Дейвид Брин
Звездният риф (40)

Непознатия

Ще му трябва известно време да свикне с това странно, невероятно пътуване с дървен кораб, който се плъзга през скалисти каньони и край високи каменни стени и предизвика усещане за ужасна скорост. Което е странно, защото той знае, че е свикнал да пътува много, много по-бързо от… макар че в момента му е трудно да си спомни точно как.

А пък и неговите спътници, смесица от типове, чийто вид го удивлява.

Отначало някои от тях го изпълваха със страх — особено онова лигаво същество, което приличаше на висока купчина от слузести гевреци и изхвърляше сложни миризми, дращещи и гъделичкащи носа и езика му. Самият вид на набръчкания му конус пораждаше ужас — докато не разбра, че нещо е съвсем различно точно в този джоф…

 

 

Умът му отказва да извади от дълбините си думата, името, макар че той отчаяно я търси.

Думите не искат лесно да изникват в съзнанието му. През повечето време изобщо не изникват.

Нещо по-лошо, той не може да говори, да оформя мисли или да разбира, когато други насочват към него групирани звуци. Дори имената, най-лесното нещо, отказват да го допуснат до себе си, а се изплъзват като хлъзгави същества, прекалено гневни или плашливи, за да понесат допира му.

 

 

Няма значение.

Той е решен да чака, тъй като няма друг избор. Дори успява да сподави отвращението си, когато тестообразният конус го докосва, защото очевидното му намерение е да го изцели и защото болката малко отслабва всеки път, щом обвие мазните си пипала около пулсиращата му глава.

След време допирът става странно приятен.

Във всеки случай, тя обикновено е там и нежно му говори, изпълва тясното поле на вниманието му с усмивката си и му дава основание за крехък оптимизъм.

Не помни много от предишния си живот, но може смътно да долови нещо за начина, по който е живял… не толкова като философия, и по-скоро като отношение…

Щом вселената очевидно се опитва да те унищожи, най-добрият начин да се съпротивляваш е надеждата.