Дейвид Брин
Звездният риф (21)

В безсъзнание той не е в състояние да контролира мрачните образи, които се вихрят из затворената вселена на ума му.

Това е тясна вселена — малка и ограничена — и все пак изпълнена със звезди и смут. С галактики и угризения. С мъглявини и болка.

И вода. Винаги вода — няма начин да разбере, че плътночерните ледени полета, чак до пръснатите космически облаци, са пълни със същества с големината на планети. Живи същества, бавни и редки като пара, които плават в почти вакуумно море.

Понякога си мисли, че водата никога няма да го остави на мира. Нито пък ще го остави просто да умре.

Чува я и в момента, упоритата музика на водата, която пронизва сънния му делириум. Този път тя стига до него като тихи плясъци — плъзгане на дървени корпуси в спокойна течност, сякаш някакъв кораб го отнася от място, което не може да си спомни, към друго, чието име никога няма да научи. Мелодията звучи успокоително, не като всмукващите лапи на онова ужасно тресавище, в което накрая си мислеше, че ще потъне…

… и както едва не беше потънал веднъж, преди много време, когато Старите го напъхаха в кристален глобус и после го напълниха с течност, разтваряща всичко, до което се докоснеше.

… или както веднъж се мъчеше да си поеме дъх на онзи зелен-зелен-зелен свят, чийто гъст въздух отказваше да проникне в дробовете му, докато той се препъваше полуослепял към страшна и блестяща джофурска кула.

… или онзи път, когато чувстваше тялото и душата си смазани, изцедени, неспособен дори да вдиша, вървейки по тесния проход, който сякаш се готвеше да оголи гръбнака му… преди изведнъж да се окаже на място, безкрайно изпълнено с ярка светлина, докато…

Умът му се бунтува, ужасен от кратките, несвързани образи. В треската си той няма представа кои от тях си спомня, кои са преувеличени и кои увреденият му мозък просто е сглобил от отделни парчета кошмари…

… като вледеняващи се изпарения (вода!) на звезден кораб, които осейват синьо небе, напомнящо му за дома.

… или вида на същества като самия него (отново вода!), живеещи на свят, на който очевидно не им е мястото.

Сред хаоса от трескави халюцинации прониква ново впечатление. Някак си знае, че то идва извън самозаблудите му — от някакво реално място. Усеща го като допир, като нежно погалване по челото си. Милувка, съпътствана от успокоителен шепот. Не може да разбере думите, но въпреки това харесва усещането, макар да знае, че не би трябвало да го изпитва. Не тук. Не сега.

Милувката го утешава, кара го да се чувства мъничко по-малко сам.

Накрая тя дори успява да отблъсне страшните образи — спомените и кошмарите — и след време той се плъзва от делириума в покоя на съня.