Дейвид Брин
Звездният риф (51)

Рети

Под по-малка, по-неугледна палатка, в гъста горичка на известно тайно разстояние от изследователската станция, Рети се хвърли върху една тръстикова рогозка и заудря с юмруци.

— Смрадливци. Гнили черва и гадно месо. Гнилоч, гнилоч, гнилоч!

Имаше сериозни основания да беснее от ярост и самосъжаление. Онзи лъжец Дуер й беше казал, че мъдреците са добри и умни. Но се бяха оказали отвратителни!

О, не от самото начало. Отначало надеждите й бяха избликнали като гейзерите сред димящите Сиви хълмове у дома. Лестър Камбъл и другите изглеждаха толкова мили, като успокоиха страховете й да не я накажат за престъплението, че дедите й са избягали на изток, отвъд забранената планина. Дори преди да я разпитат, накараха лекарите да се погрижат за раните и изгарянията й. На Рети изобщо не й дойде наум да се уплаши от непознатите г’кекски й трекски лечители, които разтвориха залепналите капчици от течността на мулк-паяка и после използваха пяна, за да изчистят паразитите, въдили се по главата й откакто се помнеше. Дори намери в себе си сили да им прости, когато разбиха надеждите й да изцелят белезите по лицето й. Очевидно дори онова, което можеха да постигнат склонярите, си имаше граници.

Още когато двамата с Ларк пристигнаха на поляната на Събора, всички изглеждаха ужасно възбудени и объркани. Отначало Рети си помисли, че е заради нея, но скоро разбра, че истинската причина са посетителите от небето!

Нямаше значение. Въпреки всичко й се струваше, че се е прибрала вкъщи! Че е посрещната в прегръдките на семейство, далеч по-голямо и мило от мръсната малка банда, която познаваше от четиринайсет ужасни години.

Поне така й се струваше за известно време.

До предателството.

Докато мъдреците отново не я привикаха в павилиона си и не й съобщиха решението си.

— Всичко е по вина на Дуер — измърмори по-късно тя, като разпалваше яростното си негодувание. — На Дуер и на смрадливия му брат. Само да можех да избягам оттатък планината без да ме видят! В цялата тази бъркотия никой не би ме забелязал. — Рети нямаше ясна представа какво би направила след това. Възрастните в родния й дом разказваха мрачни истории за Склона. Навярно можеше да оцелее в някое далечно селище като ловец. Не за храна — склонярите си имаха достатъчно, — а за меките кожи, които щяха да затворят устите на местните за въпроси относно произхода й.

Когато живееше в Сивите хълмове, такива мечти й бяха помагали да издържа всеки един ужасен ден. И все пак тя може би никога нямаше да намери кураж, за да избяга от гадния си клан, ако не беше красивата пъстра птица.

А сега мъдреците й я отнемаха!

— Ние сме благодарни за участието ти в донасянето на това загадъчно чудо — по-малко от един час преди това бе казал Лестър Камбъл. Крилатото нещо беше проснато на масата пред него. — Междувременно обаче, се появи нещо ужасно неотложно. Надявам се, че ще разбереш, Рети, защо е необходимо да се върнеш.

Да се върне? Отначало тя не можеше да се насили да проумее. И все още се чудеше, докато той продължаваше ли продължаваше.

Да се върне?

Да се върне при Джаз и Бом, при тяхното постоянно перчене? При безкрайните побои на тези големи, силни ловци? Които винаги се хвалеха край лагерния огън с дребните си, гадни триумфи, все по-преувеличени с всеки, следващ разказ? При онези идиоти, които наказваха със запалени пръчки всеки, който се опиташе да им се противопостави?

Да се върне там, където майките гледаха как половината от бебетата им залиняват и умират? Там, където това нямаше никакво значение, защото бебетата продължаваха да се раждат, да се раждат и да се раждат, докато жените изсъхваха и умираха от старост, преди да навършат четирийсет? Да се върне при всичкия онзи глад и мръсотия?

Човешкият мъдрец беше мърморил думи и изрази, които се предполагаше да звучат успокоително, благородно и логично. Но Рети бе престанала да слуша.

Те искаха да я пратят обратно при племето!

О, навярно щеше да е прекрасно да види лицето на Джаз, когато влезеше в лагера, облечена и снаряжена с всички чудеса, които можеха да й предложат Шестте. Но щеше за пореден път да бъде обречена на онзи ужасен живот.

„Няма да се върна. Няма!“

С това решение Рети се претърколи, избърса очите си и се замисли какво да прави.

Можеше да опита да избяга и да се скрие някъде. Слуховете твърдяха, че сред Шестте не всичко е в съвършена хармония. До този момент тя се бе подчинявала на искането на Камбъл да не раздрънква историята за произхода си. Но Рети се чудеше дали някоя урска или кхюинска фракция нямаше да плати за информацията? Или да я покани да живее сред тях?

„Твърди се, че понякога урсите позволяват на избрани човеци да ги яхват, когато хората са достатъчно леки и достойни за това.“

Рети се помъчи да си представи живота сред препускащите кланове, скитайки се смела и свободна из откритите равнини с развята от вятъра коса.

Или защо да не иде при морето с хууните? Имаше острови, на които никой никога не бе стъпвал, и летящи риби, и плаващи планини от лед. Само какво приключение щеше да е това! После бяха треките от блатата…

Изведнъж й хрумна нова идея. Като че ли неочаквано се откриваше друга алтернатива. Толкова удивителна, че момичето остана легнало в продължение на няколко дури, най-после разтворило свитите си юмруци. Накрая седна и с усилващо се вълнение, се замисли за възможност, надхвърляща всички други желания, които някога бе имало.

И колкото повече мислеше, толкова по-хубава започваше да му се струва.