Дейвид Брин
Звездният риф (36)

Аскс

Сякаш беше забравено едновековното просветление от нашето Свето яйце и всички предишни усилия за установяване на Общностите. Почти никъде не можеха да се видят рюкове, тъй като отровата на подозренията ни ги отблъскваше от нашите чела и те се цупеха в застланите с мъх торбички, оставяйки ни да разчитаме на обикновените думи, както бяхме правили през миналите времена, когато обикновените думи често бяха водили до войни.

„Моят“/нашият собствен народ разнасяше последните ужасни слухове и „аз“ положих основния ни сегмент над/върху гадостта, като позволих на парите й да се издигнат към нашата главна сърцевина и да ни изпълнят с отвратително разбиране за тези омразни помисли…

… на нашите човешки съседи вече не може да се вярва, ако изобщо някога е можело.

… те ще ни продадат на своите братовчеди по ген и клан.

… те ни излъгаха с разказите си, че били бедни вълкони без патрон, презрени сред Петте галактики.

… те само са се престрували на изгнаници, докато са шпионирали нас и този свят.

А още по-ужасна бе тази разнасяна клевета:

… те скоро ще заминат със своите братовчеди, за да възобновят божествения живот, от който са се отказали нашите предци. Ще ни оставят да тлеем на това пусто място, прокълнати и забравени, докато те бродят из галактиките.

Такава беше долната смрад на брътвежите, толкова противна, че „аз“/ние изпуснахме зловонна скръбна пара.

Човеците… наистина ли можеха да го направят? Можеха ли да ни изоставят?

Ако/когато това се случеше, нощите ни щяха да станат омразни като дните. Защото отсега и вовеки щяхме да гледаме нагоре през нашия мрак и да виждаме онова, което те си бяха върнали.

Звездите.