Дейвид Брин
Звездният риф (122)

Сара

Беше пълен хаос, както и да го погледнеш.

Зашеметителната бомба бе разкъсала ремъците на товарните животни и те панически бяха побягнали сред лабиринта от високи скали. Някой трябваше да ги потърси, но едва след като Сара се погрижеше за ранените, доколкото й позволяваха уменията.

Онези човеци, които бяха ослепени — навярно временно, — трябваше да бъдат; успокоени, после нахранени. След това мъртвите трябваше да се отнесат на равно място, където да се издигне клада, за да превърнат труповете на прах — малка купчина, която можеше да се събере и откара до морето.

Имаше и допълнително усложнение. Неколцина загинали воини от „Урунтай“ носеха в торбичките си съпрузи или ларви. Сара събра най-силните, които бяха изпълзели навън — онези с някакъв шанс да оцелеят — в набързо направена кошара. Там миниатюрните мъжки можеха да се погрижат за потомците си, като сдъвкваха и изплюваха парченца месо за бледите, напомнящи на гъсеници, още недостигнали бебешка възраст урси.

„В историите, възпяващи бойната слава, никога не се разказва за трудната част, която идва след битката. Може би нямаше да има толкова много войни, ако се знаеше каква ужасна каша трябва да се разчиства след това.“

Накрая, по залез-слънце, Кърт и Джома я накараха да седне, да се нахрани и малко да си отдъхне. Мракът започваше вече да се сгъстява и лагерният огън осветяваше две редици намръщени пленници — човеци и урси, които навъсено се гледаха помежду си. Но никой не изглеждаше по-тъжен от бившия мъдрец, превърналият се в пророк учен, който само половин ден преди това толкова самоуверено беше спорил със Сара. Дединджър преценяващо наблюдаваше Кърт, който внимателно стискаше пистолета и не изпускаше пленниците от поглед.

Преди да седне, Сара отиде да види раната на Прити, която продължаваше да кърви достатъчно, за да я тревожи. Зашиването й бе трудно — шимпанзето естествено се дърпаше, а очите на Сара все още бяха замъглени от зашеметителната бомба. След като направи всичко, което можеше, за малката си помощничка и приятелка, тя потърси с поглед Непознатия. През целия следобед той й беше оказвал огромна помощ, но не го бе виждала повече от час и отдавна минаваше времето за неговото лекарство.

— Отиде нататък — каза Кърт и посочи на юг към скалите, — да се опита да хване част от магаретата. Не се тревожи. Очевидно този приятел знае как да се грижи за себе си.

Сара сподави първоначалната си реакция — да наругае сапьора, че е позволил на звездния мъж да се отправи съвсем сам в непознатата пустош. В крайна сметка чуждоземецът беше ранен и можеше да се загуби.

Но после си спомни, че той беше странно опитен ранен. Умен и сръчен по начини, които нямаха нищо общо с думите. А за човек с такова кротко поведение, Непознатия се биеше много добре.

Сара сви рамене и седна, за да сподели безквасния хляб на пустинните воини и да утоли жаждата си с вода с дъх на кожа.

— На сутринта трябва да съберем дърва за кладата, тъй като нямаме мелнични камъни — каза тя между хапките, като говореше по-високо от обикновено, защото всички все още чуваха доста трудно. В най-добрия случай трябваше да вика, за да преодолее постоянния звън в собствените си уши. — И да пратим някого за помощ.

— Аз ще отида — отвърна Джома. — Единствено аз не пострадах от боя. Силен съм и имам компас. Чичо Кърт знае, че няма да се загубя. И мога да се движа адски бързо.

Възрастният сапьор очевидно се разтревожи. Племенникът му беше много малък. И все пак, след няколко секунди колебание, Кърт кимна.

— Така е. Трябва да се насочи…

— Развира се, че ще фратите нен — прекъсна го Улгор. Урсът подклаждаше огъня, но сега се обърна към тях. — Нога да тичан фо-вързо и на фо-голени разстояния от детето и довре фознаван тези хълнове.

Сара се задави.

— В никакъв случай! Не мога да повярвам, че още не сме те завързали заедно с другите! Да пуснем теб? За да идеш да доведеш още от фанатичните си приятели?

Улгор обърна тясната си глава и погледна Сара отстрани.

— Като че ли тези фриятели и вез това вече не са фоели насан, скъфа щерко на Нило. Уркачу фрати неколцина от воините си нафред, не го завравяй: Да фредфоложин, че фле-ненникът на Кърт стигне до Фоляната вез да срещне фо фътя си лигър или глутница кхооври. Ако тръгне на север, гарантиран ви, че фървите, с които ще се свлъска, ще са съюзниците на Уркачу, вързащи за насан.

Сега беше ред на Кърт да го прекъсне с кратък, силен смях.

— А кой казва, че ще тръгне на север?

Улгор и Сара го погледнаха.

— Какво искаш да кажеш? Очевидно е, че трябва да…

Тя замълча, забелязала усмивката на сапьора. „Сега като си помисля, Кърт никога не е твърдял, че целта му е Поляната. — Тя съвсем естествено бе приела, че спешната му работа е там. — Но той може да е планирал да се отдели от групата ни на Кръстопътищата, където останалите от нас щяха да тръгнат нагоре по склона към Яйцето.“

— Други от моята гилдия вече са отишли на помощ на виещите мъдреци. Но двамата с момчето имаме работа в друга посока. И докато сме на този въпрос, предлагам ви да дойдете с нас, Сара. Това е последното направление, в което има вероятност да ни търсят онези от „Урунтай“.

Това беше най-дългата реч, която бе чувала да произнася Кърт, и мислите й закипяха от намеците му. Например, защо сапьорът казваше това пред Улгор?

„Защото всеки урс би могъл да проследи група човеци и магарета по прясната следа. Очевидно Улгор трябва да дойде с нас, иначе ще бъде убита.“

Но после, същата логика не изискваше ли да убият и всички други оцелели? Кърт със сигурност знаеше, че Сара никога не би допуснала това. Във всеки случай, проблемът нямаше да отпадне, само защото имат двудневна преднина. Един добър следотърсач като Дуер би могъл да ги открие дори по студена следа.

Тя понечи да повдигне тези въпроси, но после се отказа, разбрала, че Кърт няма да й даде задоволителен отговор пред слушащите наблизо престъпници.

— Знаеш, че не мога да дойда — каза накрая тя, като поклати глава. — Тези мъже и урси ще умрат, ако ги оставим завързани в това състояние, а очевидно не е разумно да ги развържем.

Дори Сара да изпитваше някакви съмнения в това, един поглед към гневните очи на Дединджър й бе достатъчен, за да сложи точка на въпроса. Тази хладна ярост беше проблем, който щяха да решат само огромното разстояние и времето. Колкото повече, толкова по-добре.

— Ще остана и ще се грижа за тях, докато пристигнат приятелите им — прибави тя. — Воините от „Урунтай“ навярно ще ме защитят, тъй като направих всичко, за да спася някои от тях — макар че могат да ме задържат в плен. Дори е възможно да успея да ги разубедя да не избият бандата на Дединджър.

Но вие с Джома трябва да продължите напред. Ако допуснем, че намерим част от магаретата си, можете да вземете със себе си Прити и Непознатия. Със страшно много късмет бихте могли да ги заведете на някое място с аптекар и силно опълченско подразделение. Аз ще ви следвам в продължение на няколко хвърлея на стрела и ще замазвам следите ви, после с други магарета ще утъпча лъжливи пътеки.

Улгор издаде тихо съскане на неохотно уважение.

— Ти наистина си сестра на врат си.

Сара се обърна и посочи към изискания номад.

— Разбира се, това означава, че ти изчерпа, свободното си време, което заслужи с помощта си в края на боя. — Тя се наведе и взе парче въже. — Време е да се присъединиш към другите край огъня, съседке.

Улгор отстъпи назад.

— Ти и кой друг имате намерение да изпълните това решение? — на предизвикателен галшест попита тя.

Кърт вдигна петлето на пистолета.

— Аз и моята вълшебна пръчица, Улгор. Просто застани на място и не мърдай.

Дългата шия на урса увисна победена.

— О, довре. Щон толкова настоявате. Фредфолаган, че ще нога да го издържа известно врене.

На Сара й трябваше цяла дура от омиротворителната тирада на Улгор, за да осъзнае: „Тя продължава да отстъпва назад!“

Объркан от противоречивите сигнали, Кърт се колебаеше, докато Дединджър не извика:

— Тя ви залъгва бе, глупаци такива!

Улгор светкавично се завъртя и изчезна в сумрака наоколо. Кърт стреля… не улучи. Последното нещо, което видяха, бяха две сплетени опашки. Пленените урси повдигнаха глави и радостно се изкискаха. Неколцина човешки пленници се изсмяха на пропуска на сапьора.

— Трябват ти повече упражнения с това нещо, деденце — отбеляза Дединджър. — Или го дай на някой, който ще улучва от първия път.

Прити оголи зъби и изръмжа към бившия мъдрец, който се престори на уплашен и после отново се разсмя.

„Прекарал е много време сред шимпанзета в Библос — помисли си Сара и сложи ръка върху коляното на Прити, за да я успокои. — Би трябвало да ги познава по-добре.“

— Е, това обърква всичко — прошепна на Сара Кърт. — Аз съм виновен. Трябваше да те послушам. Да го завържа, въпреки че ми спаси живота. Сега може да се крие там някъде и да ни наблюдава. Или да изтича да доведе бандата си, преди да успеем да се отдалечим достатъчно.

Сара поклати глава.

„Достатъчно за какво?“ Бягството на Улгор само ускоряваше неизбежното.

Сапьорът й даде знак да се приближи. Когато тя седна, Кърт силно стисна устни, преди най-после да се реши и да заговори толкова тихо, че заглъхналите й уши едва можеха да го чуват.

— В последно време си мисля, Сара… струва ми се, че пътуването ти заедно с нас е дар от Яйцето. Щастлива случайност на Ифни. Уменията ти могат да се окажат много полезни за нещо… за план, в който участвам. Имах намерение да те помоля, когато стигнем на Кръстопътищата.

— Какво да ме помолиш?

— Да дойдеш на юг заедно с нас — той зашепна още по-тихо, — до Маунт Гуен.

— До Маунт… — подскочи Сара.

Видяла паническото изражение на Кърт, тя седна обратно и тихо попита:

— Шегуваш се, нали? Знаеш, че имам работа на Поляната. Важна работа. Щом радикалите смятат, че Непознатия е достатъчно ценен, за да убиват заради него, не мислиш ли, че мъдреците би трябвало да имат възможност да го видят и да решат какво да правят? Освен това, ако чуждоземците наистина са негови приятели, наш дълг е да му помогнем да получи модерна медицинска…

Кърт махна с ръка.

— Всичко това е вярно. И все пак, пътят оттук за Поляната е затворен, а има друга задача, която може да е по-важна…

Сара го зяпна. Нима беше луд, също като Дединджър? Какво можеше да е по-важно от това?

— … задача, по която вече няколко седмици работи един от твоите колеги, на мястото, за което споменах…

„Един от моите колеги ли?“ — премигна Сара. Бе видяла Бонър и Тейн в Библос няколко дни преди това. Пловов се намираше на Събора, Кой тогава…?

В ума й изплува едно име.

„Астрономът Пурофски? На Маунт Гуен? Какво прави там, за Яйцето?“

— … задача, която очевидно плаче за твоя опит, ако мога да се изразя така.

Тя поклати глава.

— Това… място… е чак зад Голямото тресавище, през пустинята и Спектралния поток! Или трябва да заобиколиш по дългия път по реката и после по море…

— Знаем пряк път — нелепо отбеляза Кърт.

— … а само допреди малко замисляхме безумен преход, просто за да стигнем до най-близкото селище, като че ли беше толкова безнадеждно, колкото пътуване до някоя луна!

— Никога не съм казвал, че ще е лесно — въздъхна Кърт. — Виж, в момента искам да знам само следното: ще дойдеш ли с мен, ако успея да те убедя, че е възможно?

Сара сподави инстинктивния си отговор. Кърт вече бе извадил от онази своя чанта чудодейни сили и божествени машини. Дали случайно не носеше вътре и вълшебно килимче? Или легендарната антигравитационна шейна? Или плъзгач с паяжинни криле, за да хванат крайбрежния вятър и да отлетят до далечната огнена планина?

— Не мога да си губя времето в празни приказки. — Притеснена за Непознатия, тя се изправи. Мракът вече бързо се сгъстяваше и макар че Улгор беше избягала на северозапад, нямаше гаранция, че няма да заобиколи, за да изненада мъжа от космоса. — Отивам да видя…

Прекъсна я крясък, който я накара да подскочи. Висок вик на изненада и ярост, който мелодично се изви, почти като някаква отчаяна песен, отекнала от скалите толкова много пъти, че заглъхналите им уши не можеха да определят посоката. Сара потръпна от ужасния звук.

Прити грабна един от дългите урски ножове и се приближи до нервните пленници. Джома държеше най-малкия от лъковете на пустинните ловци и опъваше стрела на тетивата. Сара стисна юмруци, съзнавайки, че в тях би трябвало да има оръжие, но тази мисъл й беше противна. Не можеше да се принуди да го направи.

„Недостатък на характера — малко замаяно призна тя. — Който не трябва да предавам на децата си. Не и ако ни очаква епоха на насилие и «герои».“

Звукът се усилваше, а заедно с него и напрежението. Зловещ вой, като че ли от болка и отчаяние, но най-вече от унижение, сякаш онзи, който го надаваше, би предпочел да умре. Той ставаше все по-висок и безумен с всяка изминала дура и караше пленниците да се притискат един до друг, тревожно втренчили погледи в мрака.

После се разнесе нов звук в басов контрапункт. Бързо, неритмично барабанене, което разтърсваше земята като от приближаваща се машина.

Кърт вдигна петлето на пистолета и го насочи напред.

Изведнъж в западната периферия на светлината на огъня изплува сянка. Чудовищна фигура, полегата и тежка, която изпъкваше напред под ъгъл, завършващ с нещо, вършеещо наоколо с размахващи се ръце и крака. Сара ахна и отстъпи назад.

Миг по-късно всичко стана ясно и тя изпусна пресеклива въздишка, разпознала Улгор, която стенеше от мъка и срам, увиснала във въздуха в здравата прегръдка на две бронирани, завършващи с щипки хитинови крайника.

Кхюински крайници. Останалите три от петте тромаво напредваха към тях, като се опитваха да запазят равновесие, докато гърчещият се урс се мъчеше да се освободи.

— Съпротивата е безполезна — изсъска от две кракоусти стържещ, но познат глас, дрезгав от засъхналата кал, която отначало беше заблудила Сара и я бе накарала да помисли бронята за сиви плочи. Едва когато фигурата приближи до огъня, тя разпозна синия отблясък.

— Здравейте, п-п-приятели — изграчи Длетото, синът на Дървоядката от долоския язовир. — Може ли някой да ми д-д-даде малко вода?

 

 

Нощта беше ясна, ветровита и изключително студена за това време на годината. Те прибавиха дърва в огъня и завиха с останките от палатката притисналите се един до друг пленници, за да им помогнат да запазят телесната си топлина. Мракът приспиваше урсите, включително и здраво завързаната Улгор, но бунтовниците — човеци си шепнеха помежду си под завивката и караха Сара мрачно да се чуди какво ли замислят. За разлика от оцелелите от бандата на Уркачу, те очевидно нямаха особено желание да дочакат пристигането на още воини от „Урунтай“ на другия или по-следващия ден. Ако прережеха или прегризяха въжетата си в тъмното, с какво щеше да помогне пистолетът на Кърт в случай на внезапно нападение?

Естествено, мнозина от мъжете бяха ослепени. А присъствието на Длетото искрено я радваше. Дори когато хриптеше от праха в устите си и с окадената си синя коруба, той представляваше заплашителна фигура. С него Сара и другите можеха да рискуват и дори да се редуват да поспят.

„Само да знаехме какво се е случило със звездния мъж“, тревожеше се тя.

Нямаше го от няколко мидури. Въпреки че Лусин вече хвърляше бледата си светлина наоколо, Сара лесно можеше да си представи, че клетият човек се е загубил.

— Пистолетният изстрел ми помогна да открия лагера ви — обясни Длетото, когато Сара и Джома почистиха с оскъдната си вода кракоустите и зрителната му лента. — Вече почти се бях отчаял и не можех да открия следите ви в сумрака, когато го чух. Малко по-късно забелязах и отблясъците от огъня ви на хей онази скала.

Сара вдигна поглед. По високия камък като че ли пробягваше светлинка. Навярно щеше да насочи Непознатия към тях.

— Представете си изненадата ми обаче, когато някой се затича да ме посрещне! — изкиска се Длетото през три кракоусти. — Разбира се, моето удивление не беше нищо в сравнение с това на Улгор, когато ме видя!

Историята на кхюина бе проста, но смела. Скрит под водата в оазиса на Урюта, той беше изчакал заминаването на бързата група на Уркачу и на по-бавния керван пленници и плячка. Длетото бе прекарал това време в обмисляне на възможностите си. Дали да се отправи към Кръстопътищата или към някое друго селище? Или да се опита да последва някоя от групите и да окаже помощ в случай на нужда? И двете алтернативи означаваха обезводняване и болки — без да става дума за опасността. Сара забеляза, че Длетото не спомена за третата възможност — да изчака в оазиса идването на някой друг. Навярно изобщо не му беше хрумнало.

— Не очаквах обаче едно — да открия, че вие четиримата съвсем сами сте победили и двете групи! Очевидно в края на краищата не сте имали нужда да ви спасявам.

Седнал върху корубата на Длетото, докато навлажняваше обонятелните процепи на кхюина, Джома се засмя. Момчето прегърна синия му купол.

— Ти си нашият спасител!

Сара кимна.

— Ти си най-големият герой, скъпи, скъпи приятелю.

Като че ли нямаше какво повече да се каже. Или пък всички бяха прекалено уморени, за да говорят. Известно време те мълчаливо наблюдаваха пламъците. После Сара вдигна очи към Лусин и се загледа в ярките отражения на слънчевите лъчи в изоставените буюрски градове, дълговечни спомени за мощ и слава, които някога бяха изпълвали тази слънчева система и някой ден отново щяха да заблестят в нея.

„Ние, преждевремците, сме като сънища за Джиджо — помисли си тя. — Призраци, които не оставят следа, след като изчезнат. Преходни илюзии, докато това късче от творението отдъхва и се готви за следващия етап на постиженията на някоя божествена раса.“

Тази мисъл не й действаше успокоително. Сара не желаеше да е сън. Искаше онова, което правеше и мислеше в живота да има значение, дори само като принос към нещо, ставащо все по-добро с времето, чрез работата си, децата си, чрез своята цивилизация. Това желание навярно се коренеше в непочтителното възпитание, дадено й от майка й, чиито деца бяха станали известен еретик, легендарен ловец и автор на безумни теории за друг вид изкупление за всичките Шест раси.

Тя отново си спомни разговора с Дединджър.

„Навярно никога няма да разберем кой от нас е бил прав, ако Общностите все пак оцелеят. Жалко. Всеки от нас вярва в нещо, което е прекрасно по свой собствен начин. Поне много по-прекрасно от унищожението;“

Тишината й позволяваше отново да свикне с естествените звуци на този свят, още повече, че звънтенето в ушите й постепенно отслабваше.

Трябва да се радвам, че не съм напълно оглушала или ослепяла… да не говорим, че останах жива. Дори да съм получила някакви трайни увреждания, те няма да ми попречат да живея с тях.

Непознатия представляваше прекрасен пример, винаги жизнерадостен, въпреки ужасната загуба на голяма част от онова, което го бе изграждало като личност. Сара разбираше, че в такива времена всякаква друга позиция, освен решителния стоицизъм, просто няма никакъв смисъл.

Постепенно тя започна да разпознава някои от нощните звуци. Плавен ритъм от въздишки на вятъра, който галеше степите наоколо и после се провираше през дупките в огромните скали. Далечно мучене, което вероятно идваше от стадо галайтери. После се разнесе тътнещо тракане на лигър, предупреждаващ всички други да стоят извън неговата територия, и остър писък на някаква странна птица.

Докато слушаше, писъкът се извиси още повече и стана по-силен. Скоро тя разбра. „Това не е птица.“

След малко звукът придоби гърлена мощ и продължи да се усилва, докато не заглуши всичко друго в нощта. Сара се изправи. Изпъкналите от различните тела отдолу парчета от палатката се развълнуваха, когато реагираха и другите. Скоро звукът се превърна в мощен рев, който я накара да притисне длани към ушите си. Куполът на Длетото потъна навътре и пленените урси мъчително залаяха, като олюляваха дългите си шии назад-напред. От недалечните скали се ронеха камъчета и Сара се уплаши, че могат да ги затрупат под въздействието на силно вибриращия въздух.

„Този звук… и преди съм го чувала.“

Небето изсветля от нещо ярко — което понижаваше скоростта си с поредица от ужасни грохоти — блестяща тръба, чиято топлина можеше да се усети дори от това разстояние…

От какво разстояние? Сара само веднъж бе виждала звездния кораб, далечен блясък от прозореца на дървесната й къща. Освен това имаше и рисунки, скици и сухи, абстрактни данни за размерите му — всичко това съвсем безполезно сега, когато мозъкът й сякаш се бе вцепенил.

Трябва все още да беше високо в атмосферата, разбра тя. И все пак изглеждаше толкова голям…

Божественият кораб прелетя приблизително от югозапад на североизток и очевидно се спускаше, за да кацне. Нямаше нужда от голяма проницателност, за да се досети за целта му.

Въпреки цялата му ужасяваща красота, този път Сара не почувства нищо друго, освен страх.