Г. Тение
Мистериите на Венеция (24) (или Омраза и любов)

24. Отшелникът на скалистия остров

Призори шумът, повдигнат от урагана, затихна, вълните намаляха, бученето на вятъра заглъхна и тъмните води отразиха червените зари и блясъка на небето, възвестявайки изгряването на слънцето.

Ехото от страшния грохот още изпълваше въздуха, но малко по-малко намаляваше и обещаваше почивка и спокойствие. Небето беше бистро и светло и високите разпенени гребени на вълните бяха изчезнали от повърхността на водата.

Дъски и греди, откъртени от разбития кораб, плуваха по водата, размесени с човешки трупове, над които летяха в кръг чайки и други морски птици, като издаваха зловещи крясъци.

Следите от разрушенията, направени тази вечер от урагана, бяха безчислени. Течението влачеше към островите и изхвърляше на брега останки от кораба.

Всред Адриатическо море, там, където се намират останките Тримити и някои други, една част от тях, а именно островите Пианоза, Пелагоза и Каза, образуват един вид полукръг.

Недалеч от неплодородния и пуст остров Зелагоза се намираше едно островче от вулканически произход, което бе изпъкнало из водите през 1520 година, след едно голямо земетресение и изригване на Везувий.

В това време моряците съобщиха на върховния съвет на Венеция, че са намерили близо до Пелогоза едно малко чудно островче, което не бяха виждали дотогава.

Никой не обърна внимание на това островче, което бе съставено само от голи скали. То представляваше един голям конически хълм, в подножието на който скалите бяха покрити с бляскав мек пясък.

Видът на този остров в първите времена произвеждаше тъжно и отблъскващо впечатление. Хълмът и скалите хвърляха навсякъде тъмна сянка; брегът беше покрит с тиня и водорасли. Нито едно дърво, нито един храст не се виждаше на това чудно островче, изникнало от дълбините.

Мъжът не можеше да се мръдне. Той трябваше да потърпи и да остави на слънцето с течение на времето да го укрепи.

Той произнесе тихо една молитва и без да има сила да се отвърже от дъската, изпадна в дълбок сън.

Никой не можеше да го смущава.

Морският вятър усилваше горещината на слънчевите лъчи. Тихият монотонен шум на брега го приспа и той засънува, че се намира още на кораба.

Много часове изминаха, докато Бертучио се събуди.

Той пожела да стане. Чувствуваше се много по-силен.

И за пръв път картината на миналата нощ и събитията се представиха в неговия дух с всичкия си ужас.

Чудото с неговото спасение предизвика сълзи в очите му.

Той развърза въжето, което го придържаше към дъската, и се изправи.

После разгледа нещата около него и се запита, къде се намира, върху кой бряг беше изхвърлен.

Дали се намираше наблизо до някое рибарско селище?

Дали имаше наблизо хора, които да му дадат нещо за ядене?

Той действително чувствуваше нужда да задоволи стомаха си.

Но като разгледа добре, той не забеляза нищо освен пясъчния бряг и зад него скалите, в пукнатините на които растяха зелени храсти и лишеи. По-нататък видя портокалови и оранжеви растения, докато в дъното се издигаше един мрачен хълм с конична форма.

Бертучио се приближи до скалите и намери в една цепнатина, недалеч от мястото, над което морските птици се виеха в кръг, известно количество бели и пъстри яйца, които птиците бяха снесли.

Тъй като гладът го измъчваше сериозно, той счупи няколко яйца и погълна вътрешността им. Вкусът им беше лош, но в този момент неговият стомах не беше придирчив.

После той намери между скалите проходи и междини обрасли с изобилна растителност, при вида на която очите му светнаха.

По храстите висяха различни плодове, между които той избра безвредните, за да утоли своята жажда; после той се вдълбочи под сенчестите дървета, откри естествени ниви с царевица и премина по-нататък, с надеждата да срещне хора и да узнае, в коя част на италианското крайбрежие се намира.

Това, което го изпълни с учудване, бе, че зад горичката не можа да открие следите на никакво живо същество.

Навсякъде, където отидеше, той чуваше през гъсталаците бученето на морето, въпреки че не можеше да го види, понеже бе отдалечено от цял пояс скали.

Когато след известно време Бертучио се почувствува изморен, седна да си отпочине под дърветата. После, когато слънцето вече клонеше към запад, той отново тръгна.

Той пристигна най-после до другите скали, които пресичаха дефилето и се намираха на противоположното място, откъдето беше тръгнал.

Той повървя известно време по едно тясно корито, изпълнено със сгурия, достигна до другия песъчлив бряг и за негова голяма изненада видя пред себе си морето, което бе станало червено от вечерната светлина.

Бертучио трепна. Той знаеше, че е стигнал другия край на тази къса земя, не бе видял никаква колиба или нещо подобно, нито някой кораб, нито друго нещо, което да му покаже присъствието или работата на човека.

Възможността, че мястото, където се намира, е един остров, се оформи в съзнанието му и тази мисъл предизвика неописуем страх.

Скоро, обаче, той се утеши с мисълта, че ще срещне на някой друг край на тази земя човешки същества и реши на другия ден да продължи своето пътешествие и разузнаванията си, тъй като вечерта бе настъпила и той бе много уморен.

Отначало имаше намерение да се върне на същото място от брега, където се бе събудил, но после реши да остане, където беше, понеже можеше да си избере до една скала място, където можеше да си почине.

Приготви си с мъх едно легло в една широка вдлъбнатина и заспа дълбоко и спокойно, като някой богаташ върху пухеното си легло.

Когато се събуди на следната сутрин, слънцето вече беше изгряло с целия си блясък.

Той направи ежедневната си молитва и заразмишлява какво да прави.

След като погълна няколко яйца и изяде няколко плода, той тръгна на път.

Вдълбочи се храбро в гъсталаците, където често бе спиран от бодливите храсти и заплетените клончета.

След час вървене стигна до едно място, където скалите проникваха напред, почти до подножието на високата планина.

Когато, след едно мъчително изкачване, той се намери върху тези скали, видя, че морето е образувало един дълбок залив, обкръжен от всички страни със стръмни скали.

Полъхна го пресен въздух и разведри горещото му чело.

Напразно диреше с поглед да види някой кораб или някаква лодка, за които този залив бе превъзходен подслон.

Забеляза само, че някои скали, продължително мити и заливани от водите, бяха изобилно покрити със стриди и други годни за ядене мекотели, които на някои места се бяха натрупали една върху друга.

Бертучио се зарадва от това откритие. С голяма трудност той успя да слезе долу през една цепнатина. Откърти много от стридите и изяде с наслаждение вътрешността им.

Подкрепен с тази храна, той продължи пътя си.

Още не бе го напуснала надеждата да стигне някоя точка от брега, където да намери рибарски колиби. Той не допущаше, че островът, върху който се намира, е необитаем.

Когато след дълго вървене стигна до планината, реши да се изкачи на нея, за да види какво има отвъд.

След продължителни и мъчителни усилия той можа да се добере до върха на комическата планина и констатира, че това беше един малък вулкан, който бе предизвикал едно повдигане на земната повърхност, тъй като почвата беше образувана от лава, сгурия и пръст, подобна на пепел.

Бертучио в края на силите си стигна на самия връх и констатира, че той се състои от две части, една от която — тази, върху която се намираше — беше отворът на един изгаснал кратер.

За да премине, трябва да направи една дълга обиколка, понеже не можеше да прекоси направо през гъстата маса от бяла пепел, в която рискуваше да бъде погълнат.

Но друго нещо прикова вниманието на немия монах, който сега можеше да се нарече отшелник.

От височината, на която се намираше, Бертучио можеше да вижда твърде нашироко.

Вълните го бяха изхвърлили върху един остров, на един малък остров, тъй като от своя наблюдателен пост той виждаше всичко.

Наоколо навсякъде до хоризонта се виждаше морето. Никаква лодка, нищо не подсказваше за присъствието на хора.

Тогава за първи път Бертучио въздъхна тежко, разбирайки в каква страшна самота е изпаднал.

Той бе отдалечен от света, лишен от близостта на хората.

Въпреки че често той бе страдал от лошите обноски на хората и даже бе трябвало да се защитава срещу опита да го убият, мисълта за самотата му беше така мъчителна, че от време на време изпущаше тежки въздишки и отправяше въздишки към небето.

Сам върху този къс земя, изолиран всред морето! Сам, без да знае къде се намира, без да има понятие за времето! Сам, без всякаква връзка с другите хора! Дали щеше да дойде някога някой кораб във водите на този пуст остров?

Тая мисъл съвсем отчая Бертучио.

Нима бе съдено да завърши живота си на този остров?

Действителността бе по-ужасна и по-жестока от най-тежкото робство. Това убеждение все повече проникваше в съзнанието му. Как да напусне този остров всред морето? Как да намери средство да се върне между хората?

Той бе загубен, жив погребан; нямаше да се върне вече в обществото на подобните си — никога! И при все това възвишената му цел, единствената цел в живота му бе да види един от тези хора, с които завинаги бе разделен! Да види Марино Маринели и да му говори, това бе целта на съществуването му, неговото най-скъпо желание.

Той трябваше да му говори, да му разкаже всичко, което се случи.

И сега, когато бе спасил живота си, нещастникът бе тук, пленник на морето, гледащ водата, която го обкръжаваше от всички страни, и кършеше ръцете си от болка, ужас и отчаяние.

Той бе се отървал от смъртта, бе се спасил и трябваше да благодари на провидението. Но как да излезе от този пуст остров, където никой, освен него не живееше? Как би могъл да отиде при Марино Маринели, за да му разкрие това, което би трябвало да знае и да го призове към отмъщение?

Само той, Бертучио, познаваше виновниците и тяхното престъпление. Никой, освен него, не знаеше имената на тия негодници, облечени в пурпурни мантии, които не бяха се посвенили да вдигнат ръка над уважавания дож Марино Гримани. Само той можеше да даде тия имена на сина на преследвания старец, само той можеше да му достави средства да освободи баща си и да отмъсти за него… И ето че сега беше вечен пленник, затворник на един остров всред морето!

Бертучио не можеше да понесе това.

Победен от това ужасно убеждение, той падна на колене и скри лицето си в ръцете…

Той бе изтръгнат от смъртта, за да бъде подложен на ужасното страдание да знае, че живее и че е отделен от света, като че ли е мъртъв!

След като седя дълго време на колене, обзет от нямо отчаяние, след като понамаля тъгата му от страшното положение, в което се намираше, отшелникът се изправи. Той обгърна с поглед острова и водата. В него още живееше надеждата, че ще се добере до целта си! Той беше жив и докато дишаше, трябваше да се надява, че ще постигне целта на живота си.

Тук, това море, което се простираше пред него, може би щяха да дойдат кораби, на които щеше да извести присъствието си на острова, правейки им сигнали.

Ако неговото освобождение не се извършеше след няколко дни или няколко седмици, той не трябваше да се отчайва. Трябваше да повери съдбата си в ръцете на провидението, което по чуден начин го бе избавило от всички опасности и бе запазило живота му.

Този остров му стана скъп, понеже му позволяваше да се надява, че ще достигне целта на своето съществуване…

И Бертучио реши да кръсти своя пуст остров Санта Рока (Свещената скала)!

Той се върна от върха на пясъчния бряг и бързо отиде на мястото, където вълните бяха изхвърлили на пясъка дъската, към която бе привързан.

Там се намираха също разни материали, които Бертучио можеше да използва за постройката на една колиба, понеже не можеше да спи безкрайно на открито в междините на скалите. Трябваше да помисли за дъждовния период, който се приближаваше. Тогава трябваше да има някакъв подслон.

Това, което му причиняваше най-големи мъки, беше, че въпреки диренията не можеше да намери на острова някой извор със сладка вода.

Досега той бе залъгвал жаждата си с морска вода, в която изстискваше сочни плодове. Но за в бъдеще, особено през студения сезон на годината, когато не ще има никакви плодове, това положение беше обезпокоително.

Лишаването от месо беше поносимо: яйцата и мидите можеха да го заместят. Той реши за всеки случай да обработва стръковете дива царевица.

Наистина продължителната употреба на миди и сурови яйца му стана мъчителна. Когато успя да стрие на малай зърната на царевицата, това не можа да му даде една храна, можеща да замести хляба, тъй като нямаше възможност да запали огън, за да опече малая.

Ах, ако можеше да добие огън. Не само щеше да може да даде по-добър вкус на яйцата, но щеше да може да опече младите птици, които вземаше от гнездата, и по такъв начин би имал възможност за известно разнообразие в храната си.

Всички тия мисли занимаваха отшелника от скалистия остров през следния ден.

Той събра на едно място всички греди, дъски и въжета, които вълните бяха изхвърлили върху пясъчния бряг, и се зае да построи с този материал една колиба, опряна на една скала.

Пироните, останали в разчупените дъски и които извади с помощта на един камък, му оказаха голяма помощ при сковаване на дъските и гредите.

Бертучио можа скоро да завърши къщата, която макар да не заслужаваше това име, беше една здрава колиба.

Той бе щастлив от своето дело, което му даваше големи удобства, понеже вече имаше един подслон, където би могъл да се пази от бурята, още повече, че бе имал грижата да построи колибата в една вдлъбнатина на скалистата верига.

Неговите постижения бяха учудващи, тъй като той не бе имал други сечива, освен един камък, който му служеше за чук и един голям гвоздей, който бе сплескал и изострил на края, за да му служи за нож и за длето.

После той събра сух мъх, от който си приготви легло. Намери един голям равен камък и го постави във вътрешността на колибата като огнище и над него на покрива направи една дупка, за преминаване на дима.

Един друг голям камък, който той изглади с големи мъки, му служеше за маса, а едно парче греда за стол.

Направи също и врата. Тя не можеше да се затваря здраво, но това не бе нужно, понеже в своята самота не бе заплашван от никакви неприятели и не рискуваше да бъде нападнат.

Докато извършваше тия работи, студеният сезон настъпи и скоро щяха да завалят дъждове. Бертучио междувременно бе обработвал царевицата и като откъсна плодовете от нея, окачи ги в колибата си да се сушат.

Той очакваше зимата без безпокойство.

Казваше си, че въпреки че бе привикнал на всякакви лишения, не ще може да понесе дълго време този живот, който бе принуден да води на пустия остров. Ако не чувствува още силите си отслабнали, липсата на месо, хляб и сладка вода заплашваше да стане опасна за него.

Обаче скоро той разбра, че ще има прясна вода, откри в скалите дупки, където се бе стекла дъждовна вода. Тя бе достатъчна да утолява жаждата му през цялата зима.

През дългите вечери, прекарани във вътрешността на колибата, той имаше случай да разглежда тъжното си положение от всички страни и да размишлява за разните начини, с които да направи по-сносен живота си.

Дъждовните дни той прекара във вътрешността на колибата си, стривайки с един камък сухите царевични зърна. От получения малай той отдели по-ситния и като го забърка с вода, получи една каша, в която разби и няколко яйца. Тази храна не бе добра на вкус, но му разнообразяваше храната от сурови миди.

Всички усилия на отшелника бяха съсредоточени за реализиране на две желания. Той мечтаеше постоянно да намери средство за получаване на огън и същевременно да направи на острова някой знак, видим далеч от морето.

Но нито едното, нито другото от желанията му изглеждаше осъществимо и мисълта за това го измъчваше.

Как да запали огън? Това му изглеждаше най-трудната задача. Никога той не ще може да влезе в притежание на една искра огън, можеща да подпали един сноп сухи дърва…

Издигането на един знак за корабите, които можеха да минат край острова, му изглеждаше мъчна работа. Той издигна една мачта привързвайки един с друг клони от млади дървета и бяло платно, откъснато от дрехите му. Но всичко бе счупено и свалено една нощ от бурята.

Тази злополука го сломи. Той се чувствуваше безпомощен като дете, което иска да издигне нещо без помощ и без сечива и което от най-малкия вятър се събаряше.

Той видя, че трябва да прекара остатъка от живота си на този пуст остров, от който нямаше изгледи да се освободи, и неговата тайна, която не можеше да повери никому в тая самота, щеше да бъде загубена.

През една от следните нощи над морето се разрази една такава буря, че принуди Бертучио да стане от леглото си.

Колибата му се огъваше под напора на силната буря. Дъските и гредите скърцаха, а водата достигаше до прага на колибата.

Бертучио захвана да се моли за нещастниците, които пътуваха по море през страшната нощ.

На сутринта, когато отвори вратата на колибата си, видя, че предположенията му се бяха оправдали.

Вълните, режещи и пръскащи се с ярост, бяха хвърлили върху пясъчния бряг хиляди останки и когато слънцето се показа през облаците и бурята затихна, брегът бе настлан с дребни дъбови дъски и парчета греди от най-разнообразна форма и различна големина.

Щом водата се оттегли, Бертучио излезе от колибата си да види, какво му бе донесло морето.

Първото нещо, което забеляза бе на известно разстояние от брега, една мачта, чиито принадлежности още се държаха на нея. Той нададе радостен вик.

Имаше най-после нещо, което да издигне като постоянен знак.

В същото време му дойде на ума, че тази мачта, чрез която се реализираше едно от съкровените му желания, е красяла в навечерието някой горд кораб и че това, което му е донесло щастие, е донесло разрушение и смърт за други.

Бертучио се залови за работа.

Той завърза с въже бяло платно на върха на мачтата и я извлече на едно високо място.

Там той издълба почвата с ръцете си, колкото можа по-дълбоко. После, когато с големи мъки успя да закрепи мачтата в дупката, заби наоколо дървени колчета, за да може мачтата да устои на вятъра.

Бялото платно се развяваше сега високо във въздуха.

Бертучио се върна на брега и през останалите дни се занимава със събиране на парчета дървета, дъски, гребла и други части, изхвърлени от водата на пясъка.

Между разните предмети, които събра, се намираше едно голямо шише от дебело стъкло, което до половина бе пълно. Това бе за него ценна находка, тъй като в него можеше да си запази вода за пиене в колибата.

Обаче студеното време, многобройните лишения и непосилната работа, се отразиха зле върху здравето на стария отшелник. Той почувствува, че го е хванала някоя болест. Бе слаб, изтощен, не можещ да излезе от колибата си.

Той гледаше като милост от страна на небето, че му бе дало възможност да запази в колибата си прясна вода, с която да утолява голямата си жажда.

Тъй като болестта му се увеличаваше от ден на ден и никакво подобрение не се очакваше, той започна да размишлява за някое средство, чрез което да съобщи на другите тайната, която знаеше.

На края, през една безсънна нощ, провидението му показа един сигурен начин да достигне целта си.