Дейвид Брин
Звездният риф (107)

Непознатия

Той бавно свири на цимбала, изтръгва от него бавни, ниски тонове и се чувства нервен заради онова, което възнамерява да опита, но също и доволен колко много си спомня.

За урсите, например. Още откакто за пръв път се върна в съзнание на малкия речен кораб, той се беше мъчил да си спомни защо изпитва такива приятелски чувства към четирикопитните същества, въпреки язвителния им, раздразнителен характер. После в пустинния оазис, преди кървавата засада, той бе слушал баладата, рецитирана от предателя Улгор, без да разбира повече от няколко потропвания. И все пак ритмичният напев му се бе сторил странно познат и предизвикващ асоциации в увредения му мозък.

После изведнъж си спомни къде е чувал преди тази легенда. В един бар на далечната…

… на далечната…

Имената все още изплуват трудно. Но сега поне има образ, спасен от окованата памет. Сцена в кръчма за разумни същества от по-долна класа като самия него, често посещавана от звездни пътешественици, споделящи определени вкусове по отношение на храна, музика и развлечения. На такива места песните често се приемаха като разменно средство. С хубаво изпълнение можеше да си купиш няколко питиета и на него рядко му се налагаше да плаща в брой, толкова желани бяха мелодиите, които пееха неговите талантливи колеги.

… колеги…

Сега той се изправя пред нова преграда. Най-високата, най-твърда стена в ума му. Отново се опитва, но не успява да си спомни мелодия, с която да я разруши.

Тогава обратно в бара. С този спомен бяха дошли и неща, които някога е знаел за урсите. Особено един номер, който често правеше на урските си спътници, щом задремеха след тежък нощен гуляй. Понякога взимаше фъстък, внимателно се прицелваше и…

Върволицата от мисли на Непознатия прекъсва, когато осъзнава, че го наблюдават. Към него гледа Уркачу, очевидно раздразнен от усилващия се звук на цимбала. Той бързо успокоява водача на урските воини, като започна да дърпа струните по-слабо. Но не спира съвсем. На по-ниско, по-тихо равнище ритъмът е леко хипнотичен, тъкмо каквото е и неговото намерение.

Другите нападатели — и урси, и човеци — лежат или дремят в изгарящото пладне. Сара също спи, наред с Прити и другите пленници. Непознатия знае, че и той трябва да почива, но се чувства прекалено напрегнат.

Липсва му Пзора, макар че му се струва странно да копнее за целебното докосване на един джофур…

Не, това не е вярната дума. Пзора не е от онези страшни, жестоки същества, а трек — нещо съвсем различно. Ще трябва да запомни, когато започне да посвиква с имената.

Във всеки случай, сега има работа. През останалото време трябва да се научи да използва рюка, който му купи Сара — странно създание, чието ципесто тяло покрива очите му и завихря меки цветове около всеки урс и човек, превръщайки неугледната палатка в павилион на разкриващи багри. Безпокои го начина, по който рюкът потръпва върху плътта му и с помощта на смукало се храни от вените му около зейналата рана в главата му. И все пак, не може да се откаже от шанса за още един вид общуване. Понякога объркващите цветове се сливат, за да му напомнят за последния път, когато е общувал с Пзора в оазиса. Там беше изпитал миг на необичайна яснота, когато техните обменили ензими рюкове като че ли му бяха помогнали да разкрие точно онова, което искаше.

В отговор Пзора му бе оставил дар, който лежи в дупката на главата му — единственото място, което нападателите никога не биха се сетили да претърсят.

Той сподавя желанието си да пъхне ръка вътре, за да провери дали все още е там.

Всяко нещо с времето си.

Докато седи и свири на цимбала, потискащата жега бавно се усилва. Урски и човешки глави се навеждат надолу към земята, където все още неясно могат да се усетят остатъците от нощния хлад. Той чака и се опитва да си припомни още.

Неговото най-голямо бяло петно — освен загубата на речта — покрива недалечното му минало: Ако животът му до този момент може да се означи с десет пръста, липсва повечето от последните два. Единственото, с което разполага, са късчетата, полепвали в съзнанието му винаги, щом се събуди от сън. Достатъчно, за да знае, че някога се е скитал из свързани галактики и е виждал неща, които не е зървал никой от неговия вид. Печатите, задържащи тези спомени, бяха устояли на всичко, което бе опитвал досега — да рисува, да играе на математически игри с Прити, да се въргаля в библиотеката от миризми на Пзора. Той е сигурен, че ще открие ключа в музиката. Но в каква музика?

Сара тихо похърква наблизо и той изпитва в сърцето си признателна нежност… съчетана с гризящо усещане, че трябва да мисли и за някой друг. Някой, който е имал любовта му, преди огнената съдба да го свали от небето. В мислите му под остър ъгъл проблясва женско лице, но изчезва прекалено бързо, за да го разпознае — освен вълната на силни чувства, която надига.

Тя му липсва… макар да не може да си представи, че жената изпитва същото, която и да е тя.

Която и да е тя.

Повече от всичко друго му се иска да можеше да изложи чувствата си с думи, както не е правил никога през цялото онова опасно време, прекарано заедно… време, през което тя копнееше за друг… за по-добър мъж от него.

Тази мислена нишка води нанякъде, осъзнава той, изпълнен с известно вълнение. И жадно тръгва по нея. Жената в сънищата му… тя копнее за мъж… за герой, който отдавна е изчезнал… година-две преди това… изчезнал заедно с другите от екипажа си… и също с…

… с капитана.

Да, разбира се! Командирът, който толкова много липсваше на всички им, изчезнал още след смелото бягство от онзи окаян воден свят. Свят на нещастие и триумф.

Опитва се да повика от паметта си образа на капитана. Лице. Но в ума му се появява единствено сив проблясък, вихър от мехурчета и накрая нещо лъскаво и бяло, като зъб. Усмивка, която не прилича на никоя друга. Мъдра и ведра.

Нечовешка.

И после, сякаш отникъде, се разнася тихо чуруликане. Звук, който никога преди не е чуван на Склона.

* Добри ми, безмълвни приятелю…

        Загубен в ужасен зимен облак…

                Самотен… също като мен… *

Изсвирванията, скърцанията и прещракванията се изливат от устата му, преди дори да разбере, че ги изрича. Главата му отскача назад, когато в мозъка му като че ли се пръска бент и освобождава порой от спомени.

Музиката, която търсеше, не беше човешка, а съвременният език на третата разумна раса на Земята. Език, болезнено труден за усвояване от човеците, но възнаграждаващ онези, които се опитваха. Тринарният по нищо не приличаше на галактически две или на който и да е друг език, освен навярно на баладите стенания, които пееха огромните китове, все още обитаващи вечните глъбини на родния свят.

Тринарен.

Той премигва от изненада и дори обърква ритъма си, докато дърпа струните на цимбала. Неколцина урси повдигат глави и безизразно го зяпат, докато възобнови монотонната мелодия, инстинктивно продължавайки, докато обмисля удивителното си откритие. Познатия/тайнствен факт, който до този момент му е убягвал.

Неговите, колеги… навярно все още го чакат на онова мрачно, ужасно място, където ги беше оставил.

Неговите колеги бяха делфини.