Г. Тение
Мистериите на Венеция (39) (или Омраза и любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Mystères de Venise (ou Marino Marinelli, le batard du doge), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция (том II)
Boman (2009)
Корекция (том I)
Mummu (2009)

Издание:

Александър Дюма. Мистериите на Венеция, или Омраза и любов

Роман в два тома

Художници: Димитър Христозов, Стефан Владков

Книгоиздателско сдружение „АЛ“ („Роял — 77“, „Компас — ЛЛ“), Варна, 1992

История

  1. — Добавяне

39. Един венециански банкет

Палатът на Силвио Зиани се издигаше върху най-хубавата част от бреговете на Големия канал. Горе, в портежото, трите стени бяха украсени с килими, докато четвъртата се състоеше от скъпо стъкло.

Едно осветление от полилеи и лампи, прикрепени към стените, придаваше чуден блясък на този декор. Под верандата, между палмите с широки листа, висеше едно голямо червено кълбо.

Всред голямата трапезария една голяма мраморна маса бе отрупана с ястия и около нея бяха заели места приятелите на богатия и могъщ капитан.

Слугите носеха крехки стриди, пържени риби, печени скомвари и всякакъв род други лакомства на патрициите с пурпурни мантии.

Силно унгарско вино се пенеше в чашите, печените скомвари, патиците и бекасите издаваха приятна миризма, която се смесваше с аромата на кипърските и сиракузки вина, гъсти и почти черни.

Върху пиятите и златните подноси се виждаха изрядни раци и разни плодове, които примесваха аромата си с тоя на цветята, поставени във вази върху масите.

Щом слугите се отдалечиха от портежото, Силвио Зиани стана и взе в ръка пълната си с вино чаша.

— Да пием, мои приятели — каза той с тържествен глас, — да чукнем нашите чаши за здравето на дожа, Съвета на тримата и Сената! Днес най-сетне падна главата на този монах-магьосник, чието име всички знаем! Да пием наздравица за това щастливо събитие!

Фоскари и Тадео Моро, които бяха седнали отстрани на великия капитан, станаха на свой ред, последвани от всички други благородници, чиито лица издаваха тържество.

Чашите започнаха да се чукат с възторжени възгласи.

— Кажете ми, сеньори — попита Енрико Бордено, един млад и твърде богат патриций. — Не разбирам още как Ауромето, този астролог е можал да се спаси от една смърт, която изглеждаше сигурна.

— Това е загадка и за мене — каза Леандро Малатеста, поставяйки върху масата полупразната си чаша. — Как този клетник Бертучио е могъл да се избави от Орфано.

— Има само един начин — обади се богатият сенатор Сима, — по който можем да си обясним това странно събитие.

— Ние ви слушаме, Сима, говорете! — извикаха повечето от събеседниците му.

— Ние знаем — подзе тържествено сенаторът, — че немият монах и този астролог бяха едно и също лице! Бертучио е можал да бъде спасен от Орфано от други хора, с които е имал тайни връзки!

— Вие имате право, Сима — отговори Силвио Зиани.

— И другаде са забелязани следите на тия индивиди, сеньори, — добави Тадео Моро, управителят от Сан Марко.

— Нали Съветът на тримата е твърдо решен да започне преследването? — запитаха множество гласове.

— Да. Те ще им дадат наказанието, което заслужават. Има големи причини да се вярва, че тия лица са имали връзки с Бертучио!

— И ако те познават неговата тайна? — попита Даниел Фоскари, който бе много нетърпелив. В такъв случай смъртта ги очаква!

— Това е твърде възможно, сеньори, твърде възможно — отговори Тадео Моро.

— Но те ще мълчат, благородни Фоскари, бъдете сигурни! Те не ще избегнат от смъртта! — каза Силвио Зиани, преизпълнен с важност.

— Тогава вие ги познавате вече? — попитаха множество гласове.

Тадео Моро вдигна рамене.

— Това е работа на Съвета на тримата, сеньори, ние можем да бъдем спокойни! — каза той.

В този момент един от лакеите в разкошна ливрея, поставени пред палата, влезе внезапно в портежото, приближи се до капитана и му съобщи нещо с тих глас на ухото.

— Гондолиерът Себастияно ли? — попита Силвио Зиани с висок глас. — Е добре, въведете го. Той може да направи пред всички ни своя рапорт! Моите благородни гости могат да го чуят.

Слугата се поклони и въведе незабавно в голямата зала гондолиера.

Той направи дълбок поклон към сътрапезниците на капитана, после зае една поза като някой обвиняем.

— Говори! Какво има да ни съобщиш? — попита Силвио Зиани.

Себастияно стискаше в пръстите си своята червена шапка.

— Мога ли да ви кажа всичко, господарю? — попита той.

— Всичко! — каза сухо Зиани. — Моите гости могат да чуят всичко!

— Е, добре, господарю… Пиетро и аз преди половин час бяхме на наблюдение върху площада Сан Марко.

— За да подслушвате тълпата! — прекъсна го капитанът.

— Имате право, господарю! Тогава ние забелязахме, след свършването на екзекуцията, двама чужденци, които стояха настрана и разговаряха нещо мистериозно. Единият носеше в ръка един предмет, който ни накара да се разтреперим!

— О, о! — каза Енрико Бордено, смеейки се. — Вие обикновено не сте от чувствителните!

— Какво държеше в ръка този чужденец? — попита Зиани.

— Една мъртвешка глава — отговори Себастияно, — главата на обезглавения монах!

— Как! Главата на астролога? — извика Тадео Моро. — Познахте ли я добре?

— С такава сигурност, както сега съм сигурен, че виждам пред мене уважаемия — отговори шпионинът.

— Какво правеха с тази глава?

— Те я разглеждаха и говореха помежду си. Когато забеляза, че сме близо до тях, те бързо слязоха по стълбата на Пиацета. Те се качиха в една лодка, която ги очакваше и се отправиха към острова на гробовете.

— Познахте ли единия или другия?

— Не, господарю, аз дотърчах при вас да ви уведомя за събитието. Те изглеждаха, че са чужденци.

— Това е необяснимо! — казаха някои гласове. — Какво са искали да правят с тази глава? На всяка цена трябва да узнаем кои са.

— Пиетро с тебе ли е? — попита великият капитан.

— Той ме очаква долу в гондолата — отговори Себастияно.

— Добре. Проследете тези чужденци и ги запитайте за техните имена и какво правят. Те трябва на всяка цена да ви отговорят. Вземи с теб още една гондола с няколко полицаи и ела после да ни донесеш резултата от вашата експедиция!

— Ще изпълня заповедта ви, господарю! — каза полицаят.

— Още нещо, Себастияно! Ако двамата непознати откажат да дадат обясненията, които ще им поискаш, арестувай ги и ги отведи в палата на дожовете. Те са твърде подозрителни! Какво ли може да правят с тази отрязана глава?

Себастияно се поклони и напусна бързо залата. Слугите се приближиха тогава до масата и напълниха отново чашите.

— Често у най-незначителните хора се правят най-големите открития — каза Фоскар след кратко мълчание и когато лакеите бяха излезли. — Вие ще се смеете, ако ви кажа върху какво основавам подозренията си, обаче, твърдя, че не в нашите палати, а в колибите на най-бедните ще трябва да дирим нашите неприятели и съучастниците на екзекутирания!

— Да, вие имате право, уважаеми Фоскар — потвърди Тадео Моро. — Лесно може да се справим с тия, които се крият.

— Обяснете ни. Изложете ни вашите подозрения! — извика Сима.

— Чуйте! Преди два дни минавах с гондолата по канала Фузина. Забелязах в уличката, която се простира край канала, една стара просякиня. Часът беше доста напреднал, но благодарение на лунната светлина можех да различа твърде ясно гърбавата странница. Тя влезе в една от съседните колиби и в този момент, през отвора на вратата забелязах едно момиче с извънредна красота. Това не ме изненада твърде много, а обстоятелството, че щом видях момичето, старата погледна уплашено наоколо и блъсна последното назад в колибата.

Силвио Зиани заслуша по-внимателно.

— Виждали ли сте другаде жената или момичето? — попита той.

— Струва ми се — подзе сенаторът, — че старата често е стояла на стъпалата на църквата Сан Марко. Младото момиче е неизказано хубаво, но неговата бледност ми дава основания да вярвам, че скоро се е привдигнало от някоя тежка болест.

— Светлината на луната ви е въвела в заблуждение. Може би тя е дъщерята на просякинята.

— Това е невъзможно — потвърди Фоскар. — Тя имаше такива нежни и правилни черти… И старата я изблъска във вътрешността, като че ли искаше да я скрие!

— Разгледахте ли добре чертите й? — запита Силвио Зиани, все повече и повече заинтересуван.

— Имах време само да забележа, че нежността на чертите й не отговаряше на тая на една дъщеря на просякиня!

— Нейната коса не беше ли руса и къдрава? — запита Силвио Зиани.

— Да. И лицето й изразяваше невинност и чистота. Струва ми се, че вие подозирате в нея някоя позната, капитане! — прибави сенаторът.

— Твърде е възможно, драги приятелю! — отговори Силвио Зиани. — Ако не пристигна твърде късно, аз ще видя дали момичето, за което говорите, не е това, което аз предполагам!

— Аз не ви подхвърлям закачки, Зиани — каза Фоскар. — О, тя е много хубава. Но някаква мистерия я обкръжава. Страхливите и безпокойни движения на тази стара гърбава вещица ме карат да вярвам на това.

— Тя може би да смята да направи от това момиче източник на приходи — подхвърли Малатеста.

В този момент един слуга дойде и уведоми капитана, че Себастияно и чужденецът са във вестибюла.

— Нека гондолиерът да остане долу, а чужденеца въведете тук! — заповяда Силвио Зиани.

Благородниците развълнувани обърнаха към вратата очите си, които бяха разпалени от виното. Слугите оттеглиха завесите.

Д’Артенай влезе в банкетната зала, поздрави, допирайки ръка до шапката си и без никакъв страх започна да разглежда хората около масата.

— Аз вече съм виждал този чужденец — прошепна Силвио Зиани на съседа си на масата, който бе Тадео Моро.

После той стана и всички други сътрапезници го последваха.

— Не разваляйте вашия весел банкет, благородни сеньори! — каза д’Артенай с един двойнствен жест. — Аз ще се представя на Негово превъзходителство великия капитан!

— А аз — каза последният, — ви поздравявам и ви каня като мой гост. Кажете ми, как се наричате? Струва ми се, че вече съм ви срещал!

— Вашата памет не ви изневерява! — отговори френският благородник. — Имах вече честта да ви видя преди известно време, в палата на дожовете.

— Да, да — каза Зиани. — Вие носите едно послание.

— Наричам се д’Артенай — подзе французинът, — и съм капитан на Негово Величество краля на Франция! Тогава бях дошъл от Тулон във Венеция със специална мисия.

— Отлично. Бъдете добре дошли, каза началникът на карабинерите.

— И аз ви поканвам от своя страна — каза на свой ред Тадео Моро ставайки.

Силвио Зиани представи офицера на благородниците.

— А сега, заемете място на тази маса, капитане. Доверете ни целта на вашето ново идване във Венеция.

— Позволете ми да поговоря за това по-късно. Преди всичко, оставете ме да ви задам един въпрос. Обичай ли е във вашия град да се арестуват чужденците и да се подлагат на разпит?

— Вашето оплакване е справедливо — отговори Силвио Зиани. — Но никой не е могъл да предполага, че един от двамата непознати, които са обърнали внимание върху себе си, е офицер на Негово Величество краля на Франция. Простете за неприятността, която ви е била причинена. Да чукнем чашите си, капитане, и да забравим неприятния инцидент!

Д’Артенай, усмихнат, прие поканата и вдигна чашата, която слугите му бяха напълнили с вино.

— От Тулон ли пристигате? — попита Тадео Моро.

— Тогава вие можете да ни разкажете много неща! — каза друг.

— Може би вие идете с някоя тайна мисия? — зададоха въпроси на приятеля на Марино и някои от другите благородници.

— Не пристигам от Тулон, а от Париж и Неапол — отговори д’Артенай.

— По държавна, без съмнение?

— Щом желаете да знаете, така е!

— Кажете ни, капитане — попита Силвио Зиани, — какво правехте с главата на този обезглавен? Разказаха ми, че дълго сте разглеждали тази глава, която може да вдъхва само ужас? Вярно ли е?

Д’Артенай се усмихна.

— Ще ви обясня на драго сърце причината, благородни сеньори — каза той. — На борда на моя кораб се намира един астролог с големи знания и голяма опитност. Той узнал, че днес един човек, астролог и магьосник едновременно, е бил екзекутиран за извършването на някакви чудновати работи. Той ме помоли да го отведа на сушата, понеже бил любопитен да види главата на този осъден, и ако е възможно, да изучи мозъка.

— И успял ли е да задоволи своето желание? — попита Тадео Моро, хвърляйки върху д’Артенай изпитателен поглед.

— Той извърши своите мистериозни разследвания, — отговори френският офицер, — а после постави главата до трупа.

— Това е чудно, твърде чудно — казаха Фоскари и Сима.

— И къде се намира сега вашият мъдрец? — попита Зиани.

— На кораба, който ме доведе във Венеция!

— Трябва да ви призная, че желая да го видя — каза Тадео Моро. — Много обичам да разговарям с такива мъдри хора.

— Струва ми се, че тази екзекуция е едно доказателство, че вие смятате астролога и за магьосник, каза д’Артенай.

— Това е изключително, капитане! — извика Силвио Зиани. — Вашият астролог е под ваше покровителство. Съгласете се да задоволите любопитството на тия господа, които желаят да чуят този мъдрец.

Тадео стана. Бордено и Фоскари последваха примера му, а Сима каза няколко думи на ухото на приятеля си Малатеста.

— Не мога да ви отговоря нито да, нито не, благородни сеньори — каза д’Артенай, който чувстваше, че у сенаторите се пораждат подозрения и че голяма опасност заплашва него и Марино. — Той е като всички мъдреци затворен и неразговорлив! Не обича да бъде обезпокоен през нощта. Направете ми посещение утре и аз ви обещавам, че той ще ви даде осветления по мистерията, която ви интересува.

— Вашият кораб къде е спуснал котва, капитане?

— Вън от пристанището, съвсем близо до острова на дюните — отговори д’Артенай, ставайки на свой ред.

Той бе забелязал, че Зиани и Тадео Моро си бяха разменили споразумителни погледи.

— Поне ще ни позволите — каза управителят на Сан Марко, — в тази хубава лунна нощ да ви придружим до остров Сан Николо.

— Тогава ще можем да видим къде е вашият кораб — добави Малатеста — и да приемем поканата ви за утре сутринта.

— Ние приемаме — казаха на свой ред другите сенатори.

— Благодаря ви за вашето съгласие — каза Зиани, — а сега, ако обичате, да тръгваме!

Всички станаха. Д’Артенай разбра тогава, че се намира между вълците и че е загубен, ако не запази смелостта си докрай.

В този момент се чу голяма глъчка във вестибюла. Шумът на една оживена препирня прозвуча до залата, където сътрапезниците се готвеха да се сбогуват с техния гост.

— Кой е там? — извика капитанът на карабинерите разсърден.

— Извинете, господарю — отговори един слуга.

— Какъв е този шум? — попита великия капитан, докато другарите му отправиха погледите си към вратата.

— Гондолиерът Пиетро е заловил един и ни го води тук! Негърът крещи и вика да го пуснат веднага при вас!

Силвио Зиани напредна към завесата и я оттегли настрана.

Двама слуги държаха здраво един човек с черна кожа. Д’Артенай потрепера, като го видя.

Това беше Горо, негърът на Маринели! Как е можал да слезе от кораба на сушата?

Сенаторите образуваха кръг около д’Артенай. Бяха забелязали, че той побледня.

— Въведете този юнак! — заповяда Силвио Зиани.

— Ах! Великият капитан — извика Горо, който въртеше безпокойно очите си.

После, обръщайки се към лакеите, които го дърпаха, каза:

— Оставете Горо, свободен Горо има важна мисия при господаря!

Негърът успя да се изтръгне от ръцете, които го държаха, и се хвърли на колене пред Силвио Зиани, прекланяйки глава.

— Нека великият капитан изслуша Горо — извика той. — Горо има важно нещо за господаря!

— Кой дявол те носи! Не си ли ти Горо, избягалият роб от палата на дожовете? — попита капитанът на карабинерите.

— Горо е в краката на великия капитан. Горо се е върнал.

— Не знаеш ли, че те чака бесилка?

Горо хвърли към Силвио Зиани заплашителен поглед.

— Не, него не го чака бесилка — каза той. — Първо ще има по-важна работа, велики капитане!

Д’Артенай за момент имаше намерение да забие сабята си в гърдите на негъра. Но той разбра, че трябва да се владее и да не оставя да го обзема гневът.

Ако предателят го забележеше и го наименуваше, той би бил загубен, безпомощен всред неприятелите си.

Но Горо изглежда не бе видял д’Артенай.

— Хайде, говори негоднико! Какво важно известие ми носиш? — попита Зиани, докато управителят се приближи до него и му прошепна бързо няколко думи на ухото.

— Едно известие — каза робът, — което ще зарадва капитана и което ще бъде също полезно за Горо. Но Горо е изморен, разкървавен, гладен, жаден, Горо иска да пие. Той има голяма жажда.

Д’Артенай наблюдаваше с нямо учудване тоя негър, чиято дива природа се бе събудила след няколкомесечно кротуване.

Горо бързо отиде до масата и изпразни бързо няколко чаши.

— Сега е по-добре — викаше той след всяка глътка и потъркваше с ръка корема си.

— Стига, разбойнико! Ела да те разпитам! — заповяда Зиани. — Ти си избягал от палата на дожовете и се чудя как полицаите не са те убили!

Горо избухна в своя сардоничен смях.

— Това би било голяма загуба за великия капитан — каза той.

— Е, твоето известие? Виждаш, че го очаквам!

— Не така бързо, велики капитане — отговори Горо с дяволит и същевременно превъзходен тон. Ако негърът предаде своето известие без условие, сеньорът ще го изслуша докрай, после Горо ще отиде на бесилката!

— Ти я заслужаваш, робе. Не ме изкарвай из нетърпение!

Горо погледна благородниците, които го окръжаваха. Бялото на очите му създаваше голям контраст с черното му лице и му даваше зловещ изглед.

— Известието се отнася само за великия капитан, — каза той.

— Ние ще ви напуснем — обади се тогава управителят и се обърна към Силвио Зиани, за да се сбогува.

После прошепна тихо на ухото му:

— Вярвам, че този чужденец е добра плячка! Ще го придружим!

— Довиждане, благородни сеньори! — каза великият капитан, поздравявайки приятелите си. Утре сутрин ние ще дойдем на кораба ви, капитан д’Артенай!

Силвио Зиани и негърът, който се страхуваше да не го чуят, останаха сами.

— Осведомете се добре за неговата личност! — каза великият капитан на ухото на Фоскари, когато последният излизаше.