Дейвид Брин
Звездният риф (113)

Дуер

Изглежда урсите бяха направили услуга на малката човешка експедиция. Приемайки смъртта и унищожението, те бяха оставили предупреждение.

Първите лъчи на зората осветяваха ясни следи от жестоко убийство — обгорени и повалени дървета, почернели кратери и пръснати останки, отвявани от силния, сух вятър. Насилието, извършено тук — само няколко дни преди това, според преценката на Дуер — трябваше да е било кратко, но ужасно.

Изсечените очертания на платото все още се забелязваха, въпреки вековете на ерозия и избуялата растителност. Това бяха буюрски руини, датиращи от времето на последната раса, имала право да използва този свят — законни обитатели на небесни кули, водили спокоен живот, без да се страхуват от откритото небе.

Дуер разгледа следите от ужаса, неотдавна сполетял това място. Той живо си представяше изпадналите в паника урски заселници, отстъпващи и давещи се от страх, извиващи дългите си шии и опитващи се да заслонят с тънките си ръце безценните си торбички, когато земята около тях е експлодирала. Сякаш чуваше писъците им, докато бягаха от пламтящия лагер надолу по стръмната пътека, водеща към тясно дефиле — от двете страни на което бе пълно с човешки стъпки, оставени от груби мокасини, хаотично смесващи се със следите от урски копита.

Той намери парченца от домотъкана връв и кожено въже. От многобройните знаци Дуер си представи въжета и мрежи, падащи, за да хванат урсите в капан.

„Не са ли успели да разберат, че нарочно ги подкарват насам? Въздушният кораб се е прицелвал около тях, за да ги принуди да бягат в тази посока. Защо тогава урсите не са се пръснали, вместо да се събират на едно място, така че да ги хванат?“

Отговориха му няколко ивици лепкав пясък. „Като цяло намерението на нападателите е било да ги хванат, но летящият убиец не се е страхувал да остави един-два трупа.

Недей да съдиш урсите прекалено сурово. Знаеш ли как ще реагираш самият ти, когато навсякъде около теб започнат да падат мълнии? Войната е мръсна работа и всички ние сме загубили опита си. Дори на Дрейк никога не му се е налагало да се справя с такова нещо.“

— Е, значи си имаме работа със съюз между човешките преждевремци и чуждоземците — заключи Лена. — Това до известна степен променя нещата, нали?

Изражението на Данъл Одзава беше мрачно.

— Целият район е открит. Каквато и съдба да сполети Склона, сега вече със сигурност ще постигне и това място. Дали с епидемия, с огън или като преследват жертвите си една по една с машини, те ще прочистят всичко тук също толкова педантично, колкото и у дома.

Задачата на Данъл бе да скрие човешкото наследство в пустошта — и знания, и нови гени, които да подсилят вече живеещото тук човешко племе, за да съхранят нещо от земянитския живот в случай, че стане най-лошото. В това нямаше нищо приятно и много напомняше мисията на капитан на спасителна лодка в някой, древен разказ за корабокрушение. Но така поне имаха слаба надежда. Сега очите му бяха изгубили всякаква следа от това чувство.

— Нали току-що каза, че преждевремците и нашествениците са се съюзили срещу урсите? — възрази Дженин. — Сега звездните богове не биха се обърнали срещу племето, нали?

Тя замълча, когато другите я погледнаха и изражението на лицата им й отговори по-красноречиво, отколкото каквито и да е думи.

— О — пребледня Дженин.

Няколко секунди по-късно тя отново повдигна брадичка.

— Те още не знаят за нас, нали така? Защо тогава просто не си тръгнем? Веднага? И четиримата. Какво ще кажеш да се насочим на север, Дуер? Ходили сме там и преди. Да вървим!

Данъл подритна някакви останки от припряното бягство на урсите и последвалото плячкосване. Той махна с ръка към тесен процеп в скалите.

— Можем да запалим огън ей там.

— Какво правиш? — попита Дженин, когато Дуер поведе магаретата към мястото, посочено от мъдреца, и започна да ги разтоварва.

— Ще приготвя гранатите — каза Лена и се зае да отваря един от контейнерите. — Най-добре да прибавим и малко дърва. Ще събера онези строшени сандъци.

— Хей! Попитах ви нещо — какво става?

Данъл я хвана за ръка, докато Дуер започна да отделя част от багажа им настрани — храна и дрехи, както и малко жизненоважни неща, сред които нямаше метал. На другата купчина бяха оставени всички книги и по-сложни оръдия, които бяха взели от Склона.

— Донесохме всичко това, за да поддържаме минимално подобие на човешка култура в изгнание — поясни мъдрецът. — Но четирима души не могат да положат основите на цивилизация, независимо колко книги имат. Трябва да сме готови за възможността да ни се наложи да унищожим всичко това.

Очевидно тази перспектива измъчваше Одзава. Вече изпосталялото му лице сега сякаш беше разкъсано от болка. Дуер извърна поглед и се съсредоточи върху работата си да отделя само най-полезните неща за малка група бегълци.

Дженин най-после осъзна положението и кимна.

— Е, щом трябва да живеем и да отглеждаме семейства без книги, предполагам, че така нещата просто ще се развият по-бързо, нали? Ще напреднем още малко по Пътя на…

Тя замълча. Данъл клатеше глава.

— Не, Дженин. Нещата няма да се развият така.

О, ние четиримата бихме могли да се опитаме да оцелеем. Но дори наистина да успеем да стигнем до някоя отдалечена долина, извън обсега на планираното от нашествениците опустошение, едва ли ще можем навреме да се приспособим към чуждата екосистема. Рети ни каза, че бандата й загубила половината от първото си поколение в резултат на нещастни случаи и алергични реакции. Това е типично за преждевремски групи, докато научат какво е безопасно за ядене и докосване. Процесът е смъртоносен и всичко трябва да се учи от собствен опит. Четирима просто не са достатъчни.

— Мислех си, че…

— И тук не включвам проблема за кръвосмешението…

— Сигурно не искаш да кажеш…

— Но дори да можехме да разрешим всички тези трудности, пак нямаше да се получи, защото нямаме намерение да поставим началото на шайка диваци, упадащи надолу по спиралата към невежеството, въпреки че свитъците наричат тази участ с всевъзможни прекрасни имена. Човешките същества не са дошли на Джиджо, за да поемат по Пътя на Изкуплението.

Дуер вдигна поглед от работата си. Лена също застана на място, хванала в ръка дебела тръба с часовников детонатор накрая. До този момент Одзава разказваше неща, които Дуер вече знаеше. Но сега се възцари тишина. Никой не помръдваше, нито говореше, докато мъдрецът обясняваше.

Данъл Одзава за втори път дълбоко въздъхна.

— Тайната се е предавала на малцина от всяко следващо поколение. Но не виждам смисъл да я крия от вас тримата, които смятам за роднини, за свое семейство. На пръв поглед Великото отпечатване е означавало, че нямаме намерение да забравяме каквото и да е. Нашите първооснователи са обяснили притока на книги, като са го нарекли „временна мярка“. Начин да помогнат на всички раси да живеят в достатъчно удобство, за да се съсредоточат върху усъвършенстването на душата си, докато станем духовно готови да поемем надолу по Пътя.

Официално, това е дългосрочната цел на всеки от Шестте. Но основателите от „Убежище“ никога не са възнамерявали техните потомци да упаднат до неми проточовеци, готови за осиновяване и ъплифтиране от някоя раса на звездни богове.

Мъдрецът замълча и накрая Дуер попита:

— Защо тогава сме тук?

Данъл сви рамене.

— Всеки знае, че и шестте раси са имали скрити мотиви. Онези, на които е било забранено да се размножават у дома си, са търсели място, където да го правят свободно. Или да вземем треките, които разказват, че били преследвани по звездните пътища.

— Значи човеците са дошли на Джиджо, защото народът на Земята не е бил сигурен, че ще оцелее?

Одзава кимна.

— О, имали сме малко приятели, които са помогнали на Земята да получи клон на Библиотеката. А след като сме ъплифтирали две раси клиенти, сме получили и низш статус на патрони. И все пак, галактянската история не предлага много надежда за вълконска раса като нашата. Вече сме имали врагове. Съветът Терагенс е знаел, че Земята още много време ще е уязвима.

— Значи екипажът на „Убежище“ всъщност не се е състоял от изгнаници?

Данъл слабо се усмихна.

— Това е било просто прикритие в случай, че колонистите бъдат заловени. Така Съветът е можел да се откаже от тях като отстъпници. Всъщност, нашите предци са били пратени да намерят убежище за човечеството. — Мъдрецът вдигна ръце. — Но къде? Въпреки слуховете, извън Петте галактики не са били известни никакви пътища. Всички звезди в тях са били каталогизирани и много са имали законни наематели. Затова Съветът Терагенс преровил Великата библиотека, за да разбере какво са правили други раси в нашето положение.

И въпреки недостатъците си, „преждевремското“ явление изглеждало обещаващо.

Лена поклати глава.

— Пропускаш много неща. Като, например, какво се е предполагало да правим тук, докато се крием, щом мисията ни не е била да поемем надолу по Пътя.

— Лестър и другите не са ми казали, даже да са го знаели отвърна Данъл. — Навярно е трябвало да се спотайваме и да чакаме вселената да се промени. Във всеки случай, това вече няма никакво значение. Ако е настъпил краят на културата ни, не искам да участвам в каквито и да е окаяни останки от нея и да плодя деца, които ще са само свирепи диваци.

Дженин понечи да се обади, но после стисна устни.

— Поне знаем, че Земята е оцеляла неколкостотин години — каза Дуер.

— Макар пиратите да твърдят, че имало криза — отбеляза Лена. — И че Земята била в сърцето й.

Стиснал зъби, Данъл извърна глава.

— Хей — рече Дуер, — а небесните човеци не са ли тъкмо онова, което е искал Съветът Терагенс? Да има клон на човечеството, скрит някъде в безопасност, каквото и да се случи със Земята? Онези приятели, с които си се срещнал на Поляната, разполагат със закрилата на ротените.

Данъл въздъхна.

— Навярно е така, но кой знае дали ще останат човеци под чуждото влияние? Прекалено тежко ми е да понеса тази ирония — да бъдем убити от собствените си братовчеди.

Мъдрецът потръпна, сякаш се отърсваше от паяжина.

— Хайде да приготвим огъня. Щом тези неща не могат да послужат на цивилизовано племе от земянитски изгнаници, нека поне да изпълним дълга си към този свят и да не оставяме отпадъци. Лена, нагласи брояча за след един ден, в случай че не се върнем.

— Да се върнем, ли? — изненадано вдигна поглед тя. — Мислех си, че сме се отказали…

Но се олюля назад, когато мъдрецът се обърна към нея с искрици от предишния си пламък в очите.

— Кой е казал, че се отказваме от каквото и да е! Какво ви става на вас тримата? Я си погледнете лицата. Нима ще позволите малкият ни неуспех да ви пречупи?

„Малък неуспех ли?“ — зачуди се Дуер и погледна към следите от взрива и повалените, дървета, които заобикаляха урския лагер.

— Не разбирам. Ти каза, че не можем да довършим мисията си.

— И какво от това? — попита Одзава. — Ние сме адаптивни. Ще променим целта на мисията си! Вече не сме колонисти — и какво от това?

Все още можем да сме воини.