Г. Тение
Мистериите на Венеция (11) (или Омраза и любов)

11. Бледната съпруга

— Идете си, Пиетро! Моля ви, оставете ме сама — каза Анунциата на рибаря, който стоеше прав пред нея и бе дошъл отново да иска ръката й. — Идете си! Вечерта настъпва и не е удобно да останете тук повече. Вие знаете отговора ми и моето решение!

— Зная добре, защо ми отказвате ръката си — каза Пиетро, чиято любов бе презряна. — Вие мислете още за Марино Маринели и се надявате, че ще се върне… Не си правете напразни надежди! Марино отдавна е заел място между мъртвите. Не отблъсквайте предложението ми, което е честно.

— Даже да не видя Марино никога вече, даже това, което искате да е истина и той да не е жив вече, моето сърце и моята ръка ще принадлежат завинаги на него.

— Това ли е последната ви дума, Анунциата? Искате ли да прекарате живота си в грижи и лишения?… И да беше жив Марино, той никога не щеше да ви притежава, тъй като аз не щях да понеса това. Но той е мъртъв!… Станете моя жена, Анунциата!

— Никога, Пиетро! Оставете ме!

— Вие ще се разкайвате! — измърмори в черната си брада човекът със зловещо лице, отдалечавайки се от къщичката, която Анунциата обитаваше сама след смъртта на баща си.

Свечеряваше се и нощната тъмнина бързо се разстилаше върху острова и върху морето.

Анунциата не беше последвала съвета на старата просякиня: тя не бе избягала след разговора си с дожа.

Нейното сърце бе свито и подтиснато. Никаква вест за съдбата на любимия й не бе достигнала до нея; тя нямаше вече никаква надежда, която да я поддържа и съветва.

И въпреки всичко, когато мислеше за Марино, когато, в мълчаливата нощ, повдигна към звездите на ведрото небе погледа си, пълен с желание и тъга, стори й се, че някакъв глас, идещ от небесата, й казваше:

— Той живее, той ще се върне; той гледа също звездите като тебе и чрез тях ти изпраща любовните си мисли!

Преизпълнена със спомени, надяваща се да го види пак, тя запали малката глинена лампа и я постави върху масата, до която той толкова често бе седял.

Внезапно отвън се похлопа.

Почука се по-силно.

Този път тя отиде до вратата и я отвори.

Една забулена дама, с благороднически изглед, пристъпи вътре и поздравявайки с един покровителствен жест, затвори вратата зад себе си.

Тази чужденка бе загърната в една голяма мантия и криеше лицето си под един гъст воал.

Тя разглежда няколко секунди младото момиче, което бе застанало пред нея, после го хвана за ръката и му каза:

— Ти се наричаш Анунциата Фарсети и си сираче. Дойдох да те отведа в дожския палат.

— В дожския палат? — повтори Анунциата изненадана. — Коя сте вие, благородна сеньора?

— Не ме питай. Натоварена съм от дожа да дойда тук и да те отведа при дожесата.

— При дожесата? — повтори още веднъж младото момиче.

— Ти ще имаш ново жилище, ново огнище, Анунциата: Ти ще живееш в щастие и под покровителство, вместо да бъдеш бедна и изоставена. Ти ще дадеш ръката си на един богат човек, който е млад, благороден, любезен и красив!

— Не мога, сеньора — каза след кратко мълчание Анунциата, поклащайки глава. — Не, не, оставете ме тук!

— Ти искаш да отблъснеш щастието си? Ти отказваш да дадеш ръката си на шамбелана на дожа?…

— Не ме питайте вече, сеньора — отговори Анунциата със снишен глас.

— Ти обичаш Марино Маринели, този красив и нещастен младеж — подзе дамата с лека ирония на гордите й устни, които воалът леко повдигнат, оставяше открити. — Виждам, ти го обичаш!… Последвай ме, Анунциата. Твоята скръб и грижите ти са към края си. Дожът ще те покровителствува, както ти е обещал… Ела, ти ще бъдеш щастлива!

— Щастлива! — възкликна Анунциата, повдигайки големите си просълзени очи към благородницата, в чийто вид имаше нещо антипатично, въпреки всичките й усилия да изглежда добра и приятна.

— Ти си сираче, нямаш подкрепа! Последвай ме и твоето нещастно съществуване ще се обърне в живот, пълен с удоволствие и радост.

— Оставете ме в моята колиба… Предпочитам да остана тук.

— За твое добро не трябва да останеш сама… Сърцето ми се изпълва със скръб, като те гледам да плачеш — подзе дамата и потърси в мантията си една кърпа, за да изсуши с нея сълзите на Анунциата. — Имай доверие в мен — продължи тя. — Ела, където трябва да те заведа!

— Не мога… Не настоявайте… — промълви сирачето. — Тук съм сред приятелите на моя баща, сред обстановката, в която е живял. Аз съм близо до гроба му, който украсявам с цветя…

— Ти се отказваш от това, което ти предлагаме… и сълзи течат от бедните ти очи — каза забулената дама, като предаде нежност и съчувствие на гласа си.

Тя се приближи до Анунциата, за да я вземе в обятията си и целуне по челото, преди да тръгне.

— Разбирам голямата ти скръб и ти съчувствам искрено, нещастно момиче — подзе тя.

Представяйки се дълбоко покъртена, тя привлече към себе си плачещото момиче, за да го утеши и изтрие сълзите, които се стичаха по страните му.

Докато Анунциата, като някой гълъб, дирещ убежище, доверчиво отстъпи на тази ласка и облегна главата си върху гърдите на дамата, последната държеше своята фина кърпичка пред лицето на младото плачещо момиче.

Ако в този момент воалът бе паднал от главата на непознатата, би могла да се види една жестока демонска усмивка, играеща върху лицето й.

Анунциата не знаеше какво става с нея. Тя искаше да се повдигне… да говори… да вика за помощ и нищо не можеше да стори. Беше обзета от неописуем страх. Като че ли волята й и силата й я напускаха, като че ли беше в плен на някакво неопределимо замайване.

Тя се отпусна в ръцете на чужденката, която й покри лицето с бялата си кърпа и я отнесе върху леглото й в дъното на стаята.

Анунциата лежеше върху леглото, безжизнена, с бледи страни, изглеждаше като мъртва.

Мистериозната дама погледна внимателно спящото младо момиче, после отхвърли воала си назад и прибра с мантията си напарфюмираната кърпичка, която бе произвела такъв странен ефект.

Това бе дожесата, която лично бе дошла при Анунциата.

Тя отиде до вратата, отвори я и направи заповеднически жест с ръка.

При тая безмълвна заповед, четирима слуги от палата влязоха в стаята.

— Внимание! Малката спи. Отнесете я с постелката й в моята гондола по такъв начин, че да не се събуди преди да бъде отнесена в апартаментите ми.

Слугите побързаха да изпълнят заповедта й. Дожесата ги последва до брега, където я очакваше една голяма позлатена гондола, в средата на която се издигаше един балдахин.

Тя се качи в гондолата и нагласи нежно и безшумно Анунциата върху леглото, закрито от всяка страна, за да не пропуща пресния въздух.

Тогава гондолиерите загребаха тихо с веслата по водата и скоро гондолата доплува до Пиацета.

Дожесата заповяда да отнесат нейната „питомка“, както наричаше Анунциата, в спалнята й.

Дожът, един стар свещеник, младият шамбелан Никола Стено и бащата на последния чакаха в една съседна стая.

Всичко бе приготвено за една мистериозна церемония. В спалнята блестяха свещи върху един малък олтар, където се издигаше златно разпятие; дим на тамян изпълваше въздуха и множество кресла бяха разположени в полукръг пред стъпалата на олтара, покрити с килим.

Дожесата заповяда на прислужниците си да приготвят една рокля и един хубав воал за младата годеница, която още бе в безсъзнание и да въведат свещеника и свидетелите на сватбата. Тя желаеше да даде за жена на шамбелана красивото сираче, на което дожът бе обещал да го покровителствува.

Тъй като годеницата още не бе дошла на себе си, дожесата заповяда да й донесат една чаша силно вино, в която наля, без да я видят няколко капки от едно малко стъкълце, което носеше в дрехите си, и после отиде, последвана от прислужниците си до леглото, където Анунциата бе неподвижна и като мъртва.

Тя прекара през устните на младото момиче малко по малко питието, което бе приготвила.

След няколко минути Анунциата се раздвижи и се възвърна към живота.

Тя изпадна в едно безчувствено състояние, подобно на положението на една сомнамбулка в нейната криза. Анунциата се вдигна; очите й се отвориха широко и тя погледна наоколо с бездушен поглед; лицето й бе бледо като платно и устните й стиснати.

Тя бе раздвижила тялото си, обаче, мисълта в нея не работеше.

Дожесата си каза, че алхимикът Ауромето, завърнал се от Египет във Венеция, и е дал една добра рецепта и че трябва да му благодари.

Анунциата не проговори; изглеждаше, че тя не се учудва на новата среда, сред която се намираше.

Със загадъчния блясък на очите й, бледното й лице сред снежнобелия воал, нейната красота придобиваше нещо мистериозно.

Нейната рокля, украсена с цветя и златни бродерии, покриваше хармонично тялото й.

Златни украшения бляскаха върху ръцете, гърдите и раменете й: една хубава огърлица от големи бисери, сватбен подарък от дожесата, висеше на врата й, един разкошен булченски венец красеше косата й и един прозрачен воал покриваше главата й.

— Ела, мило дете! Часът на щастието настъпи за теб — каза Катерина, на чиято глава прислужниците бяха поставили една златна диадема.

Тя хвана бялата и студена ръка на Анунциата, която, без собствена воля, се остави да я водят като на сън.

Дожесата, държейки младото момиче, което се намираше в хипнотично състояние, премина стаята, мина пред дожа и се спря в подножието на малкия олтар.

От другата страна пристъпи младият шамбелан Николо Стено, воден от своя баща. За да задоволи своя господар, той бе готов да се свърже във вечни връзки с младото сираче.

Годеницата, неподвижна и безмълвна, гледаше в пространството.

Дожесата, с покровителствен жест взе студената й безжизнена ръка и я постави в ръката на младия човек, комуто я даваше за жена.

Тогава свещеникът извърши свещената церемония.

В присъствието на височайши лица, които служеха за свидетели, Анунциата бе съединена в свещени брачни връзки за Николо Стено.

В момента, когато църковният служител свързваше ръцете на съпрузите, широката стая се огласи от сърцераздирателен вик.

Анунциата бе извикала.

Умственото вцепенение, в което тя се намираше досега, бе се заменило внезапно и съвсем неочаквано за дожесата с едно будно състояние и съзнанието й бе се възвърнало…

Младоженката обгърна всичко, каквото я обкръжаваше с изплашен поглед, в който се четеше ужас. После силите й я напуснаха и тя се отпусна в ръцете на прислужничките, които дожесата бе повикала със заповеднически жест.