Дейвид Брин
Звездният риф (63)

Разказът на Алвин

Винаги съм се смятал за градско момче. В края на краищата, Ууфон е най-голямото пристанище на Юга с почти хиляда души население, ако включите фермерите и събирачите наоколо. Израснал съм по докове, складове и кранове.

И все пак, спускателният кран наистина е нещо страхотно. Дълга, изящна структура, направена от стотици тръби от изкорубени и изсушени бамбукови дървета, тя се сглобяваше само за няколко дни от екип кхюински дърводелци, които любезно изслушваха Урдоннол всеки път, щом започнеше да ги ругае, че се отклоняват от плана, илюстриран на страница петстотин и дванайсета от скъпоценния й текст „Земянитски машини отпреди Контакта, част VIII: Тежки лифтове без въздушни възглавници“. После с почтително завъртане на куполите си, кхюините отново се захващаха да сглобяват и лепят крана по собствения си начин, като прилагаха уроците, усвоени от истинския живот.

„Урдоннол би трябвало да е по-гъвкава — помислих си аз, докато наблюдавах как мрачната помощничка на Уриъл все повече започва да се ядосва. — Наистина, книгите съдържат огромна мъдрост. Но тези момчета тук не работят точно с титан. Ние сме изгнаници, които трябва да се приспособяват към времената.“

Радвах се, че нашата приятелка Ур-ронн засега изглежда доволна от сглобяването, след като оглеждаше и подушваше всяка сглобка, подпора и скрипец. И все пак, предпочитах тук да е Уриъл и да следи работата като през първите два дни, когато нашата група издигна лагера си под сянката на Крайната скала. Майсторката беше педантична и строго държеше надзирателките, като често настояваше работата да се извършва отново и отново, докато не станеше направо съвършена.

Предполагам, че ние четиримата бихме могли да негодуваме от начина, по който тя отне нашия личен проект. Но не негодувахме. Или поне не много. Педантичността й към подробностите късаше нервите ни, но всеки път, когато Уриъл накрая признаеше, че нещо е било направено както трябва, увереността ми, че наистина може да се върнем живи, все повече се усилваше. Заминаването й дойде като гръм от ясно небе.

Един урски куриер беше допрепускал в лагера — останал без дъх, изтощен, дори жаден, за Ифни, — стискайки плик за Уриъл. Когато прочете съобщението, тя повика настрани Тюг, трека, и припряно започва да му шепти. После бързо се понесе обратно към безценната си ковачница.

Не че след това нещата се разпаднаха. Планът стъпка по стъпка се придвижваше напред. Но не мога да кажа, че настроението ни бе съвсем същото. Особено след като първото ни изпитателно спускане едва не завърши с удавянето на пътника.

Дотогава кранът вече беше готов и извитото му рамо толкова грациозно висеше над дълбоките сини води на Цепнатината, че никога не би могъл да предположиш, че за скалния перваз го държат шестнайсет стоманени болта, дебели колкото китката ми. На голяма макара бяха навити повече от трийсет от най-добрите кабели на Уриъл, които водеха до нашия сиво-кафяв съд. Нарекохме го „Ууфонска мечта“ с надеждата да омиротворим родителите си — и онези от местните жители, които смятаха, че вършим светотатство.

До първия стоеше друг кран, свързан с още по-голяма макара. Той не трябваше да носи тежестта на батискафа, но неговата задача беше също толкова жизненоважна — да поддържа незаплетен двойния маркуч, свързан с малкия ни съд, така че да влиза чистият и да излиза мръсният въздух. Изобщо нямах възможност да попитам от какво са направени маркучите, но те са много по-здрави от съшитите един за друг мехури от гущер, които ние четиримата бяхме възнамерявали да използваме.

Уриъл бе направила и други промени — голям регулатор на налягането, много издръжливи уплътнители и два прожектора, за да осветяват с мощните си лъчи дълбините, до които никога не достигаше слънчева светлина. Но аз продължавах да се чудя — откъде е дошло цялото това оборудване?

Бяхме изненадани, че Уриъл не се намесва много в построяването на самия батискаф — издялан от изкорубения ствол на едно-единствено дърво гару, с красивия прозорец на Ур-ронн от едната страна. Отпред монтирахме две поставени на шарнири ръце, които Ур-ронн изкопира от някаква книга. Малкият ни съд имаше също четири колела, поставени така, че „Ууфонска мечта“ да може да се движи по тинестото морско дъно.

Даже след като им сложихме свръхшироки гуми, колелата изглеждаха познати. Особено на Хък. Тя ги пазеше като личен спомен от останките от дома си, когато истинските й г’кекски родители загинали в онази ужасна лавина. С типичния си черен хумор Хък ги наричаше леля Рубен, чичо Джовун Ляв и чичо Джовун Десен. Четвъртата беше просто „татко“ — докато не я накарах да престане с тази страшна шега и да ги нарича само от едно до четири.

Използването на колелата нямаше да е възможно без галактянската техника. Въртящата се ос щеше да разкъса на парчета които и да е уплътнители. В крайна сметка ни помогна ужасната колекция на Хък от резервни части. Онези чудесни г’кекски магнитни главини и мотиваторни валове можеха да се поставят от двете страни на корпуса, без да пробиват дървото. Хък щеше да насочва предните, а аз щях да използвам въртящ се лост, за да управлявам двигателните колела отзад.

И това е цялата ни работа по време на спускането, освен на „капитан“ Клещовръх, през чийто свят от светлосиня вода щяхме да преминем по пътя си към дълбини, невиждани от никой кхюин, още откакто преди хиляда години потънал тайнокорабът им. Мястото на капитана е отдясно в сферичния нос, откъдето ще контролира прожекторите и ще подвиква на останалите от нас нареждания как да управляваме и да взимаме образци.

Защо трябва да командва той? Клещовръх определено никога не е впечатлявал когото и да е като най-умен от нашата банда.

Първо, отначало всичко това беше негова идея. Със собствените си ръце — или по-точно с уста — издълба по-голямата част от „Мечта“ през малкото си свободно време между училище и дневната работа в кошарите за раци.

Нещо по-важно, ако този прекрасен прозорец — или което и да е от уплътненията — не издържи, вероятно той най-малко ще изпадне в паника, когато солената вода започне прониква в кабината. Ако това изобщо се случи, от Клещовръх ще зависи някак си да ни спаси. Всички сме чели достатъчно морски и космически истории, за да знаем, че това е доста добра характеристика за един капитан — онзи, когото безпрекословно слушате, щом секундите започнат да отчитат разликата между живота и смъртта.

Преди да поеме командването обаче, ще трябва да почака малко. Първото ни изпитателно спускане ще е само с един пътник, доброволец, който буквално е „роден“ за тази работа.

Тази сутрин Тюг, трекът, остави следа от ароматомони, за да привлече малката непълна купчина Зиз от кошарата й до мястото, на което го очакваше блестящата под слънчевите лъчи „Ууфонска мечта“. Корпусът на нашия кораб от полирано дърво гару беше толкова светъл и чудесен — жалко, че чистото синьо небе обикновено се приема за лоша поличба.

Така изглеждаха нещата за зрителите, които наблюдаваха нашия екипаж от съседната скала. Имаше хууни от пристанището Ууфон, неколцина местни червени и урси с керванен прах по хълбоците, както и трима човеци, които трябва да бяха изминали тежкия тридневен път от Долината — и всички те нямаха какво друго да правят, освен да си обменят слухове за звездния кораб или кораби, приземили се, както твърдяха, на север. Според мълвата, всички на Поляната вече били мъртви, екзекутирани на място от отмъстителни галактянски съдии. Други казваха, че Светото яйце най-после се било разбудило напълно и че светлините, забелязани от някои в небето, били душите на онези щастливци, които присъствали на Събора, когато праведните от Шестте били преобразени и върнати като духове в техните древни домове сред звездите.

През първите два дни в повечето случаи зрителите стояха отвъд линията в пясъка, начертана от Уриъл с жезъла й на мъдрец. И докато майсторката бе тук, никой не каза нищо. Но след като си замина, някои започнаха да скандират лозунги, предимно че Бунището било свещено, а не място за разходки на суетни хлапета. Когато пристигнаха човеците от Долината, протестите станаха по-организирани, вееха се знамена и лозунгите се скандираха по-единогласно.

Струва ми се адски вълнуващо, като сцена от „Лято на любовта“ или „Предстоящото“, изпълнена със справедлив гняв за някаква кауза. За човекоподражател като мен няма нищо по-готино от това да се опълчиш с някакво приключение срещу общественото мнение. Като че ли в почти всички романтични истории, които съм чел, се разказва за смели герои, упорстващи въпреки съмненията на задръстени родители, съседи или авторитетни личности. Това ми напомня за книгата, от която произхожда прякорът ми — в която народът на Диаспар се опитва да попречи на Алвин да се свърже с отдавна изгубените им братовчеди в далечната Лис. Или когато лисийците не искат да го пуснат да се върне със съобщението за техния преоткрит свят.

Да, знам, че това е фантастика, но аналогията подсили решителността ми. Хък, Ур-ронн и Клещовръх казаха, че и те изпитвали същото.

Що се отнася до тълпата, ами, знам, че когато е уплашена, тя може да обезумее. Даже един-два пъти се опитах да видя нещата от тяхна гледна точка. Наистина.

Леле, пръстени подути, смрадливи кътреци, за Ифни. Надявам се всички те да са седели върху гадна слама и да получат паровъртеж.