Дейвид Брин
Звездният риф (125)

Сара

Известно време, след като вторият кораб прелетя в небето, Непознатия припряно влезе в лагера. Сара вече се беше възстановила достатъчно, за да се замисли отново за неотложните въпроси.

Въпроси, по които можеше да направи нещо.

Звездният мъж дойде от юг и доведе със себе си шест уморени магарета. Изглеждаше възбуден, трескав от потребност да разкаже за нещо. Устата му се отваряше и затваряше, като ломотеше нечленоразделно, сякаш с усилие на волята си се мъчеше да заповяда на думите да излязат.

Сара провери с ръка температурата на челото му и повдигна клепачите му.

— Знам — каза тя, като се опитваше да успокои свръхнапрегнатите му нерви. — И ние го видяхме. Огромно проклето нещо, по-голямо от долоския язовир. Иска ми се да можеше да ни кажеш дали е твоят кораб, или е някой, който не харесваш особено.

Всъщност, тя дори не бе сигурна, че мъжът чува гласа й. Той се беше оказал най-близо до зашеметителната граната.

Въпреки това във възбудата му като че ли имаше нещо странно. Той не сочеше към небето, както би трябвало да се очаква, нито на север, където бяха видели един след друг да се спускат двата кораба. Вместо това Непознатия показваше на юг, посоката, от която бяха дошли.

Погледът му срещна нейния и той потръпна. Челото му съсредоточено се смръщи, докато няколко пъти подред дълбоко си поемаше дъх. После, с внезапно появила се в очите му светлина, Непознатия запя:

Черни и кафяви, пъстри и лилави,

кола с шест бели коня,

тихо, не плачи,

бързо ти заспи, детенце малко.

Гласът му беше дрезгав и Сара видя в очите му сълзи. Но въпреки това мъжът продължи, произнасяйки стихове, които знаеше със сърцето си… и които чакаха готови, дори след толкова десетилетия, скътани в незасегнатите гънки на мозъка му.

Щом се събудиш,

торта ще получиш

и всичките прекрасни

малки кончета.

Сара кимна, като се опитваше да открие значението на приспивната песен.

— Всичките прекрасни мал… О, Ифни! Тя се завъртя и погледна към сапьора.

— Видял е още урси! Вече са тук и минават от юг, за да ни изненадат в гръб!

Кърт запремигва, после понечи да отвори уста… но го прекъсна радостно изсъскване откъм пленниците.

Улгор протегна към тях дългата си шия.

— Нали ви казах, че нашите съюзници скоро ще фристинат. Сега срежете тези въжета, за да нога да ги фресрещна и да уведя нашите фриятели от „Урунтай“ да не се отнасят зле с вас.

— Сара… — каза Кърт, като я хвана за лакътя. Но тя се освободи. Нямаше време за губене.

— Кърт, отведи Джома, Прити и Непознатия в скалите. Урсите не се движат добре в пресечени местности. Ако двамата с Длетото успеем да ги задържим, навярно ще можете да се изкачите доста нависоко. Опитайте се да намерите пещера или някакво друго скривалище. — Тръгвайте! Тя се завъртя и погледна синия кхюин. — Готов ли си, Длето?

— Готов съм, Сара! — Синият щракна с двете си страшни щипки и пристъпи напред, сякаш нямаше търпение да повтори битката при Знунирския емпориум.

Отново се разнесе смях, който я накара да се обърне. Този път бе Дединджър. Бившият мъдрец весело се кикотеше.

— О, не ми обръщай внимание, сестричке. Планът ти изглежда толкова възхитителен. Той ще спаси мен и хората ми от смърт. Затова, Кърт, на всяка цена направи така, както тя ти каза! Тръгвай към скалите. Върви!

Сара бързо разбра какво иска да каже Дединджър. Ако урските подкрепления откриеха, че не са в състояние да последват бегълците сред скалите, в някоя тясна пещера или покатерени на някое дърво гару, това можеше да ги накара да подновят нарушения си съюз с бандата на човешките радикали и да се откажат от отмъщение — поне докато пустинните ловци заловяха Кърт и другите.

Видяла безплодността на всичките им усилия, тя изпадна в униние.

„Преживяхме толкова много, само за да се върнем там, откъдето започнахме.“

— Сара — отново поде Кърт. После старецът замълча и вдигна глава. — Слушай.

Възцари се тишина. Секунди по-късно тя също го чу — приближаващо тропане на копита. Ужасно много копита. Можеше да усети вибрациите през подметките на обувките си.

„Прекалено късно е да измисляме друг план. Прекалено късно е за каквото и да е друго, освен за достойнство.“

Тя хвана Непознатия за ръка.

— Извинявай, че веднага не те разбрах, когато се опита да ни предупредиш — каза Сара и се зае да поизтупа праха от дрехите му и да му оправи яката. Ако искаха него, поне трябваше да изглежда като важен заложник, а не като някакъв дрипав скитник. Той й се отплати с колеблива усмивка. Двамата заедно се обърнаха на юг, с лице към връхлитащата ги конница.

Новодошлите изплуваха от мрака измежду гигантските каменни колони. „Урси са, естествено“, помисли си Сара. Едри, мощни и въоръжени до зъби, те изпълниха лагера в строг боен ред, като заеха позиции от всички страни и насочиха арбалетите си, оглеждайки се наоколо за опасност. Сара се сепна и мъничко се обиди, когато първите воини не обърнаха внимание на изправилите се човеци и Длетото, без да откриват в тях каквато и да е заплаха.

Още по-изненадващо бе, че пренебрегнаха и завързаните пленници, като ги оставиха където си бяха.

Сара забеляза, че бойната им окраска е различна от тази на бандата на Уркачу — по-умерена, нанесена на по-равномерни, по-плавни ивици. Възможно ли беше в крайна сметка да не са от „Урунтай“?

По стъписаното изражение на Улгор тя разбра, че това не е бандата от „приятели“, която е очаквал номадът. В душата й проблесна искрица надежда. Възможно ли бе да са от опълчението? Не носеха официални ленти или туники, нито пък се държаха като типична част от урското опълчение — местни пастири, които се упражняваха за удоволствие всеки осми ден, когато им позволяваше времето.

„Кои са тези урси?“

Войниците изсъскаха, че районът е чист. Тогава в осветения от огъня кръг се появи възрастна матрона с обточена в сиво муцуна. Урсът се приближи до жителите на Доло и почтително наведе шията си.

— Съжаляване за нашата нудност, фриятели. Тъжно е, че е трявало да изтърфите това неудовство, но се радване да видин, че сте фреодолели трудностите и вез наша понощ.

Сара зяпна, когато Кърт допря носа си до този на стария урс.

— Не сте закъснели, идвате точно навреме, Уващу. Знаех, че ще усетите миризмата на страданието ни и ще дойдете за нас…

В този момент Сара загуби нишката на разговора. Защото Непознатия я дръпна настрани и силно я стисна за ръката. По кожата му пробягваха нервни тръпки.

От мрака изплуваха нови сенки.

Объркващи сенки.

Отначало тя си помисли, че е друга група урси, снаряжена за бой. Много едри урси със странни, неподвижни шии и необичаен начин на придвижване. За миг си спомни древната илюстрация на фриза от Партенона — онази, изобразяваща дивите митични кентаври.

Секунда по-късно Сара въздъхна.

„Глупава работа. Това просто са мъже, яхнали магарета. Ифни! Този мрак може да накара нещо съвсем обикновено да изглежда тайнствено, особено след всичко, което преж…“

Тя премигна и отново зяпна.

Това бяха големи магарета. Краката на ездачите не се влачеха, висяха високо над земята от двете страни на едри тела, които сякаш пулсираха от животинска мощ.

— Това са те! — извика Джома. — Те са истински! Значи в крайна сметка изобщо не са били избити!

Сара имаше чувството, че вижда дракони, динозаври или грифони, оживели от страниците на някоя книга. Сън, превърнат в действителност — или за някои по-скоро кошмар. Пленниците от „Урунтай“ нададоха гневен и в същото време отчаян вой, когато разбраха какво се появява на светлината на огъня. Това означаваше, че единственото им велико постижение — единствената слава на съюза им — всъщност се оказваше провал. Фарс.

Хората скочиха от седлата и Сара разбра, че всички са жени. Освен това видя, че отзад водят още няколко от огромните животни, оседлани, но без ездачи.

„Не — помисли си тя, осъзнавайки какво ще поискат от нея. — Не могат сериозно да очакват от мен да се кача върху някое от онези неща!“

Най-близкото животно изсумтя, когато Непознатия протегна ръка да погали огромната му глава. Създанието тежеше най-малко колкото четирима-петима урси и челюстите му бяха достатъчно големи, за да лапне цяла човешка ръка. И все пак мъжът от космоса притискаше бузата си до дългата шия.

Със сълзи на очи, той отново запя:

Щом се събудиш,

торта ще получиш

и всичките прекрасни

малки кончета.