Дейвид Брин
Звездният риф (11)

Сара

На Хенрик като че ли не му се искаше да взриви експлозивите си. Отначало това изненада Сара. Нима сегашната криза не беше тъкмо онова, за което винаги е мечтал сапьорът? Шанс да вдигне всичко във въздуха? Да унищожи нещо, в изграждането на което други са вложили целия си живот?

Всъщност, Хенрик не изглеждаше толкова нетърпелив, колкото мнозина от гражданите, панически препълнили Дървото на събранието през онази вечер, след като видяха огненото кълбо, разтърсило гората чак до древните й корени. Двама градинари и едно шимпанзе-работник бяха паднали от високите клони и се бяха пребили. Десетки други едва избягнаха смъртта.

Издялана в огромната сърцевина на старо гару, голямата зала бе претъпкана с почти всички разумни възрастни в обсега на един ден бърз ход. Помещението сякаш щеше да се пръсне по шевовете от потящи се човеци и приличаше на димяща баница.

Присъстваше и група от други раси — най-вече хуунски моряци, чиято светла, люспеста кожа и рунтава бяла козина на краката контрастираше на тъмнозелените наметала, захванати с дървени брошки под надуващите им се гръклянни торбички. Някои носеха над очите си и вибриращи, рюк-симбионти, за да им помагат да си обясняват този хаос от човешки емоции.

Близо до северния вход, където не беше толкова влажно, се потяха и пристъпваха от крак на крак неколцина урси-номади, като неспокойно размахваха сплетените си опашки. Сара дори успя да види един окаян г’кекски поклонник, от едното очно стълбче на когото капеше тревожна зелена пот, докато останалите три бяха навити като чорапи в чекмедже и се криеха от бурния кипеж.

Както изглеждаше, доктор Лоррек се бе оказал благоразумен, като доброволно прояви желание да прекара вечерта до леглото на ранения Непознат.

Пзора, местният аптекар, нямаше проблем да предпази долните си пръстени от стъпкване. Ако около него станеше прекалено претъпкано, трекът просто издишваше малко люта пара и дори най-развълнуваните му съседи правеха място.

Нямаше съмнение, че този пъстър народ наистина е видял в небето призрака, от който толкова време се е страхувал. В момента човеци присъстваха на кхюински или хуунски събрания и дори на урски племенни конклави край ревящите пламъци в откритите равнини.

„Великият мир е нашето най-голямо завоевание — помисли си Сара. — Навярно, когато ни съдят, той ще натежи в наша полза. Изминали сме много път от дните на война и сеч.“

Уви, на Общностите все още им оставаше да се преборят със злобата на тазвечерното събрание.

— Дребни поправки ли?

Чаз Лангмур, майсторът-дърводелец, протестираше от трибуната, обикновено използвана за концерти и театрални постановки.

— Става дума да загубим всичко под водната линия, без да смятаме и самия язовир! Питате колко години ще трябват за повторното му изграждане, ако тревогата се окаже фалшива, така ли? Цели поколения!

Търговци и занаятчии подкрепиха с викове Лангмур, но мнозина, облечени в сивите дрехи на фермери, им се противопоставиха с крясъци „Позор!“. Над главите им се разнасяха възбудени маймунски писъци. Макар да нямаха право на глас, традицията позволяваше на местните шимпанзета да се катерят по стенните гоблени, за да наблюдават от прорезите високо горе. Беше спорно какво разбираха. Някои от хората енергично викаха за оратора, който им се струваше най-страстен, докато други подкрепяха определени личности, като бащата на Сара, който насърчително потупа дърводелеца по гърба.

Така продължаваше вече от часове. Гневни мъже и жени се редуваха да цитират писанията или да се оплакнат от разходите и колкото повече растяха страхът и яростта им, толкова по-високо се гневеше всяка една от страните. При това не спореха само човеците. Дървоядката, матриарх на местния кхюински кошер, настойчиво бе говорила за запазване на язовира на Доло, докато братовчедка й от Езерото на яза го бе обявила за „вопиюща чудовищност“. Сара се страхуваше, че между двете огромни бронирани матрони ще се разрази бой. Но главният старейшина Фру Нестор вмъкна помежду им дребничкото си женско човешко тяло и рюкът на челото й започна да излъчва успокоителни багри, докато двата кхюина най-после не се успокоиха.

И публиката не беше по-добра. Някаква жена настъпи Сара по крака. Някой друг трябва да не се бе къпал тази седмица и спокойно можеше да се конкурира с най-ужасните секрети на Пзора. Сара завиждаше на Прити — мъничка фигурка, кацнала високо на перваза на прозореца до няколко човешки хлапета, прекалено малки, за да гласуват. За разлика от другите шимпанзета, тя като че ли намираше тетрадката си за по-интригуваща от надвикващите се оратори и подръпваше долната си устна, докато проучваше редовете от сложни уравнения.

Сара завиждаше на бягството на Прити в абстракцията.

Тогава се изправи да говори един от тримата фермери — мрачен мъж на име Джоп, чиято светлоруса коса се къдреше край ушите му. Той сви двата си огромни юмрука, покрити с мазолите на постоянния му труд.

— Стиснатост и прозорливост! — противопостави се на доводите на дърводелеца Джоп. — И какво ще запазите? Няколкото работилници и доковете ли? Преходни играчки като водопровода и хартията? Глупости! Пълни глупости! Жалки удобства, които грешните ни предци са позволили на нас, клетите изгнаници, да запазим за известно време, за да направят по-лесни първите ни крачки по пътя към милостта. Но Свитъците казват, че нито едно от тях не ще бъде дълговечно! Морето ще погълне всичко!

Стиснал длани една в друга, Джоп се обърна към поддръжниците си:

— Отдавна е планирано какво трябва да направим… и ние сме се заклели да го изпълним, когато дойдат космическите кораби. В противен случай защо през всичкото това време сме издържали гилдия на сапьорите?

Сара отново погледна към Хенрик и сина му, седнали в дъното на платформата. Момчето, Джома, издаваше тревогата си, като усукваше кепето си в нервните си млади ръце. Но баща му бе замръзнал като статуя. Хенрик беше мълчал през цялото време, освен когато лаконично докладва, че експлозивите му са готови.

Сара винаги бе смятала занаята им за досадна професия, навярно уникална на Джиджо. След толкова много години на подготовка — безкрайни изпитания в малък каньон сред хълмовете — нима не копнееха най-после да вкарат уменията си в действие? „Сигурна съм, че аз бих горяла от нетърпение.“

Преди много време тримата с Ларк и малкия Дуер често седяха в таванската им стаичка, гледаха как лунната светлина се разлива над тътнещото колело на воденицата и се плашеха един друг със зловещи разкази за това какво биха могли да видят, ако някога настъпи моментът Хенрик да възпламени експлозивите си. И с възхитителен, макар и престорен ужас, отекващ в гърдите им, брояха ударите на сърцето си, докато — буум!

Дуер обичаше да прави звукови ефекти, особено да имитира взрива, който разрушава язовира, и всичко това придружено с размахване на ръце и пръскане на много слюнка. После по-малкият брат на Сара весело описваше стената от вода, която помита като сламки гордите кораби, смазва сушилните ясли на Нило и се втурва към прозореца на спалнята им като огромен юмрук.

След това идваше ред на Ларк да очарова и ужасява по-малките хлапета с описанията си как взривът откъсва тавана им и го понася из гората, докато фермерите състрадателно гледат отдолу. Всяко престорено катастрофално разминаване караше Сара и Дуер да пищят, докато накрая не се нахвърляха върху своя заливащ се от смях по-голям брат и не започваха да го удрят с юмруци, за да го накарат да престане.

И все пак, въпреки че Дуер и Ларк полагаха всички усилия да я уплашат, Сара никога нямаше кошмари. В сънищата си за взривяването на язовира тя виждаше огромна вълна, която просто ги поемаше в нежната си длан. Когато пяната покриваше всичко на Джиджо, тя магично се превръщаше в пухкав облак. Фантазията винаги завършваше с това как нейното по-леко от въздуха тяло без страх литва в нощ, осветена от сияйни звезди.

Одобрителен рев я върна в действителността. Отначало не успя да разбере дали го е надала групата, обявяваща се за бързи действия, или другата, решена да не превърне делото на девет поколения в развалини, само заради свидетелствата на собствените им очи.

— Ние нямаме представа какво е онова, което видяхме! — заяви баща й, като прокарваше възлести пръсти през брадата си. — Можем ли да сме сигурни, че е космически кораб? Нищо чудно да е метеор. Това би обяснило ужасния грохот.

Предположението му беше посрещнато с презрително сумтене й тропане с крака. Нило побърза да продължи:

— Даже да е кораб, това не означава, че са ни открили! Идвали са и са си отивали и други кораби — например, зангски глобуси, дошли да се заредят с вода от морето. Тогава унищожихме ли всичко? Нима по-старите племена са изгорили селищата си при пристигането на човеците? Откъде знаем, че това не е друг тайнокораб, докарващ седма изгнаническа раса, която да се присъедини към нашите Общности?

Джоп подигравателно изсумтя.

— Нека напомня на учения майстор на хартия — тайнокорабите пристигат тайно! Те се появяват под сянката на нощта. Този нов кораб не полагаше усилия да се скрие. Насочи се право към поляната на Яйцето в момент, когато там са павилионите на Събора, както и главните мъдреци на Шестте.

— Точно така! — извика Нило. — Мъдреците вече би трябвало да са наясно с положението и щяха да излъчат съобщение, ако смятаха за необходимо да…

— Да излъчат съобщение ли? — прекъсна го Джоп. — Сериозно ли говориш? Мъдреците постоянно ни напомнят, че на това не може да се разчита. По време на криза тъкмо излъчванията могат да привлекат вниманието! Или пък — направи многозначителна пауза той, — е възможно да не ни пращат съобщение поради по-ужасна причина.

Той замълча, докато присъстващите с ахване осъзнаят смисъла на думите му. Почти всички в залата имаха роднини или близки приятели, отправили се тази година на поклонение.

„Ларк и Дуер, в безопасност ли сте? — тревожно се запита Сара. — Дали някога отново ще ви видя?“

— Традицията оставя решението на всяка общност. Нима ще изклинчим, когато нашите близки може би вече са платили по-скъпа цена от няколко сгради и един смрадлив язовир?

Яростните викове на занаятчиите бяха заглушени от поддръжниците на Джоп.

— Тишина! — изкряска Фру Нестор, но нареждането й се загуби сред хаоса. Джоп и неговите сподвижници искаха гласуване.

— Изберете Закона! Изберете Закона!

Нестор призова за ред с вдигнати ръце. Тя очевидно се страхуваше от обезкървяването на града си — от превръщането му в обикновено фермерско селце, богато с почит и с нищо повече.

— Някой друг иска ли да се изкаже?

Нило пристъпи напред, за да опита отново, но се отдръпна под дъжд от освиркване. Кога се е чувало към майстор на хартия да се отнасят така? Сара чувстваше срама и позора му, но щеше да е далеч по-ужасно, когато любимата му фабрика потънеше в забвение под всепогубващнте води.

Хрумна й странна мисъл — не трябваше ли да се прокрадне в старата таванска стаичка и да чака вълната? Чие пророчество щеше да се окаже вярно? На Дуер или на Ларк? Или онова, което бе видяла в сънищата си? Такъв шанс се откриваше веднъж в живота.

Скандирането се усили, когато иззад группта бледи хуунски моряци пристъпи нов оратор. Този път беше, кентавровидна фигура с изпъстрена кожа и продълговато гъвкаво тяло, което се разклоняваше на две ниски ръце без рамене и мощна змиевидна шия. На заострената глава имаше три черни очи — едно от които без клепачи и фасетно, — разположени около триъгълна уста. Това бе женски урс-номад, който Сара познаваше от предишни идвания в Доло. Той купуваше стъклени и метални отпадъци и продаваше изронени от развалините прости буюрски оръдия. Урсът предпазливо пристъпи напред, сякаш се страхуваше, че копитата му могат да се заклещят между грубите дъски на пода. Беше вдигнал едната си ръка и отдолу се виждаше синкавата люпилна торбичка, жест, който би могъл да има друг подтекст на събрание на собствения му вид, но Фру Нестор го възприе като желание да говори и даде разрешението си с поклон.

Сара чу човешко мърморене — „муле!“ — грубо напомняне за дните, когато новопристигналите земянити се бяха борили за земя и чест с урските племена. Дори да беше чул оскърблението, номадът не му обърна внимание. Държеше се много добре за млад женски урс със само една съпружеска торбичка, издута от мърдащите малки. Сред толкова много човеци урсът не можеше да използва равнинния диалект на галактически две и въпреки разцепената си горна устна, заговори на англически:

— Ножете да не наричате Улгор. Благодаря ви за лювезността, която е влагословена сред Шестте. Искан сано да задан въпроси по овсъжданите тази вечер провлеми. Ноят първи въпрос е следният: не е ли най-довре нашите нъдреци да решат? Защо не ги оставин те да определят дали е пристигнал великият тризъвец на съдвата?

— Учени съседе — с подчертана проява на любезна търпеливост отвърна Джоп, — Свитъците призовават всички селища да действат самостоятелно и да изличат всякакви следи, които могат да се забележат от небето! Заповедта е проста. Няма нужда от сложни преценки. Освен това — заключи той, — няма време да чакаме съобщение от мъдреците. Всички те са далеч оттук, на Събора.

— Прощавай — подгъна предните си крака Улгор. — Не всички. Неколцина останаха в Залата на книгите, нали?

Присъстващите смутено се спогледаха, после Фру Нестор извика:

— Залата на книгите в Библос! Да, вярно е. Но и Библос е на толкова много дни път с кораб.

Улгор отново наклони шия, преди да възрази.

— Но аз съм чувала, че от най-високото дърво в Доло ноже да се види над плаващите пясъци чак до стъклените скали, надвиснали над Вивлос.

— С добър телескоп — призна Джоп, разтревожен, че това подкопава страстната убеденост на тълпата. — Все пак, не разбирам каква връзка…

— Огън!

Лицата се обърнаха към Сара, извикала, още докато мисълта не се бе оформила съвсем в главата й.

— Можем да видим пламъците, ако подпалят библиотеката!

Мърморещата тълпа я зяпаше, докато тя обясняваше.

— Всички знаете, че работех в Библос, Както и всички други, те имат план за такива ситуации. Ако мъдреците дадат заповед за изпълнението му, библиотекарите трябва да изнесат колкото книги могат и после да подпалят останалите.

Това предизвика мрачен ропот. Едно беше да разрушат язовира в Доло, но загубата на Библос наистина би означавала край. За човеците на Джиджо нямаше по-важно място.

— Накрая трябва да взривят колоните, които поддържат скалния покрив, и да го повалят в пепелищата. Улгор е права. Наистина ще можем да видим такава голяма промяна, особено след като по това време Лусин вече е изгряла.

— Пратете някого горе да види! — напрегнато нареди Фру Нестор.

Придружени от върволица дюдюкащи шимпанзета, няколко момчета скочиха на крака и изчезнаха през прозорците. В залата се надигна нервен шепот, докато тълпата тръпнеше в очакване. Сара се чувстваше неудобно под погледите на толкова много хора и сведе очи.

„Точно такова нещо би направил Ларк. Да се изправи дръзко на събрание в последния миг и да подтикне другите да действат. Джошу също притежаваше тази импулсивност — докато болестта не го отнесе през онези последни седмици…“

Възлести пръсти стиснаха нейните и прекъснаха бавния поток на мислите й. Тя вдигна поглед и видя, че през последния час Нило се е състарил. Сега съдбата на любимата му воденица зависеше от това каква вест щяха да донесат отгоре.

Докато дурите бавно течаха, постепенно се избистряше пълният смисъл на думите й.

Библос.

Залата на книгите.

Веднъж вече огънят бе взел ужасната си дан. Но въпреки това оцелялата част от архива представляваше най-големият принос на човечеството за Общностите и причина както за завист, така и, за удивление сред другите раси.

„В какво ще се превърнем, ако библиотеката изгори? В пастири? В събирачи, преживяващи от останки, изравяни от древни буюрски селища? В селяни?“

Именно така изглеждали другите пет раси, когато пристигнали човеците. Дърлещи се помежду си първобитни същества с техните едва-едва действащи общности. Човечеството променило насоката на развитие и законите почти толкова, колкото и появата на Яйцето няколко поколения по-късно.

„Нима сега по-бързо ще се плъзнем надолу? Като загубим и малкото останки, които ни напомнят, че някога сме обикаляли из галактиките? Нима ще загубим книгите, оръдията и дрехите си, докато не станем като глейвърите? Пречистени, опростени и невинни?“

Според Свитъците, това беше единият от пътищата към спасението. И мнозина като Джоп вярваха в него.

Сара се помъчи да открие надежда, дори отгоре да им съобщяха, че са видели в нощта пламъци и пепел. Във всеки един момент извън Библос имаше стотици книги, взети от пътуващи надалеч племена.

Но малко текстове по специалността й изобщо напускаха прашните си лавици. Хилберт. Зомерфелд. Витен и Танг. Елиаху — имена на велики умове, които тя отблизо познаваше, въпреки вековете и парсеците. Близостта на чистата, почти съвършена мисъл. „Те ще изгорят. Единствените екземпляри.“ В последно време проучванията й се бяха насочили към други области — към хаотичния спад и езиковия поток, — но тя продължаваше да нарича математиката свой дом. Гласовете на тези книги винаги й се бяха стрували живи. И сега тръпнеше от страх да не научи, че вече ги няма.

После изведнъж й дойде наум нещо друго, съвършено неочаквано и поглеждащо скръбта й от стъписващ ъгъл.

„Ако наистина са дошли галактяните, какво значение всъщност ще имат няколко хиляди книжни тома? Естествено, те ще ни съдят за престъплението на предците ни. Нищо не е в състояние да го предотврати. Но междувременно, на борда на корабите им…“

Хрумна й, че може да има шанс да попадне в съвсем друг вид библиотека. Извисяваща се над библоското хранилище така, както обедното слънце прави незабележимо пламъчето на свещта. „Каква възможност само! Дори скоро всички да станем затворници на галактическите Господари на Миграцията, заточени на някой каторжен свят, те едва ли могат да ни откажат възможността да четем!“

В разказите за някогашните времена бе чела за „влизане“ в компютърни бази данни — все едно, че плуваш в знания като в топло море и ги оставяш да изпълнят ума ти. Да се носиш сред облаци от мъдрост.

„Ще мога да разбера дали проучванията ми са оригинални! Или са ги правили десет милиона пъти по време на онзи един милиард години от съществуването на галактическата култура.“

Идеята й се струваше едновременно арогантна и унизителна. Страхът й от огромните звездни кораби продължаваше да я изгаря с непроменена сила. Молеше се всичко това да е грешка, метеорит или някаква илюзия.

Но в едно бунтовно ъгълче на неспокойния си ум тя усещаше нещо ново — разбудена жажда.

„Само ако…“

Мисълта й остана недовършена. Изведнъж високо горе едно от момчетата пъхна глава през прозореца. Увиснало с главата надолу, то извика:

— Няма пламъци!

На другите прозорци се появиха и останалите хлапета, които крещяха същото съобщение. Шимпанзетата се присъединиха към тях и изпълниха заседателната зала с възбудените си писъци:

— Няма пламъци. И каменният покрив си е на мястото!

Старият Хенрик се изправи и преди да излезе, заедно със сина си, каза на старейшините две думи. Сара видя решителното изражение на сапьора и успя да прочете твърдото послание на устните му.

— Ще чакаме.