Дейвид Брин
Звездният риф (93)

Разказът на Алвин

Денят настъпи. След всичките ни фантазии, приготовления и безкрайни подробности, ето ни най-после, и четиримата, застанали до отворения люк на „Ууфонска мечта“.

— Трябваше да си построим сал вместо това — нервно измърмори Хък, а от статичното електричество от главината на колелото й козината на крака ми се изправи. — Има толкова много реки, които можехме да проучваме през цялото лято, съвсем сами. И спокойничко да си половим риба.

Аз хипервентилирах гръклянните си торбички, сякаш зареждането на синкавите им тъкани с чист кислород щеше много да ми помогне там, където отивахме! За щастие Тюг беше дал на всеки от нас леки успокоителни, което можеше да обясни безгрижната отпуснатост на Ур-ронн.

— Аз не бих тръгнала със сал — сериозно отвърна Ур-ронн. — Щях да се намокря.

Всичките обърнахме да я погледнем, после всеки от нас по свой собствен начин избухна в смях. Клещовръх засъска, Хък се запревива, а аз умблирах, докато не започна да ме боли. О, Ур-ронн, какъв чешит само!

— Права си — прибави Клещовръх. — Балонът с горещ въздух щеше да е много по-добра идея. Хайде да уговорим Уриъл да използваме частите от батискафа за тази цел.

— Млъквайте, вие двамата! — малко несправедливо се скара Хък, тъй като тя бе започнала. Всички се обърнахме, когато се приближи Уриъл, следвана на две крачки от Тюг. Малкият непълен трек Зиз, вече възстановен от разпъването си, лежеше в специалната си клетка под изпъкналия прозорец на „Мечтата“.

— Взехте ли си картите? — Уриъл провери торбичката на Клещовръх, за да се убеди. Направени от ламинирана пластмаса чрез изобретен от човеци процес, листовете бяха здрави, издръжливи и следователно не съвсем законни. Но ние и без това се бяхме отправили към Бунището, така че нямаше проблем, нали? Бяхме проучили избрания от Уриъл курс, който щяхме да следваме веднага, щом колелата на „Мечтата“ докоснеха тинестото дъно.

— Компас?

Компаси имаха и Клещовръх, и Ур-ронн. Магнитно движещите се оси на Хък не би трябвало да им пречат много, ако нашата колесата приятелка не се развълнуваше прекалено.

— Фрегледахне тактиката фри непредвидени овстоятелства и рефетирахне колкото ножен фовече, като се ина фредвид вързането ни. Надяван се. — Уриъл поклати глава като човек, който изразява съжаление. — Остана сано още едно нещо, един фреднет, който да фотърсите, докато сте тан долу. Нещо, което аз искан да нанерите.

Хък проточи едно от очните си стълбчета към мен, за да ми сигнализира.

„Виждаш ли? Нали ти казвах!“ — предаде тя на визуален галдве. Дни наред Хък беше твърдяла, че трябва да има някакъв предмет, от който Уриъл отчаяно се нуждае. Таен мотив за цялата й подкрепа. Нещо, което само ние, с аматьорския си батискаф, можехме да открием. Не бях обръщал внимание на самоуверените й приказки. Проблемът при Хък бе, че тя е права точно толкова често, че да й позволява да го смята за природен закон.

— Ето какво търсите — каза Уриъл и вдигна в ръката си скицник, така че никой освен нас четиримата да не може да го види. На рисунката се виждаше покрита с шипове фигура с шест върха. От две от ръцете, протегнати в противоположни посоки, излизаха пипала или дълги кабели. Зачудих се дали не е някакво живо същество.

— Това е фреднет, който ни е изключително неовходин — продължи Уриъл. — Фо-важна от сания него оваче, е жицата, която виждате тук. Интересува ви иненно тя. Ще я взенете и ще я завържете за въжето от накарата, за да ножен да го изтеглим овратно.

„Леле“, помислих си аз. Четиримата с удоволствие щяхме да преровим Бунището за съкровища, дори в нарушение на Свитъците. Но сега да ни нареди да направим същото един мъдрец? Не беше за чудене, че тя предпочиташе да не позволява на гражданите наоколо да чуят тази ерес!

— Ще бъде изпълнено! — възкликна Клещовръх и за миг се олюля на два крака, за да отдаде чест с другите три. Що се отнася до останалите от нас, ние вече стояхме на рампата. Какво да правим? Да използваме това като повод да се откажем ли?

Добре де, помислих си го. Можете да ме завържете за Яйцето и да пеете, докато си призная.

Последен се качих на борда аз — освен ако не смятате Хуфу, провряла се между краката ми, когато се готвех да се мушна през люка. После го затворих и уплътнителят от мехур на скинк се опъна отгоре като имунна мембрана между пръстените на трек. Сега вече бяхме откъснати от почти всякакъв звук — освен съскането, клокоченето, тътненето и въздишането на четири уплашени хлапета, току-що осъзнали в какво затруднение са ги вкарали всичките им човекоподражателски мечти.

Измина половин мидура, докато се убедим, че въздушната система и обезвлажнителите работят както трябва. Клещовръх и Ур-ронн провериха всичко по списъка и Хък изпробва кормилните си прътове, докато аз приклекнах в задната част без никаква друга работа, освен да поглаждам манивелата, която щях да въртя в случай, че „Мечтата“ се нуждае от „двигател“. За да убия времето, започнах да умблирам на Хуфу, чиито нокти — добре дошло развлечение — нервно потръпваха и драскаха по външната повърхност на сърцепрешлена ми.

„Ако умрем, моля те, нека Уриъл поне върне труповете ни вкъщи — помислих си аз и това навярно беше молитва, както човеците често правят в трудни моменти, според книгите, които съм чел. — Нека нашите получат жизнената ми кост, която да вуфират и която да им помогне в скръбта и разочарованието им, че съм пропилял инвестираната им обич.“