощипване по хълбока. Четиримата се изправиха и препуснаха към отвора на палатката…

… а после рязко спряха, когато по западния край на заслона започнаха да се надигат призрачни фигури — с неясни кентавровидни очертания, които се промъкваха с остри оръжия в ръце. Един от лейтенантите на кервана нададе стъписан вик, точно преди навсякъде да избухне хаос.

Публиката беше хвърлена в смут. Смаяните поклонници засумтяха и засъскаха, когато проблясващи остриета раздраха палатката на десетки места. През отворите се пъхнаха воини, боядисани в бойни цветове, които размахваха мечове, пики и арбалети, всички с върхове от буюрски метал с бронзов оттенък, и накараха кипящата маса от уплашени пътници да отстъпят към пепелната яма по средата.

Прити обви ръце около кръста на Сара, а малкият Джома се вкопчи от другата й страна. Тя прегърна момчето, макар да знаеше, че едва ли може с нещо да го успокои.

„Урско опълчение?“ — зачуди се Сара. Тези воини изобщо не приличаха на боядисаната в сиво-кафяво кавалерия, която извършваше ефектни маневри за празниците на Деня на кацането. Хълбоците и шиите на тези урси бяха боядисани на саждиви ивици. Размахващите им се глави издаваха бясна решимост.

Един от лейтенантите на кервана се хвърли напред, за да стигне до, мястото, където се пазеха оръжията, използвани предимно срещу лигъри, кхообри или някоя случайна малка банда крадци. Водачът напразно извика, когато младият урс се метна, срещу зареден арбалет — и продължи напред, като се препъваше в пясъка и оставяше след себе си кървава следа. Накрая, целият надупчен от стрели, той се строполи в краката на боядисания нападател.

Водачът на експедицията проклинаше нашествениците, подиграваше се със смелостта им, предците им и особено със собственото си самодоволство. Въпреки слуховете за опасности из далечните краища на равнините, мирновременните навици трудно можеха да се преодолеят, особено по главния път. Сега храбрият млад лейтенант беше платил цената за това.

— Какво искате? — попита урската матрона на галдве. — Имате ли водач? Покажете ми (престъпната) й муцуна, ако смее да говори!

Платнището на палатката се повдигна и вътре влезе едра урс-зоин, боядисана на назъбени ивици, които правеха трудно да се различат очертанията й. Тя изящно прескочи кървавата следа на лейтенанта и спря точно пред водача на кервана. За огромна изненада и двете й люпилни торбички бяха пълни, едната със съпруг, чиято тънка глава надничаше изпод ръката на воина. Другата торбичка бе синя и изпъстрена с вени, издута от непроходило бебе.

Истинската матрона обикновено не беше склонна на насилие, освен ако не я подтикнеше дългът или нуждата.

— Не сте вие, които ще съдите нашето (достойно за похвала) нападение — изсъска на старомоден надут диалект капитанът. — Вие, които служите на (недостойни) клиенти/господари с прекалено много или прекалено малко крака, вие не сте в състояние да оценявате тази група от сестри. Единственият ви избор е да се подчините (раболепно), според (високо тачения) Кодекс на равнините.

Водачът на кервана зяпна и с трите си очи.

— Кодекс ли? Сигурно нямаш предвид (архаичните, маловажни) ритуали, които са използвали старовремските (варварски) племена, когато…

— Кодексът на войната и вярата сред (знатните, верни на природата си) племена. Точно тъй! Законът на нашите (високо тачени) лели, който идва от поколенията преди да нахлуе (неотдавнашната, мерзка) поквара. Точно тъй! И отново те питам/нареждам — предавате ли се?

Объркана и уплашена, матроната-водач на кервана поклати глава по човешки и неуверено си пое дъх по хуунски. С ниска въздишка тя промълви на англически:

— Х-р-р. Заради такава тъфотевина един възрастен да увие…

Капитанът на нападателите се хвърли отгоре й и преплете шията си с нейната, като блъскаше и удряше с предните си крака, докато водачът на кервана не се строполи с мъчителен стон на земята, хриптейки от шок. Всеки земянит би излязъл от боя с пречупен гръбнак.

Нападателят се обърна към поклонниците със силно протегната напред глава, сякаш за да захапе всеки, когото достигне. Уплашените пленници се притиснаха плътно един до друг. Сара прегърна още по-силно Джома и скри момчето зад — гърба си.

— Отново питам/нареждам — кой (безрезервно) ще се предаде в името на това (жалко извинение за) племе?

Изтече цяла дура. После от кръга излезе един от оцелелите лейтенанти — навярно избутан отзад. Шията му беше силно извита и единствената му ноздра бе разширена от страх, когато с препъване се приближи до боядисания шут. Разтреперан, младият урс приклекна и бавно положи глава на земята, докато не я отпусна между предните копита на капитана.

— Добре направено — отбеляза пиратът. — Ще те превърнем в (едва приемлив) равнинец.

Що се отнася до останалите, аз се казвам Уркачу. През последните (глупави) дни бях известна като Господарката върховна леля на клана на соленото копито, безполезна, почетна титла, лишена от (действителна) сила или слава. Сега изгонена от онази (неблагодарна) банда, аз съръководя тази нова група от братовчеди другари. Обединени, ние възкресяваме едно от (великите, дълго оплаквани) общества на воини — Урунтай!

Другите от групата вдигнаха оръжия и нададоха пронизителен вик.

Сара запремигва от изненада. Малцина човеци израстваха, без да научат това име, страшен спомен от отминали дни.

— Това направихме, защото (така наречените) лели и мъдреци предадоха нашата славна раса, попадайки в (долен) човешки капан. Заговор за унищожение, замислен от чуждоземни престъпници.

С един отвлечен ъгъл на ума си Сара отбеляза, че пиратът губи контрол над премерения си, старомоден галдве и отстъпва пред по-съвременен изказ, допускайки в речта му да се промъкнат дори елементи на ненавистния англически.

Другите нападатели одобрително изсъскаха. Уркачу наведе главата си към поклонниците, като я изви и започна да търси, после спря пред висок, тъмнокож мъж — Непознатия.

— Това той ли е? Звездният демон?

Непознатия му се усмихна, сякаш дори кървавият убиец не можеше да развали доброто му настроение. Това като че ли за миг стъписа боядисания урс.

— Това ли е (избраният, търсеният) човек? — продължи Уркачу. — Небесният братовчед на онези двукраки дяволи, сред които живяхме в продължение на (дълго изстрадани) поколения?

Сякаш опитвайки се да разбере някаква нова форма на живот, раненият звезден чужденец смъкна булото на новия рюк над очите си, после отново го вдигна. Тъй като за него думите бяха лишени от смисъл, той навярно откри такъв в хаоса от натоварени с емоция цветове.

Тогава иззад тълпата от скупчили се поклонници се обади нов глас, също толкова гладък и хладно обаятелен, колкото беше огнено яростен гласът на капитана.

— Това е човекът — потвърди Улгор, като излезе от гъстата, потна тълпа и пристъпи към Уркачу. Подобно на Непознатия, тя не проявяваше признаци на страх. — Това е (обещаната) награда, доведена от далечния град Доло. Неотдавна се потвърди от човешки мъдрец, че той е един от звездните демони, а не роден тук, на Джиджо.

Докато поклонниците мърмореха, стъписани от предателството на Улгор, Уркачу радостно затропа с копита.

— Онези от космоса ще платят (скъпо) за неговото връщане. За това те могат да предложат едно нещо, по-ценно от всичко останало — оцеляване за някои (макар и не всички) урси на Джиджо.

Изведнъж много неща започнаха да се изясняват. Мотивът за това нападение, както и за хипнотизиращото изпълнение на Улгор от платформата, имаха за цел да задържат урсите от кервана вътре, докато „Урунтай“ крадешком заемат позиция.

Между двамата урски водачи падна тънка сянка. Обади се нов глас, този път на англически:

— Не забравяйте, приятели, че ще искаме нещо повече от това.

На разкъсания вход на палатката се изправи човешка фигура. Отдалечавайки се от блясъка на късното следобедно слънце, тя постепенно се превърна в Джоп, дървесният фермер от Доло.

— Има цял списък от неща, които ще ни трябват, ако те решат да си получат това момченце обратно здраво и читаво. — Джоп хвърли поглед към обезобразеното слепоочие на Непознатия. — Или поне толкова читав, колкото би могъл да е този нещастник.

„Той е излязъл навън, за да даде знак на нападателите, докато Улгор ни разсейваше“, проумя Сара.

Странен съюз. Човешки фанатик, който помага на урски фанатици, назовали групата си на името на древното, мразещо земянитите общество „Урунтай“.

Крехък съюз, ако Сара беше чула правилно, когато Уркачу измърмори странично към Улгор:

— Нещата няма ли да са по-прости без него?

Боядисаният воин силно потръпна и замълча, когато Улгор внезапно и скрито от другите урси го ритна по крака.

Сара се откъсна от Джома и Прити. Тя ги скри сред тълпата и после пристъпи напред.

— Не можете да направите това.

Джоп мрачно се усмихна.

— И защо не, малък книжен плъх такъв?

Истинско постижение бе, че Сара успя да му отговори, без гласът й да трепери.

— Защото може изобщо да не е от генните крадци! Имам причини да вярвам, че всъщност е техен враг.

Улгор изгледа от горе до долу Непознатия и кимна.

— Възножност, която няна никакво значение. Важното е, че инане стока за фродан и ножен да офределин цената.

Сара можеше да си представи тази цена. За Уркачу — завръщане на славните дни на яростни, препускащи на воля воини. Това спокойно можеше да се съвмести с целта на Джоп да унищожи всички язовири, машини и книги и да ускори пътя на човечеството към изкуплението.

Изглежда нито един от двамата не се страхуваше от вероятността от нова война, толкова очевидно беше презрението им един към друг. В този момент това нямаше значение.

„Ние сме в ръцете на маниаци — помисли си Сара. — Глупци, които ще унищожат всички ни.“