Дейвид Брин
Звездният риф (46)

Аскс

Бяха открили долината на невинните.

Ние направихме всичко, за да я скрием, нали, пръстени мои? Пратихме ги надалеч — глейвърите, лорниците, шимпанзетата и зукирите. И онези деца на Шестте, които бяха дошли на Събора заедно със своите родители, преди корабът да нахлуе в живота ни.

Уви, всички усилия да ги скрием останаха напразни. Един от роботите от черната станция тръгна по топлата им следа през гората до убежището, което не се оказа толкова тайно, колкото се надявахме.

В нашата група на мъдреците най-малко се изненада Лестър.

— Със сигурност са очаквали да скрием онова, което ценим най-високо. Трябва да са открили топлинната следа на нашите бегълци, преди да успее да се разсее. — Печалната му усмивка издаваше съжаление, но в същото време и уважение. — Ако бях на тяхно място, щях да направя същото.

Англическият е странен език, в който подчиненото наклонение позволява да се правят предположения за невъзможни неща. Като си мисля за този език, „аз“ (в моя/нашия втори познавателен пръстен) разбирам неохотното възхищение на Лестър, но после ми е трудно да го преведа на моите/нашите други азове.

Не, нашият човешки мъдрец не замисля предателство.

Единствено чрез прозорливо съпреживяване той/ние можем да разберем нашествениците.

О, но нашите врагове ни разбират много по-бързо. Техните роботи се носят над някога тайния дол, записват, анализират — после се спускат, за да откъснат клетъчни проби от уплашените лорници или шимпанзета. След това искат да им пратим за изследване образци от всеки вид и се опитват да научат устното ни познание. Онези г’кеки, които най-добре познават зукирите, човеците, които работят с шимпанзета, и онези кхюини, чиито лорници печелят медали на празниците — тези „местни експерти“ трябва да споделят провинциалния си опит. Макар нашествениците предпазливо да твърдят, че ще ни платят добре (с дрънкулки и мъниста?), в думите им се долавя принуда и заплаха.

Нашите пръстени треперят изненадани, когато Лестър изразява задоволство.

— Сигурно смятат, че са открили най-ценните ни тайни.

— А нима не е така? — изръмжава от крака си Остра като нож прозорливост. — Не са ли онези, които зависят от нас, нашите най-големи съкровища?

Лестър кимва.

— Вярно е. Но нямаше начин да ги крием дълго. Не и след като нашествениците искат тъкмо по-висши форми на живот. Точно това са очаквали да скрием.

Но сега, ако изпаднат в самодоволство, дори ако за известно време заситят глада си, ние можем да ги отклоним от това да научат за други неща, евентуални преимущества, които ни предлагат — както и на зависимите от нас — слаб лъч на надежда.

— Възможно ли е това? — попита сивокосата и изтощена от грижи Ур-Джах, като разтърси черната си грива. — Както сам каза — какво можем да скрием? Те само трябва да зададат долните си въпроси и онези светотатствени ровоти се втурват и проучват всяка тайна чак до сърцевината на копитата.

— Точно така — потвърди Лестър. — Затова най-важното е да им попречим да задават правилните въпроси.