Дейвид Брин
Звездният риф (29)

Аскс

Скоро след изявлението на Вуббен порталът отново се отвори и от кораба се появиха още няколко носещи се над земята машини, които смущаващо ръмжаха. Те застанаха на известно разстояние от събралите се в края на долината наблюдатели. В продължение на няколко дури народът на Общностите запази самообладание, макар краката, колелата и пръстените му да трепереха. После роботите се обърнаха и се отдалечиха във всички посоки на света, оставяйки по пътя си вихри от повалена трева.

— Проучвателни сонди — те ще изпълнят своите задължения — поясни първият пратеник, като превзето бръмчеше и прещракваше на официална версия на галактически две. — (Предварителен) анализ — тези помощници ще извършат. Междувременно, с цел, която и изгода, и избавление носи — нека лице в лице започнем обсъждане.

Тези думи предизвикаха раздвижване. Правилно ли бяхме разбрали? Диалектите ни се бяха променили в хода на нашата деградация. Дали изразът „лице в лице“ означава онова, което си мислим?

Долу вратата на кораба отново започна да се отваря.

— Лош знак — мрачно отбеляза Лестър Камбъл. — Щом нямат нищо против да ги видим…

— … значи не се притесняват, че след като си заминат ще остане някой, който да разкаже чии лица е видял — довърши Остра като нож прозорливост.

Нашият хуунски брат Фхуун-дау се съгласи с мрачната прогноза. Старческата му гръклянна торбичка беше потъмняла от тревожната мисъл.

— Тяхната самоувереност е обидна и обезкуражителна. Хрррхрм. Както и бързането им.

Вуббен обърна едно от очните си стълбчета към „моя“/ нашия сетивен пръстен и намигна с клепач — многозначителен, взет от човеците жест, който изразяваше ирония. Сред Шестте, треките и г’кеките куцат като инвалиди по този труден свят, докато хууните крачат с могъща грациозност. И все пак тези сурови, светли гиганти твърдят, че намирали останалите от нас също толкова бесни и диви.

Сред сумрака в люка на кораба се раздвижи нещо или по-скоро две неща. Напред пристъпиха две двукраки форми — ходещи — слаби, с тънки стави и високи. Облечени в свободно падащи дрехи, които разкриваха единствено голите им длани и глави, те застанаха под следобедната светлина, за да отправят поглед към нас.

От Общностите се разнесе тиха колективна въздишка на силна изненада.

Дали това бе знак за надежда? От всички безбройни бродещи сред звездите раси в Цивилизацията на петте галактики, каква ли невероятно далечна възможност беше повелила откривателите ни да се окажат наши братовчеди? Екипажът на този кораб да е родствен с едни от Шестте? Не бе ли това дело на нашата капризна богиня, която толерира аномалиите и странностите?

— Чоо-ве-ци… — произнесе Ур-Джах, нашият най-стар мъдрец, на англически, родният език на най-младия ни клан.

Лестър Камбъл издаде звук, който „аз“ никога преди не бях чувал и който тогава тези пръстени не успяха да разгадаят. Едва по-късно го разбрахме и научихме името му.

Отчаяние.