Дейвид Брин
Звездният риф (30)

Дуер

Рети водеше единичната колона по пътека, която минаваше по широк скален перваз, прекалено твърд, за да могат корените на големи бамбукови дървета да проникнат в него. Полегатият гранит разделяше два широки участъка тръстикова гора. Дуер знаеше, че тя се простира на стотици хвърлеи на стрела във всички посоки. Макар че скалистата пътека следваше хребета на хълма, бамбуковите дървета от двете страни бяха толкова големи, че над люлеещия се океан от гигантски стъбла можеха да се видят само най-високите планински върхове.

Момичето продължаваше да се оглежда насам-натам, сякаш търсеше нещо. Сякаш искаше нещо, при това бързо, и нямаше намерение да се размине с него без да го забележи. Но когато Дуер се мъчеше да я разпитва, тя му отвръщаше с мълчание.

„Ще трябва да внимаваш с тази — помисли си той. — Наранявали са я през целия й живот и в крайна сметка е станала бодлива като жилещ заек.“

Хората не бяха неговата специалност, но горският обитател интуитивно усеща простите потребности и мисли на дивите същества.

Дивите същества познават болката.

„Е, след някой и друг ден тя вече няма да е моя грижа. Мъдреците си имат свои експерти, лечители. Ако се намеся, мога само да влоша нещата.“

Скалният перваз постепенно се стесни и накрая пътеката се превърна в тънка просека между плътни стени от възрастни бамбукови дървета, високи над двайсет метра и дебели колкото телата на няколко мъже. Гигантските зелени стъбла растяха толкова близо едно до друго, че дори Калнокракия не можеше да се промъкне надалеч в гъсталака, без да се заклещи между могъщите стволове. Ивицата небе над главите им ставаше все по-тясна, докато накрая се превърна в тънка синя лента. В отделни участъци от пътя Дуер можеше да разпери ръце и да докосне огромните цилиндри едновременно от двете страни.

Тясното пространство изкривяваше перспективата и той си представяше две огромни стени, готови във всеки момент да се притиснат една в друга и да смачкат малката им група като ивици плат под мелачния чук на Нило.

Странно. Когато два дни преди това се изкачваше нагоре, същият участък от пътеката изобщо не изглеждаше така зловещо. Накрая тясната просека му бе заприличала на фуния, която светкавично го насочи към плячката му. Сега приличаше на смазваща го бразда, на яма. В гърдите на Дуер се надигаше, безпокойство. „Ами ако там напред се е случило нещо? Ако някое свлачище е препречило пътя? Или пожар? Що за капан е това!“

Той подозрително душеше въздуха, но усещаше единствено лепкавия аромат на зеленина, издаван от бамбука. Разбира се, долу можеше да се е случило каквото и да е и Дуер нямаше да разбере, докато…

„Стига! Забрави за това. Какво ти става?“

„Заради нея е — разбра той. — Чувстваш се зле, защото тя те смята за гадно копеле.“

Дуер поклати глава.

„Ами, не е ли така? Оставяш Рети да си мисли, че е възможно да я обесят, а съвсем спокойно можеше да й кажеш…“

„Какво да й кажа? Да я излъжа? Не мога да й обещая, че няма да стане. Законът е жесток, защото така трябва. Мъдреците могат да проявят милост. Това е позволено. Но кой съм аз да обещавам от тяхно име?“

Спомни си как някогашният му учител разказваше за последния път, когато открили голяма банда преждевремци — по времето, когато самият Фалън бил чирак. Престъпниците живеели на далечен архипелаг на север. Един от хууните, обикалящи с лодки, чието задължение е да патрулират в морето, също както ловците-човеци обхождат горите, а равнинните урси скитат из степите, — се натъкнал на голяма група от тях, която обитавала плаващите ледове и се прехранвала, като търсела в пещерите заспали зимен сън руоли тътривци, убивайки с копия топчестите животни в съня им. Всяко лято отстъпническото племе се връщало на брега и разпалвало пожари из равнините на тундрата, за да хвърли в паника стадата от рунтави, дългопръсти галлайтери. Уплашените копитни падали от скалите със стотици, само няколко от които отцепниците използвали за храна.

Гахен, морякът, бил привлечен от дима им и скоро започнал да наказва престъплението по свойствения на народа му начин. Търпелив отвъд всякакво човешко разбиране и внимателен по начин, разказът за който бе изпълнил сънищата на Дуер с кошмари, на хууна му трябвала цяла година да се занимае с членовете на бандата един по един, безболезнено отнемайки им скъпоценната жизнена кост, докато накрая останал само един старейшина, който Гахен хванал и отвел при мъдреците да свидетелства, като превозил обезсърчения пленник с лодка, пълна догоре с летите гръбначни прешлени на всичките му съплеменници. След като изложил разказа си — напевното му тъжене продължило четиринайсет дни, — онзи последен мореходен преждевремец бил екзекутиран от самите хууни, с което изкупили своя позор. Всички прешлени били смлени на прах, който разпръснали в пустинята, далеч от каквато и да е вода.

Зловещият спомен за тази история изпълни сърцето на Дуер с дълбока тревога.

„Моля те, спести ми това, което е направил Гахен. Аз не бих могъл. Не и дори всички мъдреци да ми наредят. Не и макар Ларк да твърди, че съдбата на цялата планета зависи от равновесието. Трябва да има и по-добър начин.“

 

 

Точно когато скалният перваз като че ли се готвеше съвсем да се стесни и да свърши, като позволи на разделената надве бамбукова гора отново да се слее и да погълне пътеката, пред тях изведнъж се появи открито пространство. Заоблена котловина, приблизително около километър, с покрито с алги езеро по средата и тесен излаз в отсрещния край. Външният ръб на кратера беше заобиколен с големи бамбукови дървета. От цепнатините между пръснатите из тихата планинска долина назъбени скали стърчаха вретеновидните стъбла на жилави растения. Мочурливите брегове на езерото бяха покрити с гъсти храсталаци, отдалеч напомнящи на буен мъх. От тях се виеха безброй пипала, много от които отчупени. Дори от мястото, на което стоеше Дуер, можеха да се видят полузаровените в пръстта въжести стъбла, някои дебели колкото крака му.

Спокойната тишина се сблъскваше със зловещо усещане за безжизненост. По земята нямаше стъпки, само следи от вятър и дъжд. От предишните си идвания тук Дуер знаеше защо благоразумните същества избягваха това място. И все пак, след задушаващата теснота на пътеката-тунел, му беше приятно отново да види небето. Никога не се бе страхувал от пресичането на открити пространства, дори това да означаваше известно време да върви под яростно блестящото слънце.

Когато минаваха покрай първите скали, глейвърът нервно започна да пищи и пропълзя до Рети, за да се скрие в сянката й. Очите на момичето жадно поглъщаха гледката. То като че ли не забелязваше, че се отклонява от пътеката под ъгъл, който щеше да го отведе до брега на езерото.

Дуер направи няколко широки крачки и го настигна.

— Не оттук — каза той и поклати глава.

— ’Що пък не? Тръгнали сме натам, нали? — Рети посочи към единствения друг отвор в стената от бамбук, където течеше малък, мръсен поток. — Най-бързият път е покрай езерото. А и изглежда по-лесен, само дето е точно по брега.

Дуер посочи към разпокъсана паяжина от сиво-кафяви кабели, висяща от назъбените скали наблизо.

— Това са… — започна той.

— Знам какво са — сбърчи лице тя. — Буюр не е живял само на Склона, нали знаеш, макар вие, западняците да си мислите, че туй е най-хубавото място. И ние имаме мулк-паяци оттатък планината, дето ядат старите останки. Пък и от какво толкова те е страх? Не мислиш, че е още жив, нали?

Дуер се овладя. „Говори така заради онзи белег на рамото й. Нейното племе трябва да се е държало ужасно с нея.“ Той си пое дъх и спокойно отвърна:

— Не само мисля, че е жив. Зная, че е така. Нещо повече — този паяк е луд.

Първата реакция на Рети беше да повдигне и двете си вежди от изненада. Тя се наведе към него и шепнешком го попита:

— Сериозно?

После се изкикоти и Дуер видя, че го поднася.

— И к’во прави? Поставя лепкави примамки от плодова захар и сладък гар, за да лови малки лоши момиченца, така ли?

Изненадан, Дуер изсумтя:

— Предполагам, че може да се каже и така.

Сега очите на Рети наистина се разшириха и се изпълниха с любопитство.

— Трябва да го видя!

Тя рязко дръпна въжето, завързано на кръста й. Сложният наглед възел се развърза и тя се затича покрай няколко назъбени камъка. Весело пискащият нур възбудено заподскача след нея.

— Стой! — напразно извика Дуер. Знаеше, че е безполезно да я гони през лабиринта от скали. Той се изкатери по чакълестия склон наблизо и успя да зърне как рошавата й конска опашка подскача към мястото, където скалните плочи се превръщаха в хаотичен лабиринт, заобиколил брега на езерото.

— Рети! — безрезултатно извика той. — Не се докосвай до…

Дуер замълча, осъзнал безплодността на усилията си. Същият вятър, който довяваше до лицето му гнилия дъх на водата, отвяваше думите му, преди да стигнат до ушите й. Той се спусна обратно на пътеката, само за да разбере, че… по дяволите! Бе изчезнал дори глейвърът!

Накрая го откри на половин хвърлей на стрела нагоре по хълма да се тътри обратно по пътя, по който бяха дошли, следвайки — онзи инстинкт, който понякога подтиква събратята му упорито да се насочват на изток, надалеч от удобствата и закрилата, към почти сигурна смърт. Дуер с мърморене хвана ремъка на създанието и потърси нещо, каквото и да е, за да го завърже за него, но най-близката група от големи бамбукови дървета растеше прекалено надалеч. Той свали раницата си и извади парче въже.

— Съжалявам, че трябва да го направя — извини се Дуер и притисна глейвъра с коляно. Без да обръща внимание на гъгнивите му протести, той продължи да завързва задните му крака, така че да не може да достигне въжето със зъби.

— Болка, раздразнение — и двете са много досадни.

— Извинявай. Веднага се връщам — оптимистично отвърна ловецът и се затича след преждевремското хлапе.

„Застани нависоко и от подветрената страна — помисли си Дуер и зави надясно от посоката, в която я бе видял за последно да се отправя. — Това трябва да е номер, който да й позволи да направи кръг и да се насочи към дома си.“

Малко по-късно забеляза, че по навик е приготвил лъка си, настройвайки тетивата за стрелба отблизо, и че е освободил скобата, която задържаше тъпите стрели в колчана на бедрото му.

„Каква полза от стрелите, ако тя ядоса паяка? Или нещо по-лошо, ако привлече интереса му?“

Много от камъните към края на долината загатваха за древната си функция — части от буюрска постройка, някога гордо издигала се тук. Но когато Дуер бързо се приближи, изчезна всякаква прилика с градеж. От скалите висяха въжести нишки. Повечето изглеждаха отдавна мъртви — посивели, изсъхнали и накъсани. Скоро обаче погледът му долови зеленикава нишка тук… а по камъка хей там от една от паяжините капеше слуз и помагаше на природата бавно да изличи всички следи от някогашната му идеална гладкост.

Накрая Дуер различи вибрации от движение и по гърба му полазиха тръпки. Разбуждане на виещи се нишки, вдигнати от сън от някакво размърдване.

Рети.

Той се запромъква през все по-гъстия лабиринт, като прескачаше някои от въжестите прегради и се провираше под други. На два пъти му се наложи да се върне назад, когато стигаше до непреодолими задънени проходи. Тези буюрски останки изобщо не бяха толкова огромни, колкото онези на север и на изток от Доло, където всеки местен гражданин по задължение участваше в групи, издирващи предмети, пропуснати от паяка-деконструктор. Тримата със Сара и Ларк често ходеха там. Онзи паяк беше много по-енергичен и жизнен, отколкото това капризно старо същество — и все пак далеч по-безопасен.

Гъсталакът от белезникави кабели скоро стана прекалено плътен, за да пропусне през себе си тяло на възрастен, макар че момичето и нурът може би бяха продължили напред. Ядосан, Дуер се обърна й удари с юмрук по един заоблен камък.

— По Ифни! — Той размаха заболялата го ръка. — От всички тъпи, проклети…

Ловецът прехвърли лъка през рамо, освободи и двете си ръце и започна да се катери нагоре по назъбената стена на скала, висока три пъти колкото него. Ако имаше време да измисли по-добър път, нямаше да мине оттук, но сега препускащото му сърце го подтикваше да бърза.

Еднаквият отдалеч храсталак, който заобикаляше езерото, представляваше гъста плетеница от лиани, високи от човешки ръст до няколко пъти по толкова. Близо до водата сивкавите стъбла бяха изпъстрени със зелено, жълто и дори кървавочервено. Сред тях Дуер зърна и други цветове, които блестяха под сноповете слънчеви лъчи.

Отвъд трънливата преграда мръсното езерце изглежда имаше геометрична същност, едновременно течна и неестествено надиплена. Някои участъци от него като че ли пулсираха, сякаш в тайнствен ритъм — или постоянна ярост.

„Единствен по рода си — помисли си той. Призова името с неохота, но беше неспособен да устои. Извърна поглед, за да потърси Рети. — Не я наранявай, Единствен по рода си. Тя е само дете.“

Не искаше да разговаря с мулк-паяка. Надяваше се, че спи, както през зимата, когато езерото представляваше безопасна цепнатина в снега. Или пък, че най-после е мъртъв. Определено отдавна трябваше да е умрял. Очевидно ужасното му занимание бе единственото, което държеше този тук жив.

По тила му полазиха тръпки.

{Ловецо. Приятелю търсач. Самотнико. Колко мило, че ме приветстваш. Преди няколко дни усетих, че минаваш наблизо, забързан в преследване. Защо не спря да ме поздравиш?

Откри ли онова, което търсеше?

Да не би да е това „дете“, за което говориш?

Тя различна ли е от другите човеци?

Особена ли е в някакво отношение?}

Дуер не обърна внимание на гласа и продължи да търси с поглед следи от Рети. Нямаше представа защо понякога води разговори с тази разяждаща всичко планинска локва. Макар че пси-дарбите не бяха нещо непознато сред Шестте, Свитъците сипеха мрачни предупреждения за тях. Във всеки случай, повечето пси поддържаха контакт с близките си по род — една от причините, поради които никога не бе разказвал на когото и да е за това обречено на смърт езеро. Само с какви прякори щяха да го наричат, ако хората научеха за него!

„Навярно така или иначе просто съм си въобразил всичко. Трябва да е някакъв странен симптом от самотния, ми живот.“

Гъделичкащото присъствие го докосна.

{Това ли продължава да е основната ти представа за мен? Като част от твоя разум? В такъв случай защо сам не провериш? Ела при мен, мое непритежавано съкровище. Мое уникално чудо? Ела на единственото място в космоса, където винаги ще бъдеш ценен?}

Дуер сбърчи лице, съпротивлявайки се на хипнотичното привличане на мотивите от алги, като в същото време продължаваше да оглежда скалите и плетениците за Рети. Поне паякът още не я е завлякъл. Или е достатъчно жесток, за да излъже?

Там! Онова вляво не беше ли проблясък? Дуер се втренчи на запад, като заслони очи от късното следобедно слънце. Нещо шумолеше до преплетените лиани, само с дванайсетина метра по-близо до езерото, скрито от няколко каменни плочи, но раздвижващо част от храсталака. Дуер присви очи и му се прииска да не беше оставил толкова безразсъдно раницата си, в която носеше безценния си ръчно изработен бинокъл.

„Може да е капан“, помисли си той.

{Кой би ти готвил капан, Особени? Ти ме подозираш, така ли? Кажи, че не си го мислил сериозно!}

Вятърът малко бе поутихнал. Дуер сви шепи на фуния пред устата си и извика:

— Рети!

Скалите разпокъсано заповтаряха думите му, докато не потънаха във всепроникващите мъх и пръст. Ловецът се огледа наоколо и потърси други възможности. Можеше да се спусне на земята и да си пробие път навътре, като използва мачетето, прибрано в ножницата на гърба му. Но това щеше да отнеме страшно много време, а и как ли щеше да реагира Единствения по рода си, ако му отрежеше пръстите? Единствената му реална възможност бе да мине отгоре.

Дуер отстъпи назад, докато петите му не увиснаха над празното пространство, после дълбоко си пое дъх и се хвърли напред… Една, две, три крачки и скочи — прелетя над джунгла от преплетени пипала и се приземи с вибриращо тупване върху следващата плоча. Тя силно се наклони, така че нямаше време за отдих. Трябваше бързо да се изкатери по дългия й, остър като нож ръб. Дуер се изправи, разпери ръце и предпазливо се завъртя напред, докато стигна до следващия плосък камък.

Ноздрите му се разшириха от острата, разяждаща миризма, която се носеше от езерото. Лианите край него пулсираха като вени от течащите по тях изгарящи течности. По пътя си заобикаляше локви, събрали се във вдлъбнатините на разядената скала. Когато ботушът му докосна една от тях, от него се надигна пушек и миризма на изгоряла кожа.

Следващият път, когато се затича и скочи, Дуер тежко се приземи на четири крака.

— Рети? — извика той, като пълзеше към ръба пред него.

Преградата на брега представляваше гъста плетеница от зелени, червени и жълти въжета. В тази невероятна бъркотия Дуер забеляза предмети — всеки наместен в своя собствена кухина. Запечатани и стабилно закрепени в отделни кристални пашкули.

Златни неща, сребърни неща. Неща, лъщящи като полирана мед или стомана. Тръби, сфероиди и сложни плътни форми. Неща, които блестяха с неестествени цветове на пигмент или нанобоя. Някои напомняха на предметите, изваждани от буюрските развалини, само че онези другите бяха разнебитени, полуразпаднали се от изминалите векове. А тези останки от минала слава изглеждаха съвсем нови. Като насекоми в кехлибар, техните пашкули ги предпазваха от елементите и от времето. И всеки един от предметите, Дуер го знаеше, бе единствен по рода си.

Не всички бяха останали от буюрите. Част от тях някога са били живи. Малки животни. Насекомоиди. Всичко, приближило се прекалено много и хванато от събираческата страст на лудия паяк. Изглеждаше странно, че едно същество, отдадено на унищожението — същество, предназначено да отделя разрушителни течности, — можеше също да изпуска и консервиращо вещество. Още по-удивително беше, че го правеше с желание.

Шумоленето се поднови. Идваше от лявата му страна. Дуер се прокрадна напред… и ахна.

Онова, което видя, оплетено в мрежата от лиани само няколко метра напред, му дойде като пълна изненада.

Отначало му заприлича на птица — джиджоско птицеподобно с типичната ноктеста кокила, на която да каца, четири широкопери криле и с пипална опашка. Но Дуер бързо разбра, че не е от видовете, които познаваше — или от който и да е род, описан в схемите на брат му. Крилете му бяха разчленени по начин, който му се струваше неестествен. И се удряха със сила, която намираше за подозрителна в което и да е живо същество с тази големина.

Перата му бяха откъснати или изгорени на няколко места. И там проблясваше метална повърхност.

„Машина!“

Удивлението го накара да свали щита над мислите си и да пропусне гъделичкащия глас.

{Машина, наистина. От вид, който никога преди не съм притежавал. И виж, все още работи. Тя живее!}

— Виждам, естествено — промълви Дуер.

{Ти все още не знаеш и половината. Днес да не би да е моят ден?}

Дуер не можеше да понася начина, по който мулк-паякът не само се промъкваше в ума му, но и някак си използваше онова, което откриваше там, за да оформя съвършени англически изречения по-добре от самия него, тъй като не се запъваше и като че ли никога не губеше време, за да търси подходящите думи. Дуер намираше това за противно, защото идваше от същество без лице, към което да се обърне.

Механичната птица се мяташе в примката си. По покрития й с пера гръб блестяха чисти, златисти капчици, които тя се мъчеше да изтръска, преди да се втвърдят и превърнат в черупка от твърд, предпазващ кристал.

„Какво ли може да е това?“ — зачуди се Дуер.

{Надявах се, че сега, след като имам теб, ще науча отговора.}

Дуер не беше сигурен, че му хареса начина, по който Единствения по рода си изрече това. Във всеки случай, нямаше време за разговори. Той сподави състраданието си към впримченото създание. В момента трябваше да попречи на Рети да се превърне в поредния уникален екземпляр в колекцията на мулк-паяка.

{Така значи, както и предполагах. Малкият човек наистина е особен!}

Дуер отвърна на гласа с най-доброто оръжие, което имаше — гнева.

„Махни се от мозъка ми!“

Подейства. Присъствието изчезна, поне засега. Дуер за пореден път вдигна глава и извика:

— Рети! Къде си?

Изведнъж от изненадващо близко разстояние се разнесе отговор.

— Тук съм, глупако. А сега запази тишина, за да не го уплашиш!

Той се завъртя, като се опитваше да погледне едновременно във всички посоки.

— Къде? Не те виждам…

— Точно под теб, млъквай вече! Следя това нещо от седмици! Сега трябва да измисля как да го измъкна оттам.

Дуер се промъкна наляво, за да погледне в преплетената мрежа точно отдолу — и погледът му попадна право в мънистените черни очи на ухиления нур! Протегнал се на една от латентните лиани като върху удобен диван, Калнокракия леко наклони глава и присви очи към него. После, без никакво предупреждение, нурът внезапно кихна.

Дуер се олюля назад, изруга и избърса лицето си, докато Калнокракия невинно и весело се хилеше.

— Тихо, вие двамата! Струва ми се, че измислих как да се приближа още малко…

— Не, Рети. Не бива! — Без да обръща внимание на нура, Дуер изпълзя назад по ръба и най-после я откри близо до равнището на земята, стъпила с крак върху гигантска лиана и втренчила поглед през сумрачната джунгла към тайнственото птицеподобно.

— Доста време ти трябваше да ме настигнеш — отбеляза Рети.

— Аз… нещо се разсеях — отвърна той. — Сега почакай за малко, може ли? Има… някои неща, които трябва да знаеш за това… за този мулк-паяк. — Посочи към бодливите стъбла, които ги заобикаляха. — Той е, хм, по-опасен, отколкото си мислиш.

— Хей, аз от малка изследвам паяжини — каза тя. — Повечето са мъртви, но на Хълмовете имаме няколко големи, все още пълни със сок и гадости. Знам какво върша. — Рети залюля крак над клона и се плъзна напред.

— Някой от онези паяци опитвал ли се е да те хване? — изпаднал в паника, попита Дуер.

Тя спря, отново обърна лице към него и се усмихна.

— Това ли имаше предвид, като каза, че бил „луд“? О, ловецо. Имаш развинтена фантазия.

„Може и да си права“, помисли си той. Навярно тъкмо затова никога не бе чувал някой друг да е разговарял с храсти и езера.

{Пак ли? Колко пъти трябва да приказваме, за да се убедиш…}

„Млъкни и ме остави да помисля!“

Присъствието на паяка отново изчезна. Дуер прехапа устна и се опита да измисли нещо, каквото и да е, за да попречи на момичето да проникне по-дълбоко в гъсталака.

— Слушай, ти от известно време преследваш онази механична птица, нали така? Това ли те доведе на запад?

Рети кимна.

— Един ден няколко от момчетата видяха някакво създание да излита от тресавищата долу до Цепнатината. Гадният стар Джаз стреля по него, но то отлетя. Остана само едно перо.

Тя извади нещо от кожената си риза. Преди да го прибере обратно, Дуер успя да зърне метално проблясване.

— Отмъкнах го от Джаз, преди да избягам, за да тръгна след птицата. Бедното нещо трябва да е било ранено, ’щото когато му влязох в дирята, не летеше толкова убаво. Прелиташе известно разстояние, после започваше да подскача. Само веднъж успях да го разгледам добре. Горе в Ръбатата планина взе да се отдалечава. После стигнах до Склона и се сетих, че всяка дура, която оставам там, рискувам да ме обесят. — Рети потръпна от страх. — Вече се готвех да се откажа, да поема обратно и да си изям пердаха, когато чух почукване. Тръгнах към него и за миг си помислих, че титът-будилник е моята птица! — Тя въздъхна. — Тогава те видях да хъркаш там с онзи твой страхотен лък до теб. Реших, че Джаз и Бом ще му се зарадват толкова, че да забравят да ми избият зъбите затуй, че съм избягала.

Дуер никога преди не бе чувал тези имена, но реши, че някои преждевремци наистина си заслужават въжето.

— Затова ли си изминала целия този път? Да намериш механичната птица?

Рети сви рамене.

— Не съм и очаквала да ме разбереш.

Напротив, помисли си Дуер. Тъкмо това би направил и самият той, ако на пътя му някога се изпречеше нещо толкова странно.

{Както и аз, стига да не бях закотвен за това място, впримчен от собствените си ограничения. Не си ли приличаме?}

Дуер прогони паяка от ума си — и в следващия миг му хрумна идея, която предлагаше начин да излезе от тази каша. Рети се изплъзна от клона и започна да се придвижва напред, стиснала тънък нож, който Дуер изобщо не беше намерил, докато я претърсваше предишния ден. Той блестеше с остротата на бръснач.

— Почакай, Рети. Не искаш ли да действаме заедно? Можем да свършим и по-добра работа.

Тя спря и като че ли обмисли предложението му, вперила поглед в него през клоните.

— Слушам те.

Дуер се намръщи и съсредоточено започна да търси подходящите думи.

— Виж… никой на Склона не е виждал функционираща буюрска машина от… хм, много преди човеците да пристигнат на Джиджо. Това е важно. Аз искам да измъкна онова нещо оттам също толкова, колкото и ти.

Вярно беше или поне щеше да е, ако основната му грижа не бе да спаси момичето и собствения си живот. „Спечели време — помисли си той. — Остава само още една мидура слънчева светлина. Накарай я да отложи за утре. После, ако се наложи, можеш да я отведеш насила.“

— Продължавай — каза Рети. — Искаш да слезеш долу и да започнеш да сечеш с големия си нож, така ли? Обзалагам се, че ще се опръскаш, това са живи лиани. Ако сокът покапе наоколо, боли ужасно.

И все пак, тя изглеждаше заинтригувана.

— Всъщност, знам начин да отворя достатъчно голяма дупка, за да извадя твоята механична птица навън, без да нараня нито един клон. Ще използваме някои… хм, естествени средства, които са под ръка.

— Да? — намръщи се тя. — Тук има само скали, пръст и… — Очите й светнаха. — Бамбук!

Той кимна.

— Ще отрежем няколко млади стъбла, довечера ще ги окастрим и на сутринта ще се върнем със стълби, за да минем отгоре по скалите, и с достатъчно прътове, за да направим пътека през тази джунгла, без да се опръскаме с киселина или лепкава течност. Ще извадим твоето птиченце много преди да бъде затворено в кристално яйце и ще идем при мъдреците с изненада, която ще накара хуунските прешлени да подскочат. Как ти се струва?

Дуер долови в очите й недоверие. Тя си беше подозрителна по природа, а и ловецът не бе много добър лъжец. Когато момичето отново погледна към оплетената тайнствена машина, той разбра, че се чудеше дали ще може да издържи през нощта.

— Още изглежда силна — отбеляза Дуер. — Щом е издържала тук няколко дни, още една нощ не би трябвало да е от такова голямо значение.

Рети замислено сведе глава.

— Може би даже ще е по-добре, ако крилете й залепнат повече. Няма да успее да отлети, когато я освободим. — Тя кимна. — Добре. Хайде да отсечем няколко бамбука.

Рети отправи колеблив, изпълнен с копнеж поглед назад, после залюля крака над дебелия клон и протегна ръце нагоре, за да започне да се катери. Преценяваше внимателно всяка своя следваща стъпка, като оглеждаше мястото за изтичане на парлива течност и проверяваше дали поредната лиана ще издържи тежестта й. Очевидно имаше опит в непознати местности.

Но Рети никога не се бе натъквала на паяк като този. Когато беше изминала около една трета от пътя през преплетената джунгла, тя изведнъж потръпна, отдръпна ръка и погледна към една-единствена бледозлатиста капчица, проблеснала върху китката й. Не я беше изгорила, иначе щеше да изкрещи. За миг изглеждаше по-скоро запленена от цвета й, отколкото уплашена.

— Бързо, изтръскай я! — извика Дуер.

Тя се подчини. Капчицата отлетя в листака. Но след миг последваха още два тихи плясъка. На рамото й се появи нова капка и друга — в косата й. Рети погледна нагоре, за да види откъде идват — и получи още една по средата на челото си. Тя изруга и се опита да я избърше, но само успя да я размаже надолу по бузата си. Момичето бързо отстъпи назад.

— Не натам! — насочи я Дуер, видял, че към нея се извиват няколко живи лиани, от цепнатините на които сълзеше златиста роса. Рети стъписано изписка и докато пълзеше в нова посока, в косата й капнаха още капки.

{Кажи й да не се съпротивлява. Излишно е да й причинявам болка.}

Дуер яростно изръмжа без глас и отблъсна мисловното докосване на паяка. Той припряно свали лъка от рамото си, остави го върху камъка и започна да се спуска надолу към момичето. Смътно съзнаваше, че нурът е изчезнал, разумно е избягал от опасността. „За разлика от някои познати ми глупачки“, помисли си Дуер и извади мачетето от ножницата.

— Идвам, Рети — каза той и изпита тежестта си върху един от клоните. Виждаше, че момичето се мъчи да се изкачи по друг път, който заобикаляше бавните лиани.

— Не си прави труда! — извика тя. — Добре съм. Нямам нужда от твоята пом… ох!

Клонът, за който се държеше, изглеждал неподвижен допреди няколко мига, изведнъж изхвърли струя златиста течност. Рети отстъпи назад, като проклинаше. Няколко капки залепнаха за дланта й.

— Не ги разнасяй! — предупреди я Дуер.

— Не съм идиотка! — отвърна тя, като продължаваше да отстъпва. За съжаление това я отведе още по-дълбоко в плетеницата.

Мачетето на Дуер — изкусно обработено парче буюрски метал — проблесна, когато замахна към една от лианите между тях. Стъблото изглеждаше безжизнено, но той бе готов да отскочи назад в случай…

Лианата се разпадна надве — куха тръба, от която се изсипа единствено неприятен прах. Добре, че не я беше използвал за опора. Това място не прощаваше грешките.

— Дуер!

Той се завъртя, втренчи поглед в сенките и видя, че Рети се катери по коминоподобен проход, който на пръв поглед предлагаше излаз навън. Само че сега, стигнала по средата на пътя към тесния отвор, тя забеляза, че нещо започва да се извива отгоре. Нови живи лиани… насочили се да й препречат пътя. Междувременно основата на комина се затваряше по същия начин. Лицето й издаваше усилваща се паника. Зачервена, Рети протегна напред тънкия си нож и нервно започна да се оглежда за някое жизненоважно място, в което да прободе противника си. Но единственото, което можеше да направи, бе да разреже някое близко стъбло с надеждата, че от него няма да бликне сярна киселина или златиста смърт.

„Пусни я, Единствен по рода си — помисли си Дуер и приклекна. После скочи, протегнал двете си ръце към друга лиана, която за щастие го издържа. Той се залюля над някакъв мрачен отвор и широко разкрачен се приземи на друг, почти хоризонтален клон, дебел колкото фиданка. — Пусни я или ще…“

Умът му се запъна в неспособност да измисли с какво да заплаши мулк-паяка. Във всички случаи, докато Дуер успееше да изпълни заканата си, Рети щеше да е запечатана в златист пашкул, съхранена за вечни времена… и мъртва като камък.

„Хайде да се договорим, Единствен по рода си — предложи той. — Какво искаш в замяна за нея?“

Отговор не последва. Или Единствения по рода си беше прекалено зает да насочва лианите и течностите, или пък…

Мълчанието на паяка бе зловещо, хищническо. Самодоволно. Сякаш не изпитваше нужда да разговаря, когато имаше две съкровища и като че ли щеше да получи трето. Дуер сбърчи лице и навлезе по-навътре в джунглата. Какво друго можеше да направи?

Отсече още три лиани. Последната изпусна струи киселинен сок, които полетяха между преплетените клони. От покритата с отпадъци земя долу се издигна дим, който се смеси с острата смрад.

— Помогни ми, Дуер!

Рети окончателно бе попаднала в капана й изострената й гордост вече не потискаше нормалната паника на уплашено дете. Косата й блестеше като грива на урс-номад в росна утрин, покрита с фин прах от златисти капчици. Една от лианите се раздвои под ножа й… и други две се плъзнаха, за да заемат мястото й.

— Идвам! — обеща той и разцепи още две от въжетата, после се спусна на следващия клон. Вече почти бе стигнал до равнището на Рети, достатъчно близо, за да види мрачната решителност, изместила паниката в очите й, докато момичето разсичаше надве поредната лиана. Възнагради я тънка струйка, позлатила предмишницата й, когато вдигна ръка, за да предпази лицето си. Изведнъж Дуер разбра: „Тя ги реже в неправилната посока!“

Вместо да поеме по най-прекия път към слънчевата светлина, Рети се насочваше все по-навътре в джунглата — към механичната птица!

Внезапно Дуер усети на китките си течна хладнина. Сред тъмните косми искреше капка във формата на полумесец. Той бързо се дръпна настрани, преди от пората в стъблото над главата му да успее да падне втора капка. После я изтръска, но дори след това чувстваше мястото хладно, докоснато от не неприятна вцепененост, както когато селският зъболекар покриваше венците на пациента си с листа от нура, преди да завърти ръчната си машинка.

Сега мачетето имаше своя собствена нова ножница от сок, който на места вече започваше да кристализира. Определено не си струваше да го загуби — парче материя, създадена от звездните богове и приспособена от първобитно племе на сумрачно място между песъчлива земя и блестящо небе. Той мрачно вдигна оръжието си и се приготви.

Концентрацията беше от жизнено значение, затова с опита на стар ловец лесно пренебрегна смрадта и праха. По челото, лицето и тила, му струеше пот, но не смееше да я избърше. Несъмнено вече приличаше на Рети, която сега блестеше като вълшебен бонбон, овалян в мед. Дуер не си направи труда да й извика да се обърне и да тръгне към него. Като познаваше ината й, спокойно можеше да си спести усилието.

Той погледна назад и видя, че пътят му за бягство все още изглежда чист — тунел, заобиколен с отсечени клони и увиснали надолу, разрязани лиани. Единствения по рода си можеше да докара още, но мулк-паякът беше стар и бавен. Когато наближи капана на Рети, Дуер вече бе сигурен, че ще може да осуети следващия ход на паяка.

— Добре, Рети — дрезгаво извика той. — Край на глупостите. Да се измъкваме оттук.

Момичето беше в отсрещния край на фунията и гледаше към механичната птица покрай клоните, които препречваха пътя му.

— Хей, тя ме забеляза! Обръща се насам!

Това изобщо не го вълнуваше, дори машината да се изправеше на главата си и да произнесеше прощалната реч на Дрейк на галактически три с буюрски акцент. Той разсече поредната лиана и се закашля, когато от гърчещите се краища бликнаха зловонни изпарения.

— Рети, нямаме време!

Когато димът се разнесе, Дуер се приближи и видя, че механичната птица се е издигнала в клетката си, гледа към небето и не обръща внимание на капчиците, които падаха като мъгла по покрития й с пера гръб. Рети също забеляза накъде се насочва вниманието й. Тя вдигна поглед нагоре и в този миг Дуер чу остро цвъртене от същата посока.

„Това просто е проклетият нур.“

Зад плетеницата от лиани той видя Калнокракия, завърнал се оттам, където бе избягал. Само че сега зверчето стоеше на задните си крака, изправило дългото си гъвкаво тяло, изтеглило назад късата си, покрита с мустачки муцуна и ръмжеше към нещо на юг.

Ново движение привлече вниманието на Дуер. Като някаква епилептична змия, пред погледа му се изви друга лиана и запречи част от отвора, който бе изсякъл в гъсталака. Сами по себе си пристъпите й на гърчене изглеждаха смешни… но зад нея следваха и други.

— Рети! — извика той и се приготви да разсече останалата част от преградата помежду им. — Капанът се затваря. Сега или никога!

На лицето й се изписа разочарованието от това, че е била само на една ръка разстояние от целта си, единствено за да се наложи после да я изостави. Без да чака отговора й, Дуер вдигна тежкото мачете с двете си изтощени ръце и изкрещя, разцепвайки с три силни удара гъстите въжета, запречващи пътя му напред. „Недей, Рети“, мислено я помоли той, защото знаеше, че няма да има никаква полза, ако го направеше на глас.

С вик на раздразнение тя се завъртя и се отказа от съкровището си, като се хвърли с малкия си нож срещу по-тънките лиани, после гъвкаво се промуши между други. Дуер безжалостно сечеше въжетата и накрая се приближи достатъчно, за да протегне едната си ръка в плетеницата.

Рети го сграбчи за китката.

Той стъпи стабилно и задърпа назад, докато най-после успя да я изтегли от мрачната, зловонна фуния. Тя се освободи и с неочаквана ярост се вкопчи в него, обгръщайки го с треперещите си ръце и крака. Под повърхността на цялата й смелост Дуер знаеше, че сигурно е ужасена до смърт.

— Трябва да побързаме — каза й той, като я прегърна с една ръка.

Рети се поколеба за миг, после се предаде и си пое дъх!

— Добре, да вървим.

Дуер й помогна да се покатери в тунела, който беше изсякъл в гъсталака.

{О, тръгвате си толкова скоро? Като толкова лош домакин ли се представих?}

— Да изсъхнеш и изгориш дано, Единствен по рода си — задъхано измърмори Дуер, докато се катереше след Рети, доверил водачеството на силния й инстинкт.

{Със сигурност някой ден и това ще стане. Но дотогава ще съм съхранил наследството.

Помисли за това! Когато свърши срокът за угар на Джиджо и нови наематели притежават този свят за еон на бляскава слава, те ще погледнат в почуда колекцията, която съм събрал. Сред лъскавите си градски кули те ще ценят моите примери от междуцарствието и ще поставят най-добрите ми екземпляри на пиедестали, за да могат всички да ги видят. И най-великият измежду тях ще си ти, мой трофей, съкровище мое. Навярно най-добре запазеният екземпляр от твоята, дотогава отдавна изчезнала вълконска раса.}

Когато гласът в главата на Дуер заглъхна, първата му реакция беше облекчение. Имаше си други тревоги, като ужасно схванатите му мускули на тила или дясната ръка, която изглеждаше така, сякаш я бе потопил в златарска вана и която още малко щеше да се вцепени от постоянното сечене, сечене, сечене. Само да можеше да млъкне и нурът, с неговите остри писъци. Пронизителното цвъртене на Калнокракия достигаше кресчендо и се издигаше над границите на пряко чуване на Дуер, но не загубваше способността си да дълбае дупка в черепа му.

И освен всичко това, постоянно го гризеше друга тревога.

„Оставих глейвъра съвсем завързан. Няма ли да умре от жажда, ако никога не се върна при него?“

— Наляво! — извика Рети. Той бързо се подчини, доверявайки се на острите й рефлекси да предупреждава за струи жълт сок. — Добре, чисто е! — каза тя.

В този момент някакъв звук, на който преди това не бе обръщал внимание, стана прекалено силен, за да го пренебрегва. Нисък тътен, който заглушаваше джавкането на нура. Гъсталаците навсякъде около Рети и Дуер завибрираха. Много от по-крехките лиани се разпаднаха на прах, а други започнаха да се пукат и от отворите потекоха течности — червена, оранжева и млечнобяла — убийствено допълнение към парите, които вече изгаряха човешките очи. През тази мъгла Дуер се втренчи напред, за да види Калнокракия, Настанил се върху плетеницата от лиани и отстъпвайки с ръмжене от нещо ново, появило се откъм юг — нещо, което висеше във въздуха без видима подкрепа!

Машина! Симетрична форма с плоски, блестящи стени, които отразяваха светлината на залеза, се носеше към точка, точно над люлеещите се храсти.

Изведнъж от долната й повърхност бликна мощен лъч, който прелетя покрай лианите и прониза пространството до Рети и Дуер, сякаш търсеше нещо по-дълбоко…

— Търси птицата! — Момичето приклекна до Дуер, хвана го за ръката и посочи.

— Забрави онази проклета птица! — изруга той. Гъсталакът се разтърсваше още по-силно. Дуер я повлече след себе си, точно когато покрай тях прелетя разсечена надве лиана, която пръскаше парлива течност и оставяше по пътя си следа от съскаща агония. Той заслони момичето с тялото си. Пред очите му започнаха да се роят морави петна и мачетето се откъсна от ремъка си, за да падне, разсичайки всичко по пътя си надолу.

Храстите сякаш бяха оживели от мрачни, бягащи сенки, докато лъчът на летящата машина се стесни до пронизваща игла, която овъгляваше всичко, до което се докоснеше.

На светлината му Дуер зърна механичната птица, хваната в капана си от преплетени въжета и покрита със златиста патина, сега затанцувала насам-натам, за да избегне изгарящата светлина. На отделни места перата й вече пушеха. Рети нададе гневен гърлен вик, но единственото, което можеха да направят двамата човеци, бе просто да гледат.

Накрая механичната птица като че ли се отказа. Тя престана да подскача и разпери четирите си криле в жалостно усилие да се скрие отдолу. Изгарящият лъч се насочи към тях и остана неподвижен. Виждаше се единствено главата на птицата, протегнала се нагоре, за да погледне убиеца си с втренченото си око.

Дуер наблюдаваше с ужасено удивление, примесено със замаяно състрадание, когато тъмното, нефритено око изведнъж избухна.

Ослепителният блясък беше последното нещо, което си спомняше ясно в продължение на много време.