Дейвид Брин
Звездният риф (70)

Разказът на Алвин

В момента съм взел англическия си речник и ръководството за използване, така че ще направя експеримент. За да уловя донякъде драматизма на онова, което се случи после, ще опитам разказваческото си умение в сегашно време. Знам, че се използва в много от историите от старата Земя, които съм чел, но когато е направено добре, мисля, че придава на действието усещане за непосредственост. Ето така.

Тръгвам заедно с малкия Зиз — непълния трек, на чието влениране присъствахме всички една седмица преди това, в деня, в който Гибц се превърна в Тюг и забрави всичко за звездните кораби — и той изпълзява от кошарата си до крана. Готвим се за пръв път да изпитаме батискафа. Зиз беше прекарал последната седмица в поглъщане на богата хранителна смес и бе пораснал много. И все пак представляваше съвсем ниска купчина. Никой не очаква чудеса от сила или ум от мъничкия трек, който едва стига до долните ми колене.

Зиз следва ароматомонната следа на Тюг почти до ръба на скалата, откъдето може да се погледне право надолу към Голямото бунище, напомнящо на остра кука, пронизала континента с рана толкова дълбока и широка, че нашите предци са я избрали за естествена граница на заселническия живот на Джиджо.

Извисяващата се грамада на Крайната скала хвърля дълга утринна сянка, но „Ууфонска мечта“, нашата гордост и радост, се поклаща точно зад нея и блести под слънчевите лъчи. Вместо да изпълзи нагоре по рампата до херметичния люк на кабината, Зиз се качва в малка клетка, монтирана под изпъкналия прозорец пред осемнайсет тежки баластни камъка. Когато минава покрай Тюг, Зиз и цялостният трек разменят облачета пара на език, който никой друг от Шестте не е в състояние дори само да се опита да разбере.

Клетката се затваря. Урдоннол изсъсква и групата от хууни и кхюини се захваща на работа. Първо залюляват батискафа малко по-навън и после го спускат към морето, като развиват едновременно въжетата и двойния маркуч. Макарите като барабани отекват с бавен постоянен ритъм и все пеят ли пеят…

… пампам-там-тампам-пам-пампам-там-тампам-пам-пам-пам-там…

Унася ни. Хууните по цялото плато — дори демонстрантите — са увлечени от подобния на пулс ритъм на радостен труд. Ритъм на задружна работа и пот.

Тъй като е единственият нур тук, Хуфу очевидно си мисли, че е длъжна да подскача като луда наоколо, да се катери високо по крановете, сякаш са корабни мачти, да извива гърба си и да се протяга, сякаш умблата се изпълнява специално за нея — истинска длан, която я потупва и гали щръкналата козина по главата й. Очите й хвърлят искри, докато наблюдава как нашият батискаф се спуска все по-надолу и Зиз се вижда като мъничко пипалце, висящо от телената клетка.

Хрумва ми, че Хуфу навярно смята, че малкият трек се използва за примамка закачен за ужасно голям рибарски прът! Може би е любопитна какво се опитваме да хванем.

Това на свой ред ми напомня за невероятните разкази на Клещовръх за „чудовищата“ в дълбините. Откакто сме пристигнали, нито той, нито Хък са споменали и дума за това, всеки поради свои собствени причини, предполагам. Или пък аз съм единственият, който не ги е забравил след всички вълнения напоследък.

„Ууфонска мечта“ се спуска под скалата и ние се втурваме към ръба, за да не я изпуснем от поглед. Кхюините не обичат височината и реагират, като се притискат плътно до земята, дращейки коремите си. Аз правя същото. Лягам по очи и призовавам на помощ цялата си смелост, за да припълзя напред. Хък, от друга страна, просто завърта колелата си до скалния ръб и се олюлява с щръкнали назад за равновесие тласкателни крака, после изпружва две от очните си стълбчета, докъдето могат да стигнат.

Какво момиче. Толкова за прословутата предпазливост и нервност на г’кеките. Като я наблюдавам, разбирам, че не мога да остана по-назад, затова провесвам глава през ръба и насилвам клепачите си да се отворят.

На запад океанът е огромен килим, който се простира чак до далечния хоризонт. Там, където морето покрива континенталния шелф, само на няколко кабела^[1] дълбочина, преобладават светлите цветове. Но тъмната синьо-сива ивица говори за каньон, излизащ от гигантския прорез в планетата, наречен Бунището. Тази ужасно дълбока долина минава почти право под нашата скала, после продължава още на изток и разцепва земята като пукнатина в дъските на обречен кораб. Отсрещният бряг е само на стотина хвърлея на стрела, но успоредно на Цепнатината минават редици от остри като бръснач канари и почти бездънни пропасти, които я превръщат в страшна преграда за всеки, дръзнал да престъпи закона.

За съжаление не съм учен — нямам умствените способности за това. Но дори аз мога да кажа, че назъбените скали трябва да са нови, иначе вятърът, прибоят и дъждът досега биха ги огладили. Подобно на Маунт Гуен, на това място Джиджо активно се подновява. (Откакто вдигнахме лагера си тук, усетихме два слаби труса.) Не е за чудене, че някои смятат Крайната скала за свещена.

Прибоят е мощен и навсякъде кипи пяна, но тук морето е тайнствено спокойно — гладко като огледало. Има слабо течение навън от скалата. Идеални условия за нашия експеримент… ако може да се разчита на тях. Никой преди не е изследвал Цепнатината, тъй като корабите за отпадъци никога не минават оттук.

„Ууфонска мечта“ се спуска още повече, като мухопаяк, който провлачва зад себе си двойна нишка. Вече е трудно да се каже какво разстояние остава до повърхността на морето. Очните стълбчета на Хък са раздалечени максимално в опит да увеличи усещането си за перспектива.

— Добре, ето сега — мърмори тя, — във водата… сега!

Затаявам дъх, но нищо не се случва. Големите макари продължават да развиват кабела и маркуча. Батискафът се смалява.

— Сега! — повтаря Хък.

Изтича още една дура и „Ууфойска мечта“ все още е суха.

— Сигурно разстоянието до долу е много голямо-лямо — заеква Клещовръх.

— Можеш пак да го повториш — с нервно пристъпване от крак на крак прибавя Ур-ронн.

— Но моля те, недей — раздразнително изръмжава Хък. После преминава на галшест. — Действителността се слива с очакванията, когато…

Това й помага — плясък прекъсва проницателната мисъл, която се готви да сподели. Песента на големите барабани забавя темпото си и става по-дълбока, докато гледам към огромната неподвижност, в която изчезва „Мечтата“.

… пампам-там-тампам-пам-пампам-там-тампам…

Сякаш умблира най-големият хуун на света. Хуун, на когото никога не му се налага да си почива или да си поема дъх. С помощта на тази умбла големият кран би могъл да спечели титлата „почетен капитан на Юга“, ако някога се стигне до гласуване.

Хусру е чак на върха на спускателния кран, извила гръб от удоволствие. Междувременно, някой брои:

— Един кабел и четирийсет…

— Един кабел и шейсет…

— Един кабел и осемдесет…

— Два кабела!

— Два кабела и двайсет…

Това ми напомня историите на Марк Твен за речните лоцмани по романтичната Мисисипи, особено един епизод с едър чернокож човек на носа на „Делта Принсис“, който държал тежест, завързана за въже, и предупреждавал за плитчини в коварна мъгла, спасявайки живота на всички на борда.

Аз съм океански хуун. Народът ми управлява платноходи, а не някакви си лодки. И все пак, това бяха сред любимите истории на баща ми. Също и на Хък, когато беше малко сираче, щапукащо наоколо с тласкателните си крака, зяпнало в почуда с четирите си очи, докато татко разказваше истории, развиващи се на вълконски свят, който никога не бе познавал задушаващата галактянска мъдрост. Свят, на който невежеството не е било точно признак за благородство, но е имало една добродетел — давало е шанс да гледаш, да се учиш и да вършиш неща, които никой друг преди теб не е виждал, научавал или правил.

Човеците правели това на Земята.

А сега ние го правим тук!

Преди дори да се усетя, аз сядам на свитите си бедра, отмятам назад главата си и запявам умбла на радост. Могъщи, отекващи звуци. Те се понасят по платото, погалват тътнещото оборудване и отлитат над назъбените скали на Великата цепнатина.

И доколкото знам, още се носят там.

Слънцето огрява спокойните води, дълбоки поне двайсет кабела. Ние си представяме „Ууфонска мечта“, която потъва все по-надолу, първо през облаци от мехурчета, после в мълчание, когато светлината отгоре става все по-слаба и накрая съвсем изчезва.

— Шест кабела и шейсет…

— Шест кабела и осемдесет…

— Седем кабела!

Когато се спуснем долу, ние ще включим прожекторите и с помощта на киселинния акумулатор ще пратим искри по маркуча, за да съобщим на онези горе, че всичко е наред. Но Зиз няма прожектори, нито пък какъвто и да е друг начин за сигнализиране. Малката купчина е съвсем сама — макар да предполагам, че никой трек никога не се чувства съвсем сам. Не и след като пръстените му могат безкрайно да спорят помежду си.

— Осем кабела!

Някой донася кана вино за мен и малко топла кръв от симла за Ур-ронн. Хък отпива с дълга извита сламка лют галук-аде, докато Клещовръх напръсква гърба си със солена вода.

— Девет кабела!

Този експеримент трябва да стигне само до десет кабела, затова започват бавно да усилват натиска върху спирачката. Скоро обръщат посоката на въртене на макарата, за да върнат „Ууфонска мечта“ в света на въздуха и светлината.

И тогава се случва — внезапно вибриране като от скъсана струна на виолус, силно като гръм.

— Отпуснете спирачката! — вика началникът на работниците.

Един от тях се хвърля към лоста… прекалено късно. Яростни гърчове разтърсват крана, както когато нещо голямо се улови на рибарски прът и се опитва да се откъсне. Само че това дърпане е ужасно и непреодолимо.

Всички зяпваме или вуртваме при вида на Хуфу, малка черна фигура, вкопчила се в най-далечната греда, докато кранът се люлее насам-натам.

Първо се изхлузва едната й лапа, после и втората. Тя изпищява.

Малкият нур излита с въртене във въздуха и пада на съвсем малко разстояние от циклона, който се пени около маркучите. Зяпнали с безпомощен ужас, ние виждаме как нашият талисман потъва в бездната, която вече е погълнала Зиз, „Ууфонска мечта“ и всички надежди и усилия на две дълги години.