Дейвид Брин
Звездният риф (28)

Сара

Никой не очакваше засада.

Мястото беше съвършено за целта. Но никой на борда на „Хауф-уоа“ нямаше ни най-малка представа за опасността, докато наистина не ни връхлетя.

Прекараното в мир столетие бе замъглило някога ревниво пазените владения на старото. Урските и г’кекските заселници бяха съвсем малко, тъй като последните не можеха да отглеждат децата си край вода, а първите предпочитаха равните местности. Въпреки това, когато „Хауф-уоа“ се плъзна към малкия док, нетърпелив да сподели оскъдните новини, там се бяха струпали представители на всички раси.

Уви, откакто ужасното зрелище разсече небето, от долното течение на реката не беше идвал никой.

В повечето случаи крайречните жители бяха реагирали адекватно — бяха побързали да подсилят външните си укрития, да почистят камуфлажите на димоотводите си или да вкарат корабите под маскировъчните навеси, — но едно окаяно трекско племе, което обитаваше мочурищата, бе отишло много по-надалеч и в пристъп на страх и покорност към Свитъците, бе изгорило цялото си наколно селище. Връхният възел на Пзора потрепери от миризмата на безпомощно скитащи се сред пепелищата мрачни купчини пръстени. Капитанът на „Хауф-уоа“ обеща да разпространи вестта за състоянието им. Навярно други треки щяха да им пратят нови основни сегменти, с които по-успешно да се евакуират към вътрешността. В най-лошия случай блатните треки можеха да съберат загниваща материя, да се заселят отгоре й и да преустановят висшите си функции, докато светът станеше по-спокойно място.

Но същото не можеше да се каже за урския търговски керван, за който ни разказаха по-късно, останал изолиран заедно с товарните си животни на пустия западен бряг, след като изпадналите в паника жители на Бинг вдигнали във въздуха любимия си мост.

Хуунският екипаж на кораба с яростна бързина продължи нататък срещу течението, за да не попадне сред плетеницата от натрошени дървета и кабели от мулкова паяжина, жалки останки от някога красив мост, главен път през реката за целия район. Чудо на изкусния камуфлаж, той бе приличал на случайно запречили течението дървени трупи. Но дори това очевидно не беше достатъчно за местните фанатични последователи на Свитъците. „Може би са го горили, докато снощи сънувах онзи кошмар“, помисли си Сара, като гледаше овъглените дънери и си спомняше образите на пламъци, които бяха прекъснали съня й.

На източния бряг стоеше тълпа от местни жители, които викаха „Хауф-уоа“ да се приближи.

— Аз не бих се приближил — изсъска през няколко кракоусти Длетото. Докато гледаше към народа на брега, синият кхюин носеше над зрителния си пръстен рюк.

— Защо? — попита Джоп. — Виждаш ли? Те ни сочат път покрай останките. Навярно ще ни съобщят и някакви новини.

И наистина, близо до брега като че ли имаше свободен проход, незадръстен от парчета от разрушения мост.

— Не зная — продължи Длетото. — Усещам, че… нещо не е наред.

— В това си прав — Прибави Улгор. — Вих искал да зная защо не са направили нищо за изолирания керван. Местните имат лодки. Досега вече ви трявало да са прекарали урсите на този вряг.

Сара се замисли. За никого от расата на Улгор със сигурност нямаше да е приятно да пътува в малките кожени лодки, докато ледената вода се плиска само на няколко сантиметра разстояние.

— Урсите може да са отказали — предположи тя. — Навярно още не са се отчаяли.

Капитанът взе решение и „Хауф-уоа“ зави към брега. Когато наближиха, Сара видя, че единствената все още непокътната постройка е камуфлажното скеле на селцето. Всичко останало беше в развалини. „Навярно са пратили семействата си в гората“, помисли си тя. Наоколо имаше достатъчно дървета гару, в които да живеят човеците, а кхюините можеха да идат при братовчедите си нагоре по течението. И все пак разрушеното селище представляваше потискаща гледка.

Сара се замисли още колко по-ужасни неща ще има, ако желанието на Джоп някога се изпълни. Ако взривяха язовира на Доло, щяха да бъдат отнесени всички докове, язовирчета и колиби, които бяха видели край реката. Местните животни също щяха да пострадат, макар и навярно не повече, отколкото от обикновено наводнение. „Ларк казва, че значение имат видовете, а не индивидите. Че унищожаването на нашите малки дървени постройки не заплашва която и да е екологична ниша. Че на Джиджо няма да бъдат нанесени вреди.

И все пак изглежда съмнително — да превърнем всичко това в пламъци и развалини, само за да убедим някакви си галактянски важни клечки, че сме напреднали по Пътя на Изкуплението повече, отколкото е в действителност.“

До нея се приближи Длетото. Синята му коруба димеше, докато росата се изпаряваше от гънките й — сигурен признак за тревога. Петте му хитинови крака изпълниха сложен танц.

— Имаш ли рюк, Сара? Можеш ли да си го сложиш и да видиш дали не греша?

— Съжалявам. Отказах се от моя. Всички тези цветове и чисти емоции ми пречеха да обръщам сериозно внимание на езика. — Тя не прибави, че откакто бе допуснала грешката да носи рюк на погребението на Джошу, слагането на мембраната събуждаше у нея мъчителна болка. — Защо? — попита Сара. — Какво те тревожи?

Куполът на Длетото потрепери и рюкът, увит около зрителната му лента, завибрира.

— Народът на брега. Струва ми се… някак особен.

Сара напрегна очи през утринната мъгла. Жителите на Бинг бяха предимно човеци, но сред тях имаше и хууни, треки и кхюини. „Подобните се привличат“, помисли си тя. Ортодоксалният фанатизъм надхвърляше расовите различия.

„Както и ереста“, отбеляза Сара, като си спомни, че собственият й брат участва в движение, не по-малко радикално от хората, разрушили този мост.

От скритите под дърветата заслони се отделиха няколко кожени лодки и се насочиха към кораба.

— Да ни преведат през прохода ли идват? — попита малкият Джома.

Той получи отговор на въпроса си, когато изсвистя първата абордажна кука и падна върху палубата на „Хауф-уоа“. Бързо последваха и други.

— Не ви мислим злото! — извика въоръжен до зъби мъж от най-близката лодка. — Елате на брега и ще се погрижим за вас. Единственото, което искаме, е кораба ви.

Точно това не трябваше да казва на гордия екипаж на речния кораб. Всички хууни, освен кормчията, се хвърлиха да измъкват и хвърлят през борда куките. Но на мястото на всяка една, която изхвърлеха, прииждаха нови.

Тогава Джома посочи надолу по течението.

— Гледайте!

Ако някой все още се чудеше какво възнамеряват да правят жителите на Бинг с „Хауф-уоа“, всички съмнения се стопиха при вида на овъглена развалина, чиито почернели ребра бяха обърнати нагоре като огромен, полуизгорен скелет. Гледката предизвика уплашени умбли от страна на екипажа, които отекнаха по гърба на Сара и накараха нурите яростно да се разлаят.

Хууните удвоиха усилията си и отчаяно продължиха да откачват куките.

Първият инстинктивен порив на Сара бе да предпази Непознатия. Но раненият изглеждаше в безопасност, все още в безсъзнание под грамадното, заслоняващо го тяло на Пзора.

— Хайде — каза тя на Длетото. — Да им помогнем.

 

 

До Великия мир често се случваше пирати да нападат корабите. Навярно през ужасните някогашни дни предците на сегашните нападатели бяха правили това съвсем сериозно. Когато опънеха въжетата им, изработените от заострен буюрски метал абордажни куки се забиваха дълбоко. Сара ужасено разбра, че въжетата са от мулкови нишки, обработени по трекска технология, която ги правеше ужасно трудни за прерязване. Нещо по-лошо, те се опъваха не само до лодките, но чак до брега, и местните ги дърпаха със специални устройства. Макар и подпомагани от огромните лапи на Длетото, силата на хууните едва стигаше, за да изтеглят куките. Въпреки това Сара се опитваше да помага и дори г’кекският пътник се оглеждаше с четири зорки очи и предупреждаваше с викове, когато до кораба приближеше нова лодка. Единствено Джоп се бе облегнал на мачтата и с искрена веселост наблюдаваше битката. Сара не се съмняваше на чия страна е ортодоксалният фермер.

Брегът все повече се приближаваше. Ако „Хауф-уоа“ минеше средата на реката, течението щеше да им помогне. Но дори неговата сила може би нямаше да е достатъчна, за да скъса яките въжета. Когато килът се врежеше в пясъка, краят им щеше да е настъпил.

В отчаянието си екипажът възприе нова тактика. Хууните грабнаха брадви и започнаха да секат дъските и перилата, в които се бяха забили куки, изхвърляха зад борда цели дървени парчета и разбиваха собствения си кораб със смайваща ярост, като се имаше предвид обичайното хуунско спокойствие.

После палубата ненадейно подскочи под краката на Сара. Целият кораб внезапно се разтърси и се завъртя, сякаш около оста на главната мачта.

— Закачили са кормилото! — извика някой.

Сара погледна зад кърмата и видя масивно метално острие, пронизало огромното, закачено на шарнири кормилно весло, с което кърмчията направляваше кораба. Кормилото не можеше да се изтегли на борда, нито да се отсече, без да осакатят „Хауф-уоа“ и да го оставят безпомощно да се носи по течението.

Прити оголи зъби и изпищя. Макар че трепереше от страх, малката маймуна се опита да се прехвърли през парапета, но Сара решително я спря.

— Това е моя работа — напрегнато каза тя и без да се бави, смъкна туниката и полата си. Един от моряците й подаде секира със закачен за дръжката кожен ремък.

„Не се хвърляйте едновременно да ме уговаряте да не го правя“, сардонично си помисли тя, като знаеше, че никой няма да се опита да й попречи.

Някои неща просто бяха очевидни.

 

 

Сара преметна ремъка на секирата през рамо. Усещането на хладния метал, който галеше лявата й гърда, докато се прехвърляше през парапета, не й действаше успокоително, въпреки че острието беше скрито в кожен калъф.

Дрехите щяха да й пречат. Щеше да й се наложи да използва най-вече пръстите на краката си, за да търси опора по кърмата на „Хауф-уоа“. Корабът бе отлично конструиран и дъските се застъпваха една друга, което малко й помагаше. Въпреки това не можеше да се удържи да не трепери, отчасти заради утринния студ и отчасти от ужас. Потта по дланите й правеше задачата двойно по-мъчна, макар да усещаше устата си суха като урски дъх.

„От години не съм се катерила!“

За нечовеците това трябва да изглеждаше като нещо съвсем обикновено за дърволюбците земянити. По същия начин, по който се предполагаше, че всеки урс е майстор-бегач на дълги разстояния или че всички треки правят добро мартини. Всъщност, логичното бе Джоп да свърши тази работа, но капитанът не му се доверяваше по основателни причини.

Екипажът я окуражаваше с нервни викове, докато Сара се спускаше надолу по кърмата, хванала се с една ръка за кормилното весло. Междувременно откъм лодките и брега се носеха презрителни подигравки. „Страхотно. Привлякла съм повече внимание, отколкото когато и да е през целия си живот, и в същото време съм чисто гола.“

Мулковото въже скърцаше от опъването, докато селяните напрягаха скрипците, за да притеглят „Хауф-уоа“ към брега, където няколко сиви кхюина държаха факли, извисяващи се толкова заплашително близо, че на Сара й се стори, че чува пращенето на пламъците. Най-после тя стигна до място, където можеше да се задържи с крака и ръце — опирайки краката си по начин, който завинаги изтриваше всякакви илюзии за лична скромност. Трябваше да свали кожения калъф на острието със зъби и червеникавият метал остави в устата й горчив електрически вкус. Това я накара да потрепери… и после да се напрегне, когато едва не се изхлузи във водата. Кипящата следа на кораба изглеждаше мазна и ужасно студена.

Подигравките се усилиха, когато замахна с брадвата и прати във въздуха парченца дърво. Опита се да изреже около забилата се кука полумесец. Скоро свърши да дълбае над острието и се прехвърли върху по-трудната част отдолу, когато нещо я удари по опакото на лявата ръка и изпрати вълни от болка нагоре към рамото й. Сара погледна и видя, че около дървена треска, стърчаща близо до китката й, струи кръв.

Полупотънала в дъската до нея се виждаше сачма от прашка.

Втора иззвънтя в секирата, отскочи от кърмата на кораба и изчезна във водата.

Някой стреляше по нея!

„Мръсен, долен, деградирал…“

Сара откри в себе си непознато досега умение да ругае, докато изреждаше изобилния речник от проклятия на пет различни езика и работеше със секирата по-яростно отпреди. Сега по корпуса на кораба отекваше постоянен тропот на камъни, но потънала в мъгла от разгорещеност и ярост, тя не им обръщаше внимание.

„Отшхарсия, перкийе! Сюуукай дрийсуна!“

Сара изчерпа запаса си от росически псувни и продължи на урски галдве, когато изведнъж дървото със силно пращене започна да се пропуква. Опънатото въже изскърца, рязко дръпна абордажната кука…

… и дъската най-после се откърти.

Куката полетя свободна във въздуха и изби секирата от ръката й. Загубила равновесие, Сара се мъчеше да се задържи, макар че ръцете й бяха хлъзгави от пот и кръв. Тя се задъхваше и усещаше, че дланите й се изплъзват. Накрая се пусна и дълбоко си пое дъх, но студените води на Рони я блъснаха като с леден чук и изкараха въздуха от неподготвените й дробове.

Сара размахваше ръце, отначало за да изплува на повърхността, после за да извади глава над водата и няколко пъти дълбоко да си поеме дъх, и накрая, за да не си оплете във всички въжета, които се носеха по реката. Една блестяща на слънцето кука прелетя само на сантиметри от лицето й. Миг по-късно трябваше да се гмурне надолу; за да избегне кълбо от въжета, които можеха да я впримчат в капан.

Когато „Хауф-уоа“ се възползва от възможността да избяга, бурната следа на кораба затрудни още повече положението й.

Вече я боляха гърдите. Когато отново изплува на повърхността — за да се озове лице в лице с висок млад мъж, навел се от една от лодките и стиснал в лявата си ръка прашка. Когато погледите им се срещнаха, той силно се олюля назад от изненада. После очите му се спуснаха надолу, за да забележат нейната голота.

Той се изчерви. Младият мъж припряно остави оръжието и започна да си съблича якето. Несъмнено, за да го даде на нея.

— Благодаря… — задъхано изрече Сара. — Но сега… трябва да вървя.

Когато за последен път зърна младия селянин, докато отплуваше, на лицето му се бе изписало унило разочарование. „За него е прекалено рано да е закоравял пират — помисли си тя. — Този нов, жесток свят все още не е изтрил последните следи от галантност.

Но скоро и това ще стане.“

 

 

Течението на реката беше неин съюзник и скоро Сара видя „Хауф-уоа“. Екипажът бе обърнал кораба и сега, когато вече бяха стигнали на безопасно разстояние от Бинг, усилено гребеше, за да останат на място. Въпреки това не беше лесно да доплува дотам и да се изкатери по въжената стълба. Едва бе стигнала до средата, когато мускулите й, започнаха да се схващат и услужливите моряци трябваше да я изтеглят догоре.

„Трябва да заякна, ако приключенията ще ми стават навик“, помисли си тя, докато някой я увиваше с одеяло.

И все пак Сара изпитваше странно удоволствие, докато Пзора се грижеше за раната й и готвачът й приготвяше някой от специалните си чайове. Ръката я болеше и чувстваше тялото си изтръпнало, но в същото време усещаше, че в душата й се е разгарял пламък.

„Взех решение и то се оказа правилно. Преди година сякаш всяка крачка, която правех, беше в погрешна посока. А сега може би нещата са се променили.“

Сгушила се в одеялото, Сара следеше с поглед как „Хауфуоа“ се връща срещу течението покрай западния бряг до мястото, откъдето можеха да вземат на борда изолирания керван и да откарат урсита и техните товарни животни достатъчно надалеч, за да нямат проблеми с местните фанатици. Спокойната задружна работа на пътници и екипаж бе толкова окуражителна гледка, че това повиши духа й по „големите“ въпроси почти по същия начин, по който кратката битка беше разпалила в душата й нещо друго.

„Вярата ми в собственото ми аз — помисли си тя. — Не мислех, че съм способна на всичко това. Но може би в края на краищата татко е прав.

Прекалено дълго останах в онази проклета дървесна къща.“