Дейвид Брин
Звездният риф (10)

Аскс

Съдбата се беше стоварила от небето.

Върху Джиджо.

Върху Склона.

Върху поляната на Събора.

Върху възела от нашите страхове. Много по-скоро, отколкото очаквахме.

От стотици мегапарсеци бе пристигнал кораб от Петте галактики! Такова огромно разстояние… най-малкото, което ние, окаяните изгнаници можехме да сторим, беше да изминем краткия път до мястото, където се приземи, и любезно да го посрещнем.

Вуббен почтително отклони предложеното му водачество. Гравитацията на Джиджо толкова затруднява нашите скъпи г’кеки, че трябва да разчитат единствено на колелата и да използват кокилокраката си единствено, за да пазят равновесие. По неравен терен те се движат почти толкова бавно, колкото треките. И така, ние с Вуббен се затътрихме напред, като настояхме нашите хуунски, кхюински, човешки и уроки колеги да ни изпреварят.

Нима усещам ужасния мирис на завист, нахлуващ в нашата основна същина? Да не би някои от вас, няколко мои азове, да негодувате срещу тромавата ни бавна походка, като я сравнявате с онези дълги хуунски бедра или сръчни урски крака? Нещата можеха да са различни, ако нашият трекски изгнанически кораб бе пристигнал съоръжен с пълна колекция от пръстените, които се твърди, че е притежавал нашият род. Легендите разказват за бързотечащи крайници — дарове на могъщите оейли — крайници, които правят дори тежка купчина като нас бърза като пеещ чакал. Бърза като джофур.

Но в такъв случай нямаше ли също да наследим и арогантността на оейлите? Тяхното безумие? Нямаше ли да водим войни, каквито в продължение на векове водиха тук, на Джиджо, кхюини, урси, хууни и човеци, докато Общностите не станаха достатъчно силни за мир? Онези треки, които са избягали на Джиджо, са, имали основания да не взимат някои пръстени. Или поне така смятаме ние.

Но ето, че пак се отклоняваме. Дисциплина, пръстени мои! Дайте на парите друга посока. Погалете отпечатъците във восъка и си спомнете…

Спомнете си как вървяхме, всеки със свой собствен ритъм, към страничната долина, в която бе кацнал корабът-натрапник. И през целия път Вуббен рецитираше откъси от Книгата на изгнанието, най-великият свитък, онзи, най-малко променен от вражда, ерес или вълни новопристигнали.

— Правото на живот е относително — напевно декламираше Вуббен с глас, който като че ли галеше душата. — Материалните неща са ограничени, но умът е свободен. Нито протеинът, нито фосфорът, нито дори енергията са достатъчни, за да уталожат всички гладове. Ето защо не се наскърбявайте, когато различните същества си съперничат за онова, което съществува физически. Само в мисълта може да има истинска щедрост. Затова нека мисълта бъде средоточието на вашия свят.

Гласът на Вуббен подейства успокоително на народа ни. Думите му сякаш отекваха в тънкостеблите музикални дървета, които са настроени за музиката на Яйцето.

И все пак, докато Вуббен говореше за спокойствие, моят/ нашият основен сегмент продължаваше да се опитва да спре, да се обърне назад и да ни отнесе надалеч! Този най-долен пръстен смътно осъзнаваше, че ни очаква опасност и разумно гласуваше да избягаме. Нашите най-горни редове трябваше да пратят ароматоимпулси, за да го накарат да продължи напред.

Струва ми/ни се странно как въздейства страхът върху другите видове. Те казват, че прониквал във всички части на тялото им и трябвало да се борят с него едновременно навсякъде! Веднъж „аз“/ние попитахме Лестър Камбъл как човеците запазват спокойствие по време на криза. Отговорът му бе, че обикновено не успявали!

Колко странно. Човеците винаги изглеждат толкова хладнокръвни. Нима просто играят толкова добре, че заблуждават и другите, и самите себе си?

Не се отклонявай, о, Аскс. Погали восъка. Продължавай. Продължавай напред към кораба.