Дейвид Брин
Звездният риф (37)

Ларк

Биологът на натрапниците го нервираше. Линг гледаше към Ларк по особен начин, който постоянно го смущаваше и го караше да се чувства като дивак или дете.

Какъвто и наистина беше в сравнение с нея, въпреки че бе по-възрастен по години. Защото и целият му, отдаден на науката живот нямаше да изпълни дори само една от кристалните пластинки памет, които тя нехайно пускаше в преносимия пулт, провесен върху зеления й комбинезон.

Над екзотичните високи скули на тъмнокожата жена гледаха големи очи с чуден млечнокафяв цвят.

— Готов ли си, Ларк? — попита тя.

В раницата му имаше храна за четири дни, така че нямаше да се налага да ловуват или да събират горски плодове, но този път той не взе безценния си микроскоп. Това съкровище на урската изобретателност сега приличаше на жалка играчка в сравнение с уредите, които използваха Линг и колегите й, за да наблюдават организми на равнището на съставните им молекули. „Можем ли изобщо да им кажем нещо, което вече да не знаят? — чудеше се той. — Какво ли искат от нас?“

В момента този въпрос се задаваше често — обсъждаха го онези от приятелите му, които все още разговаряха с него, както и другите, които обръщаха гръб на всеки човек, само защото е родствен с натрапниците.

„И все пак мъдреците натовариха човек — при това еретик — да води един от тези крадци из гори, пълни със съкровища. Да започне танца на преговорите за нашия живот.“

Шестте можеха да предложат само едно. Нещо, което липсваше в официалната справка за Джиджо в Галактическата библиотека, съставена от буюрите преди да си заминат. Това бяха последните данни за промените, настъпили на планетата след един милион години на угар. По този въпрос Ларк бе „специалист“, доколкото изобщо можеше да е някой местен дивак.

— Да, готов съм — каза той на жената от звездния кораб.

— Добре тогава, да вървим! — Тя му даде знак да я поведе. Ларк нарами раницата си и се обърна да покаже излаза от долината с повалените дървета по път, който минаваше далеч от процепа на Яйцето. Не че някой очакваше съществуването му да остане в тайна. Разузнавателните роботи обхождаха планетата вече от дни и душеха из долове, потоци и вулканични отвори. Но все пак имаше вероятност да помислят Яйцето просто за поредното скално образувание — разбира се, поне докато не започнеше да пее.

Избраният от Ларк път водеше също надалеч от каньона, в който бяха пратени невинните — децата, шимпанзетата, лорниците, зукирите и глейвърите. Навярно в края на краищата, очите на натрапниците не бяха всевиждащи. Може би щяха да успеят да скрият от тях някои важни неща.

Ларк бе съгласен с плана на мъдреците. Засега.

По края на долината обикновено се събираха зрители, за да гледат как черният куб поглъща слънчевите лъчи, без да ги отразява. Когато двамата човеци стигнаха дотам, една група от урси нервно отстъпи пред тях, тракайки с копита като камъчета по твърда скала. Всички бяха млади неоплождани женски с празни брачни торбички. Точно от онези, които не могат да си намерят място, докато не предизвикат някоя неприятност.

Коничните глави рязко се завъртяха, издадоха презрително съскане към човеците и показаха триъгълници от остри зъби. Раменете на Ларк се напрегнаха, Рюкът в торбичката на колана му се размърда, когато усети омразата във въздуха.

— Не прави така! — предупреди той, когато Линг понечи да насочи някакъв уред към съскащите урси. — Просто продължавай да вървиш.

— Защо? Исках само да направя…

— Сигурен съм. Но моментът не е подходящ.

Ларк я хвана за лакътя и я побутна да продължи напред. От допира до нея можеше да каже, че жената е доста силна.

Изотзад полетя камък, който падна на земята пред тях. Последва презрителен вик.

— Кътреци!

Линг понечи любопитно да се обърне, но Ларк не й позволи. Разнесоха се и други крясъци.

— Кътреци!

— Джики кътреци!

Около тях се посипаха още камъни. Погледът на Линг изразяваше усилваща се тревога. Затова Ларк сухо я успокои.

— Урсите не могат да хвърлят добре. Зле се прицелват, дори след като са научили за лъковете и стрелите.

— Те са ви врагове — отбеляза тя и вече сама ускори ход.

— Силни думи. Нека просто кажем, че известно време човеците е трябвало да се сражават за своето място на Джиджо.

Тълпата ги следваше, като викаше и поддържаше напрежението… докато от изток дотича друг урс и внезапно спря пред тях. На ръкава си носеше лентата на Проктор на Събора. Женската широко разпери ръце и под тях се показаха две пълни брачни торбички и активни ароматни жлези. Групата рязко спря, когато главата й започна да описва дръзки агресивни кръгове и тя с ръмжене ги отблъсна от двамата човеци.

„Законът и редът продължават да функционират — с облекчение си помисли Ларк. — Само че за колко ли време още?“

— Какво ни викаха? — попита Линг, когато се отдалечиха под покрова на тънкоиглени ворови дървета. — Не беше на галшест, нито на галдве.

— Местен диалект — подсмихна се Ларк. — По произход „джики“ е хуунска ругатня, но сега масово се използва. Означава „смрадлив“… и онези малки неомъжени урси не би трябвало да го използват.

— Ами другата дума?

Ларк я погледна.

— Обидите са важни за урсите. Някога, по време на първите заселници; те искали да ни наричат по някакъв начин. Така че човеците да го възприемат едновременно и като обида, и като нормално обръщение. Затова при първото примирие те много любезно помолили нашите първооснователи да им кажат името на животно, което ни е познато. Което живее на дърветата и е прочуто с тъпотата си.

Впитите й в него очи бяха големи и проницателни. Човек едва ли би очаквал да види такива очи на лицето на пират.

— Не разбирам — каза Линг.

— За тях ние сме „катерачи по дърветата“. Също както самите те трябва да са напомняли на предците ни на коне, мулета, изобщо тревопасни.

— И какво от това? Все още не…

— Затова се мъчим да изглеждаме наистина обидени, когато някой ядосан урс ни нарече катерици. Това ги прави щастливи, разбираш ли?

Тя изглеждаше озадачена, сякаш много моменти от обяснението му я объркваха.

— Искате да доставите удоволствие на враговете си? — попита Линг.

Ларк въздъхна.

— На Склона вече няма врагове. Не чак толкова големи.

„Поне доскоро, разбира се“, мислено прибави той.

— Защо? — продължи Ларк, като се опита да вземе инициативата в разпита. — Враговете често ли се срещат там, откъдето идваш?

Беше неин ред да въздъхне.

— Галактиките са опасни. Мнозина не обичат човеците.

— Така са твърдели и нашите предци. Причината е, че човеците са вълкони, нали? Че сами сме се ъшшфтирали, без помощта на патрон.

Линг се засмя.

— А, онзи стар мит!

Ларк я зяпна.

— Да не… Да не искаш да кажеш…?

— Че знаем истината ли? За произхода и съдбата ни? — Тя се усмихна й лицето й придоби изражение на ведро познание. — Божичко, загубено дете на миналото, очевидно наистина ви е нямало ужасно много време.

Кракът му се блъсна в камък и Линг го хвана за ръката, за да го задържи.

— Но можем да обсъдим този въпрос по-късно. Първо искам да поговорим за тези… как ги нарече? Кътреци?

Тя вдигна пръст, украсен с изпъкнал пръстен. Ларк предположи, че сигурно е записващо устройство. Трябваше му усилие на волята, за да промени посоката на мислите си и да потисне пристъпа си на любопитство за галактическите въпроси.

— Какво? А, става дума за „катерици“.

— Ти загатна, че живеят по дърветата и приличат на хора. Ще видим ли такива по пътя?

Той премигна и поклати глава.

— Хм, не мисля. Не и по време на това пътуване.

— Ами, какво можеш да ми кажеш за тях? Например, проявяват ли някаква склонност да използват примитивни оръдия?

Ларк нямаше нужда нито от пси-дарба, нито от рюк, за да разбере мислите на хубавата си гостенка. Той насочи въпроса й към неговата очевидна цел.

„А проявяват ли интерес към машини? Към война и търговия? Към философия и изкуство?

Притежават ли. Потенциал? Магическата същност, необходима, за да се възползват от съответната помощ?

Притежават ли рядко срещаните качества, обещанието, което осмисля усилията на патрона? Онова нещо, което е необходимо, за да полетят сред звездите някой ден?

Подходящи ли са за ъплифтиране?“

Той скри изненадата си от нейното невежество.

— Доколкото зная, не — искрено отвърна Дарк, тъй като бе виждал катерици само на древни, избледнели снимки от старата Земя. — Ако минем покрай някоя, ще можеш сама да видиш.

 

 

Очевидно звездните натрапници бяха тук в търсене на биосъкровище. Какво друго можеше да предложи бедната Джиджо, което да си струва промъкването покрай стражите на Института по миграциите, през звездните пътища, отдавна отстъпени на странната, заплашителна цивилизация на зангите и през смъртоносния въглероден вятър на Измунути?

„Какво друго? — зачуди се Ларк. — Освен убежище? Попитай собствените си предци, момче.“

Новодошлите не се преструваха, както би могъл да очаква той, че представляват галактическа институция или че имат законно право да изследват биосферата на Джиджо. Дали не си мислеха, че изгнаниците не притежават памет за такива неща? Или просто не ги интересуваше? Тяхната цел — данните за промените, настъпили след заминаването на буюрите — правеше призванието на Ларк по-ценно, отколкото някога си бе представял. Още повече, че Лестър Камбъл му бе наредил да не взима тетрадките си, за да не попаднат в чужди ръце.

„Мъдреците искат да играя тяхната игра. Да се помъча да разбера от нея поне толкова, колкото и тя научава от мен.“

Предварително обречен план, разбира се. Шестте приличаха на деца, които не познаваха жестоките правила на играта. И все пак, Ларк щеше да направи всичко възможно, поне докато собствените му цели се покриваха с тези на мъдреците. Което скоро можеше да се промени.

„Те го знаят. Със сигурност не са забравили, че съм еретик.“

За щастие екипажът на натрапническия кораб му беше определил за придружител своя най-малко заплашителен член. Спокойно можеха да пратят с него Ран, огромен мъж с късо подстригана сива коса, кънтящ глас и клиновидно тяло, което сякаш всеки момент щеше да се взриви под тясната му униформа. От другите двама, които се бяха появили от черния куб, Кун беше почти също толкова внушителен, колкото Ран, с рамене като на млад хуун, докато светлокосата Беш бе толкова женствена, че Ларк се чудеше как успява да се движи така грациозно с толкова изумително заоблени форми. В сравнение с колегите си, Линг изглеждаше почти нормално, макар че би предизвикала вълнение в който и да е джиджоски град… и несъмнено би провокирала много дуели сред темпераментните моряци.

„Не забравяй клетвата си — напомни си Ларк, запъхтян от усилие, докато се изкачваше по стръмен участък от пътеката. По блузата на Линг беше избила пот, която караше дрехата предизвикателно да залепва по тялото й. Той се насили да извърне очи. — Ти направи своя избор да живееш за цел, по-голяма от самия теб. Щом не си се отказал от нея, дори заради най-честната жена на Джиджо, Хич не си и помисляй да го правиш заради една натрапница, чужденка, враг на този свят.“

Ларк намери нов начин да отвежда топлината, която пулсираше, във вените му. Похотта можеше да се преодолее с други силни емоции. Затова я превърна в гняв.

„Имате намерение да ни използвате — каза си той. — Но нещата могат да се окажат по-различни, отколкото смятате.“

Тази мисъл на свой ред разбуди упоритост, по-силна от естественото му любопитство. По-рано Линг бе споменала, че сред звездите хората вече не се смятат за вълкони. Нито за сираци без патрон, който да ги напътства. Погледът й ясно му беше показал, че тя очаква думите й да го развълнуват. Несъмнено искаше да го накара да я моли за още информация.

„Ако трябва, ще я моля — но предпочитам да купя, заема или открадна тези сведения. Ще видим. Играта едва започва.“

Скоро минаха покрай групи от малки бамбукови дървета. Линг взе проби от няколко стъбла — всяко не повече от десет сантиметра в диаметър — и пъргаво сложи почти прозрачните парчета в своя анализатор.

— Може да съм тъп местен водач — отбеляза той. — Но се обзалагам, че бамбукът не показва сериозни признаци на предразум.

При тези думи тя рязко обърна глава. По този начин Ларк сложи край на още една преструвка.

„Ние знаем защо сте тук.“

Тъмната кожа на Линг не се изчерви.

— Да съм намекнала за такова нещо? Просто искам да проследя генното развитие, откакто този вид е бил посаден от буюрите. Трябва ни основен репер, за да можем да сравняваме тенденциите при животните. Това е всичко.

„Значи започнахме с големите лъжи“, помисли си той. От вкаменелостите Ларк знаеше, че бамбукът се е развивал на Джиджо много преди буюрите да наемат планетата, още преди двайсет милиона години. Навярно видът бе подобрен от предишни наематели. Цели екосистеми бяха еволюирали около този успешно развиващ се растителен тип и сега от него зависеха безброй животни. Но условията през първия еон трябва да са били много трудни, тъй като бамбуковите дървета лишили местната флора от много водни басейни.

Ларк не знаеше почти нищо за биохимичния аспект на проблема, но от вкаменелостите със сигурност можеше да каже, че за сто милиона години бамбукът не се е променил много.

„Защо й е да ме лъже за нещо толкова маловажно?“ Свитъците учеха, че измамата не само е зло, но също, че е непостоянен, опасен съюзник. И към нея се привиква. Трудно можеш да спреш, щом веднъж започнеш да лъжеш. Накрая те хващат тъкмо в малките, излишни лъжи.

— Като говорим за предразум — обади се Линг и сгъна чантата си за образци, — постоянно се чудя къде сте скрили шимпанзетата си. Сигурна съм, че те трябва да са се развили по особено интересен начин.

Беше ред на Ларк да издаде прекалено много само с едно неволно потрепване. Безсмислено бе да отрича. „Човеците нямат нужда от рюк, за да играят помежду си тази игра — те четат израженията на лицата си. Лестър трябва да е знаел, че аз ще издам също толкова, колкото и ще науча.“

— Шимпанзетата са като деца. Естествено, ние ги отпратихме, заради потенциалната опасност.

Линг се огледа наоколо.

— Къде виждаш опасност?

Ларк едва не избухна в сардоничен смях. В очите на Линг танцуваха сложни мисли, за които той можеше само да гадае. Но някои бяха ясни и без да бъдат изричани на глас.

„Ти знаеш, че аз знам. Аз знам, че ти знаеш, че аз знам. И ти знаеш, че аз знам, че ти знаеш, че аз знам…“

Има и друга емоция, която може да надмогне атаката на хормоните или гнева.

Уважението.

Той кимна на противника си и го погледна право в очите.

— Ще ти кажа, ако минем покрай някое шимпанзе, за да можеш сама да видиш.

 

 

Линг имаше изключително остро зрение и често го доказваше, като забелязваше движения, които Ларк би пропуснал — горски създания, които пасяха, ядяха, ловуваха или се грижеха за малките си. В това отношение тя му напомняше за Дуер. Но Линг притежаваше и много уреди, които бързо вадеше, за да ги насочи към пълзящите, летящите или ходещи същества, привлекли вниманието й.

Трябва наистина да беше изучавала онези стари буюрски документи, защото напредването им бе забавяно от честите възгласи на жената, която, познала някой вид храст, дърво или четирикрила птица, започваше да го класифицира и после молеше Ларк да й каже местното име на животното. Той предпазливо й отговаряше — само толкова, колкото да защити славата си на местен специалист.

Понякога Линг спираше и тихо говореше нещо в пръстена си, сякаш разсъждаваше за онова, което току-що бе научила. Ларк с трепет разбра, че тя сигурно беше в контакт с базата си. Това бе разговор на разстояние, не като семафора, излъчването на сигнали или дори рядко срещаната пси телепатия, а висока технология, като онази, за която се споменаваше в книгите, съвършена и сигурна. Гласът на човека в другия край едва се различаваше като шепот. Предполагаше, че трябва някак си скрито да се излъчва в областта около ухото й.

В един момент Линг тихо заговори на англически диалект, който Ларк почти не разбираше.

— Ъъ… Ясен си. Ша са пробвам да настъпя газта. Ма нъл си чат — трябъ да го праим поробно.

Другата част от групата вероятно беше убедителна, защото когато възобновиха пътуването си, Линг ускори крачка — докато следващото развълнувано откритие не я накара да забрави обещанието си и отново да започне да се разтакава над някоя интригуваща подробност. За Ларк този недостатък — колко лесно я разсейваше видът на живите неща — беше първото нещо, което искрено харесваше в нея.

Но Линг развали всичко, като започна да се държи покровителствено, обяснявайки му — бавно и с прости думи — значението на някакъв биологичен термин. Ларк сподави яда си. Като дете бе прочел достатъчно приключенски романи, за да знае как се предполага да се държи местният водач. Затова почтително й благодари. Навярно би могъл да спечели известно преимущество, като я остави да вярва в стереотипите си.

Въпреки целия си ентусиазъм и острото си зрение, Линг не беше ловец като Дуер. Дори за Ларк всичко наоколо изобилстваше от знаци — отпечатъци от стъпки и строшени стъбла, изпражнения и валма козина, люспи, пера и торги. Всяко дете от Шестте би могло да разчете следите, които откриваха покрай пътеката. Но Линг като че ли осъзнаваше единствено онова, което виждаше пред себе си живо.

Мисълта за Дуер накара Ларк да се усмихне. „Когато той се върне от баналното си преследване на глейвъра, този път аз ще разказвам невероятни истории.“

От време на време Линг разгъваше уред с два „холиоекрана“. Ларк погледна над рамото й и видя, че единият от тях показва гора, която се люлееше и се движеше — някакво място наблизо, както се убеди по растенията. Другият екран показваше схеми и диаграми, които не можеше да разшифрова и това му подейства унизително. Беше прочел почти цялата биологическа литература в Библос и смяташе, че поне би трябвало да разбира терминологията.

„Може би играта с «Да, господарю» всъщност не е игра. В края на краищата, оказва се, че съм неграмотен.“

Линг му обясни, че това са данни от една от сондите-роботи, която се изкачвала по същия път на известно разстояние напред.

— Можем ли вече да вървим по-бързо? — нетърпеливо попита тя. — Роботът е открил някакви интересни образци. Искам да стигнем там, преди да загубят качествата си.

Тя беше онази, която се бавеше. Въпреки това Ларк само кимна.

— Както кажеш.

Първият образец се оказа нещастен уанк-червей, чиято дупка бе разрязана равно като със скалпел. Костеливата глава на червея се блъскаше в нишковидна мрежа, която възпираше безрезултатните, му опити да избяга!

Линг отново заговори в пръстена си:

Тази животинска форма очевидно е родствена на рудосъбирачите, които буюрите са внесли от Дезни преди три еона. Еволюиралите на Дезни организми би трябвало да стават инертни след инжектиране с изотоп на метан. Сега ще опитаме с по-голяма доза.

Тя се прицели с ново устройство и изстреля тънка, носеща се като хищна птица тръба, която се заби в гънката между две бронирани плочи. Червеят започна да се гърчи, после се отпусна с леки потръпвания.

— Добре. Сега да видим дали през последната мегагодина се е променила енцефализацията. — Тя се обърна към Ларк и поясни: — Тоест да видим дали имат повече мозъчна материя.

„Като че ли не знам“, помисли си той, но се въздържа и вместо това отвърна:

— Колко удивително.

 

 

Ларк се научи да подава уреди, да взима кръвни проби и да помага на работодателката си както му нареди. По едно време грапавият език на разгневен дългонос се стрелна между пръчките на клетката си и щеше да откъсне парче от ръката на Линг, ако той не я беше дръпнал навреме. След това тя като че ли осъзна, че може да използва „местния си водач“ не само да й помага, да й носи разни неща и да се впечатлява винаги, когато му говори.

Макар взетите от робота образци да бяха от „мозъчни“ типове, изхранващи се с хитростта си като хищници или всеядни, Ларк смяташе, че нито едно от животните няма перспективи за ъплифтиране. „Може би след десет милиона години, когато тази галактика отново бъде открита за законно заселване. Изпитани от еволюцията и късмета на Ифни, дотогава дългоносите или скокохищниците може да са готови за осиновяване от някоя добродушна по-стара раса.“

И все пак, като я наблюдаваше да използва магически лъчи и сонди, за да прецени един опърпан на вид мършояд, Ларк не можеше да не си представи как животното реагира, изправяйки се на задните си крака и декламирайки ода за братството на живите твари. Групата на Линг очевидно смяташе, че може да открие нещо ценно, преждевременно появило се на Джиджо. „Щом потенциалът е налице, единственото, което е необходимо, за да поеме някоя нова раса по Пътя, нагоре, е помощ от страна на патрон.“

Малко от текстовете в Библос не се съгласяваха с това. За едно раждане невинаги има нужда от акушерка, твърдяха те.

Ларк реши през следващата част от пътуването им да проследи тази идея.

— Преди известно време ти загатна, че земянитите вече не са известни като вълкони.

Линг загадъчно се усмихна.

— Някои продължават да вярват в този мит. Но други отдавна знаят истината.

— Истината?

— За това откъде произхождаме. Кой е дарил на човечеството мисълта и разума. Нашите истински патрони. Наставниците и водачите, на които дължим всичко, което сме и някога ще бъдем.

Сърцето на Ларк започна да бие по-бързо. От пожара, опустошил лавиците с литература по ксенология в библоската библиотека бяха оцелели малко книги по този въпрос. Знаеше, че когато три века преди това тайнокорабът „Убежище“ е потеглял за Джиджо, спорът все още е бил в разгара си. През онези дни някои смятали, че много преди историческата епоха човечеството тайно е получило помощ от неизвестни благодетели. Други поддържаха модела на Дарвин — че разумът е в състояние да еволюира сам, без външна помощ, въпреки скептицизма на галактянската наука. Сега Линг настояваше, че въпросът е решен.

— Кои са те? — със стаен глас попита Ларк.

Онази усмивка отново разцъфтя на лицето й, знаещото изражение, опънало високите й скули.

— Истина за истина. Първо ти ми разкажи действителната история. Какво прави група хора тук, на този ужасно малък свят?

— Хм… за коя група говориш? Твоята или моята?

В отговор получи единствено мълчаливата й усмивка, която сякаш казваше: „Продължавай да пазиш тайната си, аз мога да чакам“.

Линг вървеше по следите, които оставяше безпощадният робот. Те водеха от едно упоено животно до друго. Към края на деня тя ускори крачка, докато не стигнаха до дългия хребет. Оттам Ларк видя на север още няколко плата, чиито склонове се издигаха към върховете на Ръбатата планина. Вместо с обичайните местни дървета, най-близкото плато беше покрито с тъмнозелени гигантски бамбукови дървета — с толкова огромни стволове, че дори от това разстояние можеше да ги различи един от друг. На няколко места сред леко люлеещите се дънери се виждаха скали, а на един равен участък проблясваше воден басейн.

Последният им екземпляр бе нещастен скален таралеж. Те разсякоха мрежата, в която роботът залавяше жертвите си, и откриха, че се е свил на топка, покрита с бодли. Линг докосна създанието с уред, който изпусна кратка искра, но не предизвика никаква реакция. Тя повтори проверката си с по-високо напрежение. Стомахът на Ларк се обърна, когато видя надигналия се дим.

— Мъртъв е — каза той. — Предполагам, че в края на краищата роботът ти не е съвършен.

Ларк изрови отходна яма и запали огън. Храната му се състоеше от завити в листа хляб и сирене. Нейната закипя, когато разпечата опаковките, и до носа му достигнаха непознати апетитни миризми. Когато събра празните й пакети, за да ги върне обратно и да ги прати за отпадъци, вече беше доста тъмно.

Линг като че ли бе склонна да подновят разговора си.

— Вашият мъдрец Камбъл твърди, че никой не си спомня точно защо са дошли предците ви. Някои преждевремци се промъкват на угарни светове с престъпна цел. Други бягат от войни или гонения. Иска ми се да знам какво са казали при пристигането си вашите отци-основатели на расите, които вече са били тук.

Сред Шестте понятието „преждевремец“ се отнасяше за малки банди, които бягаха от Склона, за да навлязат в забранена от свещените Свитъци територия. „Но предполагам, че в известен смисъл всички ние сме «преждевремци». Даже онези, които живеят на Склона.“ В сърцето си Ларк винаги го бе знаел.

И все пак той имаше заповед да лъже.

— Грешиш — каза той. Измамата имаше гаден вкус. — Ние сме корабокрушенци. Общият ни кораб…

Жената от натрапническия кораб се засмя.

— Моля те. Вашият хитър номер успя да ни забави с около един ден. Но още преди корабът ни да излети, ние знаехме, че тази версия не е възможна.

Ларк стисна устни. Никой не бе очаквал заблудата да трае дълго.

— Как разбрахте?

— Просто е. Човеците са в галактянския космос от около четири века — триста и петдесет джиджоски цикъла. Абсолютно невъзможно е земянитите да са пристигнали на един и същи кораб с г’кеките.

— И защо?

— Защото, добри ми селски братовчеде, когато човеците са излезли на галактянската сцена, вече е било невъзможно да бъдат открити каквито и да е г’кеки.

Ларк премигна.

— Когато ви видяхме събрани всички заедно по края на долината — продължи тя, — ние познахме повечето видове. Но трябваше да потърсим информация за г’кеките. Представи си нашата изненада, когато на екрана започна да мига една дума. И тя беше — „изчезнали“.

Ларк само я зяпна.

— Твоите колесати приятели са рядък вид — заключи Линг. — Тези тук на Джиджо сигурно са последните.

 

 

„И точно когато започвах да те харесвам…“

Ларк можеше да се закълне, че в очите й имаше някакво задоволство от шока, който предизвикаха думите й.

— Така че сам можеш да се убедиш — прибави Линг. — Всеки от нас има какво да сподели. Аз току-що ти казах една истина. Надявам се, че ще бъдеш също толкова откровен с мен.

— Не ти ли бях полезен досега? — насилено спокойно попита той.

— Не ме разбирай погрешно! За някои неща вашите мъдреци говориха съвсем неопределено. Възможно е да не са разбрали въпросите ни. Ако двамата с теб разговаряме по-продължително, можем да изясним някои въпроси.

Ларк разбра какво се опитваше да постигне Линг. „Разделяй и разпитвай.“ Той не бе присъствал на срещата между; хората от небето и мъдреците. И ако не беше изключително внимателен, тя със сигурност щеше да го заплете в мрежа от противоречия.

— Например, когато Кун попита дали откакто първите преждевремци са пристигнали на Джиджо, са били забелязвани други космически кораби, те ни разказаха за посещенията на зангските глобуси, спускали се да оближат морето, и за някакви далечни светлини, много отдавна, които може да са били изследователски кораби на Института. Но всъщност ние се интересувахме от случаи, които да са станали много по…

Прекъсна я остър писък. Линг вдигна синия си пръстен.

— Да?

Тя наклони глава и се заслуша в шепота, разнасящ се до едното й ухо.

— Сигурно ли е? — попита Линг. В гласа й се долавяше изненада. Ръцете й се насочиха към торбичката на колана й и извадиха джобния приемник. На двата му екрана оживяха горски картини, които се движеха напред през спускащия се вечерен мрак. „Машините не спят“, мислено отбеляза Ларк.

— Превключете образа от сонда четири на сонда пет — нареди Линг. Картината рязко се превърна в статична неяснота. Всички диаграми и графики в дясната част на екрана показваха плоски разрези, които означаваха „нула“ на галактически шест.

— Кога е станало? — попита невидимия си колега тя. Ларк наблюдаваше лицето й и му се искаше да може да чуе повече от другата страна на разговора, а не само неясен шепот.

— Пуснете последните десет минути, преди сондата да престане да функционира.

На левия екран просветнаха образи, които показваха тесен зелен коридор с ивица небе отгоре и поток с мръсна вода долу. Стените на коридора представляваха плътно притиснати стъбла на извисявания се големи бамбукови дървета.

— Превключете на двойна скорост — нетърпеливо каза Линг. Големите колони започнаха да се плъзгат като в мъгла. Ларк се наведе по-близо. Картината му се стори позната.

Изведнъж тясната пътека стигна до плитък кратер, осеян с камъни и с малко езеро по средата, заобиколено с трънлива преграда от преплетени лиани. „Чакай малко. Познавам това място…“

По холиоекрана запълзяха синкави фокусни линии, които се пресичаха близо до покрития с пяна бряг. На десния монитор проблясваха червени символи на технически галшест. Ларк трябваше да напрегне ума си, но успя да разбере някои думи…

… аномалия… неизвестен източник… силна дигитална активност…

Стомахът му се сви, когато окото на камерата полетя към източника на смущение, носейки се покрай плочи от древен буюрски градеж. В централното поле на екрана се виждаха тъмночервени символи. Всичко по средата се движеше все по-бързо, докато периферията се замъгли. Светкавично променящи се обозначения съобщаваха за подготовки, които Ларк стъписано успя да прочете — прицелване на оръжия, зареждащи се, за да бъдат използвани…

„Дуер винаги е казвал, че този мулк-паяк е по-гаден от повечето други и е предупреждавал хората да стоят надалеч. Но какво ли на Джиджо може да обезпокои един робот?“

Тогава му хрумна друга мисъл.

„Господи, това не е ли посоката, в която се отправи Дуер, за да преследва онзи избягал глейвър?“

Машината понижи скоростта си. Ларк разпозна гъстата джунгла на престарелия мулк-паяк, чиито лиани се виеха върху останките от някаква древна буюрска постройка.

Окото на робота се плъзна покрай светла фигура, свита на земята. Ларк премигна.

„Това там не беше ли глейвър? Ифни, навлякохме си такива неприятности, за да ги скрием, а тази машина профучава покрай един от тях, без дори да го забележи.“

Когато камерата намали скоростта си, край периферията й прелетя нова изненада. Животно с дълго, тънко тяло, четири крака и четинеста черна козина, което почти се сливаше с тъмния гъсталак. За миг проблеснаха белите зъби на нур, който бъбреше удивени предизвикателства към носещата се към него машина. После роботът, без да му обръща внимание, продължи напред.

Нур? Високо в планината? Без да знае защо, Ларк се изпълни с тревога.

Сега камерата едва пълзеше. Червени фокусни линии се пресичаха към точка, която пулсираше в ритъм от кървава заплашителност.

… дигитален разум… равнище девет или още по-високо… — премигваха символите на галшест. В мрачната джунгла долу не можеше да се различи почти нищо, освен някакви неясни движения близо до мястото на пресичане на фокусните линии. Роботът сигурно се прицелваше и с други сензори, освен с камерата.

… автономна способност за взимане на решения… непосредствена заплаха…

Изведнъж неясната сцена се изпълни с ярка светлина. Централното зрително поле заблестя в бяло. Снопове яростни лъчи се врязаха в плетеницата, разрязвайки пипалата на мулк-паяка. От шибащите въздуха разсечени лиани пръскаха кипящи сокове, докато червените прицелни кръгове танцуваха насам-натам и търсеха нещо, което продължаваше да се мята в ограденото си пространство.

Линг четеше данните, изпълващи десния монитор и проклинаше неспособността на робота да унищожи противника си чисто. Затова Ларк беше сигурен, че единствен е зърнал очертанията, появили се в ъгъла на холиоекрана. Те изчезнаха само след миг, но като че ли опариха очния му нерв.

Един… не, два чифта ръце и крака, преплетени сред гърчещите се лиани и присвили се от огнения ад над тях.

 

 

Екраните отново се изпълниха с пращене.

— Не, сега не мога да тръгна натам. Това е на половин миктаар оттук. Двамата с водача ми ще се заблудим в мрака. Ще трябва да почакаме до…

Линг отново се заслуша и въздъхна.

— Добре, ще го попитам. — Тя отпусна пръстена си и се обърна. — Ларк, ти познаваш района. Има ли пътека…

Жената замълча и бързо се изправи, после се огледа наоколо.

— Ларк?

Тя извика в нощта, вече превърнала се в кадифена чернота, осеяна е премигващия блясък на третия най-ярък спирален ръкав на тази галактика.

— Ларк? Къде си?

Вятър шумолеше в клоните отгоре и нарушаваше горската тишина. Нямаше как да разбере от колко време го няма, нито в коя посока се е отправил.

С въздишка Линг вдигна ръка и съобщи за изчезването му.

— Откъде можех да зная? — отвърна тя на краткия въпрос. — Не можеш да обвиняваш нервното магаре, че се е уплашило. Никога преди това не е виждал как действа режещият лъч на робота. Вече може да е преполовил пътя до вкъщи, ако спре преди брега…

Да, да. Знам, че още не бяхме взели решение, но вече е прекалено късно. Във всеки случай, едва ли има значение. Единственото, което успя да измъкне от мен, са само намеци и подмятания. Имаме много повече, за да подкупим местните. А там, откъдето идва той, има и още.