Дейвид Брин
Звездният риф (111)

Дуер

Нямаше полза да викат или да хвърлят камъни срещу глейвърите. Двойката току-що се беше отдалечила, за да ги наблюдава от разстояние с безизразни, изпъкнали очи, а после тръгна след тях, когато човешката група продължи напред. Дуер скоро разбра, че няма да могат да се избавят от тях. Трябваше или да ги застреля, или да не им обръща внимание.

— Имаш си друга работа, синко — каза му Данъл Одзава.

Това бе подценяване на положението.

Поляната близо до водопада продължаваше да смърди на урси, магарета и симли, когато Дуер предпазливо преведе групата на Данъл през плиткия брод. От този момент нататък той възприе една от тактиките от старите войни, като разузнаваше прехода за деня през предишната нощ и разчиташе на дневните навици на урсите, за да не попадне на засада — макар че урсите бяха адаптивна раса. Те можеха да са смъртно опасни дори нощем, както често бяха откривали от собствен опит човешките воини.

Дуер се надяваше, че след поколенията на мир тази група е придобила лениви навици.

Ставаше в полунощ и разузнаваше на светлината на двете по-малки луни, като предпазливо душеше въздуха всеки път, щом пътеката от отпечатъци от копита доближеше удобно място за засада. После, на зазоряване, бързо се връщаше обратно, за да помогне на магарешкия керван на Данъл в дневния преход.

Одзава смяташе, че е изключително важно да настигнат урската банда и да сключат договор с нея. Но Дуер се тревожеше. „Как очаква да реагират? Да ни прегърнат като братя ли? Това са престъпници. Като бандата на Рети. Като нас.“

Дирята ставаше все по-прясна. Сега урсите бяха само на седмица пред тях, а може би дори на няколко дни.

Започна да забелязва и други следи. Меки очертания в пясъка. Отчупени късове камък. Парчета от връзки на мокасини. Замаскирани лагерни огньове отпреди повече от един месец.

„Бандата на Рети. Урсите са се насочили право към сърцето на техните земи.“

Данъл спокойно прие новината.

— Трябва да си мислят също като нас. Човешките преждевремци знаят много за живота по тези хълмове. Това е ценен опит, независимо дали ще го купим, заемем…

— Или ще им го изтръгнем насила — довърши изречението Лена Стронг, докато точеше един от ножовете си край тлеещите въглени. — Някои Урски кланове са държали човеци в робство, преди да им избием този навик от главата.

— Навик, който са усвоили от кхюините. Няма основания да смятаме, че робството е естествено при урсите. По същия начин човеците на старата Земя са…

— Да, добре, но въпреки това имаме проблем — прекъсна го Дуер. — Какво ще правим, когато ги настигнем?

— Точно така! — Лена внимателно разгледа острието на ножа си. — Ще им нанесем ли светкавичен удар, за да хванем всички урси? Или ще го направим по хуунски — ще ги ловим един по един?

Дженин тъжно въздъхна:

— О, Лена. Стига, моля те. — През цялото пътуване тя беше излъчвала жизнерадостност, докато не чу всички тези разговори за сражения. Дженин се бе присъединила към групата им, за да стане майка-основателка на нова раса, а не за да преследва същества, които някога са били нейни съседи.

Сърцето на Дуер се разкъсваше от същата мъка като нейната, макар че прагматичната му страна се съгласяваше с Лена.

— Ако се наложи, предпочитам да действаме бързо — измърмори той и хвърли поглед към магарето, което носеше техните най-тайни, мощни „оръдия“.

— Не би трябвало да се стигне до това — настоя Данъл. — Първо нека видим какви са и какво искат. Навярно можем да се обединим за постигането на обща цел.

Лена изсумтя.

— И ще им пратиш наш представител? За да издадеш присъствието ни? Нали чу Дуер. Те са повече от дванайсет!

— Не мислите ли, че в такъв случаи би трябвало да изчакаме втората група? — попита Дженин. — Предполага се, че са точно след нас.

Лена сви рамене.

— Кой знае след колко време ще дойдат? Ами ако се загубят? Урсите могат да ни открият преди това. А трябва да имаме предвид и човешкото племе.

— Старата банда на Рети.

— Точно така. Искате ли да допуснем да ги убият или заробят? Само защото ние прекалено сме се страхували да…

— Лена! — прекъсна я Данъл. — Стига засега. Когато му дойде времето, ще видим какво ще правим. Междувременно бедният Дуер би трябвало да поспи малко. Дължим му колкото може повече почивка.

— Това няма да е и половината от заслуженото — измърмори Лена, с което накара Дуер да погледне към нея, но в сумрака преди разсъмване ловецът успя да различи само сенки.

— Лека нощ на всички — каза той и отиде да си легне.

Калнокракия вдигна очи от завивката и сприхаво изсъска, раздразнен, че трябва да се отмести. Животинчето наистина му помагаше да се стопля нощем, което отчасти компенсираше неприятния му навик да ближе Дуер по лицето, докато спеше, обирайки потта от чедото и устните му.

Дуер легна, обърна се настрани… и запремигва от изненада към двата чифта огромни изпъкнали очи, които го гледаха само на три метра разстояние.

„Смрадливи глейвъри.“

Обикновено човек просто не обръщаше внимание на спокойните същества. Но той все още не можеше да се отърси от спомена за онова стадо, което лакомо се тълпеше около трупа на галайтера.

Ловецът хвърли буца пръст приблизително в тяхната посока.

— Махайте се! Веднага!

Глейвърите се обърнаха и бавно се отдалечиха. Той погледна към Калнокракия.

— Защо не направиш нещо полезно и не държиш тази напаст на разстояние?

Нурът просто му се ухили.

Дуер придърпа одеялото над брадичката си и се опита да се успокои. Беше уморен и усещаше болки в мускулите си. Но сънят дойде бавно, уплашен от тревожни сънища.