Г. Тение
Мистериите на Венеция (103) (или Омраза и любов)

60. Майка и син

Когато след празника Марино и жена му се прибраха в своя разкошен палат до Големия канал, първият въпрос на Анунциата бе за нейното дете.

Какъв ужасен удар бе за нежното сърце на майката, когато узна страшната действителност — мистерията, която покриваше изчезването на нейното малко дете. Само тия, които са били майки и са загубили, детето си, могат да разберат скръбта й.

Тая ужасна новина хвърли сянка върху щастието им.

Марино също се измъчваше от изчезването на неговото малко момченце и с неописуемо вълнение разказа на жена си това, което знаеше за своето нещастие.

Анунциата остана дълго време покрусена. Този нов удар, който я порази така ужасно, я караше непрестанно да страда. Нейното дете, нейното скъпо момченце, плът от плътта й, бе изчезнало. Тя нямаше да го види вече никога, нямаше да чуе сладкия му гласец. Малките розови ръчички вече нямаше да я милват. Струваше й се, че ще загуби ума си.

За да не отегчава повече своя съпруг, тя се помъчи да потули скръбта си с цената на големи усилия. Бледа усмивка озари красивото й лице, когато Марино й съобщи за посещението на двете монахини, другарките й от лошите й дни.

Тя бе разказала на своя съпруг всичко, което беше преживяла и как двете малки монахини я бяха спасили от сигурна смърт.

Марино, от своя страна, й разказа, как бе намерил следата й и как бе узнал за връщането й във Венеция. Той бе проследил следите на трите монахини до Термоли, там верният Горо бе узнал за тяхното тръгване за Венеция с кораба на Антонио Нардо.

Бяха пристигнали с един ден по-късно!

Анунциата се хвърли в прегръдките на двете верни другарки и им разказа ужасното си нещастие.

Двете монахини се опитаха да я успокоят.

— Бог ще се смили над вас. Той ще ви даде един друг малък ангел, който ще ви утеши за загубата на първия. Смелост, скъпа Анунциата! Ето, вие сте при мъжа си и цял живот е пред вас.

— Ще ви бъда вечно признателна, че сте запазили моята скъпа Анунциата — каза Марино на монахините. — Ще направя всичко възможно, за да се отблагодаря.

— Вие няма да ни напуснете, нали? — попита Анунциата. — Вие ще останете при нас, в палата.

— Приемаме на драго сърце да останем още няколко дни, — каза сестра Агнес с ясен глас, — нали, сестро Сесил? Но ние не можем да останем вечно; нашето място е в манастир. Ще отидем в един такъв до Падуа, където ще водим спокоен живот.

— Ще идвате да ни посещавате от време на време — заключи сестра Сесил. — Това ще бъде голямо удоволствие за нас.

Два дни по-късно двете монахини се сбогуваха със своята приятелка и съпруга й.

Братът на сестра Сесил не бе забравен от Маринели. Придружен от Анунциата, той отиде при рибаря, който се готвеше да тръгва за Термоли.

Марино му благодари сърдечно за оказаната помощ на Анунциата. Въпреки протестите си, добрият рибар бе принуден да приеме една пълна касичка с пари, с която, както му каза граф Санта Рока, можеше да си построи една къща, където от време на време щеше да го посещава с жена си.

Моряците, стари морски вълци, получиха по една златна монета. Те благодариха със сълзи на очи на графа. Това злато щеше да внесе малко щастие в колибите им, където жените и децата страдаха от глад и студ.

* * *

Две години изминаха, две щастливи години, помрачени само от мисълта за изчезналото им дете.

Но всеки оплакваше сам детето и не изразяваше скръбта си пред другия.

Марино и Анунциата бяха свикнали още от първите дни да правят вечер разходка с гондолата. Лодката се плъзгаше тихо по водите, водена от верния Горо.

Отиваха ту на остров Сан Николо, ту в Гвидека, а понякога и в Термоли при добрия Антонио Нардо.

Нежно притиснати един до друг, двамата съпрузи вдишваха прекрасния вечерен въздух.

Това бе една лятна вечер. Слънцето като голямо огнено кълбо багреше в червено хоризонта и падаше бавно към морето.

Марино и Анунциата слязоха по мраморните стъпала на палата Фарсети; гондолата им ги очакваше на кея, за да ги отведе към арсенала, Марино бе изказал желание да посети.

Големи подобрения бяха направени в галерите и граф Санта Рока обичаше да вижда гордите кораби, цялата си военна флота, която бе предложил на Венеция, своето отечество, при завръщането си.

Тонино и Зани, двамата верни рибари от Сан Николо, не бяха се отделили от любимия си господар и бяха останали на негова служба. Те се грижеха за гондолата му и помагаха на Горо да я управлява.

Гондолата скоро влезе в арсенала. Тя бе преминала вече край колибите на войниците, когато една жена излезе от една от колибите, плачейки с горещи сълзи.

Тя викаше:

— Той умира! Моят Санцио умира! Няма ли кой да го спаси?

Анунциата чу тоя вик и почувствува, че сърцето й трепна за бедния Санцио.

Анунциата скочи леко на брега и се отправи към плачещата майка.

— Какво е на детето ви, бедна жено? — попита тя.

— О, голямо нещастие се случи, сеньора. Един скорпион ухапа моя Санцио за ръката! Бедното дете е загубено.

— Отведете ме бързо при него! — каза Анунциата. — Зная едно сигурно средство против ухапванията на скорпиона.

— О, Света Богородица да бъде благословена! — извика старата жена. — Тя ви е изпратила, благородна сеньора. Елате!

Анунциата последва жената, която изсушаваше сълзите си, бързайки, колкото слабите й крака позволяваха.

В един ъгъл на ниската стая бе поставено малко детско легло. Стаята бе бедна, но много чиста.

Санцио бе поставен върху леглото. Малката му детска ръка бе изцяло зачервена.

Той бе обхванат от треска. Анунциата не можа да види лицето му, което бе затулено от покривката. Впрочем, тя не се заинтересува толкава от детето, а само от ранената му ръка.

Джироламо, мъжът на старата жена, слагаше студени компреси върху ръчицата на детето, за да намали страданията му, които го караха да охка.

— Бързо направете силен чай! — каза Анунциата. — С листа ще наложим раната, а питието ще утоли жаждата и ще намали треската на бедното дете.

Марино Маринели и Горо също бяха дошли да узнаят, какво става.

Когато горещите листа бяха донесени от старата жена, Анунциата ги наслага върху ръката на бебето.

В този момент, почувствайки едно облекчение, малкият Санцио се обърна; малкото му лице бе в пълна светлина.

Анунциата го забеляза и сърцето й трепна.

Тя погледна стария войник, после жената и произнесе:

— Боже мой! Каква прилика!… Вие сте стари, добри хора! Това дете ваш син ли е? Джероламо погледна чужденката, но не отговори на въпроса.

Анунциата отиде до вратата на колибата, където Марино и Горо я очакваха и, повличайки своя мъж към леглото на Санцио, го попита:

— Виж Марино, не намираш ли някаква прилика в това дете?

Марино погледна малкото дете. Колебаеше се.

— Може би — каза той. — Ти намираш, че прилича на мен, нали? Моля те не си въобразявай. Тая прилика може би е измамна!

Анунциата коленичи до бебето и го разгледа внимателно.

То бе едно дете на около три години. Приличаше много на Марино и имаше неговия поглед. Колкото повече го гледаше, толкова повече й се струваше, че това е загубеното й дете. То също трябваше да бъде на три години.

Отровата на скорпиона бе изсмукана. Детето почна да дреме. Оттокът на ръката започна да намалява. Опасността бе отстранена.

Когато Санцио заспа, Анунциата се върна при двамата старци и погледна недоверчиво.

— Ще ви задам един важен въпрос — каза тя на старата жена, която бе побледнява. — Обещавате ли да ми кажете истината?

Джироламо и Бенета се спогледаха. Те не познаваха тия чужденци.

Може би искаха да им отнемат техния малък Санцио, когото толкова обичаха.

Най-сетне Бенета се реши да отговори:

— Кажете, сеньора. Обещаваме да ви кажем цялата истина.

— Кажете ми това дете ваше ли е или на някои ваши роднини?

Бенета погледна мъжа си, после, навеждайки тъжно очи, каза:

— Това дете, което ние обичаме като наше, е едно изоставено дете, което прибрахме и възпитахме.

Сърцето на Анунциата спря да бие. Тя побледня, залюля се и щеше да падне, ако Марино не бе се спуснал да я задържи.

— Как? Къде го намерихте? — попита граф Санта Рока, внезапно заинтересуван.

— Аз го спасих от смърт — отговори Джероламо. — Един от моите млади другари щеше да го убие, когато аз го хванах и го загърнах в дрехите си. Това беше преди две години, на Санта Рока.

— Небе! — извика Анунциата, станала смъртнобледа.

— О, какво ви е, сеньора? — попита Бенета обезпокоена.

— Вие страдате, благородна сеньора.

— Но това дете е нашето, Марино! То е нашето дете, нашият син!

Старият войник разгледа Марино.

— Вашето дете ли? — запита Бенета, незнаейки какво да каже, парализирана от вълнението, което я бе обладало.

— Аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока! — каза Марино. — Това е моето дете, което вие сте прибрали през време на обсадата на острова. Аз отсъствах и бебето бе поверено на една слугиня, която била убита при сражението.

— Това е истина, вие сте Марино Маринели! — каза старият войник. — Познах ви сега.

— О, боже — изхлипа старата Бенета. — Вие ще ни вземете нашия скъп Санцио, нашето съкровище, което считаме от две години за наш син!

Анунциата отърча до леглото на детето и коленичейки до него, го загледа с любов.

Джироламо не каза нищо, но бронзовото му лице бе станало бледо и очите му бяха се насълзили.

— Не, добри хора — каза Марино, покъртен от тази скръб.

— Вие не ще напуснете своя Санцио, вие не ще бъдете отделени от детето, което толкова обичате и което сте отгледали! Ако приемете, вие ЩЕ дойдете да живеете в палата при него. Вие сте вече стари и ви трябва почивка. Приемате ли предложението ми?

Двамата старци се спогледаха. Бенета плачеше.

— Приемаме на драго сърце — каза най сетне Джироламо с твърд глас. — Не можем да живеем без нашия скъп Санцио.

Анунциата бе притеглила къдрокосата глава на малкия ангел към сърцето си и нежно целувайки го, му шепнеше:

— Мой мили Санцио! Намерих те най-сетне! О, сега съм щастлива, напълно щастлива.

Марино, трогнат до сълзи, гледаше покъртителната картина. Що се отнася до Горо, той се бе усмихнал и бе отворил широко устата си, откривайки блестящите си бели зъби.

* * *

Няколко години бяха изминали, откакто граф и графиня Санта Рока бяха намерили детето си. Да посетим за последен път палата Фарсети, за да видим промените, които бяха станали в това време! До голямата входна врата старият интендант на палата, добрият Джироламо, бившият войник от арсенала, бъбреше спокойно с Горо. Техните лица изразяваха доволство.

Но коя е тази старица, която слиза бавно по стълбата? Но това е Бенета, госпожа интендантката на палата Фарсети.

Едно момченце на седем години тича към нея да я поздрави. То се хвърля на врата й и се смее под целувките на добрата стара жена.

Санцио обещаваше да стане пълен портрет на баща си, както фактически, така и морален.

— Бързо Горо, дай писмата да ги занеса на татко! Санцио е, който носи всяка сутрин писмата в бюрото на баща си.

Днес е пристигнало едно голямо писмо с черни краища. Това писмо учуди детето и лицето ми изразяваше недоумение, когато го подаваше на баща си.

Анунциата, която бе там, също се обезпокои от траурното писмо.

След като го прочете, Марино го подаде на жена си:

— То е съобщение за смъртта на Мадлена Боргез, племенницата на папата, която бог е прибрал след дълго и мъчително боледуване.

— Бог да се смили над душата й! — въздъхна Анунциата. — Нека прости греховете й, както ние й прощаваме всичкото зло, което ни е причинила.

Марино, трогнат, целуна жена си, без да каже нито дума.

След закуската те слязоха в градината заедно с детето.

Анунциата изглеждаше тъжна, но един поглед на нейния скъп съпруг я накара да се усмихне. Притискайки се нежно към него, тя произнесе, гледайки къдравата глава на детето си:

— Нека небето да бъде благословено, о, Марино, за всичкото щастие, което ни даде.