Г. Тение
Мистериите на Венеция (50) (или Омраза и любов)

7. Синьото домино

Марино Маринели потърси с очи всред маскираната тълпа мистериозното синьо домино, което му бе пошепнало на ухото няколко думи, които така го развълнуваха. Бе сигурен, че едно второ лице знаеше неговото присъствие на карнавала и бе го познало.

При тази мисъл Марино изпита едно чувство на несигурност, на голяма опасност…

Трябваше на всяка цена да намери синьото домино.

Кръстоносецът се запровира между маските, следейки на всички страни, когато един гърбав просяк, облечен в стара сенаторска мантия, се доближи до него и го бутна за ръката.

— Горо! — извика Марино изненадан. — Какви новини ми носиш?

— Важни новини! — отговори Горо с нисък глас. — Дожът и великият капитан са забелязали сеньора. Те не знаят кой се крие под маската ма кръстоносеца, но вече са обхванати от подозрения. Те наричат сеньор мистериозния чужденец и натовариха негъра да го следи.

— Дожесата се върна при палата — каза Марино замислен.

— Тя се разхожда с дожа — отговори негърът. — О, тя е хитра, но сеньор й негърът са по-хитри от нея.

— Зададе ли ти въпроси за мене? — попита Марино.

— За да не се усъмнят дожът и нейния брат в нея, тя също даде заповед на негъра да узнае кой е сеньора! Така тя разпръсна подозренията на дожа и му предложи ръка. Тя се съобразява с всички негови желания, надявайки се да го направи своя играчка.

— А Силвио Зиани?

— Великият капитан очаква връщането на своя роб.

— Извърши ловко задачата си, Горо! Но, кажи ми установи ли кое е синьото домино?

— Това е една сеньора! Негърът мисли, че е сеньора Анунциата!

— Как? — извика Марино изненадан. — Какво говориш?

— Кой друг, сеньор, може да знае кой се крие под маската на кръстоносеца?

— Може би имаш право, Горо. Желая да я намеря.

— Тя е наблизо — каза негърът.

— Но защо подозираш, че това домино е Анунциата? Как е могла да дойде тук, във Венеция?

— Негърът не знае, сеньор. Това само предполага.

— Ако не намерим синьото домино — каза Марино, — на всяка цена ти трябва да разговаряш с Луала, за да разбереш знае ли убежището на Анунциата.

— Само тя може да го каже — отвърна Горо. — Може би младото момиче е последвало тайно просякинята до Венеция… Негърът не успя да опита да отиде при старата. Получил е заповед да не се отдалечава от палата. През един от следните дни той ще се качи в оловните стаи и ще я разпита.

— Какво ще докладваш на дожа?

— Каквото се хареса на сеньор.

— Оставям на твоята сръчност, Горо, но направи така, че да мога да вляза утре в палата, под прикритието на моята дегизировка!

— Горо разбра, сеньор — отговори негърът. — Той ще се представи като чужденец, под името Санта Рока!

— Не — възрази Марино. — Рано е още да ме знаят под това име.

— Тогава Горо ще представи сеньор като чужденец, дошъл във Венеция като другите, по случай карнавала.

— Шт! — направи Марино. — Върни се към палата! Аз, най-сетне, забелязах синьото домино.

— Нека сеньор се пази! — му каза негърът с нисък глас, после го напусна.

Маринели се промъкна през шумно веселящата се тълпа и след няколко минути бе до синьото домино… Той го хвана за ръката, а доминото се опита да го блъсне и да избяга.

— Придружи ме, хубава маско! — каза Марино ниско, — и да си поговорим!

— Какво искаш? — запита доминото.

— Ти изглежда си разкрила моето инкогнито! — каза смело Маринели.

— По моя въпрос ли позна това? — отговори доминото, което се преструваше още на изненадано. — Да, зная кой си, но само аз зная мистерията, която те окръжава. Никаква опасност не те заплашва!

— Малко ме интересува опасността — подзе Маринели. — Искам да зная коя си ти!

— Не ще го узнаеш никога, никога.

— Чуй молбата ми — каза Маринели умолително, — остави да те открия по някой знак…

— Не мога…

— Дай ми ръката си — прекъсна я Марино. — Ще напиша твоето име върху шепата ти. Обещаваш ли да не отричаш, ако написаното е точно?

— Да — отговори доминото, — но при условие да напишеш името само веднъж и да не искаш повече от веднъж да ти отговоря истината!

— Съгласен съм. Погледни!

Марино нарисува едно А и едно Ф върху ръката на синьото домино, после го погледна въпросително. Доминото поклати глава.

— Ти се мамиш — каза то. — Мислиш ме за Анунциата, понеже ти пошепнах нейното име на ухото.

— Обеща да бъдеш искрена — каза Марино. — Заклевам те, разсей съмненията ми.

— Не съм Анунциата! — отвърна маската.

— Тогава коя можеш да бъдеш? — запита Марино учуден. — Как ме позна?

— Познах до теб и дожесата! — добави доминото със спокойствие.

— Ти си някоя приятелка на Анунциата?

— Нейна приятелка и нейна сестра, да! Марино се развълнува.

— Открий ми, най-сетне — каза той, — загадката, която те обкръжава… Усещам, че твоята ръка трепери!

При тия думи синьото домино бързо оттегли ръката, която кръстоносецът държеше и която можеше да го издаде.

— Какво те интересува — каза тя със задавен глас, — че моята ръка трепери?

— Твоето вълнение не е друго, освен страст — каза Марино.

— Треперя от гняв — започна енергично доминото. — Разсърдена съм от поведението ти спрямо Анунциата.

— Обясни ми думите си, маско!

— Казах вече… Какво искаш от мен?

— Говори! Обясни ми смисъла на твоя упрек. Искам го!

— Ти обичаш дожесата — отговори сухо маската.

— Какво то интересува тази любов? — каза Марино с естествен тон.

— Тогава ти мамиш три жени! — подзе синьото домино.

Марино не можа да се удържи да не трепне. Едно ужасно предчувствие го овладя, но после той се съвзе.

— Не — каза си той, — тази маска не може да бъде тя!

— Аз ще избавя Анунциата — започна доминото, — от твоите лъжливи клетви!

— Вярваш ли — отговори Марино със спокойствие, — че обичам дожесата, понеже съм й предложил ръка?

— Наблюдавах ви и двамата. Можах да чуя няколко думи от разговора ви. Зная, че тя те обича страстно, както другите, които си измамил. Зная, че тя вече е поласкала твоята гордост, че ти е говорила за щастието през вашето царуване.

— Ще ми повярваш ли, маско — каза Марино, — ако ти кажа, че моите връзки с Катерина нямат друга цел, освен да ми улеснят достъпа в дожовия палат и разкриването на една тайна?

— Моето убеждение остава непоколебимо. Ти я познаваш отдавна — отвърна енергично маската. — Моята длъжност е да защитя Анунциата!

— Тя не ще сподели твоите подозрения, тя не ще ти повярва! Само да й кажа една дума, да й направя един знак и твоето влияние ще изчезне.

— Тя е по-далече отколкото мислиш, хубави кавалере. Ти не ще видиш отново тая, която отвратително си измамил.

— Но коя си ти? — попита Марино ужасен. — Да не си моя зъл гений?

— Да, ти ме смяташ за твой гений — подзе студено маската, — понеже само с един знак, едно движение мога да те предам на твоите неприятели и да те погубя завинаги… Обаче, успокой се! Аз ще предоставя на съдбата да ти отмъсти. Това ще бъде за мене по-голямо удоволствие, отколкото да те предам на полицаите на Венеция.

— Изглежда — каза Маринели, — че ти правиш един великодушен акт, оставяйки ме на свобода. Знай, че аз съм твърде горд да приема такъв подарък. Маско, не се отдалечавай. Аз ще те позная най-сетне и ти ще можеш да ме предадеш на неприятелите ми.

— Защо? — отговори сухо доминото. — Да запазим маските си. Спорът, който е между нас, не се отнася за висшия съвет на Венеция и съвсем не ме интересуват заповедите, които той е издал срещу теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Маринели, който се преструваше на изненадан. — Никога не ще оставя друга жена да се надява, че ще ме притежава, освен Анунциата.

— Как се осмеляваш да твърдиш! — каза маската нервно. — Не си ли падал на колене пред друго момиче?

— Ах! — извика Марино задавено… — Ти значи си Мадлена? Отговори ми! Не си ли Мадлена Боргез?

Синьото домино поклати живо глава.

— Още веднъж се мамиш — каза то, — и аз узнавам непрекъснато нови признания. Как, тази принцеса също ли е една от измамените?

— Тя бе измамена — започна спокойно Марино, — не от моето прелъстяване, а от самата себе си!

— Какво искаш да кажеш?

— Е, добре, аз се чувствах привлечен към една сеньорита с такова име, която ми се струваше, че съчетава едновременно благородството на произхода, чистотата на сърцето, добротата и красотата.

— Казваш „струваше ми се“. Да не си станал жертва на някое заблуждение?

— Проникнах в нейната душа — продължи Марино, — не намерих друго, освен амбиции, деспотизъм и любов към лукса. Тя има за цел славата, опиянява се от почестите, които ми оказват, но не цени моята личност. Тя не може да открие какъв е върховният идол на моя живот, моите грандиозни планове… Ограничих се да я изуча, да констатирам ужасната истина. Защо се бях заслепил? Не исках да служа за играчка на нейните амбиции, нямах повече какво да й кажа, нито какво да искам. Сбогувах се със сеньората…

— С намерение да се върнеш пак да я видиш! — каза маската иронично.

— Чувствувах неудържима нужда да напусна Рим. Тръгнах през нощта…

— И без знанието на Мадлена — добави доминото. — На следната сутрин тя те очаква напразно и изпадна в една отчаяна криза, близо до лудост…

— Най-сетне те познах — каза Марино изведнъж. — Ти си Мадлена!

— Не ме разпитвай! — възрази маската. — Не се опитвай да узнаеш коя съм! Задоволи се да знаеш, че познавам Анунциата и тая, третата, която ще бъде жертва на твоята красота и твоята любов.

Маринели, при тия думи, не можа да се сдържи. Той вдигна ръка към лицето на доминото и се опича да дръпне маската, но не успя.

Двамата се приближиха до пустата Пиацета, когато внезапно доминото се отскубна от кръстоносеца и се шмугна бързо всред тълпата на площада Сан Марко.

Маринели разбра, че бегълката отнася завинаги със себе си своята тайна и че всички негови усилия да я открие биха били не само напразни, но и биха го изложили.

Решен, обаче, да я проследи, той тръгна през маските.

Пиацета не бе така бляскаво осветена като площада Сан Марко. Дълбока тишина цареше около каменните стъпала, където спираха лодките.

В момента, когато Марино се приближи до влажната и покрита с плесен стълба, видя един силует, когото тъмнината правеше неразличим, да скача в една лодка и да се отдалечава бързо по вълните.

Той скочи в друга гондола, решен да проследи по водата синьото домино.