Дейвид Брин
Звездният риф (80)

Разказът на Алвин

Едно нещо винаги ме е удивлявало в начина, по който историите се разказват на англически — или на който и да е от другите земянитски езици, които съм учил — и това е проблемът за поддържане на напрежението.

О, някои човешки автори от Двайсетия и Двайсет и първия са писали страхотно. Имало е случаи, в които съм оставал буден по цели три нощи, увлечен в някоя история на Конрад или Кунин. Онова, което ме озадачаваше още откакто ми хрумна идеята самият аз да стана писател, е как са успявали да го правят онези старовремци.

Така или иначе, водите на Цепнатината бяха покрити с пяна на мястото, на което предишния път оставих нашия разказ. Напомнящата на секира сянка на Крайната скала падаше през онзи участък от океана, където кабелите и маркучът продължаваха да се гърчат и да нарушават иначе спокойната повърхност, въртящи се от енергията, освободена само мигове преди това.

Прекалено лесно беше да си представим какво се е случило с „Ууфонска мечта“, с нашия малък съд за проучване на огромната неизвестност долу. В неохотните си фантазии видях кухата дървена тръба — с безполезно въртящи се колела и със счупено изпъкнало стъкло на носа — да се спуска в черната празнота, като влачи след себе си кабелите и отнася към гибелта Зиз, малката непълна трекска купчина.

И сякаш това не бе достатъчно, всички ние си спомняхме гледката на нашия нур-талисман малката Хуфу, която отхвърлена от разлюлелия се кран, пищеше и се превърташе във въздуха, докато черното й тяло не изчезна в сините води на Цепнатината, И както може би щеше да каже земянитският герой, чието име носи Хък: „Хич не беше весела гледка. Нито пък добър скок.“

Дълго време всички просто зяпаха. Искам да кажа, какво можехме да направим? Бяха се смълчали даже демонстрантите от Ууфон и Долината. Дори някои от тях да изпитваха задоволство от нашето наказание като еретици, те благоразумно криеха радостта си.

Всички се отдалечихме от ръба. Какъв смисъл имаше да се взираме в копринено гладкия гроб?

— Изтеглете въжето и маркуча — нареди Урдоннол. Скоро макарите отново започнаха да се въртят в обратната посока и да навиват онова, което само допреди няколко дури бяха развивали с такава надежда. Същият хуунски глас съобщаваше дълбочината, само че този път тя постепенно намаляваше и в гърления баритон не се усещаше онзи чудесен, кънтящ ентусиазъм. Накрая, на два и половина кабела, от морето изскочи разнищеният край на въжето, от който капеше вода като бяла лимфна течност от ранено, увиснало пипало на трек. Нетърпеливи да видят какво се е случило, хууните започнаха да въртят макарата по-бързо.

— Фрогорено с киселина! — шокирана съобщи Ур-ронн, когато краят на въжето се залюля над скалата. — Савотаж! — гневно изфъфли тя.

Урдоннол като че ли нямаше желание да прави прибързани заключения, но по-старият урски техник започна да клати тясната си глава от изгорения кабел към тълпата демонстранти, застанали на скалата и зяпащи нашата трагедия. Тежкото подозрение на урския чирак беше очевидно.

— Махайте се оттук! — гневно извика Хък и се насочи към зяпачите, пръскайки чакъл с колелата си. Тя се отклони и едва не настъпи краката на неколцина човеци и хууни, които нервно отстъпиха назад. Дори двама червени дръпнаха ноктестите си, бронирани крака и направиха една-две крачки назад, преди да си спомнят, че един кривоок г’кек не представлява сериозна физическа заплаха за кхюините. После със съскане и прещракване отново пристъпиха напред.

Двамата с Клещовръх се втурнахме към Хък. Можеше да стане страшно, но тогава група от едри сиви и яки урски ковачки от Маунт Руен побързаха зад нас, някои с тояги в ръце, готови да подкрепят нареждането на Хък с яростна сила. Тълпата разбра и се отдалечи към временния си лагер.

— Копелета! — изруга след тях Хък. — Ужасни, гадни убийци!

„Не и според закона“, помислих си аз, все още вцепенен от шока. Стриктно погледнато, нито Хуфу, нито малкият Зиз бяха граждани на Общностите. Нито дори само почетни, като глейвърите или членовете на който и да е застрашен вид. Следователно това не бе точно убийство.

Но що се отнася до мен, беше достатъчно близо. Ръцете ми се свиха в юмруци и усетих, че нещо поддава, когато гърбът ми се огъна от бойни хормони. Гневът се разпалва в хууните бавно, но веднъж запален, трудно можеш да го угасиш. Споменът за онова, което изпитвах в онзи момент, ме смущава, макар мъдреците да казват, че чувствата не могат да бъдат зло, а постъпките.

Никой не каза нито дума. Известно време всички потънахме в мъката си. Урдоннол и Ур-ронн спореха какво съобщение да пратят на Уриъл.

После от нашата скръб ни откъсна заекващо изсвирване. Идваше иззад нас, откъм морето. Обърнахме се и видяхме Клещовръх, който смело се олюляваше на ръба и вдигаше прах, докато остро съскаше от трите си кракоусти и в същото време ни махаше с две лапи да се върнем.

— Гледайте-дайте-дайте! Хък, Алвин… побързайте!

По-късно Хък твърдеше, че веднага разбрала какво трябва да е видял Клещовръх. Сега, като си помисля, предполагам, че наистина е било очевидно, но тогава нямах представа какво би могло толкова да го развълнува. Когато стигнах до ръба на скалата, аз можех само удивено да се взирам надолу към онова, което беше изскочило от търбуха на Цепнатината.

Това бе нашият батискаф! Нашата красива „Ууфонска мечта“ се носеше изправена, почти спокойна под ярките слънчеви лъчи. А върху заобления й връх седеше дребна черна фигура, мокра и раздърпана от носа до опашката. Не трябваше да имаш г’кекско зрение, за да кажеш, че нашият малък нур бе също толкова удивен, че е жив, колкото и ние да го видим. До нас достигаха слаби отгласи от джавкането му.

— Но как… — започна Урдоннол.

— Разбира се! — прекъсна я Ур-ронн. — Баластът се е освободил!

Аз премигнах два пъти.

— А, баластът! Хр-рм. Да, без него „Мечтата“ ще е лека. Но нали вътре нямаше екипаж, който да го освободи, освен ако…

— Освен ако не го е направил Зиз! — довърши вместо мен Хък.

— Обяснението незадоволително е — подхвърли на галдве Урдоннол. — С осем кабела от (тежко, стремящо се надолу) метално въже, правещо по-тежко подводното устройство, в (миниатюрния) въздушен джоб в нашия съд би трябвало да е имало (решително) смазващо налягане.

— Хр-рм, мисля, че разбирам какво е станало — предположих аз, като заслоних очи с двете си ръце. — Хък, какво е онова… нещо, което заобикаля батискафа?

Нашата колесата приятелка отново се олюля на ръба, разперила две от очните си стълбчета широко настрани и протегнала третото напред за перспектива.

— Прилича на някакъв балон, Алвин. Тръба, увита около „Мечтата“ като спасителен пояс. Кръгло е… Зиз!

Това съответстваше на собственото ми предположение. Трекски пръстен, надут повече, отколкото смятахме за възможно.

Всички се обърнаха да погледнат към Тюг, майстора на смесите от Маунт Гуен. Цялостният трек потръпна и изпусна цветен облак, който миришеше на освободено напрежение.

— Предпазна мярка. „Аз“/ние я измислихме, след като се посъветвахме с нашата господарка Уриъл. Гаранция за неизвестното, непроверено качество.

Радваме се, че ние/„аз“ сме се вленирали успешно. Тези пръстени и онези долу очакват да се зарадват на неотдавнашните събития. Скоро. В ретроспекция.

— С други думи-ми — поясни Клещовръх, — стига сте зяпали като стадо слепи през деня глейвъри. Да вървим да ги върнем обратно-атно-атно!