Дейвид Брин
Звездният риф (109)

Разказът на Алвин

Някога се опитах да прочета „Помен за Финигън“.

Миналата година.

Преди цяла вечност.

Твърди се, че нито един неземянит никога не е грокирал тази книга. Всъщност, малцината човеци, които са извършили този подвиг, са прекарали огромна част от живота си над шедьовъра на Джойс. Дума след дума, с помощта на текстове, написани от други вманиачени учени. Господин Хайнц казва, че никой на Склона няма каквато и да е надежда да проумее книгата.

Естествено, аз приех това предизвикателство и затова следващия път, когато учителят ни тръгна за Събора, го изврънках да ми я донесе.

Не, нямам намерение да твърдя, че съм успял. Още на първата страница разбрах, че това е съвсем различно от „Одисеи“. Макар да изглежда написано на предкосмически английски, „Поменът“ е на език, създаден от Джойс специално и само за това произведение на изкуството. Хуунското търпение не би могло да реши проблема. Дори само за да започнеш да го разбираш, до голяма степен трябва да споделяш авторовия контекст.

Каква надежда имах аз? Ирландско-английският не ми е роден език. Не съм гражданин на Дъблин от началото на двайсетия век. Не съм човек. Никога не съм бил в „кръчма“, нито пък съм виждал, „бар“ отблизо, така че мога само да се досещам какво става в тях.

Спомням си, че си помислих — може би малко арогантно — „Щом аз не мога да прочета това нещо, съмнявам се, че който и да е друг на Джиджо би успял“.

Чистият том изглеждаше така, сякаш никой не се бе опитвал да го отваря още от времето на Великото отпечатване. Защо тогава човешките основатели разхищаваха мястото в Библос с този чудат интелектуален експеримент от отдавна отминала епоха?

Тогава усетих, че се досещам каква е била целта на екипажа на „Убежище“, когато са дошли на този свят. Не можеше да е поради причините, излагани ни на празниците, когато мъдреци и свещеници четяха от свещените Свитъци. Не за да намерят тъмно кътче във вселената за своето престъпно егоистично възпроизвеждане, нито за да се откажат от космоса в търсене на пътищата към невинността. И в двата случая спокойно можеха да се отпечатат прости ръководства или да се разказват истории, които да осветлят тези пътища. След време книгите щяха да станат крехки и да се превърнат на прах, когато човеците и останалите от нас бъдехме готови да се откажем от тях. Нещо като народа на Елой в „Машина на времето“ от Х. Дж. Уелс.

Но в нито един от двата случая нямаше смисъл да се отпечатва „Помен за Финигън“.

Проумял това, отново отворих книгата. И макар че не успях по-добре отпреди да разбера историята или алюзиите, аз бях в състояние да се насладя на потока от думи и на техните ритми и звуци заради самата им странност. Вече не беше важно да съм единственият, който я грокира.

Всъщност, започнах да изпитвам топло чувство, докато разгръщах страниците и си мислех: „Някой ден, някой друг ще разбере повече от мен“.

На Джиджо са съхранени много неща, които изглеждат мъртви, но в действителност просто спят.

В главата ми се върти точно тази мисъл, докато лежа тук в постоянна болка и се опитвам стоически да издържа каквито и странни, безмълвни същества да се блъскат в килията ми, за да ме измъчват с топлина, студ и бодлива острота. Искам да кажа, трябва ли да изпитвам надежда, докато метални пръсти опипват раните ми? Или кисела навъсеност, че моите безизразни гледачи отказват да отговарят на въпросите ми и дори да приказват? Трябва ли да описвам ужасната си носталгия? Или напротив, да изпитвам радостно вълнение, че съм открил нещо невероятно странно, за което никой на Склона не е и подозирал, не и откакто г’кеките са потопили тайнокораба си в бездната?

И над всичко останало се чудя — затворник ли съм, пациент или екземпляр?

Накрая проумявам — просто нямам никаква основа, на която да стъпя, за да открия отговора. Подобно на изразите в книгата на Джойс, тези същества изглеждат едновременно и странно познати, и съвършено непроницаеми.

Машини ли са?

Дали не са обитатели на някаква древна подводна цивилизация?

Нашественици ли са? Дали не приемат нас за нашественици?

Буюри ли са?

Избягвам да мисля за онова, което всъщност ме гризе отвътре.

Хайде, Алвин. Посрещни го смело.

Спомням си онези последни дури, когато нашата красива „Ууфонска мечта“ се разби на парчета. Когато корпусът й се блъсна в гърба ми. Когато моите приятели потънаха в устата на металното чудовище, потопени в студена, студена, студена, жестока вода.

Тогава бяха живи. Наранени, зашеметени, но живи.

И все още бяха такива, когато ураган от въздух изблъска навън ужасното тъмно море и ни остави полумъртви на твърдия под. И когато ярката като слънчеви лъчи светлина почти ни ослепи, а в кабината пропълзяха паякоподобни неща, за да разгледат плячката си.

Но в този момент спомените ми стават неясни и потъват в гъста мъгла от образи… докато не се свестих тук, съвсем сам.

Сам и разтревожен за приятелите си.