Г. Тение
Мистериите на Венеция (48) (или Омраза и любов)

5. Мистериозният чужденец

При вида на привидението дожът бе припаднал в големия салон на летния си палат.

Ако привидението, което се бе явило на Луиджи, бе Маринели в плът и кости, омразният дож би загинал безвъзвратно. Достатъчно бе на Марино да забоде сабята си в гърдите на мизерника, за да го премахне завинаги…

Но часът за отмъщението не бе още ударил… или незаконнороденият се срамуваше да убие припадналия, безпомощен дож, който случайно бе попаднал под властта му.

След няколко минути Луиджи Гримани дойде на себе си. Той се изправи и хвърли около себе си в тъмнината неспокоен поглед. Малко по малко си припомни това, което се бе случило.

Той скочи и изтегли сабята си с бяс, като че ли имаше нужда да се защищава…

— Видение ли си ти, предизвикано от някой магьосник! — извика той с висок глас, чието ехо зловещо прозвуча, — или си истинския незаконнороден от когото се уплаших? Отговори ми, ако живееш; погледни ме в лицето, Марино Маринели, и да се бием с равни оръжия.

Луиджи се ослуша. Никой не се помръдна в тъмния, салон.

— Искам да се уверя — промърмори той.

Дожът взе една от свещите, които бе изтървал на пода, изтърча в кабинета, за да я запали и се върна след няколко секунди. Той премина през салона с големи крачки, държейки в едната си ръка свещника, а в другата — сабята.

Извънредната бледност на лицето му, разрошената му червена брада, мълниеносните и безпокойни погледи му придаваха зловещ вид.

Големият салон бе празен; не намери никаква следа от човешко същество.

Той излезе навън, клатушкайки се като пиян; премина през пустите коридори на палата. Насочваше свещника навсякъде, за да разгледа всеки ъгъл.

Всичко бе напразно! Стори му се, че се е измамил от някакъв лъжлив образ.

Громко се разсмя.

— Ти си луд, Луиджи! — си каза той. — Страхуваш се от духове! Незаконнороденият е мъртъв отдавна. Марино Маринели, предмет на твоята омраза, е загинал от ръката на палача на Тулон…, а ти го търсиш в твоя палат? Ти си измамен от един мираж на твоето въображение! Незаконнороденият не може да се върне. Мъртвите не възкръсват. Ако бях сигурен, че този палат е обитаван от неспокойната душа на този проклет Марино, бих го подпалил от четирите страни! Не, това бе един лъжлив образ, но ужасен образ!

Дожът духна пламъка на свещта, остави свещника в палата и се отдалечи много бързо, тъй като, въпреки смеховете и силните си думи, не се чувствуваше сигурен в това голямо тъмно и пусто жилище.

Той затвори вратата, постави сабята си в ножницата и се завърна намръщен към гондолата, където шамбеланът го очакваше.

Когато на следната сутрин дожесата разпита своя съпруг, какво се бе случило през фамозната нощ, Луиджи не посмя да й каже вярно това, което бе видял, понеже го бе срам за неговото безумие. Ограничи се да разкаже с надменна усмивка, че бе изпълнил желанието на Катерина и че хороскопът за предсказанието беше осъществен, без да му причини никакви мъчнотии.

Обаче дожесата разбра от неговия разказ, че всичко не бе преминало така както казваше той.

Много седмици бяха изминали от тоя ден. Карнавалът, така нетърпеливо очакван, настъпи най-сетне. Блясъкът и удоволствията на големия празник привличаха много любители на приятни приключения. От всички страни на Европа пристигаха богати чужденци, които идеха да вземат участие в прочутите веселия. Тогава във Венеция се събраха хиляди чужденци. Те имаха право също да се маскират и много комични авантюри се създаваха от запознанствата на тия чужденци с маски от града.

Никаква власт нямаше право по това време на годината да се информира за имената и намеренията на чужденците. Никой нямаше право да се оплаква от шегите, казани му под прикритието на маските. През дни на радост и удоволствия съдилищата и полицията бездействуваха. Страшната инквизиция изглеждаше, че не съществува.

Маскарадните празненства траеха във Венеция няколко седмици, докато в Рим той завършваше след няколко дни. Продължителността на празненствата във Венеция имаше държавни причини. Тайният съд, който изглеждаше, че си почива в този момент, решаваше тогава една мистериозна дейност, за която народът нямаше ни най-малкото съмнение.

Карнавалът даваше на Съвета на тримата да изучи духа на тълпата и да я управлява.

И венецианците, жадни за удоволствия, се отдаваха на предложените им веселия с всичката буйност на един народ, който се освобождаваше от своето иго. Скоро те се зашеметяваха от тази неограничена свобода и забравяха игото, което ги гнетеше.

Всички се маскираха, без разлика на възраст и положение.

В навечерието на карнавала негърът се яви в преддверието на дожесата и помоли една от придворните Дами да го въведе при господарката си.

Катерина разглеждаше хубавите тоалети, които щяха да подчертаят нейната красота на празничните тържества, и бе сама в апартамента си. Тя заповяда да заведат негъра при нея.

Горо влезе в салона, където разкошните облекла, бродирани със злато, още лежаха по канапетата, и се поклони пред дожесата с раболепие, като едновременно хвърли поглед към маската, която трябваше да скрие от тълпата лицето на владетелката.

— Извинете, милостива господарке — каза той, — карнавалът е почти започнал. Негърът е дошъл да се постави пол заповедите на Нейно Величество. Вече разкошните й дрехи са готови? Какъв лукс! Но защо са тия златни ивици? Всичко това напомня за студенина и смърт.

— По каква работа ме търсиш, негре? — попита дожесата.

— Горо не иде по някаква частна работа, Величество — отговори той. — Негърът е дошъл просто да запита Нейно Величество дали тя няма да му повери някаква мисия?

— Беше ли на площада Сан Марко? — го попита тя внезапно.

— Негърът се намира ту тук ту там, Величество, и главно там, където Нейно Величество го желае!

— А каква маска ще носиш?

— Горо е вече намислил — отговори той, — че най-добре и най-евтино ще се маскира като просяк. Като си прибавя една сива брада и една бяла маска. Горо ще бъде доволен.

— Стой през празника от време на време близо до мене! — каза дожесата. — Днес нямам какво да ти поръчам, но може би ще имам нужда от тебе през карнавала.

— Негърът не се съмнява в това, милостива господарке — отговори Горо, усмихващ се.

— Защо мислиш така? — запита владетелката.

Горо се приближи близо до нея.

— Пристигнали са много чужденци във Венеция — каза той, — много чужденци!

— Носиш ли ми някое известие? — каза дожесата, заинтересувана от думите на негъра.

— Нека Нейно Величество първо отговори на един въпрос на негъра — каза той. — В летния палат Негово Величество дожът срещнал ли е някоя пречка по пътя.

— Не зная. Не можах нищо да узная — отговори дожесата.

— Трябва да се е случило нещо на дожа.

— Знаеш ли това, което се е случило? — попита дожесата с любопитство.

— Горо не знае нищо, Величество — отговори негърът.

— Достатъчно! — каза дожесата. — Ти ми говориш сигурно за възможността…

Очите на Горо внезапно блеснаха с жив пламък.

— Какво означава тази внезапна промяна? — попита Катерина, изненадана и разгневена едновременно…

— Доверие, доверие… — каза негърът.

— Нали дадох клетва пред светия кръст? — отговори дожесата.

— Какво ще се случи на тоя, който наруши… подобна клетва, Величество? — запита негърът. После продължи: — Горо е само един беден езичник. Той не познава какъв е моралът на християните, но вярва, че едно клетвено обещание трябва да бъде удържано. Нека Нейно Величество не се сърди. Горо няма желание да я обиди. Нека тя обясни на негъра какво ще се случи на тоя, който наруши своята клетва!

— Той ще претърпи двойно наказание — отговори дожесата, — и на земята, и на небето!

— Наказание и на небето ли? — каза Горо учуден. — Това е несигурно и далечно. Има време да изкупи греха си на земята с молитви! Може ли да бъде наказан също тоя, който е нарушил клетвата, която го свързва с един неприятел на законите?

Дожесата хвърли към негъра един презрителен поглед.

— Разбирам те каза тя с въздишка. — Но как, ако заповядам внезапно да окупират всички врати и канали…

— Този, за когото негърът говори, не ще падне в ръцете на Нейно Величество!

— Ще се появи ли той на карнавала?

— Възможно е — започна негърът, усмихвайки се, — ако иска да дойде и говори на Нейно Величество, да вземе участие в карнавала!

— А защо мислиш, че мога да го предам? Негърът сви рамене.

— Горо не може да каже точно. Нейно Величество е жена. Негърът не ще се осмели да говори за капризи, но може би Нейно Величество ще си промени чувствата… Не се знае!

— Ти знаеш едно нещо — подзе тя, — че обичам Марино Маринели! А сега, кажи ми, една жена предава ли този, когото обича? Как се осмеляваш да говориш за недоверие?

— Милост, Величество — въздъхна негърът. — Горо се е натоварил доброволно с една тайна мисия. Нейно Величество знае, че Горо изпълнява вярно и точно поръчките, които му доверят. Ако Нейно Величество изрази желание, Марино Маринели сам ще й говори за своята любов на карнавала! Тя ще може да се убеди в цялата сила и искреността на тази любов и ще помисли за опасностите, които преследват Маринели, срещащ се е нея в съседство със своите смъртни неприятели.

— Вярно, това е голяма смелост — каза дожесата. — Някое непредвидено обстоятелство, някой разговор, някое предателство могат да го предадат в ръцете на инквизицията и тогава той ще бъде безвъзвратно загубен. Необяснимо е как в Тулон той е можал да избегне от почти сигурна смърт. Трябва да призная, че през последните дни съм обзета от съмнение относно истинността на твоите думи. Започвам да те смятам за един лъжец, един изкусен търсач на награди.

— Величество — отговори негърът със спокойствие, — Горо предпочита да пострада несправедливо, отколкото да го заподозрат. Той е дал доказателство на Нейно Величество. Той не я лъже. Марино Маринели е жив и ще се появи на карнавала, за да говори с Нейно Величество. Нека тя се довери на негъра и уговори с него един знак, по който Марино Маринели ще я познае.

— Един отличителен знак! — извика дожесата. — Да, аз ще му покажа такъв! Горя от нетърпение да узная истината.

При тия думи тя се отправи към канапето, където бе поставен един великолепен маскараден тоалет, украсен с червен ешарп, към който бе пришита една розетка, също червена. Тя откъсна последната и я подаде на негъра.

— Ще позная Марино Маринели по тази розетка — му каза тя, — а той ще ме познае по моя ешарп.

— Благодаря, Величество — каза Горо.

— Кажи му — подзе тя, — че никаква опасност не го заплашва, че ще бдя за неговата сигурност. Трябва непременно да му говоря, защото съм вече отчаяна.

— Негърът се е скарал с великия капитан — каза Горо, — без да е виновен. Сеньорът обвинява Горо, че е бил в Рим и е оставил да избяга Анунциата. Нейно Величество знае добре каква е била истинската роля на Горо. Тя скоро ще узнае по-добре неговата искреност. Весел карнавал, господарке! Негърът ви пожелава весел карнавал. Той се надява, че ще заслужи вашата признателност и ще очаква да види благородната дама да се разхожда под ръка с кавалер чужденец.

Горо направи един поклон пред дожесата и изчезна без шум. Владетелката остана сама в средата на салона с блуждаещ поглед.

Тя размишляваше за своите безпокойства и за своите надежди и ако някой бе проникнал в апартамента, би могъл да чуе следния монолог.

— Не, той не може да лъже! Един вътрешен глас ми казва, че Марино е жив и че отново ще го видя! Буйна страст ме обзема. Трябва да го видя или мъртъв или пред краката ми! Тогава моят страх ще изчезне, ще вкуся от щастието да бъда обичана от него!

После тя направи едно отбранително движение, една ужасна мисъл изпъкна в духа й…

— Какво правя аз? — си каза тя. — Ако идва да ме измами… Този негър е един демон. Той е по-ловък от Катерина Зиани. Той я разиграва! Давайки му тази розетка, поставям съдбата си в ръцете му… Той може да ме погуби, да ме опозори, ако разкрие с каква цел съм му дала този знак! Проклета да бъде моята необяснима привързаност!

После една нова мисъл я обзе. Една триумфална усмивка озари нейното лице, бледо като мрамор.

— Какво напразно безпокойство! — въздъхна тя. — Аз още държа бъдещето си в моята ръка. Още съм господарка на всичко! Ако негърът е един предател и желае да си послужи с розетката, за да ме погуби, той забравя, че в такъв случай дожесата може да му даде този знак, да погуби незаконнородения. Тогава ще се изтъкне нейният патриотизъм и Съветът на тримата ще й поднесе своите комплименти! Работата е двойствена…, но надявам се, че тя ще се развие без пречки нито за Марино, нито за мене и ще бъде благоприятна за нашето общо щастие.

* * *

Празненствата вече бяха започнали.

Като свещен обичай на всеки карнавал голямата галера, символ на града, се появяваше всред Каля Мерченя, блестящо обкичена и с нейния екипаж, който я правеше подобна на един венециански кораб. Тя бе следвана от цял кортеж от рибари, моряци и гондолиери, празнично облечени. Те я придружаваха до средата на площада Сан Марко.

В този момент гондолата биваше декорирана с разновидни фенерчета и служеше обикновено като сигнал за часа, в който дожът, сенаторът и свещениците идеха да се размесят с веселата тълпа и по стар обичай да вземат участие в карнавала.

Близо до разкошно осветената галера можеше да се забележи един кръстоносец. Една маска „Панталон“ стоеше близо до него.

Маската на кръстоносеца бе богата и великолепна. Шапката му бе украсена с бели пера, които падаха върху раменете му.

Върху дългата му мантия от бяла коприна можеше да се видят, пришити с червен сатен, един кръст и една шестолъчна звезда.

— Последвай ме — каза внезапно кръстоносецът на „панталона“. — Ще ти говоря. Да пресечем площада и да отидем до палата. Там ще бъдем по-сигурни, отколкото тук!

„Панталонът“, който носеше една смешна и мизерна маска, направи утвърдителен знак с глава и последва с малки крачки величествения кръстоносец.

Никой не ги забеляза в маскираната тълпа. Само едно синьо домино, което бе дошло откъм Пиацета, изглеждаше, че бе обърнало внимание на двамата мъже.

Беше ли привлечено от разкошните диаманти, които блестяха по костюма на богатия сеньор? Беше ли разпознал в чудната двойка познати лица? Никой не можеше да каже.

Доминото носеше мантия от синя коприна, бродирана с малки сребърни звезди, която стигаше до краката му. Хубава маска от синьо кадифе бе поставена на лицето му. На главата си имаше барета, украсена с красиво черно перо.

— Знаеш ли какво е заявила старата Луала? — попита с нисък глас кръстоносецът „панталона“.

— Горо не го е чул — отговори запитаният, — но знае, че тя е отговаряла с мълчание на всички въпроси! Старата просякиня е добра и не се оставя да я заплашват.

— Не зная — каза кръстоносецът — дали си й говорил след оная нощ, когато ти пристигна навреме в онзи хан в Рим, за да спасиш двете бегълки.

— Нека сеньорът остави Горо да му обясни — отговори „панталонът“, движейки се заедно с кръстоносеца покрай мраморните колони на дожовия палат. — Когато Горо стреля върху Франциско, дойде кръчмарят и заговори на Горо с такъв заплашителен тон, че Горо трябваше да му обясни своите намерения…

— И той искал да те предаде на полицаите на папата? — попита кръстоносецът.

— Да, сеньор — отговори „панталонът“. — Другият убиец избяга колкото му държат краката щом чу гърмежа. Старата просякиня и Анунциата слязоха да намерят Горо. В този момент започна да се разсъмва. Горо още спореше с кръчмаря, когато Луала каза на Горо, че нека да избяга в града с Анунциата и да се постави под покровителството на сеньора.

— Аз тъкмо тази нощ бях напуснал Рим — отговори кръстоносецът. — Работата ме викаше в Санта Рока.

— Това бе едно нещастие, сеньор. Горо разкри на старата своя план, но Анунциата настоя и Горо трябваше да отстъпи на нейното желание. Горо им даде съвет да заобиколят малко. И те тръгнаха за града. Само че Луала с искала да мине по по-прекия път и е паднала в ръцете на Антонио.

— А ти какво правеше по това време — попита кръстоносецът.

— Горо още разговаряше с господаря на хана. Ханджията искаше да го предаде на полицията. Най-сетне той остави Горо да тръгне, след като Горо му даде всичкото злато, което имаше у себе си! Горо тръгна към града по заобиколния път, както двете бегълки. Той се надяваше да намери сеньор, както старата просякиня и сеньоритата!

— И. ти не си срещнал нито една от тях? — каза кръстоносецът учуден.

— Никоя, сеньор! — отговори „панталонът“.

— И кое те кара да вярваш, че само Луала е паднала в ръцете на Антонио, а Анунциата е останала в Рим?

— Понеже, при връщането си в хана — отговори „панталонът“ — Горо е чул да се говори, че храбрият чужденец е намерил старата просякиня! Освен това, Горо узна тук, в палата, че Антонио е предал само Луала. Дожесата също каза това на Горо! Сеньор знае, че Горо е спечелил нейното доверие.

— И ти не си намерил никаква следа от Анунциата? — попита кръстоносецът.

— Горо претърсва Рим без почивка цели три дни. Той не намери никаква следа, по която да открие сеньоритата!

— Ти мислиш, че тя знае, че съм живял в палата Боргез? — попита кръстоносецът с тих глас.

— Сеньоритата каза името на този палат! — отговори „панталонът“.

— Тихо! — пошушна кръстоносецът. — Не забелязваш ли това синьо домино, което ни следи и изглежда, че подслушва нашия разговор?

— Горо не познава, сеньор. Обаче, в неговите жестове и в походката му, Горо мисли да е познал, че тази широка копринена мантия крие една сеньора.

— В такъв случай не го изгубвай от погледа си! — каза кръстоносецът.

— Пст! Сеньоре — каза внезапно „панталонът“ със снишен глас и застана неподвижен до мраморната колона. — Сеньор вижда ли оная благородна дама с кадифената роба с великолепен шлейф?

— Тя носи червен ешарп! — извика кръстоносецът с глас, който искаше да сдържи.

— Сеньор държи ли розичката? — попита „панталонът“.

— Тя е в джоба на мантията ми!

— Ето, ако онова домино с морскосин цвят, което се приближава до друго едно, черно от главата до петите, което излиза от палата, види, че сеньорът носи една розетка със същия цвят като този ешарп, това може да причини неприятности на сеньора.

— Ти мислиш, че това морскосиньо домино крие самия дож?

— Горо си обзалага главата.

— А кой е черното домино, което върви покрай него?

— Никой друг — отговори Горо — освен великия капитан!

— Ако той те познае? — попита юнакът с безпокойство.

— Горо мисли, сеньор, че красивата дама и черното домино търсят Горо! О, негърът има доста работа тук, във Венеция! Те не престават да гледат към стария просяк с червената мантия.

— Още един въпрос, преди да си тръгнеш! — каза кръстоносецът. — Дали старата Луала е хвърлена вече в канала Орфано?

— Не, сеньор. Тя лежи още горе, в оловните стаи. Ах, нещастницата! — извика Маринели, не можейки да сдържи болката си. — Тя е загубена. Ще умре бавно, в ужасни мъки.

— Горо е ловък — отговори негърът. — Той ще се постарае да използува безредието, което цари през време на карнавала, за да се вмъкне някоя нощ в нейния затвор и да я освободи!

Негърът не за пръв път бе предприемал такива смели работи. Обаче Маринели се побоя за неговата безопасност и се опита да го спре.

— Пази се — каза той на Горо. — Мисли, че се хвърляш със затворени очи пред смъртта, че успехът на нашата кауза рискува да бъде компрометиран.

— Нека сеньор не се страхува — каза робът със спокойствие. — Негърът е гъвкав като змиорка. Той ще се изплъзне от ръцете на неприятелите си и ще изиграе всичките им хитрини.

При тия думи Горо се изправи гордо и добави, като че ли искаше да припомни на Марино неговото достойнство.

— Кой може да откаже на негъра достъпа в палата на дожовете? Не е ли той довереник на дожесата?

Внезапно спря и хвърли бегъл поглед зад себе си.

— Сеньорът има право — подзе той, — синьото домино броди наоколо като някой вълк край стадото! Негърът ще смени своя костюм „панталон“ със стария си просяшки костюм. Той ще разгледа мистериозното копринено домино, ще заговори с него и ще уведоми сеньор за това, което може да узнае!

Когато „панталонът“ се отдалечи, кръстоносецът го проследи с очи, но без усмивка зад черната маска.

— Негърът е най-верният и най-ловкият слуга, който е съществувал на земята! — промърмори той.

После се опита да се приближи до благородната дама с величествения шлейф от кадифе, която слизаше в този момент по стъпалата на палата, придружена от една маскирана почетна дама.

В това време мистериозното синьо домино се бе размесило всред тълпата, която се трупаше пред палата на дожовете, когато „панталонът“, който по своята маска не се различаваше от стотина други дегизирани венецианци, го заговори.

— Хитрият „панталон“ е познал хубавата маска! — каза той, като му хвана ръката, на която бе поставена една красиво изработена ръкавица, чийто цвят бе в голям контраст с нежността и елегантността на пръстите.

— Как? Какво нахалство! — отвърна синьото домино и се отвърна гордо.

— Маската е една сеньора! — каза Горо.

— А ти — прекъсна го дамата, — не си ли „панталонът“, който преди малко говореше с кръстоносеца?

— О, о — каза Горо. — Доминото и „панталонът“ са стари познати.

При тия думи негърът, използувайки позволената свобода на маските, хвана фамилиарно ръката на доминото и с изпитателен поглед заразглежда мистериозната си компаньонка.

— Желая да бъда тук наблизо, „панталоне“ — отговори синьото домино. — Горя от нетърпение да видя как кръстоносецът и благородната дама ще се срещнат!

Горо за момент се ужаси. Изглеждаше, че синьото домино е по-добре осведомено, отколкото Марино, дожесата и него.

— Кой знае? — помисли той. — Може би тази маска крие Анунциата, може би тя е последвала любовника си във Венеция? Тази сеньора, а че е сеньора в това съм сигурен, не може да бъде друга, освен нея.

— Какво мисли домино за великолепния кръстоносец? — попита той с нисък глас.

— Каква красива фигура! — каза тя. — Маската сигурно крие най-великолепния кавалер, явил се на карнавала!

— Това е общо мнение — прибави Горо.

— Какво мислите от ваша страна за благородната дама с червения ешарп? — запита лукаво сеньората.

— Маската крие богата сеньора — отвърна Горо. Синьото домино хвърли върху „панталона“ един поглед, в който се четеше презрение.

— Моята единствена цел е да се забавлявам! — отговори красивата маска. — Не е ли голямо удоволствие да откриеш някои маски, да ги подслушваш, да им разиграваш фарсове, да ги следиш? А сега, понеже твоето присъствие ме отегчава, отдалечи се!

— По-добре ще се смее този, който се смее последен, хубава маско! — каза Горо, възвръщайки своето обикновено спокойствие. — Нека хубавото домино се пази да не пострада. Често този, който копае гроб другиму, сам пада в него!

Синьото домино тръгна с подигравателен смях и изглеждаше радостно, че се е отървало от нетърпимия „панталон“, който изчезна в тълпата.

Сеньората можеше да наблюдава кръстоносеца. Видя го как се приближава до благородната дама, после хвърли поглед към доминото с морскосин цвят, което се разхождаше в компанията на една друга маска с черно домино.

В този момент благородната дама показа на компаньонката си да стоп настрана и да я очаква върху стъпалата на палата.

Синята маска, която не преставаше да наблюдава, забеляза, че дожесата дири с очи някого наоколо. Изглеждаше нетърпелива и желаеща да намери едновременно и просяка, и носителя на червената розетка.

Внезапно кръстоносецът се доближи до нея.

— Позволи ми да те придружа, грациозна маско! — каза й той с нисък глас, когато дойде до нея.

— По кой знак ще те позная, кръстоносецо? — попита дожесата, тъй като тя беше мистериозна дама.

— По един таен знак, който хармонира с твоя ешарп! — отговори с нисък глас кръстоносецът.

При тия думи той извади червената розетка, която държеше скрита под своята бяла мантия, и я посочи на компаньонката си.

— Значи това си ти! — не можа да сдържи тя вика си. После като сметна, че е отишла доста далеч, започна:

— По какъв начин тази розетка е попаднала у вас, кръстоносецо?

— Знай, че един негър ми я даде, един негър на име Горо! — каза благородникът.

— Значи си ти…

Дамата затрепери от вълнение, после овладявайки се изведнъж, заразглежда внимателно и мълчаливо компаньона си.

— … Марино Маринели — допълни кръстоносецът с шепнещ глас и направи опит да хване ръката на дожесата.

Тя направи отбранителен жест.

— Може да ни видят от палата — каза тя. — Ако брат ми Силвио…

— Да се смесим с тълпата — каза Марино. — Така ще бъдем скрити от любопитни погледи.

— Отведи ме — каза тя. — Моята съдба е в твоите ръце!

— Уви! Кажи по-добре, че моята е в твоите, Катерино — прекъсна я той. — С една само дума, с един знак, ти можеш да ме погубиш.

— Тази мисъл ме изпълва с удоволствие — каза тя с егоизъм и гордост.

— Коя мисъл? — учуди се той. — Че можеш да ме погубиш според желанието си ли?

— Не това. Че ти си в ръцете ми, ти, когото трябва или да погубя или да притежавам. Знаеш ли каква е моята страст, Марино? Беше време, когато те обичах, обожавах, а ти не ми отговаряше.

— Да не говорим повече за това време, Катерина — каза той. — Мисли само, че в този момент съм при теб, че се осмелих да се явя тук, във Венеция, където съм осъден на смърт!

Техният разговор, отначало полузагадъчен и изпълнен с недоизказвания, ставаше все повече фамилиарен.

— Колко време ще престоиш във Венеция? — го запита тя.

— Да не мислим за прощалния час! — отговори той.

— Ти имаш право, Марино, да не мислим за после и да използуваме свободата, която карнавалът ни предоставя. Утре е големият маскараден празник. Ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?

— Това е най-голямото ми желание, Катерина — отговори Марино! — Облечи същия костюм, за да мога да те позная… Но шт! Кое е това синьо домино, което ни следи?

— Успокой се — му каза тя. — Не трябва да се съмняваш в тази любопитна маска! Ах, Марино, каква радост, какво удоволствие изпитвам, като притискам твоята ръка върху гърдите си! Чувствувам отново да блика в мен оная буйна страст. Виждам се играчка на моята любов и на моите амбиции. Кажи ми какъв очарователен сън бихме могли да прекараме двама, ако мога да споделя короната с теб!

— Как? За какво говориш? — каза Марино изненадан. — Отказваш ли се от дожовата мантия?

— Ах, защо не мога да я споделя с тебе! — въздъхна тя.

— Уви!… — каза Маринели замислен. — Зная добре, че не обичаш Луиджи.

Тогава тя продължи все повече встрастявайки се.

— Само ти си, когото обичам. Когато сърцето ми почувствува любовта, то тупти само за теб, ти си неговото желание. Тебе, Марино, трябва да притежавам. Само мисълта, че някоя друга може да те притиска в обятията си, ме прави луда!

— Зная! — отговори той със спокоен тон. — Тази мисъл е достатъчна да събуди в теб омраза. Е добре, и аз, Катерино, имам една причина за омраза, една неугасима жажда за отмъщение; познаваш ли я?

— Да, Марино — отговори тя. — Познавам я… Бъди мой! Ти ще бъдеш всемогъщ и аз ще мога да споделя твоето отмъщение, понеже цяла Венеция ще ни принадлежи. Да, Марино, твоето щастие е в моите ръце. Ожени се за мен и ще ти дам любов и всемогъщество!

— Уви! Това е мечта, неосъществим план! — въздъхна Марино.

— О, повярвай ми, ние ще успеем — каза тя с треперещ глас. — Приеми моя проект. Нашите привърженици са многобройни, твоите между народа, моите между патрициите. Една революционна нощ… сегашният режим ще се провали и ти ще станеш дож!

— Твоят план ме изкушава — подзе Марин© със спокойствие. — Но той е ужасен! Ще презреш ли връзките, които те свързват с Луиджи и те правят негова съпруга?

— Те се прекъсват — каза тя, — ако Луиджи бъде мъртъв!

— И ти ще бъдеш свободна да му дадеш тази освободителна смърт? — каза Марино изненадан.

— Да — отговори тя енергично. — Не ще се спра пред престъплението, ако трябва да те притежавам! Ще убия и тебе, ако зная, че ти ще принадлежиш на някоя друга, а не на мен, Марино, моята страст е безгранична.

Марино изглеждаше смутен, даже уплашен от тази дива страст. Той поиска да се защити срещу тираничната власт, която Катерина упражняваше срещу него.

— Ти се лъжеш! — започна той. — Знаеш отдавна каква неугасима любов ме влече към теб!

При тия думи, двете маски продължиха разговора с нисък глас и Марино поведе своята дама покрай колонадите на църквата Сан Марко, към палата.

Докато този чуден разговор се водеше между дожесата и Марино, дожът и Силвио Зиани, изпълнени с любопитство, бяха напреднали между мраморните колони, които поддържаха ложите на палата. В момента, когато доминото с цвета на морска вода видя величествения кавалер да се приближава до дожесата, хвана ръката на своя господар и му каза:

— Погледни оня кавалер, към чиято мантия е пришит голям кръст. Познаваш ли го, Силвио?

Великият капитан обърна погледа си към направлението, което дожът му посочи.

— Той трябва да е някой чужденец! — каза той.

— Дожесата изглежда, че го познава. Ако не се лъжа, той й предложи даже ръка и двамата се опитват да се скрият в тълпата!

— Това не трябва да ви учудва — отвърна Зиани, — понеже тази година са дошли за карнавала повече чужденци, отколкото обикновено.

— Това няма значение — каза сухо дожът, — трябва да узная на всяка цена кой е той?

— Надявам се — отговори кротко Силвио, — че ще мога да осъществя желанието ви… Но погледнете! Не виждате ли оная маска, която иде насам през тълпата? Ще я натоваря да разучи кой е мистериозният чужденец. Мисля, че неговият отговор не ще се забави дълго!

— Какво искате да кажете, Силвио? — попита дожът изненадан.

— Не виждате ли този просяк, който иде към нас? — отвърна великият капитан и посочи с пръст въпросната маска.

— За стареца, облечен в изтритата сенаторска мантия, ли говорите? — запита дожът.

— Да — каза Зиани. — Този човек не е друг, освен моят негър!

— Как? — извика дожът учуден. — Това вашият роб ли е, бившият наемен убиец?

— Да — отговори Силвио, — и той ще ни бъде полезен в този случай.

— Е, добре, какво ни носиш? — обърна се той към мнимия просяк, който бе пристигнал до стъпалата и направи дълбок поклон пред двамата благородници.

— Горо иде да чуе заповедите на сеньор! — каза той.

— О, ти си се маскирал чудесно, негре! — каза Зиани. — Неузнаваем си!

— Горо е поласкан от похвалата на великия капитан! — отвърна робът.

— Обърни се — каза Зиани, — и погледни към кулата Сан Марко. Виждаш ли оная дама, която върви под ръка с един кръстоносец?

— Виждам, виждам — отвърна негърът. — Струва ми се, че дамата прилича много на Нейно Величество.

При тия думи Горо замълча и изглеждаше, че разсъждава за момент.

— Що се отнася до кавалера — започна той, — не го познавам. Сигурно е някой богат чужденец.

— Какво ни интересуват твоите брътвежи — каза Зиани нетърпеливо. — Ние искаме да узнаем името му и какъв е той.

— Но това може да стане много лесно — отвърна негърът с ирония и погледна към доминото с морския цвят. — Нека Негово Величество разпита дожесата!

— Не, ние искаме да узнаем от твоите уста! — настоя великият капитан.

— Добре, капитане — отговори негърът със същата флегматичност. — Горо ще шпионира мистериозния чужденец. Но никой не трябва да го подозира в мисията му. Нека сеньор хвърли няколко квартини в шапката на роба и се оттегли зад стълбовете!

Дожът и великият капитан последваха съвета на мнимия просяк. Те пуснаха няколко монети в шапката му, която той им протегна, после се оттеглиха към палата.

Горо от своя страна слезе до стъпалата и се смеси в тълпата.

Девойката се движеше покрай стената на Сан Марко. Дожесата изказваше на Марино буйната си любов, когато внезапно синьото домино се приближи до кръстоносеца, без да го види Катерина.

— Къде е Анунциата? — прошепна то ниско на ухото на изненадания Марино Маринели. — Мисли за Анунциата!

Кръстоносецът хвърли бърз поглед към страната, откъдето дойдоха думите, но не забеляза никого. Синьото домино вече бе се скрило в маскираната тълпа.

— Наблюдават ни, Катерина — каза тогава Марино, заинтригуван много от избягалата маска и изпълнен от нетърпение да я намери. — Позволи ми да ти кажа сбогом за днес!

— Ще те видя ли отново утре в палата? — попита тя.

— Да — отвърна Марино, стискайки ръката на дожесата в своята, — утре и през следващите дни.

Те се разделиха и се отдалечиха всеки на своята страна. Марино се смеси с тълпата. Катерина намери своята почетна дама, която още я чакаше до стъпалата на палата.

През това време кръстоносецът разглеждаше напразно маските, които се трупаха около него.

— Ще го намеря на всяка цена! — си казваше той. — Ще му изтръгна тайната! Ще го принудя да ми разкрие убежището на Анунциата!

* * *

Дожесата се приближи до колоните на палата, когато забеляза стария просяк със сенаторската мантия.

Тя му направи знак да я последва, после се изкачи по мраморните стъпала, придружена от почетната дама.

Като стигна до дожа и великия капитан, каза им с трескав глас:

— Извинете ме. Знаете ли кой е този мистериозен чужденец, който ме накара да пресека с него площада Сан Марко?… Не го ли познавате? Тогава тичай и се осведоми веднага — продължи тя, обръщайки се към просяка. — Кажи ни кой се крие под хубавата маска на кавалера кръстоносец!

— Ние вече дадохме тази заповед на негъра — каза Силвио Зиани, отговаряйки на сестра си.

— Луиджи, подайте ми ръката си — каза дожесата на своя съпруг, докато просякът се смеси с тълпата.