Дейвид Брин
Звездният риф (117)

Сара

Тежкият преход с нищо не беше облекчил напрежението между двете бунтовнически групи. Боядисаните воини на Уркачу и облечените в сиво-кафяви дрехи ловци на Дединджър предпазливо се гледаха, докато се хранеха отделно под дрипаво, съшито от кръпки камуфлажно платнище, без да се отдалечават от оръжията си. Членовете на всяка група се редуваха да спят след обяда, не повече от шестима едновременно, докато останалите стояха на пост. Сара не вярваше, че този съюз ще продължи да съществува, след като всяка от страните постигнеше конкретната си цел.

Ами ако се разразеше бой? В това тясно пространство нямаше място за изкусно маневриране и стратегия, а само за хаос от преплетени, боричкащи се фигури.

Тя си спомняше илюстрацията от титулната страница на „Урско-земянитските войни“ от Хауф-хутау, една от най-популярните книги, публикувани след Великото отпечатване. С дребен шрифт големият историк признаваше, че е копирал сцената от книга по история на изкуството от епохата на „Убежище“, представяща скулптурен фриз, някога заобикалял Партенона в древна Гърция. Този прочут релеф изобразявал дълга редица от могъщи фигури, сплетени в смъртен двубой — голи мъже, сражаващи се с яростни чудовища, получовеци и полуконе, които се изправяли на задни крака, ритали и тъпчели враговете си. Според мита, кървавата схватка започнала по време на празник на мира и завършила с унищожаването на расата на кентаврите.

Разбира се, урсите нямаха почти нищо общо с кентаврите, освен че бяха с четири крака и две ръце. И все пак символиката на фриза бе толкова зловеща, толкова обезкуражаваща, че по време на епохата на войните станала много популярна и подсилвала решимостта на двете страни. Сара нямаше желание да види със собствените си очи изпълнението на такава кървава сцена.

От другите, взети в плен в оазиса на Урюта, малкият Джома вече беше навън и спеше свит на топка под завивката. Непознатия ровичкаше царевичната си каша и често оставяше лъжицата, за да изтръгне няколко тихи ноти от цимбала си или да изпълни ритуала на преброяването на струните му. Очевидно за него числата бяха като музика — прозорец към онова, което някога е представлявал, по-сигурен от речта, която бе загубил.

Кърт Сапьора драскаше в бележника си и от време на време взимаше някоя от малките книги, които пазеше скрити или в раницата си, или във вътрешния джоб на плаща си. Той покриваше записките си винаги, когато покрай него минеше човек или урс, но като че ли нямаше нищо против Прити да остане при него, след като донесе храната му. Сложила най-добрата си маска на „аз съм само едно тъпо животно“, тя прекара известно време, преструвайки се, че пощи крака си от въшки. Но скоро малкото шимпанзе надничаше над рамото на сапьора, потриваше брадичката си и широко разтегляше устните си в усмивка на безмълвен, радостен интерес.

Сара трябваше да сподави желанието си да се засмее на глас. В същото време обаче, тя се тревожеше.

„Засега воините от «Урунтай» и пустинниците любезно оставят Кърт на спокойствие. Почитта към сапьорите е дълбоко вкоренена и е трудно да бъде преодоляна. Но те също така обещаха да го «убедят», когато достигнем целта си. Кърт наистина ли си мисли, че и тогава ще е в състояние да продължи тайната си работа?

Най-добре да хвърли тетрадките си в огъня.“

Сара сподави собственото си любопитство. Сапьорите бяха тайнствен, страшен клан. Честно казано, тя се съмняваше, че урсите от „Урунтай“ постъпват разумно, като се захващат с тях.

— Няма да чакане фадането на нощта, за да фродължин нататък — каза на Сара Улгор, когато мина покрай нея. — Ако вях на твое нясто, щях налко да фоспя.

Небоядисаната кожа на Улгор, поддържаната й грива и проницателните й черни очи я разграничаваха от дивите й братовчедки. Тя не проявяваше враждебност към човеците. В края на краищата Улгор десетки пъти беше ходила в Доло и винаги се бе държала като приятел.

Сара поклати глава.

— Разбирам какво подтиква другите. Религията може да е много силен мотив, когато смяташ, че е заложено спасението на потомците ти. Но какво получаваш от всичко това ти, Улгор? Знам, че не може да го правиш користно.

Тясната, конична глава се разцепи в триъгълна усмивка. Сара нямаше нужда от рюк, за да разбере, че изражението е сардонично.

— Защо изключваш очевидната фричина? Фечалва.

Жената цитира писанията:

— „Каква полза от цялото ти богатство две левги надолу по Пътя на Изкуплението?“

Улгор издаде тих, съскащ смях.

— Абсолютно никаква фолза. От друга страна, статусът на герой ноже да е ного фолезен в клан от диваци. Навярно аз ще сън един от великите вождове в равнините, фо-фрочут даже от Ур-Чоун!

Самоиронията на Улгор беше очевидна и насърчаваше Сара да продължи с предположенията си.

Изведнъж тя се почувства уморена.

— Права си, Улгор.

— Така ли сняташ?

— Точно така. Няма да е зле да поспя малко, докато още мога.

Улгор я погледна и изви глава в полуспирала.

— Мислех си, че искаш да знаеш…

Сара скри прозявката си.

— Бъди сигурна — ужасно съжалявам, че те попитах, Улгор.

С тези думи тя се обърна и легна на постелката си. Прити побърза да я завие с одеяло, а после изпуфтя към урса, за да му каже да си върви. Сара чу нервното потрепване на отдалечаващите се копита на предателката, която сякаш беше обременена от презрението й.

Жената наистина се чувстваше изтощена. Мускулите й пулсираха от необичайното неколкодневно напрягане. Основата на гръбнака й бе натъртена от постоянното търкане в твърдото кожено седло. Освен това умората й имаше и емоционална страна.

„Възложиха ми задача. Даже няколко. Сега изглежда, че няма да се справя с нито една.“

Нисък, монотонен звук изпълни заслона в синхрон с хъркането на урсите. Това беше Непознатия, който дърпаше най-долната струна на цимбала, толкова леко и равномерно, че никой, дори Уркачу не можеше да намери основание за негодувание. Приспивният ритъм не напомняше толкова на сърдечен пулс, колкото на повдигане и спускане на гръден кош — и урски, и човешки.

„Ариана смяташе, че чужденецът развива нови умения, за да компенсира онези, които е загубил — помисли си Сара. — Предполагам, че музикалната му чувствителност, е част от този процес.“

Прити се намести пред нея. Като тихичко се кикотеше, шимпанзето заравни ивица пясък и започна да чертае с пръчка фигури — предимно конвексни, параболични линии, които се издигаха, заобляха и отново се спускаха към нулата. Маймуната сумтеше и сочеше, сякаш нямаше търпение да сподели с нея някаква шега. Но Сара не можеше да се съсредоточи. Умората надделя над пулсирането на изтощеното й тяло и я потопи в безпомощен сън.

 

 

Сънува Урчачка — свят на трева, — чиито равнини бяха брулени от горещи ветрове, опустошавани от чести пожари или заливани от огнени дъждове от блестящ вулканичен прах. След всеки такъв епизод равнините изглеждаха като посипани със смъртоносна пепел — и все пак от плодородната почва винаги никнеха ярки стъбла, издигащи се към небето достатъчно бързо, за да бъдат проследени от търпеливо човешко око.

В Урчачка водата рядко оставаше дълго на земята. Животът я изсмукваше и я събираше в подземни грудки, свързани в мрежа, която обхващаше цели континенти, в сферични, пъстроцветни семенници или в самите сочни стъбла на тревата. Те на свой ред ставаха храна на стада от тревопасни — нервни животни, които заплашително размахваха триострите си рогове към опасността, докато не се бяха оказали събрани на огромни стада, закриляни от създания, по-страшни от който и да е предишен хищник.

Както ставаше в сънищата, Сара беше едновременно и в, и извън виденията си. На едно равнище въображението й гледаше през гора от люлеещи се палми. Изпитваше страх и внимаваше да не я стъпчат огромните зверове, или още по-лошо, случайно да не попадне в постоянно гладните им търбуси.

Дупки в плодородната почва водеха към подземни лабиринти — мрачно, претъпкано място на сладки корени и чести жестоки сблъсъци, което в последно време бе започнало прекалено да се препълва. В сравнение с него сега светът на светлината горе изглеждаше рай — за онези, които бяха достатъчно големи, за да издигнат шия над люлеещата се трева.

С някаква безпристрастна част от ума си — онази, която знаеше, че сънува — Сара се удиви на силата на въображението си. Дар, позволяващ й да види повече от малкото, което знаеха за Урчачка на Джиджо — от кратките данни в енциклопедиите отпреди изгнанието, както и от няколко легенди, предавани от уста на уста от урските бардове. Разкази за дните преди техните патрони да се спуснат от небето на родния им тропически свят и да осиновят тези умни скотовъдци, насочвайки ги по Пътя на възхода. По пътя на Ъплифта, който водеше към звездите.

Безпристрастната й част можеше да наблюдава, но нямаше друга власт над фантазия като тази. Цветен сън, мощен, яростен и емоционален. Странни образи със своя собствена сила. Видения на мрачна, безчувствена параноя.

Като се луташе между стъблата и избягваше големите, глупави тревопасни, тя проследи миризмата на пушек и стигна до утъпкан кръг, заобикалящ димяща яма с пепел, около която лежаха стройни четирикраки фигури. Тя предпазливо погледна към Големите. Едва напоследък бе започнала да ги разпознава като по-едри версии на самата себе си, по-стари братовчедки и лели, а не като опасни ужасии с проблясващи копита и сприхав нрав. Сега ги наблюдаваше и пълзеше към тях, като сподавяше постоянно усилващото се изкушение.

Желание да пристъпи напред, да излезе от тревата и да им се покаже.

От време на време беше виждала как го правят други. По-дребни, като самата нея, които отърсваха праха от дупките си и протягаха шии. И дръзко приближаваха, за да заявят претенциите си, своето рождено право на място край огъня. Около една трета от онези, които правеха така, не получаваха никакво внимание, а после ги приемаха и накрая приветстваха в плътната мрежа на взаимносвързана вярност. Останалите не ги очакваше щастлив край. Очевидно имаше някакъв номер в избора на момент. Ритуал на извиване на шии и смирено унижение, който се различаваше в отделните групи.

После идваше миризмата. Най-добре бе да се приближи към група, която имаше хубава миризма. Като нейната.

Тя се примъкна още по-близо и проследи с поглед стадото възрастни, някои с торбички, в които мърдаха щастливи мъжкари, намерили сигурно убежище от опасния свят. Смътно си спомняше, че някога също е живяла на такова място. Но сега беше прекалено голяма.

Възрастните лежаха под високи стъбла, скриващи ги от изгарящото слънце, и си почиваха, извили дългите си шии върху гърба си. От време на време някой от тях изсумтяваше, когато дишането му излезеше от ритъм с другите. Третото око — просто и без клепачи — винаги бдеше.

Отгоре с паразитна алчност се рояха мънички същества, готови да използват всяка възможност, за да се спуснат и за миг да засмучат открита устна, капак на торбичка или дори богат на кръв клепач и да отлетят, преди бързите ръце или челюсти да ги стиснат, Сара видя как едно нещастно насекомо беше хванато, още преди да успее да кацне. С плавно движение възрастният пъхна жужащото кръвосмучещо в устата си и го сдъвка, без да си прави труда да се разсънва.

„Не си спомням за тези насекоми, когато четох за родния свят на урсите — помисли си безпристрастната част от дремещия ум на Сара, — или в някоя от легендите за Урчачка.“

Постепенно осъзна, че не си измисля всичко това. По-скоро подсъзнанието й вмъкваше факти от реалния свят. Очите, й бяха съвсем леко притворени и в сънливата си отнесеност тя виждаше през спуснатите си мигли истински урс да прави това, което си мислеше, че си е представила.

Както и преди, половината воини от „Урунтай“ лежаха свити върху пясъка и дишаха в свръхестествена синхронност под камуфлажния си заслон. Не се забелязваше каквато и да е промяна от последния път, когато хвърли поглед към похитителите си. Но после се случи нещо, което зловещо се свърза със съня и — нисък, жужащ звук, придружен от свистящо движение във въздуха. Малък, насекомоподобен предмет профуча отляво надясно към един от дремещите урси. Спящият светкавично захапа точицата със зейналата си тричелюстна уста и доволно я сдъвка с все още затворени очи. Средното, фасетно и без клепач, запази предишната си мътна изцъкленост, когато воинът се отпусна долу и тежко захърка.

„Никога преди не съм виждала такова нещо — помисли си Сара. — Нима тук, в подножията на хълмовете има насекоми, които нападат урсите като на родната им планета?“

По гърба на Прити пробяга нервна тръпка, когато малкото шимпанзе се дръпна назад и се притисна с лакът до Сара. Жената бавно вдигна глава и погледна към воините. Будните поглаждаха арбалетите си и нервно размахваха опашки, сякаш започваха да се досещат, че нещо не е наред. Те протегнаха дългите си шии и едновременно ги извиха наляво, после към пустинниците на Дединджър и след това надясно. Когато отново се обърнаха, се разнесе ново високо жужене, толкова познато, че почти не се долавяше. За пореден път нещо мъничко полетя към спящите урси. То отново бе хванато във въздуха и погълнато, без отваряне на очи.

Сара проследи дъгата на краткия полет по посока на Непознатия, който седеше с цимбала си и продължаваше да подръпва най-долната струна в еднообразен хипнотичен ритъм. Рюкът върху очите му само отчасти скриваше загадъчната му усмивка.

Сара разбра, че към звездния човек гледат още двама — Дединджър и Кърт Сапьора.

Уркачу подуши влажния въздух и даде знак на Улгор да излезе навън заедно с нея. Четиримата боядисани воини, които пазеха на пост, продължиха да поглаждат оръжията си.

Непознатия изчакваше удобен момент и леко подръпваше струната. Той поддържаше бавен, успокоителен ритъм, докато бдителните часови от „Урунтай“ не се успокоиха. После с лявата си ръка се докосна по слепоочието и пъхна два пръста под тънката мембрана на рюка — бръквайки в дупката в главата си. На Сара й се догади. Когато измъкна пръсти навън, той държеше малък предмет, топче, приблизително колкото съобщителните топки, използвани в библоската библиотека. Докато дясната му ръка за пореден път дръпваше струната, лявата протегна топченцето напред и мъжът се приготви за следващия си удар.

„Той използва цимбала като прашка!“ — очевидно загледана в него, си помисли Сара.

Тя забеляза слаба промяна в тона, жужащ дисонанс от полетялото към поредния заспал урски бунтовник топче. Този път обаче Непознатия не уцели и то падна малко преди целта.

Дединджър беше в движение и скрито сбутваше другарите си, като им даваше тайни знаци с ръка безшумно да се приготвят. „Той не знае какво става, но иска да е готов, за всеки случай.“

Платнището на палатката се отвори и вътре влезе Уркачу. Улгор я нямаше. Вождът се приближи до един от спящите воини и го побутна — постъпка, която: иначе би накарала урса мигновено да скочи на крака. Но сега той не реагира, а просто продължи да хърка.

Разтревожена, Уркачу започна да ръга, а после и да рита спящия воин. На помощ се притекоха и други. След секунди стана ясно — от осем, които бяха легнали да спят, само двама не бяха потънали в дълбок унес.

Цимбалът прозвуча отново и в този момент се случиха едновременно няколко неща.

Уркачу гневно се завъртя и извика на англически:

— Веднага сфри този адски шун!

Междувременно над изтляващите въглени към обърканите воини полетя мъничък предмет. Един от тях инстинктивно го стисна между челюстите си. Почти мигновено ноздрата му се разшири и шията му се протегна докрай, като трепереше по цялата си дължина. Коленете му започнаха да се огъват.

Сара не би си и помислила, че е в състояние да реагира толкова бързо, когато отстъпи назад заедно с Прити, взе на ръце завития в одеялото Джома и занесе спящото момче в дъното на палатката. Светкавични като призраци, хората на Дединджър вече се бяха разгънали в полумесец и заобиколиха урсите от „Урунтай“, насочили арбалетите си към тях и готови да стрелят.

— Какво става? — като търкаше очите си, попита Джома.

Олюляващият се урс се наклони настрани и падна на земята. Гърдите му се издигаха бавно и тежко.

— Запазете спокойствие — нареди Дединджър. — Съветвам ви да оставите оръжията си. Не сте в състояние да се биете.

Уркачу го зяпна, стъписана от внезапната размяна на ролите. До този момент нейната група беше по-многобройна. Но сега воините й се бяха притиснали един до друг, неподготвени и зависими от човешката милост. Вождът изръмжа.

— Значи така, с тази (коварна) измяна се разкрива природата на човешкото (така наречено) приятелство.

— Да — малко самодоволно се засмя Дединджър. — Сякаш ти си имала други намерения, когато ти се удаде възможност. Във всеки случай, няма причина за паника. Ние ще изпълним нашата страна от сделката, само че като главни партньори и още няколко дребни промени, като например целта на прехода ни тази нощ. Щом стигнем там, ще ви позволим да пратите съобщение…

Дединджър навярно искаше думите му да прозвучат успокоително, но те само вбесиха Уркачу, която го прекъсна с пронизителен боен вик и се хвърли към водача на пустинниците с блеснали в ръцете й ножове.

— Не! — изкрещя Непознатия в изблик на инстинктивен ужас, когато в гърлото на вожда на „Урунтай“ се забиха няколко стрели. — Не, по дяволите! По дяволите! По дяволите!

Останалите воини на Уркачу последваха примера й и нападнаха сред дъжд от стрели. Половината бяха избити още през първата половин дура. Оцелелите скочиха сред двукраките си врагове и проляха известно количество кръв, преди да бъдат задушени под тежестта на превъзхождащите ги по численост човеци.

Накрая, след като не останаха живи урси, изправени на крака, задъханите, побеснели пустинници започнаха да обръщат ножовете си срещу спящите.

За Непознатия това беше последната капка. Като крещеше и проклинаше, той се хвърли срещу най-близкия от мъжете и започна да го души. Ловецът оказа кратка съпротива, после се отпусна със стон. Чужденецът скочи към друг.

Сара побутна Джома към отвора на палатката и извика:

— Прити, заведи го към скалите!

В мъглявия хаос от бързи движения тя видя, че трима от ловците на Дединджър се обръщат и нападат Непознатия. Единият бе отхвърлен назад с някакво хитро извиване на тялото на противника му, а вторият неочаквано се оказа обременен с нов проблем — Сара, която изотзад го удряше в ребрата.

„Защо не послушах Дуер, когато искаше да ме научи да се бия?“

За миг нещата вървяха добре. Ниският, но як противник на Сара изпъшка и се обърна, само за да бъде ударен в корема от коляното й. Това не спря мускулестия ловец, но го забави и позволи на жената да му нанесе още два удара. Междувременно Непознатия повали замаяния си последен съперник на земята и понечи да се обърне, за да й се притече на помощ…

Тогава се стовари лавината. Море от мъжка ярост, което удави и двама им. Сара се строполи на земята достатъчно тежко, за да изпусне въздуха от дробовете си. Някой дръпна ръцете й зад гърба и острата болка я накара да изстене, чудейки се дали не се готвят да ги изтръгнат.

— Не ги наранявайте, момчета — заповяда Дединджър. — Казах да ги оставите!

Някъде отдалеч през мъглата от болка Сара чу шум от удари, когато бившият мъдрец разблъска хората си и предотврати смъртоносното им отмъщение. Тя отчаяно успя да завърти глава и видя, че Непознатия също е повален със зачервено лице и разбит нос, но в достатъчно добро състояние, за да продължава дрезгаво и изобретателно да ругае. Словоизлиянието му беше красноречиво и изразително, макар и не толкова гладко, колкото песните. Сара се уплаши, че от викането и напрягането раните му могат отново да се отворят.

Водачът на човешките бунтовници коленичи до него и хвана лицето му в двете си ръце.

— Жалко, че не можеш да ме разбереш, приятел. Не знам какво си направил на урсите, но искрено съм ти признателен. Разреши една много сложна ситуация, наистина. Поради тази причина и защото живото ти тяло все още е ценно за нас, аз ще спра момчетата си. Но ако не се успокоиш, може да ме принудиш да направя нещо неприятно на приятелката ти.

С тези думи той недвусмислено кимна към Сара.

Непознатия също погледна към нея и очевидно някак си разбра заплахата. Ругатните му секнаха и той престана да се дърпа в ръцете на мъжете, които го притискаха към земята. Сара изпита облекчение — и се трогна, че тя е причината мъжът да се, предаде.

— Така е по-добре — със същия спокоен, разумен тон, с който говореше и преди фаталната атака на Уркачу, каза Дединджър. — Я сега да видим какво си скрил в тази удобна малка дупка в главата ти.

Бившият мъдрец започна да сваля рюка на Непознатия, разкривайки раната, от която раненият бе изваждал тайнствените си топчета.

— Не! — извика Сара, въпреки острата болка, когато двамата мъже дръпнаха ръцете й. — Ще го инфектираш!

— Стига да поискат, звездните му приятели могат да го излекуват, когато извършим размяната — отвърна Дединджър. — Междувременно си струва да видя това нещо, което хвърляше на урсите. През идващите години може да се окаже ужасно полезно.

Той свали рюка и се готвеше да пъхне ръка, когато се обади друг глас, съскащ на бърз галактически две.

— Сара, аз (сериозно) те съветвам (бързо) да затвориш очи!

Тя светкавично обърна глава и зърна Кърт, тарекският сапьор, стиснал малка кафява тръба. От единия й край висеше запален фитил, който хвърляше искри и бързо изгаряше. Сапьорът замахна и хвърли тръбата нависоко, след което побърза да се скрие.

Сара силно стисна очи в мига, в който Дединджър започна да крещи предупреждения на хората си…

Проблясък, мощен колкото хиляди мълнии изпълни цялата действителност и проникна през клепачите й. В същия момент страхотен рев я разтърси като птиче в челюстите на лигър, отхвърли потните мъже от гърба й и освободи извитите й ръце. Вълните на облекчение се смесиха с болката в очите й.

Всичко свърши едва ли не в мига, в който се случи — освен кънтящия вой, отекнал в каменните стълбове, които сега можеха да се видят през разкъсаната палатка… или навярно това бяха ударни вълни, който отекваха в собствената й глава. Тя припряно се хвърли към купчината крещящи мъже, стиснали невиждащите си очи. Като премигваше и се опитваше да проясни лилавите петна, тя различи един друг мъж, който можеше да стои изправен и да вижда — Дединджър. Естествено, той също беше разбрал краткото предупреждение на Кърт. Пустинният пророк гледаше напред и стискаше в ръка блестящо острие от буюрски метал.

Той извика и нападна Кърт, събаряйки стареца на земята, преди да е успял да използва друго оръжие. Сара разпозна в него пистолет, какъвто бе виждала на снимки в древни текстове.

— Толкова за неутралността на сапьорите! — извика Дединджър и заизвива ръката на стареца, докато той изпъшка и изпусна пистолета. — Трябваше да те претърсим, проклета да е традицията.

Сара превъзмогна болката си и се опита да скочи срещу бившия мъдрец, но той силно замахна с опакото на ръката си и я повали сред рояк от вихрено кръжащи звезди. Още малко и щеше да загуби създание. Единствено твърдата й решителност й позволи да се изправи на колене и отново да опита.

Последва нов проблясък и гръм, когато Дединджър стреля с пистолета точно покрай нея и после несръчно се опита да го зареди за нов изстрел… преди да бъде нападнат от две космати фигури, хвърлили се от двете му страни. Сара някак успя да се присъедини към битката и да помогне на Улгор и Прити да надвият бившия учен.

Най-после завързаха ръцете и краката на Дединджър.

Кърт взе оръжието си и отстъпи назад, за да седне на един камък и да наблюдава стенещите останки от пустинната банда, както и оцелелите урси. Особено Улгор. Внезапното й завръщане може и да беше случайно, но това нямаше да накара сапьора да й се довери.

Сара усети нещо лепкаво и погледна към ръцете си, като се опитваше да различи червените петна от онези, които все още плуваха пред очите й след зашеметителната бомба на Кърт. Петната имаха цвета и мириса на кръв.

„Не е от мен… а и кръвта на Улгор не би трябвало да е с такъв оттенък…“

Прити се опитваше да спре шуртящата тъмночервена струя от дълбоката рана в тялото си. Сара прегърна малкото треперещо шимпанзе и сподави внезапните си ридания.

Разпокъсаната палатка представляваше ужасяваща гледка, пълна с мъртви или изпаднали в безсъзнание воини от „Урунтай“ и ослепени мъже. Когато най-после успя с олюляване да се изправи на крака, Непознатия изглеждаше в по-добро състояние от повечето други. Поне можеше да вижда достатъчно добре, за да помогне на Улгор да завърже ръцете на хората на Дединджър, докато малкият Джома се върна, за да направи същото с краката на упоените урси. Но скоро стана ясно, че раненият мъж от звездите не чува нито звук.

Противно на инстинкта си, който я караше да свърши работата си докрай, Сара се задоволи да направи на Прити само стегната превръзка, за да спре кръвта. Раната не изглеждаше непосредствено опасна за живота й, а бързите действия на Сара можеха да спасят други. Затова с одобрителното сумтене на шимпанзето, тя побърза да се приближи до един хриптящ млад урс, който слабо помръдваше, ранен със стрела в шията. От устата му излизаха лилави мехури…

… но той умря с отчаяна въздишка, още преди Сара да успее да му помогне с нещо.