Дейвид Брин
Звездният риф (39)

Дуер

Двамата се редуваха да се спасяват един друг.

Не беше лесно. Съзнанието постоянно заплашваше да потъне под пристъпи на болка от многобройните рани и изгаряния. За да влоши още повече нещата, на Дуер му се стори, че е оглушал.

Рети продължаваше да се олюлява, но въпреки това не използваше ръцете си за каквото и да е друго, освен да стиска съкровището си плътно до гърдите.

Известно време по-рано това Съкровище едва не довърши и двама им, когато тя е крясък се хвърли назад във вихъра от огън и киселинна пара, отчаяно търсейки останките от безценната си „птица“ сред димящите стъбла и тлеещи парчета от ужасната машина, стоварила се от пламтящото небе.

Когато за втори път я измъкна оттам, силите на Дуер вече бяха изчерпани.

„Само се върни още един път и вече спокойно можеш да си останеш вътре завинаги!“

Беше я носил два хвърлея на стрела с мъчително задъхващи се дробове и обгорена кожа, бягайки от горящия мулк-паяк дотогава, докато основната част от смрадта, горещината и задушливите пари останаха зад тях. Накрая я остави до калния поток на излаза на езерото и потопи лице и ръце в хладната вода. Успокоителната течност намали болките му наполовина и това за малко да предизвика в системата му по-силен шок, отколкото можеше да понесе. Погълнал малко вода в дробовете си, той се отдръпна назад, като се давеше и кашляше. Когато ръцете му се изплъзнаха, Дуер падна в калта. Ако Рети не го беше хванала за косата и не го бе издърпала навън, спокойно можеше да потъне.

Кашлицата му се примеси със задавен ироничен смях. „След всичко това… какъв начин да умреш само…“

Известно време двамата останаха да лежат там, изтощени и треперещи един до друг, като помръдваха единствено, за да загребат кал и да скрият под нея обгорената си голота. Тя затвори някои от оголените им нерви и им предложи известна закрила от усилващия се нощен студ. Дуер си помисли за топлите дрехи в раницата му, останала някъде между скалите сред пламъците.

„И лъкът ми, закачен на един камък. — Той потисна тревогата си с безмълвно проклятие. — Забрави проклетия лък! По-късно ще се върнеш за него. Сега просто се измъкни оттук.“

Опита се да събере сили, за да се изправи. Рети се мъчеше да постигне същата цел, със същия резултат — след всяко поредно усилие се отпускаше със стон обратно. Накрая Дуер успя да седне. Звездите заплуваха, когато се олюля под напора на студения вятър.

„Продължавай да се движиш, иначе ще замръзнеш.“

Недостатъчно основание. Не и за да превъзмогне шока и умората.

„Тогава момичето. Не й давай да спира, иначе…“

Какво иначе? Дуер някак си се съмняваше, че дори двойно повече страдания могат да убият Рети. Бедите все още нямаше да я пожертват. Бедите трябва да я намираха прекалено полезна като съюзник и приятел.

Но той беше на верен път, Дуер бе сигурен. Имаше още нещо. Друго задължение. Нещо, което го чакаше да се върне…

„Глейвърът. — Покритите му с кал клепачи се вдигнаха. — Оставих го вързан. Ще умре от глад. Или ще го докопа някой лигър.“

С треперещи ръце и крака той най-после застана на колене… и откри, че не е в състояние да се изправи повече.

Рети последва примера му. Те си починаха, облегнати един на друг за опора. „Когато намерят замръзналите ни тела, легнали заедно така, някой със сигурност ще си помисли, че трябва да сме се харесвали.“

Дори само това беше достатъчно основание да продължи да се движи. Но ръцете и краката му не се подчиняваха на заповедите.

Нежна влага погали бузата му.

„Престани, Рети.“

Милувката се повтори. Влажна и драскаща.

„Какво пък прави сега това хлапе — ближе ли ме? От всички странни…“

Отново усети влажен език — прекалено дълъг и грапав за малко преждевремско момиче. Дуер успя да обърне глава… и премигна при вида на две огромни изпъкнали очи, които се въртяха независимо едно от друго от двете страни на широка заоблена глава. Глейвърът отново отвори уста. Този път езикът облиза устните и ноздрите на ловеца. Той потръпна, после успя да изхърка:

— К-как… к-как…?

Чу собствените си думи неясно и далечно. Значи в края на краищата не бе съвсем оглушал.

Когато я видя, Рети позна по-стабилната опора и прехвърли прегръдката си от неговата шия към тази на глейвъра. Другата й ръка продължаваше да стиска съкровището си — парче от топки, издатини и обгорени метални пера.

Дуер не направи опит да оспорва късмета си. Той се провеси от другата страна на глейвъра, за да поеме топлина от пухкавата му козина. Търпеливо — или апатично, създанието остави двамата човеци да се отпуснат върху тялото му, докато Дуер най-после намери сили да се изправи на крака.

На един от задните крака на глейвъра все още висяха останки от въжето, прегризано при възела. Отзад, захапала другия му край в уста, се хилеше причината за това чудо. Калнокракия дяволито погледна Дуер с блестящите си очи.

„Винаги трябва да проверяваш всички възможности, за да си сигурен в нещо“, помисли си ловецът, макар да разбираше, че е неблагодарно от негова страна.

Ярките лъчи на нова мощна експлозия прорязаха черните сенки край езерото. Няколко дури по-късно се разнесоха още два взрива, които окончателно сложиха край на всяка мисъл да се върне там, за да вземе нещата си. Пламъците продължаваха да се разпространяват.

Като се облягаше на глейвъра за опора, той помогна на Рети да се изправи.

— Хайде — каза Дуер и леко наклони глава. — По-добре да умрем в движение, отколкото просто да лежим тук.

 

 

Дори докато вцепенен от студ залиташе в мрака, Дуер не можеше да не мисли за видяното.

Малката механична птица можеше да се среща рядко, но подлежеше на обяснение — оцелял спомен от буюрските времена, някак си запазила се до този ден, скитаща се объркана из континент, отдавна изоставен от господарите й. Но втората машина — онази страшна летяща опасност — не беше зашеметена останка от изчезнали джиджоски наематели. Тя бе мощна и решителна.

Нещо ново в този свят.

Двамата заедно се запрепъваха по друг път между две бамбукови гори. Просеката ги пазеше от ледения вятър, а също и от необходимостта да взимат каквито и да е решения. Всяка следваща стъпка все повече ги отдалечаваше от пожара край езерото и това напълно задоволяваше Дуер.

„Възможно ли е там, където има една смъртоносна машина, да има и още?“

Дали нямаше да се появи друга летяща крепост, за да отмъсти за своя събрат? С тази мисъл тясната пътека, над която блестеше покровът на звездите, вече не изглеждаше убежище, а по-скоро ужасен капан.

Заобиколеният с бамбук коридор най-после свърши и изведе четиримата на поляна с висока до коленете трева, люлееща се под силния, мразовит вятър, който пронизваше телата им. Ледена вихрушка шибаше всичко наоколо. Дуер знаеше, че е само въпрос на време, за да изчерпат окончателно силите си.

На известно разстояние пред тях се виждаше гъсталак от ниски храсти. С треперещата си ръка Дуер побутна глейвъра напред през хрущящата трева. „Оставяме следи — предупреди го ловецът в него. В ума му заплуваха уроците, научени от стария Фалън. — Опитвай се да се движиш по гола скала или вода… Когато те преследват, върви по вятъра…“

Но сега нито едно от тези наставления не му вършеше работа. Инстинктът го поведе към скален перваз, издатина, скрита от ниски храсти. Без запалката му и дори без нож или просто парче кремък, основната им надежда беше да намерят заслон. Дуер дръпна Рети от шията на глейвъра и продължи да я побутва, докато момичето го разбра и се наведе, за да пропълзи под перваза. Глейвърът се затътри навътре на колене, а Калнокракия лежеше върху набръчкания му гръб. Дуер събра малко отчупени клони, върху които вятърът сам щеше да натрупа листа. После и той се промуши отдолу, за да се присъедини към плетеницата от крайници, козина и кожа… и усети нечий зловонен дъх недалеч от лицето си.

Когато телесната топлина изпълни тясното пространство. Снежинките започнаха да се топят. „Какъв късмет само, да случим на късен сняг в самия край на пролетта“, помисли си той. Старият Фалън често казваше, че в планината има само два сезона. Единият се наричаше зима. Другият също бе зима, само че скрита под малко зеленина, за да заблуди непредпазливите.

Дуер си каза, че всъщност времето не е толкова лошо — или че не би било толкова лошо, ако дрехите не бяха изгорели върху телата им, ако вече не бяха в шок или пък ако имаха припаси.

Малко по-късно разбра, че глухотата му е започнала да отслабва. Чуваше нечии зъби да тракат, после иззад него се разнесе шепот. След това някой рязко го дръпна за рамото.

— Попитах дали би се дръпнал малко настрани? — извика Рети близо до ухото му. — Легнал си върху моя…

Той се премести. Изпод гръднияму кош се изплъзна нещо кокалесто. Когато отново легна, хълбокът му се докосна до леден пясък. Дуер въздъхна.

— Добре ли си?

Известно време Рети продължи да се намества.

— Какво каза?

Той се извърна настрани, за да види неясния й силует.

— Добре ли си? — извика Дуер.

— А, естествено. Никога не съм била по-добре, глупчо. Хубав въпрос.

Дуер сви рамене. Щом момичето имаше достатъчно енергия, за да се държи гадно, навярно се бе разминало със смъртта.

— Имаш ли нещо за ядене? — прибави Рети.

Той поклати глава.

— Утре сутрин ще намерим нещо. Дотогава недей да говориш, освен ако не се наложи.

— Защо?

„Защото роботите сигурно имат уши“, едва не каза той. Но защо да тревожи едно дете?

— Пести си силите. А сега бъди добра и поспи малко.

Последваха слаби вибрации на въздуха — може би момичето саркастично имитираше думите му под нос. Но не можеше да е сигурен — приятен страничен ефект от шума, който бяха понесли ушите му.

С поредица от остри сръгвания, Калнокракия се покатери по крака му, за да се намести между него и Рети. Дуер помръдна глава, така че да не е заслонена от топлия хълбок на глейвъра. Леден студ посрещна лицето му, когато се втренчи назад към пътеката — към тесния коридор между огромните бамбукови гори. За временно укритие не беше зле — стига още сняг да засипеше утъпканата пътека.

„Измъкнахме се от теб, Единствен по рода си“, помисли си той, радвайки се на победа, която не бе спечелил. Много части от кожата му все още бяха прекалено вцепенени, прекалено студени, за да може да ги стопли дори глейвърът — местата, по които беше полепнала златистата течност на паяка. Сега нямаше как да ги почисти… ако изобщо някога можеше да се избави от капчиците.

„И все пак ние избягахме, нали?“

Слабо докосване като че, ли погали ума му. Нищо определено, но въпреки това по гърба му полазиха тревожни тръпки. Лудият стар мулк-паяк деконструктор със сигурност не би могъл да оцелее от ада до езерото.

„Това просто е собственото ми въображение. Недей да обръщаш внимание.“

За съжаление във въображението му също се оформи онова, което навярно би отговорил Единственият по рода си.

О, скъпоценни мой. Нима винаги не казваш същото?

Разтреперан не само от студ, Дуер се приготви за дълго бдение. Той не откъсваше поглед от тясната пътека, защото се опасяваше, че през прохода в Ръбатата планина могат да се промъкнат и други странни неща.

Някакъв шум стресна Дуер от сън, изпълнен с усещане за провал и вцепененост. Когато ги отвори, очите му запремигваха от ледения вятър. Той апатично се опита да се съсредоточи върху онова, което го беше събудило. Но единственото, което му идваше наум, бе глупавата мисъл, че някой го е извикал по име.

Делфинът наближаваше зенита си и край него блестяха синкавобели звезди, сякаш се гмуркаше сред млечни вълни.

Облаци. И снегът продължаваше да вали.

Той отново премигна, в опит да проясни погледа си. Навън нещо се движеше.

Дуер вдигна, ръка, за да разтърка очи, но пръстите му не искаха да се разтворят. Когато докосна лицето си, те като че ли се бяха вкаменили — признак на шок, съчетан с измръзване.

„Ей там. Това ли е?“

Нещо наистина се движеше. Не друг робот, носещ се върху стълбовете си от енергия, а залитаща двукрака фигура, забързана нагоре по склона с крачка, която Дуер намери за непрофесионална. С този ход всеки би се уморил много по-бързо, отколкото е необходимо. Никаква важна задача не си струваше човек да поема такива рискове в толкова лошо време.

От Шестте единствено хуун или човек можеше да стигне толкова нависоко в планината по време на снеговалеж, а никой хуун не би си позволил чак толкова да бърза.

„Хей, ти! Не минавай през бамбука! Натам е опасно!“

Дуер успя да издаде само дрезгаво хриптене, едва достатъчно, за да разбуди Калнокракия и да го накара да вдигне глава.

„Хей, глупако! Не забелязваш ли нашите следи в тревата и снега? Ами че те се виждат като буюрска магистрала ей там! Да не си сляп?“

Фигурата зави надясно и изчезна в мрачната пътека между извисяващите се стени от бамбук. Дуер се отпусна обратно, като се проклинаше за слабостта си. „Трябваше само да извикам. И толкова. Само един обикновен вик.“

С изцъклени очи той се загледа в снега, който се сипеше над утъпканата просека в тревата и бавно изтриваше всички следи, водещи към скалната ниша. „Е, нали искаше да се скриеш?“

Навярно никога нямаше да ги открият.

Но му липсваха сили дори да усети иронията.

Някой ловец. Някой могъщ ловец…